ЧАСТ ЧЕТВЪРТАВЪЗЛЮБЕНА

71

— Какво й е? — попита подозрително жената, сложила ръце на дебелите си хълбоци.

— Веднага се вижда, че е хубавица — рече едрият мъж, облечен в дрехи от еленова кожа, като почеса въшлясалата си брада.

Жената бе ниска и трътлеста, очевидно проститутка, облечена в сатенена рокля със скандално изрязано деколте. Не бе нито млада, нито стара. Косата й бе червена и естествена, а на лицето й имаше тежък грим. Очите й бяха непреклонни и стари.

— Честър, какво си му направил на това момиче?

И двамата погледнаха към Миранда. Косата й бе цялата сплъстена, а от роклята й бяха останали само мръсни парцали. Честър бе измил лицето й, за да може Моли да види по-добре колко е красива, но нищо не можеше да промени празния поглед в очите й. Ако ги видя да я гледат или ги чу, то с нищо не се издаде. Всъщност изобщо не погледна към тях, а само през тях, сякаш не съществуваха.

— Нищо не съм й направил. Тя май не е съвсем с всичкия си. Не говори, не се усмихва, нищо. Ама е хубавица. Мамка му, няма нужда да говори, Моли, сама го знаеш. Мъжете не плащат на курва, за да говори.

Моли се намръщи и се приближи до момичето, после я обиколи и я огледа.

— Слабичка е. — Искаше да попита Честър как е попаднал на момичето, но не го направи — никога не задаваше такива въпроси. А не искаше и да знае. — Имаш ли си име, момиче?

Миранда я погледна невиждащо. Толкова я болеше. Защо не я оставеха насаме с мъката й?

— Казах ти, не говори. Ама ние с Уил я кръстихме Бела, защото е такава сладурана. Виж, ако не я искаш, мога да я дам в Чихуахуа, няма проблеми.

Моли се намръщи.

— Трябват ми две момичета, Честър. Проклетите кучки избягаха и се ожениха, можеш ли да си представиш? Както е взел да расте тоя град, ще ми трябват всички момичета, до които успея да се докопам.

— Тъй си е — окуражи я Честър. Нямаше да й каже, че той самият смята жената за откачена. Луда за връзване. Нощем стенеше и скимтеше, като непрекъснато повтаряше името Дерек. Мъжът й — този, който бе убит от команчите. Той винаги се бе страхувал от ненормалните и това беше лошо, понеже, ако тя не бе откачила от мъка, щеше да легне с нея. Колко жалко. — Галвестън е три пъти по-голям, отколкото преди пет години — рече той.

— Тук на практика нямаше нищо преди пет години — изсумтя Моли. — Добре. Ще я взема. Може би като се наяде и наспи както трябва, ще се оправи. Само да те питам откога е в такова състояние?

Честър се поколеба. Не искаше да й казва, че е така от първия ден, когато я видя и я купи от команчите.

— Разбирам — рече Моли проницателно. — Е, няма да ти дам стандартната цена, не и за тази. Седемдесет и пет и това е.

— Проклятие! Това си е пладнешки обир! Знаеш, че не продавам момиче за по-малко от сто и петдесет. Ти си ги връщаш за шест месеца.

Те започнаха да се карат и се спазариха на сто, както и двамата си знаеха, че ще стане. Честър си тръгна.

— Е, красавице — рече Моли, като я хвана за ръката, — ще накарам едно от момичетата да те изкъпе и да ти донесе нещо хубаво за ядене.

Тя я изведе от кабинета зад бара, който й служеше и за спалня. Имаше задно стълбище до стаите, където момичетата живееха и работеха. Бяха осем момичета — с тази ставаха девет. По-добре от нищо, помисли си тя.

— Лил, ела с мен — рече Моли на една висока, стройна брюнетка.

Лил стоеше на вратата, облечена в ефирен халат и говореше с някакъв дебел мексиканец и слабо момче с рижа коса. Тя послушно тръгна след Моли и Миранда до една малка стаичка, в която имаше легло, мивка, стол и гардероб.

— Коя е тази? — полюбопитства Лил, а сините й очи бяха дружелюбни.

