Пътуване към рая

1

Натчес, 1840 година

Миранда се боеше.

Вече четвърти ден бяха в Натчес в очакване на годеника й, който трябваше да я придружи през останалата част от пътя до ранчото му източно от Сан Антонио. Той не се появи. Миранда беше изключително радостна, понеже искаше единствено да се прибере у дома във Франция, не в Англия, в безопасния и сигурен манастир. Тя се молеше, макар и да знаеше, че е егоистично, мъжът, за когото баща й я бе сгодил да е променил решението си.

Миранда се страхуваше да се омъжи за този непознат, който сигурно бе варварин — все пак беше тексасец. Боеше се и от страната, в която отиваше. Това бе земя, която познаваше само бегло от уроците си, но след изненадващото съобщение на баща си, се постара да научи всичко, което може.

Mon Dieu! Баща й я пращаше в изгнание в пущинака, обитаван от примитивни индианци, диви животни и варвари! Как можеше да й причини такова нещо!

Шокът бе дошъл толкова внезапно. Миранда си живееше доволна — макар и с малко неспокоен дух — и изпълняваше задълженията си в манастира, когато един ден внезапно я върнаха вкъщи, по молба на баща й, без обяснение. Тя тръгна с неохота, като се ужасяваше от мисълта, че отново ще срещне баща си, макар и да бе развълнувана от перспективата да види майка си. Анджелина бе идвала да я посети няколко пъти през последните десет години. Тя изглеждаше доста различна, лицето й бе осветено от вътрешен блясък, а очите й бяха ведри и лъчезарни. Миранда не го проумяваше. Нито пък разбираше тъгата на майка си, когато бе попитала Миранда дали не иска да се върне вкъщи и тя й отвърна, че предпочита да си остане в манастира.

Анджелина можеше да се досети, че Миранда би избрала всяка друга възможност, само и само да не се върне у дома — детските й спомени бяха твърде живи и непреодолими. Домът й бе място, което всяваше страх. Манастирът бе убежище, в което можеше да намери утеха, сигурност и привързаност. Там я обичаха, макар че понякога отчайваше майката игуменка, която я смяташе за прекалено любопитна в някои отношения.

Последваха само шокиращи новини, една подир друга. Баща й в кабинета си изглеждаше точно както последния път, когато го видя преди десет години. Той бе исполин с вид на животно, лицето му бе обрасло със сплъстена брада, а очите му бяха зачервени, много зачервени, сякаш бе плакал.

— Папа — рече Миранда, като се поклони официално. Тя сдържаше страха си от това чудовище и никога нямаше да забрави що за човек е. — Тук ли е маман?

Баща й се надигна неуверено.

— Не. Не. Съжалявам. — Гласът му бе пресипнал, почти недоловим. — Тя ме остави, Миранда. Остави ме…

Миранда го изгледа, като си помисли, че майка й отново е избягала, след всички тези години.

— Мъртва е — извика Едуард изтерзан. — Умря при раждане. Боже мой, аз я убих! Убих я! — той внезапно протегна ръка и я притегли към себе си, за да я прегърне. — Майка ти я няма!

Миранда не можеше да повярва — не, не и маман! Не красивата, нежна маман!

— Не! — извика тя, като се отскубна и отстъпи назад. — Не!

— Съжалявам! Миранда, господи…

— Ти си я убил! — извика тя с несвойствена ярост. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Всъщност гневът беше напълно непозната емоция за нея. — Мразя те! Ти си я убил! О, маман! — Без да чака позволение, Миранда избяга от кабинета му.

Баща й не й проговори една седмица. Миранда живееше в състояние на смъртен страх. Как можеше да говори с баща си по този начин? Той сигурно щеше да я набие, може би дори с камшик — и тя напълно си го заслужаваше. Монахините няколко пъти я бяха удряли по кокалчетата на ръцете, когато бе държала остър език или бе правила бели. И имаше един случай като малка, когато баща й я зашлеви. Но никога преди това не бяха я наказвали с бой. Той бе чудовище, звяр, както повечето мъже — сестра Агнес й бе разказала ужасни истории за собствения си живот. Тя бе изнасилена! Не че Миранда знаеше какво е това. Тя не знаеше нищо за житейските неща, не знаеше как се зачеват бебетата, не знаеше, че мъжете и жените спят заедно. Но бе чула мъчителните думи на баща й, пропити с вина: Аз я убих! Папа бе убил маман! Тя го мразеше, страхуваше се от него и тъгуваше за хубавата си майка.

Едуард я извика в кабинета си една седмица по-късно. Беше се обръснал и облякъл прилични дрехи, а очите му вече не бяха кръвясали. Лицето му бе изпито и сурово и неговото мъжественост и магнетизъм я уплашиха. Присъствието му беше завладяващо. Миранда не можеше да спре да трепери.

— Избрах ти съпруг — рече той направо.

Миранда зяпна.

— Искам внуци. По-точно внук. Майка ти също би искала това. Ти си прекалено хубава и необикновена, за да изгниеш в онзи проклет манастир. — Тъмните му очи приковаха нейните и тя не можеше да откъсне поглед, макар че бе изумена от безцеремонния му подход. — Ако изобщо си се метнала на нея, няма да съжаляваш, задето правя това.

Миранда не можеше да обели дума. Целият й свят се бе разпаднал парче по парче и сега лежеше сринат в краката й.

— Запознах се с него преди няколко години. Живее в Тексас. Има ранчо и хиляди акри земя. Той е джентълмен, образован и няма да те нарани. Само трябва да му угаждаш и той ще те боготвори, повярвай ми.

— Брак! Тексас! Папа, не, моля те…

— Няма да промениш решението ми. Той вече е влюбен в теб. Видя портрета ти — този, който Анджелина ми даде преди две години — и се влюби. Тогава ме помоли за ръката ти, но ти беше твърде млада. Аз му казах, че ще си помисля. Миналата година се съгласих. Майка ти не знаеше — но съм сигурен, че щеше да го хареса. — Той млъкна. — Това е за добро, Миранда.

Макар че през целия си живот тя се бе опитвала — понякога неуспешно — да се научи преди всичко на подчинение, Миранда не можеше да приеме това. Но, боже, какво друго можеше да стори? Толкова се страхуваше. Този човек бе неин баща и ако искаше да я омъжи за някой непознат варварин, можеше да го направи. Миранда затвори очи и започна да се моли. Още докато стоеше там, пред баща си. Тя знаеше, че бог е избрал това като наказание, задето не е била достатъчно послушна и хрисима.

— Какво правиш? — попита баща и.

— Моля се — отвърна му тя искрено.

Едуард сякаш се поколеба, но после заяви:

— Има още нещо, Миранда.

„Какво повече би могло да има?“ запита се Миранда в очакване.

— Най-големият ти син трябва да се върне тук, като навърши пълнолетие, за да получи титлата и земите си.

Миранда затвори плътно очите си. Той я изпращаше в Тексас при някакъв варварин, за да има внук. Не можеше да повярва, че това е истина.

— Папа? Защо точно този човек?

Графът на Драгмор мрачно се усмихна.

— Има няколко причини, Миранда. Бъдещият ти съпруг — Джон Барингтън — е внук на лорд Барингтън, пети граф Дарби. Потеклото му е безукорно. Освен това е истински мъж, а не някое лондонско конте. Ти си изнежена като майка си. Искам да се уверя, че ще отгледаш силни деца, Миранда, а не слаби и немощни. — Той се обърна, за да каже последната си дума. — Ще пътуваш следващата седмица със сестра ми Елизабет. Годеникът ти ще те посрещне в Натчес.

— Отново ли си унесена в блянове, скъпа?

Миранда бе върната в реалността, когато леля й Елизабет — тънка и стройна, много мила вдовица — влезе с гръм и трясък в стаята. Това беше най-доброто място за нощувка в Натчес, макар и доста грубо в сравнение с онова, на което бе свикнала Миранда. Слава богу, стаята им бе чиста. Дори град Натчес беше нецивилизован, пълен с огромни, яки мъже — до един въоръжени — и цветнокожи, толкова много и всичките роби. Самата мисъл за робството я отвращаваше.

— Май да.

— Пристигна един човек, за да ни отведе при годеника ти, дете мое.

— Какво? — зяпна Миранда. Защо не дойде годеникът й? Що за човек бе той, щом даваше обещание, а после не се появяваше?

Изглежда, че Джон Барингтън е пострадал при злополука и не може да дойде. Човекът, който пристигна да ни вземе, носи писмо за нас. Ето, скъпа — Елизабет й подаде един плик.

Ръцете на Миранда трепереха, като го четеше. Бе кратко, но изразително.

Миранда вдигна глава.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— Утре сутринта, скъпа — отвърна любезно леля й. — Боя се, че ще е още с пукването на зората.

2

Дерек Браг искаше жена.

Той огледа шумните, изморени от пътя посетители в кръчмата, както и барманките. Какво се бе случило с онази хубава квартеронка Шериз? Дали не беше продадена? Щеше да е ужасно дълго пътуване до Сан Антонио, повече от две седмици с две жени и дилижанс — две жени, които не можеше да докосне. Исусе! Ако Джон не беше най-добрият му приятел и кръвен брат, той никога не би се съгласил на тази лудост. Какъв бръмбар бе влязъл в главата му, по дяволите? Да се ожени за някаква английска госпожичка, която е израсла не другаде, а в манастир. Щеше да е направо тежко пътуване, той го усещаше в костите си. Джон явно си беше загубил ума, колкото и хубава да си мислеше, че е тази жена.

Браг въздъхна и обърна сладкия бърбън. Беше изминал пътя за малко повече от шест дена, но пътуваше сам, а и не бързаше много-много. По дяволите, можеше да го направи и пеш със същата скорост, като всеки апах, който си заслужаваше името. Можеше да мине седемдесет и пет мили дневно пеш, ако се наложеше. Естествено той не беше апах, а бял — в ума си. Много пъти го бяха наричали „мелез“, понеже майка му беше индианка, и той уби почти всеки, който дръзваше да го нарече така.

Браг се облегна на бара — строен, широкоплещест мъж, целият само мускули и облечен от главата до петите в кожа. Телосложението си бе наследил от баща си, планинец, един от първите пионери в Тексас. Пак от него бе и цветът на кожата му — златист. Косата му имаше шест различни оттенъка на златото, кожата му бе златистобронзова и дори очите му бяха златисти — с цвят на искрящ топаз. Само веждите, миглите и космите по тялото му бяха по-тъмни: не черни, а кафеникави — наситен, тъмен нюанс на златото.

Браг видя Шериз и се усмихна. Тя слизаше по стълбите, което означаваше, че е била с клиент, но лицето й се озари от неподправена усмивка, когато го забеляза. Тръгна с плавна походка към него, полюшвайки бедра. Той обгърна кръста й с ръка и я притисна към себе си.

— Шериз — прошепна Браг, — надявах се да си още тук. — Той и се усмихна, вече разпален, като си спомни много живо мекото й, пищно тяло — тяло, в което човек можеше да се загуби с часове.

— Дерек! Кога пристигна? За колко време си тук? — Тя го гледаше със сини очи, а дългата й кестенява коса се бе разпиляла около лицето й с прасковен цвят. Тя изглеждаше по-бяла от някои бели, отбеляза той не за първи път.

— Хайде да поговорим по-късно — рече той, а устните му леко докоснаха нейните. Той спусна ръце по гърба й, хвана я за дупето и я притисна към слабините си. Тя разтвори уста и с радост прие езика му.

— За цялата вечер ли ме искаш? — попита Шериз свенливо, след като безкрайно дългата целувка свърши.

— Не ще и дума, но по дяволите, утре хващам пътя. Е, какво от това! — реши той. — Няма да има проблеми, докато не стигнем Сабин. Добре.

Израз на чисто удоволствие премина през лицето й.

— На теб ти харесва, а? — засмя се дрезгаво Браг и отново я придърпа към себе си.

— Страшно много — прошепна тя. — С теб няма защо да се преструвам, нали знаеш.

Той се засмя и плъзна ръка нагоре, за да хване налятата й гръд.

— Ще говорим по-късно. — После той почти я задърпа нагоре към една стая, където набързо я съблече, като в нетърпението си разкъса полата й.

Браг стана преди изгрев, както и Питър Уелш — мъжът, когото бе наел да кара дилижанса с жените и багажа им. Те провериха и натовариха припасите си и накрая Браг остави Уелш да впрегне конете. Той кимна на жената на съдържателя на крайпътната кръчма, която бе на крак и приготвяше закуска за всички пътници, а после безмълвно се промъкна с пъргава, змиевидна грация нагоре по стълбите. Предпазливостта му не бе преднамерена, а инстинктивна. Нито една дъска не изскърца.

Той почука три пъти много рязко на вратата на жените.

— Хайде, ставайте, дами — извика той силно. — Тръгваме след трийсет минути. Кльопачката е долу.

Той се спря и се канеше да тръгва, но не чу никакъв звук отвътре. Тъкмо щеше да почука отново, този път по-настоятелно, когато чу нежен глас да пита:

— Кой е Кльопачката? Исусе!

Браг бързо се обърна и излезе навън. Той оседла коня си, трениран светлокафяв жребец. Откри Уелш да си почива с чаша кафе.

— Ами май сме готови — рече Уелш бодро. — Кат’ изключим партакешите на дамите.

— Ай де да ядем — подкани го Браг.

Тъкмо бяха приключили, когато чуха прошумоляването на поли, което извести на Браг, че поверените му пътнички са пристигнали. Той рязко се изправи, като избута чинията встрани, когато прислужницата, която сервираше, се запъти към тях.

— Искаш ли още, Дерек? — Тя му отправи една голяма усмивка. — Или нещо друго?

Той й се усмихна в отговор и я потупа по заобления задник. Тя беше сладко, пухкаво девойче, с което едно време си бе лягал и със сигурност щеше пак да го стори и в бъдеще.

— Знаеш ме какво искам — отвърна й той закачливо с тих глас. — Следващият път, Лети.

Тя се изкиска и се запъти обратно към кухнята. Браг се поизправи и откри, че лелята, лейди Холкум, се е втренчила неодобрително в него. Зад нея стоеше племенницата й, но всичко, което можеше да види бяха тъмнозелените й поли — очевидно бе дребна и нисичка.

— Добрутро, мадам — провлачи Браг. — Защо не хапнете, та да не изгладнеете по път. Няма да спираме до довечера. Ние ще идем да натоварим багажа ви. — Той любезно вдигна два пръста до шапката си и мина покрай тях, като отсече: — Уелш.

Жените имаха достатъчно сандъци с багаж, за да облекат цяла армия. Браг бе отвратен. Имаше четири големи сандъка и шест по-малки. Дилижансът щеше да е абсолютно пълен и конете щяха да се измъчат.

Не, това бе истинска лудост и дори тя да беше принцесата на Англия, нямаше значение! Той каза на Уелш да стои на пост и се върна в трапезарията. Застана пред двете жени със сериозно изражение на лицето.

— Дами.

И двете вдигнаха поглед. За момент Браг се вгледа в момичето — понеже тя бе точно това — и забрави всичко, което се канеше да каже. Тя го погледна само за миг, но това бе достатъчно, за да зърне огромните й виолетови очи на фона на съвършено бледо лице, преди дългите й черни мигли да се спуснат и тя отново да се изчерви. Сърцето му започна да бие глухо.

Боже мили, помисли си той нелепо. Тя е красавица! Нищо чудно… Аз нямах представа…

Той умираше да огледа и останалата част от тялото й, но тя бе седнала и се виждаха само раменете и ръцете й — сигурно беше миньонче — и върхът на сведената й глава. Безбройни къдрици от самуреночерна коса блестяха на светлината на лампата.

— Мистър Браг? — рече леля й и той откъсна поглед от младата жена, като отново се запита как ли изглежда тялото й. Съзнаваше много ясно силните си пристъпи на желание.

— Мадам. Вижте, трябва да минем близо петстотин мили и имаме само два коня. Половината багаж трябва да го оставите. След като стигнем до земите на команчите… По дяволите, няма да имаме никакъв шанс, ако сме натоварени така. — Той се намръщи.

Младата жена възкликна и извърна красивото си, бледо лице към него. Пълните й, червени устни бяха разтворени и той видя, че очите й са разширени от страх.

— Индианци ли? — прошепна тя.

Браг се прокле, задето я уплаши с истината. Но преди да може да заговори, леля й я потупа по ръката и каза:

— Не се тревожи, скъпа, спомни си какво каза годеникът ти за капитан Браг. Ще сме в безопасност.

Погледът на Миранда се бе отместил към леля й, но когато той заговори, отново се върна към него.

— Съжалявам, че ви изплаших, мадам. Губим време. Трябва да ми покажете коя част от багажа си ще оставите тук, за да пратим да го донесат по-късно.

— Вижте какво — разпали се лейди Холкум. — Това е безумие! Брат ми похарчи цяло състояние за чеиза на Миранда! Аз…

— Лельо Елизабет — рече Миранда, като се опитваше да забрави какво каза той за команчите. — Моля ви, капитан Браг. — Тя се изправи, като протегна ръка напред. — Мисля, че не са ни представили един на друг. Аз съм лейди Миранда.

Браг се втренчи в протегнатата ръка. Тя вече не гледаше лицето, а гърдите му, сякаш да срещне погледа му щеше да е твърде интимно. Той се ухили. Хвана ръката й, обърна я и положи влажна, топла целувка върху мъничката, мека длан. Тя възкликна и издърпа ръката си, сякаш бе изгорена от пламък. Допирът на ръката й и парфюмът й с аромат на жасмин го възбудиха още повече. По дяволите, помисли си той, това ще са двете най-дълги седмици в живота ми.

— Багажът ви? — провлачи той хладно, за да скрие неудобството си.

— Вие изберете — рече Миранда, а лицето й отново поруменя.

Той забеляза без връзка, че с лекота може да обгърне кръста й с двете си ръце, а после, че тя има хубави заоблени форми — малко повече от лека извивка на бюста и бедрата. Може би без дрехи няма да е само кожа и кости, помисли си той, развълнуван от това.

— Много добре. — Той отново докосна шапката си с пръст и се обърна.

— Миранда! — възкликна лейди Холкум. — Не може да бъде! Как можа да го оставиш той да избира кои чанти да вземе? — Тя вече се бе изправила и догонваше Браг, като викаше след него.

Миранда седеше много неподвижна и вече не бе гладна. Трепереше. Вече не мислеше за индианците, а за Браг. Този ужасен, груб мъж! Не само не бе свалил шапката си — шокираща обида — но и начинът, по който бе целунал ръката й — мили боже! Тя отново потръпна. Не бе имала възможност да види лицето му, а само устата му — жестоко чувствена уста, която изглеждаше неприлично предизвикателна, дори хищническа, когато бе оголена в усмивка. Тя сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Трябваше да го зашлевя, помисли си тя. Как можах да му позволя да стори това? Как може Джон Барингтън да изпрати такъв невъзпитан дивак да ме придружава?

Той беше животно като баща й. Миранда го усещаше. Не можеше да си обясни защо изпитва това, но бе така и тя го знаеше дълбоко в сърцето си. Той я плашеше. Присъствието му изместваше всичко друго. Не само заради ръста му, макар че и той бе внушителен. Ризата му от еленова кожа, с мъниста и шарки по врата, опната върху широките му рамене и масивния гръден кош. Тя не бе пропуснала и пистолета на дясното му бедро, завързан с камшик. А в един друг колан, украсен с орнаменти и месингови закопчалки, имаше втъкнат дълъг нож. Миранда потрепери. Мъжът изглеждаше смъртоносно опасен. И бе мръсен! Кожените му дрехи бяха изцапани, за чуждестранното й око те бяха отвратително варварски и груби. И освен това миришеше. Когато му предложи ръката си, тя вдъхна миризмата му, мъжката му миризма…

Петстотин мили, помисли си тя замаяна.

— Мадам?

Тя едва не подскочи при това нагло провлачване. Не беше го чула да се приближава.

— Да? — Тя отказа да срещне скритите му в сянка очи. Вместо това спря поглед върху сложните шарки от мъниста по яката на ризата му.

Браг се усмихна.

— Почти сме готови. — Той я хвана за лакътя, без да обръща внимание на възклицанието й и я поведе навън. Зората се бе пукнала и първите слънчеви лъчи се процеждаха по улиците на Натчес.

Миранда се опита да овладее страха си. А дали не беше вълнение? Защо този мъж толкова я плашеше? Защо баща й я подлагаше на всичко това? „Господи, дай ми сили!“ молеше се тя наум.

Леля й вече седеше до един друг як мъж, макар че той не беше и наполовина толкова висок или грациозен колкото Браг. Той също бе облечен в еленови кожи и й се усмихна. Като минаха покрай него, Миранда осъзна, че той бе по-мръсен от Браг и чувствителният й нос усети миризмата му, нещо съвсем различно от мъжкия мирис на Браг и доста неприятно. Тя се задави и й се прииска да сложи кърпичката пред носа си, но не можа да го стори, защото Браг грубо я побутна към дилижанса. После той направи нещо невъобразимо. Сложи двете си ръце на кръста й, като напълно го обгърна, вдигна я и я постави до леля й, преди тя дори да се усети. Този път възклицанието заседна в гърлото й.

Без да иска Миранда го видя как без усилие скача на седлото на големия си светлокафяв жребец, а сърцето й биеше толкова силно в ребрата, че тя едвам дишаше.

— Дръпни се — рече той и направи жест с ръка.

Дилижансът потегли. Конят на Браг подтичваше до тях известно време, а Браг седеше грациозно и удобно, а после жребецът подскочи напред и потегли в галоп.

3

Те не видяха повече Браг до обяд и Миранда си отдъхна. Уелш не спираше да си приказва с леля й, понеже Миранда бе прекалено вглъбена в мислите си, за да се включи в разговора. Как изглеждаше годеникът й? Как щеше да се държи с нея? Какъв бе новият й дом? И как щеше да се приспособи към всичко това?

Уелш, точно както повечето американци, които бяха срещали, изглеждаше впечатлен от факта, че те са аристократи. Задаваше много въпроси, демонстрираше знанията си за пътищата и разказваше за тексаските си приключения. Уелш им обясни, че Браг винаги ще язди пред тях, за да се оглежда за индианци и други неприятели. Той ги увери, че Браг е тексаски рейнджър, един от най-добрите, и че няма от какво да се боят — той бе пътувал многократно по главния път.

