Придворната дама

октомври 1568 — февруари 1569 година

Двадесет и първа глава

октомври 1568 година

Сред множеството от търговци, кръчмари, джебчии и друг народ, което на първи октомври 1568 година минаваше през парижката порта „Сен Жак“, се виждаше една проста карета без орнаменти. Самото купе висеше на кожени ремъци, за да се спести на пътуващите неприятното друсане, вратата й беше изнесена отстрани, а най-отпред имаше капра за кочияша, откъдето един млад мъж с уверен вид управляваше двата коня, впрегнати в каретата. Точно пред портата се бяха струпали много хора и на младежа му беше трудно да придвижи колата напред.

Ранният предобед в Париж беше мрачен. Тежки сиви облаци покриваха небето, а беше необичайно душно за октомври. Всичко вещаеше скорошна буря, но по изключение на времето беше основната тема на разговорите. Освобождаването на Лопитал от длъжност три дни по-рано и назначаването на Бираг за канцлер щяха да имат сериозни последствия. Бираг незабавно беше подпечатал антипротестантския закон и реформаторската религия вече беше официално забранена във Франция.

Кочияшът явно не се вълнуваше от тези вести. Той се опита първо учтиво да накара хората да се отдръпнат, но когато това не даде никакъв резултат, заложи на правото на по-силния и с изплющяване на камшика подкара конете си напред. Множеството бързо му направи път и го обсипа с ругатни и клетви.

Когато най-сетне излезе отвъд градските стени, младежът си отдъхна. Каретата спокойно се движеше на югозапад, покрай стария манастир на картезианския орден, а с отдалечаването от Париж пътят ставаше все по-пуст. Една млада руса жена показа глава през прозореца на каретата.

— Чисто ли е, госпожице Мадлен?

Кочияшът обърна глава и предупредително вдигна показалец пред устните си.

— Внимавай, Габриел. Не забравяй, че пътуваме като брат и сестра и трябва да свикнеш да ме наричаш Огюст.

Мадлен отново насочи вниманието си към пътя. Двата кафяви коня изглеждаха спокойни и стабилни, с тях нямаше да има проблеми. В началото Мадлен мислеше да тръгне сама и да язди, но Габриел се беше възпротивила изненадващо бурно и с отчаяние в гласа я беше помолила да я вземе със себе си. Сега Мадлен всъщност се радваше на компанията, макар че така пътят щеше да отнеме повече време. А и в тези неспокойни времена беше опасно да се пътува през страната, по-сигурно беше да са две.

За всеки случай Катерина Медичи й беше дала едно писмо, в което пишеше, че Мадлен се намира под закрилата на кралицата, и което й даваше правото да се придвижва спокойно, така че нямаше риск кралски войници да й попречат да стигне до целта си. Но Катерина я беше предупредила, след като стигне Ла Рошел, да крие писмото, за да не го намерят хугенотите и да решат, че Мадлен е враг. Единодушно бяха решили, че е най-добре Мадлен да твърди, че е избягала сама от двореца без знанието и още по-малко позволението на кралицата. В противен случай рискуваше да я приемат с подозрение.

Изведнъж Мадлен се разсмя на глас. Напълно безпричинен, свободен и див смях. Вятърът побутна шапката й и няколко кичура коса паднаха върху раменете й. Наоколо вятърът брулеше есенните дървета и изпълваше въздуха с листа — жълти, червени, оранжеви, кафяви, бясно завихрени в див и странен огнен танц. Сега кралици и принцове бяха без значение, борбата за правата вяра — безсмислена. Сега Мадлен беше самата себе си, свободна, в свят, изпълнен с възможности, в свят на неопитомена красота. И ако разни кралици и принцове, и свещеници си мислеха, че могат да я опитомят, грешаха.

На запад бяха надвиснали мрачни облаци, които задушаваха сивата дневна светлина. Мадлен вдигна поглед към заплашителното черно небе и занемя от захлас. Една капка падна на лицето й. Изведнъж светкавица проряза мрака и конете изцвилиха и се размърдаха нервно, а когато миг след това над главите им прогърмя, от страх се изправиха на задни крака. В следващия момент небето широко отвори портите си и изля същински потоп над размирната майка земя.

За няколко секунди Мадлен цялата подгизна, но не можеше да се погрижи за себе си, защото трябваше да направлява конете. Тя опъна юздите, за да покаже на животните кой взима решенията, и се опита да ги подкара напред. Габриел изплашена подаде глава през прозореца и повика Мадлен да влезе при нея, но млъкна, като видя борбата й с конете — ясно беше, господарката й не можеше да ги остави.

Мадлен успя да усмири животните и те тръгнаха в нервен тръс.

Тя потърси с поглед някакъв подслон, избра един голям стар дъб и ги насочи към него. Малко преди да стегнат до него, нова светкавица блесна в небето и гърмът с трясък удари дървото току пред очите им. Дъбът пламна и сред пукот и огън един клон се откърши и падна върху покрива на каретата.

На конете това им дойде в повече. Те изцвилиха, вдигнаха се на задни крака и с пяна на устата се впуснаха в панически галоп. Габриел изпищя, а колата заподскача по пътя и така се люлееше, че се наложи Мадлен да се вкопчи в пейката, за да не излети от капрата. В див галоп конете препускаха през неравния терен с горящия клон върху покрива. Над главите им проблясваха още светкавици, тътенът на гръмотевици отекваше над земята, а после лявата страна на колата изведнъж се качи върху някаква неравност по пътя, каретата се килна и почти се преобърна.

Мадлен затаи дъх. Горящият клон се изтърколи от покрива, а за миг каретата се оказа изправена само на десните колела. После за облекчение на двете жени тя отново се килна наляво и продължиха на четири колела през разкаляната пръст, през която изтощените коне едва успяваха да я теглят. Мадлен използва, че темпото намаля, бързо хвана юздите и ги подръпна, като в същото време се опитваше да надвика бурята и да успокои конете.

Най-сетне успя и каретата спря.

— Добре ли си, Габриел? — викна тя.

Габриел подаде глава навън. Лицето й беше позеленяло, но тя все пак успя да се поусмихне и отговори:

— Всичко е наред, Огюст!

Върнаха се на пътя. Земята и небето бяха станали едно. Сякаш стихиите се бяха нахвърлили една срещу друга, а разпилените листа като вещици ги насъскваха една срещу друга.

Бурята донесе със себе си студ и Мадлен осъзна, че мокрите й дрехи са залепнали за тялото й. Пръстите й бяха почнали да се вкочаняват, едва държеше юздите.

Силен страничен вятър блъскаше колата, пейзажът наоколо се промени, стана блатист, а Мадлен започна да кашля. Наоколо не се виждаше и една къща. Тя подкарваше уморените коне нагоре по хълма, те спираха, но тя ги подтикваше да продължат. И точно когато цялата беше почнала неудържимо да трепери, колата стигна билото на хълма и през мокрите кичури коса Мадлен забеляза в основата му манастир.

Абатството „Пор Роаял де Шан“ беше стар манастир на монахините от цистерцианския орден. Сградата представляваше прост, но голям квадрат, имаше пристроена църква и беше заобиколена от стени. Една монахиня в бяло расо и черен капюшон беше отворила външните порти за пристигащите пътници. При вида на младия мъж се поколеба, но Мадлен бързо свали шапката, за да разкрие пола си, и монахинята гостоприемно ги пусна да влязат. Прекосиха двора и първо спряха в конюшните, където Мадлен се погрижи за конете, а след това се отправиха покрай един гълъбарник към бялата сграда на манастира.

В банята две големи дървени вани бяха напълнени с гореща вода, от която се вдигаше пара, и двете жени с огромно удоволствие се пъхнаха в тях.

Мадлен затвори очи. Усети как мускулите й постепенно се отпускат, а топлината почва да се връща в изтощеното й тяло.

— Псст, госпожице Мадлен! Нали тук мога да ви наричам Мадлен? Струва ми се, че на вратата има някой — прошепна шумно Габриел.

Мадлен отвори очи и видя две млади монахини да влизат в банята. И те като първата бяха с бели раса, но за изненада на Мадлен нямаха капюшони, а елегантни, грижливо направени фризури, едната дори със стегнати, сложни къдрици. Монахините приближиха усмихнати, докато любопитно оглеждаха къпещите се жени. Тази с къдриците тихичко се закикоти.

— Добре дошли в Пор Роаял — започна другата, като поглеждаше ту Габриел, ту Мадлен. — Абатисата иска да разговаря с вас, госпожици, след като се изкъпете и облечете. Дотогава ние сме на ваше разположение. След като се изкъпете, ще ви покажем стаите ви.

Тя замълча за миг, а после възкликна:

— Ах, за малко да забравя, аз съм сестра Елен, а това е сестра Кларис. — Тя посочи другата монахиня.

Мадлен вежливо поздрави. Трудно беше да демонстрира добри обноски, докато лежи гола във ваната.

— Много сме ви благодарни за помощта. Аз съм Мадлен… — За момент тя се поколеба, но реши да запази анонимност. — А това е Габриел.

Боси и всяка увита в чисто, бяло платно, двете бяха отведени до килиите си. Сестра Елен придружи Мадлен, а сестра Кларис — Габриел. Килиите им бяха в двата края на един коридор.

Вратата се отвори и Мадлен неволно възкликна. Стаята беше просторна, сивата дневна светлина влизаше през прозорец на стената срещу вратата. На лявата стена висеше огледало в позлатена рамка, а вдясно от примамливото легло имаше масичка със свещник с четири рамена. Резбованата му основа представляваше един дебел, весел Бакхус, който отметнал глава пиеше вино от чаша, която държеше с дясната си ръка, докато в лявата триумфално беше вдигнал чепка грозде. Мадлен не очакваше да види подобна мебелировка в манастирска килия.

Сестра Елен реагира на възклицанието й с изненада.

— Нещо Ви липсва ли? — попита тя и критично се огледа. Багажът на Мадлен вече беше внесен.

— Не, не — побърза да я увери Мадлен. — Всичко надминава очакванията ми.

Сестра Елен се усмихна.

— В такъв случай ще се върна след половин час. За да имате време да се приготвите преди срещата си с абатисата.

Когато тя излезе, Мадлен пристъпи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор на манастира. Дъждът беше поотслабнал и сега тихо ръмеше, а небето беше светлосиво. Не се виждаше нито един човек. Дворът беше разделен на четири квадрата от две покрити с чакъл пътеки, а там, където те се пресичаха, беше оформена кръгла площадка. В центъра й имаше фонтан, където един малък Амур балансираше на палеца на десния си крак, опънал лък към небето. Водата се лееше от върха на стрелата.

Следобедът гаснеше и Мадлен не смяташе да продължават пътя си. Но небето, изглежда, се проясняваше, така че можеше да тръгнат рано на следващата сутрин. Мадлен се обърна и огледа багажа си. Трябваше да се приведе във вид преди срещата си с абатисата.

Майка София беше впечатляваща в много отношения жена. Седеше изправена в един стол с висока облегалка, самата тя висока, здрава и слаба, с дълги жилави ръце, които издаваха силата й. Носеше черния капюшон на ордена, а под него се виждаше тънка рамка от сиви коси над челото й. Устните й бяха стиснати в тясна цепка, а синьо-сивите й очи искряха остро и пронизваха двете гостенки, които бяха почнали да се чувстват крайно неудобно, докато чакаха строгата жена да вземе думата. Мадлен разбра, че абатисата не е човек, с когото можеш да увърташ, и че няма да може да се отклонява кой знае колко от истината в обясненията си.

Най-сетне абатисата се обади.

— Доколкото разбирам, имате нужда от подслон за през нощта, дами. Същевременно възникват някои въпроси, свързани с присъствието ви тук, и преди да ми дадете задоволителен отговор, не мога да ви позволя да останете.

Тя се облегна на стола си, сякаш се готвеше за продължителен и задълбочен разпит.

— Накратко казано, кои сте вие, откъде идвате, къде отивате и защо едната от вас е била облечена в мъжки дрехи?

Габриел хвърли неспокоен поглед към Мадлен, която напълно беше изгубила смелостта си след този въпрос. Невъзможно беше да разкрие сложната и потенциално опасна истина на тази напълно непозната жена. Но лицето на момичето изведнъж просветна и за голяма изненада на майка София и на Габриел, тя се изправи, вдигна високо полите на роклята си и забърника в подплатата. После подаде на абатисата навит на руло документ.

Абатисата го пое, без да каже и дума, разви го и започна да чете. Изненадана, тя плъзна подозрително поглед към печата, който внимателно проучи, а след това отново се върна към краткия текст на писмото. След последен поглед върху печата тя най-сетне вдигна поглед и този път очите й блестяха с нова светлина. Върна документа на Мадлен, а тесните й устни се опънаха в усмивка.

— Значи пътувате по повеля на кралицата, мадмоазел Мондидие. В такъв случай всичко е повече от наред. А спътничката Ви вероятно също…?

— Това е камериерката ми — отговори Мадлен, развеселена от внезапната дружелюбност на домакинята.

Майка София поздрави Габриел и се усмихна още по-широко. Документът сякаш магически я беше преобразил, а промяната продължаваше. Стегнатото сурово тяло се отпусна и тя небрежно се смъкна в стола си. Без капка свян изгледа Мадлен с поглед, който би могъл да се нарече безсрамен, ако идваше от очите на мъж.

— Все още се обгражда с красиви жени, виждам. Нашата прекрасна кралица винаги е демонстрирала добър вкус. — Тя се разсмя звънко и разкри здравите си, но пожълтели зъби. — Когато се върнете в двореца, предайте на Нейно Величество най-искрените ми поздрави, тя със сигурност ме помни.

