Пътуване към рая

22

— Това е — рече нехайно Браг, докато конят се помести под тях.

Миранда се загледа в долината пред тях. Склоновете бяха обрасли с хвойна, бор и дъб. Земята бе камениста, но тучна и потънала в зеленина — в далечината проблясваше езеро, заградено от равни зелени пасбища от едната страна и обрасли с бор склонове от другата. В далечния край на долината и отвъд хълмовете се мяркаха пасящи животни. А точно под хребета, където стояха, бе ранчото на Джон Барингтън. Ранчото на годеника й. Тя беше нервна и нетърпелива.

— Цялата долина е на Джон — каза Браг, като вдигна ръка от кръста й, за да направи широк жест.

— Красиво е — промълви тя, вече без да се бои, че Браг не я държи. След последните два дни смяташе, че може да язди и сама, ако се наложи — и да, можеше дори да премине на кон бурна река!

— Божия земя.

— Не знаех, че вярваш в господ, мистър Браг — рече тя заядливо, като се извърна, за да го погледне през рамо. Това бе невъзможно. Ръбът на сомбрерото й се закачи за челюстта му, макар че той отдавна бе поскъсил периферията с ножа си.

Той се засмя.

— В твоя господ ли? Не, мисля, че не.

— Той е единственият — рече тя строго.

Той отново постави ръка на кръста й, като насочи коня напред. При докосването му тя забрави за панорамата, която се бе разгърнала пред погледа им и тутакси спря да се безпокои от срещата с мъжа, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Стомахът й се сви на възел и в нея нахлу сладка болка.

Миранда не знаеше защо топлото, твърдо докосване на този мъж, мирисът и гласът му й причиняваха такава болка и физически копнеж, който не разбираше. Това чувство изведнъж започна да се появява все по-често през последните няколко дни — всъщност колкото повече свикваше с ездата, толкова повече го усещаше. През целия си досегашен живот не бе прекарвала толкова много време с някой мъж. Всъщност Браг бе първият мъж, който я бе докосвал, а като изключим баща й и свещеника, той беше и първият, с когото бе разговаряла. Тя се изчерви, само като се сети за интимностите, които бяха споделяли.

За щастие, през последните два дни и половина бяха яздили усилено, толкова усилено, че той се оказа прав. Изобщо не бе проявил и най-малкото желание да я целува отново. Тя се чудеше защо си спомня за тази целувка толкова живо. Яздеха толкова дълго всеки ден, че тя прекара половината от предните две нощи заспала на седлото, а другата половина — заспала на земята, твърде изтощена, за да се събуди дори когато той спираше и я завиваше с одеялото. А сега всичко свърши. Не, всъщност едва сега започваше! Какво ли криеше за нея бъдещето? Когато конят заслиза внимателно по каменистия склон, тялото й се скова и Браг я хвана по-здраво.

— Мислех, че свикваш с това, принцесо — рече той развеселен.

— Така е — отвърна тя тихо. — Бях се замислила за годеника си.

Браг се умълча зад нея.

Сърцето й започна да бие лудо в мига, когато той й каза, че са стигнали и сега на челото й се образуваха капчици пот. Миранда щеше да се срещне с човека, който щеше да е неин съпруг през остатъка от живота й. Молеше се да е мил и добър. Молеше се да не я намрази заради това, което се бе случило, молеше се да не е звяр като баща й или мъж с апетити като Чавес… като Браг.

Но Миранда се чудеше най-вече как ще му се представи в този си вид. Тя бе облечена в огромната кожена риза на Браг, затъкната в препаската й, която бе увита около нея като пола. Стигаше до глезените й, но малките й стъпала бяха голи и черни от мърсотия. Косата й бе прибрана в раздърпана плитка. Лицето й бе прашно и тя не се беше къпала, откакто се опита да изличи докосването на Чавес от кожата си. Шапката на главата й бе безформена, жалко подобие на първоначалния си вид.

— Спри! — извика тя, като внезапно се паникьоса и задърпа ръката на Браг, която държеше юздите.

Той забави коня, а ръката на кръста й леко я стисна. Браг каза:

— Не можеш да го отложиш, Миранда.

— Мръсна съм — рече тя съкрушено. — Не мога да му се представя в такъв вид.

Браг взе сомбрерото от главата й и го захвърли на земята.

— Хубава си — рече той, а гласът му бе болезнена ласка. — И Джон ще бъде пленен от красотата ти, кълна ти се. — Той не лъжеше.

— Трябва поне да си измия лицето и да си сплета косата наново — извика Миранда, като се извърна, за да го погледне. — Там отзад има поток. Спомням си, че го видях! Моля те! — Очите й се бяха впили настоятелно в неговите. Браг кимна, обърна коня и го подкара в тръс.

Потокът бе чист, освежителен и дълбок. Браг й помогна да слезе и задъвка един стрък трева, като я наблюдаваше. Миранда много грижливо изми ръцете и лицето си, а после и краката. Приглади полата и ризата си, после отметна над рамо дългата си плитка, дебела почти колкото мъжка ръка, и я разплете. Браг я гледаше безучастно, а пулсът му се ускоряваше, докато тя многократно прекарваше пръсти през лъскавите си абаносови къдрици. Не бе ресала косата си, откакто Браг й я сплете след Чавес и сега я гледаше като хипнотизиран. Забеляза, че пръстите й треперят, докато я сплиташе, но накрая се справи със задачата. Тя вдигна неспокойния си поглед към него.

— Не отиваш на собственото си погребение — рече той навъсено. Искаше да я целуне — за последен път. Естествено нямаше да го стори — беше немислимо. Това го разгневи.

При коравосърдечния тон на гласа му очите й се насълзиха. Той се почувства подлец и гадняр, но не му пукаше. Бе преживял достатъчно мъчения. Искаше му се никога да не я бе виждал. Още щом я оставеше пред вратата на къщата, той щеше да иде в Сан Антонио и да си легне с някоя сладострастна женичка. Щеше да изтрие образа й от ума си.

— Да тръгваме — рече той рязко и я вдигна на седлото, като скочи зад нея. Обърна коня и го подкара напред в галоп. Конят уверено се заспуска по склона и сградите на ранчото започнаха да стават все по-големи.

Къщата бе направена от грубо изсечени трупи, но това беше една от най-хубавите сгради в околността. Цепнатините бяха измазани с хоросан, камината беше каменна, а покривът наклонен и покрит с дървени плочи. Имаше два етажа с четири спални, кухня, трапезария, дневна и кабинет. Къщата беше голяма за ерген, но Джон винаги бе знаел, че един ден ще се ожени и ще има деца. За миг Браг си представи как идва до вратата след няколко години и Джон го поздравява, прегърнал Миранда, докато три дечица я дърпат за полата. Този образ го накара да се почувства необяснимо кисел.

На известно разстояние от къщата имаше два големи хамбара, голяма къща за работниците и сушилня. Беше необичайно, че Джон е построил кухнята в самата къща, понеже повечето заселници имаха отделна сграда за готвача. Навсякъде имаше дъбове и борове, а по ливадите зад хамбарите растяха диви цветя — розови и сини. Между къщата и останалите сгради бе изкопан кладенец. Тревата стигаше досами верандата, освен на една широка пътека, покрита с камъни, която за всички посетители и работници бе единственият начин да се влезе в къщата. Джон искаше зелена поляна за жена си.

Браг дръпна юздите пред верандата и слезе от коня, после се обърна и с лекота свали Миранда. Нервността й си личеше от начина, по който бе напрегнала тялото си и от уплахата в очите й. Той я съжали. Сложи ръка на рамото й и двамата се приближиха до верандата. Браг похлопа на предната врата и я отвори със свойска фамилиарност.

— Джон Барингтън — провикна се той. — Ела да посрещнеш годеницата си!

Миранда бе застанала малко зад него, прехапала долната си устна. Страхуваше се, но въпреки това искаше да го види и бе готова да приключи всичко веднъж завинаги! Чуха се накуцващи стъпки и Джон се появи със слисано изражение на лицето си.

— Дерек! Ти си тук! — очите му нетърпеливо се поместиха към Миранда.

Той бе висок колкото Браг и много по-едър. Браг приличаше на издължен слаб бик, Джон на голям мечок. Косата му бе къдрава и буйна, тъмнокафява; устата му — широка и дружелюбна, а зъбите му — бели и равни. Той не бе красив, но не беше и грозен. Именно очите му я приковаха и я накараха да въздъхне от облекчение. Бяха кафяви и грижовни, изпълнени с нежност. Той пристъпи напред, накуцвайки, с помощта на бастун.

— Миранда!

Браг й бе казал за злополуката, която станала, докато Джон обяздвал коне. Беше си счупил крака, но го бяха наместили както трябва и нямаше усложнения. Миранда можеше само да се чуди как е намерил достатъчно голяма и яка тояга, за да издържи дори част от огромното му туловище.

Той спря, а през лицето му премина израз на изумление, когато забеляза облеклото й.

— Какво се е случило?

— Спокойно, Джон — отвърна Браг, като го шляпна по рамото. — Тя е цяла — рече той многозначително.

Джон го стрелна с очи.

— Имахме малко неприятности, за които ще ти разкажа, като седнем да изпием по едно уиски, докато Миранда се изкъпе.

Той задържа предупредително ръка върху рамото на приятеля си. Джон насочи цялото си внимание към Миранда.

— Добре ли си? — гласът му трептеше от загриженост.

Миранда се изчерви и сведе поглед.

— Да. Радвам се да ви видя, сър — тя протегна ръка и вдигна очи към неговите.

Той се усмихна. После, все така напрегнат от притеснение, гой я хвана за ръката и я целуна.

— Миранда, никакво „сър“, моля те. За теб съм Джон. Тук не спазваме официалностите. — Той разгледа лицето й.

Миранда сведе очи, невероятно свенлива и смутена.

— Толкова съжалявам… Искам да се извиня за облеклото си…

— Няма нужда — извика Джон. — Мили боже, толкова се радвам да те видя. Опитвам се да се възпра да не те смачкам в най-силната прегръдка, която някога си получавала! Сигурно си уморена и гладна! Бианка! — извика той.

— Баня — промълви Миранда, като отмести очи към Браг, който я гледаше напрегнато.

— Разбира се — рече Джон.

Появи се млада, пищна мексиканка.

— Сеньор?

— Занеси вода в стаята на Миранда. И всичко друго, от което се нуждае. И кажи на Елена, ако тя вече не е научила, че годеницата ми и Дерек са тук. Кажи й да приготви възможно най-хубавото угощение. — Той отново се обърна към Миранда усмихнат.

Бианка изчезна. Миранда се чувстваше двойно по-неудобно от мълчанието, което последва, особено като се има предвид, че двамата мъже я гледаха толкова жадно.

— Аз се държа неучтиво — рече Джон. — Ела да те заведа до стаята ти. — Той направи жест с ръка. Несигурна, Миранда го последва. — Дерек, знаеш къде е уискито.

Качиха се по една извита стълба от фоайето, покрита с борови дъски, както всички останали подове и степи в къщата. По коридора имаше шест врати и Джон отвори втората отляво.

— Знам, че не е кой знае какво — каза той — в сравнение с Англия.

Миранда ахна. Стаята бе красиво, разкошно кътче, напълно неочаквано сред нехайния, грубоват стил на останалата част от къщата. Леглото с балдахин от бежов муселин на розови райета бе в тон с покривката на леглото и възглавничките. Пердетата бяха копринени в цвят пепел от рози. Имаше каменна камина с ярко тапициран плюшен стол пред нея. Бюрото и гардеробът бяха от махагон — европейски — и блестяха от множеството слоеве лак. Над бюрото имаше огледало. Отстрани на огнището китайски параван несъмнено скриваше вана и нощно гърне. Розов персийски килим в черешов оттенък покриваше целия под.

Миранда беше виждала много по-изискани мебели, дори в дома на баща си. Но бе прекарала по-голямата част от живота си в доста аскетичния манастир и разбираше колко зор си бе дал Джон, за да й осигури тази обстановка, напомняща дома й. Очите й се изпълниха със сълзи на благодарност.

— Благодаря — рече тя тихо. — Благодаря ти много.

Джон засия.

— Подготвяме това цяла година. Не исках да възлагам твърде големи надежди, не и след като баща ти каза, че си твърде млада. Освен това аз… Е, виж — той отвори гардероба. Беше полупълен.

Изненадата на Миранда си пролича.

— Но ти трябва да си очаквал, че ще имам чеиз! Аз оставих част от него на път за насам, но останалото е още в Начес.

— Просто искам да те направя щастлива — рече той, а после се изчерви. — Елена е истински майстор с иглата и дори Бианка не е зле. Всички тези неща са мънички, но ти си даже по-дребна, отколкото очаквах.

— Благодаря ти — малко по-рано Миранда тъкмо се чудеше какво ще прави по въпроса с дрехите. Сетне забеляза вратата отдясно.

Джон проследи погледа й.

— Това е моята стая.

Тя почервеня като рак.

— Слез, когато си готова. Ако искаш да поспиш, не се притеснявай, почини си. Ако си гладна или ако искаш нещо, просто помоли Бианка. Или мен.

След като излезе, Миранда се отпусна изтощено в стола си пред огнището. Отдъхна си — той бе много мил.

23

Браг си наля още едно бренди, след като изпи първото. Дневната беше просторна. Мебелите не бяха много — само един диван, два стола и табуретка. Една огромна каменна камина заемаше централното място в стаята. Браг си помисли, че на Миранда ще й хареса да добави нещо по свой вкус. Знаеше, че Джон ще е щастлив да й свали звезди от небето.

Той вдигна поглед към жената, която се бе появила на прага, и смътно осъзна, че това трябва да е Бианка. Не беше й обръщал внимание по-рано, но познаваше Елена, а тази бе нова. Тя му се усмихна много подканващо.

— Сеньор? Мога ли да ви донеса нещо?

Той за пръв път насочи вниманието си към нея и за момент се зачуди защо на Джон му бе притрябвала още една прислужница. Тя имаше къдрава, почти негърска коса, дълга до раменете и големи черни очи. Не беше красавица. Но имаше страхотно тяло — големи, налети гърди, тънка талия, закръглен ханш. Браг се усмихна лениво, като знаеше, че й се ще да си легне с него. „Не точно сега. Може би по-късно.“ Той нагло я погали с очи, като се наслаждаваше на възбуждащото полюшване на бедрата й, когато тя си тръгна. Запита се какво ли си мисли Миранда и как се справя.

Джон се появи с много угрижен вид. Той затвори вратата след себе си.

— Какво стана, по дяволите?

Браг гаврътна чашата си и наля на Джон една солидна доза.

— Изпий това. Ще ти потрябва.

Джон глътна половината на един дъх. Зачака нетърпеливо. Браг му разказа за Чавес.

— Мамка му! — прекъсна го Джон, когато Браг обясняваше как е отклонил команчите и се е върнал в лагера на Уелш, за да види, че Уелш и лейди Холкум са мъртви, а Миранда я няма.

— Спокойно — рече Браг и довърши разказа си.

— Кучият син! Изнасилил ли я е?

— Джон, аз съм почти напълно сигурен, че не е.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Годеницата ти е една от най-раслите в саксия жени, която някога съм срещал. Трябваше да й обясня какво е това изнасилване, доста буквално, и от това, което ми каза, заключих, че не я е изнасилил. Обаче я е докосвал — по интимни места, бих казал — Браг се намръщи. — Тя беше в шок, когато я спасих. Не можеше даже да говори. На другия ден направо се разпадна. Сега изглежда добре. Джон, тя наистина е невинна по отношение на мъжете, дори и сега. Просто мисля, че трябва да го знаеш.

Джон покри лице с ръцете си.

— Ще го убия този кучи син, ако вече не е мъртъв.

— Остави на мен, Джон — каза Браг, като бързо пресуши остатъка от брендито си. — Това е между мен и него.

Браг не се радваше от това, което се канеше да каже на Джон.

— Горката Миранда — простена Джон. — Господи, само като я погледнеш и веднага разбираш колко е сладка и невинна. Направо умирам, като си помисля как това чудовище я е докосвало!

Браг мълчеше.

— Аз съм ти длъжник — рече тежко Джон, като вдигна поглед.

— Аз не се справих много добре със защитата й — рече Браг тихо и с равен тон.

— Дерек, ти си най-силният мъж, когото познавам. Никой нямаше да се справи по-добре.

— Аз я целунах, Джон — рече Дерек, почти небрежно. — Два пъти.

Джон го зяпна.

— И двата пъти стана случайно — каза Браг.

Джон изрева и скочи на крака. Сграбчи Браг за ризата и го вдигна от мястото му. Браг не се съпротивляваше.

— Стана… — започна той, но после Джон му заби един в челюстта.

Браг нямаше намерение да избегне удара, нито да се бие, но инстинктивно обърна лице, като видя приближаването на мощния юмрук. Избягна удара и си спести счупена челюст. Сега крошето само го прекатури заедно със стола и той се приземи по гръб на пода.

— Подъл мерзавец — изрева Джон, като ритна стола настрани, сякаш бе хартиен. Той протегна ръка, вдигна Браг и отново го фрасна, този път в корема. Браг изпъхтя, но въпреки това не се защити.

— Случайно — успя да довърши той, задъхан.

Джон го сграбчи за ризата и го трясна в стената, доста силно. Браг видя звезди посред бял ден, коремът и лицето му запулсираха и той се смъкна надолу по стената, докато седна.

Джон крещеше нечленоразделно и се обърна. Закуцука напред-назад, докато Браг стенеше.

— Кучи син — процеди Джон. Като вдигна шишето с бренди, той лисна съдържанието му в лицето на Браг.

Браг започна да плюе и да кашля, като се бореше със световъртежа си. Болеше го, но сам бе причинил по-голяма болка. Отвори очи и му трябваше една секунда, за да ги фокусира. Накрая стаята се върна на мястото си. Той с мъка се изправи.

— Съжалявам, Джон, но това не означаваше нищо.

— Ако не ти дължах двукратно живота си — рече Джон — щях да ти светя маслото.

— Наистина си ми длъжник — съгласи се Браг, без да се опитва да става.

— Как можа да го сториш!

— Казах ти, по дяволите, стана случайно! — Бързо, като спестяваше подробностите, той разказа на Джон как Миранда се бе озовала в обятията му на езерото и как я бе целунал, когато яздеха един зад друг. — Аз съм мъж, Джон, и когато по стечение на обстоятелствата се оказах толкова близо до нея… и след като тя бе толкова хубава… не бе планирано. Постави се на мое място, по дяволите!

Джон седна, изтощен.

— Тя отвърна ли на целувката ти?

Браг с мъка се изправи на крака.

— Жената бе като дъска, Джон, дори нещо повече — парче лед. Всъщност ми зашлеви шамар. — Браг бе забравил за плесницата, но знаеше, че това ще умилостиви Джон. Прав беше. Джон се усмихна.

— Май вече няма да съм ви кум на сватбата — рече Браг, като се стараеше да прозвучи толкова обнадежден, колкото се чувстваше.

Джон го погледна навъсено. Помисли малко над това.

— Не, няма да се измъкнеш от това, приятелю. Преживели сме толкова много заедно, за да ме спре някаква целувка. — Той се изправи и излезе, накуцвайки.

— Проклятие! — каза Браг.

24

Браг потъна по-дълбоко във ваната, съвършено спокоен, и докосна мократа, малко пълничка жена в обятията си. Не можеше да не я сравни с Миранда. Искаше му се това наистина да е тя, колкото и да бе предателска тази мисъл. Той потупа Бианка по задника, като я побутна леко с бедрото си.

— Ваната е малко тесничка — рече той. Тя се размърда и го погледна.

Той й се усмихна обезоръжаващо, целуна я и я погали по гърба.

— Бъди добро момиче, Бианка, моля те. Още ме понаболява от удара на господаря ти.

— Съжалявам, сеньор — рече Бианка. Беше му донесла компреси, така че знаеше какво се бе случило. Тя излезе от ваната. Големите й гърди бяха с твърди върхове и от тях се стичаше вода. Погледна го лукаво, като вдигна дрехите си и му предостави апетитната гледка на целия й задник. Браг не му обърна внимание.

— Би ли изпрала тези дрехи, Бианка? — попита той, докато продължаваше да се кисне във ваната. Той хвърли поглед към мръсните си одежди от еленова кожа.

Бианка се намръщи, като си навлече фустите. Гърдите й подскачаха.

— Разбира се, сеньор — тя се усмихна с черните си очи, а интересът й бе очевиден.

— Сложи брашно — рече Браг, отпивайки от брендито, — за да не са мокри утре. Би ли ми донесла и един кат дрехи от тези на Джон? — Той й отправи една ласкателна усмивка.

— Добре — тя оправи блузата си и облече полата си, поглеждайки към леглото.

Браг знаеше какво й се иска, но не беше в настроение.

— Малко по-късно — обеща й той любезно, без да обръща внимание на намръщената й физиономия. Отдъхна си, когато тя излезе с дрехите му, но не се чувстваше задоволен. Съвсем не. Чувстваше се празен и усещаше някакъв неясен копнеж… И освен това бе смутен от факта, че Миранда още е в ума му.

Той я желаеше. Просто не можеше да се залъгва. Това никак не му хареса.

Вечерята сложи край на доброто настроение, което си бе възвърнал до известна степен. Миранда се появи в искрящо жълта копринена рокля, косата й бе опъната назад с панделка в същия цвят. Беше зашеметяващо прекрасна. Тя бе свенлива, скромна и истински непорочна млада дама. Джон седеше на почетното място на дъбовата маса в трапезарията, Миранда бе настанена от дясната му страна, а Браг от лявата. Той бе очевидно запленен и Браг се дразнеше, че приятелят му се държи като влюбен глупак и се диви на всяка нейна дума, докато Браг трябваше да се облегне назад и да се прави на нехаен наблюдател. Но когато тя случайно повдигна очи и погледите им се срещнаха, това бе убийствено сладко. А когато Джон се протегна и покри малката й ръка със своята, Браг почувства как ревност изгарящо пронизва тялото му.

Вечерята се стори безкрайна на Браг. Когато всички се изправиха, той кимна хладно и вежливо за лека нощ на Миранда и се запъти към кабинета на Джон, за да си налее още едно бренди. Пиеше непрекъснато, откакто бе пристигнал, но за съжаление се чувстваше абсолютно трезвен. Не беше изненадан, като чу стъпките на Джон. Тъкмо се канеше да сипе на приятеля си едно питие, когато Джон го спря.

— Не, недей — усмихна се той. — Боя се, че няма да ти правя компания, Дерек. Извинявай. — Усмивката му се разшири. — Ще заведа годеницата си на разходка на лунна светлина.

Браг кимна, като го гледаше как излиза и се чудеше дали е възможно настроението му да се влоши още повече.

25

На следващата сутрин обсъждаха сватбата. Джон беше мил и разбираше всичко, през което бе преминала тя, но сега Миранда живееше в неговата къща, нямаше други придружителки, освен прислугата и той нямаше търпение да се ожени за нея. Миранда го разбираше. Той открито й призна, че се е влюбил в нея в мига, в който видял портрета й преди две години, но не искаше да я притеснява да бърза. Предложи да изчака две седмици, за да й даде възможност да свикне с нещата.

Миранда смяташе, че той е ужасно мил и двамата определиха датата за след три седмици, през февруари. Той стисна ръката й сърдечно, а после й каза, че трябва да си почине и да възвърне силите си. Тъкмо се канеше да тръгва, когато Миранда попита:

— Джон, ще ходиш ли скоро на църква?

Той се поколеба, а после се приближи отново към нея.

— Мога да те заведа след няколко дни.

Тя си отдъхна облекчено.

— Миранда, баща ти обясни ли ти… за мен?