Миранда се загледа в крайпътния пейзаж — тучни, тъмни кипариси, мъх, уханни цветя, мистичен вид красота — и скоро потъна в божието творение. Луизиана бе красив щат.

Браг се появи изневиделица, вдигна ръка и Уелш забави дилижанса.

— Добре, дами, десет минути. Разтъпчете се и свършете каквото имате да правите.

Златистите му очи, които проблясваха под шапката с широка периферия, стигнаха до Миранда и се спряха на изопнатото й тяло. Лицето й порозовяваше по начин, който бързо му стана познат. Отново ли я бе накарал да се почувства неудобно? Не че искаше. По дяволите, тя бе толкова чувствителна.

— Това е последното спиране преди нощувката — добави той.

Уелш помагаше на лейди Холкум да слезе и Браг не можа да се въздържи, скочи от жребеца си и бързо се приближи до Миранда.

— Мадам? — усмихна се той и протегна ръка. После се намръщи, когато тя неволно се скова. — Нямаме цял ден на разположение — скастри я той, ядосан от реакцията й към него.

Миранда протегна ръка и той я придърпа достатъчно близо, за да я хване за кръста. Усещаше как всеки мускул и тъкан в тялото й се напрягат при докосването му. Ледената принцеса, помисли си той с раздразнение. Свали я от седалката на дилижанса и я сложи на земята.

Но трябваше да признае, че бе забравил колко е изумителна, макар и да бе крехко създание. Като я свали, той я държеше толкова близо, че малките й гърди докоснаха ризата му само за секунда. Той бързо се отдръпна, много ядосан от себе си. Тя е годеница на Джон, напомни си той строго.

Миранда стоеше нерешително пред него със зачервено лице и хапеше устни, забила поглед в земята.

Тя е същинско мишле, помисли си Браг. Горкото малко мишле! Никога няма да се оправи в Тексас, никога! И точно когато си мислеше това, тя го погледна и каза тихо:

— Капитане, наистина ви моля да се отнасяте към мен с малко уважение. Чака ни дълго пътуване. — Погледът й беше умолителен и после тя сведе очи и се забърза след леля си.

Той се замисли над думите й и се ядоса на себе си. Тя е истинска дама, по дяволите, а не някоя евтина уличница. Какво му ставаше? Но очите му, по собствена воля, се спряха на малките й хълбоци, като се наслаждаваха на естествения им, неподправен ритъм, докато тя се отдалечаваше забързано. Ще трябва да се владея, помисли си той, внезапно объркан. Никога преди това не бе стоял в компанията на истинска дама. Единствените жени, които срещаше бяха евтини курви, индианки и жените и дъщерите на заселниците. С изключение на последните, той можеше да има всяка от тях, стига да поиска.

Браг се намръщи. Правилата, които знаеше вече не важаха. Той бе свикнал да взима това, което иска, когато му се прииска и жените не правеха изключение. У него се надигна гняв. Ситуацията бе нелепа, безумна. Имаше си работа за вършене, а вместо това се налагаше да бави някаква разглезена, девствена аристократка, на която всички досега бяха угаждали. Какво, по дяволите, трябваше да прави? Да се покланя и да целува кралската й ръка всеки път, когато тя минеше покрай него? Той продължи напред с коня си.

Като спряха за нощувка тази вечер, Миранда беше изтощена. Тя се свлече сковано на земята, а Браг отново й помогна да слезе и този път тя му бе благодарна за помощта. В този момент нямаше нещо, което да иска повече от една гореща вана и легло. Но ето че бе насред дивия пущинак на Луизиана — на нея й се стори истински пущинак! — на път за дори още по-враждебна и дива земя. О, папа!, помисли си тя окаяно. Защо, защо ми стори това?

Слънцето все още бе високо, но бавно залязваше. Леля й бе изчезнала — за да се облекчи, помисли си Миранда, докато наблюдаваше как Уелш чевръсто стъква огъня. Къде беше Браг? В следващия миг го видя да се връща в лагера с два диви заека, а скритият под шапката му поглед бе насочен право към нея. Миранда извърна очи. Защо вечно я гледаше? Толкова беше нагъл! Никога ли не сваляше тази шапка? Когато отново се осмели да погледне към него, той бе клекнал и дереше заека бързо и умело. При вида на кръвта и вътрешностите, хвърлени в огъня, Миранда усети как й се гади. Тя се изправи на крака и се втурна в гората, където се свлече на колене и се пребори с импулса да повърне.

Браг се намръщи и погледна Уелш.

— Джон не е наред — рече той тихо и гневно. — Малката никога няма да стане тексаска съпруга. Никога.

— Горкичката — съгласи се Уелш. — Толкова е малка. На колко години мислиш, че е?

— На седемнайсет — промълви Браг. Що за човек ще прати крехката си, израсла под нежни грижи дъщеря в дива земя като Тексас, за да се омъжи за тексасец? Той поклати глава. Когато Миранда се появи малко по-късно, той набързо я огледа, за да види дали е наред. Тя се нуждаеше от закрила, осъзна той, като изми ръцете си. Това чувство му бе непознато. Объркан и смутен, Браг наниза зайците на шиш и ги подаде на Уелш. Изправи се, запокити шапката си настрана и прекара пръсти през косата си. Като погледна отново към нея, той забеляза, че го наблюдава, сякаш е хипнотизирана. Намръщи се и се отдалечи.

Миранда сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Колкото и да бе невинна и израсла под крилото на монахините, тя можеше да различи един красив мъж. Само дето, помнели си тя с паника, той не е красив. Прекалено е необуздан, за да е красив и дори чертите му са изсечени, прави и симетрични. Мили боже! Тя никога не бе виждала човек с такъв цвят на кожата. Той беше буквално златист — от главата до петите. Косата му бе златиста, кожата му също — тъмно злато, разбира се, но злато. Дори очите му бяха с цвят на топаз и дрехите му бяха от златиста ощавена еленова кожа. Тя се засмя малко нервно. Лицето й бе пламнало и тя знаеше, че се е изчервила, макар и да нямаше представа защо.

А той защо я бе погледнал толкова свъсено? Сякаш я презираше?

В лагера царуваше тишина по време на вечерята от печен заек, боб и кафе. Миранда не можа да вкуси от заека. Само като го гледаше и й прилошаваше. Всъщност тя изобщо не беше гладна, само уморена, толкова неописуемо уморена. Тя остави почти недокоснатата си чиния и преди да се усети, чифт здрави мускулести крака, обути в еленова кожа и мокасини, се спряха пред лицето й. Миранда вдигна очи.

Браг клекна с разтревожено лице.

— Добре ли си, Миранда? — Гласът му бе нисък, дрезгав и провлачен, а топазените му очи я гледаха изпитателно.

Той бе толкова близо. Естествено сега я обиждаше, като използваше името й толкова фамилиарно. Малка, непривична гневна искра проблесна в отговор на наглостта му. Но тя усещаше магнетичното му привличане, долавяше мъжкия му мирис и не можеше да откъсне очи от неговите. Безпомощна, тя бе пленена от хипнотичния му поглед, а от разтворените й, треперещи устни се изтръгна един дълго стаяван дъх.

— Мадам? — той развали магията. — Зле ли ви е?

Миранда поруменя и насочи поглед надолу, настрани, навсякъде, но не и към него. Господи, как можеше да коленичи толкова близо до нея? Това бе толкова неприлично! Тя потрепери.

— Не, просто не съм гладна — прошепна тя. — Твърде съм уморена, за да съм гладна. — Погледът й нарочно бе извърнат.

Без да го поглежда, тя разбра, че той си тръгва и я заля огромна вълна на облекчение. Но тогава, преди да е преброила до три, той отново се върна и загърна раменете й с одеяло. Докосването му предизвика ново потрепване у нея. Като го взе за страх или отвращение, тя отново се сви до дървото.

Браг я гледаше изпитателно, като се намръщи, а после се изправи. Да не би малкото мишле да се боеше от него? Мисълта го подразни.

— Ти си достатъчно кльощава — рече той грубо. — Трябва да ядеш. Ще пътуваме от зори до здрач всеки ден. — Той побутна чинията към нея с палеца на крака си.

Тя се изопна, за миг се бореше да се овладее, а после се предаде на по-примитивната си природа. Вдигна очи с изпепеляващ поглед.

— Вие сте тук, за да ме придружавате до Тексас, сър! Но не ми казвайте какво да слагам в тялото си, благодаря! — В мига, в който произнесе думите, Миранда не можеше да повярва, че е казала такова нещо. Защо бе ядосана? Но как смееше той да има наглостта да й заповядва да яде?

И което е по-лошо, той се засмя.

— Значи мишлето имало и зъби — рече той ухилен, докато се отдалечаваше.

Обидата я накара да се вцепени още повече. За такава ли я смяташе — обикновена, сива, свенлива мишка? Този човек непрекъснато я обиждаше, още откакто се запознаха — държеше се с нея като с някаква евтина уличница, а сега я наричаше мишка — това беше прекалено!

4

— Извинете, капитан Браг. Кога мога да се изкъпя?

Браг я зяпна изненадан, а после се ухили, като си я представи гола в потока долу.

— Ами по всяко време, мадам. Потокът е ей там. — Той посочи сред дърветата. Току-що бяха построили лагера си за нощувка, след като пропътуваха още един дълъг, тежък ден.

Виолетовите й очи се разшириха и тя възкликна.

— В потока?

Той се засмя.

— Нали не сте очаквали, че ще мъкна и една хубава пиринчена вана за вас, мадам? — Той тръгна да си върви, но после рязко се обърна. — Ако смятате да се къпете — рече той, този път без усмивка и със сериозен вид, — трябва първо да ми кажете.

Миранда не можеше да повярва на чутото и отиде до леля си, която седеше уморено и си търкаше гърба.

— Лельо Елизабет! Капитан Браг току-що ми каза, че ще се къпем в потока!

— Няма да правим нищо подобно — отвърна леля й мрачно. — А още по-малко пък ти — добави тя.

— Естествено! — възкликна Миранда. — Je voudrais… mon Dieu4 Толкова съм мръсна. Вече съм се вмирисала!

Леля й я потупа по рамото.

— Не обръщай внимание, мила. От това, което дочух, след няколко дни ще сме в Начиточес и там ще има място за нощувка.

— Няколко дни! — въздъхна Миранда. — Май просто ще трябва да свикна с това. Но така ми се иска да можех да се изкъпя в потока!

— Миранда!

Миранда прехапа устни. Тя никога не бе стояла нечиста през нито един ден в живота си. Чистотата бе богоугодна. Тя се изправи.

— Е, ще сляза до потока и ще си измия лицето, ръцете и всичко друго, което мога. Ще дойдеш ли с мен?

— Лягам си, скъпа. Горките ми кокали трябва да си починат.

— Добре ли си? — Миранда се разтревожи. След само два дена път леля й изглеждаше изпита и бледа.

— Да, върви. Почакай! Безопасно ли е?

— Капитанът ми каза, че мога да използвам потока. Предполагам, че няма от какво да се боя. — Тя вдигна рамене по френски маниер и после си взе чисти дрехи. Спря се до Уелш, докато той разбъркваше боба — отново боб! — и му каза къде отива. Той кимна.

Миранда взе със себе си дрехите си, гъба, кърпа и един ароматизиран сапун и колебливо се запъти към потока, който минаваше край лагера. Тя се спъваше в оголени коренища и скали. Внезапно усетила нечий поглед върху себе си, тя се обърна, за да види как Уелш я наблюдава с неприкрит мъжки интерес. Той веднага се извърна. Миранда се изчерви. Не знаеше какво точно значи този поглед, но много я смути. Боже мили, по пътя изобщо нямаше уединение! След като стигна до потока, тя тръгна по брега, докато се изгуби от поглед.

Тук беше толкова хубаво, помисли си замечтано Миранда. Почти призрачно в сумрака. Във въздуха се носеше аромата на шибой и на нещо друго, което не можеше да разпознае. Тя разкопча тъмнозеления си жакет и го свали за пръв път през този ден. Надзърна през рамо, но наоколо нямаше жива душа. Искаше да махне и затворената догоре блуза, за да може да измие ръцете, гърдите и шията си, но това щеше да е скандално. Вместо това тя реши да разкопчее само горните шест копчета и да навие ръкавите си до лактите. Изми си ръцете, горната част на гърдите, подмишниците (без да сваля ризата, естествено!), шията и лицето си. Почувства се много по-добре.

Миранда се поколеба. Хвърли още един бърз поглед през рамо, но естествено никой не я гледаше. Вдигна тежката си муселинена пола до коленете, като се намръщи при мисълта какво ще се случи, ако леля й изникне в този момент. Внимателно нави надолу чорапите си и ги махна, като набързо уми стъпалата, глезените, прасците и коленете си. После си сложи пак чорапите, закопча жартиерите, обу си ботушките от шевро, изправи се и се обърна.

Браг се усмихна.

— Свърши ли?

Миранда стоеше неподвижна като хванат в капан заек, а сърцето й щеше да се пръсне.

— От колко време гледаш? — успя да попита тя сковано с пламнало лице.

Браг премести пистолета в ръката си и сви рамене, но една широка усмивка се разля по лицето му.

— Имаш много красиви крака — каза той спокойно. — Но…

Миранда пристъпи три крачки към него и го зашлеви с всичка сила.

— Ти минаваш всякакви граници! — извика тя. — Откакто се запознахме, ти само ме обиждаш и се държиш с мен като с някоя евтина уличница! Как смееш да ме шпионираш, докато се къпя?

Той я гледаше шокиран, а сетне се разсмя.

— Миранда! Първо на първо, за теб изобщо не е безопасно да оставаш сама. А освен това, миличка, ти не можеш и муха да убиеш с твоята сила! — Той продължаваше да се смее. — А ако викаш на това къпане, е… — Смехът му отекна.

— Ти си противен — прошепна тя надменно. — Варварин, абсолютно невъзпитан грубиянин. — Тя осъзна, че среща ответна реакция, защото лицето му бе добило суров вид и смехът му рязко бе секнал. — Отвращаваш ме, макар и да знам, че не е християнско да се чувствам по този начин. Аз би трябвало да те съжалявам, понеже ти не би могъл да знаеш как да се държиш с една дама.

Лицето на Браг ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, а очите му проблясваха заплашително. Тогава Миранда усети страх и всичкият й гняв и негодувание се изпариха. Тя направи една бърза крачка, за да се измъкне покрай него, ала ръката му се стрелна и той я улови и я дръпна грубо до себе си.

— По време на това пътуване се слуша моята дума — изръмжа той. — А думата ми е закон. Казах ти да ме уведомяваш, като решиш да се къпеш. Никога не напускай лагера, без някой да те наглежда. — Той я хвана по-здраво и Миранда извика с глас. — Ясно ли е? Лейди Миранда? — той произнесе обръщението подигравателно.

— Боли ме — прошепна тя, разтреперана. Усещаше тялото му до своето, твърдо като скала. Той рязко я пусна и тя леко се спъна. Обви ръце около себе си, като се прегърна и очите й се насълзиха. Той бе толкова жесток! Тя преглътна едно ридание и сляпо се затича към лагера.

Браг се загледа след нея, намръщен и ядосан. Глупачка! Той и бе дал пряка заповед, а тя не се бе подчинила. Естествено опасността тук бе само от някой вълк единак, но след няколко дни щеше да се тревожи и за индианци. Не можеше да позволи някой да не му се подчинява отсега.

Той я последва обратно към лагера със стиснати челюсти. В ума му изникна образът на стройните й, грациозни крака и накара чатала му да пулсира. Мечтая си за годеницата на най-добрия ми приятел, помисли си той гневно, като насочи яда си към нея. Тя бе малка глупава женичка — всъщност дете само кожа и кости. Защо тогава толкова го вълнуваше, по дяволите? Дали се страхуваше от него? Гледаше го толкова странно, сякаш е едновременно запленена и отвратена, като че той е двуглаво чудовище…

С една мръсна ругатня, която накара и двете дами да ахнат, Браг клекна до огъня, за да помогне на Уелш.

5

Следващите три дни минаха без инциденти и скоро наближиха Начиточес. Миранда бе започнала толкова да си мечтае за вана, че това се бе превърнало в най-важното нещо в живота й. И Браг, и Уелш очевидно се къпеха в потоците и реките, покрай които лагеруваха и мирисът им, осъзна тя, не бе толкова лош — мирис на коне, пушек и мускус. Тя започваше да свиква с варварските тексасци! Това бе прекалено. Нима и съпругът й ще се облича, ще постъпва и мирише като тези едри, силни мъже? Дали и той ще е висок исполин? Миранда потрепери при тази мисъл.

Браг я бе избягвал, откакто тя го обвини, че се държи с нея като с уличница, макар че очите му още пробягваха нагло по тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Но в мига, когато се обърнеше да я погледне, тя го усещаше и по тялото й се разнасяше странна топлина, докато страните й поруменяваха от неудобство. Тя свиваше юмруци и се чудеше защо този груб, суров мъж е изпратен, за да я унижава по този начин. Наистина ли е била толкова непослушна в манастира? Това беше единственото обяснение, за което можеше да се сети.

Ами ако съпругът й се държеше грубо с нея? Тя не можеше да си помисли такова нещо — това бе твърде разтърсващо.

Миранда свикна с дилижанса и непрестанния, безконечен монолог на Уелш. Когато не дърдореше, той си тананикаше някоя песничка. Веднъж Миранда го помоли да я научи думите, за да могат да попеят заедно, та да мине по-бързо времето. Уелш взе, че се изчерви, а Браг избухна в смях, застанал с коня си до дилижанса.

— Думите на тази мелодия не са подходящи за ушите на дами — рече й той, като се засмя и явно се наслаждаваше на неудобството й. — Особено пък за дами, израсли в манастир, подобно на теб.

И той имаше наглостта да й намигне похотливо. Тогава на Миранда й хрумна една много неблагочестива мисъл — може би някой гръм щеше да го порази още там, на място. След миг тя се молеше за прошка.

Сега внезапно дилижансът спря и всички политнаха напред.

— По дяволите! — възкликна Уелш и вече бе скочил на земята.

— Какво стана, мистър Уелш? — попита загрижено лейди Холкум.

Миранда усети как сърцето й нервно запърха.

— Да не се счупи нещо? — извика тя разтревожена, а после очите й зашариха по хоризонта. Както винаги, Браг яздеше напред и от него нямаше и следа.

— Мамка му стара! Простете, дами! — Уелш силно си прехапа устната и Миранда знаеше, че ако те с леля й не бяха тук, той щеше да нареди цяла върволица от цветисти изрази.

— Какво се е случило, мистър Уелш? — попита тя отново, като си вееше с ветрилото. Беше горещо и задушно и почти не се траеше. Но тя бе толкова близо до ваната си!

— Колелото е заседнало в една дълбока бразда — рече Уелш, поклащайки глава. — Грешката е моя. Мислех си за уиски и же… Мислех си, че трябва да стигнем до Начиточес до довечера — поправи се той набързо.

— Лельо Елизабет, мисля, че трябва да слезем — рече Миранда, като се надигна и внимателно събра полите си. — За да може мистър Уелш по-леко да извади дилижанса от тази бразда.

Ето, хванете се, госпожице — рече Уелш, като се забърза към нея. Помогна й да слезе, а после и на леля й.

— Къде е мистър Браг? — попита лейди Холкум. — Той не трябва ли да ни помогне?

— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!

Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.

— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.

Уелш въздъхна и слезе.

— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!

Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.

— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.

— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.

— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.

Очите на Миранда се разшириха.

— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.

— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.

— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.

Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.

— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.

Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.

— Но… това е само…

— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.

— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.

— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.

Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.

Тя възкликна, а сърцето й се качи в гърлото, задушавайки я. Лицето й започна да гори и тя се чувстваше замаяна и не на себе си. Бе скандализирана. Мъжът стоеше полугол пред нея. Тя омаломощено протегна ръка и се подпря на колелото на дилижанса, като си вееше яростно.

— Капитан Браг! — възкликна леля й ужасена. — Как смеете да се събличате пред племенницата ми!

Браг изобщо не бе обърнал внимание на реакцията на Миранда, понеже бе започнал да разглежда колелото в мига, в който захвърли ризата си. Сега се изправи, а устните му се изкривиха в развеселена усмивка, като погледна към лейди Холкум, а после и към Миранда. Усмивката му угасна.

Тя бе много, много бледа и си вееше бързо-бързо, загледана право напред в някакъв далечен обект. Леля й отново шумно запротестира срещу голото му тяло и като седна на колене пред Миранда, започна да разтрива китките й.

— Боже господи! — възкликна Браг. — Никога ли не е виждала мъжки гърди преди това? Да не вземе да припадне? — Той не можеше да повярва.

— Естествено, че не е — сряза го лейди Холкум, а лицето й бе почервеняло от ярост.

Миранда го погледна за миг, видя широките му, окосмени гърди и поруменя. Ветрилото й започна да се вее по-бързо. Браг се засмя — това бе прекалено. Приближи се до нея.

— Пречиш — рече той, но без да е груб.

Горкият Джон! Какво щеше да прави с тази фригидна девственица? Той докосна рамото й, за да я дръпне настрани, но тя си пое дълбоко въздух и избяга оттам, сякаш той бе самият дявол, дошъл да я отведе със себе си. Той подтисна смеха си и отиде до вагона, за да се овладее.

— Добре, Уелш, подкарай тези коне — извика той, като се опитваше да забрави за Миранда.

Но Миранда не можеше да забрави за него. Всичко, за което можеше да мисли в момента бе златистата му, блестяща и гола плът, изпъната и със стегнати мускули. Лицето й отново поруменя. И той имаше всички тези тъмни косми — това бе неприлично! Тя преглътна сухо и чу Браг да пъшка, докато леля й успокоително я потупваше по рамото.

Миранда не знаеше какво й става. Погледна го над ветрилото. Стоеше едва ли не точно зад него и нов приток на ален цвят заля лицето й. Той се бе навел, раменете и ръцете му бяха залепени за задния край на дилижанса, докато го буташе напред с цялото си тяло. Гърбът се бе набраздил от усилията му. Задникът и бедрата му се бяха изопнали под меката, прилепнала еленова кожа, която само го подчертаваше, сякаш бе гол. Този път тя не можеше да отмести очи.

— Миранда! — извика леля й. — Престани да зяпаш капитан Браг!