И при спомена за това, което и Катерина със сигурност помнеше, абатисата отново се засмя, този път по-дискретно и тихо. После сякаш се овладя и с топла усмивка се изправи и протегна ръце.

— Разбира се, можете да останете колкото пожелаете. А ако можем да сме ви от полза с нещо друго, не се колебайте да кажете.

Думите й бяха прекъснати от влизането на една монахиня. Мадлен разпозна жената, която им беше отворила портата. Бялата й наметка беше мокра от дъжда и окаляна.

— Извинете, че Ви безпокоя, майко, но още един окаян пътник стои пред портите и търси убежище. Някой си мосю Малкот. И този път наистина е мъж — добави тя. — Изглежда малко стряскащо, целият в черно като самия дявол. Никак не ми харесва. Но изглежда наистина е в нужда.

Майка София пристъпи до прозореца и замислено погледна навън към дъжда. Вече не духаше, но пък беше почнало да се стъмва.

— Добре, добре, пуснете го да спи в някоя от външните пристройки. — С махване на ръката тя отпрати монахинята. — Уважаеми дами, почти е време за вечерня. Сестра Елен ще ви заведе в трапезарията.

С напредването на вечерта изумлението на Мадлен растеше. Беше си представяла скромно, оскъдно хранене в пълна тишина с изключение на молитвите. Беше си представяла мрачна зала и благочестиво сведени глави — изобщо онази простота и смирение, които стоят в основата на цистерцианския орден и би трябвало да намират израз както в поведението на монахините, така и в обкръжението им. Вместо това я въведоха в пищна зала, огласена с ведри разговори и смях.

Две дълги успоредни маси бяха покрити с бели покривки с втъкани в тях златни нишки. На всяка маса имаше по три сребърни свещника, а между тях бяха разположени венци от дребни, тъмнозелени листенца. Заедно с големия брой кани за вино те създаваха впечатление, че масите са подредени за весело тържество.

Вечерята беше обилна и засищаща и се състоеше от супа, риба и печено месо, а количествата бяха явен знак за богатството на манастира. В единия край на масите на отделна маса седеше майка София и наглеждаше подчинените си. На стената зад нея висеше единственият кръст в залата.

Вечерята беше съпроводена с оживени разговори и смях, което явно не притесняваше абатисата. Напротив, тя често се усмихваше, дори веднъж се разсмя, но иначе не се включваше в разговорите.

За разлика от Габриел Мадлен пи съвсем малко от виното си и почти не разговаряше с монахините. Двете седяха една до друга и на няколко пъти се наложи Мадлен да ръчка с лакът Габриел, за да й намекне да мълчи.

Майка София видя, че Мадлен е твърде сериозна, и й направи знак да отиде при нея.

— Придърпайте си един стол, мадмоазел — й каза, когато приближи, и Мадлен прекара втората половина от вечерта на масата на майка София.

Абатисата се показа много умела в изкуството на разговора и скоро се отпусна пред Мадлен, която не скри учудването си от волния дух, който цари в манастира. Абатисата ни най-малко не се смути.

— Вярно е, мадмоазел, че навремето цистерцианският орден е бил силен. Трудът на Алберих „Instituta Monachorum Cisterciensium“ повелява стриктно следване на правилата на свети Бенедикт: stabilitas— ще рече твърдост, conversiomorum— обет за бедност и целомъдрие, иobedientia— послушание. Но времената се промениха, а с тях и нравите.

— Позволете да ви прекъсна за момент, почитаема майко — чу се от една от по-възрастните монахини, която незабелязано се беше приближила. — Тъкмо занесох топла супа и месо на мосю Малкот, който ще нощува в работилницата.

— Да, и? — попита майка София със зле прикрито раздразнение от прекъсването.

— Опасявам се, че мосю Малкот е болен. Кашля много лошо и изглежда, го тресе.

— Нали не е тръгнал да умира? — попита абатисата остро и продължи, без да чака отговор. — Вземете сестра Мариан и се погрижете за него. Тя разбира от лечебни билки.

После с жест отпрати монахинята, сякаш тя беше муха, кацнала върху ръката й.

— Докъде бях стигнала? — попита тя по-скоро себе си.

— Че правилата на свети Бенедикт вече не се спазват — отговори Мадлен, — че нравите са се променили. Но ако ми позволите един въпрос — защо толкова мъдра жена като Вас не се противопостави на волностите?

Абатисата шумно се разсмя и стисна ръката на Мадлен.

— Малката ми мадмоазел Мондидие… — започна тя, но смехът отново прекъсна думите й, а после тя наля вино и на двете. — Мила моя млада госпожице Мондидие — продължи тя отново, — почвам да се съмнявам дали наистина сте придворна дама на Катерина Медичи. И все пак Катерина обича невинността, стига да не стига до наивност и глупост, а аз не мисля, че сте глупава.

Мадлен видимо се смути при мисълта, че някой може да я сметне за глупава и наивна. Майка София, която погрешно взе реакцията й за израз на свенливост, пусна ръката й и овладя смеха си.

— Не, не, не се срамувайте, мадмоазел Мондидие! Въпросът ви отразява както логическа мисъл, така и смелост — а и двете са качества, които кралицата високо цени. Това, което така развесели една стара, претръпнала жена като мен, беше единствено младежката Ви липса на опит по отношение на хората. Но въпросът Ви безспорно заслужава отговор.

А отговорът има два аспекта. От една страна, всички монахини тук — тя обхвана с жест залата — са госпожици от благороднически семейства, които са свикнали на весел живот. Времената са такива, че не бихме могли да задържим послушници тук, ако не им предлагахме охолство и забавления — иначе манастирът би загинал. А мой дълг като абатиса е да не позволявам това. Ами дългът ми пред Бог, светият ми обет? Вероятно така ще възразите, нали? А аз ще Ви отговоря, че аз също съм рожба на тези времена… — Абатисата се поколеба и впери настойчив поглед в Мадлен —… и затова втората част от отговора ми е, че задачата да ръководя манастира при тези условия за мен е добре дошла, повече от добре дошла. — После тя се усмихна многозначително и огледа залата.

Мадлен проследи погледа й.

Изобилното вино си беше свършило работата. Разговори на висок глас, които на моменти преминаваха във викове, смях и безредие огласяха трапезарията. Вече никой не си седеше по местата около масата, монахините се бяха събрали на малки групи.

Една монахиня с гарвановочерна коса се смееше, просната върху масата вляво, а около нея седяха или стояха още седем-осем монахини. Четири от тях я държаха здраво, докато останалите я гъделичкаха, а тя се гърчеше така бурно, че расото й съвсем се беше раздърпало. Монахините се възползваха от случая още повече да го разпорят, за да разкрият пищните й женствени извивки.

В далечния край вдясно някакъв квартет пееше една от по-фриволните творби на Ронсар и с напредването на песента в хора се включваха все повече и повече гласове:

Когато песента свърши, жените се смяха и вдигаха наздравици, докато не пресушиха бокалите. После една от монахините вдигна една пълна кана, отпи от нея и я предаде нататък. Една по една те пиха директно от каната под съпровода на високи възгласи, а виното се стичаше от устите им.

Майка София, която до този момент наблюдаваше събитията с непроницаем поглед, отново се обърна към Мадлен и с лека усмивка каза:

— Не бих искала, мадмоазел Мондидие, да си тръгвате от тук с убеждението, че не спазваме повелите на свети Бенедикт. Сега ще ви покажа, чеobedientiaе основно правило тук и че липсата на послушание бива наказвана.

После се изправи, висока и строга, и шумът изненадващо утихна с изключение на някое изкикотване тук или там. Всички погледи бяха вперени в абатисата и изпълнени с очакване.

— Сестра Констанс, приближете се! — нареди тя.

Момичето, проснато върху масата, тихо ахна, а околните пуснаха жертвата си. Тя бързо слезе, докато напразно се опитваше да покрие голото си тяло с разкъсаните си дрехи. Трябваше да използва и двете си ръце, за да придържа раздърпаното расо върху гърдите и слабините си, но така гърбът и задните й части оставаха непокрити и жените неволно се разкискаха.

С едва покрита предница и с безредно разпуснати върху раменете черни коси сестра Констанс пристъпи към майка София.

На младата жена видимо й беше неудобно. Не смееше да срещне поглед на абатисата, а вместо това смутено гледаше надолу.

— Сестра Констанс — започна майка София с бавен, сериозен тон, — длъжна сте винаги да пазите одеянията си в добро състояние.

Мъчителките на сестра Констанс шумно се разсмяха при тази забележка, но с един твърд поглед абатисата ги накара да млъкнат.

— Дайте да видя одеянието Ви — нареди тя и протегна ръка.

Дълбоко смутена, сестра Констанс трябваше да се откаже и от последното си прикритие и да остане чисто гола, докато абатисата оглеждаше окаяните дрипи. Най-сетне майка София вдигна поглед.

— Явно не сте се вслушали в поръчението ми да пазите дрехите си и трябва да бъдете наказана. Но наказанието ще Ви хареса, сестро, защото ще Ви помогне да намерите пътя към послушанието.

За Мадлен стана ясно, че сестрите са свикнали с тези сеанси. Без да се налага майка София да казва каквото и да било, една от тях беше намерила брезова пръчка и сега с пресилена тържественост и блясък в очите я подаваше на абатисата, но едва след като самата тя наказа прегрешилата с перване през задните части.

— Кой ще има удоволствието тази вече да научи сестра Констанс на послушание?

Майка София се огледа. Почти всички очи светеха с надежда. После абатисата хвърли поглед към Мадлен и Габриел.

— Може би удоволствието ще е на гостенките ни?

Сърцето на Мадлен прескочи един удар. Такова развитие не беше очаквала. Погледна голото тяло на Констанс, остави погледа си да се плъзне от едрите гърди към тънката талия и закръгления ханш, от който тръгваха пълни, гъвкави бедра. Имаше ли желание да удари това тяло? Зави й се свят и пред очите й се появиха картини от вечерта, в която Шарлот дьо Флавини наказа самата нея. Преди да успее да си отговори сама на този въпрос, Габриел, зачервена и разгорещена от виното и веселията, с радост прие гостоприемната покана.

Станаха, когато първите лъчи простряха слабата си светлина по източното небе. Мадлен беше недоспала, виеше й се свят и леко й се повдигаше. Бяха си легнали късно, а тя беше изпила повече вино, отколкото възнамеряваше.

За Габриел обаче утрото беше направо кошмарно. Вечерта й беше станало зле и беше повърнала малко след като си беше легнала, а когато се събуди, беше бледа като призрак. Главата й дрънчеше и когато църковната камбана зазвъня, Габриел затвори очи, тръшна се обратно в леглото, а после отново повърна. Грижовната сестра Констанс донесе известно облекчение. Тя повика сестра Мариан и монахинята с лечебните умения накара Габриел да сдъвче някакъв корен — сестрите го нарекоха „джинджифил“ — и гаденето й попремина.

Един час по-късно Мадлен и Габриел стоях облечени и в общи линии готови за път пред конюшнята. До техните два кафяви впрегатни коня имаше един черен берберски кон. Сигурно това беше конят на другия нощен гост, мосю Малкот, който бил болен. Мадлен внимателно погали коня по муцуната. Тя обичаше красиви, темпераментни ездитни коне, а берберецът имаше лъскава, тъмночерна козина с изключение на едно бяло петно на предния десен крак. Как й липсваше собственият й андалусиец! Но него го нямаше и тя примирено впрегна двата кафяви коня пред колата. Минаха през портата, помахаха за последно и абатството „Пор Роаял де Шан“ почна бавно да се смалява в далечината зад тях.

Двадесет и втора глава

октомври 1568 година

През следващата седмица валеше и духаше през равни интервали, макар и не така силно, както в деня на пристигането в абатството, а през останалото време слънцето грееше силно и Мадлен и Габриел можеха да се насладят на златистите и червеникавокафяви есенни цветове на околния пейзаж.

Проблеми по пътя не липсваха, но не бяха и чести. Съдържателят на една странноприемница в Шаргър се опита да ги измами и на тръгване им поиска двойно повече за стаята, отколкото се бяха договорили, но Мадлен само посегна към рапирата си и цената се върна на предварително уговорената.

В Ножан пък беше ред на Габриел да ги избави от затруднението. Един любопитен и нахален гост, от когото едва се отърваха, беше на косъм да разкрие пола на Мадлен, но Габриел го разсея със собственото си обаяние, а след това двете пазеха пълна дискретност, стояха си в стаите и поръчваха храната да им бъде поднасяна там.

Катерина Медичи им беше оказала голяма помощ с насоките си за пътуването. Когато връчи на Мадлен документа, че се намира под нейна закрила, Катерина й даде и голяма сума пари, както и няколко адреса, където можеше да нощува безопасно. Но подчерта, че заради напрежението в страната навсякъде другаде, където спират, Мадлен трябва да избягва да използва името си, особено когато пътува предрешена. Придворната дама ни най-малко не се притесняваше. Тя винаги носеше рапирата си, а в сандъка й бяха камата от леля й и малката стъкленичка арсеник.

При Льо Ман отново се наложи да използват документа от Катерина Медичи. Кралският гарнизон ги спря и им зададе безброй въпроси. Казвали се Огюст и Габриел Шарпентие, били брат и сестра, обясниха момичетата. Но подозрителният сержант, който беше на смяна, имаше отлична интуиция и след като не получи достатъчно изчерпателен отговор на въпросите си, Мадлен и Габриел се озоваха в служебната стая, където трябваше да изчакат началника му за допълнителен разпит. Тук писмото от кралицата отново свърши чудеса и двете необезпокоявани продължиха от Льо Ман към Анже.