Тя не знаеше за какво й говори.

— Нямам представа какво имаш предвид.

Джон въздъхна.

— Аз съм римокатолик, но само на книга. Не съм вярващ. — Той сложи ръка на рамото й. — Бях възпитан като протестант, но се наложи да стана католик и жител на Мексико през ’25-та, за да получа права върху земите си. Мексиканското правителство не изискваше от нас да спазваме обичаите. Казаха ни, че можем да продължаваме да се придържаме към старата си вяра. Всички направиха така. И сега съм двойно по-радостен, понеже това ни позволява да сключим брак.

— О! — бе всичко, което се изтръгна от устните й.

— Ще дойда на службата с теб — рече внезапно Джон.

Миранда почти се просълзи. Той бе по-мил и грижовен, отколкото можеше да се надява и в най-смелите си мечти. Обеща й, че след няколко дни ще идат на църква в Сан Антонио. Когато Миранда попита какви са задълженията й, той й отговори, че може да прави каквото пожелае. Можеше да надзирава прислужниците или да остави това на Елена, както досега. Тя бе изумена от желанието му да й се понрави.

Тази вечер Миранда се изненада, когато седна за вечеря и на масата не бяха поставени прибори за Браг.

— Мистър Браг няма ли да ни прави компания?

— Той си тръгна — каза й Джон, като си взе един картоф, плуващ в гъст, неапетитен сос.

Миранда бе шокирана. Лицето й посърна, макар че тя нямаше представа колко бе прозрачно изражението й. Бе си тръгнал, без да се сбогува! Сърцето й биеше болезнено, мъчително. Как бе могъл да си тръгне, без да се сбогува? Тя бе много засегната.

Джон я наблюдаваше внимателно.

— Изглеждаш разстроена. — Гласът му бе притихнал.

Тя запремига, за да възпре сълзите си.

— Ами… разочарована съм.

— Ти го харесваш. — Това бе констатация.

Тя насочи блестящия си виолетов поглед към него.

— Той ми бе приятел… Аз му имах доверие.

— Но и аз съм ти приятел — рече Джон намръщен.

Миранда осъзна колко лошо са му прозвучали думите й.

— Просто искам да кажа, че точно сега се чувствам много самотна. Ние се сприятелихме, защото по стечение на обстоятелствата прекарахме доста време заедно. Нямам си никого. Бих искала леля Елизабет да е тук! — Тя не искаше да се разстройва.

— Разбирам — рече Джон, макар че все още изглеждаше недоволен.

Миранда започна да се ужасява от всеки изминал ден, който я приближаваше все повече към сватбата й. Не че не харесваше Джон. Баща й бе направил добър избор — той бе голям, мил, нежен мъж. Но… знаеше, че той ще я докосне, след като се оженят и тази мисъл страшно я тормозеше. Тя вече имаше добра представа какво правят мъжете с жените, понеже Браг й го бе обяснил доста образно. Прилошаваше й от страх, като си помислеше, че Джон щеше да направи това, което й описа Браг.

Той не я целуна до седмицата на сватбата. Накрая тя му позволи една целувка, макар че беше неприлично — но пък целият й живот бе неприличен, откакто бе отпътувала от Начес с Браг. Нарочно държеше устата си затворена. Той я бе хванал съвсем леко за ръцете, но устата му бе отворена и влажна, а целувката ставаше все по-напориста. Тя усещаше неговата настойчивост и той трепереше, когато се оттегли.

— Толкова те обичам — каза той дрезгаво, галейки косата й.

Тя можеше само да му се усмихне неуверено.

Понякога сънуваше кошмари. Нямаше към кого да се обърне нощем, когато се събудеше с писък, плувнала в пот. Тя си спомни как Браг бе до нея, за да я утеши. Сънищата винаги бяха за Чавес, който я притискаше болезнено с грубите си ръце или за убийството на леля й. Бяха ужасни и след това тя нарочно стоеше будна от страх да не сънува същите кошмари.

Миранда започна да си припомня отдавна забравени спомени за баща си. Спомни си как той удари майка й през онзи мрачен ден в кабинета си. Тогава тя не знаеше какво прави той с нея, но сега вече бе наясно. Канеше се да я изнасили. Тя си спомни колко бе брутален и как майка й се бореше с него и плачеше. Сети се за Чавес. Започна да се плаши все повече, като си помислеше за сватбената си нощ и всички след нея.

Веднъж сънува друг сън. Отначало беше глупав. Двамата с Браг си правеха пикник в един английски парк, тя бе облечена като дама, а той бе в грубите си дрехи от еленова кожа. Но двамата се смееха и неговият глас бе топъл, плътен и леко закачлив. Той й се усмихваше със златистите си очи и тя се чувстваше толкова сигурна — толкова топла и защитена. После топазените му очи заблестяха и внезапно пред погледа й останаха единствено очите му. Те ставаха по-блестящи и по-горещи, докато добиха онзи странен, жаден израз. После сънят се промени — заплашителен, но вълнуващ. Внезапно тя бе гола в обятията му и той я целуваше по начина, по който я бе целувал преди това, а устата му бе влажна и гореща. Мека. Тя усещаше тялото му, твърдо и стегнато върху нея. Когато се събуди, сърцето й биеше лудо и бедрата й бяха изтръпнали и я боляха. Тя се засрами ужасно много от съня и от физическата си реакция. Не можеше да повярва, че тя, Миранда, бе сънувала подобно нещо.

С приближаването на сватбата, докато безпокойството й нарастваше, част от нея стана нетърпелива, неспокойна, тръпнеща в очакване. Браг щеше да пристигне всеки момент. Той бе не само кум на Джон, но и освен това щеше да я предаде в ръцете му.

26

Тексаските рейнджъри бяха вечно заети. Винаги имаше индианци, обикновено команчи, както и команчероси, крадци и престъпници, които трябваше да бъдат проследени, преследвани и унищожени. Раздаваше се сурова справедливост, която обикновено приемаше формата на незабавна екзекуция. Дори когато нямаше задача да преследват някого, винаги трябваше да се прави разузнаване и да се патрулира. И рейнджърът трябваше да пази реномето си, че може „да язди като мексиканец, да намира следи като команч, да стреля като жител на Кентъки и да се бие като дявол.“ Обикновено действаха на малки групи от по двама-трима или дори сами.

Сега, под притъмняващото небе, Браг пушеше пура с отрязани краища и гледаше малкия, бездимен огън в компанията на двамата си партньори, Пекос и Лейкли. Цареше спокойно мълчание, нарушавано само от някой самотен крясък на бухал или далечен лай на глутница койоти, които се приближаваха към жертвата си.

— Утре май ще трябва да ги настигнем ония червенокожи, капитане — провлачи лениво Пекос. Той беше по-висок от Браг, тънък като вейка и отличен рейнджър като всички останали. Подобно на Браг и много други рейнджъри, той бе яздил със Сам Хюстън в Тексаската война за независимост.

Браг с раздразнение си мислеше същото. Трябваше да свърши тази задача скоро или да остави двамата си мъже да я изпълнят без него. Само заради тази проклета сватба.

— Тъй мисля — рече рязко Браг.

Пекос се ухили.

— Ти си постоянно в лошо настроение, откакто не си бавачка на онази англичанка, капитане. Не съм те чул да кажеш една весела дума за тия две безкрайни седмици.

— Много ти е развинтена фантазията — отвърна му Браг, като издиша дима от пурата си. След няколко дни Миранда щеше да стане съпруга на Джон. Той мразеше тази мисъл. Знаеше, че затова е толкова начумерен и ядосан. „Егоистично копеле, това съм аз“, помисли си той.

— Тя наистина ли е толкова хубавичка, колкото твърдиш? — попита Пекос нетърпеливо. — Ако е тъй, да приключим с тези негодници индианците, понеже искам и аз да я зърна.

Браг му се намръщи.

— Тя е най-красивата жена в Тексас — каза той.

Пекос се засмя и се плесна по бедрото.

— Значи вече не е само хубавичка, а най-красивата! Как изглежда?

Разбира се, че беше любопитен. Естествено бе хората му да искат да знаят как изглежда жената, която е придружавал. Браг въздъхна.

— Дребна и слаба, бяла кожа, гъста черна коса, която стига до ханша й. — Той неволно се усмихна. В главата му нахлуха спомени. Усети как скутът му се стяга.

— А очите й?

— Виолетови — рече Браг.

— Вече знам какво му е на капитана — засмя се Пекос. — Приискала му се е булката на Джон Барингтън!

Браг стисна здраво зъби и отказа да го въвличат в още издайнически разговори за Миранда.

— Прав съм! — засмя се Пекос, като се забавляваше.

— Млъквай, Пекос — рече Лейкли. Той рядко отваряше уста и сега се зави с одеялото. Бе напълно облечен от шапката до ботушите си. Дори носеше двата си колта. Лежеше по гръб и след две минути щеше да захърка.

Браг хвърли пурата си в пламъците, сетне се изправи и започна да гаси огъня. Съзнаваше, че Пекос го наблюдава изпод периферията на шапката си. Той го познаваше твърде добре. Вместо да отрича обвинението на Пекос, нямаше да си направи труда да отговори. Без да пророни дума, той свали пистолетите си, сложи ги до себе си така, че да са му под ръка, свали си шапката и се зави с одеялото.

Следващия ден яздеха усилено. Браг бе задържал червеникавия си кон, понеже той се оказа здраво и неуморно животно. Преследваха боен отряд от двайсет команчи, нападнали семейство Бенет преди седмица. Беше типично нападение на команчи. Семейство Бенет бяха изолирани, живееха по средата на пътя между Сан Антонио и Сан Фелипе. Имаха двама сина, юноша и дете, както и едно бебе-момиченце. Команчите се появили изневиделица и заловили мъжете в полето, като веднага убили и скалпирали по-малкото момче. Жената се барикадирала в дървената им къща с момиченцето. Бащата и по-големият син успели да се укрият в хамбара и бащата бил улучен от стрела в рамото. Команчите си заминали толкова бързо, колкото дошли, като отнесли част от добитъка и зърното.

През март бяха насрочени преговори за мир в Сан Антонио между трите вожда на команчите и полковник Хенри Карнес, командира на рейнджърите. Тъй като отделните групи команчи бяха толкова независими една от друга, рейнджърите не можеха да знаят дали нападението е било извършено от някой от вождовете, които смятаха да участват в преговорите. Точно сега това нямаше значение — то бе важно за хората, които определяха линията на поведение. Задачата на Браг бе по-лесна — да ги намери и унищожи.

Те се приближиха до бойния отряд на сутринта. Браг незабавно изготви бърз план, даде точни заповеди и тримата се пръснаха. Плъзнаха се покрай команчите и им устроиха засада в едно ждрело, като всеки рейнджър зае различна изгодна позиция. Докато свърши боят, половината индианци от отряда лежаха долу в ждрелото, ранени или убити, а останалите успяха да избягат, мнозина от тях също ранени. Рейнджърите се спуснаха с конете след тях, за да ги довършат.

Браг се надяваше, че някой от воините е в съзнание. Намериха един младеж, около шестнайсетгодишен, ранен, но това го правеше не по-малко опасен. Той бе улучен два пъти и губеше много кръв. Браг внимателно го обезоръжи и го претърси за скрит нож. Откри един в мокасина на индианеца и то затъкна в колана си. Чу изстрел, после още един и разбра, че хората му довършват ранените. Това бе коравосърдечно, но живият команч бе прекалено опасен, а това бе война. Той клекна до момчето.

— Кой е вождът ти? — попита той на езика на команчите.

Войнът го погледна с презрение.

Браг се усмихна.

— Аз съм полу-апах. Няма да имам угризения, ако те измъчвам цяла нощ, докато проговориш. Можеш да умреш бързо — или бавно.

Той каза само част от истината. Щеше да изтръгне информацията от воина и това му бе неприятно, но не обичаше мъченията и никога не ги прилагаше. Не позволяваше и на никой под негово командване да измъчва някого. За щастие нямаше много рейнджъри, които да обичат да измъчват. Вместо това, когато бяха ядосани, те убиваха бързо и яростно.

В очите на воина пробяга страх, а после го прикри.

— Давай.

Браг се изправи и кимна на Пекос и Лейкли. Те събраха съчки под едно дърво, докато воинът наблюдаваше стоически. Браг се раздразни. Много малко индианци щяха да се пречупят при заплаха от мъчения или дори от мъчения. Той самият би избрал бавна и болезнена смърт пред това да предаде честта си. Пекос и Лейкли хванаха команча, без да обръщат внимание на болката му и го увесиха надолу с главата над съчките.

— Кой е вождът ти? — попита Браг.

Команчът го заплю.

Браг изтри слюнката от лицето си и погледна Лейкли. Той запали съчките. Гъстата плитка на воина бе на две педи над дървата, както бе планирано. Браг не искаше да го опърли — трябваше му само информация. Борината се възпламени, запука и загоря.

Надолу с главата, команчът бавно се люшкаше от вятъра.

— Кой е вождът ти? — попита Браг. Воинът го погледна с безстрашни очи. И макар че команчите бяха врагът му — още повече поради това, което бяха сторили с жена му и детето му — Браг изпитваше респект пред воина. Пламъците се издигнаха по-високо и скоро косата му щеше да пламне. Браг знаеше, че той няма да проговори.

— Чавес жив ли е? — чу се да казва той.

Очите на изненадания воин издадоха, че е объркан, но не и че името му е познато. Браг извади колта си, когато за част от секундата забеляза облекчението в очите на воина, точно преди да го убие.

— Наистина се радвам, че нямаш повече от тази апашка кръв във вените си — провлачи Пекос.

Браг не му обърна внимание. Той отряза въжето, с което бе вързан воина, докато Лейкли угаси огъня. Оставиха мъртвите индианци. Това, че дариха на воина бърза смърт бе най-голямото благоволение, което щяха да сторят. Те възседнаха конете и потеглиха.

— Кой е Чавес? — попита Пекос, докато поеха в галоп на югозапад.

Браг се намръщи, но им разказа целия инцидент. Партньорите му слушаха внимателно, с нарастващ гняв. Сините очи на Пекос просветваха огнено, докато сивият поглед на Лейкли стана студен като лед. Хората му бяха рейнджъри и тексасци. Те бяха озверени от това, което се бе случило с Миранда. Браг знаеше, че ако някой от тях случайно се натъкне на Чавес, щеше да го убие.

— Искам Чавес за себе си — рече мрачно Браг, след като свърши. — Ако някой от вас го срещне, запазете го за мен.

Пекос и Лейкли кимнаха, а после Пекос заговори:

— Какво точно си му подготвил? — Сините му очи бяха много остри.

Браг се усмихна. Това не бе особено приятна усмивка.

— Той ще умре от смърт, която не пожелавам на никой друг.

Никой не зададе повече въпроси и Браг бе уверен, че ако някога попаднат на Чавес без него, те щяха да го заловят или да го проследят и да изпратят съобщение на Браг. Това бе приятна мисъл.

В това отношение Браг знаеше, че е изцяло апах. Отмъщението бе присъщо на това племе.

27

Това наистина бе нелепо, но докато Браг слизаше от коня пред къщата, усещаше как сърцето му ще се пръсне, сякаш току-що бе пробягал маратонското разстояние или бе участвал в продължителна битка. Той прехвърли юздите на коня през коневръза и мълчаливо се заизкачва по стълбите на верандата. Бе подранил доста за сватбата — тя щеше да е чак вдругиден.

Почука на вратата, сякаш бе непознат и зачака. Тя се отвори и лицето на Джон разцъфна в широка усмивка.

— Дерек! Разбойник такъв! Тревожехме се, че няма да успееш да дойдеш! — той сърдечно го потупа по гърба. — Защо стоиш на верандата ми? Да не си мръднал? Виж цветята — добави той гордо.

Естествено Браг бе забелязал красивите лехи с диви цветя още отдалеч. Те бяха насадени покрай очертаната с камъни пътека и около къщата и верандата.

— Това е дело на Миранда — възкликна Джон. — Всъщност тя сама ги засади. Мисля, че сега е отзад в зеленчуковата градина. Заповядай.

Браг го последва вътре, като незабавно забеляза къде се е намесила тя. В дневната имаше не само свежи цветя във вазите, но и пердета на прозорците, а един яркосин килим с рози и лози по края покриваше по-голямата част от пода. Диванът бе изчезнал, но в стаята имаше други мебели — малки масички, канапе, маса за карти и два стола.

— Диванът го претапицират — рече Джон, като посочи към голото място. — Ще ида да доведа Миранда. — Той се завтече навън, като ходеше малко сковано, но вече не използваше бастуна.

Сърцето на Браг се ускори и той се обърна, за да погледне през прозореца. Забеляза, че мебелите на верандата са белосани и снабдени с весели щамповани възглавнички и че освен това има саксии и сандъци с цветя. Той си зададе нелепия въпрос какво ще стане с възглавничките, когато завали дъжд или сняг. Някой трябваше да се сети да ги прибере вътре.

Чу леките й, бягащи стъпки и се обърна, когато тя влетя в стаята, няколко крачки пред годеника си. Изражението на лицето й накара сърцето му да замре. Очите й бяха грейнали от радост и тя се усмихваше щастливо, а страните й бяха поруменели от удоволствие. — Дерек!

За момент очите на Браг го издадоха, като засияха от огромно удоволствие. После внезапно заглуши чувството, което тя бе събудила, като внимаваше да не се издаде и си мислеше, че малката глупачка показва емоциите си прекалено явно и всичко живо може да ги види — тя изглеждаше така, сякаш милее за него. По лицето на Джон си пролича, че той е изумен и поглеждаше ту към годеницата си, ту към най-добрия си приятел, а в очите му се забелязваше, че започва да загрява. Бианка влезе с гръм и трясък.

— Сеньор Браг! — тя се спря, грейнала.

Браг не се бе усмихнал и кимна хладно към Миранда, обзет от непреодолимо желание да я прегърне. Той погледна към Бианка и й отправи замислена, но при все това обезоръжаваща усмивка, която накара лицето й да засияе. Браг погледна нехайно към Миранда и видя, че тя е като поразена, а обидата й прозираше в огромните й, наранени очи и треперещата уста. Изглеждаше готова да заплаче.

— Как ти се отразява семейният живот, Джон? — рече спокойно Браг, като се мразеше, задето й причинява болка.

Джон бе овладял собственото си изражение, но сега изглеждаше мрачен.

— Страхотно — отвърна той кратко. — Сигурно си уморен.

Бианка, погрижи се за нуждите на Дерек.

— Вана, сеньор? Нещо за ядене?

— Чудесно — отвърна Браг. — Вана. В стаята ми.

Тя се усмихна, загледана в очите му с нетърпеливо очакване и погледна към Джон.

— Да ви донеса ли нещо за пиене тук?

— Само ако Миранда иска нещо — рече рязко Джон.

Миранда бе пребледняла, а очите и изглеждаха влажни.

— Не — отвърна сковано тя. — Радвам се, че успя да дойдеш, капитане — промълви тя, като се насили да се усмихне.

— Не бих пропуснал такова нещо — излъга Браг, като му се прииска да е някъде другаде.

— Ако нямаш нищо против — обърна се тя към Джон. — Уморена съм от плевенето.

— Върви, скъпа — рече той.

Браг едва не потръпна при това обръщение и нарочно не я погледна, когато тя се заизкачва по стълбите, вирнала глава с достойнство. Той се надяваше да не я разплаче. Защо тя толкова се зарадва, като го видя, по дяволите?

Джон наля и на двамата по една здравословна доза бренди и те мълчаливо пресушиха чашите си. Той веднага ги напълни отново. Тишината бе напрегната, тежка.

— За вас с Миранда — рече Браг.

28

Най-после Миранда се насили да не плаче. Как бе могла някога да си помисли, че той е неин приятел? Как е могла да си въобрази, че под тексаската му фасада имаше зачатъци на нежност и грижовност? Той бе мъж като всеки друг, напълно егоистичен. Просто я намираше привлекателна и искаше да направи с нея тези невъобразими неща, които правеха мъжете с жените. Той дори никога не се бе държал така, сякаш я харесва — винаги бе ядосан край нея.

Тя заби юмрук в завивката на леглото си, захлупила нос във възглавницата. Защо коравосърдечието му й причини такава болка? Защо й се искаше да плаче безкрайно, сякаш сърцето й бе разбито? Какво значение имаше, че не я харесва или че дори не му пукаше за нея? Тя обгърна възглавницата с ръце и я притисна към себе си. С такова нетърпение очакваше пристигането му, а той бе дошъл само защото беше най-добрият приятел на Джон.

Тя внимателно се изми преди вечеря, като се увери, че е изчистила всичката мърсотия от градината. Макар и да ползваше ръкавици, пръстта винаги успяваше да се промъкне до китките й. Тя извади от гардероба аметистова копринена рокля със затворено деколте и дълги ръкави и я облече. Роклята бе украсена с дантели и яка и бе точно като цвета на очите й. Като я приглади, Миранда забеляза, че те са се зачервили от плача. Тя бързо обмисли дали да не се престори на болна, но осъзна, че ще е непростимо грубо. Надяваше се, че никой няма да забележи очите й.

Тя изтръпваше от мисълта, че отново трябва да се срещне с този ужасен човек. Опита се да не мисли за това, как се бе усмихнал на Бианка.

Слезе долу, като се чувстваше двойно по-нещастна, понеже посещението на Браг бе единствената светлинка в дните й с приближаването на сватбата. Сега вече нямаше нищо. Нищо… и никой.

Миранда усети, че нещо не е наред по време на вечерята. Браг бе любезен, но резервиран, а Джон бе студен и мълчалив. Да не бяха се карали, зачуди се тя. И двамата наблегнаха повече на виното, отколкото на яденето. Прекараха края на вечерята в обсъждане на някаква среща, която трябваше да се състои през март между команчите и тексаските рейнджъри. Миранда се извини под предлог, че има главоболие и си легна рано.

Спа неспокойно и не можа да мигне до зори, а умът й се луташе между Браг и сватбата, сватбата и Браг. Спа до късно и когато се събуди, наближаваше пладне. Изкъпа се и се облече. Джон почука на вратата й и влезе.

— Добре ли си? — попита той загрижено. Лицето му бе меко и бе загубило суровите линии от предната вечер.

— Да — усмихна се тя. — Снощи прекарах тежка нощ. Предполагам, че затова съм спала до толкова късно.

— Нещо лошо ли сънува? — попита той, като стисна ръката й.

— Не, просто ме измъчваха разни мисли — гласът и замря.

— Е, аз се разтревожих, обикновено си толкова ранобудна. Страх ме е да не се разболееш или нещо от тоя род — той я потупа по ръката. Очите му блестяха. Миранда знаеше, че това е, защото сватбата бе утре и той не можеше да чака. — Днес следобед ще се позанимая малко със счетоводните книги — каза й той, — но преди вечеря ще пийнем по чашка шампанско, за да отпразнуваме.

Той излезе и Миранда въздъхна, приближи се до прозореца и втренчи поглед навън. Знаеше, че има голям късмет. Джон я обожаваше и никога не би я наранил. Но… утре вечер тя щеше да дели леглото му. Неволно потрепери. Той бе толкова едър мъж. Може би щеше да я нарани, без да иска.

Тя се опита да не мисли за това и накрая пак се сети за Браг. Искаше й се да поговорят, сами, само двамата, точно както някога, на пътя. Беше невъзможно — и тя го знаеше! Бе неприлично дори само да си го помисля…

Миранда го видя да прекосява лениво двора към хамбара, като крачеше с големи и грациозни стъпки. Сърцето й се сви, като го зърна. Тя се запита дали не отива да поязди, но после той свърна зад хамбара и се изгуби сред група дръвчета. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя видя шанса си. Ако наистина искаше да поговори с него, трябваше само да го последва. Знаеше, че не е редно, но бе толкова уплашена и не искаше нищо друго, освен да сподели с него страховете си и да чуе топлите му уверения, че всичко ще е наред. Без да се спре, за да размисли, понеже знаеше, че ако го стори, никога няма да тръгне, Миранда излезе тичешком от стаята си и се завтече надолу по стълбите.