Миранда се изчерви и бързо сведе поглед. Тя се засрами, че леля й я хвана да го гледа и още повече, задето й се скара за това достатъчно високо, та да чуят Уелш и Браг. Но още докато стоеше, забила поглед в земята, тя чу Браг да пъшка отново — гърлен, животински звук, който накара тялото й да зажадува топло, сладостно, странно. Отново вдигна очи и ги спря върху огромното му, пленително тяло и този път видя, че дилижансът тръгна напред.

— Миранда! Какво ти става! Какво те е прихванало? — Леля й бе изумена и ужасена.

Като нададе вик, Миранда изпусна ветрилото си и се втурна в гората, точно когато Браг се обърна, за да я погледне. Израз на веселие и разбиране се появи на лицето му, когато той се облегна на дилижанса, а от тялото му се лееше пот.

— Сър, трябва да ви кажа, че никога…

— Вече ми казахте — прекъсна я Браг. Той не бе в настроение да слуша някоя фригидна английска вдовица — пуританка да му чете конско. — Изгубихме време. Да тръгваме. — Той се изправи.

— Миранда? — извика леля й към гората. — Миранда? Готови сме да потегляме. Миранда?

Браг взе ризата си. Щяха да стигнат Начиточес точно преди стъмване, ако тръгнеха сега. Но точно сега това бе само малка, незначителна мисъл. Исусе! Миранда почти бе припаднала при вида на мъжки гърди! Тя бе толкова невинна…

А Джон, най-добрият му приятел и кръвен брат, щеше да отнеме тази невинност и да я промени. Този факт го накара да изпита непонятен гняв.

Нямаше и следа от Миранда и тя не бе отвърнала на виковете на леля си. Браг се разтревожи. Сега пък какво! Да не би глупавото момиче да се е блъснато в някое дърво и да е загубило съзнание от удара? Или нещо по-лошо?

— Защо не отговаря? О, боже, ако нещо й се е случило…

— Спокойно, лейди Холкум — рече Браг. — Ей сега ще я намеря. — Той тръгна през гората в посоката, в която бе избягала Миранда.

Поддържаше бързо темпо, докато с лекота я следваше все по-навътре в гората. Следенето беше едно от нещата, с които апахите се справяха най-добре. Тя бе оставила пътека, широка цяла миля, сякаш я бе отбелязала с панделка. Фасулска работа. Намери я свита на топка на земята, обгърнала коленете си с ръце под една папрат.

— Миранда! — сега го заля раздразнение, след като видя, че е в безопасност. — Задържаш ни.

Тя вдигна поглед, избърса очи и той осъзна, че е плакала. Странно, неразгадаемо чувство го обзе — непозната нежност. Той клекна до нея, но тя не искаше да го погледне в очите и той виждаше само дългите й, гъсти и черни мигли върху насълзените бузи:

— Защо плачеш? — попита той тихо. Не можа да познае гласа си. Инстинктивно сложи двете си ръце върху раменете й. Тя се отдръпна и скочи на крака.

— Нищо ми няма — рече тя, като нехайно избърса лицето си, което отново порозовяваше.

— Не, нещо не е наред — рече той, този път малко по-остро. Толкова ли я обиждаше допирът му? Или я отвращаваше? Той се смрази при последната мисъл.

— Толкова се срамувам — прошепна тя, като погледна към него. Очите й бяха влажни и за миг се приковаха право в неговите. Тя поруменя още повече и погледът й се спусна върху гърдите му. Устата й леко се разтвори.

Обзе го чувство на триумф и той се ухили.

— Да чувстваш желание към някой мъж не е нещо срамно — рече й той нехайно. Как можеше да си помисли, че тя го намира за отблъскващ? Все пак тя бе жена и сега очите й я издаваха. Браг бе очарован. Искаше му се да се поперчи пред нея — отново да свали ризата си и да я притисне срещу голите си гърди. Да я прегърне и да я гали…

Миранда възкликна и очите й се разшириха. Тя се отдръпна от него.

— О! Vous etes impossible! Bete! Sauvage! Vous etesfou. Stupide! Vous retrouves… voiis m’en pensez… ohhli!5

Браг се ухили. Той нямаше представа какво му казва тя, но френският й бе очарователен. Когато говореше английски, акцентът й изглеждаше изцяло британски и чак като мина на френски, той се сети, че е наполовина французойка. Но нямаше съмнение какво изразяват думите й.

— Времето си тече, принцесо — рече той през смях. Хвана я за ръката, още преди тя да се усети. — Хайде.

Той я задърпа след себе си, като ясно усещаше яростната напрегнатост на тялото й. Може би тя дори не знае какво чувства, помисли си той, заслепен от наслада. Сигурно дори не разпознава желанието си към мен. Той самодоволно се зарадва от откритието на деня. Внезапно осъзна, че началното й привличане не означава нищо в голямата рамка на нещата.

Той пусна ръката й намръщен и крачките му станаха по-големи. Все пак Миранда беше табу. Долу ръцете — тя щеше да се омъжи за Джон. Защо тази мисъл му бе толкова омразна? Това не беше негова работа! Или най-малкото той трябваше да се радва за приятеля си, който често му бе признавал, че е самотен и че има желание за жена и семейство. Браг бе мрачен, като стигнаха до дилижанса.

6

Останалата част от пътя до Начиточес мина за Миранда като в сън. Тя бе много разстроена. Главата й се въртеше и умът й препускаше безспирно. Леля й седеше мълчалива и й беше много ядосана. Уелш бе мрачен и за пръв път не продумваше и думица. Браг, сякаш за да покаже колко е недоволен от всички тях, яздеше много пред дилижанса. Миранда не спираше да се взира в гърба му. По някаква непонятна причина, всичко, което можеше да види, когато го погледнеше, беше голата му, мускулеста плът. Няколко пъти той внезапно погледна през рамо, а погледът му бе горещ и твърд, за да улови нейния. Тя се изчервяваше и бързо отместваше очи, но, разбира се, беше твърде късно.

Какво й ставаше? Тя не разбираше защо пулсът й бие яростно в ушите й и защо не спира да си представя широките му, окосмени гърди или стройният му, мощен гръб. Накрая реши, че този ден е била силно шокирана и че интересът й е естествено любопитство. Винаги бе жадна за знания и с нетърпение научаваше всичко ново, запомняше всичко видяно, а никога преди не беше виждала голо мъжко тяло. Това, на което бе станала свидетел днес бе нов урок. Сега знаеше нещо за разликата между мъжете и жените. Мъжете бяха не само по-големи и по-силни, но и имаха страшно различна структура. Всички мъже ли изглеждаха като Браг?

Едва ли. Някои мъже бяха дебели, други изнежени или контета. Браг бе силен като скала. Тя потрепери. Мислите й бяха почти похотливи. Всъщност тя изпитваше нерационален подтик да го докосне, да пипне голата му кожа. Дали ще е мека и гладка? Или…

Миранда спря потока на мислите си, като усети как по лицето й отново изби топлина. Тя осъзна, че отново се е втренчила в гърба му, облечен в кожа и леля й прошепна „Миранда!“ много неодобрително. В този момент — за трети или четвърти път — със светкавично движение Браг обърна коня си настрани, така че погледът му срещна нейния. За един кратък, хипнотичен миг тя не можеше да откъсне поглед, не можеше дори да диша. Не можеше да преглътне, устата й беше напълно пресъхнала. Облиза устни, без дори да се усети.

Какво ли смята, че си мисля? Миранда се почувства много нещастна. Знаеше какво си мисли той. Арогантният грубиянин смяташе, че тя го намира за привлекателен. Как бе стигнал до това нелепо заключение? Всички мъже бяха ужасни зверове, както много добре знаеше, дори и баща й. Мъжете изнасилваха безпомощни жени като сестра Агнес. Тя не знаеше какво е това изнасилване, но знаеше, че боли страшно много и е унизително и насилствено. Бе се досетила сама, когато сестра Агнес й разказа за това — можеше да види неотминалата болка в очите й, дори след толкова години.

Миранда потрепери. Не, тя никога нямаше да сметне някой мъж за привлекателен, сигурна бе в това. Мъжете бяха различни от жените, груби и ръководени от долни инстинкти, като диви животни. Браг бе толкова различен. Начинът, по който я гледаше накара пулсът й да забие лудо от страх. Тя не знаеше какво означава този поглед, но знаеше, че е неприличен, нагъл и свързан с онова непроизносимо нещо, което правеха мъжете с жените. Тя отново потрепери и в същия момент неволно се зачуди какво е усещането от допира до кожата му.

— Лельо Елизабет?

— Да?

Миранда знаеше, че леля й е бясна, щом не я е нарече „скъпа“.

— Може би в този град има църква. Бих искала довечера да ида на църква. Или на служба утре сутрин.

— Това е чудесна идея — рече леля й. Макар че Елизабет беше протестантка, тя бе много религиозна. — Мистър Браг?

— Чух — отвърна Браг и се приближи до тях с коня си. Миранда се зачуди как е възможно да е чул тихия им шепот. Погледът му стигна до лицето й и очите им се срещнаха само за миг. — Отговорът е не.

Миранда ахна.

— Но аз трябва да ида да се изповядам — извика тя, ядосана и изумена.

Той се намръщи.

— Нямате какво да изповядате, принцесо — рече той. — А и в Начиточес няма църква. Ще трябва да запазите изповедите си, докато стигнем Сан Антонио дел Баксар. — Той срита коня си и продължи напред.

Миранда усети как очите й се насълзяват.

— О, папа — прошепна тя. — Защо ми причини това?

Браг отново обърна коня си, като чу изтерзаните й слова и се вгледа в нея. Но тя бършеше една сълза от бузата си, докато леля й взе ръката й, за да я успокои.

— Не ми се сърди, лельо Елизабет — проплака съкрушено Миранда. — Моля те, не ми се сърди. Толкова съм… — Тя се облегна на рамото на леля си, като се бореше с подтика да заплаче от изтощение, отчаяние, страх и объркване.

— Шшт, миличка, всичко ще се оправи, ще видиш — тя погали Миранда по гърба.

— Защо папа ме мрази така? Защо? Защо не ме остави на мира? — Тя не можа да спре няколкото сълзи, които се процедиха от плътно затворените й очи.

— Твоят папа те обича, Миранда, много те обича.

— Папа е звяр! — извика Миранда. — Мразя го. Винаги съм го мразила за това, което стори на маман — задето я уби! — Тя наистина се разплака. — И господ ме наказва, като ме праща при този варварин, защото имам толкова омраза в сърцето си.

— Баща ти не е убил майка ти! — възкликна Елизабет ужасена. Тя разтърси племенницата си. — Как можеш да кажеш такова нещо?

— Уби я! Той дори си го призна — преглътна Миранда и се окопити.

— Майка ти почина при раждане, Миранда — рече строго леля й. — Такава беше божията воля. Баща ти я обичаше страшно много…

— Не! Да не мислиш, че съм дете? — нахвърли се Миранда върху леля си. — Видях как се отнасяше с нея, как я удряше. Тя го мразеше. Той я принуди да се върне при него. Знам го.

— Ти си само едно глупаво, уплашено дете — рече Елизабет. — Говориш глупости. Ще пиша на баща ти и ще му кажа, че таиш такива заблуди!

Миранда прехапа устни и погледна напред, за да види, че Браг я гледа странно. Тя му се намръщи, разстроена, че е чул личния им разговор. Вината беше нейна, не негова. Тази тема никога не биваше да се обсъжда пред други хора. Тя се загледа в гористите хълмове от двете им страни.

След около час стигнаха до Начиточес, който беше град от разпръснати дървени постройки. Странноприемницата бе една от най-добрите в града, но бе непретенциозна и занемарена в сравнение с чудесните стари заведения в Англия. Браг остави Уелш с конете и дилижанса и ги отведе в трапезарията.

— Защо не хапнете, докато приготвят ваните ви — предложи любезно той. — Сега ще се погрижа за това — той се усмихна почти топло на Миранда.

Миранда се изненада, когато той ги остави, и седна с леля си на една празна маса. Трапезарията беше доста пълна и тя се притесни за външния си вид, докато не осъзна, че почти всички са мръсни от пътуване и уморени колкото нея. Въпреки това реши, че предпочита да яде в стаята си, след като си вземе вана и каза това на леля си.

— Чудесна идея — съгласи се леля й.

— Ще ида да кажа на мистър Браг — рече Миранда и лейди Холкум уморено кимна. Миранда тръгна в посоката, в която бе тръгнал той, излезе от трапезарията и се озова в едно фоайе, където имаше бюро за регистриране, диван, столове и маса и няколко гости. Всички бяха мъже и я погледнаха с неприкрит интерес. Тя се изчерви и се почувства засрамена, задето е в толкова ужасен вид. Зачуди се къде ли е Браг. Попита в приемната. Служителят й каза, че той отново е излязъл навън и тя се насочи натам.

Конете, дилижансът и конят на Браг ги нямаше и тя се запъти към обора. Вътре бе много тихо, с изключение на животните, които се движеха, пръхтяха и преживяха. Тя си помисли, че разпозна техните коне, макар и да не беше сигурна. На една от стените имаше запален фенер и тя се увери, че в обора все още има някой. Тъкмо щеше да се връща, когато дочу шум. Като се загледа към най-далечния край на обора, тя си помисли, че вижда бялата грива на жребеца на Браг. Тръгна по застлания със сено коридор и скоро широкият гръб на Браг се показа пред погледа и.

Миранда чу дрезгаво мърморене точно преди да види жената. Браг сигурно я бе чул, защото рязко се обърна и чертите му се смекчиха, като се приближи до нея. Миранда погледна покрай него към жената, почуди се какво правят там сами и усети как у нея се надига нещо като ревност. Жената се усмихна, измъкна няколко сламки от косата си и приглади поли. Миранда си помисли злорадо, че тя е доста дебела.

— Мен ли търсиш?

Погледът на Миранда се върна отново върху Браг и тя забеляза, че очите му са блеснали, ризата му е разкопчана, а гърдите му — широки и лъщящи. Тя се изчерви. За момент не можа да си спомни защо бе дошла — само го гледаше втренчено.

— Д-да, капитане. Двете с леля ми сме уморени. Ще вечеряме в стаята си.

Браг се усмихна. После каза нещо, но тя вече се бе разбързала да се връща. Стигна до двора и за диша дълбоко, като откопча горните три копчета на шията си. Трепереше. Какво правеха там сами и по този начин?

И защо й пукаше?

След миг го чу точно зад себе си.

— Миранда, почакай. — Тя грабна полите си и избяга.

7

— Миранда, какво има?

Миранда се насили да се усмихне.

— Нищо, лельо Елизабет.

„Спри да мислиш за онази дебелана“, укори се тя.

— Скъпа, ти си задъхана и поруменяла.

Миранда се извърна и провери водата във ваната.

— Да не си болна? — попита Елизабет загрижено.

— Не, нищо ми няма.

— Намери ли капитана?

Миранда усети как кръвта отново нахлува в страните й и леля й не пропусна това.

— Миранда?

— Да. В обора — измрънка тя. После избухна. — Той беше там с някаква жена, лельо, сам с жена. — Елизабет сви устни в сурова черта.

Тази нощ Миранда сънува ужасен сън. Браг я държеше в обятията си и галеше тялото й, гърдите й. Тя се боеше, но нямаше глас да извика. Искаше да се бори, но крайниците й не помръдваха. Докосването му караше тялото й да пулсира много странно. Тя събуди плувнала в пот, а между бедрата усещаше сладко-горчива болка. Трябваше й доста време, за да заспи отново и въпреки това не разбираше абсолютно нищо.

Миранда и леля й закусваха с палачинки и сладък сироп, когато усети погледа му върху себе си. Почувства как лицето й пламва, но не вдигна очи. „Как мога да го погледна, след като съм го сънувала снощи?“ попита се тя отчаяно. Тя заби поглед в чинията си и се съсредоточи върху това да си изяде всичко до последната хапка. Изобщо не беше гладна, но поне правеше нещо.

— Добро утро, дами — провлачи Браг мързеливо.

— Капитан Браг — надигна се Елизабет. — Бих искала да си поговоря с вас насаме.

Браг се загледа в наведената глава на Миранда. Хрумна му нещо нелепо. Колко беше дълга косата й? Той осъзна, че лейди Холкум го чака и я погледна небрежно.

— Нека се досетя — промърмори той. Направи жест с ръка. — След вас, мадам.

Излязоха на двора. Браг въздъхна и се съвзе, когато започна тирадата.

— Мистър Браг! Не разбирам как е възможно Джон Барингтън да избере човек като вас за придружител на годеницата си в продължение на петстотин мили, но трябва да настоявам да сдържате повече низките си страсти, сър! Племенницата ми е невинно създание. Тя е била страшно разтърсена, когато е имала лошия късмет да попадне на вас с една от вашите… възлюбени снощи. Моля ви, сър! Имайте милост към това сладко младо момиче! Умолявам ви!

Браг отвърна на гневния й поглед.

— Мадам, нека да изясним нещата! Никой не съжалява повече от мен, че тя се натъкна на нас двамата с приятелката ми и се е разстроила от това.

Елизабет бе толкова изненадана, че не можа да обели дума.

Браг се усмихна.

— Но апетитите на мъжа са си нещо естествено в този край. Колко дълго си мислите, че може да остане защитена и невинна племенницата ви, като живее в Тексас? Или ще бъде девствена съпруга?

Елизабет възкликна от грубостта му.

— Ще се опитам да бъда по-дискретен. — Браг се ухили подигравателно и й се поклони. — Сега трябва да тръгваме, нали?

— Ще доведа Миранда — отвърна Елизабет надменно и с голямо негодувание.

Браг се бе разположил на верандата. Той наистина мислеше това, което каза. До последната дума. Съжаляваше, че Миранда го видя с онази жена. Но те не правеха нищо. Все още. Бяха сами, наистина, но това определено не беше грях. Той сви рамене. Въпреки това вината не беше негова. Той не очакваше Миранда да дойде да го търси.

— Дерек.

Той бе изненадан от Луиз, жената, с която бе преспал предната вечер.

— Добрутро. — Той й отправи спокойна, естествена усмивка. Тя бе много изпълнителна снощи и доста опитна. И не изглеждаше твърде зле, макар че гърдите й бяха почнали вече да поувисват. Тя пристъпи напред и притисна тази особена част от анатомията си към него.

— Съжалявам, че трябва да си тръгваш толкова скоро — усмихна му се тя.

— И аз — каза Браг, без да иска да каже това, но и без да лъже. После усмивката му изчезна. Проклятие! Миранда току-що бе излязла и го наблюдаваше с Луиз.

— Следващия път, като минаваш насам, ще дойдеш ли да ме видиш пак? — Луиз открито флиртуваше, като сложи ръка на гърдите му и я пъхна в разкопчаната му риза. Тя погали кожата му.

— Знаеш, че ще го направя — рече той, като отмести поглед от нея към Миранда, която ги зяпаше втренчено. Той видя изражението й и забеляза, че е смразена от шок. Беше изумена, макар че сигурно не си даваше сметка за това.

Той хвана ръката на Луиз и я махна от гърдите си.

— Не тук — каза той.

Луис презрително погледна към Миранда.

— Какво ти пука за тая малка девственица? — Тя се засмя, като обви врата му с ръце и страстно го целуна. Браг чу как Миранда възкликна, когато ръцете му се спуснаха по гърба на Луиз и устата му се разтвори за целувката й.

После с неудоволствие се спря и я избута. Шляпна я отзад.

— До другия път — ухили се той, като слезе по стълбите на верандата. Усмихна се на Миранда, която сега бе поаленяла като роза. Никога не беше виждал жена, която да се изчервява толкова много.

— Добро утро, Миранда — поздрави я любезно той. — Как спа снощи? — Погледът му премина по нея от само себе си. Господи, каква красавица!

Миранда преглътна. Да не би да й четеше мислите? Как бе разбрал, че снощи го е сънувала? Напълно онемяла, тя се забърза покрай него към дилижанса, а сърцето й биеше лудо.

Нима съпругът й щеше да я докосва по този начин? Ако го стореше, тя щеше да умре!

— Добрутро, мис Миранда — каза Уелш с приятелска усмивка. — Дайте да ви помогна да се качите.

Браг се приближаваше и Миранда бързо прие предложението на Уелш. Тя си мислеше, че ще умре — от унижение! — ако Браг отново я докоснеше!

8

Браг бе раздразнен, даже ядосан.

Утре щяха да стигнат до Накогдочес, последният град преди Сан Антонио на главния път. Бяха тръгнали от Начиточес преди два дена и Миранда усърдно го избягваше. Макар че я улавяше да го наблюдава с уплашено любопитство, когато не яздеше напред, в лагера тя сякаш правеше всичко възможно да поддържа голямо разстояние помежду им. Ако той й говореше нехайно и не й задаваше пряк въпрос, тя не отговаряше. Като я погледнеше, тя се изчервяваше. Понякога я гледаше и виждаше, че му отвръща. Забелязваше как вените пулсират яростно в тънката й бяла шия. Когато тя несъзнателно навлажни устни с розовия си език, на него му се щеше да я награби и да я целуне диво.

Искаше да си поговори с нея. Беше ядосан, задето го избягва, което правеше разговорът невъзможен. Не помагаше и фактът, че тя изглеждаше високомерна, сякаш той я отвращаваше. Или може би това бе само маска на страх? Каквото и да беше, на тях им оставаше да пътуват още дълго и този вид инфантилно държане не му допадаше.

Но леля й го следеше като ястреб и бързо парираше опитите му да се приближи до Миранда.

Той знаеше, че тя е невинно създание. Но как можеше да е засрамена от това, което бе видяла? Или си мислеше, че той е някой груб простак? Не беше ли го нарекла веднъж нецивилизован варварин? Боеше ли се от него? Понякога го гледаше така, сякаш се боеше, с някакъв хипнотичен страх. Как, по дяволите, можеше да се отърве от тази леля?

Проблемът сам се реши. Бяха спрели рано за нощувка, понеже бяха на по-малко от седем часа от Накогдочес. Миранда и леля й се бяха оттеглили в палатката си. Браг вече бе осигурил дивеча, който се печеше на шиш. Уелш пушеше, излегнат на земята. Миранда се появи на входа на палатката и го погледна.

Браг се изправи от мястото, където се бе подпрял на един объл камък. Миранда излезе и той забеляза, че е понесла кърпа, сапун и дрехи. Усмихна й се, когато тя се приближи. Очите й бяха разширени, а гласът й трепереше.

— Капитан Браг?

Погледът му я обходи. Отново бе поразен от красотата й. Миранда сякаш се разхубавяваше с всеки изминал ден.

— Да?