Между Льо Ман и Анже за пръв път им се наложи да пренощуват на открито. Мракът ги застигна, а наоколо нямаше нито град, нито дори една къщурка. Затова се опаковаха добре и се опитаха да поспят полуседнали-полулегнали в каретата.

Вече наближаваха града от североизток, изтощени след лошия сън през нощта, и Мадлен се радваше, че едно от местата, препоръчани от кралицата като безопасни, беше тъкмо в Анже. „Отидете в дома на господин Баро — беше казала Катерина — и му покажете моя документ. Той ще ви предостави спокойно място за нощуване и помощ — ако имате нужда. Щабът на сина ми, Анри д’ Анжу, е в Анже — избягвайте замъка му. Не искам да се разчуе за пътуването Ви.“

Анже, столицата на херцогство Анжу, беше стар град, красиво разположен край мястото, където Майен, Сарт и Луар се сливат в едно и се превръщат в Мен. Няколко километра южно от града късата тясна рекичка отново се отказва от съществуването и се влива в мощната Лоара. Жителите на Анже се гордееха с града си. Някога той бил голям, могъщ, по-богат от Париж град, за който са се били крале и владетели, преди най-сетне в края на петнадесетото столетие да стане част от Франция заедно с цялото херцогство Анжу. Тук Жофроа Плантагенет управлявал заедно със съпругата си Матилда — внучка на Уилям Завоевателя. А синът им Хенри станал първият крал на Англия от рода Плантагенет, с което херцогство Анжу и столицата му Анже станали английски. През 1204 г. Филип Огюст Френски отново го измъкнал от англичаните и Анже продължил да е ябълка на раздора чак до края на стогодишната война.

Слънцето стоеше високо на небето, когато Мадлен и Габриел минаха през градските порти. Наоколо беше пълно с хора, коли и карети и явно тържището беше наблизо. Мадлен повиши глас и попита едно младо момиче, което внимателно носеше кошница с яйца, къде може да намери дома на мосю Баро.

Момичето се смути, че я заговаря такъв красив и видимо заможен младеж, и с лека усмивка го упъти. Било съвсем наблизо, завой надясно, после наляво, нямало как да го пропуснат, къщата била голяма, каменна, със зелена врата и малка кула в единия ъгъл — почти като замък.

Мадлен благодари и отвърна на усмивката, а не след дълго каретата им се озова пред една блестяща от чистота и видимо богата каменна къща на три етажа.

Мадлен слезе от капрата, хвана лъснатата медна халка, която висеше на вратата, и почука два пъти. Зелената врата беше прясно боядисана, така лъщеше. Собствениците явно бяха заможни и примерни хора.

Вратата енергично се отвори и Мадлен стресната отстъпи назад. Пред нея стоеше истинска великанка. Самата Мадлен не беше дребна, но тази жена беше с една глава по-висока от нея, а при това и дебела. Тялото й представляваше голяма, четвъртита маса без преходите, характерни за женската анатомия, а главата стоеше върху дебел, къс врат, скрит зад двойна брадичка.

Мадлен беше толкова смаяна, че забрави да говори.

— Да? — каза великанката гневно и нетърпеливо и заплашително сложи ръце там, където би трябвало да е талията й.

Мадлен се опомни.

— Да… Бих искала да разговарям с господин Баро — промълви тя.

— И кой точно си позволява да безпокои мосю Баро — попитаха я отсреща.

— Ами аз… — започна Мадлен колебливо, но се стегна и овладя гласа си. — Ще бъдете ли така добра да предадете на мосю Баро, че Огюст Шарпентие иска да говори с него?

— Огюст Шарпентие? Не го знам — беше отговорът и за изумление на Мадлен вратата се затръшна под носа й.

Сега вече Мадлен се ядоса. Беше се фехтовала с врага на път за Париж, беше прекосила половината страна като брат и закрилник на Габриел, а сега тази чудовищна жена си въобразяваше, че може да я изплаши само с размерите и враждебността си. Мадлен отново хвана чукалото и го удари силно пет пъти. Вратата моментално се отвори. Жената явно беше стояла точно зад нея.

— Вие още ли сте тук? — попита тя враждебно. — Нали Ви казах, че…

Един тънък, писклив гласец я прекъсна:

— Какво се случва, уважаема Матилд? Кой вдига толкова шум пред вратата ми?

Зад огромната жена се появи дребна, слаба и леко прегърбена фигура. Мъжът изгледа с присвити очи Мадлен. Беше диаметрална противоположност на Матилд и заедно представляваха толкова гротескна двойка, че Мадлен за малко да прихне.

Матилд коренно се промени при появата на мъжа. Пред него тя стана самото дружелюбие, майчински грижовна, внимателна и сърдечна.

— Скъпи мосю Баро, моля Ви не се тревожете, знаете, че здравето Ви не го позволява. Просто някакъв досадник, не му обръщайте внимание, приберете се в стаята си, аз след малко идвам с топла супичка, и не забравяйте да се завиете добре. И къде са Ви очилата? — завърши тя с тревога в гласа.

— Усетих аз, че нещо ми липсва — каза Баро и потърси с ръка очилата си, които не бяха на лицето му.

Мадлен се възползва от шанса си.

— Мосю Баро — побърза да каже тя. — Кралицата ме праща при Вас. Дали не можем…

Дребният мъж я прекъсна с решителен жест.

— Матилд, бъдете така добра да ми донесете очилата — каза той и като се обърна към Мадлен, продължи: — Да, моля да ме извините, но вече не виждам добре. Бихте ли били така добри да влезете, господин…?

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие, придворна дама на Катерина Медичи съм и пътувам с камериерката си Габриел, която е в каретата.

Мадлен посочи към каретата зад гърба си. В същия момент Матилд се върна с очилата, хвърли скептичен поглед на Мадлен и ги постави на носа на Баро.

— Благодаря, благодаря, Матилд, но само очите ми са зле, не и ръцете. А Вие, млада госпожице, сте много убедителен кавалер, както виждам! — Той нададе висок, кудкудякащ смях, а после се сви, като ученик, казал нещо неприлично. — Извинете, увлякох се, вие сигурно сте уморени след пътуването. Вземете момичето си и влизайте. Матилд, прати някой да вкара каретата в двора и да разпрегне конете. И после донеси храна и вино на уморените ни гости!

Закуската беше поднесена в уютна, но доста тъмна стая. Баро, Мадлен и Габриел се бяха разположили около солидна дървена маса и гладните жени веднага се бяха нахвърлили върху храната.

Понеже Баро явно нямаше проблеми с непознатите, Матилд съвсем омекна и сега с удоволствие наблюдаваше с какъв апетит двете млади жени поглъщат приготвената от нея храна. Междувременно тя се суетеше наоколо, подканяше ги да си вземат още и хокаше бедния Баро, че не се храни достатъчно обилно.

Първо им беше поднесена лучена супа, после омлет и шунка, а накрая Мадлен с люлееща се походка внесе огромно парче телешко печено. Пиха местно вино от Анжу, макар че Габриел в началото понечи да откаже. След нощта, прекарана в манастира „Пор Роаял де Шан“, виното никак не я блазнеше.

Докато стигнат до телешкото, гладът им вече беше утолен и Баро, който деликатно ги беше изчакал да се нахранят, сега взе думата:

— Уважаеми госпожици, можете да останете да си починете в дома ми колкото желаете. Накъде пътувате и с каква цел — можете да ми споделите или спестите, както прецените — познавам уклона на кралицата към тайнствените дела и няма да ви досаждам с въпроси. Но първо ми кажете как е сладката ни мъничка кралица?

— Кралицата е в добро здраве, но, разбира се, се тревожи от неспирните конфликти в страната — отговори Мадлен и се замисли дали той говори за същата кралица, за която говори и тя — „сладка“ и „мъничка“ не бяха думи, с които би я описала. — Помоли ме преди всичко да Ви предам най-сърдечните й поздрави.

Лицето на стареца се озари от доволство и гордост при това съобщение.

— Скъпата кралица! Никога не забравя приятелите си. Знаете ли, че и тя е нощувала тук? Да, при това неведнъж. — Баро забеляза интереса в погледите им и продължи: — Първия път беше в пълна тайна. Вероятно знаете, че крал Шарл беше обявен за пълнолетен още на тринайсет години. За да затвърди позицията му — поне това беше обяснението за пред хората — кралицата цели две години обикаля страна със сина си — от 64-та до 66-а, за да го представи на поданиците му и на местните парламенти във всички по-големи градове. Лично аз смятам, че кралицата искаше да запази Шарл за себе си в тези така решаващи години, в които детето се превръща във възрастен, за да може по този начин да закрепи влиянието си върху него. И може да се каже, че успя. Днес той все още е напълно зависим от майка си. Но Вие сигурно сте съгласни с мен, че Катерина Медичи далеч не е най-лошият съветник, който един регент може да има.

Той тихо се изсмя по своя кудкудякащ начин.

— Извинете, господин Баро — колебливо се обади Габриел. — Казахте, че това посещение е било тайно?

Баро се сепна и излезе от унеса си.

— Извинете стареца, госпожици. Когато човек остарее, концентрацията му отслабва и мислите му току политат към някогашните дни. Тайно, да, госпожице. — Той смигна на Габриел, сякаш му е съзаклятник в някоя детска игра. — Вече не е тайна, но тогава беше. Кралицата използва това пътуване, за да се срещне тайно с испанците. Срещата трябваше да се състои в Байон и имаше множество уговорки, за да може Филип Испански да присъства. Точно заради едно от тези тайнствени приготовления се наложи тя да нощува тук. После предрешена се отправи към Байон, но в крайна сметка някакъв конфликт между министрите му беше задържал Филип и той изпрати на свое място съпругата си Елизабет, придружена от херцога на Алба. Нито една от страните не спечели нищо от срещата. Но поне Катерина се видя с дъщеря си Елизабет.

— Колко много знаете, мосю Баро — каза Мадлен. — Удоволствие е да се запознаеш с толкова мъдър човек.

Старецът меко се усмихна и поклати глава.

— Опитът е единственото предимство на старостта и при това той невинаги има общо с мъдростта. — Баро замълча за момент. — Е, мили дами, не искам да ви досаждам повече със спомените си. Колко време мислите, че ще мога да се наслаждавам на компанията ви?

— Ще сме Ви много благодарни, ако можем да останем два-три дни. Колкото конете ни да си починат.

— Но, разбира се. Дали мога да ви убедя да поразгледате града ни, докато сте тук? Катедралата „Сен Морис“ е на близо четиристотин години и в нея има възхитителни витражи, на които е изобразено включително мъченичеството на света Екатерина. И, разбира се, самият замък Анжу е много интересен. А вие съвсем лесно бихте могли да получите достъп до него.

— Уви — поклати глава Мадлен, — кралицата подчерта, че трябва да избягваме замъка.

— Колко жалко — отговори Баро. — Там са окачени прочутите гоблени с Деня на страшния съд. Самият аз имах щастието да ги видя веднъж. Седемдесет и шест сцени от Откровението на Йоан, по шестнайсет стъпки високи. Стена след стена в големите зали са покрити с тях и се твърди, че общата им дължина е петстотин и петдесет стъпки. Трябва да ми обещаете да ги видите някой друг път, мили дами.

— Обещаваме, мосю Баро. — Мадлен вдигна бокала си. — Но позволете ми сега да вдигна наздравица за нашия домакин, който така елегантно и умело забавлява гостите си.

Тя отправи най-сладката си усмивка към Баро и старецът се изчерви чак до връхчетата на ушите си.

Предрешени като брат и сестра Шарпентие и хванати под ръка, Мадлен и Габриел крачеха към старата катедрала „Сен Морис“ в Анже. Спряха пред западната й фасада и разгледаха оцветените скулптури върху трите портала. Над тях се издигаха три кули. Баро им беше изнесъл дълга лекция за тези кули — момичетата едва бяха успели да тръгнат — и сега послушно вдигнаха погледи. Средната със заобления купол, беше обяснил Баро, е нова, но двете заострени са на по триста-четиристотин години.

Стаили дъх, двете пристъпиха в църквата и спряха възхитени. Косите лъчи на следобедното слънце влизаха през стъклописите и озаряваха по почти божествен начин пъстрите им мотиви. Фоновият цвят на витражите беше тъмносиньо и нахлуващите лъчи сякаш хвърляха мъглив воал, който придаваше мистика на цялата църква. Момичетата потърсиха с поглед изображенията на мъченичеството на света Екатерина от Александрия и след като ги намериха, се заеха да ги изучават.

В замъка в Анже един облечен в черно мъж разглеждаше гоблените на Страшния съд. Това беше Малкот, който беше прекарал нощта в замъка на господаря си — херцога на Анжу. Докато гледаше сцената със Смъртта, обяздила кон, той посегна към дръжката на рапирата си и я стисна толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Да, самият той беше смъртта. Попипа пистолета, пъхнат в колана, и провери ножа, скрит в ботуша си. С всяка крачка усещаше тежестта на кесията, получена от Анжу. Погледна диамантения пръстен, който блестеше на показалеца му. И той беше подарък от херцога.

Задачата му беше просто да я открие, да намери тази Мадлен дьо Мондидие, която Анжу искаше да бъде отстранена. За съжаление тя се беше измъкнала. Беше проследил каретата й от Париж. Защо му трябваше да се разболява? Това му беше коствало два дни. Но беше видял колата и конете й и знаеше, че са два. Сега вече щеше да ги открие.