Забави крачките си през двора, за да не изглежда странно, ако някой я видеше. Но Джон се беше затворил в кабинета си, а жените бяха заети със задачите си. Тримата мъже, които работеха за Джон прекарваха почти целия ден на полето. Тя задмина хамбара и навлезе сред дърветата. Пред себе си видя по-ярка светлина и се спря, като реши, че там има поляна. Нямаше представа къде можеше да е отишъл.

А и какво правеше тук, между другото? Да не би да бе тръгнал на лов пеша? В нея се надигна изумление, а после й се стори, че видя нещо да мърда на полянката. Тя продължи напред.

Стигна до поляната, забеляза го веднага и трябваше да се хване за дънера на някое дърво, за да не падне. Бианка се бе вкопчила в ръката му, притиснала гърдите си към него и му говореше тихо и съблазнително.

Очите на Миранда се насълзиха и я прониза болка. Тя знаеше, че трябва да се махне, да се затича, да избяга, но не можеше. Едвам успяваше да диша и през цялото време очите й бяха приковани в тях двамата…

После осъзна, че Браг е ядосан. Бианка бавно прекара пръсти по лицето му, но той отблъсна ръката й с намръщено изражение. Думите му достигнаха до ушите й.

— Не сега, Бианка, по дяволите.

Думите отекнаха — Не сега, не сега.

Сълзите в очите й замъглиха всичко и започнаха свободно да се спускат по бузите й. Сърцето й биеше толкова силно, че тя бе уверена, че го чуват. Трепереща, тя се помръдна. Една клонка изпука.

Главата на Браг се вдигна и той погледна право в нея. Очите му се разшириха от изумление.

Вече нямаше защо да се измъква крадешком. С тих вик тя се обърна и се втурна през гората.

29

Джон затвори вратата на кабинета си и Браг си отдъхна. Въпреки това изостреният му слух долови стъпките й, докато се качваше към спалнята си. Макар че се бе държал така, сякаш нищо не се беше случило, сякаш тя не го бе видяла с Бианка, вечерята бе много трудна за него.

Той не разбра защо е плакала. Сигурен бе, че Миранда го е последвала до поляната — но защо? Умът му трескаво търсеше отговора и той усещаше някакво глупаво въодушевление. Същевременно сълзите й го разтърсиха. Бе нелепо, че му пукаше. Тя се женеше утре и не й влизаше в работата какво прави той, нито с кого.

Никога преди това не се бе замислял сериозно за чувствата на някоя жена. Подобно на почти всички мъже, той вярваше, че жената служи за задоволяване на нуждите му, както и да ражда и отглежда деца. Никога не се бе държал зле с жените, понеже не беше такъв по характер. Той не се държеше зле и с коня си. Но откакто срещна Миранда, започна да изпитва съвсем непозната загриженост и състрадание към нея. Наистина му пукаше, страшно много, че тя го видя с Бианка и се бе досетила какви са отношенията им. И което бе още по-лошо, той се срамуваше. Дори не можеше да се досети защо. Той бе мъж, имаше своите нужди, това бе естествено.

Откакто срещна Миранда, той съзнаваше много добре, че е започнал да прави любов много по-рядко и че никога не се чувства задоволен, както по-рано. Всъщност бе отказал на няколко жени, които на практика се хвърлиха на врата му, колкото и да бе заинтригуван и шокиран Пекос. Едно време, когато някоя жена седнеше в скута му и го награбеше, той можеше най-много да се въздържи да не я вземе още там, на мига, без значение кой ги наблюдава. Сега откри, че му е трудно да се заинтересува и желанието му се надигаше едва след няколко дни въздържание.

За някои мъже това можеше да е нормално. За него определено не беше. Той бе от този тип мъже, които всяка вечер деляха леглото си с жена. Имаше си любима проститутка почти във всеки град. Когато се ожени, се бе прибирал при жена си почти всяка вечер. Та нима можеше да не усети, че мъжествеността му рязко спада?

Защо Миранда плачеше?

Да не би да е започнала да милее за него? Нима фактът, че го видя с друга жена можеше да я накара да стигне до сълзи? Или бе дошла вече разплакана в гората: А ако беше така, което изглеждаше по-вероятно, да не би да е плакала заради сватбата? Или от носталгия по дома? Какво я измъчваше? Защо му пукаше? Защо се чувстваше като хванато в клетка диво животно, което едвам успяваше да сдържи безумната си енергия?

Браг усети, че не е напрегнат, а разстроен. По-скоро би умрял, отколкото да я нарани. Но бе стоял в ранчото не повече от двайсет и четири часа, а вече я бе наранил най-малко веднъж. Мъка, срам и гняв се сляха в една надигаща се, объркана маса от емоции.

Браг взе чаша бренди от Джон и се просна на един стол срещу него.

— Нервен ли си?

Джон се усмихна.

— Не. Развълнуван, невероятно развълнуван.

Браг огледа брендито си, като го въртеше в чашата. Днес Джон бе в обичайното си настроение, жизнерадостен и сърдечен и Браг разбра — той се бе убедил, че радостта на Миранда при вида му не е означавала нищо. Но дали наистина бе така? Естествено, че не означаваше нещо — просто тя бе простодушно момиче, което се бе зарадвало да види стар познат. И това беше добре. Той искаше Миранда да е щастлива, и знаеше, че Джон може да я ощастливи. За разлика от него. Той бе прекалено груб и необуздан. Джон бе мил и грижовен.

Джон въздъхна.

— Надявах се Миранда да свикне повече с мен, но тя все още е толкова срамежлива.

Браг се протегна към кутията за пури на Джон и я отвори, изваждайки една.

— Искаш ли пура? — Той не искаше да говори за Миранда.

— Мерси.

Запалиха пурите си и запушиха мълчаливо известно време.

— Тя е идеалната съпруга — рече Джон. — Това място отдавна се нуждае от женска ръка.

Браг издиша кълбо дим.

— Радвам се и за двама ви, Джон. — Думите му бяха тихи, и макар да усещаше някаква притъпена болка в сърцето си, той ги изрече искрено.

Джон посрещна погледа му изпитателно. Дълго време не каза нищо.

— Да поговорим — рече той.

Браг незабавно застана нащрек.

— За какво?

— Искам да ти кажа някои неща, Дерек, както и да те питам нещо.

Тогава Браг разбра, че Джон съвсем не е забравил за начина, по който Миранда го бе посрещнала. Запита се дали Джон ще го помоли да стои настрана след сватбата. Нямаше да има значение, дори да беше така. Браг вече бе решил да стои надалеч, ако може.

— Казвай.

— Искам да ти напомня, че сме кръвни братя — рече Джон, като изненада Браг. — Кръвни братя според обичая на апахите.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той подозрително.

Джон изглеждаше спокоен, но побутна брендито си настрана и се наведе напред много напрегнато.

— Знам, че преди всичко си тексасец. Но в някои отношения си истински апах. Искам да ти напомня за твоите апахски задължения… към жена ми.

Браг се загледа безмълвно.

— Ако нещо ми се случи, Дерек, очаквам ти да изпълниш тези задължения.

— По дяволите, Джон! — Избуха той и най-после езикът му се развърза. — Нищо няма да ти се случи.

— О, глупости! Познаваш тези земи по-добре от мен. Това жребче можеше да ме утрепе като едното нищо — и това бе само нещастен случай.

Те се изгледаха право в очи.

— Ако ме убият, Дерек, твое задължение е да се погрижиш за Миранда, да се ожениш за нея, ако тя те иска или да се погрижиш да се ожени за онзи, когото си избере. Искам да ти напомня за дълга ти.

Браг рязко се изправи.

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите!

— Успокой се. Смятам да си остана жив и здрав дълго време, но ако все пак стане нещо, мога да умра спокойно, като знам, че ще се погрижиш за нея. Искам обещанието ти.

Браг се почувства неудобно, разстроен и ядосан.

— Знаеш, че ще се грижа за нея каквото и да стане.

— Да, знам — гласът на Джон притихна.

Браг се обърна и го погледна, доловил непогрешимата промяна в интонацията на приятеля си. Джон се усмихна малко тъжно.

— Не те виня. Когато го осъзнах, бях разстроен. Но ти си мъж и как е възможно някой мъж да не се влюби в Миранда?

Браг бе изумен, а после се засмя.

— Не ставай смешен! Откъде, по дяволите, ти хрумна това? — Но още докато говореше, той почувства някакво неспокойство.

Джон просто сви рамене, а погледът му стана загадъчен. После протегна ръка.

— Нека го потвърдим двойно — дай ми думата си и като тексасец.

Браг стисна зъби. Самата мисъл, че нещо можеше да се случи с Джон бе нелепа. Но Джон не отдръпна ръката си, така че Браг я пое. Обещанието бе потвърдено.

30

Гостите започнаха да пристигат няколко часа след изгрев слънце. Миранда остана в стаята си, но като погледна навън, видя, че площите около къщата са превърнати в селце от фургони и семейства, повечето от които щяха да нощуват там след празненството. Тя бе стояла будна до среднощ, като се опита да се примири със съдбата си и събираше сили, за да го стори като дама — изискано. Сега, докато Бианка и Елена й помагаха да се облече, Миранда се чувстваше малко като сомнамбул. Тя бе замаяна от напрежение, умора, и да, дори от разочарование. Беше много бледа, без следа от руменина, и очите й бяха огромни. Страхът й се бе свил на малка топка в корема й. Тя отказа да яде, понеже знаеше, че не може да задържи нищо.

Елена бе тъничка, дейна жена, която освен това бе мила и грижовна. Миранда се бе превърнала в нейна слабост още от мига, в който пристигна, и скоро стана ясно, че и Джон, Браг и тримата други мъже, които бяха наети в ранчото също й бяха слабост.

— Красива си, querida — рече тя усмихната. Нямаше един преден зъб, но това не я загрозяваше.

Миранда дори не се и опита да се усмихне. Беше се втренчила в отражението си — сериозна млада жена в бяла коприна, покрита с бяла дантела и перли. Роклята й беше точно по мярка. Деколтето й бе покрито с дантели, както и ръцете й чак до лактите. Макар да беше скрита под дантелите, тя никога не бе излагала на показ толкова много плът преди това — освен пред Браг, разбира се. Сърцето й се разкъсваше от тъга.

— Querida, стой мирно, докато прикрепим булото — рече Елена. Нямаше нужда да го казва — Миранда стоеше като истукан.

— Лельо Елена — рече Бианка, — тя добре ли е?

— Бианка, иди да се погрижиш за гостите, ние сме добре. — Елена умело закрепи с фиби венеца, като пусна булото над главата на Миранда. — Querida, ти се жениш за истински джентълмен.

Миранда кимна.

— Кажи ми, страх ли те е от тази вечер? — тъмните очи на жената бяха мили и проницателни.

Миранда срещна погледа й.

— Малко — гласът й бе нисък и притихнал.

— Знаеш ли какво да очакваш?

Миранда кимна.

Елена се усмихна.

— Първият път ще те боли, но ще е само тогава. Не бой се. Джон страшно много те обича.

— Колко остава? — Миранда дори не си направи труда да довърши изречението.

— Няколко минути. Аз ще сляза долу, освен ако не искаш да остана при теб, естествено. Всички вече са се събрали. Изчакай ме тук, докато се върна.

Миранда кимна и зачака сякаш цяла вечност, макар че в действителност минаха само петнайсет минути. Тя не мислеше. Чуваше всички долу, събрани в дневната, където щеше да се състои церемонията. Щеше да има петдесетина гости, уведоми я Джон, включително и децата. На Миранда не й пукаше. Бе прекалено вцепенена, за да мисли.

Един католически свещеник, който служеше в мисионерската църква, изпълняваше службата. Това бе изповедникът й, любезен мъж с голямо шкембе и весели очички. Отец Мигел не звучеше разтревожен, когато изслуша пълната й изповед, която включваше всичко, което се бе случило по пътя й до Тексас. Даде й леко наказание — един ден пости, размисъл и молитви, през което време тя трябваше да си стои в стаята. Миналата седмица й бе напомнил, че дългът й към Джон като предана, всеотдайна съпруга бе и дългът й към бога.

На вратата се почука и възелът в корема й се затегна. Елена отвори вратата с грейнало лице.

— Ела, nina. Недей да гледаш толкова уплашено. Сеньор Браг дойде, за да те предаде на младоженеца.

Миранда мина като насън през вратата. Срещна златистите му очи и видя някаква ярка светлина да проблясва в тях… безпокойство? възхита? мъка? Осъзна, че той е облечен в костюм и ботуши, с хубава риза от бял лен, а яката и ръкавите имаха лек набор. Попита я:

— Миранда, добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

Браг не обърна внимание на Елена, убеден, че Миранда ще припадне всеки момент. Хвана я за раменете и се вгледа загрижено в лицето й. Тексаският въздух бе придал на кожата и мек оттенък на слонова кост, но сега тя бе побеляла като роклята си.

— Миранда, да не вземеш да припаднеш?

— Не, няма, разбира се.

Гласът й страшно го потресе. Той се обърна към Елена.

— Отхлаби корсета й, по дяволите — сопна се той. — Ще кажа на всички да почакат малко.

— Не е много стегнат, сеньор — рече Елена, като се намръщи от неговата фамилиарност. — Тя просто се страхува, горкичката. Прекалено млада е.

Браг обърна разтревожения си поглед към Миранда и видя, че се е втренчила в него. Това го изнерви повече от всякога. Искаше да я прегърне и да я успокои и да й даде малко от безкрайната си сила. Без да обръща внимание на възклицанието на Елена, топ хвана лицето й с топлата си ръка, прокарвайки пръст по бузата й. Усещаше аромата на лилии. Бузите й поруменяха, а това страшно й отиваше. Сякаш по команда се чу пианото.

Очите й се разшириха.

— Откъде се взе пиано?

— Ти не свириш ли? — попита Браг, зарадван да види, че тя излиза от унеса си. Той протегна ръка и тя я пое.

— Разбира се. Обожавам да свиря.

Браг се усмихна.

— Мисля, че ще трябва да попиташ мъжа ти. — Това бе подарък, естествено. Те отидоха до горния край на стълбите и Браг сложи другата си ръка върху нейната и я потупа. — Гледай да не се спънеш.

Гласовете долу бяха приглушени. Браг усети нелеп прилив на гордост, примесен с терзанията му. Всички бяха поразени от красотата и.

Браг я поведе по стълбите и я предаде на Джон, като се отдръпна настрани. Той не можеше да откъсне очи от нея, толкова приказна му се стори тя в роклята и булото си. До ушите му достигна само ехо от разменените клетви. А после се стигна до последните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена.

Отец Мигел сияеше, а гостите нададоха бурни тексаски овации. Джон се усмихваше, а очите му бяха изпълнени с любов. Той повдигна булото й и я целуна. Браг извърна глава, наранен, и срещна проницателния поглед на Пекос в другия край на стаята. Запита се дали болката в сърцето му си личи по очите.

Всички поздравиха булката и младоженеца, а после излязоха навън, където имаше десетина маси, отрупани с ядене и пиене, а един цигулар и свирач на хармоника чакаха сигнал да започнат. Децата вече припкаха наоколо, гонеха се, отмъкваха храна и крещяха весело. Браг излезе навън сам и си наля чаша уиски. Бързо я пресуши. Не му беше първата за деня.

— Хубава сватба — рече Пекос и си сипа едно питие.

Браг кимна. Запристъпва неудобно — краката му го стягаха ужасно в твърдите му ботуши. Той рядко обуваше нещо различно от мокасини.

— Прав беше. Миранда е красива жена — рече Пекос. — Изглеждаше уплашена до смърт.

Браг не отговори. Нямаше какво да каже. Щеше да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Разбирам — рече съчувствено Пекос и се отдалечи, за да го остави сам с мрачните му мисли.

Гостите излязоха навън. На двора хората ядяха, пиеха и танцуваха. Джон и Миранда приемаха поздравления. Миранда бе поруменяла и Браг забеляза, че тя си пийва шампанско. Добре, помисли си той — така нощта й ще мине по-леко. После го прониза ревност и гняв. Представи си ясно как Миранда стене страстно в обятията на Джон и това никак не му се понрави.

Той стигна до тях, когато най-накрая останаха сами и запристъпва сковано с ботушите си.

— Поздравления — рече той искрено, като прегърна Джон.

— Благодаря — Джон засия. Изразът на неподправено удоволствие не бе слизал от лицето му цял ден.

— Аз си тръгвам — рече Браг. — Бих искал да мога да остана, но дългът ме зове.

Джон кимна, макар и да знаеше, че това е лъжа. Браг се обърна към Миранда.

— Най-добри пожелания — рече той меко. — Ти се омъжи за най-прекрасния човек, когото познавам. Радвам се.

Тя го изгледа поруменяла, с блестящи очи. Устата й бе червена като череша, леко разтворена и задъхана.

Браг се усмихна леко, като за миг забрави Джон, сватбата — всичко и всеки, освен тази жена, която по някакъв начин, коварно, бе откраднала сърцето му. Той леко докосна с устни бузата й, като малко ги задържа и устата му докосна крайчеца на нейната. Едва овладя желанието си да я притисне към себе си и да залепи устни за нейните. Той се усмихна.

— Довиждане, Миранда, Джон.

— Довиждане — рече тя меко с влажни очи.

Докато се отдалечаваше, на него му се щеше да са разменили няколко думи, откакто бе пристигнал. Сега бе твърде късно.

31

Тя се вмъкна под завивките, като ги вдигна чак до брадичката си. Беше в собственото си легло, но чуваше как съпругът й крачи неспокойно в съседната стая. Тя потрепери и зачака ужасена идването му. Навън все още се чуваше сърдечният смях и разговорите на няколко издръжливи гуляйджии, макар че глъчката отдавна бе утихнала. Тя се заслуша във веселбата и се запита дали пък Джон не се бе отказал да идва. Може би бе уморен — изпи доста алкохол.

Преди това Миранда бе повръщала. Двете чаши шампанско я удариха право в главата, понеже не беше яла и се наложи да се затича обратно към къщата. За щастие, стигна точно навреме, за да не се посрами пред гостите. Сега главата й пулсираше и тя леко се потеше. Беше толкова трезва, колкото в деня, когато се бе родила. Той щеше ли да дойде?

Щеше ли тя да понесе докосването му?

Миранда никога нямаше да нарани чувствата му, като го остави да види колко мрази допира му, никога. Нямаше да извика, когато той я наранеше. Джон бе мил и добър и тя искаше да го зарадва. Щеше да понесе любенето с него както подобаваше на една дама.

Тя чу вратата да се отваря и неволно се скова.

— Миранда? — стъпките му бяха вече познати, тежки. Проблесна клечка кибрит.

— О, не, моля те — помоли го тя, понеже искаше да е тъмно.

— Искам да те видя — промълви Джон. Той вдигна кибрита и за момент те се вгледаха в лицата си. Той забеляза страха й и изруга наум, загасяйки клечката. — Добре, скъпа.

Миранда си пое дълбоко въздух, истински благодарна, че ще правят това в тъмното. Той намести тялото си до нейното. Леглото изскърца и Миранда се вдърви. Всяка фибра на тялото й се скова пряко волята й. Той се протегна и я притегли в обятията си. Тялото му бе топло и твърдо, но не толкова твърдо като на Браг.

— Мила — прошепна той. Целуна я по бузата, после се наведе над нея и залепи устата си върху нейната.

Миранда остана пасивна, като се бореше с желанието си да се съпротивлява. Под клепките й се събраха сълзи и запариха. Ръката му започна да гали тялото й, ефирната й дантелена нощница, от рамото до ханша. Спря се на кръста й, нежна и трепереща.

Въздишката му бе почти като стенание.

— Миранда, скъпа, нуждая се от теб. — Той отново я целуна, а устата му бе по-твърда и по-настойчива. — Разтвори уста… моля те.

Тя се подчини, като се опитваше да не показва отвращението, което изпита, когато езикът му нахлу в устата й. На нея й се искаше да не я докосва така. Стомахът й отново се надигна.

— Обичам те — рече той дрезгаво. Ръката му откри гърдите й и той нежно я помилва. — Не искам да бързам — рече той, като я целуна по ухото, а дъхът му бе горещ върху кожата й, — ала чаках толкова много… години…

На Миранда й се щеше да го направи и да приключи всичко. Той пъхна ръка под нощницата й, плъзна я нагоре по бедрото й и тя се стегна още повече, затаила дъх. Той галеше копринената й плът, ханша й и отново намери гръдта й. Изстена, а после свали дрехата над главата й, преди тя да се усети и устата му се спусна върху зърното й, като го засмука страстно. Едното му бедро покри нейното и нещо горещо и твърдо се притисна до крака й.

Тя се бореше със сълзите си. Щеше да издържи. Ако на него му харесваше да я мачка и да я смуче, тя щеше да го понесе. Обаче мразеше езика му в устата си. Не искаше той да разбере и да се притесни, че ако отново я целуне по този начин, на нея можеше наистина да й се доповръща.

Тя започна да се отпуска, като се зачуди колко ще трае всичко, дали щеше да направи с нея същото утре и колко често щеше да иска да я използва. Мислите й се откъснаха от мъжа, който я смучеше и галеше и се насочиха към красивото пиано. Тя нямаше търпение да посвири на него. Запита се дали някога ще може да посвири на Браг. Внезапно се вцепени, като усети, че Джон е преместил тялото си изцяло върху нея и е разтворил бедрата и със своите. Мъжеството му се притискаше в най-уязвимата й точка.

Тя бе обзета от инстинктивен страх.

— Не — извика тя, но устата му бе върху нейната, алчна, а ръцете му обгръщаха нейните като менгеме. Твърдата му част се блъскаше в нея, като търсеше вход и й причиняваше болка. Приличаше на биещ се овен. Очите й отново се насълзиха.

С късмет и инстинкт той намери входа, провери го и проникна дълбоко. Миранда изкрещя, когато той разкъса опънатата, суха ципа. Имаше чувството, че я разкъсват и по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Тя прехапа долната си устна, за да не извика отново, засрамена и смутена, че гостите им може да са я чули. Той проникваше в нея отново и отново, като дишаше учестено, а всеки негов тласък бе като пронизващо копие от почти непоносима болка и после потръпна и остана неподвижен. Непоносимата пълнота в нея се изгуби и той се отърколи от нея.

Тя се извърна и зарида безгласно. Никога не си бе представяла, че ще боли по този начин.

— Боже, Миранда — рече той дрезгаво, като се наведе над рамото й. — Съжалявам, съжалявам. — Гласът му бе изтерзан, отчаян.

Тя не можеше да отговори. Не искаше да разбере, че плаче.

— Скъпа, не знаех, че ще те заболи толкова много — каза той.

Тя си пое дълбоко дъх и събра всичката си воля.

— Всичко е наред — отвърна тя съкрушено. — Добре съм, Джон.

— Прости ми — рече той меко, като сложи колебливо ръка върху скованото й рамо. — Моля те, прости ми.

Миранда си пое отново въздух, като се бореше да се овладее.

— Няма какво да ти прощавам — прошепна тя.

Той легна обратно до нея. Тя се бе свила на топка настрана, обърната с гръб към него. Все още бе будна малко по-късно, когато той мълчаливо стана и се върна в леглото си. Но нямаше защо да плаче повече. Сега тя бе негова жена във всяко едно отношение. Тя бе решена да е възможно най-добрата съпруга, дори и да се наложи да преживее това отново и отново.