— Бих искала да се измия — рече тя с напрегнат глас.

Къде е леля ти? — попита Браг нехайно, застанал близо до нея. По някаква неизвестна причина сърцето му биеше толкова бързо, като че бе пробягал дълго разстояние.

— Спи. — Виолетовият й поглед се кръстоса с неговия. — Това пътуване й се отразява зле. Безпокоя се за нея.

Браг кимна трезво и с разбиране.

— За съжаление ще става само още по-тежко. Следвай ме — рече той.

Той я чу да се спъва зад него, докато вървяха по брега и автоматично се обърна и я хвана под ръка. Тя затаи дъх и се дръпна, сякаш бе прокажен. Браг я пусна, а лицето му притъмня. Миранда преглътна, като спусна уплашен поглед и каза:

— Още колко остава до ранчото, капитан Браг?

Той продължи по пътеката покрай памуковите храсти. Малката госпожичка се плашеше от него! Това ужасно го натъжи. Да не си мислеше, че ще я изнасили?

— Почти триста мили — рече той, като се спря.

— А! Езеро! — Миранда бе възхитена.

Браг се усмихна въпреки волята си.

— Миранда? Бих искал да поговоря с теб.

Тя бавно го изгледа.

— За какво? — думите й бяха толкова тихи, че едва се чуваха.

— За това, което си видяла в Начиточес. — Той гледаше лицето й. Издайническият розов прилив заля чертите й и тя извърна поглед.

— Не — рече той меко, — не поглеждай встрани. — Пръстите му бяха нежни и той повдигна брадичката й, за да срещне очите й. Тя сякаш бе затаила дъх. Той изпита почти неконтролируем подтик да я целуне.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не те следях. Търсех те.

— Ти ме избягваш. Защо?

Миранда се опита да извърне поглед, но той не пускаше брадичката й.

— Какво правеше с оная жена? — попита тя с потрепващ глас.

Браг я погледна крайно изненадано, после се засмя, а пръстите му се отделиха копринената й кожа.

Тя се изненада от смеха му, а очите й се разшириха.

— На нея й харесваше — рече той засмян — страшно много.

— Значи тя е… лоша жена — рече Миранда със сериозен тон. — Уличница.

Браг се втренчи в нея.

— Мисля, че трябва да поговорим, наистина да си поговорим — рече той ужасно разгневен. — Луис не е курва.

Тя възкликна от грубия език.

— Тя е жена с нормални апетити, това е всичко.

Миранда зяпна невярващо.

— Миранда, това, което става между един мъж и една жена е хубаво и естествено. И безкрайно приятно.

Тя бе шокирана.

— На нито една добре възпитана жена не й харесва… вниманието на мъжа по този начин!

— Горкият Джон — рече той, преди да може да се спре. — Що за глупости са ти натъпкали в главата? Ако любенето беше толкова греховно, тогава защо господ е пожелал така да се зачеват деца?

Тя го изгледа с пълно неразбиране.

Браг я изгледа на свой ред. Той не можеше да повярва, че тя не знае за какво й говори.

— Ти не знаеш, нали? Не знаеш как забременява жената?

— Не — прошепна тя, преглъщайки тежко. Навлажни долната си устна. — Как?

Ако направи това още веднъж, ще я целуна, помисли си Браг, когато тръпка на желание премина през него. Веднага след това я последва гневна вълна.

— Попитай мъжа си — рече той твърде рязко. — Повярвай ми, той ще ти каже… Не, ще ти покаже. — Очите им се срещнаха.

Миранда бе тази, която отмести поглед, разтреперана.

— Ще се изкъпя. Ще бъдеш ли така добър да се обърнеш?

Браг вече знаеше, че наоколо не се мотаят индианци, така че кимна. Мислеше си, че вероятно никога не се е целувала. Е, естествено той не можеше да я научи. Това си беше право на Джон. Но тя се нуждаеше от целувка, от хубава целувка. По дяволите, та тя я искаше, той бе уверен в това. Зарея поглед в небето, обърнат с гръб към нея и чу дрехите й да прошумоляват. Замръзна. Тя се събличаше.

Слухът му беше по-добър от този на всеки бял. Той усещаше всяка дреха, която тя захвърляше. Разбра, че носи три ката фусти. После я чу да нагазва в езерото. По какво ли бе останала? Риза и фуста, предположи той, като се бореше с подтика да погледне.

— Изненадан съм, че ми вярваш — засмя се той рязко. Плискащите звуци от къпането й замряха. Той наостри уши и я чу как диша.

— Годеникът ми ти вярва — рече накрая тя.

Толкова е невинна, помисли си той. Толкова дяволски невинна! А Джон щеше да й отнеме невинността. Вместо това искаше той да е човекът, който да я научи на страст.

Езерото не беше дълбоко и той знаеше, че тя е клекнала, докато се къпе. Чу я да се изправя и да казва:

— Не се обръщай.

Той не си направи труда да отвърне.

Внезапно тя извика и се чу силен плясък. Браг на мига се озова на края на езерото. Тя се бе подхлъзнала и главата й се показа на повърхността, докато плюеше вода и се опитваше да си поеме въздух. Браг не се усмихна. Той се напрягаше да види дали е добре.

Миранда извика отново.

— О, тук… тук има нещо! — Тя стана и той зърна твърдите й зърна през мократа риза, преди тя да падне отново, като изчезна под водата.

Браг я хвана в обятията си, докато тя се давеше с вода, извади я от езерото и падна на колене в тревата.

— Добре ли си? В езерото няма нищо.

Миранда трепереше в ръцете му.

Внезапно той осъзна какво точно се бе случило. Миранда бе в обятията му. Беше само по риза и фуста. Гърдите й бяха малки, меко закръглени и красиви, а розовите им връхчета умоляваха устата му да ги докосне. Косата й се бе разпиляла и падаше на блестящи черни вълни върху малкия и, заоблен ханш. Устните й бяха разтворени и тя го гледаше със същото шокирано осъзнаване на компрометиращата им поза.

Той не можеше да мисли повече. Ръката, която бе на рамото й се спусна по врата й, уви се в един дебел кичур коса и задържа главата й неподвижна. Той наведе лице. Тялото й се скова. Устните му докоснаха нейните, а после още веднъж, и още веднъж, нежно и деликатно. Тя стисна здраво устни и не искаше да ги отвори, дори когато езикът му започна да дразни мястото, където се събираха. Държеше я притисната към себе си по такъв начин, че тя не можеше да вдигне ръце, за да го отблъсне. Той залепи уста за нейната. Езикът му премина по очертанията й. Дишането му стана рязко и учестено. Искаше я повече, отколкото някога бе пожелавал някоя жена.

Внезапно тя започна да се бори яростно.

Той я пусна рязко, толкова рязко, че тя падна на влажната трева. Той клекна, а кръвта му яростно пулсираше. Миранда се отдръпна така, че да не може да я достигне, като му предостави изкусителната гледка на мократа й фуста, прилепнала по закръгленото, апетитно дупе. Той бавно се изправи и въздъхна. Тя се опитваше да се намъкне в роклята си и той чу как платът се скъса.

Протегна ръка и я хвана за китката, като спря нервните й движения. Всъщност тя замръзна при докосването му.

— Спокойно — рече той на пресекулки. — Няма да те нараня. — Той отпусна ръка и погледна към тялото й за последен път.

Канеше се да отмести поглед, когато видя ръката й да полита във въздуха и я хвана, преди да го е зашлевила през лицето. Тя се задъха. Очите й бяха потъмнели от гняв. По бузите й бе избила руменина, а гърдите й се надигаха. Той я хвана по-здраво и започна да я притегля към себе си по стар навик и рефлекс. Но бързо се окопити и си напомни коя и каква е тя. Отблъсна я от себе си. Миранда се спъна и падна на четири крака.

— Съжалявам — каза той, без да осъзнава, че изглежда всичко друго, но не и покайващ се. Всъщност изглеждаше невероятно вбесен.

Миранда събра роклята си, разтреперана.

— Животно такова! Cochon6! Как смееш! Аз няма… няма да пътувам с теб нито ден повече! Mon Dieu! — Гласът й секна и очите й се насълзиха.

— За бога! — Браг бе вбесен, задето не може да се овладее. Как бе станало това? — Не бъди такава глупачка! — Той крещеше и сега сниши гласа си. Сега му липсваше само лелята на Миранда да довтаса тук да му изнася лекции.

— Как е могъл Джон да изпрати теб? — рече тя, като изхлипа. — Как е могъл да ме остави в компанията на дивак като теб? Как?

— Време е да пораснеш, Миранда! Не ми казвай, че никога преди не са те целували. — Той я гледаше как закопчава блузата си. Тя спря и го изгледа невярващо. Трябваше да се сети, че никога не се е целувала — тя бе скована и вдървена като дъска, а устата й бе като залепена.

— Никога! — Тя се ужаси, че може да е помислил нещо друго.

Браг отвори уста да се извини, но оттам се изтръгна само звук на отвращение.

— Ще намерим нов водач в Начиточес — заяви Миранда.

— О, не, няма — предупреди Браг, а лицето му доби опасен израз.

Миранда отстъпи.

— О, да! След като кажа на леля какво…

Той я сграбчи и я разтърси, без да иска да я нарани и когато тя приплака, на него му се искаше да се ритне. Толкова бе крехка!

— Чуй ме — рече той с тих глас и очи, от които хвърчаха искри, като я пусна. — Дадох думата си на Джон, че ще те заведа здрава и читава в ранчото и ще го сторя, мътните го взели.

— Читава? — очите й бяха невярващи. — Читава? Според теб да ме целунеш означава да ме върнеш здрава и читава?

Браг стисна зъби.

— Ще те заведа чак до Сан Антонио, Миранда, и точка. — Погледите им се срещнаха. — Независимо какво искате ти и леля ти. Ако трябва, ще ви завържа и двете за ръцете и краката за останалата част от пътуването.

Миранда пребледня.

— Звяр такъв!

Браг изкриви уста в усмивка, която приличаше на присмех. Тя се обърна и се втурна обратно към лагера. Браг взе нещата, които тя остави след себе си, сипейки ругатни. Ритна едно дърво. Ето що за разговор излезе. Сега тя бе уплашена и отвратена от него повече от когато и да било.

9

Миранда отново се разболя. Всъщност обхвана я треска. Цялото й тяло бе обгърнато от топлина, а сърцето й продължаваше да тупти болезнено. Тя погледна към леля си. Слава богу, тя бе заспала! Миранда се боеше, че лицето й може да издаде вълнението й, а никак не искаше да отвръща на любопитните въпроси на леля си.

Браг я бе целунал! Лицето й запламтя още повече. Тя лежеше на постелята си, обвила ръце около себе си. Господи! Беше ли компрометирана? Трябваше ли да каже на Джон? Щеше ли той да я прати у дома посрамена? Тя рязко се изправи.

Ако Джон разбере, че Браг я е прегръщал полугола и я е целунал, той несъмнено щеше да я прати да си върви у дома. Очите й проблеснаха и тя почти се засмя радостно на глас. У дома! О, колко искаше да се върне вкъщи, да се махне от всичко това — от тези странни, варварски мъже в тази дива, неопитомена страна. Това беше чудесна идея.

Миранда знаеше, че е добро момиче — обикновено — понеже целувката на Браг я бе отвратила и ужасила. Това бе единственото обяснение за начина, по който сърцето в гърдите й заплашваше да се пръсне при допира му. Как можа този мъж да я докосне? Как бе възможно годеникът й да прати него, този абсолютен звяр, който не можеше да владее долните си инстинкти, да я придружава до дома му? Тя не го разбираше. Ами ако Джон не бе по-добър от Браг?

Малко по-късно Браг имаше наглостта да й викне от външната страна на палатката, за да й съобщи, че вечерята е готова. Тя прехапа устна, като й се прииска да извика на свой ред, че не е гладна, но не искаше никой, най-вече леля й, да разбере какво се е случило. Леля й щеше да каже, че тя е виновна, задето е отишла да се къпе във вир, един вид обществено място, пред някой мъж. Не, тя не можеше да каже на Елизабет. Не смееше.

Миранда внимателно се измъкна от палатката, усещайки изгарящия му поглед върху себе си. Защо винаги я гледаше по този странен, жаден начин — начинът, по който едно гладно дете гледа парче торта? Тя държеше клепките си сведени, напълни две чинии и без да поглежда към никого, изчезна в палатката. Тази вечер повече не припари навън, боеше се от погледа му и реши, че ще изчака до следващата сутрин, за да се погрижи за нуждите си.

Поради решението си Миранда стана призори, преди да ги събудят, и се измъкна от палатката. Над прерията небето беше прасковено розово и обагряше кафеникавата трева в златист оттенък. В далечината назъбени, бледоморави планини се очертаваха на фона на по-тъмното небе. Миранда постоя за миг, за да вдиша сладкия, свеж утринен мирис на сурова земя, наслаждавайки се на великолепния изгрев. После се огледа. За щастие нямаше и следа от Уелш или Браг и тя реши, че мъжете се грижат за собствените си нужди. Конете още бяха спънати с букаи, опакованият им багаж лежеше ненатоварен на земята. Кафето се топлеше и тя сбърчи нос с неудоволствие. Какво не би дала за малко чай!

Миранда се поколеба. Искаше да се измие на вира, когато Уелш се зададе насреща й и я стресна. Естествено Браг също трябва да бе приключил с миенето досега — ако изобщо се миеше — или може би бе с Уелш. Тя се запъти към брега.

Слънцето изпрати внезапен сноп лъчи, издигна се по-високо и стопли хладната утрин и осветли зората в ден. Миранда се усмихна и се зарадва още повече, като откри, че на вира няма никой. Изми лицето и ръцете си, после и зъбите си и тъкмо щеше да стане, когато чу мръсна псувня и бе издърпана за набързо сплетената си коса.

— Никога не напускай лагера без мое разрешение! — изрева Браг.

Сърцето на Миранда щеше да се пръсне от страх.

— Причиняваш ми болка!

— Хубаво! — извика той оглушително. Все още държеше жестоко плитката й, а сега една желязна ръка хвана рамото й и грубо я разтърси. — Глупачка такава!

— Пусни ме — успя да изрече Миранда, без да знае откъде събра толкова смелост. Всъщност бе дяволски уплашена, че той ще я удари.

Браг сигурно бе забелязал ужаса в очите й. Внезапно я пусна и тя рязко се обърна и избяга. Но бе спряна само след три стъпки. Този път я хвана за китката и я извъртя към себе си, за да застане лице в лице с него. Миранда виждаше, че той с мъка се бори с гнева си.

— Мирувай — рече Браг накрая, а ноздрите и устата му бяха побелели и изтънели.

Миранда послушно замръзна. Внезапно пред погледа й изникна образът на баща й, удрящ майка й, и тя се сви. От това очите му притъмняха.

— Моля те — прошепна тя.

— Ние сме в територията на команчите — рече той със студен, твърд глас. — Знаеш ли какво правят команчите с красиви бели жени като теб?

Миранда безмълвно поклати глава.

— Събличат те гола — рече той жестоко. — Всички смелчаци, които искат да се позабавляват с теб го правят: докосват те, причиняват ти болка, изнасилват те. — Тя го гледаше, хипнотизирана от ужас. — После, ако имаш късмет, някой като Джон плаща откуп и те освобождава. — Изражението на Браг бе убийствено. Той мрачно се усмихна. — Естествено, ако нямаш късмет, някой команч решава да те направи своя втора или трета жена.

Очите му се забиха в нейните.

— Команчите се държат с жена си като с куче. Когато на съпруга й му се прииска, взима я, ако му скимне — бие я с камшик, кара я да се трепе като вол. Втората и третата съпруга нямат дори протекцията, на която се радва първата. Първата жена непрекъснато я бие — тя е жестока, защото ревнува, а и съпругът не остава по-назад.

Миранда не можеше да диша.

— Естествено, ако изкараш истински късмет, продават те на юг от границата. Знаеш ли какво става тогава?

Внезапно тя усети ударите на собственото си сърце да бият като барабан.

— Прекарваш времето си по гръб — в бордей. Ставаш курва.

Миранда се залюля, като се бореше да очисти главата си от странната лекота, която я бе изпълнила. Курва… трета жена… много смелчаци…

— Докато не стигнем до ранчото на Джон, няма да мърдаш никъде без мен. Ясно ли е?

Гласът му идеше отдалеч. Земята сякаш се приближаваше към нея. Накрая я обгърна гостоприемна тъмнина.

10

Браг я хвана точно преди да падне на земята.

— Миранда! — гневът му се бе изпарил. Той разтърси лицето й и леко я плесна. По дяволите! Толкова бе изплашил малката глупачка, че тя припадна. Той преливаше от вина и яд към себе си — не можеше да повярва, че наистина е изгубила съзнание. Поръси лицето й с малко хладна вода, тя простена и клепките й потрепнаха.

— Добре ли си? — попита той дрезгаво, като се чудеше защо сърцето му бие толкова силно.

Миранда го погледна безизразно, замъглено, а после виолетовите й очи се изпълниха с боязън и тя се скова от ужас.

Искаше му се да я погали по косата.

— Няма да позволя да ти се случи нищо, Миранда — рече той пресипнало и почти зарови ръка в гъстите й букли. — Но ти трябва да получиш разрешението ми, за да идеш където и да било, разбираш ли? — Той бе рязък, за да прикрие своето облекчение, вълнение и едно друго объркващо и непознато чувство — страх.

Миранда кимна безмълвно.

— Можеш ли да се изправиш? — Тя все още го гледаше втренчено и той си спомни как се бе свила при избухването му, сякаш щеше да я удари. Наистина ли си мислеше това? Само един съпруг можеше да удари жена си, понеже в този случай това бе негово право, независимо дали бе бял или апах. Но той знаеше, че Джон никога не би посегнал на Миранда — не беше такъв по характер. Колкото и да бе нелепо, тази мисъл го зарадва. Браг и помогна да се изправи.

Накогдочес бе само на няколко часа път, но Браг въпреки това избърза напред да направи оглед, като се опитваше да не мисли за Миранда, това момиче-жена. Трудно му беше. Предната вечер не бе мигвал, изгарящ от желание по нея — годеницата на кръвния му брат. Това бе неприемлива ситуация. Той сякаш не можеше да контролира страстта си към нея, но си бе обещал никога повече да не я докосва и щеше да удържи на думата си. Миранда принадлежеше на Джон. Ако трябваше да бъде честен, целувката беше случайност. Та кой истински мъж с буйна кръв би се въздържал да целуне жена, облечена само в мокри долни дрехи, особено когато тази жена бе хубава като Миранда и внезапно и неочаквано се озовеше в обятията му?

В опит да потуши желанието си към нея, Браг си напомни, че тя съвсем не е неговият тип. Спомни си мъртвата си съпруга. Като се ожени за нея, беше слаба, но въпреки това той винаги бе предпочитал жени с пищни, заоблени фигури. Подобни на Луис, която имаше гърди, в които мъжът можеше да зарови лицето си и да се изгуби. Тя бе мека и изпълнителна. Не, Миранда съвсем не беше неговия тип.

Накогдочес винаги е бил нецивилизован град и бе станал още по-дивашки, откакто Тексас спечели независимостта си от Мексико през ’36-та. Вече нямаше мексикански гвардейци, за да пазят мира и макар че тексасците си бяха назначили шериф, в града царуваше насилие, а престъпниците и скитниците бяха почти колкото имигрантите и шерифът не можеше да опази мира. Тъй като пристигнаха още по обед, Браг им осигури престой в един от хотелите с по-добра репутация. Той се радваше, че пътуваха само половин ден. Тревожеше се за лейди Холкум, която бе отслабнала, откакто тръгнаха на път, бе побледняла и излиняла. Нуждаеше се от легло, храна и почивка.

— В този град няма нищо за гледане — заяви Браг на дамите, като застанаха в предната стая. Фоайето вече бе полупълно с гости и Браг веднага забеляза двама сурови и опасни мъже. Той инстинктивно се приближи до Миранда.

— Какво искате да ми кажете, капитан Браг? — попита Миранда и невинно срещна погледа му за миг.

— Това е див град. Оттук минават опасни мъже, престъпници. Искам и двете да си стоите в стаите, докато дойде време да тръгваме утре. — Той я погледна, без да трепне. — Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна Елизабет, като хвана Миранда за ръка.

— Ако се нуждаете от нещо — храна, пиене, вода за баня — искайте да ви го донесат. — Браг отново се загледа в Миранда. После обходи с поглед фоайето и веднага срещна тъмният взор на едно засенчено, брадясало лице. Мъжът отмести поглед от него към Миранда с нескрита похот. Браг се въздържа от подтика да направи мъжа на пихтия заради безочието му. Той несъзнателно отбеляза, че човекът е висок колкото него, доста як и излъчваше безразсъдна, необуздана увереност. Браг хвана Миранда за лакътя, без да обръща внимание на възраженията й и каза:

— Ще те придружа до горе… още сега.

За съжаление стълбите към стаите бяха от двете страни на фоайето и нямаше как да се приближат до тях, без да навлязат в мъжката територия. Бяха направили не повече от три стъпки, когато разговорите стихнаха и всяко око се спря върху Миранда. Браг усети, че тя трепери под ръката му.

В стаята имаше само десетина мъже, но един от тях се набиваше на очи. Висок, тъмен мексиканец със сурова красота, вероятно команчеро, привлече вниманието на Браг. Тъмният брадат мъж, мексиканецът, също бе достоен противник — несъмнено можеше да му създаде проблеми. Мексиканецът, облечен в дрехи от шевро като всеки друг, поглъщаше Миранда със студени черни очи.

Тя бяха тръгнали да се качват по стълбите, когато стаята започна възбудено да бръмчи.

— Виждали ли сте някога подобно нещо? — обади се някой дрезгаво.

— Каква красавица! Каква бяла кожа!

— Видя ли очите й? Виолетови са! Аз ги зърнах!

— Кльощава е.

— Кой го е еня? Като заровиш пръта си дълбоко в нея, да не би да ти пука, а?

Последната забележка бе посрещната с възбуден смях.

— Ще ти се да можеш да си заровиш пръта в нея!

— Тя прилича на девственица — изкоментира един хладен глас.

— Кой е мъжът?

— Браг.

— Мислиш ли, че е намазал?

— Той е рейнджър — предупреди някой.

Миранда се тресеше, когато Браг отвори вратата към стаята.

— Няма страшно — рече той спокойно.