Малкот усети, че по челото му е избила пот, и я избърса. Не трябваше да губи излишно време в замъка на господаря си Анжу. След като види гоблените, трябва да тръгва.

Закашля се. Все още не се беше излекувал напълно, макар че противните грижи от страна на монахините бяха помогнали. Беше се възстановил достатъчно, за да отпътува веднага щом усети, че може да се държи на краката си.

На гоблена беше изобразен ангел, който излива чашата си в морето, а водата се превръща в кръв, така че всяка жива душа в морето загива. Кръв. Червена, гъста, лепкава. Главата на Малкот забуча от шума на кръвта. Той познаваше тази, която трябваше да убие. Да я види как умира, да види страха в очите й, разпорения корем, разбития череп, ножа, който се забива в гърдите, раздира ги, докато всичко стане само кървава маса плът. Плът и кръв, плът и кръв.

Мадлен и Габриел се отправиха към огромния замък. Макар и да не можеха да го посетят точно сега, можеха да го разгледат поне отвън. Заобиколен с ров и дебели, солидни стени, замъкът се издигаше върху едно възвишение високо над Мен, а от кулите му можеха да се наблюдават земите наоколо на няколко мили разстояние. Луи IX го беше издигнал триста години по-рано, а замъкът и до днес се използваше и беше напълно непревземаем. В защитните стени бяха вградени седемнадесет високи кули от тъмни шисти и бял варовик, а всяка кула имаше диаметър над шестдесет стъпки.

На запад, от другата страна на реката, слънцето беше паднало ниско над хоризонта. Кулите хвърляха дълги сенки, а въздухът захладня. Хората по улиците се разредиха, бързаха да се приберат вкъщи за вечеря. Макар и Мадлен да не беше много гладна след обилната закуска, двете с Габриел все пак вече трябваше да се връщат. В този момент тя забеляза един необичайно красив кон от другата страна на площада. Черен берберец, който тя не би могла да сбърка. Черен берберец с бяло петно на предния десен крак.

Габриел, която държеше Мадлен под ръка, усети, че тя спира и застива. Проследи погледа й през площада, но не откри нищо необичайно.

— Какво има, Огюст? — попита тя.

Мадлен стисна силно китката й и нахлупи шапката още по-ниско над лицето си.

— Виждаш ли онзи ездач там, онзи върху черния кон точно до момичето с гъските?

Мадлен кимна по посока на мъжа върху коня. Той беше висок и слаб, с черна шапка, черни ръкавици и черни ботуши. Лицето му беше остро и сипаничаво. Ангел на смъртта, помисли си Мадлен и неволно потрепери. На кръста му висеше дълга рапира и тя забеляза, че в колана му е втъкнат пистолет. Той се наведе и размени няколко думи с търговката. Тя поклати глава, а той отново се изправи на коня си и огледа площада. Мадлен бързо се обърна, така че да е с гръб към него.

— Да, виждам го — отговори Габриел и погледна объркана извърнатото лице на Мадлен. — Изглежда страшен, но какво ни засяга нас това?

— Какво прави в момента, Габриел?

— Отива до търговеца на бои. Разговарят. Но кажете де, какво има?

— Конят. Убедена съм, че язди същия кон, който беше вързан в конюшнята до нашите в манастира. Не помниш ли, че някакъв мъж също потърси подслон там след нас? После чух, че се бил разболял. Не може да е съвпадение, че сега същият мъж е тук. Веднага трябва да отпътуваме!

Мадлен бързо дръпна Габриел след себе си по тесните улички към дома на Баро.

— Но защо да не е съвпадение, госпожице Ма… ъъ, Огюст? — възрази Габриел. — И защо му е да ни следва?

Мадлен поклати глава.

— Това не знам, но ако е съвпадение, би било твърде странно. А и не видя ли, че явно търси нещо? Вече имаше един опит за покушение срещу мен и бедната Беатрис плати с живота си. Това не е мъжът, когото видях да убива стария слуга на баща ми. И все пак имам усещането, че е опасен. Трябва да продължим пътя си още тази нощ, не смея да остана тук.

Желанието им да отпътуват незабавно разстрои Баро. Той се опита да убеди госпожиците поне да се наспят добре преди това, но тук изненадващо се намеси Матилд. По-рано следобеда била на площада и там най-зловещият мъж, който била виждала в живота си, я попитал дали е забелязала две жени в карета, теглена от два кафяви коня. Особено го интересувала млада жена с дълга къдрава кестенява коса, каза Матилд и хвърли поглед към красивите коси на Мадлен. Добре било, че Мадлен била предрешена, а и Матилд естествено отрекла да ги е виждала, но фактът, че у мосю Баро има гости, вече не можел да се държи в тайна. При всички прислужници, които работят в къщата, Матилд била сигурна, че слухът скоро ще се разпространи. А може би вече било твърде късно. Затова тя била събрала дрехите им, прибрала всичко, конете били сресани и нахранени, а за двете дами била прибрала скромните остатъци от храната в кошница, която сложила в каретата. Трябвало да тръгнат незабавно, а Мадлен не трябвало да се разделя с рапирата си.

Матилд млъкна, а миг по-късно избухна в гръмък смях, като видя трите зяпнали усти пред себе си.

— Надявам се, че с рапирата реагирате по-бързо, госпожице Мадлен — каза тя през смях, но после тонът й отново стана сериозен. — Да, не искам да ви пъдя, просто се опитах да помогна. — Изглеждаше смутена.

— Извинете! — каза Мадлен и пристъпи към едрата жена. — Просто се изненадах от всичко, което сте направили. Много съм Ви благодарна за помощта.

Протегна ръка, но вместо да я поеме, Матилд отвори широко ръце и я придърпа в прегръдките си.

— Пазете се добре, себе си и момичето, госпожице, и не позволявайте на тоя грозен, черен бродник да ви докопа!

Двадесет и трета глава

октомври 1568 година

Смрачаваше се, когато излязоха от Анже. Баро им беше препоръчал да минат през Партене, макар че така леко се отклоняват. От една страна, така щяха да избегнат наводнените мочурища на север от Ла Рошел, от друга, отклонението означаваше, че преследвачът им ще им изгуби следите, ако следва прекия път през Шоле. Щяха да стигнат Мартине преди полунощ и да пренощуват в „Кукуригащият петел“ — една съвсем порядъчна странноприемница, увери ги Баро, който познаваше съдържателя. Оттам на следващия ден, ако тръгнат рано, щяха да стигнат Партене, откъдето до Ла Рошел оставали само два кратки дни път. Баро им беше обяснил маршрута подробно, със скици, и Мадлен потегли на юг, а след като прекосиха Лоара, сви леко на югоизток.

Въпреки че пътуваха по тъмно, с помощта на обясненията на Баро успяха да открият Мартине и „Кукуригащият петел“, без да се изгубят нито веднъж, а в странноприемницата двете жени потънаха бързо в тежък сън без видения.

Бяха помолили домакинята си да ги събуди един час преди зазоряване, и докато утринната светлина бавно разкъсваше нощния мрак, закусиха обилно. Съдържателите бяха дружелюбни, без да се натрапват, и понеже в този час на денонощието младите жени бяха единствените гости в кръчмата, успяха да се нахранят на спокойствие.

Добре отпочинала и сита, Мадлен впрегна конете и продължиха пътя си през хълмистата местност.

Мадлен поддържаше конете в бавен тръс, с това темпо щяха да стигнат Партене, без да ги уморяват твърде много. Сиви облаци се плъзгаха по небето, но не вещаеха дъжд, и Мадлен усети, че се наслаждава на пътуването. Бяха минали през лозя, които приличаха на златистооранжево море от зрели гроздове, а сега наоколо се простираха тучни ливади, прорязани от живи плетове от глог и гроздана. Имаше ябълкови дървета, натежали от жълто-червени ябълки, а в долчинките, скрити зад ниски дървета и бухнали храсти, се долавяха очертанията на малки стопанства.

Малко преди пладне спряха да починат край Аржентон Шато. Конете утолиха жаждата си с вода от потока, а Мадлен и Габриел седнаха на тревата с кошницата на Матилд помежду си. Вътре имаше цял печен бут, остатъците от печеното телешко, купа с пълнени печурки, ябълков сладкиш, два големи хляба и три бутилки анжуйско вино. Небето все още беше сиво и облачно, но като един последен спомен от циганското лято времето се беше обърнало и омекнало и двете жени бяха доволни, че могат да обядват на открито. Разделиха си едната бутилка вино — беше меко и пивко, и настроението им се повиши. След час с нежелание прибраха кошницата и отново потеглиха.

Мадлен се усмихна при мисълта колко я уморяваше пътуването през първите три дни. Сега не й се вярваше, че са на път повече от седмица. Имаше чувството, че е минала цяла вечност. Замисли се за Луи, за обятията му и за нежните му думи. Представяше си с радост изненадата му, когато тя се появи в Ла Рошел. Беше пращал писма, пълни с елегантни и изпълнени с любов излияния до „Златният бокал“, които тя за съжаление за известно време беше отказала да приема, а в последните си писма беше подчертал дълбокото си отчаяние, че тя не му отговаря. Затова Мадлен му писа отново, а в отговор получи още едно писмо, където с цветисти комплименти той описваше колко много му липсва. Но не му беше казала, че е на път, а отдавна не се бяха срещали. Засега. Скоро.

Мислите й се насочиха към мъжа с черния берберец. Целият излъчваше опасност. Черните дрехи, смъртоносните оръжия, лицето — сякаш не от тоя свят. Беше разпитвал Матилд за нея. Мадлен беше сигурна, че не й мисли доброто.

Потръпна и си наложи да мисли за нещо друго. Успя — с напредването на следобеда се убеждаваше все повече и повече, че са се отървали от зловещия мъж и скоро и последните следи от притесненията й изчезнаха.

Пътуваха от часове, конете се умориха, а светлината отслабна, но най-сетне почнаха да застигат тук-там селяни и търговци по пътя си и на Мадлен й стана ясно, че приближават града. Срещу тях се зададе едро момче в дрипави дрехи, което теглеше опърничава овца, и тя вежливо го поздрави и попита дали до Партене остава още много. За нейна изненада момчето се изплю на земята пред краката им и продължи напред, без да отговори. Тя вдигна рамене и се огледа. Докъдето поглед стигаше, пътят вече беше съвсем празен.

След малко до ушите й достигна тропотът на галопиращи копита и тя се извърна, но каретата скриваше от погледа й това, което се ставаше отзад. За момент Мадлен се зарадва, че ще има кого да пита за пътя. За един кратък момент преди страха.

Нещо не беше както трябва.

Все още се чуваше същият натрапчив и притеснителен тропот, тропотът от насилен и бесен галоп на добре трениран ездитен кон. Обикновен пътник никога не би яздил така.

Мадлен извади рапирата си, но с юзди в лявата ръка продължи да кара конете напред в спокоен тръс, готова да ги пришпори в галоп.

Конникът застигна каретата. Сипаничавото лице се обърна към нея. Като череп, студен и зъл. Той вдигна пистолета и се прицели.

Тя видя хладния му съсредоточен поглед над цевта и разбра, че трябва да действа. И точно когато пръстът му легна върху спусъка, тя дръпна юздите, така че конете преминаха в галоп точно в момента, в който прогърмя изстрелът. Куршумът прониза каретата зад гърба й, тя чу писъка на Габриел и се помоли камериерката й да не е ранена.

Черният кон отново ги настигна. Мъжът я погледна, устните му се изкривиха в гримаса и оголиха зъбите му. После той извади рапирата си и двамата продължиха главоломното преследване рамо до рамо, докато той се опитваше да я достигне с острието си.

Каретата гърмеше, спиците скърцаха и свистяха, но големите колела не спираха и пречеха на нападателя да стигне капрата. Само един път стигна опасно близо до Мадлен, но тя отклони удара със собствената си рапира и за малко да го събори от седлото.

В следващия момент той пришпори коня си, изравни се с единия от конете на Мадлен и се наведе към него. Трите животни галопираха в бясно темпо един до друг. Мъжът се протегна към впрегатния кон и докато Мадлен отчаяно дърпаше юздите, за да намали скоростта, хладнокръвно хвана ремъците около главата му и ги дръпна.

По този начин издърпа юздите от ръцете на Мадлен и сега тя можеше единствено да гледа безпомощно как той овладява каретата и намалява скоростта й, докато в един момент колата съвсем спря.

Мадлен скочи от мястото си, обърна се с лице към мъжа и с извадена рапира се приготви за битка. Безкрайно дълго време ездачът просто седя спокойно на коня си пред нея, докато я изучаваше с поглед, от който я полазиха тръпки.

Имаше чувството, че погледът му влиза под кожата й и оголва органите й. После устните му се опънаха в грозна усмивка и без дори за миг да откъсне поглед от нея, той бавно слезе от коня си, застана лице в лице с Мадлен, вдигна рапирата си и със спокойни движения изписа кръст във въздуха.

— Опрощавам ти греховете в името на Отца, и Сина, и Светия дух. — Гласът му беше нисък и съскащ. — Коленичи пред мен и нека смъртта да е бърза и безболезнена. Иначе… — Той оголи зъби в противна гримаса. — … за мен ще е удоволствие да я направя толкова мъчителна, че сама ще ме молиш да сложа край на жалкия ти живот.

Мадлен гледаше леденосините му очи. Изглеждаше невъзможно да спечели подобна битка. Не, не трябваше да мисли така, точно тези мисли можеха да я провалят. Трябваше да се стегне. Нямаше да позволи на това чудовище да й отнеме живота.