32

Джон искаше да прави любов с жена си, но се боеше да я доближи. Желанието му нарастваше през цялата седмица преди сватбата, но той още помнеше как тя извика от болка и последното нещо, което искаше бе отново да я нарани. Естествено, както всеки мъж, той знаеше, че девствениците винаги ги боли първия път. Но не бе подготвен за силата на болката й. Никога преди това не бе спал с девственица, така че откъде можеше да знае?

Джон не бе имал много жени. Той бе мъж и очевидно си имаше своите нужди, но можеше да преброи на пръстите на ръцете си колко пъти бе спал с жена. Сега му се искаше да бе имал повече опит. Той знаеше, че дамите не се наслаждават на секса. Естествено никога не бе спал с дама преди Миранда. Курвите, които бе имал, бяха весели и нетърпеливи, а телата им топли и влажни. Миранда бе суха и вдървена. Той знаеше, че тя не само не бе харесала любенето им, но направо го мразеше. Но бе негова съпруга, щеше да му роди деца и той знаеше, че втория път нямаше да е толкова лош, колкото първия.

Той не можеше да го отлага, макар че всяка нощ усещаше и виждаше страха, безпокойството и притесненията й. Това понамаляваше нуждата и желанието му, но съвсем малко. Не очакваше тя да хареса любенето им, естествено, но очакваше да го приеме и да не й пречи.

Точно седем дни след сватбата им той дойде в леглото й. Желанието му към нея вече бе неудържимо. За негов шок, той отново я нарани — макар че викът й от болката бе приглушен, тя не можа да го преглътне. И отново имаше кръв. Той се уплаши.

Знаеше, че това не е нормално, но не знаеше с кого да обсъди ситуацията. Това, което ставаше между мъжа и жената никога не се обсъждаше, дори и от самата двойка. Защо бе кървяла отново? Дори той усещаше колко е тясна. Тя бе толкова малка. Възможно ли бе да е твърде малка за него? Той бе едър мъж. Никога не се бе сравнявал с другите, но предполагаше, че мъжеството му бе пропорционално голямо, подобно на останалата част от анатомията му. Възможно ли бе жена му, която бе толкова дребничка, да е твърде малка за него? Да не беше болна? Или имаше някакъв дефект?

Той не знаеше какво да прави. Обичаше я толкова много, че не можеше да понесе да я наранява. Може би, надяваше се той, проблемът щеше да се разреши от само себе си. Може би с течение на времето болката и кръвта щяха да изчезнат. Може би някои жени кървяха два пъти. Към кого можеше да се обърне? Искаше му се да има смелостта да пита най-добрия си приятел, който имаше много повече опит с жените от него. Естествено никога не можеше да обсъжда толкова деликатна тема, дори и с Дерек. Той изчака няколко дни, седмици, докато отново почувства огромна нужда от нея и като си пожела всичко да е наред, отново се опита. Последва нов провал. Как можеше да влезе в нея, като знаеше, че всеки тласък й причинява болка и я разкъсва? Той се бе поболял от притеснение. Макар и да не беше много, все пак имаше кръв и той знаеше, че това не е нормално. Нещо определено не бе наред. Той не знаеше какво да прави, затова не ходеше при нея и не правеше нищо.

33

Миранда нямаше нищо против да е женена. Имаше много занимания и истината бе, че обичаше дома си. Под грижите й, с много вкус, ранчото се превръщаше в топло и гостоприемно убежище. Част от мебелите пристигнаха от Сейнт Луис, през Ню Орлиънс и Галвестън. Други бяха направени по поръчка от един шведски дърводелец в Сан Антонио. Персийските килими дойдоха от Ню Йорк, внесени от Европа. Част от тапицериите направи сама, а останалото — един майстор от Сан Фелипе. Тя работеше над един голям гоблен за кабинета на Джон и естествено продължаваше да отглежда цветята и за зеленчуковата си градина.

Освен това трябваше да се грижи за всичко в къщата и постепенно навлизаше в тънкостите. Елена се зарадва на идването й, дори го очакваше, и тайно и постепенно я въведе в тайните на домакинството, като я изпитваше с въпроси, на които от години бе давала отговор. Искаше ли да се проветрява спалното бельо? Трябваше ли Бианка да забърсва пода с мокър парцал? Иска ли тя сама да кърпи ризите на Джон? Иска ли да надзирава гладенето? Бианка бе толкова несръчна. Одобрява ли менюто? Трябват ли им тези доставки? Въпросите бяха такива, каквито всеки прислужник би задал на стопанката на дома, и Миранда скоро влезе в ролята си на господарка на къщата.

Тя знаеше, че Бианка не им трябва — двете с Елена лесно можеха да се справят и сами. Но освен това знаеше, че Бианка се нуждае от тази работа, така че не каза нищо. Макар че Джон често се дразнеше, като видеше Миранда да потапя нежните си ръце в топла вода или да прави нещо, от което можеха да й излязат мазоли, тя започваше да протестира тихо и тактично, докато й позволеше да се заеме отново със задачата си. Все пак вече не бе английска дама, сега бе жена на тексасец. Всички други жени, с които се бе запознала на сватбата имаха червени, загрубели и мазолести ръце и тя не виждаше защо трябва да е по-различна.

Понякога, без никаква причина, тя поглеждаше Бианка и си спомняше как се бе притискала в Браг. После я обземаше някакво странно, неприятно чувство, болезнена мъка — нещо като болка, примесена със завист. Тя винаги изтласкваше настрана този спомен и съпътстващото го чувство. Това не беше нейна работа.

Пианото бе най-голямата й утеха и тя свиреше с часове, особено когато усетеше странна тежест в сърцето си. Можеше да се самозабрави в музиката, като свиреше Моцарт и Бетовен с истинска страст, докато полетеше на крилата на чувствата им, без дори да съзнава кога някой идва и застава мълчаливо заслушан до вратата.

Тя се ужасяваше от нощите. Джон я бе посещавал само два пъти от сватбената им нощ насам, но и двата пъти нещата не се подобриха. Тъй като той престана да идва, тя реши, че не му е харесала и това я засрами, но облекчението й бе по-силно от срама. Тя мразеше любенето. Знаеше, че и той го усеща и макар че искаше да скрие отвращението си, как можеше да го стори? Всеки път щом влезеше в нея, я болеше непоносимо. Въпреки това тя реши, че ще е на разположение на Джон, когато той я пожелае. Все пак един ден щеше да му роди деца. Тази мисъл я омагьосваше и почти придаваше смисъл на любенето им.

Около месец след сватбата, когато Миранда слезе за вечеря, Джон я извика в библиотеката. Очите му блестяха от любов, когато я погледна и докосна ръката й за миг. Погледът му бе жаден и тя знаеше, че скоро отново щеше да дойде в леглото й. Не можеше да направи нищо. Прониза я вълна от безпокойство.

— Миранда, забравих да ти кажа, но следващата седмица е рожденият ден на Елиза Крофт и сме поканени у семейство Крофт за уикенда. Надявам се, че искаш да идем.

Миранда бе очарована от идеята, макар и да не помнеше коя е Елиза Крофт. От сватбата не се бе срещала с никой, освен с Джон и прислугата им.

— О, с удоволствие! Ще има ли много хора? — още докато думите излизаха от устата й, тя се запита дали няма да види Браг.

— Мисля, че да. Елиза става на осемнайсет. Това е важен повод. — Той й се усмихна нежно. — Празненството ще продължи целия уикенд. Истинско тексаско барбекю. Ще тръгнем преди изгрев в събота и ще пристигнем там преди пладне. Ще се приберем в понеделник.

— Какво да взема? Навън ли ще спим?

Той се засмя на ентусиазма й.

— Елена ще ти помогне да събереш багажа. Тя знае точно от какво имаш нужда. Аз наистина ще спя навън, но дамите ще са настанени по спалните. Имаш ли нещо против? Къщата на Крофт е двойно по-голяма.

— Нямам нищо против — каза му тя. Толкова се вълнуваше от мисълта за празненство. Защо красивото лице на Браг продължаваше да изниква в ума й?

Джон се наведе и я целуна по устата.

— Харесва ми да те виждам щастлива — промълви той.

34

— Събуди се.

Миранда сънено отвори очи. За момент забрави къде е, а после внезапно се сети. Тя бе у семейство Крофт и тъкмо бе подремнала. Бяха пристигнали вчера предиобед, точно както бе обещал Джон.

Тя никога не си бе прекарвала толкова добре, колкото през последните ден и половина. Семейство Крофт бяха високи, кокалести хора, но меки като коприна под суровата си външност. Бет Крофт запозна Миранда с всички, като избута Джон в кръга на приятелите му. За нейна радост всички бяха сърдечни и приятни хора, независимо дали бяха млади или стари, мъже или жени. Всички я приеха. Тя се зарадва много да се запознае с една млада жена като нея на име Вилхелмина Верийн. Тя бе с година-две по-голяма от Миранда, едрогърда, малко набита блондинка, която непрекъснато се смееше.

Миранда спомена на Вилхелмина, че изобщо не си е представяла тексасците толкова дружелюбни. Вилхемина се засмя и й отвърна без заобикалки, по типичен свой маниер.

— Но, скъпа, мъжете са дружелюбни, защото си красива, а жените — защото си омъжена и не си заплаха за тях. Ако не беше омъжена, нито една от момите нямаше да ти проговори!

Макар и да позагуби илюзиите си, Миранда трябваше да се засмее.

Барбекюто всъщност бе двудневно празненство с несвършващ запас от ядене, пиене, игри и танци. Джон я научи да танцува бързата, буйна жига, която много й хареса — толкова много, че той си отдъхна, като я остави в ръцете на други партньори. Мъжете се състезаваха в надбягване, борба и стрелба. Мятаха подкови върху един кол и играеха една друга игра от Англия, крикет. Можеше да плуват и да се пекат — разделени на мъже и жени, естествено. Присъстваха десетина семейства, четири от които бяха млади и без деца, подобно на тях с Джон. Децата бяха от четиримесечно бебе до осемнайсетгодишната Елиза и две други неомъжени млади дами.

— Всичките тези танци те измориха — рече Вилхемина усмихната. Тя бе свалила роклята си и се преобличаше.

Миранда се изправи.

— О, боже. Почти се стъмни.

Не исках да проспиш всички забавления тази нощ.

— Няма страшно — рече развълнувано Миранда. Тя бе облечена само по долна риза и се изми с вода и сапун от един леген. Отвън се чуваха звуците, с които вече бе свикнала — смях, оживени разговори, пищящи деца, и трима музиканти с цигулка, виола и хармоника. Тя си сложи една изумруденозелена тафтена рокля с къси, бухнали ръкави. Скромното деколте и ръкавите бяха украсени с кремава дантела по краищата.

— Не знам защо, но това зелено прави очите ти още по-виолетови — замисли се Вилхемина. — Странно е, че Джон се е оженил за такова мъничко същество като теб.

Миранда се усмихна, понеже знаеше, че не иска да я обиди.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се ожени за такова голямо като теб ли?

Вилхемина се засмя.

— Аз си имам моичкия, мерси, и не бих го заменила за никой друг, дори и за някой хубав тексаски рейнджър като Дерек Браг! — Вилхемина се усмихна замечтано.

— Обичаш ли мъжа си? — попита Миранда, като се опита да не мисли за Браг. Бе разочарована, че го няма.

— Много — ухили се Вилхемина. — За мен той е хубав по свой начин. И като ме докосне, кожата ми сякаш се възпламенява.

Миранда зяпна. Вилхемина я стрелна с очи.

— Значи на теб май не ти харесва тази част от брачния живот, а?

Миранда направи лека гримаса.

— Мога да мина и без нея, мерси.

— Е, сигурно, след като си дама и прочее. А пък аз нали съм си от село — тя й смигна и двете момичета се спуснаха по стълбите и излязоха навън.

Двойките вече танцуваха. Вилхемина и Миранда стояха една до друга за миг, като се оглеждаха из тълпата, за да намерят мъжете си, понеже хората се бяха събрали на весели групички.

— А, ето го! Доскоро, Миранда — изостави я тя.

Миранда въздъхна, а после протегна ръка и хвана една топка, която Бен Паркър бе изпуснал и сега преследваше.

— Бен, ще се спънеш и ще паднеш в тъмното — нахока тя осемгодишното хлапе.

Той се усмихна дяволито, взе топката и се затича с нея, като я подхвърляше, а по петите му го следваше едно кутре.

Миранда се усмихна и затърси Джон в тълпата. Погледът й се спря върху един мъж, когото не бе виждала преди това — строен, слаб и мургав, облечен в дрехи от шевро, както много от мъжете. Очите му задържаха нейните и той докосна шапката си — доста нагло, помисли си тя. Миранда се намръщи и отмести поглед.

— Ето те и теб — рече Джон, като се приближи изотзад. Целуна я по бузата. — Почина ли си?

— Да, спах така, сякаш съм се трепала цял ден.

— Твърде много танци — рече Джон и се засмя.

— Нали не те болят краката? — попита тя загрижено, а разочарованието й бе явно.

— Миранда, ще танцувам с теб дори и да бях още на патерици, като виждам колко щастлива те прави.

— Сега?

— Може ли първо да хапнем? — той се засмя, като я поведе към една маса, отрупана с храна.

Тя ядоха и бъбриха, докато падна здрач. По-младите деца бяха пратени да си лягат, въпреки протестите им. Джон и Миранда танцуваха. Преди вчерашния ден Миранда никога не бе танцувала и ужасно й хареса. Въртеше се на пръсти, музиката се вливаше във всяка нейна пора, тялото й се люшкаше и тя се движеше грациозно — толкова приличаше на свиренето на пиано. Искаше й се да танцува вечно.

Естествено Джон не бе добър танцьор и всъщност не му харесваше. Но имаше много други, които умираха от желание да танцуват с красивата му съпруга, особено по-младите, които изпитваха леко страхопочитание. Миранда бе неуморна. Тя танцува цял час, без да спре, като сменяше партньорите един след друг. Косата й отдавна се бе освободила от старателно направения кок и се стелеше зад нея като блестяща черна пелерина.

След една песен, когато някакъв друг мъж поиска да танцува с нея, сред танцьорите пристигна конник и от всички страни се понесе шушукане. Сърцето на Миранда едва не спря. През нея премина тръпка на радост още докато ездачът вдигна ръка, за да привлече вниманието, без дори да погледне към нея.

Джон се приближи и взе ръката й. Миранда видя, че конят на Браг се е запенил. Останалите гости бяха започнали да се събират, когато хората започнаха да си предават името му от уста на уста и дойдоха да видят какво става.

— Какво се е случило, Дерек? — попита Джон със сериозен тон.

— Моля за тишина — рече Браг, без да повиши глас.

Всички замълчаха.

— Нося лоши новини. Днес в Сан Антонио избухна бой. Както ви е известно, щеше да има мирни споразумения с трима вождове на команчите. Те трябваше да доведат всички заложници за размяна като изискване за преговорите. Обаче доведоха само едно момиче, Матилда Локхарт. — Той се спря, а равният му поглед премина през тълпата, докато сред нея се понесе вълна от изненада и негодувание.

Той отново вдигна ръка за тишина.

— Седем тексасци бяха ранени в престрелката, един бе убит. — Той продължи сред вече гневния шепот. — Бяха убити трийсет и пет команчи, двайсетина жени и деца бяха взети в плен. Около трийсет воини избягаха невредими. Тук съм, за да ви предупредя, че отсега нататък ще има повече прояви на враждебност.

Всички започнаха да говорят едновременно, гневно, като се опитваха да бъдат чути.

— Браг! Защо доведоха само момичето?

— Ами останалите пленници?

— Как избягаха останалите?

— Какво ще направят рейнджърите?

Браг отново вдигна ръка и тълпата отново се смълча.

— Искам да дам един съвет и горещо го препоръчвам на всички. Утре всички да си заминат по къщите на групи за колкото е възможно по-голяма част от пътуването. Като се приберете у вас, бъдете готови за нападения и набези. Всички знаете как воюват команчите. Гледайте оръжията ви да са винаги под ръка и имайте в запас достатъчно вода и амуниции, за да издържите на кратка обсада. Това е всичко.

— Но какво ще направят рейнджърите? — извика силно някой. — Ще тръгнете ли след тях? Ламар ще извика ли гвардията?

Браг не отговори на въпроса, като прекара коня си през тълпата и слезе. Мъжете веднага се скупчиха около него, като задаваха същите въпроси, а жените попиваха всяка негова дума.

Джон прегърна Миранда.

— Не се тревожи, скъпа — каза й той. — Команчите никога не нападат моето място. Имам много мъже, които могат да стрелят, и е прекалено добре построено. Те не обичат да поемат такива рискове.

Миранда кимна, без да може да проговори, и не бе сигурна дали сърцето й туптеше толкова силно от страх или от нещо друго.

— Ще се радвам да поговорим по-късно, като пийнем едно-две уискита — казваше Браг.

— Оставете горкия капитан на мира — извика Бет Крофт, като се промуши през мъжете. — Мисля, че знам точно от какво имаш нужда, Дерек.

Бронзовото му лице разцъфна в широка усмивка.

— Гореща вана? — в тона му прозвуча надежда. — Малко от това печено свинско? — Той подуши с нос. — Помирисах го още като пристигнах.

— Ела с мен — рече тя, като го хвана за ръката. — Някой да се погрижи за коня на капитана.

Всички говореха с оживен, нервен шепот, обсъждайки бедите, които можеха да им докарат команчите през следващите няколко месеца. Застанала отзад, Миранда слушаше, а после се отдалечи, трепереща. Мислеше си за горкото момиче, което бе попаднало в ръцете на индианците. Колко ужасно. Тя си спомни разказа на Браг за това какво се случва с жените, които взимат в плен и отново потрепери.

Бе потънала в мислите си, като се чудеше над властта, която упражняваше Браг над тези хора. Прав ли беше Джон? Бояха ли се команчите да нападнат ранчото им или той просто искаше да я успокои?

Внезапно нещо дребно се втурна право в нея и двамата паднаха. Миранда седна, протегна ръка и хвана китката на дете. Придърпа го по-близо.

— Кой…? Бен Паркър! Казах ти, че ще направиш някоя беля с тая топка!

— Ударих си коляното — извика той, подсмърчайки. — Тече ми кръв…

— Дай да го видя — заговори Миранда успокоително, като галеше малкото му рамо и се взря по-внимателно в раненото коляно. — Е, това може да се оправи за секунда. Можеш ли да ходиш? Ела, ще намерим майка ти.

— Мама ще ме натупа, задето не съм в леглото — прошепна той. — Можеш ли ти да се погрижиш за това, моля те?

Миранда бе сигурна, че майка му няма да го напляска, но после се замисли. Люси Паркър беше сурова, слаба и изпита жена, а Бен бе най-малкото й дете — осмото. Вероятно търпението на жената се бе изчерпало.

— Добре — рече тя. Взе го за ръка и го поведе към задния край на къщата.

— О, почакай, къде е Спот? Изгубих Спот! — при тези думи той се измъкна и се втурна натам, откъдето бе дошъл.

— Това ти ли си, Миранда? — попита Бет Крофт, която излезе от кухнята.

— О, да, мисис Крофт. Трябва ми малко лен за превръзки. Къде мога да намеря?

— Всичко, което ти е нужно е в килера, точно до кухнята…

— Бет! Ела и чуй това — извика мъжът й, като направи мрачен жест.

Бет се забърза. После се поколеба, като погледна над рамо.

— Миранда, може би ще трябва да почакаш — извика тя след нея, а после въздъхна и сви рамене. Какво толкова? Миранда бе женена. Тя се забърза към мъжа си, отгатвайки правилно, че той се е впуснал в сериозна дискусия с приятелите си за защитата срещу подновените индиански враждебни действия.

Миранда влетя в кухнята, която бе осветена от огъня в голямата камина и от една газена лампа. Спря се, затърси вратата към килера и тъкмо щеше да тръгне, когато един нехаен провлачен глас я накара да замръзне на мястото си.

— Здравей, Миранда.

Тя възкликна. Браг седеше в една вана пред камината. Тъй като не очакваше да намери някой да се къпе в кухнята, отначало тя не го бе забелязала. Лицето й поруменя.

— Какво правиш? — промълви тя.

Раменете и гърдите му бяха голи, мокри и блестящи над ваната. Той се ухили.

— На какво ти прилича? — Той въздъхна. — Никога не съм те виждал да изглеждаш по-добре.

Миранда преглътна. Опита се да не гледа голотата му, но това бе изключително трудно.

— Ами… трябва ми малко лен — успя да отвърне тя.

Нехайно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят, той започна да насапунисва раменете, гърдите и долната част на тялото си.

— Не бива да се притесняваш за команчите — рече той спокойно, а очите му бяха приковали нейните. — Те избягват големи, многолюдни места като това на Джон.

Браг се плакнеше и тя го гледаше като в транс, докато той плискаше вода по себе си. Той вдигна очи и улови погледа й. Миранда бързо грабна фенера и влезе в килера. Ръцете й леко трепереха. Как можеше да стои там и да гледа как един мъж се къпе? Къде беше ленът? Тя най-после го откри на една лавица точно пред очите й, като осъзна, че в главата й бе само мъжът във ваната. Тя прехапа устна, взе превръзките и затвори вратата след себе си.

— Mon Dieu — изрече тя на един дъх.

Той стоеше с гръб към нея и се бършеше. Целият беше само твърди, вълнообразни мускули. При звука на гласа й, той бързо уви кърпата около кръста си и се обърна към нея.

— Извинявай — рече той. — Защо продължаваш да си толкова срамежлива? По дяволите, мисис Крофт стоеше точно тук, докато се събличах. — Той се ухили. — Естествено, тя отказа да тръгне, докато не й дадох дрехите ми да ги изпере.

Миранда не чу нито дума от това, което й каза. Кърпата не можеше да скрие възбудата му. Тя наистина се задушаваше, когато се завъртя и избяга навън. Едва се добра до вратата. Ала свежият, хладен въздух не й помогна да диша по-леко.

35

Отвън Миранда откри Бен, чиято майка действително го налагаше. Тя остави ленените превръзки и забърза, като се опита да си възвърне самообладанието, без да може да разбере защо Дерек Браг толкова я вълнува. Защо, за бога, караше пулса й да се ускорява и тялото й да гори? И което бе по-лошо, защо се радваше толкова да го види? Тя не беше глупачка. Явно изпитваше някаква криворазбрана привързаност към суровия рейнджър. Това бе срамно. Жена, която е съпруга не бива да таи такива чувства към необвързан мъж, дори и той да е най-добрият приятел на мъжа й. А може би именно това влошаваше нещата още повече. Тя се облегна на един огромен дъб и въздъхна, объркана.

— Здравей, красавице. Надявах се да имам възможност да поговоря с теб.

Миранда дори не бе чула кога мъжът се е приближил зад нея и сега видя непознатия, когото бе забелязала преди това. Отблизо изглеждаше заплашителен. Но явно бе приятел на семейство Крофт.

— Как сте? — попита тя любезно.

— Добре, благодаря — засмя се той. — И това ако не е най-сладкият гласец, дет съм чувал! Как те викат? Аз съм Ърл. Ърл Холистър.

— Мисис Барингтън — рече тя, за да му избие всички нередни мисли от главата.

— Госпожа, тъй ли? Джон е късметлия. Кажи ми как успя да си намери той такава хубавица като теб? — Той се наведе по-близо и се ухили. Ръката му докосна нейната. Миранда отстъпи.

— Срещнал баща ми — отвърна тя. — И уредили всичко. — Миранда не искаше да говори с него. Той я караше да се чувства неудобно. Но това вероятно бе нелепо. Навсякъде имаше хора, на не повече от двайсетина ярда.