Очите й, разширени и изпълнени с ужас, се спряха върху неговите. На Браг му се искаше да я притегли към себе си и да я защити, но той се отърси от този нелеп, женски импулс.

— Как можа да ни доведеш до това място? — възкликна Елизабет, а лицето й бе почервеняло от ярост и негодувание.

— Казах ви — рече хладно Браг, като внезапно се запита дали нямаше да е по-добре да лагеруват на пътя, — това е див град. Май няма нужда да ви напомням да си стоите в стаята? — Той повдигна вежда.

Миранда се обърна и се втурна в стаята. Браг се обърна сериозно към леля й.

— Аз ще съм долу и ще взема съседната на вашата стая. Никой няма да се опита да направи нищо, не бойте се.

Елизабет зяпна.

— Да се опита да направи нещо ли? Мили боже! Какво искаш да кажеш?

Браг видя Миранда да стои като истукана до прозореца, а на лицето й бе изписан неподправен ужас. Идеше му да се убие.

— Само не се притеснявайте — рече той рязко. — Ще сте в безопасност, ако заключите вратата. — Той я хлопна и си тръгна.

Тълпата долу бе по-лоша, отколкото някога бе виждал, но просто такъв му бе късметът. Той нямаше намерение да мърда от фоайето, освен за да легне пред вратата на Миранда.

11

Браг се настани удобно на края на една дървена маса, облегнал гръб на стената. Срещна преценяващия поглед на мексиканеца. Мъжът задържа очите му за миг, достатъчно дълго, за да покаже, че не се бои. После, като се усмихна леко, той нехайно огледа стаята. В този момент Браг усети някакво дълбоко предчувствие. Мъжът изглеждаше мелез и ако наистина бе такъв, значи бе изключително опасен противник. Погледът му се премести върху якият брадат мъж, който открито изучаваше Браг, също без да трепне. Внезапно се усмихна, каза нещо на другаря си — слаб, мазен блондин — и двамата се ухилиха похотливо. Браг се сети за кого си говорят, но не им обърна внимание.

— Красивото момиче жена ли ти е?

Браг се обърна към длъгнестия червенокос мъж от лявата му страна.

— Да — отвърна той с остър поглед.

Мъжът, облечен в кожени панталони и памучна риза, се усмихна радушно.

— Голям късметлия си. Тя е истинска прелест.

Браг кимна, без да се усмихне. Реши да се държи любезно.

— Познаваш ли някой от тия хора тук?

Мъжът вдигна рамене.

— Срещал съм се с някои по време на пътуванията ми.

— Често ли минаваш по тия места?

Червенокосият кимна.

— Аз съм земемер — рече той. — Казвам се Макдермот, Тим Макдермот.

— Браг — представи се той на свой ред. — Значи издирваш земя за заселване?

— Да. Всъщност вече съм намерил четиристотин хиляди акра на север от тука, горе по Червената река. Надявам се да намеря триста семейства, които да я заселят.

— Дано да имаш късмет — каза Браг. — Тук е много див край.

— Има хубава земя за земеделие и за животни — рече Макдермот.

Браг кимна.

— Познаваш ли онзи човек? — попита той не съвсем нехайно.

— А, един от страстните почитатели на жена ти — Макдермот погледна към тъмният брадат мъж. — Не, боя се, че не.

— Ами оня? — Браг обърна спокоен поглед към мексиканеца, чийто черни очи, също толкова невъзмутими, срещнаха погледа му в мълчалив поздрав, а може би предизвикателство.

— Да — рече Макдермот и се намръщи. — Той е команчеро.

Браг се напрегна. Значи бе прав. Човекът бе наполовина команч.

— Казва се Чавес. Или поне така твърди. Много е опасен.

Майка му ли е била команч или баща му?

— Баща му е бил вожд. Обаче той не е най-големият син. Говори се, че имал жена сред команчите. Освен това се говори, че има доста земя в Чихуахуа, и че майка му била испанска аристократка.

Браг замълча и започна да води игра на изчакване.

Около час по-късно Чавес грациозно се изправи на крака и отправи една нехайна усмивка към Браг. Той разпозна предизвикателството. Видя как Чавес бавно излезе навън, а после през прозореца отдясно го видя да се качва на един превъзходен черен жребец и да излиза в галоп от града. Не усети облекчение. Знаеше, че без съмнение пътищата им отново щяха да се пресекат.

Едва доста по-късно брадатият се изправи на крака и се запъти нагоре по стълбите. Беше паднал здрач. Фоайето бе пълно. Браг също се изправи и тихо го последва.

В горния край на стълбите мъжът се обърна да го погледне. Браг не мигна. Мъжът се спря, а после продължи напред по коридора, като отвори една врата в края и изчезна вътре. Браг леко почука на вратата на Миранда и лейди Холкум я открехна.

— Всичко наред ли е? — попита Браг.

— Добре сме. Миранда спи. Изглежда изтощена.

Покрай главата на лейди Холкум Браг видя тялото на Миранда, свито настрана под едно поокъсано, но чисто одеяло. Косата й бе пусната и гъста, а по рамото й падаха вълнисти кичури и стигаха до ханша й. Той не можеше да откъсне поглед.

— Лека нощ, капитан Браг — Елизабет затвори вратата под носа му.

Браг се намръщи. Жената очевидно бе прочела изражението му. Господи! Той бе намалил бдителността си, а това не биваше да се случва. Смъкна се на пода пред вратата им и облегна глава, като свали шапката си с широка периферия. Задряма неспокойно.

На три пъти го събуждаха среднощни звуци, но това бе само някой гост, който уморено или пиянски се препъваше към стаята си. Нощта мина без инциденти. Браг събуди жените призори и ги придружи до долу за закуска.

— Не съм гладна — каза Миранда и го погледна умолително. — Не мога да ям в тази стая.

Браг я изгледа строго.

— Никой няма да каже и думица в мое присъствие.

— Моля те — прошепна тя.

— Това е немислимо, капитан Браг — заяви твърдо леля й. — Снощи вечерята беше солидна и не сме гладни. Няма да търпим непоносимата компания на нецивилизовани животни като тези. Това е.

— Чудесно — отвърна Браг. Всъщност така беше по-добре. Той ги изведе навън. — Почакайте тук и не мърдайте, докато помогна на Уелш да впрегне конете.

Миранда и леля й кимнаха и той ги остави на верандата, като се запъти към двора, където Уелш впрягаше конете. Отляво на него впрягаха два вола, и някакъв човек извеждаше два кафяви коня от обора. Слаба, изпита жена и малко момче чакаха недалеч от Миранда и леля й, и бяха заедно с мъжа с кафявите коне, реши Браг. До мъжа с воловете имаше още един човек и те двамата приличаха на златотърсачи. Браг се премести до далечната страна на конете, като прехвърли юздата върху единия.

Откъм верандата се показа друг мъж и Браг вдигна поглед точно когато пъхаше мундщука в затворената уста на коня — една от ръцете му отваряше насила челюстта на инатливото животно. Беше брадатият. Той бе спрял до Миранда, усмихваше й се и й говореше. Браг пусна юздата и се запъти натам.

Лейди Холкум се опитваше да се намеси между племенницата си и непознатия, но човекът застана твърдо до Миранда и я хвана за ръката. Миранда се вцепени. Най-лошите й страхове изглежда се сбъдваха.

— Накъде сте се запътили? — попита той любезно.

— Моля ви да ме пуснете — рече тя.

Ръката му се качи нагоре по нейната. Той я дръпна към себе си, като притисна мъжката си твърдост към хълбока й с думите:

— Аз искам само да си поговорим, красавице.

Почервенял от гняв, Браг видя какво прави мъжът. Блъсна го настрани още преди той да се усети и стовари един съкрушителен удар в корема му. Мъжът се сви на две. След това Браг вдигна коляно в лицето му. Вече бе сложил единия крак зад себе си и бе използвал тялото си като лост, за да просне мъжа по гръб. Миг по късно седна върху него, забивайки коляно в ребрата му. Той вдигна глава и Браг отново го фрасна. Ножът на Браг изникна в ръката му и той притисна острието в гърлото на мъжа, като поряза кожата. Не бяха минали повече от трийсет секунди.

— Кажи си молитвата — изръмжа Браг. — Понеже сега ще те убия.

— Не! — извика Миранда. — Недей! Не е направил нищо!

Без да сваля коляно от счупените ребра на мъжа и все още допрял ножа в гърлото му, Браг повдигна глава и я погледна. Лейди Холкум се намеси и дръпна Миранда настрани.

— Не гледай, Миранда! — извика тя. — Ела, ела с мен.

Миранда не можеше да се помръдне от мястото си. Отскубна се от леля си задъхана.

— Ако го убиеш, значи си животно — извика тя. — Той само ме докосна по ръката — Mon Dieu! Quel espece d’assassin est cet homme? Ju lui en pries…7 — бъбреше тя истерично.

Браг прибра ножа си в кобура и се изправи. Тя не разбра какво направи мъжът, но Браг бе видял. Искаше да го убие, но нямаше да го стори. Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил.

Миранда се извърна от него и леля й я дръпна в обятията си, като я галеше, докато тя преглъщаше хлипанията си. Браг се намръщи, като се опита да потуши жаждата си за кръв, а после се вгледа покрай главите им — в Чавес.

Загледан в него, без да се усмихва, Чавес стоеше в сянката на странноприемницата. Браг изобщо не беше забелязал кога е дошъл, той просто бе изникнал с тихите стъпки на команч. Очите им се срещнаха. Презрителният поглед на Чавес казваше ясно: „Аз бих го убил, каквото и да казва тя.“

— Потегляме — рече Браг. — Веднага.

12

Миранда крадешком хвърли още един поглед към Браг. Той ядеше бързо с пръсти, гризейки един кокал. Какво животно, помисли си тя, без да може да отмести очи. Беше клекнал в някаква много неудобна на вид поза, но винаги ядеше така, като бяха на път. Внезапно хвърли кокала в огъня, изтри ръце в бедрата си и погледна към нея.

Искаше й се да отмести очи, но не можеше. Погледът му не издаваше нищо, но като го гледаше от другата страна на огъня, тя забеляза, че се променя. Виждаше израза на вълчи глад, сякаш не бе изял току-що половин бут еленско месо. Миранда осъзна, че е затаила дъх. Тя въздъхна, насила извърна очи и деликатно взе един кокал с пръсти. За пръв път от много време насам изглежда бе прегладняла и вече неуспешно се бе опитала да си отреже месото с нож и вилица.

Този ден Браг едва не уби един човек! Човек, който само я бе докоснал по ръката. Тя още не можеше да го проумее.

Лицемерието му я изумяваше. Поне си мислеше, че именно това е причината, поради която пулсът й препускаше бясно всеки път, като се сетеше за този инцидент. Браг й бе сторил нещо много по-лошо. Той я бе целунал и я бе прегърнал, когато тя бе само по долни дрехи. Но преби един човек от бой и само секунда го делеше от това да му пререже гърлото, и то само защото я бе хванал за ръката.

Тя не бе съзнавала, че Браг е толкова смъртоносно опасен. Боже мой, помисли си, що за човек е той? Погледът й отново се плъзна към него. Дивак, животно, шептеше умът й. Красиво животно, обаждаше се друг глас.

Изненадана, Миранда пусна чинията си с вик.

— Какво има? — попита леля й дружелюбно, докато Браг и Уелш я гледаха с открито любопитство.

Нищо — отвърна бързо тя. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? После, докато мозъкът й препускаше, тя се успокои. Жребецът на Браг бе красиво животно. Вълк, мечка, всички те бяха красиви зверове. Бяха зверове, но красиви. Браг бе същият. Нямаше нищо нередно да мисли за него по този начин, толкова безстрастно, колкото и за жребеца му. Да, той бе красив, но я плашеше, понеже бе груб и невъзпитан.

— Миранда? Слушаш ли ме? Питах те дали не ти е лошо.

— О, не — рече тя бързо, като отмести поглед от тези златисти очи. Но когато той се изправи, погледът й отново бе прикован в него и тя го видя да се отдалечава от пламъка на малкия бездимен огън.

Следващия ден, както обикновено, Браг тръгна да язди пред тях, като се изгуби от поглед. До обяд не се беше върнал, което бе необичайно. Минаха няколко часа и продължаваше да няма и следа от него. Бъбривият Уелш спря да приказва преди няколко часа, а на лицето му бе изписано мрачно изражение, а Миранда и леля й започнаха да си разменят уплашени погледи. Накрая лейди Холкум попита какво се е случило.

— Той се е натъкнал на нещо — рече направо Уелш.

Миранда възкликна, а през цялото й тяло премина лудешки, внезапен страх.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Откъде знаеш?

— Понеже вече обсъдихме това — отговори Уелш. — Не се тревожете. Браг сигурно се е натъкнал на някоя група команчи и планът му бе в такъв случай да ги отклони надалеч. Един вид мюре, така да се каже.

— О, боже — изстена леля й.

Сърцето на Миранда биеше лудо.

— Ами ако го заловят? — прошепна тя, а очите й се разшириха от уплаха.

— Това няма да се случи — усмихна й се Уелш успокоително. — Ще видите. Ще направим лагер, както обикновено, и до заранта той ще се прибере.

Миранда не му вярваше.

— Но той е сам! По колко команчи има обикновено в една група?

Уелш не й каза, че я е излъгал и че Браг вероятно бе попаднал на бойна група.

— От десет до петдесет — отвърна той.

Миранда възкликна.

— Но не се безпокой — рече Уелш, като протегна ръка през леля й и я потупа по ръката. Неприличното му държане остана незабелязано поради шока им. — Браг е полу-апах. Нито един команч не може да проследи един апах, освен ако той сам не пожелае. Браг ще се отърве от тях, когато сметне за уместно и когато е готов.

Елизабет бе започнала да попива челото си с кърпичка.

— Полу-апах?

— Полу-апах ли? — повтори Миранда. — Капитан Браг е полу-апах?

Уелш се ядоса на себе си, задето бе издал това.

— Майка му беше от апахите. Мескалеро. Главно горе в територията на Ню Мексико. Не се тревожете, мадам. Всичко ще е наред.

Миранда бе замаяна. Тя се безпокоеше за Браг толкова, колкото и за себе си, защото изведнъж се почувства много несигурна и незащитена без неговото присъствие. Полу-апах. Нищо чудно, че бе толкова див.

— Ще направим лагер тук — рече Уелш. — Тази вечер няма да има огън, като допълнителна предпазна мярка. — Той намали хода на конете.

Направиха мълчаливо малък лагер. Ядоха сушено говеждо и студен боб. Миранда не беше гладна. Тя не спря да мисли за Браг — как води петдесет сурови, диви команчи далеч от тях, като по този начин рискува собствения си живот. Господи, защити го, помоли се тя.

Тя спеше, когато ги нападнаха. Усети нечии ръце върху себе си — силни, мъжки ръце и после напъхаха нещо в устата й. Внезапно осъзна какво става и настръхна. Отвличаха я от собствената й палатка! Тя започна да се бори, но бе хваната в железни ръце и притисната срещу желязно тяло. Единият й крак ритна някаква стомна, която се удари шумно в незапаления фенер.

— Миранда? — обади се леля й сънено.

Миранда извика, но от устата й се изтръгнаха само приглушени звуци.

Лейди Холкум видя някакво високо, тъмно тяло в палатката им да държи Миранда, облечена само в бялата й памучна нощница, и изпищя.

Мъжът я изнесе с бързи крачки през цепката на срязаната палатка. Прозвуча изстрел. Миранда се заизвива лудо, за да погледне над рамото на похитителя си. Уелш лежеше проснат по лице на земята, на няколко ярда от предната част на палатката. Над него стоеше мъж, който прибираше пистолета в кобура си.

Тя погледна напред и се замята диво, като обсипа гърба му с удари. Той се засмя. Трима мъже държаха коне.

— Чавес! — извика един от тях.

Чавес се обърна, за да погледне, точно когато един от хората му застреля лейди Холкум. Тя се свлече на земята, а един малък дамски пистолет се плъзна от ръката й. Миранда видя как убиват леля й и със задавен вик припадна.

Все още хванал Миранда, Чавес скочи на жребеца си и заедно с четиримата си мъже потегли напред в нощта.

13

Миранда се събуди в ранната слънчева утрин. На челото й имаше нещо влажно и хладно, а после се плъзна по гърлото й. Тя въздъхна. Хладният парцал се свлече по-надолу, върху гърдите й, и накара зърната и да се втвърдят и да изтръпнат. Внезапно тя се събуди и очите й се отвориха, когато извика.

Гледаше я тъмно лице със светнали черни очи.

— Значи си будна — рече той.

Миранда осъзна, че лежи на легло в стая, облицована с борови дъски, облечена само в ефирната си нощница, която беше разкопчана до кръста й. Мъжът държеше влажния парцал, който докосваше гърдите й. С гневен вик тя събра краищата на нощницата си.

— Толкова красива — промълви той. — Миранда. Дори името ти е красиво.

Моментният и гняв се изпари, когато си спомни всичко. Лицето й се сбърчи и сълзи от мъка започнаха да се стичат по страните й.

— Леля Елизабет — изстена тя. Претърколи се на другата страна. — Боже мой. Не, non, pas man tante. Mon dieu! Je voas en pries…8 — тя зарида неудържимо.

Чавес мълчаливо се вгледа за миг в красивото момиче, разбирайки мъката й. Той съжаляваше, че избухливият му човек бе убил по-възрастната жена. Всъщност дори удари мъжа с опакото на ръката си, когато стигнаха до скрития си лагер и му изби два зъба. Беше дал изрична заповед да не нараняват жените. Сега разбра, че мъртвата е била леля на момичето. Погали я по рамото.

— Съжалявам за леля ти, малката. Беше нещастен случай.

Миранда не му обърна внимание и продължи да реве. Скръбта й не намали желанието му. Той рядко бе виждал такава красавица и откакто я бе зърнал онзи ден в Накогдочес, не беше способен да мисли за нищо друго. В мига, в който я видя, той знаеше, че ще я има. Но все пак бе човек, така че реши да й остави време за траур.

— Ти ще си моята жена, малката — каза й той, докато тя лежеше по корем и хлипаше. — Може би дори моя съпруга. Не искам да те наранявам. Ти си твърде голяма и рядка ценност. Хората ми няма да те закачат. Но няма начин да избягаш. Постоянно си под наблюдение, дори не се опитвай да си тръгнеш. — Той се изправи и я погледна твърдо. Бе се напрегнал от желание. Така беше, откакто тръгнаха да яздят на югозапад към Коахуила.

Миранда сякаш не го чуваше. Той сви рамене, протегна ръка и я зави с одеяло, понеже не искаше похотливите му мъже да зяпат нежното й красиво тяло, което прозираше през тънката нощница. После излезе.

Миранда плака цяла сутрин. Накрая, когато сълзите й пресъхнаха, тя се претърколи в леглото и се вгледа с подути очи в грубата стая. Видя, че е в барака и лежи на единично легло. Имаше маса с два стола, огнище, поочукано желязно котле и това бе всичко. Запита се какво ще стане с нея.

Чудеше се и какво е станало с Браг. Сигурно е мъртъв, помисли си тя мрачно. Прониза я нов пристъп на болка. После си спомни какво бе казал Уелш. Браг бе полу-апах. Нито един команч не можеше да проследи апах. Ако Браг бе жив, щеше ли да успее да проследи мъжете, които я бяха отвлекли? Това беше единствената й надежда.

Тя се изправи и се приближи до единствения прозорец в бараката. Навън видя двама мексиканци да спят. Опита се да си спомни как изглежда похитителят й. Спомняше си само, че е висок и че гласът му е мек и леко гърлен.

— Значи си по-добре.

Миранда ахна и се обърна, като опря гръб в стената. Той бе висок колкото Браг и точно толкова тъмен, колкото Браг бе златист. Има зъл вид, помисли си тя и потрепери. Очите му добиха оголен, стръвен израз.

— Студено ти е — рече той и закрачи към нея. Хвана ръцете й и започна да ги разтрива.

Вцепенена, тя се опита да ги измъкне.

— Не, cara9 — промълви той и ги вдигна, за да ги целуне. Захапа леко кокалчетата й. Миранда се задави от ридания.

Чавес спря и я погледна.

— Не се бой — рече той.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, пусни ме да си ида. Умолявам те.

Той се усмихна.

— Не, querida10. Това е невъзможно.

Миранда заплака.

— Защо си толкова нетърпелива да си тръгнеш? — попитай той с гневен вид. — Не съм ли красив? При това съм и богат. Не ти ли казах, че ще се оженя за теб? Голям късмет имаш, повярвай ми!

Тя го погледна през насълзените си очи, изненадана.

— Да не би вече да си женена? — Очите му просветнаха. — За оня рейнджър? А? Така ли е? Мисля, че не. Мисля, че си девствена. Имаш толкова невинен вид.

— Не мога да се омъжа за теб — прошепна тя, като се възползва от възможността. — Вече съм омъжена за Браг.

Лицето му се изопна и чертите му се разкривиха от ярост.

— Така да бъде — рече той рязко, като я притегли в обятията си.

— Не! — извика тя, когато той я вдигна и я отнесе до леглото.

— Тогава ще бъдеш моя любовница. — Чавес я хвърли на леглото и я задържа неподвижна, докато се наведе над нея.

— Браг ще те убие — извика тя, без да може да се помръдне под него.

— Не, cara. Браг е далеч оттук. Съпругът ти, ако наистина е такъв, е взет в плен от команчите. — Чавес се ядоса още повече от изплашения й вид. — Значи наистина милееш за него. Добър любовник ли е, а? Мислиш ли, че не познавам кога един мъж е опасен? — Той я разтърси. — Аз уредих приятелите ми, предвождани от моя полубрат, да го отведат далеч от теб, cara. Не съм глупак!

Миранда нямаше време да осъзнае думите му, защото устата му се спусна върху нейната, твърда и настоятелна. Той я сграбчи в ръцете си, докато се впи в здраво стиснатите й устни. Тя лежеше под него като дъска.

— Отвори уста — рече той рязко, като повдигна глава. Плъзна ръка по гърдите й и потърка зърното й.

— Не! Не! Моля те!

Чавес се засмя, като затърка твърдото връхче между палеца и показалеца си.

— Мисля, че лъжеш, сага. Мисля, че си много невинна. — Устните му отново откриха нейните.

Миранда се бореше, обзета от отвращение и ужас. Това бе толкова различно от всичко, което беше чувствала към Браг. Тя усети как в гърлото й се надига жлъч и напразно се заизвива.