От устните на мъжа изригна гневен вой, когато Мадлен замахна с рапирата си към него. Ударът й беше дошъл неочаквано, той беше решил, че тя е скована от страх. Че е на път да се предаде.

Беше го ударила в ребрата. Кръвта бавно се пропи в дрехите му, а петното растеше като разтварящ се цвят.

Той отговори бързо и жестоко. Замахваше силно, мощно, с кръвожаден бяс. Остриетата се срещаха отново и отново и Мадлен лека-полека почваше да отстъпва. Рапирите се срещаха горе, встрани, долу, звънът на метал звучеше все по-силно и по-силно, тя не можеше повече, отстъпваше все по-назад покрай страната на каретата.

С мощен замах отгоре той посегна към главата й, но тя вече нямаше нито време, нито сили да се възползва от факта, че така той оставя торса си незащитен. Успя само да вдигне рапирата си, за да предпази главата си, и острието му я уцели в коляното.

С дясната си ръка той сграбчи китката й, изви я силно, докато тя изпищя и пусна рапирата. Остана да я държи така, а тя се гърчеше в ръката му, раздирана от болката в крака. После със стонове се свлече на земята.

— Не трябваше да ме ядосваш. Не съм приятен, когато съм ядосан.

Гласът му беше тих, почти подкупващ.

Тя го гледаше изправен над нея, разкрачен. Беше прибрал рапирата си в ножницата и вместо нея държеше дълъг нож. Заляха я болка и страх. Тя тихо простена.

Той се усмихна.

— Това не е нищо — каза. — Нищо в сравнение с ада, който ще преживееш, преди смъртта да те освободи.

Той вдигна ножа. Тя затвори очи.

После чу раздиращ трясък и едва отворила очи, видя тялото му да се срива пред нея. Отзад, на вратичката на каретата, стоеше Габриел с гърлото на счупена бутилка в ръка.

— И без това не беше толкова добро, колкото шампанското в манастира — каза тя с нервен смях.

Беше наблюдавала развитието на битката с отчаяние. Нямала оръжие, а и не би знаела как да го ползва. Но когато видяла мъжа да поваля госпожица Мадлен на колене, я обзело възмущение и усетила приток на сили. Погледът й обходил вътрешността на каретата в търсене на подходящо оръжие и скоро тя претегляла в ръцете си печения бут спрямо бутилката анжуйско. Виното надделяло и докато мъжът стоял с гръб към колата, вдигнал ножа над госпожица Мадлен, тя вдигнала бутилката и го ударила в тила с всички сили. Той паднал точно пред господарката й.

Габриел го издърпа встрани от Мадлен. Изглеждаше безжизнен, но страните и устните му все още имаха цвят и май дишаше.

Габриел превърза кървящото бедро на Мадлен и я подпря, за да влезе в каретата. Господарката й стенеше и беше пребледняла. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.

Габриел не разбираше нищо от коне, но сега щеше да се справи — така си каза решително сама на себе и зае празното място на капрата. Подкара конете така рязко, че за малко да изпадне от каретата.

Почти се беше стъмнило, когато от мястото си на капрата Габриел забеляза срещу тях да крачи някаква фигура. Беше старец е дълга тояга, на която висеше кратунка, пълна с вода. Беше облечен е тежка наметка, широкопола шапка и груби сандали. Габриел спря колата, за да го попита дали до Партене остава още много. Лицето му беше меко и дружелюбно и тя забеляза, че върху обърнатата периферия на шапката му има три раковини — знак, че е бил на поклонение в Сантяго де Компостела. Успокоена при тази гледка и изпълнена с тиха надежда да получи помощ от просветения ум на благочестивия старец, тя обясни, че кара ранена жена в каретата и търси подслон и лек за нея.

— На правилния човек сте попаднали — отговори той, докато клатеше глава при вида на момичето на капрата и слушаше историята й. — Самият аз съм учил това-онова от лечителското изкуство, а точно където пътя завива покрай следващия хълм е Партене. Току пред градските стени ще откриете църковната болница за поклонници в нужда. Нека Ви изпроводя до там. С моя помощ ще Ви пуснат вътре.

Поклонникът тръгна до каретата. Преодоляха хълма и наближиха Партене от север. Градските стени осигуряваха солидна пречка пред нежелани посетители, а река Туе криволичеше около града като допълнителна защита — единственият начин да я прекосиш беше тесният падащ мост Сен Жак[13], по който се стигаше до портата Сен Жак. Малко встрани от моста тримата спряха пред проста и порутена сива каменна сграда.

Един стар монах от ордена на бенедиктинците се показа на вратата на готовата да рухне болница. Вдигна малкия си светилник и подозрително изгледа Габриел, но при вида на поклонника до нея лицето му се озари.

— Вие ли сте това, скъпи ми Жак! Радвам се, че се прибрахте! Добре дошъл! — Двамата старци сърдечно се прегърнаха. — Честно казано, не очаквах да Ви видя отново. На Вашите години да тръгнете за пореден път към мястото за последен отдих на светия си съименник… — Той поклати глава. — И то в тези смутни времена, когато убиват заради вярата. Почти никой не тръгва към Сантяго вече. Но влизайте, аз тъкмо приготвям вечерята — ще можем на спокойствие да си поговорим. — Той хвърли колеблив поглед към Габриел.

— Много благодаря, братко Алфонс, с удоволствие — отговори Жак с топъл глас. — Но в колата има болна жена. Ако не Ви създавам твърде много неудобства, ще Ви помоля за легло за нея. Когато я прегледам, с радост ще приема поканата.

— Неудобства? Ни най-малко. В тези времена всичките ни легла са празни. — Той примирено поклати глава. — Вие сте последният благочестив човек на света, Жак. Всички други поставят безопасността пред вярата си. А на всичкото отгоре както обикновено сте успели и да намерите някой, който има нужда от лечителските Ви познания.

Внесоха Мадлен в една зала, пълна с празни легла. На пода беше струпана мръсна слама, а въздухът беше спарен и тежък. Жак избра едно легло близо до огнището и нареди на Габриел да запали огън. Искаше да промие раната на Мадлен с вода и Габриел трябваше да кипне вода на огъня, защото огънят пречиствал тялото от лошото, както огньовете на чистилището пречиствали душата — така й обясни. После извади инструментите си и при вида им Габриел потръпна. Три остри ножа с различна големина, ножици, една игла и малки клещи — всичките ги прекара през пламъците, за да ги пречисти, а след това ги положи да изстинат на парче чист бял плат, който брат Алфонс с нежелание извади отнякъде.

— Странни са идеите ви за изцерението, Жак. Ако не Ви познавах като благочестив човек, бих нарекъл, методите Ви нехристиянски, да, дори богохулни. Ето например това езическо преклонение към огъня.

Монахът посочи към пламъците, където Жак тъкмо нагорещяваше последния чифт клещи. Намек за досада премина по лицето на поклонника, но сбърченото му чело бързо се изглади и той обезоръжаващо се засмя.

— Дори споровете с Вас ми липсваха, скъпи ми братко! Колко пъти съм Ви обяснявал, че човек има нужда от чист въздух? И тази мръсна слама по пода! По-добре голи плочи, които могат да се премитат и мият всеки ден.

Сега беше ред на брат Алфонс да се обиди и той не можа да го скрие.

— Как може да говорите такива неща, като знаете, че всички зли демони, които се настаняват у човека под формата на болест, идват отвън? Едва когато болният влезе на закрито, можем да изкараме болестта от тялото му с молитви и светена вода. После пациентът трябва да има време да събере отново сили на място, където демоните не могат да го достигнат. — Алфонс поучително размаха показалец. — Именно затова е важно никога да не се проветрява, за да не се вмъкнат нови демони. А пък сламата стопля помещението, за да не може хладината на смъртта да сграбчи болния.

Монахът се усмихна доволно, без дори да подозира колко погрешни са аргументите му.

— Да, да — промърмори Жак на себе си. — Но моите пациенти оживяват.

Мадлен беше в пълно съзнание, но онемяла от болка, и силно простена, когато старият поклонник внимателно отстрани примитивната превръзка, направена от Габриел.

— Изпий това, дете мое — каза той и й поднесе една чаша. — Може леко да ти загорчи, но ще облекчи болките ти. И не мърдай, натъртванията ти причиняват не по-малко болка от самата рана. А те са напълно безопасни. Но явно през тежка битка си преминала.

Мадлен изпълни заръките му и скоро усети приятна сънливост в тялото си.

Жак проми раната и внимателно я огледа. Кръвта беше спряла и макар и да беше дълга, раната не беше дълбока.

— Можеше да е много по-зле — усмихна й се успокоително той. — Костта не е засегната, нито големи кръвоносни съдове. Явно острието е било много остро, защото разрезът е гладък и равномерен и не е разкъсал тъканта много. Ще го зашия, за да зарасне бързо и без усложнения.

— Ще го зашиете?!

Брат Алфонс, който досега стоеше зад Жак и любопитно следеше прегледа, почервеня от вълнение.

— Ще го зашиете?! — повтори той възмутен. — Пълно незачитане на Божията воля! Ecclesiaabhorretasanguine[14], трябва да се използва нафора. Раната се почиства добре и върху нея се полага натрошената нафора, за да може Синът човешки да излекува тялото със Своето тяло.

— Ще действам по моя начин — каза Жак твърдо, — виждал съм го, че работи. И както казва Парацелз „Когато искам да докажа нещо, го правя не като цитирам авторитети, а като провеждам експерименти и стигам до рационални заключения“. Вашите стари църковни догми си ги задръжте за себе си.

— Казвате това, а сам цитирате други? — изсумтя Алфонс. — Не съм толкова невеж в медицинското изкуство, колкото изглежда намеквате. И аз мога свободно да цитирам големите лекари. Ако гъркът Гален беше християнин, неговият храм на Ескулап щеше да е Светата църква, а нима не беше казал тъкмо той, че „Храмът на Ескулап ни дава доказателството, че много сериозни болести могат да се излекуват само като човек помогне на душата си“? Както виждате, здравето е от Бог и затова правилните средства за постигането му са молитвите, светената вода и светите лекове. Всичко друго е ерес.

Думата „ерес“ остана да виси между двамата като гневен демон, а Габриел изплашена местеше поглед от единия към другия. Срещата на двамата мъже беше на път да се превърне в катастрофа, а какво щяха да правят, ако брат Алфонс ги изгони? Лицето на Жак беше сгърчено в гримаса, той стискаше зъби. Но изведнъж челюстта му се отпусна и той протегна ръка на монаха.

— Простете ми липсата на обноски, скъпи братко. Знам, че сте начетен, и макар че с грубата си арогантност ви карам да се съмнявате в това, признавам, че здравето идва от Господ. Аз само ще зашия раната. Но чудния процес на оздравяване, това великолепно умение, което живее в самото тяло, е създадено от Господ, затова Господ е този, който лекува.

След известно колебание Алфонс пое подадената ръка. После се засмя високо и заклати глава.

— Трябва да призная, че пациентите Ви най-често се възстановяват, затова оставям на Бог да Ви прости греховете, които очевидно са големи и тежки. Самият аз бих бил голям грешник, ако си затворя очите за това, което Господ Ви е дал. Сега отивам да приготвя вечерята, за да можете на спокойствие да си довършите тук.

Късно вечерта, когато Жак дойде да провери пациентката си, откри Габриел да седи до нея. Мадлен спеше дълбоко и Габриел предупредително сложи пръст на устните си, изправи се и направи знак на Жак да я последва до огнището. Поклонникът носеше със себе си две ниски столчета и двамата седнаха един до друг в сиянието на пламъците.

— Цялата вечер спа — каза Габриел. — Това нормално ли е?

— Напълно. Скоро пак ще е здрава. Това питие, което успокоява болките, успокоява и дишането, затова е спала толкова. След една седмица ще сменя конците, а тя отново ще е здрава. Единственото, за което трябва да се грижите, Габриел, е да поддържате раната чиста. Промивайте я внимателно с преварена вода, докато оздравее.

— Така се радвам, че Ви срещнахме — каза Габриел с благодарност. — Не знам какво щяхме да правим иначе.

Двадесет и четвърта глава

октомври 1568 година

След седмица раната на Мадлен наистина заздравя и двете жени сърдечно се разделиха със стария поклонник.

Каретата потегли на югоизток. Ако всичко вървеше добре, щяха да стигнат Ла Рошел по закуска на следващия ден.

Пътуването обаче вървеше трудно и едва напредваха. Раненият крак на Мадлен я болеше, докато се бореше с насрещния вятър от мястото си на капрата. Духаше право в лицето й и изглежда идваше буря. Сякаш божествените стихии участваха в защитата на Ла Рошел и показваха на пътуващите към града, че са всичко друго, но не и добре дошли. Под сивото небе се издигаха масивните градски стени и когато Мадлен чу вика на самотна чайка, я побиха тръпки, а радостното очакване беше помрачено.

Ла Рошел се готвеше за война. Зад бойниците в стените навсякъде се виждаха въоръжени мъже и дори отвън пред заключената градска порта пазеха стражи. Когато каретата приближи портата, те вдигнаха мускетите си и ги насочиха към Мадлен, която бързо спря колата и вдигна ръце, за да покаже, че не представлява заплаха.

Началникът на стражата й направи знак да слезе от капрата и тя се подчини. Четирима войници се отделиха от взвода и тръгнаха да я посрещнат, други двама трябваше да огледат каретата отвътре и наредиха на Габриел да излезе. Началникът огледа двете жени. После им нареди да кажат имената си, откъде идват и каква е целта на посещението им.