— Уредили всичко, а? Е, това ме кара да се чувствам по-добре. — Той отново се наведе по-близо и този път я хвана за ръката. — Може би имам шанс?

— Моля ви — рече тя шокирана и се опита да отскубне ръката си.

— Боже, ти даже миришеш хубаво — рече той дрезгаво. — Никога не съм имал толкова хубава жена. — Той я придърпа по-близо.

Миранда осъзна, че той е пиян, макар че не звучеше и не действаше пиянски. Дъхът му вонеше на алкохол. И я държеше неприлично.

— Моля ви, пуснете ме, сър — рече тя твърдо. Той се засмя и я дръпна в прегръдката си.

— Само след една целувчица — рече той и я целуна по устата.

Миранда извика и напразно започна да се бори с него. Дъхът му бе ужасен, а целувката — още повече. Тялото му бе твърдо и силно и тя усещаше мъжеството му срещу себе си, а това я ужасяваше. Когато я пусна, тя осъзна, че са в пълен мрак, загърнати от дърветата. Никой не бе забелязал, нито я беше чул сред шума от празненството. Тя го зашлеви. Той се изсмя.

— Не ти причиних болка! На теб ти хареса!

— Съпругът ми…

— Не бъди глупачка, пиленце. Ако кажеш на мъжа ти, с него е свършено. Аз не бих…

Миранда не го слушаше. Избяга от него, бясна и все още леко уплашена. Точно когато бе започнала да смята, че тексасците имат някои неоценими качества, те се бяха превърнали в нагли грубияни! Тя се натъкна точно на Джон.

— Миранда, търсех те… Какво има? — той я прегърна и огледа лицето й разтревожено.

— Някакъв мъж на име Холистър ме хвана и ме целуна — извика тя. — Никога не съм срещала толкова много нецивилизовани зверове…

Джон я прекъсна.

— Къде е той? — лицето му бе причерняло.

Миранда посочи с ръка, без дори да се запита дали постъпва правилно, като му казва. Все пак той бе неин съпруг. Ако той не я защитеше, никой друг нямаше да го стори. Затича се след него, когато той се втурна към Холистър.

— Холистър! — изрева той. — Подлец! Ще те убия, задето си докоснал жена ми!

Холистър стоеше облегнат на същото дърво и се засмя.

— Предупредих те, пиленце, да не му казваш — рече той спокойно, сякаш се забавляваше.

Джон се нахвърли върху него с всичката ярост на разярена мечка. Холистър бързо отстъпи встрани и избегна удара, като заби здрав десен юмрук в корема на Джон. Джон само изръмжа, хвана го за ризата и го фрасна в лицето. От носа на Холистър шурна кръв.

Но Холистър бе як и парира следващия удар в лицето си, като го последва с бърз юмрук в окото на Джон. Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят. Събра се тълпа и Миранда я достраша от насилието, което се разиграваше пред очите й.

Мъжете се пуснаха и си размениха удари. Холистър падна, Джон се хвърли след него, вдигна го за яката и почти му счупи челюстта с още един удар. Тъкмо се канеше да го фрасне отново, когато внезапно се изопна, скова се и падна по гръб, а от гърдите му стърчеше забит нож.

Миранда изпищя.

— Той уби Барингтън! — извика някой.

Миранда се затича напред и падна до мъжа си.

— Джон! Боже господи, не!

— Миранда? — Гласът му бе слаб. Гърдите му бяха целите в кръв. — Не мога… не мога да те видя.

— Тук съм — извика тя, като обви ръце около него. Заплака истерично. — Моля ви, някой да извади ножа от него. Спасете го!

— Приближи се — прошепна Джон. — Аз… не мога да те… Миранда съзнаваше, че някой вади ножа и казва нещо. Тя притисна главата му към гърдите си и тихо заплака.

— Всичко е наред, Джон, всичко е наред — не спираше да нарежда тя. Целуна косата му, сякаш бе дете, и започна да се моли.

Тълпата се раздели зад нея, но тя не забеляза. Браг се приближи с изкривено лице и падна на колене до тях. Един поглед му бе достатъчен, за да види, че Джон е мъртъв. Миранда му говореше. Той се изправи и се огледа.

— Холистър я докоснал — каза му някой. — Джон тръгна да го убие.

Браг чуваше само една свързана мисъл в главата си: Отмъсти за Джон. Убий Холистър. Той го познаваше — бивш сержант от гвардията, човек, който си търсеше белята, обикновено я намираше и й се наслаждаваше. Холистър стоеше на десетина крачки разстояние, под същия онзи дъб, подготвен и с пистолет до ръката си.

Браг нямаше време да мисли повече.

Холистър посегна към пистолета, но изобщо не успя да стреля. Чу се изстрел от колта на Браг и Холистър падна безмълвно, улучен в гърдите, убит мигновено. Двама мъже се приближиха до него, за да проверят дали диша. Браг автоматично прибра пищова в кобура си, а сетне бавно се обърна и погледна Миранда и Джон.

Бет Крофт се опитваше да издърпа Миранда. Тя плачеше тихо, все така прегърнала главата на мъжа си. Браг огледа тълпата и срещна погледа на Уил Крофт и на още един плантатор.

— Моля ви, погрижете се за Джон — рече той. — Сложете го във фургона му. Аз ще закарам него и Миранда обратно до ранчото им призори.

Той се извърна. Нощта трептеше от тихи, шокирани коментари и плача на Миранда. Той влезе в гората. Мъката му извираше от дълбините на душата му, където бе затворена в малък, стегнат възел. Той трябваше да е сам, преди да изригне и да го обсеби.

36

Браг се спря пред вратата на спалнята на Миранда с вдигната ръка, за да почука. Поколеба се. Тя не бе излизала от стаята си цял ден, както и предишния, освен за да присъства на погребението. Той бе страшно разочарован, когато Бианка го уведоми, че тази вечер тя ще вечеря в стаята си, разочарован и разтревожен. Но колкото и да уважаваше правото й на скръб в мир и уединение, имаше някои въпроси, които трябваше да обсъдят. Освен това искаше да успокои страховете й за бъдещето — тя не може да не бе помисляла за това.

Той почука. Не чу нито звук отвътре, докато тихият глас на Миранда не му каза да влезе. Той прекрачи прага мълчаливо, а очите му веднага я откриха на леглото. Седеше подпряна на възглавницата, с нощница и халат, изпита и бледа. Косата й бе пусната и падаше на гъсти кичури по раменете й, а под очите й се бяха образували сиви кръгове. За момент се изненада, че го вижда и той видя как малката й ръка стиска чаршафа и го свива на топка.

— Здравей, принцесо — рече той нежно, като леко се усмихна.

— Аз… си мислех, че си при Бианка — рече тя нервно, като посочи към подноса с недокосната храна до леглото й.

Той се приближи и я погледна неодобрително.

— Защо не ядеш? Да не смяташ да залинееш и да умреш?

Миранда срещна погледа му, смутена, и той видя как страните й се обагриха в бледо розово.

— Не, нямам такова намерение — отвърна тя, толкова тихо, че той едва я чу.

Загрижен, той докосна челото й, като усети как се сковава при допира му, но лицето й бе хладно. Придърпа един изящен стол и го възседна. Усмихна се.

— Май ще трябва да стоя тук, докато се навечеряш.

Тя срещна погледа му и видя, че говори сериозно.

— Нямам апетит.

— Сигурен съм, че Джон ще е трогнат от скръбта ти — рече Браг, — но със сигурност не би искал да умреш от глад.

Очите й се напълниха със сълзи.

— На теб изобщо… не ти пука!

Той подтисна гнева си от обвинението й. Никой не тъгуваше и не скърбеше повече от него.

— Хапни нещо, по дяволите, сериозно ти говоря. — Той взе подноса и го сложи в скута й със сериозен вид. Не искаше да е груб. Искаше само да стори това, което трябва.

Той я гледаше изпитателно, докато изяде печеното пиле, което вече бе изстинало, заедно с боба, картофите и пържения царевичен хляб. Ядеше агонизиращо бавно, помисли си той нетърпеливо, но поне ядеше. Той знаеше от Елена, че Миранда не е сложила почти нищо в устата си, откакто се върнаха в ранчото преди три дена.

— Благодаря — рече той, като сложи подноса на нощната масичка. — Трябва да поговорим, Миранда.

Тя го погледна твърдо и зачака. Напомняше му на дете — тъжно, ранимо дете.

— Искам да знаеш, че не бива да се тревожиш за нищо. — Той се спря. — Аз ще се грижа за теб. — Той се поколеба, като видя, че изражението й остана непроменено. — Обещах на Джон — добави той.

По лицето й премина объркан израз.

— Какво искаш да кажеш?

Той не знаеше защо се чувства толкова нервен и защо му е толкова трудно да намери точните думи.

— Обещах на Джон, че ако нещо му се случи, аз ще се погрижа за теб, ще се оженя за теб. — Той й се усмихна, когато очите й се разшириха от изненада. — Освен това, такъв е обичаят при апахите. Ако брат ти умре, дълг на живия брат е да се ожени за вдовицата му и да се грижи за нея. Всъщност това е много разумен обичай, като се замислиш.

Очите й се разшириха още повече, а лицето й се смрази потресено.

— Това е сурова земя — продължи той. — Жената трябва да има мъж до себе си, за да я поддържа и още по-важно, да я защитава от неприятели, от друга мъже. — Той се усмихна пленително. — Повярвай ми, това съвсем не е необичайно. Никой няма да се изненада.

Миранда се втренчи в него, седна по-изправено и дълго време не каза нищо.

— Сериозно говориш, нали?

— Разбира се.

Ти ще се ожениш за мен, защото Джон те е накарал да обещаеш, че ще се грижиш за мен? Заради някакъв апахски — варварски — обичай? — Гласът й започна да става все по-тъничък, почти истеричен.

Браг взе ръката й, която бе ледено студена.

— Знам, че не си била в Тексас достатъчно дълго, за да разбереш нас или пък това, но… така ще е най-добре, Миранда, повярвай ми.

Тя поклати глава.

— Това не е… прието.

— Съвсем в реда на нещата е.

— Ти не си католик. Не можем да се оженим.

Браг леко се усмихна.

— Всъщност съм католик. Трябваше да стана, за да си възвърна правото над земите. — Той вдигна рамене. — Точно като Джон.

Тя го изгледа.

— Имаш ли нещо против да се оженя за теб, Миранда? — Той бе напрегнат. В плановете за бъдещето му не се вписваше съпруга, съвсем не. Но той бе приел задължението и обещанието си, без дори да помисли да наруши клетвата, която бе дал. Сега внезапно осъзна, че иска да се ожени за нея и силата на това желание го изуми.

Миранда се поколеба.

— Май че не. Дори да се върна вкъщи, татко иска внучета. Той ми го каза. Сигурно просто ще ми уреди друг брак. — Тя хвърли поглед покрай рамото му към пукащия огън.

— Поласкан съм — рече сковано Браг. — Истински съм поласкан, че си толкова ентусиазирана. — Той се изправи. — Повярвай ми, това не беше моя идея.

Той бе на вратата, когато тя извика:

— Капитане?

Той се обърна, а изразът на лицето му бе непроницаем.

— Не искам да го кажа, но дори да се разчуе, че ти ще се ожениш за мен, няма да можеш да идваш тук една година, докато съм в траур. Това не е прилично. Аз…

Смехът на Браг я прекъсна и той се върна до леглото й.

— Скъпа моя принцесо, няма да има година за траур.

Устата й зяпна от изненада.

— Това е сурова земя, Миранда, в случай, че не си го разбрала. Не можеш да живееш тук сама като вдовица. Нуждаеш се от мен и от името ми за закрила. Ще се оженим другата седмица.

Миранда възкликна и се отпусна обратно на възглавничката си, изумена.

Браг излезе, като тръшна вратата зад гърба си. Рамката на вратата се разтресе и потрепери след него.

37

Миранда стоеше пред огнището и гледаше подскачащите пламъци. Объркването и шокът й стихваха. Не изпитваше й страх — не се боеше от Браг. Той смяташе да се ожени за нея и тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че каквото и да каже или да направи тя, няма да има почти никакъв ефект. Той бе властен човек, който бе свикнал да получава това, което иска. А какво значение имаше? Ако не беше Браг, тя бе сигурна, че баща й щеше да я омъжи за някой друг. Може би при следващия му избор няма да попадне на някой толкова грижовен и внимателен като Джон. Браг поне познаваше. И го уважаваше. Той й вдъхваше чувство на сигурност и закрила така, както никой преди това в целия й живот. Тя бе сигурна, че ще е в безопасност като негова съпруга — та кой би дръзнал да посегне на жената на един тексаски рейнджър?

Тя си мислеше, че и това няма значение, че той се жени за нея с очевидно нежелание, задето бе дал дума на Джон и заради някаква апахска етика. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че не е злобен или жесток. Никога не би я наранил — а не беше ли това най-доброто, на което можеше да се надява в един мъж? Тя отказваше да си мисли за факта, че ще трябва да споделя леглото му, за болката, която щеше да й донесе това. А може би той смяташе това да е само фиктивен брак?

Тя се опита да не вижда Джон в танцуващите пламъци. Както обикновено се изпълваше с вина само като си мислеше за него. Тя знаеше, че е виновна за убийството му. Обвиняваше себе си. Никога преди не бе ставала причина някой да бъде наранен. Тя се бе оказала средството за смъртта на съпруга й. Това я измъчваше. И което бе по-лошо, тя му бе отказала любовта, която той толкова отчаяно искаше от нея. Бе го разочаровала в леглото. Не му беше истинска съпруга — и това бяха последните му дни на тази земя. Смазващата вина не изчезваше. Всички смятаха, че тя скърби. Всъщност до известна степен бе така, но само колкото би тъгувала за нов приятел, който внезапно е починал. Обаче това не бе скръбта на съпруга по съпруга й, на жена по мъжа й. Тя просто се чувстваше смазващо отговорна за смъртта на Джон.

Но в едно нещо нямаше да участва, реши тя твърдо, и решимостта й се засилваше. Нямаше да опетни паметта на Джон и да го направи за посмешище пред всичките му приятели, като се омъжи една седмица след погребението му. О, не. Това не беше прието, съвсем не, и тя нямаше да отстъпи по въпроса.

Миранда се поколеба, завърза отново халата си по-здраво и се запита дали е прилично да се разхожда по нощница на долния етаж. Но това си беше нейният дом. Тя отиде до вратата и слезе по стълбите.

Браг вдигна поглед безизразно, когато тя почука на отворената врата на кабинета. Очите му бяха присвити и златистото сияние на огъня в каменната камина придаде още жар на топлия им блясък. Той отпи от брендито, което държеше.

— Да не би да търсиш компанията ми? — в думите му се усещаше сарказъм.

Миранда присви устни и затвори вратата зад себе си. Застана решително пред него, като се чудеше кой е най-добрият начин да подхване темата.

Слаба усмивка заигра по устните и в очите му.

— Имам чувството, че не търсиш компанията ми. Съкрушен съм. Какво ти тежи на сърцето, Миранда? Да не размисли за сватбата ни?

Тя не обърна внимание на сухия му, леко подигравателен тон.

— Не, капитане, ще се оженя за теб. Но не другата седмица.

Той повдигна вежда и сложи чашата си обратно.

— Не ли?

— Отказвам — рече Миранда с равен тон, като започваше да се плаши от хладното му държане. — Това е скандално. Казваш, че не било неприлично и че на никой нямало да му пука. Е, на мен ще ми пука. За мен е неприлично!

Браг изглеждаше развеселен.

— Ти винаги ме изненадваш, принцесо, когато показваш рогцата си.

Тя не обърна внимание на обидата.

— Как очакваш да преживееш цяла година, неженена, в тези земи? В тази къща? Ще бъдеш обградена от ухажори и като си вдовица, Миранда, мнозина няма да имат съвсем чисти намерения. Това не е прието. Няма и да го бъде. Аз не съм променил решението си. — Той взе чашата с бренди, сякаш я бе отпратил.

— Чуй ме, грубиян такъв! — извика тя. — Нямаш ли никакви чувства към мъртвия си приятел? Как можеш да си толкова студен и коравосърдечен! Как…

Той стана, хвана я доста силно и тя извика. После съвсем леко отпусна ръка.

— Не, ти ме чуй, по дяволите! Никой не обичаше Джон повече от мен! На никой не му е по-болно за станалото, отколкото на мен! Но той те обичаше — да, теб, по дяволите! И аз смятам да се погрижа да си в безопасност, дори това да е последното нещо, което ще направя! Няма да стоиш тук и да скърбиш за Джон цяла година! Ще продължиш да живееш както всички нас! — Той я пусна, като се бореше да се овладее.

Миранда бе пребледняла като платно. Той я гледаше гневно.

— Аз си имам задължения като рейнджър, Миранда, и макар да възнамерявам да ги съкратя доколкото мога, аз съм тексасец и вярвам в тази земя. Когато не съм тук, ще имаш въоръжена охрана. И името ми. Това би трябвало да те предпазва от беди. — Той надигна брендито. — Има ли още нещо?

Миранда го изгледа с блеснал поглед, като знаеше, че е изгубила битката. Е, какво от това? Нима не й беше известно от самото начало, че той пак ще наложи своята воля? Тя се обърна да избяга от стаята.

Преди дори да се усети, Браг я спря с една ръка през кръста, а другата около раменете й и я придърпа към себе си. Тя се изопна, но когато той не направи нищо друго, освен да я държи, тялото й започна да се отпуска и тя усети дивото, лудешко туптене на сърцето й. Лицето му бе притиснато във врата й, между бузата и рамото й. Тя усещаше дъха му на шията си, топъл и мек.

Хвана я по-здраво.

Тя усети, че той се нуждае и получава утеха само от това, че я прегръща. Почти усещаше скръбта му, която бе забравила, защото той толкова добре я прикриваше. Тя се отпусна напълно и се облегна върху него. Топлината на тялото му я изгори и накара кожата й да изтръпне сладостно. Той я хвана по-здраво, но не неудобно, и от устните му се изтръгна мек стон. После рязко я пусна.

Обзе я огромно разочарование. Тя видя, че се е приближил до огъня и се е обърнал с гръб към нея. Понечи да отиде при него, като инстинктивно искаше да го утеши. Вдигна ръка и се канеше да докосне нежно гърба му.

— Върви — рече той дрезгаво. — Остави ме.

Миранда дочу болката и желанието в тона му. Искаше да облекчи болката, но се боеше от желанието. После мълчаливо излезе през вратата.

38

Миранда бе свикнала да се подчинява. Все пак бе прекарала живота си в подчинение на една или друга форма на власт: най-напред родителите й, после сестрите и майката-игуменка, след това леля й, Браг, а накрая и мъжа й. Тя не очакваше да почне сама да взима решения; всъщност никога не бе го правила. След като се въртя безсънно в леглото няколко часа, тя осъзна, че е по-спокойна, задето Браг щеше да вземе решенията, засягащи живота й, а не някой мъж, когото не познаваше. Какъвто и да беше Браг, колкото и да бе груб понякога, по някаква причина тя му имаше доверие.

Не бе забравила факта, че Браг бе по-близък с Джон от всеки друг и се чувстваше много зле, задето е толкова безучастна към болката му. Тя изтласка негодуванието, което бе толкова неблагочестиво и реши да му прости властното държане и липсата на маниери. Все пак той бе варварин, полуиндианец — не беше виновен. Освен това се опита да забрави, че той всъщност не иска да се жени за нея и че този брак е негов дълг. По някаква причина тази мисъл страшно я тормозеше, така че тя я потулваше някъде в дълбините на съзнанието си.

На другата сутрин лежеше будна в леглото, знаеше, че е късно и си мислеше за него. Спомни си как я бе прегърнал снощи, как скръбта му бе почти осезаема и стигаше до нея през всяка пора и фибра на тялото му. Миранда решително стана и се облече. Точно сега той се нуждаеше от нея и тя смяташе да му помогне да облекчи скръбта си.

За нея тази роля бе нова и тя с ентусиазъм се зае да я изпълнява. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Вдъхновена от едно хрумване, тя се облече в костюм за езда и се забърза надолу по стълбите. Елена бе единственият човек наоколо и месеше тесто в кухнята.

— Сеньора! Тъкмо щях да ви донеса закуската — тя цъфтеше. — Радвам се, че сте станала.

— Не съм гладна, Елена — отвърна Миранда, малко задъхана. — Къде е капитан Браг?

— Отиде да поязди в долината с мъжете.

Миранда посърна. После изражението й се проясни.

— Далече ли отидоха?

Елена вече чупеше яйца в един черен железен тиган. Последва ги бекон, който зацвърча.

— Не, наблизо са. Защо?

Миранда не отговори. Знаеше, че може да се справи с Дейзи, кротката кобила, която бе яздила с Джон, но не се радваше на идеята да язди сама. Въпреки това искаше да го види. Искаше да е с него, да го кара да се усмихва. Знаеше, че дълбоко в душата му го боли, но той крие тази болка от хората и тя искаше да отнеме част от нея. Това бе подтикът да утешава, стар като света.

Тя се насили да хапне малко яйца и резенче бекон, както и чаша горещо кафе, с което започваше да свиква. Когато Елена отиде до сушилнята, Миранда набързо приготви малко храна за пикник — обладана от внезапен порив на вдъхновение. Сетне забърза навън, като знаеше, че Елена няма да одобри това, че тя е изминала сама дори няколко мили, за да намери Браг.

Дейзи я посрещна с приветствено изпръхтяване, като навря червеникавата си муцуна в ръката й.

— Не ти донесох нищо, момичето ми — рече Миранда, като я потупа. — Съжалявам.

Да оседлае и да сложи юздите на кобилата не бе лесна задача. Макар стотици пъти да бе гледала как се прави, тя никога преди не беше ги слагала сама. Седлото бе тежко, а тя бе ниска, но накрая успя да го качи на гърба на Дейзи. Лесно й пъхна подпръга, а Дейзи спокойно прие мундщука. Миранда бе много горда, че е оседлала коня съвсем сама.

Качването представляваше нов проблем, но тя започваше да се вълнува при мисълта, че ще изненада Браг. Отведе Дейзи до една бала сено, качи се върху нея и оттам се яхна. Потеглиха в тръс.

До този момент вече бе свикнала с ездата, макар че все още леко подскачаше. И Браг, и Джон й казаха, че тайната на добрата стойка е да отпусне гърба си, но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя забави Дейзи до равен ход, който бе много по-удобен и те бавно поеха през безкрайната ливада.

Къщата изчезна зад тях. Миранда никога не бе ходила навън сама и това бе доста замайващо чувство. Тя вдъхна дълбоко свежия, хладен въздух и се загледа със страхопочитание във великолепието на гористите планини и назъбените върхове около нея. Представи си какво е да си мъж като Браг, който може да ходи където си поиска, без да се страхува от необятното пространство, силен и свободен. Беше вълнуващо. Хареса й да язди сама.

Не за първи път, откакто бе дошла в Тексас изпита величествено чувство на страхопочитание от тази дива земя. Този път усещането бе силно, неутолимо, възвисяващо. Тя реши, че ще язди всеки ден и ще изследва долината. Естествено нямаше да стигне далеч. Дори сега бе само на няколко мили от къщата. Макар че всички казаха, че индианците никога няма да нападнат ранчото, тя не бе глупачка. Нямаше намерение да се натъкне на отряд команчи.

Въодушевена, както когато свиреше на пианото или танцуваше буйна жига, Миранда подкара Дейзи в лек галоп. Това бе смело от нейна страна, понеже знаеше, че не е кой знае каква ездачка. Но всъщност бе по-лесно да се седи в галоп, отколкото в друсащия тръс, след като преодоля страха си от бързината. Страните й поруменяха. Бе прекрасно утро, прекрасен ден.