Ръката му галеше гръдта й, докато той обсипваше скованото й лице с целувки, без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Madre de Dios!11 — извика той, като разпори нощницата й. — Аз съм като момче… Не мога да чакам!

Той захвърли нощницата настрана, като дишаше на пресекулки. Миранда стисна здраво очи, докато той прокара ръце нагоре и надолу по тялото й, по гърдите й, по корема й, по хълбоците й. Поглади косъмчетата по тайното й женско място и тя усети, че всеки момент ще повърне.

— Разтвори бедрата си, cara — каза той. После сам ги раздалечи със сила и прошепна: — Толкова си красива.

Тя се сви и започна да стене в агония, когато ръката му докосна най-интимното й място. Стоновете й бяха полу-ридания и никой мъж не би могъл да ги сметне за страст.

— Ти си съвсем суха — рече той гневно. — Толкова ли съм противен? А?

Миранда лежеше като вдървена и й се гадеше. Опита се да блокира съзнанието си за това, което става. Но когато той мушна пръста си в нея — действително вътре в нея! — очите й се отвориха рязко и тя го нападна с нокти и яростен писък. Одраска бузите му, като пусна кръв.

Чавес изръмжа, хвана китките й и ги притисна над главата й. Отново я заопипва, като пъхна пръста си в нея. Миранда извърна глава, като се задъха, докато жлъчният вкус отново се надигна.

— Ти си девствена! — рече той рязко, като отдръпна ръка. — Знаех си! — Това бе ликуващ вик.

Миранда повърна отстрани на леглото. Когато конвулсиите й най-накрая спряха, тя разбра, че той вече не я докосва, осъзнал, че лежи гола на леглото, усетил уязвимостта и ужаса й… Тя бавно вдигна глава.

Чавес стоеше изпънат до леглото, а лицето му бе тъмно и напрегнато.

— Аз те отвращавам.

Тя покри лице и го зарови във възглавницата.

— Не обичам изнасилването, сага — рече той след един безкрайно дълъг миг. — Може би ако те ухажвам, няма да ме считаш за толкова противен, а? — Думите му бяха изпълнени с горчивина. — В моята страна дори с моята кръв на команч благородните млади дами ме смятат за доста добра партия. Жените нямат търпение да ми се отдадат, дори и да не сключим брак. — Той огледа красивите й, изящни извивки. Гласът му стана по-рязък. — Господи, искам те — рече той със стържещ глас, като прокара нежна ръка по гладките й хълбоци.

Миранда потрепери от омразното му докосване. Усети дъха му върху гръбнака си, а после той отмести косата й настрана и започна да я целува по врата. Леглото скърцаше от тежестта му. Господи, не! Тя усети панталоните му, мускулите на бедрата му, когато той се притисна върху нея със стон. Нещо твърдо и подобно на прът се притискаше през панталоните му към задните й части и намери цепката между тях. Той изстена.

— Не знам… Не знам дали съм достатъчно силен… Някакъв инстинкт, изострен от трийсет години оцеляване, го накара да вдигне поглед.

Застанал на вратата, Браг стреля.

14

Чавес се претърколи от другата страна на леглото, повличайки Миранда със себе си и извика, когато куршумът на Браг го простреля в ребрата.

Браг тръгна към него.

— Ще те убия, Чавес — изрева той.

Чавес държеше нож, опрян в гърлото на Миранда и я притискаше плътно към себе си, докато бавно се изправи на крака.

— Ще я убия.

Браг не сведе колта си. Не поглеждаше към Миранда, макар че нейният поглед бе прикован върху лицето му. Изобщо не откъсна очи от тъмния взор на Чавес. Много малка част от анатомията на Чавес бе изложена на показ, за да може да стреля по него. И което бе по-лошо, Чавес бе команчеро. Щеше да й пререже гърлото толкова бързо, колкото и Браг щеше да дръпне спусъка.

Освен ако не блъфираше. Браг не можеше да разчете погледа му. Той бе непроницаем и безмилостен.

Чавес, прикрит от Миранда, запристъпва покрай стената към вратата.

— Излизам и я взимам с мен — рече той.

— Не — Браг наблюдаваше безпомощен и разярен, докато Чавес стигна до вратата и излезе заднишком от нея, защитен от голото тяло на Миранда. Острието върху гърлото й проблясваше.

— Не — изстена Миранда и от движението на гърлото й острието поряза кожата. Тя проплака, когато една тъпичка струйка кръв бликна изпод ножа.

— Не говори, cara — заповяда Чавес в моментен изблик на ярост.

Бе твърде късно. Той се бе издал. Браг знаеше, че няма да нарани Миранда. И Чавес разбра, че Браг знае. Те се вгледаха един в друг мълчаливо.

Браг се усмихна безжалостно. Чавес подсвирна и неоседланият му жребец пристигна в тръс. Браг зачака нетърпеливо. Само за един кратък миг Чавес се поколеба и Браг знаеше срещу каква дилема е изправен. Трябваше да реши дали да избута Миранда настрана и да избяга сам, или да се опита да се качи с нея. С ръце около Миранда, Чавес стигна заднишком до коня, а очите му не се откъснаха от Браг. Значи такава бе играта му, помисли си Браг. Той не помръдна. Не се и налагаше.

Чавес скочи на гърба на жребеца си и хвана Миранда с една ръка. Тя изпищя и жребецът полетя напред. Браг стреля още докато той се качваше на коня. Едно ярко алено цвете разцъфна на гърба на Чавес и Миранда се строполи на земята.

Браг стреля отново. Чавес се бе навел ниско над гривата на жребеца въпреки двете си рани, като се опитваше да не представлява толкова добра мишена. Точно в този момент жребецът се спусна по един склон и Браг не разбра дали е улучил Чавес отново или не. Той се спусна към Миранда.

Тя бе клекнала на земята, задъхана, а гъстите й самурени кичури покриваха голото й тяло. Браг стигна до нея само за миг, като хвърли бърз, претърсващ поглед наоколо, а после се смъкна на колене до нея.

— Миранда — рече той дрезгаво, като я притегли в обятията си.

Подтикът да я утеши и защити бе неудържим. Тя трепереше силно до гърдите му.

— Миранда, вече всичко е наред. Аз съм тук. — У него се надигна огромна мъка заради това, което бе изстрадала и същевременно почувства вина. Жестока, силна вина. Той не бе оправдал очакванията й.

Треперенето й стана ритмично и конвулсивно.

— Всичко е наред — повтори той, милвайки косата й. Думите бяха нелепи, но той не знаеше какво друго да каже.

Шумът от листата и клоните бе съвсем лек, но за Браг бе оглушителен и го накара да вдигне рязко глава. Сега не можеше да я утешава. Съмняваше се, че Чавес ще се върне, но пък той бе команчеро. Този лагер можеше да бъде и място за среща. Това хич не му хареса. Като се изправи, той каза:

— Тръгваме — а после осъзна, че тя изобщо не го забелязва. Остана клекнала на земята там, където я бе оставил и той усети как го проряза ужасна болка. Ала не се спря. Браг бе жертвал червеникавия си кон, за да заблуди команчите и сега носеше Миранда на ръце. Избра най-хубавото животно — едър, дългокрак жребец, кестеняв на цвят, с широки гърди и силни крака. Конят нямаше да е много бърз, но щеше да е здрав и издръжлив. Браг бързо го оседла и го заведе до Миранда.

Тя не бе помръднала. Вече не се тресеше конвулсивно, но от време на време по тялото й преминаваше тръпка. Тон я изправи на крака.

— Сега трябва да тръгваме — каза той, а очите му се спряха изпитателно върху нея. И какъвто разгонен негодник си беше, не можа да не забележи бялото й, слабо, но красиво заоблено тяло и гледката го възбуди. Той огледа лицето й. Очите й изглеждаха приковани в рамото му.

— Миранда! Погледни ме!

Тя вдигна очи, виолетови и безжизнени. Те се взряха невиждащо в лицето му. Той изруга, дълбоко разтърсен от вида й, и я вдигна на ръце. Като водеше коня, той си взе останалите неща и наметна кожената си риза върху нея. Тя стигна до коленете й и това го задоволи. Вдигна я на седлото, качи се зад нея и те бързо се отправиха на север.

15

Яздиха до здрач. Браг не се насочи право на север към лагера на Уелш. Вместо това тръгна на запад, понеже те бяха много на юг от главния път, почти бяха стигнали Сан Антонио. По пътя имаше няколко града, но Браг нямаше намерение да спира в нито един от тях. Не можеше да влезе в някое населено място с годеницата на Джон, облечена само в ризата му. Той смяташе да я защитава възможно най-добре от този момент нататък, което означаваше, че никой освен Джон нямаше да разбере какво се е случило. Макар че младата нация от тексасци можеше да се похвали с население от няколкостотин хиляди души, повечето американци или европейци, това все още бе малка общност, където мълвата се носеше със скоростта на новина. Всъщност клюките бяха голяма част от новините.

Миранда седеше приведена в ръцете му, а на главата й бе сомбрерото на един от мъртвите. От време на време се разтърсваше от някоя конвулсия. Браг няколко пъти се опита да говори с нея, но тя сякаш бе оглушала и онемяла. Той се разтревожи за състоянието й, направо се уплаши. Не можеше да забрави празния поглед в очите й, сякаш тя вече бе далеч отвъд реалността, изолирана от външния свят. Вината му го терзаеше. Той бе дал дума на Джон, че ще я защитава с живота си и ще я доведе до ранчото невредима. Бе се провалил. И доказателството за провала му бе мълчаливата агония на Миранда.

Той се поуспокои, когато тя се отпусна назад върху него и заспа на седлото. Накрая тези ужасни тръпки спряха да я разтърсват.

Браг спря по здрач, като я свали внимателно, без да я събужда. Тя се размърда и простена. Той разстели постелката си и я положи върху нея. Въпреки състоянието й топлината й го накара да почувства присъствието й като жена — при това желана. Мразеше собствената си похот. Остави я да спи, а после часове наред седя, загледан в нея, макар че не бе мигвал почти два дни. Тази способност също бе част от апашкото му възпитание.

Той се събуди призори и видя, че Миранда още спи. Имаше кошмари през нощта, скимтеше и стенеше, но не се бе събудила. Той отиде до нея и я успокои, като се чувстваше неловко, но какво друго можеше да стори? Да я остави да сънува как Чавес я изнасилва? Тя наистина е дете, увери се той и съвсем не се почувства добре от слабия, майчински подтик да я утеши. Реши, че у всеки човек съществува инстинктът да успокои едно наранено, уплашено дете.

Той се върна, след като се облекчи и я видя да се изправя с объркано изражение. Погледна я внимателно и когато тя срещна очите му, той усети, че го залива вълна от облекчение. Ужасният празен поглед бе изчезнал. Той приклекна до нея.

— Миранда? — Гласът му бе толкова нежен, че сам не можа да го познае и се смути. Тя се изчерви и извърна очи.

Той взе ръката й.

— Всичко е наред — рече той уверено.

Тя го погледна и той видя, че в очите й са се събрали огромни сълзи и преливат.

— Не — простена тя. — О, мили боже, не.

Тя обгърна коленете си с ръце и се заклати. Той положи колеблива ръка на рамото й.

— Съжалявам — рече той рязко, като се мразеше заради провала си. — Ужасно съжалявам.

Тя сведе очи, а после го погледна, прехапвайки език.

— Не си виновен ти — рече тя, а устните й потрепваха. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти. Аз… аз мислех, че си мъртъв. Но ти ме спаси. — По бузите й се затърколиха нови сълзи. — Ти ме спаси от онзи… онзи… — Тя изстена.

— За съжаление пристигнах твърде късно — рече Браг мрачно, ужасно ядосан на себе си. Искаше му се да я прегърне, но не беше сигурен дали трябва да го стори. В този момент се мразеше толкова много, че бе уверен, че и тя го мрази.

— О, капитан Браг, благодаря, че ме спаси — извика Миранда през плач. Тя се люшна в обятията му.

Той я хвана и нежно, непохватно я прегърна, без да знае какво да направи или да каже.

— Да не мислеше, че съм някакъв негодник, който ще те остави в ръцете на тип като Чавес?

Миранда вдигна поглед към него. Гърдите й бяха меки срещу неговите, а косата й гъделичкаше брадичката му.

— Откъде… откъде го познаваш?

Браг се намръщи от самообвинения.

— Видях го в Накогдочес и не ми хареса начина, по който те зяпаше. По дяволите! — Той погледна към нея с ръка, втъкната в дългите й къдрици, като се наслаждаваше на копринената мекота. — Разпитах кой е.

Тя бе затаила дъх.

— Знам, че не мога да върна случилото се — рече той рязко. — Но никой, освен Джон никога няма да научи за това, уверявам те.

— Сега разбирам — промълви тя и внезапно се скова в прегръдката му.

— Какво има? — попита той загрижено.

Миранда отблъсна ръцете му и се отскубна от него, като уви одеялото около голите си прасци.

— Самозабравихме се — рече тя с поруменяло лице. — Нямам дрехи. Трябват ми моите дрехи. — С ужас тя бе осъзнала, че е облечена единствено в ризата му.

Една усмивчица заигра по лицето на Браг. Толкова се зарадва да види част от старата Миранда!

— Тук няма никой, за да знае дали сме облечени прилично, принцесо — подкачи я той внимателно.

Тя отново се изчерви.

— Но ние знаем — рече тя, като спря огромните си виолетови очи върху него. — Къде са дрехите ми? — В гласа й се прокрадна нотка на паника и тя се огледа с отчаяна настойчивост.

Браг се облегна назад.

— Боя се, че ще си навлечем истински неприятности, ако се върнем до дилижанса, за да ти вземем нещата.

Тя изглеждаше изключително изненадана.

— Виж, Миранда. Виждал съм почти всяка съществуваща частица от анатомията на жената и ти обещавам, че гледката на прекрасните ти крака няма да ме превърне в мръсник като Чавес.

Миранда отново се изчерви и сведе поглед.

— Той… той мъртъв ли е?

— Не знам — рече той рязко, като се изправи с навъсено лице.

— Надявам се да е мъртъв — прошепна тя на пресекулки с все така сведени очи.

— Зная — рече Браг, като се чудеше защо болката й толкова го наранява. Той никога не се бе проявявал като състрадателен човек, особено пък към жени.

— Бог ме наказва — рече тя, като го погледна. — Всичко…

— Това е нелепо — сряза я той.

— Не! Не разбираш ли? Не бях достатъчно послушна и достатъчно хрисима! И изпитвах твърде голямо любопитство към светския живот! — Тя простена. — Толкова грехове имам! И сега мразя този мъж. Ако бях истинска християнка, щях да му простя с любов и благост.

— Аз лично не познавам нито един християнин, който обича враговете си — рече Браг. — Мястото на този тип проповеди е в манастира, принцесо, не в реалния свят.

Миранда ахна и сякаш очакваше да го порази гръм, задето изрича такива светотатства.

— Не!

— О, да. Тук в Тексас, ако обичаш враговете си, умираш. За да живееш, трябва да убиеш враговете си, преди те да го сторят. — Погледът му бе жарък и гневен. Тя никога нямаше да оцелее в тази сурова земя, ако вярва в такива глупости.

— Не — рече тя, застанала нестабилно, все още стиснала одеялото около кръста си. — Не, моля за извинение, но ти грешиш!

Настоятелният й глас, издаващ силата на убеждението й, го изненада.

— Чуй ме — сряза я той, като не можеше да повярва, че се кара с нея, някакво си момиче, особено след това, което се бе случило. — Какво мислиш, че би ти донесло опрощението пред Чавес? — Той знаеше, че е жесток, но бе прекалено вбесен, за да се спре. — Ще го потупаш по гърба и ще му кажеш, че му прощаваш и той само ще те изнасили още веднъж!

Миранда възкликна и пребледня.

— Ако Чавес е още жив, Миранда — рече Браг с малко по-спокоен тон, — той никога няма да забрави какво му направих и ще ме убие, без да му мигне окото следващия път, когато ме мерне — освен ако аз не му свестя маслото пръв.

Миранда запуши ушите си с ръце и се извърна.

Браг ритна един камък и го запрати във въздуха. Отиде да оседлае коня, вбесен на себе си, задето й се разкрещя, но някой трябваше да я научи на нещата от живота. Нима всеки път щеше да посреща с отворени обятия и сляпа невинност всички Чавеси по света? Но какво му пукаше на него? Проблемът не беше негов — Джон щеше да се погрижи за това.

Не, помисли си той, като преметна седлото на гърба на изненадания кон. Длъжник съм й. По моя вина тя бе брутално използвана. Дължа й защита. Това бе всичко.

— Капитан Браг?

Той се обърна при приближаването й, като не можа да сдържи усмивката си при нелепия вид на увитото около кръста й одеяло.

— Да?

— Мисля, че трябва да знаеш нещо за Чавес. — Очите й се бяха спрели върху неговите. Той се смрази.

— Искам да кажа, ако се кани да те убие един ден… трябва да знаеш колко е хитър. — Тя го гледаше с пребледняло лице.

— Продължавай.

— Полубратът на Чавес е предвождал онези команчи, които си тръгнал да отклониш. Това е било капан, за да те отдалечи от мен и да ме отвлече. — Тя не можа да овладее тръпката, която премина през нея. — Било е планирано.

Той я гледаше все по-разбиращо. И в този момент се надяваше, че Чавес е жив… за да може да му отмъсти. Както отмъщават апахите. Човекът щеше да умре, о, да. Но много, много бавно и с големи мъки.

16

Денят нямаше нищо общо с предишния. Миранда седеше сковано пред него, всеки неин мускул бе напрегнат, като се опитваше да се държи на разстояние от тялото му. След дълга борба Браг най-накрая и позволи да държи одеялото върху краката си, за да ги скрива от погледа му. Ако Миранда не бе пострадала толкова, ситуацията щеше да е почти комична. За съжаление неудобството не бе само нейно. Стегнатият й малък задник, сгушен между бедрата му, бе предизвикал неизбежна физическа реакция от негова страна, която тя — слава богу — изглежда не забелязваше. Искаше му се Миранда да продължава да е в неведение за отвратителната му похот, макар че преди това никога не се бе отвращавал от естествените си апетити. Не искаше да го приравнява с Чавес.

Поради взаимното им неудобство не си говореха. Миранда бе благодарна. Днес беше вцепенена и изтощена, сякаш бе вършила някаква много уморителна работа доста дълго време. Съзнанието й бе блокирало всички спомени за отвличането й и срещата с Чавес. Знаеше, че е била наранена и докосвана, но не можеше да си спомни какво точно се беше случило и дори не се и опитваше. Все още усещаше смътно ужаса някъде из дълбините на съзнанието си. Знаеше, че това мъчение е било божие наказание, но не чувстваше вина, както бе редно. Все още тъгуваше по леля си, макар и не толкова силно, колкото знаеше, че би трябвало. Дори не познаваше тази си леля, докато не се върна от манастира в Англия, но това не беше извинение. Тя можеше да мисли единствено за две неща — за мъжа, в чийто скут седеше в момента, и за годеника си.

На Миранда й беше много неудобно. Топлината на Браг накара собственото й тяло да пулсира — не неприятно, но трескаво. Това не беше ново усещане и тя се чудеше дали не се разболява след всичко, което се беше случило. Ужасяваше я неприличната им езда, както и фактът, че вече няма придружителка. Не че нямаше вяра на Браг. Единствената му, кратка и случайна целувка на практика бе забравена — маловажен инцидент в сравнение с унижението и агонията, които бе изтърпяла след това. Той бе рискувал собствения си живот, за да я спаси и тя му имаше пълно доверие.

Но не можеше да забрави факта, че Чавес я бе опозорил и че сега язди по толкова скандален начин с непознат мъж. Знаеше, че е опозорена и че Джон Барингтън никога няма да я вземе за жена. Със сигурност щяха да я пратят обратно в манастира още щом пристигнат в ранчото. Тази мисъл трябваше страшно да я облекчи — толкова искаше да се върне у дома. Но вместо това тя бе много неспокойна.

Спряха се да нощуват под едни зелени дъбове, край ромолящ поток. Оставаха още няколко часа дневна светлина, когато Браг я свали от коня, все още стиснала одеялото около себе си. Краката й ужасно я сърбяха и коленете и вътрешната част на бедрата я боляха от търкането в коженото седло цял ден. Тя бе крайно изтощена.

— Запали огън, Миранда — рече Браг, като разседла коня и го завърза. — Ще ида да хвана един хубавичък тлъст фазан за вечеря. — Той се усмихна. — Какво ще кажеш?

Златистите му очи бяха мили. Тя усети, че му се усмихва в отговор.

— Добре — рече тя, а после се спря. — Почакай! Не знам как…

Той се вгледа в нея, а после се засмя.

— Добре, ще ти покажа, като се върна. Ще дойда след петнайсетина минути, най-много трийсет. — Той тръгна да върви. — А, и не се притеснявай. На двайсет мили наоколо няма жива душа.

Миранда му се усмихна, без да знае как му въздейства това.

— Не ме е страх. Знам, че няма да ме изоставиш.

Браг се забърза със странно изражение на лицето си.

След като се отдалечи, тя веднага свали одеялото. Хладният въздух върху краката й беше истински балсам. Тя се протегна и се разтъпка, за да отпусне изтръпналите си мускули. Реши да събере дърва за огън, без да се отдалечава твърде много. Поне това можеше да свърши.

След това Миранда се разходи до потока. Внезапно усети неудържимо желание да се измие. Втурна се обратно към багажа им и започна да рови из самара на Браг за сапун. Намери дълго, правоъгълно парче еленова кожа колкото малко одеяло, барут за пушката, патрони за пистолета, малко бурканче с някакво мазило, сушена пастърма, странна огърлица от мъниста с медни закопчалки и нещо, което подозрително приличаше на кръст. Освен това имаше кафе, тютюн и малка бутилка уиски, но не и сапун. По дяволите, помисли си тя, а после се шляпна през устата, истински ужасена, задето дори си е помислила подобна дума. Тя се върна до потока с празни ръце и си помисли, че ще трябва да помоли Браг да внимава как говори покрай нея.

Миранда нагази в потока, облечена в ризата на Браг. Боеше се, че той скоро ще се върне и ще я хване да се къпе. Новопоявилите й се мазоли запариха от водата. Желанието й да се изкъпе стана неудържимо. Тя седна на една скала, а водата течеше край глезените й. Загреба малко груб пясък с ръка и започна да търка крака си, от пръстите до бедрото.