Но Мадлен, която все още беше в мъжки дрехи, знаеше, че след като вече е стигнала целта на пътуването, трябва да се представи с истинското си име пред Конде и пред очите на изненаданите войници с бърз жест свали шапката и разпусна косите си.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие и пътувам по лична работа с камериерката си — каза тя и добави не без известна надменност. — Работата ми засяга принц Дьо Конде… лично! Бихте ли били така добри да ни отведете при него.

За нейно учудване повече пречки по пътя й нямаше. Думите й не бяха предизвикали дори намек за изненада върху каменното лице на началника. Той даде знак на войниците си да свалят мускетите. После се обърна към Мадлен и кимна кратко.

— Аз съм лейтенант Пиефор. Ако обичате, качете се в каретата с камериерката си, а ние ще ви отведем при принц Дьо Конде.

Той отвори вратата на каретата, за да влязат двете жени, и сам се качи на капрата. Пред портата спря и викна нещо на мъжете горе и скоро вратите бавно и тежко почнаха да се отварят. Каретата потегли и мина през портата. Копитата на конете изтрополиха по каменната настилка, а зад гърбовете им се чу глух тътен, когато градът отново се запечата. Бяха влезли в Ла Рошел.

Улиците гъмжаха от хора и каретата едва се придвижваше напред. Навсякъде се виждаха войници и Мадлен забеляза, че дори привидно цивилните граждани често са въоръжени. Промъкваха се през един тесен пасаж току до старите дървени къщи с разбити плочи по покривите. После изведнъж улицата се разшири и конете отново можеха да се движат спокойно. От двете страни имаше нови каменни къщи на по три-четири етажа. Някои бяха украсени по италиански с дорийски и йонийски пиластри и елегантни арки над прозорците, докато други ги бранеха зловещи гаргойли.

Слаб, но разпознаваем мирис на морска вода нахлу в каретата и изведнъж сред уличния шум Мадлен почна да долавя крясъците на чайки. И все пак не беше подготвена за гледката, която я очакваше, когато подаде глава през прозореца. Току пред тях беше пристанището, а над него се издигаха три високи кули. Сиво до сиво се срещаха морето и небето и хоризонтът беше почти невидим. Мадлен вдишваше свежия въздух на дълбоки глътки. Вятърът духаше в лицето й и разбъркваше къдриците й.

Продължиха покрай кея вляво, право към една от трите кули. Високата кула изглеждаше част от масивна петстенна крепост. Крепостта блестеше под острата светлина, варварска в своята асиметрия, с ръбове и ъгли, остри като оръжия. Най-високата кула беше квадратна, но в другите четири ъгъла на крепостта бяха разположени четири оръдейни кули, от които три кръгли и една четвъртита, които изглеждаха сякаш случайно събрани от някой мощен и груб великан само заради здравината им. Нямаше никакво съмнение, че крепостта би спряла неприятелите. Най-горните й парапети и кулите бяха надупчени с бойници, от които се подаваха дулата на оръдия.

Каретата спря и жените слязоха от нея. Крепостта беше току до водата, а от другата страна на пристанището се издигаха други две кули — кръгли и по-хармонични, но и те също толкова тумбести и тежки, по-далечната — със странен осмоъгълен връх.

Беше пълно с войници, но явно всички познаваха и уважаваха лейтенант Пиефор и групата необезпокоявано се изкачи по едно външно стълбище, което едновременно изпълняваше ролята и на контрафорс. Мадлен усети, че остава без дъх, стълбището сякаш беше безкрайно. Изкачваха се все по-нависоко, вятърът ги блъскаше и за да не й се завие свят, тя съсредоточи погледа си върху грубите сиви стъпала пред очите си. Малко зад гърба си чуваше Габриел да диша тежко, но отпред лейтенантът неуморно поддържаше енергичното темпо. Най-сетне спряха и след като Пиефор размени няколко думи с един войник, влязоха в замъка.

Сега се намираха в голяма, осемстенна зала с висок таван и елегантни оребрени арки. Изглежда тя се използваше за почивка за стражата. Но двадесетината войници, които основно се забавляваха с игри на зарове, само им хвърлиха по някой и друг безразличен поглед и се върнаха към играта си. Имаше още няколко стъпала, но тук вече бяха защитени от вятъра и стихиите, защото стъпалата бяха вградени в дебелите стени на замъка. Минаха през още една зала — този път по-малка и с повече хора вътре — а после продължиха по дълъг коридор и най-сетне спряха пред масивна дървена врата, където ги помолиха да изчакат.

Мадлен за пръв път изпита несигурност. Дали Луи беше вътре? Какво ще си помисли за натрапването й, дали още държи на нея? С поглед впит във вратата, тя потъна в разсъждения, докато Габриел нетърпеливо тръгна да изучава коридора.

Най-сетне вратата се отвори. Пиефор излезе от стаята и, като се взираше любопитно в Мадлен, каза:

— Госпожице Мондидие, бъдете така добра да влезете, принц Дьо Конде Ви очаква.

С разтуптяно сърце Мадлен пристъпи в стаята. Тежката врата се затвори зад гърба й.

Помещението беше просторно и светло, а спартанската мебелировка се състоеше само от една проста правоъгълна маса, заобиколена с осем-десет грубо сковани стола. Голият каменен под и варосаните стени, чиято единствена декорация бяха един щит и два стари кръстосани меча над огнището, излъчваха някаква старинна военна строгост, сякаш човек пристъпваше във времената на кръстоносните походи.

Конде стоеше пред огнището и ровеше в жарта с един ръжен и Мадлен се спря насред стаята и загледа гърба му. Косата му както обикновено беше събрана в плитка на тила и тя усети, че при вида му през тялото й преминава топла тръпка. Колко е близо! Можеше да го докосне, да погали косите му, да спусне длан по гърба му, да срещне топлината в погледа му.

Едва доловимо прошепна името му, а той бавно, много бавно се обърна и я погледна. Тя също го гледаше, взираше се в лицето му, готова да се усмихне при меките му мили думи.

В следващия миг застина.

Когато той се обърна, Мадлен очакваше радостта й от срещата им да е споделена. Сега Луи я гледаше с дистанцирано безразличие, но под повърхността изглеждаше разстроен, сякаш е видял привидение. За един миг остана безмълвен, сякаш не знаеше какво точно да направи. После пристъпи две крачки към нея, поклони се елегантно и каза:

— Скъпа моя Мадлен, какво неочаквано удоволствие е да Ви срещна отново. Какво Ви води в Ла Рошел, толкова далече от двореца?

Избягваше да я гледа в очите, вместо това беше вперил поглед във варосаната стена зад гърба й.

Думите му бяха като ледени остриета.

— Луи — каза тя и безуспешно се опита да хване погледа му. — Дойдох да Ви видя. Мислех, че… — Тя замлъкна.

— Вашето внимание е безкрайна чест за мен, мадмоазел — отговори той. — Не е никак безопасно в тези тежки времена да прекосите цялата страна, но на Вас никога не Ви е липсвала смелост. — Тя видя намек на усмивка. — И все пак позволете ми известно учудване. Не разбирам как кралицата майка е разрешила подобно пътуване. Идвате в центъра на хугенотите, в най-силния град на врага?

Тя вдигна поглед и смелостта й се върна. Значи това била причината за объркването и хладината му. Този проблем лесно можеше да се реши.

— Разбирам учудването Ви, Луи, но копнежът ми по Вас беше толкова голям, че не поисках позволение от кралицата, преди да отпътувам. Тръгнах от Париж без знанието й, предрешена, само заради Вас. — И тя му изпрати най-сладката си усмивка.

Но след тези думи Луи още повече охладня. Той пристъпи към масата си и започна да изучава някаква карта и известно време остана с гръб към Мадлен. Когато се обърна към нея, лицето му беше изкривено от гняв. Изненадващо рязко направи две дълги бързи крачки към нея и стисна ръката й толкова грубо, че тя изплака от болка.

— Вие наистина сте дяволско изчадие, Мадлен! Ангелско лице, тяло на изкусителка, глас — едновременно невинен и сладък като захар. Каква малка лицемерка! Но мен вече не можете да ме измамите! — С изписано на лицето презрение той я отблъсна от себе си.

Тя онемя. Няколко дълги секунди двамата останаха като вцепенени един пред друг. Вихрушка от гняв и ужас изпълваше натежалия въздух помежду им и не оставяше място за думи.

Дървената врата бавно се отвори и в стаята влязоха трима мъже. Мадлен ги изгледа, неспособна да накара устните си да промълвят каквото и да било. Това беше някакъв кошмар. А може би наистина беше сън и тя щеше да се събуди в стаята си в Лувъра.

Пръв напред пристъпи Пиефор с навит на руло документ в ръка, а след него влезе един по-възрастен господин с остри чисти черти — къде ли го беше виждала преди? После разпозна в него мъжа, с когото Луи беше говорил при първата им среща преди повече от година. Това адмирал Колини ли е? В такъв случай той е мъжът от „Веселият глиган“ и значи явно е съучастник в убийството на Пиер.

При вида на третия мъж обаче я изпълни наистина сериозен страх. От устните й се изплъзна глухо „не“ в мига, в който погледът му срещна нейния.

Малкот!

Нейният ужас от това, че го е разпознала, породи на сипаничавото лице на Малкот само усмивка.

Щяха да я убият! Тя се обърна към Луи. Въпреки всичко той я беше обичал, трябваше да й помогне, да прояви милост. Но на лицето му беше изписано единствено безразличие. Тя отново огледа другите трима. И като довършващ удар на съдбата разпозна в навития на руло документ в ръката на Пиефор писмото на Катерина, документът, който доказваше, че пътува от името на кралицата.

— Прав сте в подозренията си, принце, открих това сред накитите й. — Пиефор подаде навития документ на Луи.

Ръцете на Луи трепереха леко, докато развиваше документа и го четеше. После той вдигна поглед и подаде свитъка на Колини.

— Познато ли Ви е съдържанието му, адмирале?

— Прочетох го веднага щом лейтенантът го откри.

— Това не е всичко — каза лейтенант Пиефор. Той извади малка стъкленичка от джоба си и я подаде на Конде. — Открих и това сред пътния й багаж.

— Невъзможно, арсеник! — Конде прочете надписа, видимо потресен. — Пратена е да ни отрови! — После обърна към Малкот поглед, лишен от всякакво чувство, и се поклони. — Дължа Ви извинение, господин Малкот. Пътували сте дълго, рискували сте живота и здравето си, за да ни предупредите за шпионката на кралицата майка, а аз Ви посрещнах с подозрение и неверие. Простете ми. — Той посочи Мадлен и добави с горчивина в гласа. — Бях заслепен от красотата на това изчадие.

— Умолявам Ви, изслушайте ме, Луи — каза Мадлен. — Това не е вярно. Мога да обясня всичко, писмото на кралицата, стъкленицата… А този мъж се опита да ме убие! — Тя посочи Малкот.

— С удоволствие ще чуем обясненията Ви, мадмоазел Мондидие. — Думата беше взел Колини. Той беше придърпал един от столовете до масата и изучаваше Мадлен с поглед. — Видяхме раната, която сте нанесли на господин Малкот — продължи Колини. — Вие сте опитали да убиете него — за да му попречите да стигне до нас и да Ви изобличи като пратеница на кралицата. Зарязали сте го насред път с убеждението, че тайната Ви ще умре заедно с него. А ние щяхме да сме следващите Ви жертви. — Колини кръстоса ръце. — Каква причина може да е имал господин Малкот да иска смъртта Ви?

— И как ще обясните писмото на кралицата и стъкленицата с арсеник — намеси се Конде с дрезгав глас, — след като току-що ме уверихте, че Катерина не знае за пътуването Ви? Тя и преди се опита да ни отрови, това е един от предпочитаните й методи. Вие ме излъгахте… измамница! Мислех Ви за друга. Но Вие сте просто поредната курва на Катерина, подла лъжкиня. Убийца. — Той огорчен й обърна гръб.

— Не, не — възрази тя. — Не е вярно, не е вярно! — Тя посегна към него, но той се дръпна. — Наистина — продължи тя отчаяно, — трябваше да Ви кажа, че кралицата знае за връзката ни. Но мислехме, че е най-добре да не знаете. Но не е така, както си мислите. Мислехме, че няма да разберете. А отровата я взех за всеки случай, след като някой се опита да ме убие в Лувъра. — Тя отчаяно потърси някаква помощ наоколо, осъзнала колко безнадеждно звучи обяснението й.

Конде й хвърли поглед, изпълнен с презрение, и застана до стола, където, кръстосал ръце, Колини продължаваше да я изучава с непроницаемо изражение. Лейтенант Пиефор дискретно беше отстъпил към вратата, където очакваше следващите заповеди, а до огнището се беше подпрял Малкот, който я гледаше със странна смесица от похот и триумф в погледа. Устните му едва доловимо потрепваха и той беше вдигнал брадичката си, сякаш за да вижда жертвата по-отвисоко.

Мадлен се обърна към Колини.

— Адмирале — каза с умолителен глас, — аз просто се защитавах от този мъж. Той се опита да ме убие. Не знам защо, никога преди не съм го виждала в живота си.

Колини поклати глава.

— Спестете ни лъжите си, госпожице. — Той вдигна поглед към Конде и когато принцът кимна, продължи: — Явно не искате да ни кажете истината с добро. Добре тогава, ние си имаме начини да Ви накараме да говорите. Междувременно ще Ви отведем на място, където няма да можете да навредите на никого.

Колини се изправи и със спокойни крачки пристъпи към Мадлен.