Миранда чу тропота на копита чак когато я настигнаха. Усети как през нея пробягва страх, като се чудеше кой може да я преследва като луд по този начин, а после погледна през рамо и веднага разпозна Браг. Кафявият му кон се бе запенил и когато Браг се изравни с нея, той хвана юздите й и дръпна и своя жребец, и нейната кобила толкова рязко, че Миранда едва не изхвръкна от седлото.

— Какво те е прихванало? — извика той, а изражението му бе бясно. Бе преместил коня си насреща й така, че коляното му докосна нейното и продължаваше да държи юздите й. — Миранда, да не си полудяла? Откачи ли?

Удоволствието от утринта се изпари. Тя го погледна безмълвно и й се прииска да заплаче под острата атака на думите му.

— По дяволите — изкрещя той, като се протегна и я разтърси за раменете. — Не ти е позволено да яздиш сама, разбираш ли? Никога! Никога!

Миранда усети как една сълза се спуска по бузата й и се бореше с всички сили да се овладее.

— Няма ли да кажеш нещо, по дяволите? — гласът му все още бе рязък, макар че вече не крещеше. — Трябва да плачеш. Надявам се да се чувстваш зле. Това не е достатъчно, за да изкупиш глупавата си постъпка.

Тя избърса сълзите си.

— По дяволите — рече той и преди тя да се усети, я свали от коня й и я прехвърли върху своя, като обви ръце около нея. — Уплаши ме до смърт — рече той, притискайки я силно към себе си, долепил уста до ухото й. — Не ме плаши повече по този начин.

— Просто исках да те видя — рече тя съкрушено.

— Господи, ако беше станало нещо… — Той я стисна и й се стори, че усеща как устата му се докосва за миг до врата й.

Почувства как я залива гореща вълна. Тя се сгуши по-близо, а лицето й бе влажно от сълзи. Прегръдката му бе толкова топла. Тялото му — толкова твърдо. Имаше нещо бурно и властно в начина, по който я бе прегърнал, както и нещо безкрайно нежно.

Миранда вдигна лице, за да го погледне и видя, че очите му са затворени. Той ги отвори, за да срещне погледа й.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Така и трябва — рече той сърдито.

— Донесох ти обяд.

Очите му се разшириха, а после той й се усмихна неохотно.

— Глупаче такова! Наистина ли ми донесе обяд?

Тя усети как той омеква и видя, че не може да скрие удоволствието си.

— Да.

Той открито се засмя, докато тя се изопна в прегръдката му.

— Защо ми донесе обяд?

Миранда се изчерви.

— За да те зарадвам — рече тя след малко.

Той я погледна с изненада. Тя се измъкна от ръцете му и се плъзна от коня.

— Все още ли си прекалено ядосан, за да обядваш с мен? — тя се поколеба. — Съжалявам. Всички се надпреварваха да ми повтарят, че в това ранчо съм в безопасност.

— Обикновено е така — рече той, загледан в нея, а после слезе от коня. — Но една жена никога не язди сама, никога. А и ти още не можеш да управляваш добре коня. — Той поклати глава.

— Но… беше прекрасно — рече тя, като улови погледа му. — Чувствах се… толкова щастлива.

Той й се усмихна малко накриво.

— Ако искаш да пояздиш, Миранда, разбира се, че можеш. Но с придружител. Освен това мисля, че е време да се научиш как се стреля и да получиш собствен пистолет. — Той помисли за това за миг, а после се ухили. Това бе една от онези усмивки, които караха сърцето й да запърха. — Умирам от глад.

Миранда взе кошницата, която той й подаде от кобилата й и го загледа как постила одеялото под два сенчести дъба.

— Какво си сложила тук? — попита той с щастлива нотка в гласа, проснат небрежно на одеялото.

Миранда седна, като внимаваше да не е твърде близо, и сложи кошницата помежду им.

— Наденичка, сирене, хляб и плодов пай — промълви тя, осъзнала, че е сама в тази огромна просторна долина с този суров мъж. Пулсът й сякаш се ускори. — И вино. Надявам се, че имаш апетит — рече тя меко.

Погледът му бе златист и напрегнат, вперен в очите й.

— Имам — отвърна той и незнайно защо начинът, по който я гледаше, както и мелодичният тембър на гласа му я накараха да се изчерви и да се запита дали има предвид храната.

Миранда извади яденето и му го сервира, докато той отвори виното и наля две чаши. Като му подаде чинията, ръката и се допря до неговата и изтръпна.

— Благодаря — каза той.

Миранда го гледаше как яде. Той сложи наденичката върху хляба и гладно го захапа. Половината сандвич изчезна пред очите й. Сетне отпи глътка вино и погледна към нея над ръба на чашата си, а очите му искряха от добро настроение.

Миранда се чувстваше необяснимо нервна и пресуши половината от виното си.

Браг привърши храната, която тя му бе дала, заедно с виното и напълни отново чашите им.

— Какво друго има?

— Сладкиш с праскови — отвърна тя, подавайки му едно огромно парче.

— Как така ти никога не си гладна? — попита той, приковал поглед в нея.

— Аз тъкмо хапнах, преди да изляза да пояздя — усмихна се тя. — Елена не ме изпуска от очи, докато не се наям. — Чувстваше се много спокойна.

— Как ще те охраня? — Гласът му бе шеговит.

Миранда поруменя. Спомни си как веднъж й бе казал, че е прекалено кльощава и това я загложди. Реши да яде повече. Виното я караше да се чувства приятно замаяна.

— Елена е страхотна готвачка — рече той, като я погледна изпитателно. — Ти можеш ли да готвиш?

Тя се зачуди защо винаги я гледа с такъв голям интерес. Внезапно й хрумна нещо и се засмя.

— Какво смешно казах? — попита той и се наведе по-близо, като легна и се подпря на лакът.

— Не, просто си мислех, ако майката игуменка ме видеше сега… — Тя се изкикоти, като си представи отчаянието — не, ужаса — на жената.

— Мисля, че си пияна.

Миранда възкликна.

— Не съм. Дамите не се напиват! — Силно възмутена, тя довърши остатъка от виното. Той се усмихна, протегна се и взе ръката й. Дланта му бе топла, силна и толкова голяма, че ръката й се изгуби в нея.

Смехът й затихна. Погледът в очите му бе толкова чувствен и въпреки волята си тя бе стоплена и хипнотизирана.

Миранда не беше сигурна как стана всичко. Той лежеше до нея, толкова близо, прекалено близо, държеше ръката й и я притегляше. След това усети, че лежи настрана с лице към него, ръката му я бе обгърнала, а ръцете му галеха гърба й. Той леко се усмихваше и не откъсваше поглед от очите й. Тя знаеше, че непременно щеше да я целуне. Отчаяно искаше целувката му. Копнееше за нея.

Лицето му се наведе бавно, прекалено бавно.

— Толкова си хубава, Миранда. — Думите му бяха дрезгава ласка.

Тя затвори очи, едва дишаше, а устните й се разтвориха в очакване.

Устата му бе мека и влажна, когато допря челюстта й. Дъхът му погъделичка ухото й. Устните му играеха леко по бузата й, по трепкащия й клепач. Дъхът му бе топъл, неравномерен. Хвана я по-силно, когато устата му нежно погали нейната.

През нея преминаха сладостни и вълнуващи усещания, който никога преди не бе изпитвала. Тя отвори уста, притисна се към него, а ръцете й се обвиха около врата му. Тогава той я притегли силно към себе си, като прехвърли едното си бедро връз нейното, а устата му стана настойчива. Езикът му проникна през устните й. Тя простена от удоволствие, като се запита смътно как е могла някога да смята това за отвратително. Усещаше как сърцето му бие бързо и неравномерно срещу гърдите й — а дали не бе нейното сърце? Той хвана главата й отзад с една ръка, като я задържа неподвижна, за да може по-добре да се впие в устните й. Тя се изопна нетърпеливо насреща му. Не можеше да мисли, можеше единствено да усеща.

Ръцете му бяха навсякъде, обхождаха раменете й, ръцете й, гърба й. Тя възкликна от изненада и искаше да протестира, когато той хвана едната й гърда и я обви с ръка, но приливите на наелектризиращо удоволствие, които преминаха през нея сринаха всяко подобно намерение. Тя чу странен звук — беше се изтръгнал от нейните устни. Браг изстена силно, като потърка дланта си по втвърдяващото й се зърно. Тя се изви още повече в ръката му.

Той я претърколи под себе си и легна с цялото си тяло върху нея. Един предупредителен глас се опита да пробие мъглата от виното и чувствената наслада. Той се бе наместил толкова интимно срещу нея, че тя усещаше твърдата му, гореща мъжественост да се притиска в корема й и болката, която й донесе бе сладка и болезнена и много, много настойчива. Целувката му бе жарка. Хълбоците му се преместиха срещу нейните. Бедрата й се разтвориха и той вмъкна своите между тях, раздалечавайки ги. Хвана я по-здраво.

— Миранда — прошепна той на пресекулки. — Скъпа, трябва да спрем, иначе ще те обладая още тук, сега. — Той отново я целуна, бавно, като подръпваше с уста долната й устна. Изстена. Тя се притисна към него. С голямо усилие той се отскубна и се изправи.

Отдръпването на топлината и допира му бе като заливане със студена вода. Очите й се отвориха и Миранда го видя да стои и да я гледа с толкова жаден поглед, че тя не можеше да преглътне. Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Можеше единствено да го гледа в отговор.

39

Браг си подсвиркаше глухо, докато прекосяваше поляната между къщата на работниците и тяхната. Настроението му бе чудесно, духът му — още по-бодър. Той се засмя на глас, като се чувстваше повече от самодоволен — почти надут. Замисли се за настъпващата вечер, за целувките, които щеше да открадне. Ухили се още по-широко. Опита се да не мисли за сватбената си нощ, която бе чак след седмица. Не, шест дни. Едвам щеше да изтрае.

Бе размразил Ледената принцеса. Миранда се бе стопила.

Той влезе в къщата и закрачи към кухнята, като изненада двете жени.

— Кога е вечерята? — попита той Елена, като я гледаше как нарязва прясно опечения, горещ хляб. Той помириса една огромна тенджера с яхния, а после взе една лъжица, за да я опита.

— Много скоро, сеньор — отвърна му Елена, като чакаше реакцията му.

— Господи, яденето е страхотно! Миранда още ли спи? — Той се чувстваше малко глупаво. От следобеда не можеше да възпре мислите си за нея — плътски, естествено. Държеше се като момче, на което му предстои да спи с първата жена в живота си.

— Да.

Браг се обърна и се запъти нагоре по стълбите. Почука на вратата, заслушан напрегнато в звуковете, идещи отвътре. Миранда му каза да влезе.

Той нахълта ухилен.

— Здравей, принцесо. Мислех, че ще проспиш вечерята.

Тя бе облечена само по долна риза и фуста, протегна се към халата си и свенливо го облече.

— Мислех, че е Бианка — промълви тя. Не го погледна в очите.

Тя бе прекалено изкусителна. Браг стигна до нея с две крачки. Преди тя да може да се помръдне, той я бе взел в обятията си, като я притегли интимно към себе си, а устата му търсеше нейната. Нямаше нищо лениво или спокойно в тази атака. Тази жена съсипваше всичкия му контрол, всичкия му разум.

Той остана като тряснат, когато Миранда застина, а после започна да се бори. Браг повдигна глава, но не я пусна.

— Какво е това? — попита той объркан.

— Да вървим — извика тя. — Мили боже! Нямаш ли никакви маниери, никакви чувства? Капитане! Пусни ме. — Очите й хвърляха огън, а бузите й пламтяха.

Той я пусна, все така объркан.

— Миранда…

— Как смееш да се отнасяш с мен като с някоя уличница! — извика тя, явно разстроена и гневна.

Той се втренчи в нея.

— Ама…

Лицето й се сбърчи.

— Че как иначе? Този следобед аз се държах… като някоя уличница… — Тя се извърна, а гласът й секна.

Реакцията му бе незабавна.

— Не, Миранда, не си причинявай това. — Той я хвана за раменете изотзад, но тя се отскубна от него. — Миранда!

— Не! Не ме докосвай, говоря сериозно!

Вече ядосан, той я извърна с лице към себе си.

— Днес следобед докосването ми ти харесваше — заяви той направо. — Страшно ти харесваше!

— Бях пияна — прошепна тя, като изглеждаше поразена.

— Що за извинение е това? Другата седмица ще се женим, Миранда. Какво лошо има в това да си разменим няколко целувки? Ти ще си моя жена, по дяволите.

— Какво лошо ли — всичко, разбра ли! Джон още не е изстинал в гроба си, а ти жадуваш да ме имаш! Ако не знаех истината, щях да си помисля, че дори не ти пука, че е мъртъв!

Той се изопна, като се бореше да възвърне самообладанието си и се опитваше да не й посегне.

— Знаеш колко обичах Джон — рече той след дълго мълчание.

— Тогава дръж се подобаващо — рече тя с равен тон. — Засвидетелствай уважението си. Престани да реагираш като някой див звяр!

Заболя го.

— Забравих, че си такава дама, Миранда — каза той, а думите му бяха жестоки и подигравателни. — Извинявай, но след днешния следобед, как можех да се сетя? — Той се обърна и излезе като стрела от стаята.

Господи, щеше ли някога да разбере жените? После бързо си напомни, че Миранда не е коя да е жена, а дама — той никога преди не беше имал вземане-даване с такива като нея. И как се очакваше да се държи? Можеше да страни от нея през следващата седмица, понеже, колкото и да не му се искаше да си признае, тя бе права. Ами след това, когато дамата станеше негова съпруга? Как трябваше да се отнася с нея тогава? Той нямаше представа.

40

Миранда бе станала с пукването на зората след една почти безсънна нощ, за да пита Дерек дали ще я заведе до Сан Антонио, за да иде да се изповяда. Отговорът бе кратко, грубо и много твърдо не.

Отначало тя бе изумена, но нямаше възможност да обсъди въпроса, понеже него го нямаше цял ден. Явно бе времето на основното пролетно почистване, когато всички животни бяха откарвани на по-високи пасбища, където имаше по-тучна трева. Тя отново подхвана темата на вечеря. В очевидно лошо настроение, Браг й каза, че ще трябва да почака до деня на сватбата им, понеже нямал време и хора, които можел да пропилее сега за едно пътуване до града.

Накрая Миранда отказа да мисли повече за шокиращото си поведение, което не подобаваше на една дама.

Браг и хората му работеха страшно много и Миранда изобщо не го видя през следващите три дни. Тя изпълняваше обичайните си задължения из къщата, като прекарваше повече време с Елена в кухнята, за да прави зимнина. Тя не се боеше от тази сватба така, както от първата, макар и да не го съзнаваше напълно. Познаваше Браг. Той не бе непознат, какъвто бе Джон, когато се омъжи за него. Освен това той се женеше за нея от чувство за дълг, за да й даде името си за протекция. Тя считаше, че бракът им ще е само дотам. Всъщност беше изненадана, че той дори работи в ранчото, вместо да язди с рейнджърите. На другата вечер го попита за това, когато той се прибра навреме за вечеря.

— Съкращавам си задълженията като рейнджър — каза й той, като сряза една дебела пържола. — Това е голямо място и сега е твое. Някой трябва да се грижи за него, иначе ще запустее. Ще яздя с рейнджърите само когато изникне нещо належащо.

Миранда бе шокирана.

— Джон е оставил ранчото на мен?

Браг се усмихна, погледна я изпитателно, а очите му за миг станаха нежни, макар и малко уморени.

— Ти беше негова жена, принцесо. На кой друг да го остави?

— Но… той нямаше ли някакви роднини? Несъмнено някой братовчед или брат ще го заслужава много повече от мен.

— Той остави всичко на теб, Миранда. Освен това участваше в доста бизнес начинания извън ранчото, в Галвестън и другаде. Всъщност ти си доста изгодна партия — ухили й се той.

Неговата закачливост, както обикновено, я завари неподготвена. Това бе толкова рядко и абсурдно качество у смъртоносно опасен човек като него. Миранда се усмихна.

— Но на теб не ти ли пречи? Да стоиш тук, вместо да яздиш с рейнджърите?

— Съвсем не — отговори той. — Странно, но вендетата, която исках да устроя на команчите внезапно не ми се струва толкова привлекателна идея.

— Каква вендета? — тя бе много любопитна.

— Защо ме засипваш с въпроси?

— Нали ще си ми съпруг — рече тя тихо.

Браг се усмихна с доволен вид.

— Е, предполагам, че ще е най-добре да научиш, след като доста народ го знае. — Той пресуши виното в чашата си и си наля втора. — Сигурна ли си, че не искаш?

Миранда поклати глава, изчерви се и си отряза парченце пържола.

— Аз бях женен — рече той небрежно. — Тя бе от апахите. Имахме момченце.

Миранда се втренчи в него, като отбеляза миналото време, но той говореше така, сякаш обсъждаше ежедневните проблеми. Лицето му бе спокойно и той ядеше така, сякаш си нямаше и най-малката грижа на тоя свят.

— Нападнаха мястото ми. — Той погледна към нея. — Ти не знаеше, че имам земя нагоре по Пекос, нали? Този ден яздех по хребета. Бях ги оставил сами. Команчите не воюват толкова на запад, това е земята на мескалеросите. — Като видя объркването й, той добави: — Мескалеросите са моят народ.

Миранда кимна, затаила дъх. Той сви рамене и пресуши виното.

— Открих жена си една година по-късно. След като я взели, команчите я продали в един бордей в Начес. Аз я отведох у дома, но тя умря няколко месеца по-късно. Не ядеше, просто залиня. — Той се облегна на стола си и срещна погледа й.

Тя виждаше, че му е трудно да остане равнодушен. Очите му бяха забулени, но тя усещаше тъгата, неотминалата мъка.

— Ами… синът ти?

— Той бе едва шестгодишен, когато го взеха — рече Браг, стиснал зъби. — Не можах да го открия. Сигурно са го отвели в племето си и са го отгледали като команч. Той се бе метнал на майка си — имаше нейната кожа и дори нейните очи. — Браг извърна поглед.

Миранда искаше да заплаче. Протегна ръка, за да покрие огромната му длан, но той я дръпна и се зае с картофите в чинията си. Миранда искаше да пита още за случилото се, но не искаше да го разстройва повече. Беше такава трагедия. Толкова голяма трагедия. Тя се запита преди колко време бе станало всичко това.

— Изяж си всичко — рече той, като я погледна само за миг с принудена усмивка.

Докато се чудеше как да го разсее, Миранда си играеше с храната си.

— Не си ли се научила на подчинение в този манастир?

Тя срещна погледа му и видя, че той е развеселен.

— Естествено.

— Тогава това е заповед. Изяж си всичко. Исусе! Един по-силен вятър може да те отвее. — Той се ухили. — Какво ще правя тогава?

— Капитане — укори го тя, — моля те, не споменавай напразно името господне.

Той бутна чинията си настрана и я загледа.

— Молех се — рече той усмихнат.

— Трупаш грях след грях — обвини го тя, като едва не се задави от хапката месо, която бе погълнала.

Той се протегна и я тупна по гърба.

— Благодаря — успя да каже тя.

— Ти си прекалено голяма католичка.

— Никой не може да е твърде благочестив — рече тя, като го гледаше възможно най-строго.

— Да не ми четеш конско? — захили се той.

— Не се ли боиш, че ще идеш в ада? — тя го изгледа и видя как усмивката му се разширява. — О, не! Ти дори не вярваш в ада и рая, нали? Ами в бога? — Тя бе поразена. Мисълта, че Браг един ден ще иде в ада страшно я разстрои.

— Естествено, че вярвам в бога — отвърна той, като си наля последното червено вино, което в началото бе пълна бутилка.

— В Отца, Сина и Светия дух? — Тя го погледна с надежда.

— Имам чувството, че не бива да се оставям да ме въвличаш в този разговор — рече Браг, който явно се забавляваше.

— В какво вярваш, Дерек? Не можеш ли да си сериозен за малко?

— Ще се опиташ ли да ме приобщиш към твоята вяра?

— Може би.

Той се засмя.

— Отказвам да имам жена, която да ми проповядва религия.

— Кажи ми възгледите си. Наистина ли вярваш в бога?

— Ти си упорита като магаре, принцесо. Да, вярвам. По свой собствен начин. — Той я погледна с открито, златисто веселие.

Миранда трябваше да попита:

— И? Как точно?

Той вдигна голямата си ръка и посочи с широк жест трапезарията.

— Вярвам, че бог е вятърът и дърветата, планините и езерата. Бог е ти и аз.

Тя възкликна, скандализирана.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш всеки момент да ме порази гръм.

— Ами… няма да се изненадам — успя да каже тя. — Това е еретическо богохулство!

— Не съвсем. Макар че някои сигурно ще кажат, че това е изопачаване на вярванията на апахите.

Миранда се боеше да попита за религията на апахите. Вместо това каза:

— Ще дойдеш ли с мен на изповед другата седмица?

— В никакъв случай — отвърна той, като хвърли салфетката си на масата, но бе усмихнат. — Аз съм толерантен човек, Миранда, и ако искаш да се молиш, да се изповядваш и да изпълняваш обичаите на религията си, можеш да го правиш. — Той заплашително се изправи, като стана много сериозен. — Но — и това е много важно „но“ — в момента, в който религията застане на пътя ми, намеси се в този дом или между нас, аз ще престана да съм толерантен. — Той се изправи и протегна ръка. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?

Миранда го изгледа, а умът й направо препускаше. После видя ръката му и, леко шокирана, стана и я пое. Излязоха навън под канадските тополи. Луната бе голяма и ярка и се процеждаше през новоразлистените клони. Те крачеха мълчаливи. Миранда не можеше да спре да мисли.

Джон поне бе богобоязлив човек. Въпреки думите му, че всъщност е протестант, той идваше с нея на служба… макар и само, за да я ощастливи. Ала Браг определено бе еретик. Трябваше ли да не обръща внимание на това? Ами заплахата му — понеже си беше точно това: заплаха. Ако тя можеше да го покръсти, трябваше да го стори толкова потайно, че той дори да не разбере какво прави. О, боже!

Мекият му, мелодичен смях наруши мълчанието.

— Май наистина съм те шокирал.

— Само малко — отвърна тя.

41

— Обявявам ви за мъж и жена — рече напевно отец Мигел. — Можете да целунете…

Миранда съзнаваше много добре всяка дума, която произнасяше свещеникът и още по-силно усещаше присъствието на мъжа, застанал до нея. Браг бе облечен в черен смокинг с чисто бяла риза и сива вратовръзка. Изглеждаше неудобно в официалните си дрехи. Тя усещаше близостта му, равномерното му дишане, присъствието му, топлината на тялото му. Когато надяна на пръста й златната халка, толкова проста и семпла, тя усети прилив на щастие. Ала това чувство бързо се изпари. Преди да успее да осъзнае факта, че е омъжена за този енигматичен, властен рейнджър, той я бе притеглил към себе си. Без капка приличие устата му се сля с нейната. Целувката не бе нежна и внимателна. Докато устните му играеха настоятелно върху нейните, твърди и напористи, тя усети как той се разтърси. После я пусна. Улови я, когато тя леко се олюля, като хвана едната й ръка и здраво я задържа до себе си.

Църквата ехтеше от тишина.

Нямаше гости в знак на уважение и траур към Джон — само двойката младоженци, отец Мигел и двамата рейнджъри, Пекос и Лейкли. Пекос предаде булката. Те се приближиха с усмивки, за да поздравят двойката.