Започна да търка все по-силно, когато в ума й изникна един плашещ и отвратителен образ — как Чавес гали голото й тяло. Тя се бореше с видението, гонеше го. Пясъкът протърка кожата й, но болката й донесе облекчение и тя й се зарадва. Сърцето й туптеше болезнено и Миранда дишаше трудно. Зае се с другия крак и започна усилено да го търка — решително и енергично. Не можеше да спре образа на Чавес, виждаше лицето му сведено над своето. Търкаше все по-силно, злостно. Започна да трие вътрешната част на бедрата си, които вече бяха разранени от ездата. Чавес бе пъхал пръстите си в нея, в място, което тя дори не бе подозирала, че има. Тя скъса ризата и започна да търка корема, гърдите си, всяка част на тялото и, която бе докосвал…

17

Браг спря да свири с уста в мига, в който я видя. Верен на думата си, той носеше един доста едър фазан. Миранда бе с гръб към него и дългите й, гъсти коси напълно я закриваха, но той знаеше, че е гола. Виждаше, че яростно се мие и без съмнение бързаше, за да не я хване в неприличен вид. Той замръзна на място, а съзнанието му казваше да се отдръпне.

Бореше се със себе си и тъкмо щеше да се извърне и да й остави още малко време, когато тя се обърна настрани и започна да търка ръката си.

Именно тогава той осъзна, че нещо не е наред. Видя един дълъг, тънък крак, извивката на корема й, една нежна, висока гърда. Кожата й не беше бяла, а червена — гневно червена. Веднага разбра, че тя се търка с шепи груб пясък. От злобния, налудничав поглед, изписан на лицето й, той усети, че тя си прави нещо като самобичуване.

От устните му се изтръгна гневен вик. Като пусна фазана, той хвана ръцете й, за да не й позволи да си причини още болка.

— Не! — изкрещя тя, като се измъкна с истерична сила, която го завари напълно неподготвен. — Не! Не! — Докато се усети, ноктите й се забиха в лицето му и тя започна да го дере, докато пусна кръв.

Той хвана здраво ръцете й.

— Престани! — извика той. — Престани, Миранда, спри! — Разтърси я той. Тя се мяташе като диво животно, задъхваше се и надаваше викове, като се опитваше да го ритне. И двамата се бяха изправили и той пъхна единия си крак между бедрата й, а обви другия зад десния й крак, като я притисна към себе си. — Стига!

Миранда замръзна насреща му и тихо зарида, а главата й се отпусна безжизнено на гърдите му. Той я хвана по-леко и я вдигна на ръце, за да я занесе до одеялото. После видя до каква степен се бе самоизтезавала. Кожата й бе яростно червена от шията до пръстите на краката й, дори и гърдите. Вътрешните страни на коленете й също бяха разкървавени. Прилоша му. Тихият й плач се смени от стенание и той внимателно я положи на одеялото.

— Защо, Миранда? — попита той. — Защо трябваше да се нараняваш по този начин?

— Чавес — изстена тя. — Той ме докосна.

Естествено Браг разбра. Той стана и отиде до самарите. Разбра, че тя е ровила в тях, макар и да не знаеше какво е търсила. Взе еленовата кожа, която индианците увиваха около бедрата си и която му служеше за резервно одеяло и я постла върху нея, като я покри от бедрата до гърдите. Донесе вода от потока и когато коленичи в краката й, тя бе спряла да плаче, макар че на лицето й още проблясваха сълзи.

— Ще почистя тези ожулвания — каза й той с равен тон. Протегна ръка и внимателно се опита да раздалечи краката й.

— Не — възпротиви се тя, като се изправи, хванала еленовата кожа върху гърдите си, и се опита да избута ръката му. За първи път не се изчерви. — Аз ще го направя.

— Не говори глупости — рече той остро. Пъхна плата между бедрата й, без да обръща внимание на протеста й. Внимаваше да не докосва интимните й части, но ръката му трепереше и той случайно я допря. — Цялата си изранена — рече той рязко, още веднъж изумен от себе си. — По дяволите! Защо не ми каза, че имаш мехури?

— Не знаех — прошепна тя.

Той гледаше да избягва лицето й, понеже знаеше, че се чувства неудобно. Бе решен да я почисти и да не обръща внимание на собственото си неволно желание. Изми краката й и я намаза с мехлем, в който имаше лековити билки. Усещаше колко се напряга тя при всяко негово докосване, но се радваше, че деликатната й кожа вече не е толкова червена. Беше й страшно ядосан, задето се бе наранила.

— Миранда, искам да намажеш това по цялото си тяло. — Той й подаде буркана.

Тя възкликна.

— Аз ще запаля огън. Искам да го направиш. Лековито е — добави той и се изправи.

Тя го погледна ужасена.

— Навсякъде, Миранда, и ако ти не го направиш, то аз ще го сторя. — Той вече се обръщаше, но после сложи ръце на кръста си и я погледна в лицето. Хрумна му, че Чавес вероятно я бе наранил, изнасилвайки я. — Навсякъде, където Чавес те е докосвал — рече той. Погледна я право в очите. — Разбираш ли какво ти казвам?

Когато тя се изчерви, Браг видя, че разбира. Той коленичи и стъкна малък огън, заслушан в движенията й през цялото време, колкото и да бяха тихи. Стоеше с гръб към нея и започна да приготвя фазана. Накрая заяви:

— Ако свалиш този проклет плат, ще ти е по-лесно, Миранда.

Тя възкликна. Бе оставила еленовата кожа отгоре и мажеше мехлема върху корема си под плата.

— Ти гледаш!

— Не, просто те познавам, това е всичко — отвърна той. Но се зарадва, като я чу да отмества мекия плат. Обаче му бе трудно да се съсредоточи върху оскубването на фазана. Много ясно си представяше как тя гали собствената си нежна кожа, втривайки мехлема, и туптеше от ненавременно желание.

— Свърших — рече тя меко.

Браг и донесе ризата си.

— Защо не увиеш този плат като пола. Можеш да я завържеш с малко канап.

Миранда кимна.

По-късно ядоха мълчаливи. Миранда го послуша и си направи пола, като втъкна ризата на Браг в нея. Браг забеляза, че тя няма апетит. Не разбираше защо изглеждаше толкова добре цял ден, а сега изведнъж стана толкова мълчалива.

— Трябва да ядеш — рече той.

— Не съм гладна — гласът й бе едва доловим.

— Опитай, моля те — подкани я той, отново изненадан от думите, които дойдоха изневиделица на устните му. Думата моля му бе абсолютно непозната. Той беше човек, който взима, а не пита. Рязко се изправи.

Естествено, тя не яде и той се запита дали няма да стане само кожа и кости, докато стигнат до Джон. Облегнат на едно дърво, той се загледа в звездите, докато тя се вмъкна под единственото одеяло, което имаха.

В планините беше хладно, но той можеше да преживее и вихрушка само по препаска, ако станеше нужда. Въздъхна и затвори очи, като се затревожи за Миранда, докато не го обори сънят.

Събуди го нейният вик на болка. Веднага разбра, че тя сънува — стенанията й бяха изтерзани точно като онези, които бе чул пред палатката на Чавес. Той се приближи до нея и нежно я разтърси. Тя се мяташе неспокойно, потънала в кошмара си.

— Не, моля те — изстена тя, а очите й изведнъж се отвориха.

Той се поддаде на подтика си да я обгърне с ръце и легна до нея.

— Аз съм, Миранда. Браг. Това е само сън, принцесо, само сън.

— Ооо — простена тя, като се притисна силно към него.

Подобно на звяр, какъвто го обвиняваше, че е, тялото му се възпламени. Той не му обърна внимание и я прегърна нежно, а тя се сгуши до него.

— Толкова беше истинско — извика тя. — Аз съм опозорена, опозорена съм…

Какво можеше да й каже?

— Трябва да загърбиш всичко това — рече той, като се наслаждаваше на усещането от допира на тялото й до неговото, докато се опитваше да се овладее. Той леко се помести, за да не усети тя издайническата, но непогрешима реакция на близостта, мекотата, аромата й.

— Опозорена съм — извика тя. — О, това е толкова нелепо! Не можеш ли просто да ме върнеш обратно в Натчес? — Тя говореше срещу покритите му с шевро гърди. — И без това Джон само ще ме прати обратно у дома, след като открие какво е направил Чавес.

Браг бе напълно слисан.

— Миранда, Джон е влюбен в теб. Не казвам, че няма да му пука за станалото, но той все още ще иска да се ожени за теб, при това с радост.

Той я хвана за раменете и я отмести, за да за да може да я погледне в лицето. На лунната светлина можеше ясно да различи изражението й. Тя бе толкова близо.

Лежа на постелята си с жена, помисли си той иронично, жена, която не мога да докосна. Не беше за вярване!

— Мислиш ли? — Очите й се взряха изпитателно в неговите, все още блестящи от влага.

— Без съмнение. — Той се опита да се усмихне, но опитът му не сполучи. Позата им започваше да го измъчва.

— Но ти не разбираш — рече тя, като се запъна.

— Разбирам.

— Не. Чавес ме докосна.

— Знам.

Миранда поклати глава.

— Той ме докосна! Вътре в… — Тя не можа да продължи.

— Знам — рече той и внезапно затрепери.

— Мисля, че ме изнасили — прошепна тя, като затвори очи.

Браг се изправи и рязко я пусна.

— Как така мислиш? — Умът му препускаше. Как беше възможно да не знае? Можеше ли една наивна и невинна девица да не знае кога е била изнасилена? Невъзможно! — Миранда, какво искаш да кажеш с това, че мислиш?

Тя легна настрани и безмълвно поклати глава. Той я дръпна, за да седне.

— Не знаеш ли?

— Не — прошепна тя.

Той седеше там и в един миг бе абсолютно объркан. Реши, че трябва да разбере дали е била изнасилена. Дори за миг не си помисли, че това си е грижа на Джон, а не негова.

— Как те докосна Чавес? — попита той без заобикалки.

Тя възкликна, а очите й се разшириха.

— Моля те, това е важно — рече той с равен тон.

— С ръцете си — рече тя накрая, а гласът й бе едва доловим. Той видя, че лицето й е почервеняло като рак. — С пръсти.

Браг се втренчи в нея.

— Той облада ли те?

Миранда го погледна с празен поглед.

— Ами… не знам.

— Каза, че те е наранил. Кървеше ли?

Тя се втренчи в него.

— Мисля, че не.

Браг изпсува.

— Миранда, той сложи ли пръта си в теб?

Устата й зяпна.

— Какво да сложи? Къде?

Браг се изправи.

— Пръта си, по дяволите. Мъжете имат прътове. — Той посочи собствената си видима издутина. Очите й последваха ръката му и тя възкликна.

— Исусе — рече Браг. — Приемам, че отговорът ти е не.

Тя кимна безмълвно.

Той си пое дълбоко дъх, засмя се неуверено и я погледна.

— Мисля, че ще е най-добре да спреш да ме зяпаш — рече той дрезгаво.

Миранда нададе ужасен вик и падна настрана, като се сви с гръб към него.

— Миранда, мисля, че трябва да знаеш, че все още си девствена. Не мога да повярвам, че някоя жена може да е толкова невежа — добави той и се запъти към потока.

18

Миранда никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.

Тя лежеше свита на постелята, а умът й бе зает да премисля всичко, което бе открила. Още бе девствена. Джон нямаше да я върне обратно.

Сега си спомни как се чувстваше Чавес, когато лежеше до гърба й. Спомни си много ясно онова нещо, което приличаше на прът, да се опира в дупето й. Миранда се изчерви в мрака, като си представи как Браг сочи себе си — издутината, която бе видяла. Тя все още не бе напълно сигурна как се извършва актът на съвкупление.

Ако Джон не я пратеше обратно, той щеше да направи с нея разни неща с мъжката си част. Това щеше да е много, много по-лошо от онова, което бе сторил Чавес. Тя преглътна едно изтерзано стенание. Защо не я изпратеше у дома? Защо?

Миранда затвори плътно очи. Усети остро самотата си. Нямаше към кого да се обърне — нямаше си никой, който да й помогне да се справи с този брак с абсолютно непознат, варварски тексасец. Никой, на когото да задава въпросите си… Никой… Никой…

Тя усети сълзи, тези безспирни сълзи, отново да напират в очите й.

— О, защо не мога да се прибера у дома? — прошепна си тя. — Защо?

Тя не знаеше къде е Браг и не го чу да се приближава, докато не усети силните му, топли ръце върху рамото си.

— Не плачи — рече той с пресипнал глас.

— Искам да се прибера у дома — рече тя съкрушено, като се бореше с желанието си да плаче.

Той погали рамото й през одеялото, но тя не се обърна.

— Знам — рече накрая той. — Съжалявам.

— Мразя Тексас — изхлипа Миранда, като се поддаде на страха и терзанията си.

— Миранда, моля те, не плачи — каза той със загриженост в гласа. Не знаеше какво да прави. Тя бе толкова крехка, толкова млада, толкова уязвима. Никога преди това не се бе сблъсквал с женски сълзи. Майка му, от племето на апахите, никога не бе плакала, дори и когато баща й я бе зашлевил заради някакво прегрешение. Жена му, която сега бе покойница, също никога не бе плакала или поне не пред него. Дори след като я откри продадена от команчите в един бордей, тя не плака, дори и за сина им не плака… По някаква причина в този момент на Браг му се прииска да се разридае заедно с Миранда. Някъде дълбоко в него отдавна погребаната мъка на живота му се надигна и заплаши да изригне.

Той никога не бе плакал. Макар че мъжете апахи ронеха сълзи, когато оплакваха някого, белият баща на Браг му бе казал още от малък, че плачът е женска слабост — той нямаше да понесе да види как някой от синовете му плаче. Дори когато се удареше лошо като момче, Браг се бе научил да се владее — урок, който щеше да носи със себе си завинаги. Като юноша той смяташе баща си за титан сред мъжете, истински бог.

Браг безпомощно коленичи до Миранда и нежно докосна рамото й.

— Не си сама, Миранда — опита се да я успокои той. — Аз съм тук.

— Маман е мъртва — проплака тя. — Леля Елизабет е мъртва. Папа ме мрази. Сестрите са във Франция. Аз се омъжвам за човек, който няма да може да ме понася, не и след… след…

— Джон не е такъв — рече тихо Браг с успокоителен глас. Той се чувстваше силно притеснен от немъжествената, състрадателна мъка, която изпитваше, докато се бореше с желанието си да я прегърне. — А и винаги можеш да се обръщаш към мен, Миранда, по всяко време.

Тя се претърколи, за да застане срещу него, после се изправи и избърса сълзите си. Лицето й бе почти на едно ниво с неговото и коленете им се докоснаха. Потупа я по рамото. Тя го гледаше с такова доверие и това силно го развълнува и трогна.

— Защо?

— Чувствам се отговорен — отвърна той и сви рамене. Започна да се надига, но тя сграбчи ризата му. Изненадан, той усети как сърцето му заби лудо и легна обратно до нея.

Миранда го погледна, навлажни устни и отпусна ръце.

— Сигурен ли си?

Той не можеше да си спомни за какво бяха говорили. Вече знаеше, че тя облизва устни по този несъзнателен, чувствен начин, когато е нервна. Въпреки това тази мисъл не намали въздействието върху сетивата му. Представи си как тя прокарва малкото си розово езиче по устните му и го мушва покрай зъбите му.

— За какво? — Гласът му бе дрезгав. Всяка друга жена би разбрала колко е възбуден.

— Че Джон няма да ме презира. — Тя огледа лицето му, за да познае дали й казва истината.

— Сигурен съм — отвърна й Браг, като трудно се върна към реалността. — Не ти беше виновна за случилото се, а аз.

Миранда се изненада.

— Не беше твоя вината — запротестира тя.

Той вдигна ръка.

— Отказвам да обсъждам това.

Тя въздъхна и потърка очи с детински жест.

— Утре ни чака дълъг ден — рече Браг меко, трогнат въпреки волята си. — Защо не поспиш?

Той се изправи и се обърна с гръб към нея, като се надяваше тя да не заспи с плач и мразеше чувството на уязвимост, което събуждаше тя у него.

19

На другата сутрин Миранда яздеше, седнала така, че двата й крака висяха от дясната страна на коня, наместена стабилно в скута на Браг. Той я бе обгърнал с една ръка през кръста, за да я държи на място. Тя съзнаваше с плам, че ръката му се притиска в корема й, а пръстите му са леко разперени. Още по-силно усещаше контакта между задните й части и бедрата му. Макар и тя да не го знаеше, Браг я бе поставил съвсем стратегически така, че да не докосва никоя чувствителна, предателска част от анатомията му.

— Не ми е удобно — рече тя на около две мили от лагера им.

— Съжалявам — отвърна той кратко, понеже и на него не му беше кой знае колко комфортно.

— Това е толкова неприлично — заяви тя след малко.

— Забрави приличието, Миранда — сряза я той и усети как тялото й се напряга, сякаш я бе зашлевил. Той не се извини. — Това е Тексас, а не Англия. Нито проклетият манастир.

Миранда възкликна, абсолютно шокирана и разгневена.

— Мистър Браг, отдавна се канех да ти кажа, че речникът ти е ужасяващ и ще съм ти много благодарна, ако се въздържаш от употребата на такива… неприлични… ругатни пред мен.

— Какво?

— Моля те не споменавай напразно божието име — рече тя, а гласът й бе напрегнат.

Браг се изхили.

— Това беше хубава реч. Съжалявам, ако съм те обидил, но какво, по дяволите… Ъъъ, извинявай, аз съм само варварин от гората и никога преди не съм срещал английска лейди.

Дъхът му, мек и топъл, гъделичкаше ухото й.

— Ти ми се подиграваш.

— Съвсем не.

— Подиграваш ми се.

— Ти си твърде хубава, за да може някой да ти се подиграва — рече той и гласът му стана приглушен, сниши се до тиха ласка.

През нея премина леко потръпване.

— Не съм хубава — рече тя. — Кльощава съм.

— Това си е живата истина! Кльощава и хубава. Джон ще иска да те поугои — той отново се изхили.

Миранда се вкамени и се изчерви. Спомни си как Браг я бе видял гола в обятията на Чавес. Как бе попаднал на нея, докато се къпеше гола предния ден. Изчерви се още повече. Пулсът й бе страшно ускорен. Единствената й свързана мисъл бе: Той ме смята за твърде кльощава.

— Не исках да те обидя, принцесо — рече той меко в ухото й. Миранда не отговори. Защо дъхът му караше тялото й толкова да трепери и да тръпне по този болезнено сладък начин?

Внезапно ръката на Браг се стегна, когато конят се препъна и тя усети как отново е придърпана изцяло срещу него, от задника до главата. Топлината на тялото му я изгаряше. После я хвана по-леко и те отново седнаха спокойно, докато конят продължи по пътя. Лицето й гореше.

Тя не знаеше защо е толкова нервна, но бързо заговори, за да скрие объркването си.

— Къде живееш, капитан Браг?

— Дерек — каза той. Гласът му й се стори дрезгав. — Мисля, че трябва да ме наричаш Дерек.

— О, не — отвърна тя свенливо. — Това ще е толкова неприлично.

— Джон няма да има нищо против — рече той.

— Къде живееш?

— Навсякъде, където мога да сложа постелята си.

— Не! Наистина ли?

— Наистина.

— Какво правят тексаските рейнджъри? — попита тя, след като преглътна факта, че той е нещо като скитник.

— Бият се с индианци и престъпници — отвърна той, без да се замисли. — Днес си много любопитна. — Звучеше доволен.

— Но ти си полу-индианец.

Той се напрегна.

— О, кой, по дяволите…? О! Уелш!

— Капитан Браг! Нима всяка дума, която излиза от устата ти е ругатня?

— Да не се опитваш да ме превъзпиташ или да ме вкараш в правия път? — попита той с подозрение.

— Ти си заблудено агне — рече Миранда сериозно.

Той избухна в смях.

— Това е много смешно! Аз — заблудено агне!

Той отново се заля от смях. Тя се изви към лицето му и се вгледа в него.

— Ама наистина си такъв! Ти си езичник. Искам да кажа… — Тя се изчерви.

За да го вижда, тя бе извила лявото си рамо срещу дясната му страна, а задните й части удобно се наместиха в скута му, хълбокът й опря в нещо неудобно, но все пак някак познато. Нещо твърдо и подобно на прът…

Очите им се срещнаха, а нейните се разшириха, като разбра какво е. Златистият му поглед бе течен и блестящ, подобно на горящи и хвърлящи искри пламъци. Тя преглътна, опита се леко да се надигне и усети как мъжкият му атрибут се притисна още повече в хълбока й.

— О!

— Съжалявам, принцесо — рече той, като я върна в първоначалното й положение — Съжалявам.

Сърцето й биеше лудо. Защо бе така? Тя знаеше със сигурност, че тази сутрин, когато се качиха на конете, в панталоните му нямаше издутина.

Тя бе погледнала дискретно, като й се искаше да разбере дали е сънувала това, което видя снощи. И което е по-лошо, защо тялото й реагираше на неговото така, сякаш я изгаря треска? Тя едвам дишаше.

— Успокой се — рече той дрезгаво. — Няма да те нараня. — Той взе напрегнатото й мълчание за страх.

— Защо… — започна тя и се спря. Тялото й я болеше непоносимо.

— Мъжете не могат да го контролират, Миранда, не винаги. Съжалявам.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Дерек, мисля, че съм болна.

— Какво ти е? — рече той бързо, като я дръпна силно към себе си, за да погледне поруменялото й лице. Той дръпна поводите.

— Мисля, че имам треска — прошепна тя, загледана в него, без да може да затвори уста, а погледът й бе замъглен. И после, неизвестно защо, тя откри, че се е втренчила в устата му. Чу нисък, странен звук, като изскимтяване, без дори да осъзнае, че идва от нея.

Той възкликна, когато свързаните мисли и всичкият му самоконтрол се изпариха при вида на явното й желание. Ръката му се стегна, придърпа я по-нагоре и по-плътно срещу напиращото му мъжество, докато другата му ръка пусна юздите, намери хълбока й и се плъзна нагоре до кръста й. Тя се бе втренчила в устата му с жадни очи, а червените й устни се разтвориха задъхано. Той сведе лице.