— Елате — нареди й той и се обърна към Пиефор. — Лейтенант, отведете тази жена на сигурно място. От сега нататък Вие сте отговорен за затворничката.

Пиефор и Мадлен излязоха. Отвън чакаха четирима войници. След излизането им в стаята се възцари дълга мъчителна тишина. Конде беше потънал в един стол, неподвижен и затворен в себе си, с поглед втренчен в пода. Обратно на него, Колини беше бесен и крачеше напред-назад, докато, сключил ръце зад гърба си, говореше нещо недоловимо на някакъв невидим събеседник. Само Малкот стоеше безучастен на същото място и внимателно следеше с поглед двамата мъже.

Изведнъж Колини избухна. Беше спрял пред стола на Конде и го гледаше бясно:

— Глупак! — викна той. — Пълен глупак! Как можахте да се забъркате в такова нещо?! Нима хугенотите трябва да бъдат водени от човек, който се води от чепа си?! Безумец, егоист и глупак! Знаете, че Катерина винаги е ползвала изкусителните си придворни дами, за да се сдобива със сведения. Как можахте?! — Той се беше задъхал от гняв и сега си пое дълбоко въздух, за да си върне самообладанието. — Трябва да открием какви щети са нанесени — продължи той по-спокойно. — Трябва да ми кажете как е започнала тази любовна връзка и какво сте й споделили.

Конде се изправи видимо разстроен, но овладян, пренебрегна бесния адмирал и пристъпи до Малкот, който все още стоеше изправен до огнището.

— Господине — започна той, — позволете ми още веднъж да Ви благодаря за службата Ви. Ще се погрижа усилията Ви да бъдат възнаградени подобаващо. — Двамата мъже си размениха кратки поклони. — Имам само още един въпрос. — Конде изгледа въпросително Малкот, който се поклони още по-дълбоко.

— На Вашите услуги, принце.

— Ще говоря направо. Чудно ми е, че херцогът на Анжу си е направил труда да Ви изпрати да ни предупредите за една от придворните дами на Катерина Медичи. Ние вече нямаме честта да работим с херцога. Сега той е генерал-лейтенант на короната и откъдето и да го погледнеш, ние сме врагове.

— Никой не е толкова безкористен, принце, напълно прав сте. Затова от името на херцога и аз ще говоря направо. Така е най-добре за всички страни. — Малкот се поколеба за момент. — Разбира се, херцогът щеше да съжалява, ако шпионката на кралицата майка ви беше навредила, но за него щеше да е далеч по-зле, ако Катерина беше научила за доскорошното му… хм… познанство… с вас, господа. Затова той ми възложи още една задача — да ви помоля да му върнете услугата.

— Говорете, господин Малкот, задължени сме на Анжу — каза Конде с твърд глас.

— Единственото, което херцогът на Анжу желае, е да се отнесете с измамницата така, както подобава с всеки военнопрестъпник от този род. Да я екзекутирате.

Думите на Малкот имаха изумителен ефект. Конде инстинктивно сви юмруци от гняв и ако не беше самообладанието на Колини нещата можеше да свършат зле. Адмиралът моментално застана между двамата и избута Конде встрани.

— Господине — каза Колини и хвана ръката на Малкот. — Давам Ви думата си, че мадмоазел Мондидие никога вече няма да се върне в двореца.

— В такъв случай мисията ми тук е изпълнена — каза Малкот. — Връщам се в Париж, за да предам обещанието Ви на херцога на Анжу.

Колини затвърди обещанието със здраво ръкостискане и поведе Малкот към вратата.

— А сега, господин Малкот, ще трябва наистина да ни извините, но има и други належащи въпроси, които трябва да обсъдя с принца.

Двадесет и пета глава

ноември 1568 година

Мадлен лежеше на една твърда дървена пейка и стенеше. Беше се събудила върху пейката от болка, без спомен как се е озовала там. Помнеше, че я бяха носили. Натам. Обратно. Тя затвори очи с надеждата да се върне в състоянието на безболезнена забрава, в което така милостиво беше потъвала доскоро.

Спомни си как се беше почувствала — щеше да умре от срам, когато я съблякоха. И как след миг голотата й беше станала напълно безразлична в сравнение с болката. Той беше там, адмиралът, но на разстояние, зад масата, за която я бяха вързали, и тя чуваше само гласа му.

Отговори на всичките му въпроси, искрено, бързо. Нямаше какво да крие. Но камшичните удари все пак обсипаха голото й тяло, а тя крещеше и плачеше.

После той повтори въпросите и тя накъсано и несвързано отговори същото, истината, не, не е шпионка на Катерина Медичи, няма тайни планове, които да осъществи в Ла Рошел, нито атентати, стъкленичката е съвпадение, не знае нищо за никакъв опит за отравяне, не е казала нищо на кралицата, изобщо нищо не знае.

Показаха й клещите и острите шила, бутнаха ги току в лицето й и тя инстинктивно се опита да се дръпне назад. Но металните халки на гърлото и челото й държаха главата й здраво към масата и единственото, което можеше да направи, беше да стисне очи.

После усети остра болка в едната гърда и се чу да пищи сякаш от много далече. Отново прозвучаха въпросите. Нещо студено и метално допря бедрото й, тя се изопна в оковите, но болката ставаше все по-остра, растеше още и още, докато кожата й беше пробита, а от раната шурна кръв. Какво искаше да знае този, какво трябваше да му каже? Да, вярно е, че Катерина от самото начало е знаела за любовната афера, но е чисто съвпадение, не е планирано, не е замисляла нищо лошо, Катерина била тази, която… Тук думите й бяха прекъснати от собствения й писък, когато още едно шило проби гръдта й. Какво е разказала на кралицата? Да, точно тя при обсадата на Париж беше издала, че армията на хугенотите в Сен Дени е на път да се разпадне — Луи й го споделил, Катерина я принудила да й го каже, но не знаела нищо друго, не е издала нищо друго. Тя плачеше, а от гърдите й капеше гореща кръв.

След това усети топлина откъм кофата с въглища долу до краката й. В студеното подземие стана приятно топло. Но докато измръзналото й тяло копнееше да се сгрее, умът й съвсем ясно й говореше, че тази топлина може да означава само опасност. Експлозия от болка обхвана стъпалата й и последните мисли бяха изтикани от съзнанието й, както ураганът помита палубата на бедстващ кораб. Последното, което помнеше, беше миризмата на горяща плът, опушена и сладникава миризма, като от кървавата патица, която леля й сервираше.

Сега лежеше, събудена от болката, с туптящи стъпала. Най-много я болеше дясното стъпало, точно под петата. Мадлен отново отвори очи и се огледа с надежда да се разсее с нещо. Беше нощ и стените на килията тънеха в мрак. През прозореца се виждаше как тънък облачен воал минава пред почти пълната луна, а тя свети бледожълтеникава и ясна. Кога щеше да е пълнолунието? След два дни? Баща й обичаше да гледа луната и нощното небе, изпълнено със звезди. Беше й показвал съзвездията, а тя обожаваше да слуша историите за създаването им, за Андромеда и Касиопея, за Кастор и Полукс. Но най-много й харесваше Хеспер, ярката светла звезда, която изгрява в западното небе, за да се сбогува със слънцето и да приветства идването на нощта. Представяше си я като нощно слънце, особено през пролетта, когато тя светеше толкова силно, че сенките на ябълковите дървета оживяваха тихи и тежки, като сенки на сенки.

Мадлен затрепери от студ и придърпа одеялото по-близо до тялото си. Главата я болеше, пулсираше от болка в такт с дясното стъпало, пулсираше и пламтеше, въпреки че тялото й зъзнеше. Мадлен гледаше звездите. Те трептяха нервно, сякаш ги беше страх да не ги угаси черното като въглен небе, което като пропаст зееше зад тях, докато те ужасени обикаляха в своите малки, безсмислени кръгчета. Дълго време лежа и наблюдава блещукащия бяг на звездите. После с учудване забеляза, че те се движат ритмично в такт с пулсиращата й глава.

Контурите на луната се размиха, тя сякаш се промени, поболя се, стана лоша, светеше жълто и силно, така че чак очите те заболяват. Мадлен ги затвори, но жълтата светлина я последва и зад клепачите, остра като хиляди малки остриета. Туп, туп, храс, храс.

Нощно слънце, което можеше да заслепи луната. Това ли беше луната, това тъмното, облото, което висеше над нея? Не, луната не е тъмна, няма коси, макар и да казват, че има лице.

Човекът от луната. Нещо меко беше положено върху Мадлен, стана й по-топло. Усети нечия длан на челото си, затвори очи и изпадна в неспокоен трескав сън, където лунни хора и нажежените въглени танцуваха един до друг в блещукащи кръгове.

На няколко пъти се събужда, луната я нямаше, а между тухлите в стената се виждаха процепи. Те чертаеха някакви форми, някаква мрежа, която оживяваше и растеше, и създаваше свои копия, които се откъсваха от стената и политаха във въздуха. Грозен фалшив близнак, от който я заболяваше главата. И тя бързаше да стисне очи.

Една жена й даваше вода. Видя я в приятната тъмносива дневна светлина, видя и Луи с болезнено свити устни. Или може би бяха Дева Мария и Архангел Гавраил? В лунната светлина Мадлен буташе купата настрани, водата сигурно е покварена с лунна отрова, но жената я принуди да я изпие. Значи не би могла да е Дева Мария.

Мадлен заспа и сънува ябълкови дървета, една кралица, която беше двуликият Янус, и после изведнъж всички имаха по две лица, дори и човекът от луната, който беше жълт и груб. Всички без нея. И тя знаеше, че ще я убият, ако не стане като тях.

После отвори очи. За пръв път цепнатините нямаха копия. Видя очертанията на един силен добре познат гръб. Прошепна името му. Той се обърна. Лицето му беше каквото го познаваше, мило. Но в съня й беше друго.

Луи пристъпи до нея и седна на ръба на леглото. Мадлен отвори уста да говори, но той сложи пръст на устните й.

— Пази си силите и ме остави да говоря. Беше много болна. Твърде късно научих какво са ти причинили. Умолявам те, повярвай ми, не знаех. Никога не бих го позволил.

Гледаше я настойчиво, а тя кимна в отговор.

— Вследствие на разпитите адмиралът е почти убеден, че ти просто си била… — как да го кажа, извини ме за думите ми, — че си била твърде невинна и наивна, за да схванеш как те е използвала Катерина Медичи. — Той направи кратка пауза и въздъхна. — И все пак адмиралът не искаше да рискува и затова реши, че трябва да останеш тук. Но аз ти обещавам, че ще направя всичко, за да бъде затворничеството ти по-поносимо. — Луи се усмихна. Добре познатата неустоима усмивка. Но Мадлен не беше забравила съня за двуликия Янус. — Докато беше болна, се опитах да направя килията ти малко по-удобна. — Той потупа леглото с ръка.

Мадлен с изненада забеляза, че лежи в меко легло. Помнеше твърдата дървена пейка и се учуди, че няма никакъв спомен как са я сменили с леглото. Явно е била много зле. Самата килия също беше променена. Върху каменния под вече бяха постлани килими, а насред стаята имаше два стола и маса с купчинка книги. В килията вече имаше и светлина. До книгите беше поставен малък свещник, а на пода до леглото — канделабър с пет рамена.

— Не съм те предавала — каза тя с тих шепот.

— Вярвам ти. Но да не говорим за това сега. Трябва да си почиваш. Габриел ще дойде да се погрижи за теб, изпратих я само малко да поспи и тя. През повечето време бдя до теб.

— Габриел?

— Вярна камериерка имаш, да знаеш. — В очите на Луи блесна весело пламъче. — Когато войниците те отвели, тя се скрила в двореца и ни отне доста време да я открием. Когато това стана, тя тъкмо беше на път да получи връзка ключове от един от стражите — бедният човечец не беше устоял на прелестите й. Сега вече всички знаят коя е и задачата й е да се грижи за теб, да ти носи всичко, от което имаш нужда, да те забавлява. Настанена е заедно с другата прислуга и има отговорността да ти носи храна. Но естествено тя също не може да напуска Ла Рошел — добави Луи и отмести поглед.

Следващия път, когато Мадлен се събуди, в стаята беше тъмно, а умът й беше напълно бистър. Беше гладна. Изправи се в леглото и се огледа. Беше сама, но на масата беше оставен един хляб, калаена кана и чаша. Мадлен стана от леглото. Краката й се подгъваха, но тя се стегна и се принуди да направи шестте крачки до масата въпреки болките, които я пронизваха всеки път, когато стъпеше на дясното си стъпало. Изяде целия хляб и изпи две чаши вода.

Извън топлото покритие от одеяла в леглото стаята беше хладна. Някой й беше облякъл дългата зимна нощница, но въпреки нея Мадлен трепереше. После забеляза в ъгъла до вратата пътническия си сандък и извади топлата си сива вълнена наметка. Усмихна се при спомена, че някога я мразеше. Струваше й се скучна и старомодна, но леля й, която я беше поръчала в Лил, шумно хвалеше качествата й и гълчеше племенницата си. Хубавият външен вид не е нищо, казваше леля й, трябва да се научиш да откриваш вътрешната ценност на нещата.

Мадлен се опита да отвори вратата. Както и очакваше, тя беше заключена. Затова пристъпи до единствения прозорец на килията, на стената срещу вратата. Беше малък, нямаше решетки, а когато погледна навън, Мадлен разбра защо решетките са били сметнати за ненужни. Разстоянието до земята беше толкова голямо, че на човек му се завиваше свят. Заради дебелата стена Мадлен трябваше да се надвеси много навън от прозореца, за да види земята долу. Иначе се виждаше небе, море и две кули — сигурно същите, които беше забелязала от двете страни на пристанището при идването си. Самата тя значи беше в третата, високата четвъртита кула, която беше вградена в крепостта.