— Бела. Нуждае се от грижи. Искам да я оправиш и да видиш дали не можеш да я накараш да проговори. Може да е глуха и няма, не знам. Аз лично не мисля, че е слабоумна. В тези очи има такава празнота — Моли се вгледа намръщено в Миранда. А после добави: — Погрижи се и да хапне нещо. Искам да я поохраним.

Моли си тръгна. Тя се притесняваше за момичето и това не й харесваше. Беше пресметлива търговка. Ако не беше такава, щеше да продължава да е по гръб всяка нощ като момичетата, вместо само когато й се прииска.

— Здравей, Бела — започна Лил. — Леле мале, колко си мръсна. Обаче наистина си хубава. Дай да свалим тези дрехи.

— Тя се запита дали момичето изобщо я чува. Сигурно не, понеже само седеше в средата на стаичката, където Моли я бе оставила.

Лил я съблече, след като поръча да донесат топла вода и вана. Момичето бе слабо и цялото в синини. Съжали я. Знаеше, че Честър я е довел тук. Лил сама си бе избрала този живот, така че имаше разлика. Въздъхна и помогна на Миранда да влезе във ваната, като не спираше да говори през цялото време.

— Нещата тук наистина не са толкова лоши. Моли се преструва на подла, но всъщност не е. Имаме много храна и един почивен ден в седмицата. Моли казва, че е важно да си почиваме. По-добре било за бизнеса, така казва. Иска да сме свежи. Ти си толкова хубава, че ще си много популярна. Изобщо ли не говориш?

Миранда погледна към жената, която я къпеше, и я видя като през мъгла. Жената й говореше и думите идеха от много далеч. Тя се зачуди къде е. А, да, Галвестън. Честър я бе купил от команчите. Продаде я в един бордей — точно както Дерек й бе казал. Дерек. Тя не можа да му каже колко го обича и сега той никога нямаше да го узнае.

— В очите ти има толкова болка — рече състрадателно Лил.

— Той нарани ли те?

Трябваше да положи прекалено голямо усилие, за да отговори, така че не каза нищо.

Лил я изкъпа много нежно и внимателно, сякаш бе малко дете. Дори състрадателното й докосване не можа да изтръгне Миранда от скръбта й. Лил й помогна да излезе от ваната, продължавайки да бъбри за последните клюки от Галвестън, докато грижливо я подсушаваше. Когато я уви в дебелата кърпа и я положи в леглото, Миранда не се противи. Лил започна да реши сплъстената й коса.

— Мили боже! Никога не съм виждала толкова много коса на една глава. Ти си късметлийка, Бела, знаеш ли?

Лил свърши и разпръсна косата на Миранда върху раменете й, за да изсъхне. Махна кърпата и й подаде един халат от гардероба, много подобен на този, който носеше самата тя. Миранда го погледна без любопитство, той беше прозрачен и не скриваше нищо. Това й напомни факта, че наистина е в бордей. Но го облече. Не й пукаше. Вече нищо нямаше значение.

72

Миранда вдигна глава, когато Лил се върна в стаята с поднос с храна. Лил се усмихна ведро.

— Здравей отново, Бела. Донесох ти малко храна.

Храна. Тя не беше сигурна кога бе яла за последен път, но ароматът на чили и боб бе остър и макар че й беше все едно дали ще яде или не, стомахът й ядно се бунтуваше. Неволно погледна към пълния поднос. Въздъхна и каза на Лил:

— Казвам се Миранда, а не Бела. Очите на Лил се ококориха от изненада.

— Ама ти наистина можеш да говориш! О, миличка, толкова се притеснявах за теб! Добре ли си?

В отговор Миранда почувства как очите й отново се насълзяват. Извираха отнякъде дълбоко в нея, в душата й. О, Дерек.

— Какво има, миличка? — тонът на Лил бе съчувствен.

— Мъжът ми.

Лил седна на леглото до нея.

— Искаш ли да ми разкажеш? Може би ще ти олекне.

— Но няма да го върне — рече меко Миранда.

— Съжалявам.

Миранда поклати глава.

— Не мисля, че мога да продължавам без него — гласът й секна.

Лил преметна ръка около нея.

— Трябва, мила. Ако той те обича толкова, колкото и ти, значи ще иска да продължиш.