Тя знаеше, че ще я целуне и не можеше да помръдне, да възрази, не можеше дори да мисли. Не знаеше дали иска да я целуне или не. Седеше замръзнала в ръцете му, не можеше да диша, тялото й бе пламнало. Устните му се спуснаха върху нейните меко, нежно и крайчецът на езика му се плъзна в отворената й уста. Миранда затвори очи, ръцете й намериха ризата му и се вкопчиха в нея. Устата му стана по-настоятелна. Тя не отвърна на целувката му — тази мисъл изобщо не й хрумна в замаяното й състояние — но отвори устата си по-широко и притисна ръцете си по-силно в гърдите му. Езикът му нахлу в устата й — странно, вкусно започна да изследва зъбите й, бузите, собствения й език. Ръката му на кръста й погали плътта й.

Целувката беше безкрайна, интимна и поглъщаща. Ръката му се плъзна от кръста към хълбока й, спря се, а после се спусна по-надолу. Той погали дупето й, задната страна на бедрото, като нежно мачкаше плътта й по пътя и отново се върна нагоре, за да обхване с ръка задните й части. Тя простена, като притисна дупето си към ръката му и се напрегна, за да намери търсещите му пръсти.

Внезапно откри, че се плъзва от коня и застава на краката си. Тя се препъна задъхана и осъзна, че той я е спуснал от коня и сам е скочил от другата страна. Краката й бяха толкова слаби, че тя се строполи на земята, като се тресеше яростно.

Внезапно Миранда осъзна какво се бе случило. Тя възкликна, покри лице с ръцете си, засрамена и ужасена. Браг я бе целунал! Бе я докоснал! Мили боже! И това бе… чудесно… вълнуващо.

Миранда седна, докато се опитваше да се съвземе. „Лека жена!“ изкрещя вътрешният й глас. „Уличница! Ти го остави да те докосне, остави го да те целуне. На теб ти хареса! Курва!“ Тя нададе изтерзан вик и покри лицето си с ръце.

Точно така я завари Браг, когато си възвърна самообладанието достатъчно, за да се приближи. Той бе притъмнял от гняв към себе си.

— Трябва да поговорим — рече той рязко, загледан намръщено в Миранда, докато тя седеше, скрила лице в шепите си. При звука на гласа му тя скочи на крака и се заотдръпва, а очите й бяха огромни и уплашен.

— Миранда, трябва да поговорим — повтори той с гневен тон.

Тя се огледа наоколо диво. Трябваше да избяга! Дали щеше да я изнасили? Дали на нея щеше да й хареса? О, господи! С вик тя се обърна и се втурна към гората.

— О, по дяволите! — това бе истински рев. Той я гледаше как бяга от него, сякаш е чудовище. Бягаше по каменистата местност, към прикритието на гората. — Ще си порежеш краката — извика той, обзет от гняв. — Къде, по дяволите, отиваш?

Той се втурна след нея и миг по-късно я настигна. Миранда се бореше, когато той обви ръце около нея и той видя, че очите й са се разширили от ужас.

— Няма да те нараня! Какво правиш? Къде по дяволите си мислиш, че отиваш?

Тя спря да се извива и застана абсолютно неподвижна. Огромните й виолетови очи го изгаряха. Браг се намръщи и я пусна.

— Виж — започна той, — съжалявам. Проклятие! Защо, по дяволите, винаги ти се извинявам?

Той видя жеста й, но въпреки това я остави да го зашлеви. Чувстваше, че си го заслужава и освен това силата й бе направо жалка. Плесницата само го запари — съвсем леко.

— По-добре ли ти е?

— Писна ми от езика ти — рече тя кратко.

Той се изправи изненадан.

— Затова ли ме удари?

— Да! Не мога да понасям ругатните ти! Аз…

Браг се засмя.

— Знаеш ли, от време на време ме изненадваш с някоя проява на смелост, Миранда. Мислех, че ме удари заради целувката.

И двамата изведнъж станаха много мълчаливи и напрегнати и всеки се замисли над станалото.

— Не беше редно — прошепна Миранда.

— Права си.

— Защо го направи?

Той се вгледа в нея, а после се намръщи.

— Ти го искаше.

Очите й се разшириха.

— Не е вярно! Това не е истина! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и отстъпи крачка назад.

— По… дяволите! Дори не разбираш какво искаш, глупаво дете такова!

— Знам какво искам — рече Миранда неуверено. — Искам да се върна у дома.

— Сега вече наистина говориш като дете. — Той направи гримаса от раздразнение. — Виж, Миранда, поемам вината за случилото се. Ти си жена и аз съм мъж и предполагам, че апетитите ми са доста силни, по дяволите.

Тя срещна проницателния му поглед и зачака с нетърпение това, което щеше да последва.

— Както и да е, отсега нататък ти ще яздиш, а аз ще вървя. Няма смисъл да продължаваме да подлагаме волята ми на проверка. — Той се засмя с горчивина. — Особено като се има предвид, че моята май никаква я няма. — Той се вгледа в нея. — Защо избяга преди малко?

Устата й затрепери.

— Боях се. Страх ме беше, че ти ще… — Тя не довърши изречението.

Той я погледна с гняв.

— Страхуваше се, че ще те изнасиля ли? — Обзе го ярост. Имаше чувството, че ще експлодира, искаше да я накара да види нещата реално. Как можеше малката глупачка да си помисли, че той ще я насили? — Качвай се на коня — заповяда й той, а думите му режеха като камшик. — И престани да се страхуваш от мен — не ми харесва.

20

Колкото и често Миранда да го молеше, Браг не искаше да я остави да походи на свой ред. Проблемът бе, че коленете ужасно я боляха, понеже като яздеше сама, трябваше да седи разкрачена. Тя подпъхна края на препаската под коленете си, доколкото можа и усети, че отново са се разкървавили. Не искаше да се оплаква. Не искаше вниманието на Браг. Беше му се доверила и той бе разрушил това доверие. Той можеше да се превърне в същия звяр като Чавес. Боеше се от него. Но страхът бе различен от този, който бе изпитвала преди това.

Бе потънала в някакво мечтание. Няколко часа след шокиращата целувка Браг бе свалил ризата си и я бе завързал около кръста си. Миранда неволно възкликна на глас и се опита да откъсне очи от широкия му, блестящ, бронзов гръб. Не можеше да язди, така че Браг водеше коня, сякаш не знаеше какво е умора. Тя не можеше да отлепи очи от него.

Двамата не спряха нито веднъж, докато не се стъмни. Браг на два пъти я попита как е, без да поглежда към нея. И двата пъти тя отвърна кратко: „Добре.“ Съвсем не беше така. Коленете й ужасно я боляха. Косата й се бе сплъстила от пот от сомбрерото, което носеше, за да прикрие лицето си. Тялото я болеше от напрягането на различните мускули, за да се задържи на коня, макар че той само вървеше. Когато най-накрая спряха, Миранда имаше отчаяна нужда от почивка.

Браг дойде до нея за пръв път от тази катастрофална сутрин насам. Хвърли й само бегъл поглед, като я дръпна от седлото и я сложи на крака. Отведе коня и свали седлото му.

Миранда едва се държеше на краката си и не можеше да ходи. От очите й бликнаха сълзи от болка. Тя се спусна на земята възможно най-грациозно и внимателно протегна крака. Много повече предпочиташе да седи в скута на Браг, отколкото да прекара още един ден разкрачена на седлото. При тази мисъл една сълза се търкулна по бузата й. Наистина ли й хареса докосването му или само си го въобразяваше? Не може да й бе харесало! Нито една добре възпитана дама не можеше да обича такова нещо, а тя бе такава!

Миранда реши, че не й е харесало. Тя си спомни много живо как й прилоша и едва не повърна от Чавес. Браг просто я бе заварил неподготвена, реши тя, и бе внимателен — ето защо тя го бе приела толкова пасивно. Да, само това беше — пасивно приемане. Тя се чувстваше много облекчена.

— Цяла нощ ли ще стоиш там?

Миранда вдигна глава, срещна златните му очи и бързо отмести поглед над рамото му.

— Аз… просто съм уморена.

Той присви очи към нея.

— Добре ли си?

— Да.

— Ще ида да донеса малко дивеч — рече той, загледан в нея. — Да не си се схванала?

— Малко — излъга тя. Бе толкова схваната, че не можеше да се помръдне.

Той се намръщи, видимо недоволен, и се отдалечи.

Миранда се опита да не обръща внимание на хладния му гняв. Зачуди се дали да не иде до речния бряг, който бе на трийсетина ярда, но после реши, че е твърде далеч. Като въздъхна, тя се протегна и заспа.

Събуди я резкият, гневен глас на Браг, когато той я разтърси.

— Какво?

— Глупачка такава! Защо не ми каза нищо, щом си кървяла? Какво ти става?

Миранда веднага се събуди и се опита да се изправи. Той бе оголил долната част на краката й.

— Престани! — извика тя, усетила внезапна паника.

Браг бе забелязал кръвта върху препаската.

— Нямаш капка здрав разум — рече той и я изправи на крака.

Тя неволно изстена.

— Толкова ли е зле? — намръщи се той. — Защо не каза? Ако толкова те е боляло… Хайде. — Тонът му омекна и той я задърпа към реката.

— Моля те, недей. Нищо ми няма — Миранда се спря и отказа да направи и крачка повече. Тялото я болеше непоносимо.

Той веднага я взе на ръце, скъса препаската и я захвърли настрана. Замърмори под носа си, а после безцеремонно я пусна в реката. Водата отначало защипа разранената й плът, а после я успокои. Тя само седеше там и вдигна поглед, за да види, че Браг я наблюдава разкрачен, с ръце на кръста.

— Инат ли си, Миранда, или си глупава?

— Престани да ме обиждаш! Престани да ме обиждаш само защото си ядосан на себе си! — тя го погледна гневно.

— Права си — рече той безрадостно. Очите му бяха студени. — Ядосан съм на себе си, а и на Джон. Ядосан съм на себе си, задето те искам, а на него, задето те е довел тук. Мястото ти не е в Тексас. Ти трябва да си в двореца на някой граф, да те обграждат с грижи, да носиш красиви рокли и копринени чорапи.

Миранда се втренчи със зяпнала уста.

— Джон е абсолютен глупак. — Очите му се бяха спрели яростно върху нейните. — Както и аз — добави той след малко.

21

— Слънцето изгрява — рече весело Браг. — И грее, принцесо.

Миранда изстена, опитвайки се да се протегне. Отвори очи и видя странния му поглед. Той се ухили, а после се отдалечи. Тя усети прилив на облекчение. Явно бе в добро настроение. Тя нямаше да понесе още един ден със студенината му, която наистина бе жестока. Изправи се и изстена.

Знаеше, че не може да язди. Всяко мускулче в тялото й я болеше. Болеше я дори само като се изправеше в постелята. Единствените места, които бяха само схванати, бяха вратът и раменете й. Тя предпазливо се изправи на крака и възкликна, когато болката проряза хълбоците и краката й.

— Май не си в много добра форма, а? — рече Браг, като звучеше съчувствено. Приближи се, подаде й кафето и се усмихна.

— Не е смешно — отвърна Миранда, като взе гадната напитка и сръбна една глътка. Чудеше се дали Джон ще има чай в къщата. В манастира не бе пила кафе и го мразеше. Но кафето на Уелш бе достойно за кралица в сравнение с това на Браг. Сега все едно пиеше гъста, горчива тиня.

— Ти си твърде слаба, Миранда, дори за жена — рече Браг намръщен. — В този край трябва да си силна, за да оцелееш.

— О, изчезвай — замърмори тя и веднага се шокира от лошите си маниери.

Той се засмя и повдигна вежда.

— Толкова ли е зле, а? Виж, аз си мислех разни работи. Ако яздим усилено, можем да стигнем до ранчото на Джон за два дни и половина.

Миранда се втренчи, съсипана от тази мисъл.

— Не мога да седя на седлото, дори ако конят кара в тръс — извика тя.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Говоря за начина, по който яздехме преди. И като казвам усилено, имам предвид усилено. Спираме се само за малко сън.

Миранда се втренчи, като прехвърляше тази идея в ума си. Той искаше от нея да стои в скута му. Ами ако отново я целунеше? Той явно не умееше да владее много добре мъжките си апетити. Ами ако…

— Чета ти мислите — изръмжа той.

— Не можем ли да си вземем почивен ден, да поспим до късно и да си отдъхнем малко? — попита тя с надежда в гласа.

— Какво? — той я погледна невярващо. — Почивка? — той произнесе думата така, сякаш бе на друг език. Миранда осъзна, че за него вероятно бе напълно непозната.

— Виж какво. Ако продължаваме по този начин, ще ни трябва цяла седмица. Ако яздим усилено, няма да си обръщаме внимание, за разлика от вчера. И макар че ще яздим и половината нощ, ти ще можеш да спиш в обятията ми. — Погледът му се закова в нея. — Можем да приключим с това, Миранда.

Тя почувства някаква необичайна тъга при последните му думи. На него не му харесваше да я прекарва през страната, помисли си тя наранена.

— Добре — отвърна тя и вдигна очи.

Той се бе отдалечил безшумно, както винаги.

Миранда бързо разбра какво има предвид Браг под усилена езда. Отначало се уплаши. Яздеха в галоп или тръс, през дерета и хребети, прецапваха през потоци, минаваха по скалисти пътеки, прекосяваха равни долини. Браг държеше ръката си здраво около нея и тя скоро разбра, че няма от какво да се бои. Той бе отрязал ивици от препаската и бе превързал коленете й, понеже тя трябваше да язди разкрачена пред него, каза й той. Сега знаеше защо. Той изобщо не забавяше коня — и бе прав. Концентрацията й инстинктивно бе върху седлото й, докато неговата бе върху коня, терена — както под копитата, така и наоколо — и върху това да я държи.

Веднъж й се стори, че я е хванал опасно хлабаво и тя извика:

— Капитан Браг! Ще ме изпуснеш!

Конят бе минал в лек галоп. Браг се засмя.

— Никога, принцесо. Успокой се. Прекалено си стегната. Опитай се да се слееш с ритъма. Движи малко тялото си. Ето така.

Той пресили движението, което извършваха собствените му хълбоци заедно с коня, напред-назад, но Миранда не бе готова да го изпробва. Всъщност, по неизвестна причина, усещането й за движението на тялото му, което се притискаше ритмично в нея, я накара да се изчерви и ускори пулса й.

— Май не беше добра идея — рече той в ухото й, и я хвана по-стегнато, за да може да усеща реакциите й.

Минаваше пладне, когато Браг дръпна юздите. Според Миранда бяха яздили пет-шест часа. Тя се развълнува от това, че спират.

— О, слава богу!

Браг подкара коня да се качи до възвишението.

— Не бързай да го прославяш — рече той тихо.

Ама не спираме ли? Поне за малко?

— За десет минути, да може да си почине коня — рече той кратко и после Миранда видя защо.

Сърцето й се преобърна. Под тях една придошла река течеше бурно и яростно.

— Не — промълви тя с неподправен страх. — Няма да прекосим това!

Браг слезе от коня и свали и нея.

— Ще трябва. Не се тревожи. Походи малко и се поразтъпчи. Ще потърся някое удобно място за преминаване.

Миранда се загледа нещастно след него, докато той тръгна с бърз ход, като се движеше паралелно с реката. Бяха прекосявали подобни реки и преди — Мисисипи, Червената река, Сабин — но винаги с ферибот. Да не бе полудял?

Той се появи десет минути по-късно, затичан като сърна, спокоен и с лека крачка, като дишаше само малко по-учестено от обикновено. Бе свалил ризата си и гърдите му лъщяха от пот. Спря се пред нея.

— Изглежда ще го направим на около миля нагоре по реката — заяви той спокойно.

Миранда осъзна, че се е втренчила в гърдите му. Мускулите бяха като огромни, твърди плочки, а космите между зърната му се стесняваха като клин, преди да изчезнат в пояса му. Тя се изчерви и го погледна в лицето.

Браг не се смееше. Очите му светеха като въглени, после се обърна и се отдалечи. Започна да слага някои неща в чантата, която не пропускаше вода: колта, пушката си и другите работи, които можеха да се повредят от водата. Миранда осъзна какво ще се случи и се затича към него, докато завързваше пакета към седлото.

— Не! Ти си луд! Как ще я прекосим? — в гласа й се долавяше паника. — Аз не мога да плувам!

Той бавно се обърна към нея.

— Няма да плуваш ти, а конят. Няма да се удавиш, Миранда, давам ти думата си.

— Както даде на Джон дума, че няма да пострадам ли? — извика тя истерично, без да мисли.

Той се смрази, в очите му се появи болка, докато една тъмна маска я покри.

— Съжалявам — извика тя, като го хвана за ръката. — Аз… не исках да кажа това! О! Не мога!

— Не започвай да плачеш, по дяволите! — изръмжа Браг. — Покажи малко от оня кураж, който знам, че имаш, Миранда. — Той хвана грубо ръката й и тя нямаше друг избор, освен да го последва, докато той поведе коня.

Тя знаеше, че плачът няма да помогне и се бореше със сълзите. Животът й бе в божиите ръце. Нима не бяха я научили на това преди толкова време? Да се уповава в бога. Той щеше да я закриля. Освен ако това не бе последното й наказание…

Миранда осъзна, че са спрели. Браг бе сложил ръце на кръста й и се канеше да я качи на седлото.

— Почакай! — извика тя, обзета от паника. — Искам да се помоля.

Той изруга.

— Няма да се удавиш. Няма… Добре. Побързай.

Миранда падна на колене, като й се щеше да е ходила на служба и на изповед след Натчес. Това бе първото нещо, което щеше да направи, като стигне до ранчото на Джон. Слава богу, че в Сан Антонио имаше мисионерска църква! Тя коленичи, затвори очи и се помоли.

Браг стоеше и я наблюдаваше. Бе истински раздразнен, че тя му има толкова малко доверие, та да пада на колене и да се моли. Дори бе ядосан. Но пък защо трябваше да му има доверие? Нима не бе улучила право в десетката преди малко? Веднъж вече се бе провалил пред нея. И Миранда не можеше да знае, че той няма намерение да повтаря това. Видя я да се изправя нестабилно, а лицето й бе пребледняло под сомбрерото.

Той я положи здраво върху коня, а после взе каиша от сурова кожа от седлото и го размота.

— Какво правиш? — попита тя разтреперана.

Той обви каиша около кръста й.

— Завързвам те за седлото, принцесо.

— Но… защо?

Той погледна огромните й виолетови очи, докато я завързваше за коня.

— Мислиш ли, че ще седиш на седлото, докато конят плува? — В гласа му се долавяше закачлива нотка.

— Но… — Тя се задъха. — Но ти ще ме държиш!

Той затегна възела и стисна ръката й.

— Не, Миранда. Аз ще плувам отстрани.

— Не! — това бе вик. — Не, Дерек, не!

— Престани — рече той спокойно. — Искам да седиш неподвижно и да се държиш за гривата на коня и за седлото, ето така. — Той сложи ръцете й там, където искаше да стоят. — И не се пускай, каквото и да стане.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Не! Non! Sale bete! Je vous en pries!12 Моля те, Дерек, моля те, Дерек…

Тя се тресеше неудържимо. Дерек я зашлеви през лицето и тирадата спря. Един розов отпечатък се открои на лицето й. Той бе ядосан, че се наложи да я удари, макар че това бе съвсем лек шамар.

— Стисни крака. Дръж се, както сега. Не се пускай. Наведи се напред, ето така.

Той я наведе над най-високата част на гърба на коня. Тя не помръдна.

— Добре.

Той извади ножа от калъфа му и го сложи между зъбите си. Вероятността конят да загуби равновесие бе минимална. Но ако се случеше, той щеше да отреже каиша на Миранда и да я освободи за секунди. Поведе коня в реката и водата бързо се покачи от пръстите на краката му към глезените и стигна до пищялите му.

Миранда не дишаше. Бе примряла от ужас. Искаше му се да може да й говори, но естествено нямаше как, понеже бе захапал ножа. Потупа я по коляното, когато водата стигна до хълбоците му, а после до кръста и до гърдите му. Конят се спусна напред и заплува. Браг сложи една ръка на седлото и се остави да го дърпа.

Течението бе бързо. Но както очакваше Браг, конят бе силен плувец и нямаше интерес да се носи безкрайно надолу по течението. Дерек и бездруго бе на долната страна на течението, като използваше тялото си, за да направлява коня под ъгъл към отсрещния бряг. Той бе плувал покрай кон стотици пъти и в това нямаше нищо страшно. Погледна към Миранда и се усмихна. Тя дори не забеляза. Беше се хванала с всичка сила и бе заровила лице в гривата на коня.

Конят пръв стигна дъното на реката и леко се препъна. След това и Браг стъпи на твърда земя, пусна седлото и хвана юздите. Излезе затичан от водата заедно с коня и се качи на брега.

— Опааа, мирувай — рече Браг, като вдигна крак към гърдите на развълнувания кон, докато дръпна поводите. Нямаше опасност животното да го стъпче. Той знаеше инстинктивно къде е смъртоносното копито — това бе толкова естествено, колкото да знае къде ще е собствената му следваща стъпка.

Конят се успокои, запръхтя и зацвили. Браг пусна юздите и се приближи до Миранда. Тя не бе сменила позата си, заровила лице във врата на коня, стиснала гривата и седлото, замръзнала.

Браг бързо я отвърза.

— Добре се справи, Миранда. Видя ли? Нищо работа! — „Почакай, докато открие, че има още две подобни реки за минаване,“ помисли си той. — Миранда?

Тя не бе помръднала и той я свали от коня. Тя се притисна в него. Браг я взе в обятията си, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Всичко свърши, принцесо — промълви той. — Справи се отлично. Отлично. — Ръцете му се плъзнаха гальовно по слабия й гръб. После усети тялото й, топло срещу неговото, и косата й, която гъделичкаше брадичката му, мекотата й и мускусния й, женствен аромат. През вените му премина глух тътен. Той разтвори ръцете й.

Миранда вдигна поглед към него и задиша.

— Справи се чудесно — рече той, като си наложи да остане спокоен.

Тя се усмихна.

— Гордея се с теб — добави той.

Усмивката й се разшири.

— Направих го! Прекосих реката!

Той се ухили.

— Е, не беше толкова лошо, нали?

Усмивката изчезна и тя отново го погледна разтърсена.

— Беше ужасно, ужасно! Не искам никога повече да преживея нещо подобно!

— Мисля, че трябва да си починем — рече той спокойно. — Имам чувството, че току-що изхаби повече усилия за десет минути, отколкото за цяла сутрин.