Слънцето беше залязло и вече почти нищо не се виждаше. Мадлен отново се надвеси навън. Намираше се точно над входа на пристанището. Явно крепостта беше построена, за да пази града от нападения по море и за контрол на пристигащите кораби. Излазът към морето беше съвсем тесен, а точно от другата страна беше една от кръглите кули. Очите на Мадлен привикнаха с настъпващия мрак и тя почна да различава човешки фигури на кея отсреща. Имаше много хора, наистина много, и Мадлен остана с впечатление за трескава дейност. Видимо бяха само мъже, но не си личеше дали са въоръжени. После до ушите й достигна далечно скърцане и изведнъж тя видя голяма тежка верига да се издига от водите на входа на пристанището. Веригата се изпъна от отсрещната кула до нейната, за да спира влизането на вражески съдове под прикритието на нощта.

Точно когато Мадлен почна да усеща, че малкият хляб всъщност не я е заситил достатъчно, тя чу, че вратата се отключва, обърна се и видя Габриел на прага с едно гърне, от което се разнасяше вкусна миризма.

Габриел остави гърнето на масата.

— Заповядайте, госпожице Мадлен. Най-добре да хапнете нещо, за да си върнете силите.

Мадлен бързо пристъпи до масата.

— Габриел — каза тя с пълна уста, — разкажи ми какво е станало. Нали не са те наранили и теб?

— Не, не, госпожице Мадлен — отговори Габриел. — Не се притеснявайте за мен. Само върху Вас се нахвърлиха злите чудовища. — После добави гневно. — Като си помисля, че такива хора искат да управляват целия свят от името на Бог! Ако питат мен, бих ги пратила в най-черния ад, тези мръсни дяволски псета, които само знаят да хапят беззащитните, когато са отгоре им.

Мадлен беше трогната от това искрено възмущение заради нея. Наум си призна, че Луи е имал право — не би могла да намери по-вярна и лоялна камериерка.

— Седни до мен, Габриел, и ми кажи какво знаеш. — Мадлен посочи стола от другата страна на масата. — И какво се случва в града? Стори ми се, че видях необичайно много хора на кея.

Габриел се поколеба само за момент, после внимателно седна на ръба на стола.

— Ами значи, да почнем с последното, с две думи, в града пристигна цяла армия хугеноти, които трябва да бъдат настанени някъде. Прислугата сме принудени да се тъпчем още по-нагъсто, цялата крепост е препълнена, а гражданите са принудени да настаняват войниците безплатно. Но те са хиляди и затова дори потребната кула и кулата с фенера от другата страна на пристанището са заети. Войската идва от юг и се говори, че са водили битка с кралската армия току пред Поатие.

— А изходът на битката?

— Тези песоглавци твърдят, че са победили. Но аз видях много ранени, а един от войниците каза, че връщането в Ла Рошел е било страшна неразбория и че един от капитаните им е бил убит. — Габриел скръсти ръце. — Ако ме питат мене, бързо са обърнали гръб на кралската войска.

— Напълно възможно е — каза Мадлен замислена. — А сега за тебе самата. Принц Дьо Конде ми каза, че си се опитала да ме освободиш.

— Да, и за малко да успея, бях се сдобила с ключове, когато ме откриха. — Габриел се разкикоти, но в следващия момент тонът й стана сериозен. — Заведоха ме при адмирала. Тръпки ме побиват от тоя човек. Искаше да знае възможно най-много за Вас и принца и за пътуването ни до тук. — Тя замълча и сведе поглед.

— Спокойно, можеш да ми разкажеш всичко — увери я Мадлен. — Познавам методите на адмирал Колини да те принуди да говориш. А и дори да си казала всичко, което знаеш, с това може само да си ми помогнала.

Габриел неуверено вдигна поглед.

— Той… Опитах се да кажа, че не знам за какво говори. Но изглежда, той знаеше всичко предварително, затова в крайна сметка признах всичко. Страхувах се, че проявявам недискретност, но той ме убеди и…

— Всичко е наред — прекъсна я Мадлен.

— Простете, госпожице Мадлен, но защо продължават да Ви държат в затвора? Та Вие нищо не сте сторили, а и останах с впечатление, че в крайна сметка адмиралът е на същото мнение и че можете да живеете свободно в Ла Рошел, като мен.

— Адмиралът, разбира се, не иска да рискува — каза Мадлен уморено. Ситуацията беше объркваща, не й се мислеше за това сега. Първо трябваше да се наспи, да оздравее. Да добие сили. После щеше да мисли. По-късно. Не сега.

Двадесет и шеста глава

декември 1568 — февруари 1569 г.

Дните минаваха, а Мадлен не ги броеше. Тя лежеше в леглото, стъпалото я болеше, но раната заздравяваше добре, благодарение на ежедневните промивки, които Габриел й правеше. От другата страна на прозореца времето беше сиво. Сиво като килията й, сиво и влажно, и нереално, а Мадлен потъваше в себе си и оставяше безбройните дни да минават покрай нея, без да ги забелязва.

Понякога Луи я посещаваше. Тези посещения я разбуждаха, но след тях я заливаше странна смес от гняв и копнеж, която тя приемаше, без да обмисля. Не искаше да мисли, поне засега.

Сред книгите в килията й беше и историята на Рабле за великана Пантагрюел и когато не спеше, Мадлен четеше. Четеше за пеленачето-великан, което като нея живеело в Ла Рошел и което можели да задържат в люлката само с помощта на голямата верига, която виждаше всяка вечер да опъват на входа на пристанището между Тур дьо ла Шен — кулата от другата страна — и Тур Сен Никола, в която беше самата тя. Четеше за фара — по-далечната кръгла кула с фенера — и когато се будеше през нощта, често ставаше и се заглеждаше във вълшебната светлина, която я привличаше с тайнствена сила.

Спеше, четеше, хранеше се по малко, отново спеше и бавно си връщаше силите.

Един ден забеляза, че отново може да ходи, без да куцука от болка, и на следващата сутрин помоли Габриел да й донесе съд, в който да се изкъпе. Как мечтаеше да се потопи в топла вода! Последната истинска вана, която си беше взела, беше в манастира „Пор Роаял“. Останалото беше къпане набързо, поливане със студена вода от малки канчета. Искаше й се голяма, гореща вана.

След много преговори и много избухвания Габриел в крайна сметка уреди въпроса и ваната беше внесена в килията и напълнена с вода, която надзирателят стопли на огнището.

Мадлен се търка, докато кожата й се зачерви и охлузи. После изми дългите си коси, а накрая се отпусна назад, затвори очи и се наслади на удоволствието от чистотата и лекотата. Водата почна да изстива, но на нея не й се излизаше. Беше приятно най-сетне да избяга от болката и болестта.

Мадлен отвори очи. Габриел беше излязла, но на стола беше оставено чисто парче плат, с което да се изсуши, и Мадлен се изправи във ваната. Вода капеше от косите й, тя я изстиска и забеляза колко се е заплела. Щеше да й отнеме много време да я разреше. После спусна поглед към мокрото си голо тяло. Беше отслабнала, коремът й беше съвсем хлътнал и тя с разочарование забеляза, че заобленият й ханш се е стопил и тънката й талия вече не се откроява толкова. Но гърдите й все още си бяха същите, стегнати, не прекалено големи, но не й незабележими. И все пак нищо не беше същото. За момент й призля, когато видя двете червени дупки на дясната си гръд. Пред очите й за миг блеснаха остри клещи, после изчезнаха и тя поклати глава. Не, ханшът й отново щеше да се заобли, а тялото й все още беше красиво.

По-късно така и не успя да си спомни, какво точно е станало в следващия момент. Вратата се отвори и влезе Луи, занемя и се вцепени — това го помнеше. Но иначе не помнеше движенията на ръцете, помнеше усещания, чувства, мигновени картини на сплетени тела. Помнеше върховната сладост, сякаш едновременно откъсната от тялото и дълбоко вкоренена в него, отдаването — едновременно физическо и духовно.

Помнеше силни ръце, които я вдигат от ваната. Помнеше ненаситния глад, копнежа, твърдата каменна настилка под гърба си, дързостта на докосванията. Грубият под одра кокалчетата й, когато ръцете й бяха вдигнати над главата й. Едновременно го обичаше и го мразеше и не можеше да си отговори дали повече й се иска да се бие или да се люби.

Една ръка разтвори краката й, проучи я, два пръста влязоха в нея. Когато пръстите пренесоха соковете й над лицето, тя се опита да отдръпне глава, но те си проправиха пътя между устните й. Отворите й бяха негови. Тя застана на колене с длани на пода. Една ръка дръпна косите й, така че я заболя, и отметна главата й назад. После той влезе в нея. Простена шумно и бързо свърши. Това беше. Това беше светът. Всичко друго й се беше привидяло.

Той си тръгна и тя остана да лежи сама и гола на каменния под. Усещаше как семето му се стича по вътрешната страна на бедрата й и мокри пода. Не си бяха разменили нито дума.

Минаваха дни, минаваха седмици, но тя не ги забелязваше. Времето беше спряло, беше в застой. Колко минаваше между посещенията на Луи, тя не знаеше, защото времето беше празно, беше нищо, само безразлични наблюдения на небето и морето, на чайките, които пищяха и се спускаха надолу към скалите. Тя видя как луната на няколко пъти се изпълни, но не ги броеше, а луната никога не стана така жълта и зла както първия път. Виждаше и Габриел да идва и да си отива с подноси с храна, която тя понякога изяждаше, но никога не помнеше.

Но помнеше ваните. Търкаше тялото си, почистваше старателно всяко кътче, всяка гънка, всеки отвор.

Навън дойде зимата. Беше сиво и дъждовно, с еднообразни къси дни, които като дебел килим покриваха душата й и я караха да се обръща навътре към себе си. Мадлен гледаше прибоя, който единствен изглеждаше жив. Всичко друго беше сиво и безжизнено. Но дори и прибоят стана еднообразен, вълните удряха ли, удряха пристанището и скалите, мощно, но безрезултатно. Енергията им не се превръщаше в нищо, изчезваше в нищото и Мадлен им се дразнеше, че така пилеят силите си.

Веднъж се изви буря. Тогава Мадлен прекара часове на прозореца да гледа мощта на морето. Вълните с чудовищна сила блъскаха кея и отнесоха една лодка навътре със себе си. На пристанището имаше съвсем малко хора. Но в сблъсъка си небето и морето изпратиха планина от едри пръски върху тях и те бързо изчезнаха.

Луи я обичаше жестоко, обладаваше я със страст, която всеки път я подпалваше и в същото време я изпълваше с гняв заради собствената й податливост. В тези моменти тя никога не виждаше лицето му, защото той винаги я обладаваше като животните, на четири крака. Това беше толкова далече от романтичното ухажване, което ги беше събрало в началото. Но такъв беше светът. Да, той беше неин любовник, но също така беше и неин враг. А тя беше негова пленница. Светът не е романтичен.

От запад над земята се трупаха плътни облаци и правеха нощите черни. Когато се събудеше в тъмното, нямаше никаква разлика дали очите й са отворени, или затворени и Мадлен се усмихваше, доволна от това вечно черно, което не се влияеше от нейните действия. Тъмнината беше неизбежна и неотменна, но на нея можеше да се разчита и тази сигурност й даваше спокойствие и тя отново заспиваше. Обикновено.

Няколко пъти се случи Мадлен да не може да потисне мисълта за светлината в кулата с фенера. Ако станеше и отидеше до прозореца, можеше да види вълшебната светлина, която се опитваше да си представи, че не съществува. Но тя съществуваше, привличаше я, а Мадлен с тъга гледаше далечния фар, който я откъсваше от омаята на нощта.

После облаците изчезнаха и нощното небе се озари прелестно, сякаш някакъв бог с нежна ръка е разпръснал скъпоценни камъни и златен прах по него. Тя видя едрите ярки звезди в добре подредени системи, видя и хиляди малки, далечни проблясващи звездички, хаотично пръснати отвъд тях.

Луната се отразяваше в черното море като размито бяло кръгче. Имаше два черни свята, две луни, горе — жълтата, обкръжена от звезди, долу — бялата, с корона от морска пяна. Бяха еднакви и различни, реални и измислени. Но разпенените вълни бяха най-близо.

Повърхността на морето блещукаше под острата слънчева светлина и Мадлен реши, че сигурно идва пролет. Силно и ясно грееше слънцето, а едно голямо ято скорци, които временно бяха накацали по всички издатини в Ла Рошел, шумно изразяваше възторга си. Но през обърнатия на северозапад прозорец слънцето съществуваше само в разпиляната светлина върху морето. Чак до малко преди залеза. После Мадлен видя залязващото слънце, едно огнено кълбо, което менеше цвета си от жълто-оранжев през червено-оранжев до кървавочервен, докато бавно потъваше зад хоризонта, надолу към мощното море, което го поемаше и превръщаше водите си в кръв.

Луи заминаваше, отиваше на бой с врага, така й каза. Увери я в чувствата си. Тя не можеше да му отвърне със същите думи, макар че по един или друг начин го обичаше. Но нещо друго беше много по-важно. И когато затваряше вратата зад него, Мадлен осъзна, че най-сетне вижда света такъв, какъвто е. Виждаше двойните игри и подмолните мотиви. Вече никой никога нямаше да й замаже очите. Тя беше Мадлен дьо Мондидие и нямаше да го позволи.