В думите й имаше истина. А имаше и нещо друго, нещо, за което бе избягвала да мисли през цялото време и ръката й несъзнателно се премести към корема й в стар като света закрилнически жест.

Лил ахна.

— Миличка, да не си бременна? Миранда кимна.

— Тогава трябва да ядеш и да продължиш да живееш — рече твърдо Лил.

Миранда знаеше, че тя е права, но не знаеше дали ще може.

— Толкова е трудно.

— Не, не е. — Тя сложи подноса в скута й и й подаде една лъжица. — Хапка по хапка.

Миранда започна да яде.

— Миличка, ще ида да видя дали не мога да ти осигуря още няколко дни за траур, за да се стегнеш, преди да започнеш работа.

Миранда спря да яде. Бе вцепенена от страх.

— Лил, не мога.

Лил направи кисела физиономия.

— Милинка, ще трябва да си изкарваш прехраната.

Миранда поклати глава и преглътна едно ридание, като видя златистия образ на Дерек. Какво значение имаше? Какво изобщо имаше значение?

Лил я гледаше намръщена. Успокояваше я, докато се хранеше, каза й да се наспи и я увери, че ще дойде да я види на сутринта. Тръгна си и Миранда заспа неспокоен сън, прекъсван от кошмари за убийството на Дерек. Веднъж се събуди с вик и Лил се втурна полуоблечена, за да я успокои.

Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Лил идваше често да я види и я запозна с други момичета — проститутки, които изглеждаха мили и жизнерадостни, макар и любопитни. Мъката на Миранда и липсата на живец у нея изтръгна съчувствие и състрадание от всички. Тя рядко се усмихваше, а когато го стореше, това бе съвсем лека, едва забележима, тъжна и изпълнена с болка усмивка. Лил не беше единствената, която я съжаляваше и искаше да я закриля. Така бе и с повечето от останалите момичета.

Дойде денят, когато Моли реши, че Миранда е готова за работа. Лил й донесе вестта следобед и Миранда я загледа уплашено.

— Какво ще правя?

— Ще ти помогна да се облечеш — каза й Лил. — Ще сервираш напитки долу и когато някой мъж поиска да те заведе до стаята ти, първо взимаш парите и ги даваш на Клийв. Никога не прекарвай повече от половин час с един мъж. Още по-добре двайсет минути. Веднага щом приключи го изритваш.

Сърцето на Миранда започна да бие силно. Лил я прегърна.

— Ще се справиш чудесно.

Роклята й бе от розов сатен, избеляла и износена. Имаше много голямо деколте, което разкриваше почти всичко от малкия бюст на Миранда. Лил среса косата й и я пусна — блестяща и дълга до кръста. Понеже Миранда бе толкова бледа, Лил сложи малко руж на устните и страните й. Сетне погледна творението си и си помисли, че Миранда прилича на изрисувана порцеланова кукла. Усети как я пронизва жал. Слязоха долу и с всеки изминал миг Миранда ставаше все по-уплашена.

Барът бе шумен и отвсякъде се носеше гръмогласен смях. Усещаше се остра миризма на мъжки тела и евтино уиски. Лил усети как Миранда се сковава, видя бледото й лице и я хвана за ръката.

— Всичко е наред.

Мъжете спряха да говорят и всички обърнаха поглед към Миранда. Тя беше нова и следователно — обект на значителен интерес. Страхът на Миранда нарасна, когато осъзна, че всичко това действително се случва.

— Миранда, това е Клийв — рече Лил. — Трябва да занесеш парите на него, три гроша, преди да се качиш горе — повтори тя.

Клийв бе висок и дебел, с оредяваща коса и мустаци. Погледна Миранда.

— Ей, ама тя добре ли е, Лил?

Лил настръхна.

— Нищо й няма. Нали, миличка?

Миранда хвърли поглед към Клийв, а сетне към Лил, уплашена до смърт.

Едър мъж, облечен в изцапани дрехи от шевро, брадясал и с няколко счупени зъба, се запъти към тях.

— Ей, малката, аз ще съм ти първият.

Миранда погледна към Лил.

— Лил, не мога.

Той бръкна в джоба си и подхвърли няколко монети на бара към Клийв.