— Дяволски късметлия си — казваше хилавият и върлинест Пекос. Беше се ухилил.

— Тъй е — рече Браг, което обърка Миранда. Ръката му сега бе обгърнала собственически рамото й.

— Поздравления, мадам — рече Лейкли.

— Благодаря — внезапно Миранда се почувства необяснимо изтощена.

— Мадам, ако ми позволите да го кажа, вие сте най-хубавото момиче, което съм виждал, истина ви казвам — рече галантно Пекос, ухилен до уши.

Тя се усмихна.

— Благодаря, Пекос.

— И ако старият капитан някога ви омръзне, само ми кажете. Ще се радвам да ви услужа.

Този път тя се изчерви.

— Добре ли си? — прошепна Дерек в ухото й, а дъхът му бе топъл. Приятен гъдел пробяга по гръбнака й.

— Малко съм уморена, Дерек — призна тя.

Той се засмя.

— Я повтори това.

Тя бе озадачена.

— Малко…

— Не, името ми — погледът му бе толкова топъл и толкова настойчив върху лицето й, че тя усети как бузите й отново се обагрят.

— Престани, наистина — промълви тя.

— Толкова си срамежлива — рече той дрезгаво. — Искам пак да те целуна… Но мисля, че ще припаднеш от срам.

— О, не, моля те! — Миранда бе истински разтревожена. Бе достатъчно лошо, че Джон едва бе изстинал в гроба си. И тя все още съзнаваше много добре причините за този брак — дълг, отговорност. Новият й съпруг щеше да се възползва от ситуацията, ако отново я целунеше. Тя нямаше да го позволи. За щастие, той изглежда само я подкачаше.

Естествено Браг знаеше, точно както и всички останали, надяваше се тя, че това е брак, който й дава протекцията на името му и това бе всичко.

Те се върнаха в хотела и Дерек каза:

— Миранда, ще те изпратя горе, но после ще те оставя за малко. Ще пийна едно-две с момчетата.

— Чудесно — рече Миранда, като не искаше нищо друго, освен да свали тази лилава копринена рокля и да се вмъкне в леглото. Защо бе толкова необяснимо изтощена?

Браг я изпрати до хотела и я придружи до апартамента им на горния етаж.

— Няма да се забавя — обеща той, като отвори вратата, но после се протегна към нея.

Отново я изненада. Тя отвори уста, за да протестира. От нея не излезе нито дума. Вместо това той хвана главата й с голямата си ръка, докато устните му се спуснаха върху нейните, а езикът му изследваше пространството, което тя му отпусна. Заляха я приливи на светкавична топлина, а после, също толкова внезапно, той я пусна.

— Ще се върна скоро — рече той, без да се усмихва. В гласа му имаше дрезгава нотка.

Миранда запротестира, но откри, че е застанала срещу затворена врата. Тя сложи длан на гърдите си и се обърна. Сърцето й биеше лудо. Мили боже, той нали не си мислеше… Мислеше си! Очевидно очакваше, че ще консумират брака си!

Миранда се загледа в красиво наредената дневна, без да види дори един детайл от мебелировката. Възможно ли бе Браг да си мисли, че ще спи с нея? Когато Джон бе починал преди не повече от две седмици?

Естествено, че не! Тя усети огромно, завладяващо облекчение. Браг можеше и да е варварин, но обичаше Джон, по мъжки, и безспорно изпитваше вродено уважение към мъртвия си приятел. Просто си беше… Браг. Като си отдъхна, тя започна да се съблича.

До този момент Миранда бе събрала всичката информация за него, която можа да изкопчи от Елена. Жена му и синът му били отвлечени от команчите преди осем години и му отнело близо година да я открие и да я освободи. Тя умряла няколко месеца, след като я върнал обратно при народа им, където живеели, понеже мястото му било опожарено и той никога не построил наново дом. Синът му трябваше да е вече около десетгодишен. Сигурно бе отгледан като команч и до този момент вече сигурно се мислеше за такъв. А и ако никой не му бе казал нещо друго, той никога нямаше да узнае истината за родителите си.

Браг се бе присъединил към първите, най-ранни тексасци в борбите им срещу Мексико малко след смъртта на жена си. Бе участвал във всички кървави бунтове за независимостта на Тексас. Бе яздил с първите рейнджъри, когато задълженията им още не били съвсем ясни. Животът му през последните осем години — от отвличането на семейството му досега — не бе нищо друго, освен една продължителна поредица от кръвопролития и войни, най-напред в борбата за Тексас, а после във вендетата му срещу команчите.

Можеше ли мъж като Браг изобщо да се засели някъде и да стои мирно, запита се Миранда. Явно си мислеше, че прави точно това. Тя искаше да го види как се освобождава от бремето на миналото си. Той не приличаше на човек, воден от омраза, но тя го разбираше достатъчно добре, за да знае, че е запазил чувствата си погребани дълбоко в себе си.

Той е толкова непонятен човек, помисли си тя, като се шмугна в леглото, облечена само в една памучна нощница, която се закопчаваше до врата. Сънят бързо я обори.

42

Разнесе се гръмогласен мъжки смях, гърлен и леко пиянски. Браг се облегна на стола си с вид на същински джентълмен, макар че бе откопчал сакото си бе и бе отхлабил шалчето на врата си. Краката му бяха започнали да пулсират, сигурен признак, че е носил проклетите си официални обувки прекалено дълго. Бе минал около час, откакто остави Миранда. Все още бе толкова дяволски въодушевен. Не искаше да е толкова възбуден, искаше да запази самоконтрол, да я люби бавно и дълго цяла нощ. Искаше да я направи щастлива, много щастлива.

— Пак се е замечтал — каза Пекос ухилен. — Побъркано от любов теле!

Браг се усмихна, без ни най-малко да се засегне и си сипа още една чаша уиски.

— За завистливите кучета и другите гадини — рече той и вдигна чашата си. — И за ревнивците.

Той отпи. Пекос се засмя, а Лейкли се усмихна. Джед Барне, един от съседите им, каза:

— Та кой няма да се замечтае? Аз съм се замечтал и не ме е срам да си го призная.

— За честните хора — рече Браг направо, като се опитваше да не мисли за нея, за бялото й, тънко тяло, тръпнещо в очакване. — По дяволите — рече той. Изправи се. — Линет! Къде е това шампанско?

— Мътните го взели! Ще ми се… Точно сега бих продал душата си, за да съм на твое място — рече Пекос, като говореше абсолютно сериозно.

— Господи, никога не съм имал сладка, добра жена — обади се Джед. — Мамка му, може пък и аз да взема да се оженя.

Браг не им обърна внимание, но чак след като хвърли предупредителен поглед към Пекос. Не му се слушаха никакви нецензурни коментари и за негова изненада Пекос не каза нищо от този род. Линет се появи с бутилка шампанско, хубаво и студено, и две чаши.

— Благодаря, скъпа — каза Браг.

— Не искаш ли да ми благодариш по-обстойно, преди да се качиш? — попита тя, заемайки подканваща поза. — Като едно истинско сбогуване? — тя се усмихна изкусително.

— Съжалявам — Браг се ухили доволен, че Линет му е навита. — Но Пекос може да ме замести — той смигна на приятеля си, който се засмя.

Браг излезе от бара и се качи по стълбите с разтуптяно сърце. Искаше да забави темпото. Искаше да се овладее. Просто не можеше да запази контрол над образните си, чувствени мисли. Нямаше търпение да вземе Миранда в обятията си.

Тя бе негова! Това бе толкова невероятно хубаво. Дали някога преди това се е чувствал толкова добре? Това беше прекалено заплетена мисъл, реши той, като остави шампанското и чашите на пода, за да отключи вратата. Вмъкна се на пръсти, като се чудеше какво прави тя. Апартаментът бе абсолютно тих.

Той се прокрадна в спалнята, понесъл по нещо във всяка ръка и се спря на прага. Цареше полумрак. Светлината в стаята бе слаба, но не толкова, че да не види, че е заспала насред голямото двойно легло. Забеляза, че е сплела косата си. Защо го бе направила, по дяволите?

Той сложи шампанското и чашите на масата до камината. Събу ботушите си, свали сакото и шалчето си и се почувства много по-удобно. Сетне запали огъня и го раздуха, докато се разгоря. Изправи се и се обърна, за да погледне жена си.

Миранда се събуди и се втренчи в него. Имаше изненадан и уплашен вид.

Сърцето му започна да се топи от жар и това усещане се разстла навсякъде.

— Здравей — рече той тихо и се усмихна. „Самото съвършенство,“ хрумна му нелепо. Освен това отбеляза, че се е завила до врата. Той отиде да запали една свещ и я занесе до шкафчето до леглото й.

— Какво… какво правиш?

Всичките му запаси от воля бяха изразходени, за да не я сграбчи в обятията си и да я обладае. Предната седмица, когато тя бе толкова близо и той знаеше, че е негова, но не можеше да я докосне, бе същински ад. Той се чудеше дали да не си легне с някоя жена, без значение коя, само за да облекчи част от огромната си нужда. Бе отпратил Бианка с истинско раздразнение още първата нощ, когато доведе Миранда вкъщи с трупа на Джон. Освен това бе прям. Нямаше намерение да спи с Бианка под носа на бъдещата му съпруга.

— Приготвям се за лягане — отвърна той и се почуди дали това е собственият му глас — бе странно нежен и внимателен.

Миранда се изправи в леглото.

— Какво?

Той се вгледа в грозната, детинска нощница.

— Искам да захвърлиш това нещо.

За момент тя се обърка.

— Какво? За какво говориш? Какво искаш да кажеш с това, че се приготвяш за лягане?

Той забрави за нощницата — щеше да й купи сто други, дори това да го разори. Прозрачни, дантелени одежди, които да подчертават красотата и, вместо да я скриват.

— Това е и моята стая — промълви той, като се опитваше да не обръща внимание на прилива на кръв в слабините си. Ръцете му се плъзнаха зад нея, откриха панделката на плитката й и я отвързаха.

Тя се дръпна назад.

— Дерек! Какво…? Престани!

Той бе освободил косата й и тя се спусна на великолепни, гъсти кичури около деликатното й овално лице. Браг долови паниката в гласа й. Защо се боеше? Не можеше да е от него? И другият въпрос — беше ли научила какво е страст? Той се изправи и се премести до шампанското, благодарен за слабата светлина. Не искаше тя да забележи колко е нетърпелив. Осъзна, че все още е недокосната — не бе научила радостите на любовта. Това подхрани възбудата му. Той щеше да е човекът, който да я научи.

Застанал с гръб към нея, той наля две чаши шампанско. Ръцете му леко трепереха. Взе чашите и седна до нея в леглото, като й подаде едната. Виолетовите й очи бяха огромни на трепкащата светлина на свещта.

— Вземи — промълви той.

— Не мога да повярвам — каза тя слисана. Взе чашата и решително я остави на тоалетната масичка. — Какво ти става?

Браг премига при негодуванието в тона й.

— Моля?

— Шампанско? Би ли ми казал какво точно празнуваме?

Той имаше чувството, че тя му е зашлевила плесница и седна по-изправено, а удоволствието му се попари.

— Това е първата ни брачна нощ — рече студено той, за да прикрие болката, която изпита.

— Забрави ли причината за този брак? — гласът й бе само изумен шепот.

На лицето му се изписа гняв. Той пресуши шампанското и запрати чашата в камината. При звука на разбитото стъкло Миранда подскочи. Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Отказвам да деля леглото ни с призрак, Миранда.

Тя извика и той отпусна ръката си.

— Нашето легло ли?

— Да, по дяволите. Не ми пука колко си го обичала, животът продължава и нашият започва сега, тази вечер. — Той заглуши протеста й с целувка, а страстта му изригна в бурята, която искаше да овладее, като я държеше здраво, прекалено здраво. Като отвори устата й насила, той я целуна толкова силно, че зъбите му се отъркаха в нейните. Той пъхна езика си вътре, като я принуди да легне по гръб и я покри със собственото си тяло.

Той бе толкова близо до точката, когато нямаше да може да се владее, а не искаше да стане така. Но бе достатъчно трезв, за да осъзнае, че тялото й се вдървява като дъска под него, докато тя започна да се бори. После се замята диво, макар че силата й бе направо жалка. Той рязко я пусна и скочи ма крака, отстъпвайки. Бе ужасен от себе си и вбесен от нея, от всичко.

— Обичала ли бе Джон?

— Как смееш! — извика тя с блестящ поглед.

— Как смея ли? — попита той, запъхтян като животно. — Как смея какво? Как смея да взема това, което е мое ли?

— Само фиктивно — изписка тя. — Ти каза, че се жениш за мен, за да ме защитиш, не за да ме изнасилиш!

Той я изгледа шокиран, а желанието му рязко стихна.

— Нямам намерение да те изнасиля, Миранда — каза той с равен тон. За какво, по дяволите, дрънкаше тя? Наистина ли го смяташе за някакъв негодник? — Мисля, че има някакво недоразумение.

— И аз така мисля — прошепна тя задъхано.

Той не можа да не забележи как гърдите й се надигат и спадат бързо, като изпъваха нелепата нощница. Зърната й се бяха втвърдили. Той погледна лицето й.

— Ти си моя съпруга във всяко значение на тази дума. Да, давам ти името си за протекция, но смятам да се наслаждавам на всичките си съпружески права.

Миранда се облегна, а цветът се отдръпна от лицето й.

— Противен ли съм ти? — усети още една пронизваща болка.

— Мислех… мислех си, че ще е само фиктивно… Брак само на книга.

Той горчиво се засмя.

— Боя се, че си бъркала.

От очите й закапаха сълзи. Браг изпсува.

— Смятам да се държа с теб като с моя жена, Миранда, във всяко едно отношение, и ти няма да ми откажеш.

— Отказвам да ти позволя да… да упражняваш правата си, не и докато не мине поне приличен период на траур.

Той се намръщи.

— Нима?

— Ако не уважаваш мен — извика тя, — поне покажи малко уважение към мъртвия ти приятел! Няма да ти разреша да задоволиш похотта си върху едва изстиналия му гроб! Нима нямаш никакви чувства? Или си толкова егоистичен? — гласът й се бе издигнал до писък.

Той бавно се размърда и облече сакото си.

— Естествено — рече сковано Браг. — Пак забравих за приличието. — Той седна и си обу ботушите, като междувременно псуваше несдържано. Не обърна внимание на пламналото й лице. — И какъв точно е приличният период на траур, Миранда? — гласът му бе натежал от сарказъм. Бе ядосан, наранен и изпълнен с горчивина. — Кажи ми, моля те — рече той подигравателно, — за да не обидя деликатните ти чувства, като дойда в леглото ти прекалено скоро.

— Една година, естествено.

Той рязко се изправи, втренчен в нея.

— Ще ти дам още три седмици — рече той грубо и рязко. — Това е Тексас, а не Лондон, нито Париж. Тук един месец траур е напълно приличен.

Миранда изглеждаше готова отново да се разплаче.

— И след като ти ми отказваш — добави той жестоко, като искаше да я нарани, — няма да се оплакваш, ако не се върна при теб тази вечер, нали? — Той повдигна вежда, зачакал реакцията й.

Трябваше й известно време, за да схване думите му. Тя поруменя и отмести поглед.

— Не, естествено. Направи това, което… трябва.

— Смятам да сторя точно това — каза той вбесен. Взе бутилката шампанско и я надигна, докато в нея не остана почти нищо. — За теб, Миранда, истинската дама. Как посмях да забравя това? — Той довърши бутилката. Стиснат уста в твърда черта, той я запрати в огнището. Бутилката се строши и той чу как леглото проскърца, когато Миранда уплашено подскочи, но не усети задоволство. Излезе и трясна вратата след себе си.

43

Докъм десет часа Браг не дойде да я вземе, за да се върнат в ранчото. Миранда не можеше да забрави в какво настроение бе той през нощта, всъщност не можеше да забрави нищо от тази нощ. Спомни си любопитно кадифения му глас, докато не се скараха за правата му като съпруг. Тя отново потрепери, замислена за буйния му нрав. Характерът му я плашеше. Но дори това усещане бе погълнато от друго, по-силно. Верен на думата си, той не се бе върнал тази нощ, чак докъм десет часа.

После се появи с много омачкан вид и със зачервени очи. Каза й с едно изречение да се приготви за тръгване след петнайсет минути. Без да й обръща внимание, той се бе преоблякъл в кожените си дрехи. Тръгнаха четвърт час по-късно.

Миранда не разбираше защо се чувства толкова гадно — и не можеше да спре да се пита къде е бил през нощта. Наистина ли бе ходил при жена? Но пък какво значение имаше? Нима тя не бе искала само фиктивен брак? Защо бе толкова разстроена?

Те се връщаха към ранчото с много опърпан, жилав по-възрастен човек, който яздеше до дилижанса им. Браг само й го представи като Браун. Той бе висок, облечен в неизменните еленови кожи и имаше гъста брада. Миранда не смееше да попита Браг за каквото и да било. Лицето му бе маска на здраво контролиран гняв. Освен това вонеше на алкохол. Изглежда не забелязваше присъствието й.

По-късно този ден Миранда откри чрез Бианка, че Браун е личният й пазач. Тя бе шокирана. Защо имаше нужда от личен пазач? Бе доста смущаващо, че мъжът е пред вратата й, когато тя е в стаята и че я следва навсякъде на дискретно разстояние. Това бе едва първият ден и тя се подразни, като усещаше черните му очи непрекъснато върху себе си. Да не би да се беше случило нещо, за което тя да не знаеше, и което да оправдаваше тази мярка? Или пък Браг се подготвяше да тръгва, може би за да язди с рейнджърите?

Той дойде късно този следобед, но изражението му все още бе толкова гневно, че тя се боеше да попита. Той сякаш дори не я забелязваше, когато вървеше из къщата и се качваше до стаята си. Чу го да вика на Бианка да му донесе гореща вода. После за нейна изненада забеляза, че Браун е изчезнал, изтича до вратата и го видя да се запътва към къщата на работниците. Беше объркана, докато не осъзна, че няма да има нужда от пазач, докато Браг е в къщата.

Трябваше й известно време, за да събере кураж да се приближи до него. Знаеше, че Бианка му донесе гореща вода за вана в стаята, но не бе слязла долу. Обзе я смътно безпокойство. Тя ясно си спомни как Бианка се бе вкопчила в Браг на онази горска поляна. О, не. Тя стисна зъби и се заизкачва по стълбите. Не почука.

Браг лежеше гол в стаята, с лице към вратата — и към Бианка. Миранда усети убийствена ярост. Той я погледна гневно с внезапен блясък в очите. Миранда затвори вратата зад себе си, а после видя, че мъжът й преспокойно подава на Бианка мръсните си дрехи. Тя отмести поглед от голото му тяло и се изчерви.

— Бианка, върви си, моля те — рече спокойно тя.

Момичето излезе.

Браг стоеше там, загледан в нея и скръсти ръце пред гърдите си.

— Искаш ли нещо, Миранда? — Тя осъзна, че стои в стаята му, на пет крачки от него и че той е чисто гол. Преди това само го бе зървала за кратко и никога не бе го виждала цялостно. За миг тя онемя, загледана втренчено в рамото му.

Той чакаше.

Погледът й пробяга по тялото му по собствена воля. Макар че ръцете му бяха небрежно скръстени, тя забеляза, че гръдният му кош е широк, твърд и космат, а мускулите му — надиплени. Коремът му бе гладък, отрупан с мускули, а космите се стесняваха до една линия. Възкликна, когато погледът й откри дебел, набъбнал член и рязко му обърна гръб.

Лицето й гореше. Никога преди не бе виждала това. Сърцето й туптеше диво, лудешки. Съвсем й изхвръкна от ума защо бе дошла в стаята му.

Браг се развесели, а после влезе в горещата вана, от която се издигаше пара.

— Държиш се така, сякаш никога преди не си виждала мъж, Миранда. Искаше ли нещо? — Въпреки волята му, тонът му бе толкова леден, колкото му се искаше. Знаеше, че се прави на сърдит, но по дяволите, той искаше да е такъв. Все още се чувстваше засегнат и ядосан заради това, че го бе отблъснала и заради явната й липса на влечение към него.

Тя се обърна, а лицето й издаваше всяка нейна емоция, както обикновено.

— Не е прилично Бианка да е тук — рече сковано тя.

Браг разгледа лицето й с надежда да открие знак на ревност. Усмихна се, когато го откри. Бе примесен с възмущение, но определено го имаше.

— Тя е виждала много голи мъже, Миранда, повярвай ми. Това не я притеснява.

— Настоявам — рече тя, като изглеждаше готова да се разплаче.

Той внезапно осъзна какво си мисли тя и се изправи във ваната.

— Миранда! Дори не си го и помисляй. Не спя с Бианка под носа ти и никога няма да го направя. Избий си го от главата.

Тя си отдъхна. Лицето му се смекчи.

— Не съм чак такъв мерзавец, нали? Ела тук.

Тя се поколеба.

— Не мога да си изтъркам гърба — оплака се той. — Не можеш ли да изпълниш това малко съпружеско задължение? — Той й отправи една лукава усмивка. — Обещавам да не хапя.

Миранда се приближи и взе гъбата и сапуна.

— Дерек. Относно този човек, Браун.

Той се наведе напред, като й откри една дълга част от широкия си, як гръб. Тя започна да го сапунисва, изненадана от усещането при допира с топлата му, гола кожа. Той бе гладък като коприна и същевременно толкова твърд.

Браг въздъхна и затвори очи. Раят, помисли си той.

— Дерек? Нужен ли е Браун?

— Да.

— Защо?

— Искам да стои около теб… Ооо!

Тя замръзна при чувствения му стон.

— Не спирай — рече той, като се опита да прозвучи нехайно, но не успя.

— Гърбът ти е чист — рече тя, като го изплакна с ръцете си. Те трепереха. Изпита лудешки импулс да потърка буза в топлата му кожа, да го погали с устни. Бързо отпъди това желание, шокирана от себе си. Изправи се.

Но той хвана китката й.

— Недей — каза той, като се извърна, за да я погледне. Усмихна се мързеливо. — Измий ми косата и гърдите, мила.

— Но, Дерек, ти наистина би могъл да се справиш и сам — гласът й звучеше странно, на пресекулки и изтънял.

— Нима те моля за нещо кой знае какво? — тонът му бе дрезгав, подкупващ. — Давам ти името си и в замяна искам само нежно женско докосване, една вана.

— Снощи получи нежно женско докосване — изплъзна се от устните й, — преди да може да го спре.

— Ревнуваш ли?

— Това е твое право — успя да каже Миранда. Тя ревнуваше! Мисълта я шокира.

Той продължаваше да я държи за китката и се усмихна, а златните му очи бяха някак странно грейнали.

— Глупаче такова — промълви той.

— Моля те — рече тя, като едвам дишаше. По погрешка бе погледнала надолу и водата бе увеличила и отразила тази негова мъжка част, която сякаш се протягаше към нея. Тя не можеше да повярва, че изобщо е имала нещо такова в себе си. Нима Джон е бил толкова голям?

Внезапно Браг поиска тя да узнае истината — това беше толкова важно.

— Снощи нямаше друга жена, Миранда. Не желая друга и искам да ти бъде съвсем ясно. Разбираш ли?

Думите му, сега толкова сериозни, я накараха да го погледне в очите. Тя отново поруменя, вбесена, че я е хванал да се взира в него, а после осъзна какво й е казал. И бе необяснимо развълнувана.

— Но къде беше?

— Напих се — прошепна той и затвори очи. Искаше я — сега. Бе й обещал три седмици траур, но го направи само защото бе достатъчно честен, за да признае, че е права. Независимо какво бе мнението й, той притежаваше чувствителност. Но ако се измъчваше по този начин, нямаше да удържи на думата си…

— Защо не се преоблечеш и не ме изчакаш долу — предложи й той.