— Как те викат? — той сграбчи ръката й.

Миранда почувства допира му и се ужаси. Пребледня и се опита да се отскубне.

— Името й е Миранда — рече Лил разтревожена. — Всичко е наред, миличка, заведи Мое до стаята си. Той ще знае какво да направи.

Мое се засмя, откривайки жълтите си зъби, няколко от които липсваха. Награби Миранда през кръста.

Сърцето й запрепуска бясно. Тя погледна умолително Лил и започна да се бори.

— Не!

— Много е бойна! — Мое бе очарован. Отново се засмя, вдигна я, сякаш бе перце, и я понесе по стълбите. Тя не спираше да се бори, биеше се с истерична сила. Лил не можеше да изтърпи това.

Тя се втурна нагоре по стълбите с мисълта, че трябва да спре Мое. Настигна ги точно когато влизаха в спалнята на Миранда и ги последва. Мое хвърли Миранда на леглото и посегна да разкопчае колана си.

— Не, Мое — рече Лил. — Не искаш нея, а мен.

— Не, по дяволите. Искам новата, Лил. Тя е по-хубава. Задъхана, Миранда се сви на леглото и се изопна, а по изрисуваните й страни сълзите се смесваха с ружа.

— Доскоро беше болна — сопна се Лил и застана между Мое и леглото. — Мислехме, че е може да работи, но явно не.

— Махни се от пътя ми — изръмжа Мое.

Лил зае заплашителна поза.

Мое изсумтя.

Лил го погледна сърдито и започна да разкопчава роклята си откъм гърба.

— Няма да я бъде, Лил — рече Мое, но се възбуди и се ухили. Лил плъзна роклята си до кръста, разкривайки частичен корсет, който повдигаше гърдите й и над който стърчаха зърната и.

— Знаеш колко съм добра — рече тя дрезгаво.

— По дяволите — изруга Мое. Очите му горяха.

Лил свали роклята си до долу. Не носеше фусти — всъщност не носеше нищо, освен чорапи и жартиери. Мое се загледа в къдравите косми между бедрата й, а после си пое дълбоко въздух, когато Лил се пипна там.

— Кажи ми кого искаш сега, Мое — прошепна тя.

Той я награби. Лил се отскубна, изтича през вратата и се втурна в съседната стая, която бе нейната. Мое я последва. Лил се върна малко по-късно и намери Миранда просната на леглото в същата поза, със затворени очи.

— Добре ли си, миличка? — попита тя, като вдигна роклята си и я облече.

Миранда я погледна с благодарност.

— Имам една идея, Миранда, която ще ти помогне да не лягаш по гръб. Сега ще сляза долу, но ще е най-добре да стоиш тук, докато говоря с останалите момичета и с Моли.

— Говори с мен сега — рече Моли мрачно от вратата, облечена в обичайния си черен сатен. Роклята й, за разлика от тази на момичетата, бе нова. — Тя защо се е скатала тук сама?

— Моли, Миранда току-що е изгубила мъжа си. Та тя е почти дете! Погледни я. Трябва й време…

— Ще й мине — рече Моли.

— Да, с времето — Лил се загледа, сложила ръце на кръста.

— Лил, позволяваш си твърде много — рече Моли, като се намръщи. — Платих пари за нея и очаквам да си ги изкара.

— Аз ще поема нейния дял — рече Лил. — Ако аз и останалите момичета вземаме по още един клиент на вечер, ще е все едно, че и тя работи.

— Останалите момичета никога няма да се съгласят.

— Мисля, че ще ги убедя. Всички й съчувстват.

На Моли не й се искаше да си признае, но откакто видя момичето за първи път, не бе убедена дали да я купи поради странното й душевно състояние. Това я накара да се зачуди какво ли се бе случило с момичето, та бе толкова отнесена и замаяна. Сега, разбира се, знаеше, защото Лил бе разказала на всички. Момичето я трогна и я накара да изпита съчувствие — нещо съвсем не на място точно тук.

— Ако можеш да придумаш останалите момичета да го направят, ще опитаме известно време. Но тя все пак ще трябва да сервира пиене.

— Можем да кажем, че ти е племенница — рече запалено Лил. — И затова не й е разрешено.

Моли просто си тръгна.