Като си отдъхна, Миранда измъкна ръката си и бързо прекоси стаята, усетила очите му върху себе си. Чак след като затвори вратата, тя осъзна, че изпитва нещо, което подозрително прилича на разочарование. Но това бе абсурдно, разбира се.

44

Следващите два дни минаха изключително бавно. Браг го нямаше по цял ден, понеже яздеше с мъжете. Тя имаше чувството, че това му харесва. С изненада усети, че се чувства самотна и че няма търпение той да се върне. След първата им нощ вкъщи той бе пропуснал вечерята три пъти, за нейно голямо разочарование. Тя оставаше долу, уж погълната от някоя книга, като го чакаше и искаше да го види поне за няколко минути, преди да си легне. Той всеки път изглеждаше изненадан, а после зарадван, но се държеше подобаващо, като я изпращаше горе с кратка целувка по бузата.

Миранда не си признаваше, че допирът на устните му върху кожата й има някакъв ефект. Тя бе в траур за мъжа си. Освен това бе отгледана като добре възпитана английска дама и набожна католичка. Само фактът, че не бе свикнала с докосването му караше тялото й да изтръпва — от ужас, не от нетърпение.

Тя бе очарована, когато този ден той се върна рано следобед и се усмихна ведро на влизане.

— Прибираш се рано! — засия тя.

Браг се спря, а по чертите му премина странно изражение. После се ухили, а ъгълчетата на очите му се набръчкаха по очарователен начин.

— Харесва ми как звучи това, принцесо — каза той. — Уморих се от боба и от момчетата. — Той се заизкачва по стълбите. — Кажи на Елена да надмине себе си тази вечер, моля те.

Миранда усети някакво топло вълнение, като го гледаше как се качва по стълбите с леки и грациозни стъпки, без да си личи, че цял ден е работил. Тя уведоми Елена, че Дерек ще е тук за вечеря, а после се забърза към стаята си, за да се преоблече. Искаше да си сложи нещо специално, нещо, което щеше да му хареса и което не бе виждал преди.

Роклята, която избра бе наситено, жизнерадостно тюркоазна — цвят, който й седеше поразително. Имаше голямо деколте — почти неприлично, помисли си тя. Ушита бе от прекрасна тафта с големи, широки пол и. Бе оставила косата си пусната, като бе превързала през челото си панделка от същия плат. Синьото правеше очите й по-пурпурни, тъмни и тайнствени, почти черни. Неизвестно защо лицето й бе поруменяло и пламтеше.

Браг си пийваше бренди в кабинета, когато тя се спря на прага. Той веднага скочи на крака, а погледът в очите му веднага й подсказа, че напълно одобрява избора й. Той се усмихна, все така загледан в нея, а топазените му очи заблестяха.

— Ти си неподражаема.

— Благодаря.

Тя се поклони. Преливаше от радост — всичко на света престана да съществува в този момент, освен мъжа, който стоеше пред нея и това, че той я оценяваше.

— Гладна ли си? — попита той, като я хвана за ръка.

— Умирам от глад — отвърна тя.

— Това е страхотно! Имаш ли нещо против, че съм облечен така?

— Разбира се, че не, Дерек, това е домът ти! — Тя наистина го мислеше и той се усмихна. Бе облечен в чистите си дрехи от шевро, мокасини и обикновена ленена риза, разкопчана на врата. Тя бе свикнала със стила му на обличане — той му отиваше. Заради нея Дерек сваляше пистолетите и ножа си вечер, когато тя бе в къщата.

Седнаха и Бианка им сервира печено свинско, кнедли, сладки картофи, зеле и моркови в сладък сос. Браг напълни чашите им с червено вино и после вдигна своята.

— За теб, Миранда.

Думите му, толкова прости, бяха произнесени тихо, ала погледът му бе така настойчив, че бе почти изнервящ.

Миранда се поколеба, като си спомни последния път, когато толкова глупаво се напи, а после вдигна чашата си и се чукна с него.

— Благодаря — каза тя и внимателно отпи. Остави чашата си, докато Дерек пресуши половината от своята. Той пие прекалено много, помисли си тя. Но сякаш никога не му се отразяваше. Миранда се намръщи.

— Какво, принцесо? Защо се мръщиш? — гласът му бе мек, въпросителен.

— Ти пиеш доста — отвърна тя без заобикалки.

Браг се засмя.

— О, не! Да не смяташ да промениш и навиците ми за пиене, а? Нима винаги ще бъда съден и поправян от жена си? — тонът му бе игрив, закачлив.

— О, Дерек, не исках да си помислиш… Не те съдя. — Тя се спря, смутена.

— Разбира се, че ме съдиш — отвърна той невъзмутимо. — Ти ме отсъди още в мига, в който ме видя, не помниш ли? Мисля, че ме нарече див, нецивилизован звяр, грубиянин и, а да, варварин? — Той се усмихна.

Миранда се изчерви.

— Взимам си думите обратно.

Той се засмя, а звукът бе топъл и приятен.

— Недей. Ти си права и съжалявам, когато забравям колко си деликатна и мила — тонът му бе станал сериозен.

За да прикрие обърканата си изненада и топлината, която се разстилаше в тялото й, тя отпи от виното. После започна да яде. Свинското бе много вкусно. Браг й разказа за работата си в ранчото и тя го слушаше с неподправен интерес. Осъзна, че е била права — на него наистина му харесваше и тя нагло започна да му задава въпроси. Той напълни отново чашите им и тя се изненада, че е изпила своята. Вечерта бе толкова топла и приятна, толкова прекрасна, като в сън. Тя се чувстваше защитена, закриляна и… обичана. Кога през целия си живот се бе чувствала по този начин?

След вечеря той взе ръката й и те излязоха на верандата, за да се облегнат на перилата. Полумесецът бе точно като кравайче, почти бял, застанал сред хиляди блещукащи, светещи звезди в тъмносинята нощ. Имаше лек ветрец, чуваше се подрънкване на чанове и конско цвилене. Тя се облегна на мъжа, който седеше до нея, без да се замисли и усети мириса му — на бренди и еленова кожа, мускус и сапун. Ръката му обгърна кръста й и преди тя да се усети, той я обърна към себе си и я притегли по-близо.

Тя се стопи в тялото му, а лицето й се облегна на гърдите му, другата му ръка я обгърна и той я държа така дълго време, а нощта изведнъж стана много, много тиха. Той вдъхна аромата й. Топлината му пулсираше срещу нея. Тя чуваше биенето на сърцето му, плъзна ръце нагоре по гърдите му и обгърна врата му. Можеше да стои вечно в прегръдката му. Той я хвана по-здраво.

— О, Миранда — рече той дрезгаво, а устата му се притисна към върха на главата й. Стори й се, че я целува по косата, но ме беше сигурна. Ръцете му се плъзнаха нежно по гърба й. Нещо дълго и твърдо се изправи между тях, като се притисна и корема й. Искаше й се да стои тук вечно. Пулсът й започна да се ускорява.

Ръцете му също станаха по-бързи и по-твърди и я галеха напористо. Едната се премести над рамото й и я хвана за брадичката. Тя отвори очи и видя горещия му, златист поглед закован върху себе си и усети дъха му в лицето си. Затвори очи и въздъхна, като се изви насреща му. Искаше да я прегърне по-плътно.

Браг изръмжа — мъжки, животински звук. Устата му докосна нейната нежно, меко. Езикът му проследи формата на устните й, които се разтвориха по свое собствено желание, нетърпеливи, а после се стрелна съвсем леко между тях, възбуждащ, изкусителен. Тя отвори устата си по-широко, търсейки неговата. Устните му само се докоснаха до нейните, като запърхаха над лицето й, клепачите, носа, ухото й. Той захапа ухото й. Мек, слаб звук се изтръгна от някъде дълбоко в нея.

Устата му се върна към нейната, вече твърда, и тя се зарадва на нападението. Притисна се към него. Езикът му искаше да влезе и тя с нетърпение му разреши. Той започна да изследва устата й с нарастващо настървение, хващаше задника й и притискаше тази странна, сладостна твърдост срещу нея в същия ритъм.

Устата му се премести към шията й — целуваше и хапеше — и тя изви главата си назад, за да му даде повече пространство, заровила ръце в косата му. Хванала го бе здраво и го насочваше надолу, без сама да знае къде. Той възкликна, приемайки поканата и устата му заслиза, като я накара да заскимти. Леко я захапа и тя изстена, а после той зарови лице в меките извивки на гърдите й над деколтето на роклята й. Дишането му бе шумно, рязко и накъсано.

Тя трепереше от главата до петите.

Той докосна гърдите й, отначало нежно, но тя бе обезумяла от освободената от виното страст и се изви срещу него. Той я хвана, започна да дразни зърното й и тя потръпна. Усети голата му ръка, толкова топла и голяма, да се пъхва в деколтето й и да хваща гръдта й.

Внезапно един трезв глас се вмъкна в съзнанието й. Какво правеше той?

Дали бе проговорила на глас? Понеже внезапно, като гръм от ясно небе, Браг изчезна. Тя едва не падна, като отвори очи и хвана перилата. Опита се да си възвърне дъха. Чувстваше се замаяна, топла и изпълнена с непоносим копнеж. Запита се разочарована къде ли е той. Осъзна глупаво, че е леко пийнала. Обърна се и го видя зад себе си, с вид на човек, който се бори с дявола. Осъзна как се е държала — отново. Сякаш някой я заля със студена вода. Тя се изправи ужасена.

— Освободи ме от думата ми — рече той накъсано. Пристъпи към нея, а после се спря. — По дяволите! Дори и да го направиш, то ще е, защото изпи това вино. По дяволите!

Миранда стоеше там още миг, ужасена и копнееща едновременно. Двете чувства бяха толкова силни, толкова равни, че тя бе объркана и учудена. Възкликна и се втурна покрай него. Не знаеше дали се чувства облекчена или разочарована, когато той не я последва.

45

— Кога ще ходим в Сан Антонио? — попита тя предпазливо, като се изчерви въпреки волята си. Него го нямаше, когато се събуди тази сутрин и тя се чувстваше страшно благодарна. По-късно бе разкъсвана между желанието да го види и невъзможността да застане лице в лице с него.

Погледът му бе пронизващ.

— Нямах намерение да правя такова нещо, не и докато не ни потрябват запаси. — Той се бе изкъпал и преоблякъл и миришеше силно на сапун и цигари.

Лицето й посърна.

Той сложи ръце на кръста си и се вгледа в нея.

— Няма какво да изповядваш, Миранда. Да не би да смяташ да ходиш на изповед всеки път, когато те целуна — или само когато ти хареса?

Тя зае отбранителна позиция.

— Не ми хареса!

Той се засмя невярващо.

— Беше заради виното! И ти ми даде думата си!

Лицето му се изопна.

— Ако не бях ти дал думата си, принцесо, тази сутрин щеше да се събудиш в леглото ми — много по-мъдра и по-щастлива жена.

Миранда поруменя и се извърна, но не преди да го чуе как изпсува. Тя не искаше да го хока, бе прекалено заета със собствената си вина. А и той не беше прав — на нея не й беше харесало. Виното беше виновно. Тя никога повече нямаше да пие!

Вечерята бе мъчително преживяване. Тя беше прекалено разстроена от собственото си укорително държане, за да поддържа лекия разговор, който Браг се стараеше да води, така че той се отказа и те се хранеха мълчаливо. Тя бе достатъчно угрижена, за да го поглежда от време на време, убедена, че гой е в лошо настроение, но съвсем не бе така — Браг просто бе непроницаем.

— Да идем да се поразходим — предложи той, като се навечеряха.

— Не мисля, че е добра идея — отвърна бързо тя, като извърна очи. — Уморена съм.

— Да се поразходим — повтори той твърдо, като взе ръката й. Уви един шал около раменете и, прегърна я през кръста и тръгнаха под една редица от памукови храсти. Някаква сладка миризма, която Миранда не можа да определи насищаше здрача и му придаваше сладост. Браг я държеше твърде плътно.

— Не се дърпай — каза спокойно той. — Знам, че допирът ми не е отблъскващ.

Тя нямаше отговор.

Продължиха да вървят мълчаливи. Тя знаеше със сигурност, че той я е довел тук, за да я целуне. Сърцето й биеше от негодувание. Как смееше да се опитва да я прелъсти? Ами обещанието му?

Той я обърна към себе си и леко се усмихна, положил ръце на раменете й.

— Кажи ми сега, че това не ти харесва — каза той, като се наведе и я целуна.

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й. Тя се вцепени и се опита да се измъкне. Устата му бе топла, мека, но упорита и настойчива. Езикът му докосна мястото, където устните й се събираха възбуждащо, само за миг. Топла, влажна болка премина през нея като спирала.

Той повдигна глава и се усмихна.

— Ама и ти си инат и половина. Ще опитаме ли още веднъж?

— Ти обеща!

Той я притегли по-близо.

— Обещах да не се любя с теб, принцесо — рече той, а после отново залепи уста за нейната.

Този път тя се бореше, вместо да остане пасивна. Той не обърна внимание на това и само я хвана по-здраво. Тя се опита да извърне лице, но той с лекота улови задната част на главата й с една ръка и продължи да я целува, без да я кара да отваря уста. От нея се изтръгна изтерзан хлип. Той я пусна.

Миранда се препъна, но не падна, а и той не се опита да й помогне. Тя предпазливо се обърна и видя гърба му, когато той се облегна на едно дърво, зареял поглед в назъбените линии на далечните планини. Тя задиша по-леко. Бе ядосана, обидена, негодуваща — и в нея бушуваха толкова много емоции, че не можеше да ги разпознае всичките. Копнееше.

— Да се връщаме — каза той, като въздъхна тежко.

Тя си помисли, че усеща разочарованието му, толкова беше силно.

През следващите две нощи той не се върна за вечеря и Миранда не го дочака. Вместо това потърси убежището на спалнята си. Но не можа да заспи дълго след като той се прибра.

Бе събудена от оглушителния звук на множество копита, които се приближаваха към къщата. Тя запримигва и се пребори със сънливостта. Колко ли беше часът? Чу мъжки гласове, но не можеше да различи думите. Промъкна се до вратата, като се напъха в една рокля и погледна през прозореца. На двора седяха поне десетина тежко въоръжени ездачи, конете им бяха мокри от пот, а лицата им — мрачни. Миранда се изплаши и тичешком слезе долу.

Чу глас, но не този на Дерек, да идва от кабинета и не се поколеба да нахълта.

— … цял ден преднина… — казваше някакъв висок мъж, но спря в мига, в който тя влезе.

— Дерек! Какво има? — извика тя.

— Миранда, върни се в стаята си, а аз ще дойда след малко — каза той. Гласът му бе равен и тих, а изражението му — непреклонно.

Тя отвори уста, за да възрази, но видя погледа му — твърд и неумолим. Изплашена не на шега, тя се подчини. Като се върна горе, отново погледна през прозореца. Този път позна Пекос и Лейкли, седнали спокойно сред конниците. Рейнджърите. Нещо ужасно се бе случило, помисли си тя, щом са се събрали толкова много рейнджъри на едно място. Тя се разтрепери. Идеше й да се разплаче.

Чу стъпките му и се втурна да го посрещне на вратата.

— Дерек! Какво се е случило?

Той я поведе в стаята внимателно, но твърдо.

— Шшт! Има малко неприятности. Но ти не бива да се тревожиш за нищо. Няма да ме има една-две седмици. — Той я хвана за ръцете и се вгледа в разтревоженото й лице. — Не се безпокой, принцесо, тук имаш четирима опитни мъже и нищо няма да ти се случи. Браун ще седи до теб двайсет и четири часа в денонощието. И никаква езда, абсолютно никаква. — Той се усмихна. — Обещаваш ли?

— Обещавам — извика тя, като хвана здраво ръцете му. — Какви неприятности? С команчите ли?

Той кимна неохотно.

— Къде?

Той се поколеба.

— Миранда, ще бъдеш в безопасност. Но ние трябва да хванем тези негодници и да се отървем от тях.

— Каза, че вече не искаш вендета! Не отивай!

Той стана мрачен.

— Убили са Хюлит, Миранда. И трите му момчета. Едното бе само на осем годинки. Взели са Бет Хюлит и дъщеря й в плен. Дъщеря й е на твоите години и не е омъжена. Ще идем да ги върнем.

Миранда седеше неподвижна, пребледняла като платно и ужасно уплашена.

Той погали лицето й с изненадващо нежна ръка.

— Нищо няма да се случи с теб. Трябва да вървя. — Той се изправи, като се спря, а после леко я целуна по устните. Тя бе толкова уплашена, че само стоеше като камък и не можеше да помръдне, нито да мисли.

Той я гледаше известно време, в очите му проблесна разочарование, а после се обърна и влезе в стаята си. Тя го чу да се облича, да събира пистолетите, торбата и останалата част от нещата си. Умът й започна да крещи: Дерек си тръгва! Може да го убият!

Тя осъзна, че той вече е слязъл по стълбите, че може никога повече да не го види. Втурна се с вик след него.

— Дерек! Почакай!

Някой бе оседлал коня му и той се канеше да го яхне. Другите ездачи чакаха нетърпеливо, а конете им се местеха неспокойно. Той се обърна изненадан.

Миранда се затича от верандата. Роклята й се повдигаше около краката й, косата й бе пусната и се носеше като знаме след нея. Тя се хвърли на врата му и го притисна плътно. Топлите му, силни ръце я държаха здраво до него. Тя вдигна лицето си, а очите й бяха плувнали в сълзи.

— Не бой се — рече той нежно. — Нищо няма да ти се случи.

— Не ме е страх за мен — рече тя, без да може да спре рукналите сълзи. — Боя се за теб!

Дъхът му секна и очите му заблестяха като златисти огньове. Миранда обгърна врата му с ръце, като хвана гъстите коси, които се накъдряха над яката му и го притегли надолу. Целуна го безсрамно. Притисна се в него, впила устни в неговите, настоятелна, търсеща, обезумяла. Чу някакъв дълбок звук да се изтръгва от гърлото му. Някой се засмя, а друг предложи Дерек да ги настигне по-късно. Браг уви ръка в косите й и проникна по-дълбоко, а тя с готовност разтвори уста. Прие отчаяно езика му, като го подтикваше да влезе по-навътре. Усещаше цялото му тяло срещу своето, твърдо и жарко, дори мъжеството му.

— Да вървим, Браг — извика някой.

Браг я пусна, като решително я отмести далеч от себе си. Погледът му бе изгарящ. Миранда не сведе очи. Бе останала без дъх. Той се усмихна. Очите им се срещнаха, когато някакъв друг глас го подкани да се качва на коня. Той се обърна и скочи леко на седлото. Тя обви ръце около себе си силно, нещастно. Не можеше да откъсне очи от него, искаше да запомни и последната подробност. Той бе толкова прекрасен, с широки рамене, висок, силен, а дрехите се бяха изпънали по него. Седеше спокойно, грациозно, докато конят подскачаше развълнувано. Лицето му, толкова загоряло и слабо, бе невероятно красиво и очите му, златисти като слънцето, бяха нежни.

А в следващия миг той изчезна в гръмовния облак от копита и прах.

46

Събуди я някакъв шум.

Зазоряваше се. Дерек бе тръгнал само преди два дни. Сутринта беше необичайно тиха — нямаше птички, нямаше коне, нямаше звуци на мъже, които да стават и да впрягат животните, а тихите им, провлачени разговори да са прекъсвани от смях. Тя се заслуша напрегнато. Бе чула нещо. Ала… какво? Тя се опита да си спомни съзнателно. Животно? Пръхтене? Глух удар?

Защо утрото бе толкова тихо?

Миранда се изправи в леглото, отметна дългата си плитка над рамо и се поколеба. Не се чуваха звуци и от долния етаж, но пък после се сети, че само Дерек вдигаше шум сутрин, когато се майтапеше с Елена, докато тя му слагаше закуската, преди да тръгне. Миранда въздъхна и почувства странна самота. Потъна под завивките и се опита да заспи отново.

Задряма. Лекият й сън бе изпъстрен с образи на съпруга й — топло, трепетно чувство, смесено с болезнен страх за него. Сънуваше как той се е навел над нея, усмихва се и тя усеща топлия му дъх върху лицето си. Дерек. Сега щеше да се хвърли на врата му за добре дошъл. Беше глупачка, задето досега му бе отказвала. Ами ако не се върнеше? Не, тя никога повече нямаше да му откаже.

Той я взе в обятията си и Миранда се сгуши срещу топлото му, твърдо тяло за момент. После очите и рязко се отвориха и тя отвори уста, за да извика.

Нещо бе напъхано в устата й, нещо, подобно на памук, и тя бе преметната през едно твърдо рамо. Индианци! Мъжът излезе тихо и бързо от стаята й. Лицето й бе притиснато в голия му кръст. Той носеше само препаска и високи мокасини. Тя го гледаше изкривено отгоре надолу. Започна да се бори, но веднага осъзна, че е безсмислено. Мъжът бе твърде силен.

В коридора видя Браун, проснат по гръб, с отворени мъртви очи, а гърдите му бяха целите в кръв. Тя се задави от истерични ридания.

Мъжът я сваляше долу. Къде бяха останалите? Елена? Бианка? О, боже! Той я изведе навън, качи я на един черен кон и веднага след това скочи зад нея. Внезапно се понесоха диви бойни викове и от горичката наизлязоха десетина индианци с факли в ръка. Тръгнаха към сградите и ги подпалиха. Миранда се опита да извика, но през запушената й уста излезе само приглушен звук. Мъжът я държеше здраво с една ръка около кръста, като пришпори коня си напред.

Откъм къщата на работниците се чуха изстрели. Миранда ликуваше. Видя един, а после още един улучен воин, да падат от конете си. Обърна бясно глава. Бяха подпалили голямата къща и пламъците вече я облизваха по краищата. Тя чу женски вик.

Бианка бягаше към гората. Един команч я настигна в галоп и Миранда затвори очи, като си мислеше, че ще я прегази. Викът й проехтя отново. Воинът без усилие я преметна върху коня си и когато тя започна да се бори, я удари с опакото на ръката си и се чу шумната плесница, която й зашлеви. Тя се просна над гривата на коня.

Бе станало истинско меле. Похитителят й крещеше думи, които тя не разбираше, но явно даваше заповеди и команчите започнаха да изчезват в гората, от която се бяха появили толкова внезапно. Миранда потръпна от още един вопъл.

Те бързо последваха воините в гората, клоните ги шибаха през лицата, копитата на конете вдигаха гръмотевичен тропот, поводите дрънчаха. Миранда започна да мисли.

Нещо определено не беше наред. Тя бе живяла в Тексас достатъчно дълго, за да знае какво да очаква, когато имаше нападение на команчи. Те не се промъкваха в къщите, за да отвличат жени. Само атакуваха и устройваха засади. Сега изглеждаше така, сякаш… сякаш тя бе целта!

Но това беше глупаво!

Тя извърна лице, когато внезапно почувства ръката му, а после осъзна, че той маха кърпата от устата й. Захвърли я настрани. Тя усети с пълна сила колко сериозно е положението й. Щеше да бъде изнасилена от много воини. Можеше да я направят жена на някой от тях. Можеше да я продадат като проститутка. Тя затвори очи. Разтърси я още една тръпка. Не, мисли! Запази спокойствие! Браг ще дойде!

Тя бе обхваната от абсолютната увереност, че когато той пристигне, вече ще е твърде късно.

Цялата се разтрепери.

— Студено ли ти е, poquita?13

Обзе я ужас. Този глас й беше познат. Никога нямаше да го забрави. Като се извърна, тя срещна ухилената физиономия на Чавес.