73

Дерек беше прекалено слаб, за да търси Миранда, но въпреки това тръгна, докато следата бе още прясна. Бе минала седмица, откакто треската се уталожи и той можеше само да гадае колко дни са изтекли преди това от деня на атаката. Най-много още една седмица, помисли си той, но ако имаше късмет, само три-четири дни. Миранда бе със седмица и половина — две преднина. Раните му бяха превързани стегнато и заздравяваха, но той бе омаломощен, движенията му бяха сковани и го болеше. Точно сега бе половин човек и го знаеше. Но имаше пистолетите си. Можеше да стреля точно както преди и очите му бяха на мястото си — можеше да намира следи.

Пътеката им бе стара и той я изгуби много пъти. Понеже бе слаб, трябваше да върви бавно, като често се спираше изтощен, за да си почине. Но продължаваше да върви. Около лагера имаше шест трупа на команчи и той скоро видя, че следва още шестима воини, единият от които яздеше с допълнителна тежест — жена му. Ужасно се боеше.

Знаеше, че този път е по-лошо, отколкото с Чавес. Чавес бе вманиачен и я искаше за себе си. Той знаеше, че команчите обикновено изнасилваха всяка пленена жена, като всеки воин се възползваше, стига да иска. Ами ако я бяха убили от продължително изнасилване? Усети как му се гади отвътре.

Ако някога я намереше, щеше да я прати обратно в Англия. Там й беше мястото. Тя не заслужаваше наказанието, което тази дива земя бе нанесла на хората по границите. Той си обеща това и щеше да го изпълни.

Освен това веднъж се помоли на бога, преди да потегли. Това беше единственият път през целия му живот, когато се молеше. Падна на колене, а ръцете му се сплетоха така, както я бе виждал да прави, и затвори очи. Помоли бог да спаси живота й, понеже тя бе прекалено чиста, добра и вярна. Той не се опита да направи сделка, не предложи нищо в замяна, само се помоли.

Никога преди това не се бе чувствал толкова смирен.

Пет дни след като потегли, намери следи от лагер на команчи. Видя къде бе спрял по-тежкият кон, къде бе слязъл конникът му и забеляза поомачканата трева, където явно бяха стоварили Миранда или където тя бе паднала. Видя, че оттам е била замъкната на кратко разстояние по гръб. Виждаше следи от пети и от нокти — нейните пръсти. Мястото, където бе довлечена бе заобиколено от стъпки, които обикаляха в кръг около нея. Прилоша му, понеже тези следи разкриха историята така, сякаш я виждаше пред себе си и той наистина я видя с окото си на апах. Всички я бяха изнасилили там, където бе застанал.

Имаше и следи, че се бяха приближили двама конници, едри мъже с натоварени коне, поне единият от които беше бял. Първият мъж, висок и слаб, носеше ботуши. Едрият здравеняк бе обут в мокасини. Имаше празни кани уиски, разхвърляни наоколо, сдъвкан тютюн, остатъци от огън и огризки от сърна. Той разбра. Миранда бе тръгнала с тези мъже, бе продадена на тях. И те се бяха приближили до нея да я огледат — и може би да я изнасилят.

Решителността надделя над физическата умора и той продължи, като последва двамината, които се бяха насочили на югоизток. Беше лесно да ги следи, понеже конете им бяха натоварени. Той язди, докато се стъмни и вече не се виждаше, а после се свлече от коня, като се насили да изяде пушеното сърнешко месо, което носеше със себе си. Призори пое отново.

74

Дерек стигна в Галвестън с мрачна решителност.

Беше изгубил следите им предишния ден, но по това време вече не се съмняваше, че са се насочили към Галвестън. Бяха отбягвали всички други градове, селища и дори ферми и имения. Дерек знаеше защо. Понеже Миранда бе тяхна пленничка.

Боеше се. Имаше голяма вероятност Миранда дори да не е там, а да е била продадена отново и откарана на юг, в някой мексикански бордей. Той потуши надигащото се гадене и ужаса, който донесе тази мисъл. Знаеше, че трябва да е изостанал с около месец. Движеше се бавно, особено отначало, и освен това многократно бе губил следата и трябваше да се връща, за да я намери.

Той смяташе да претърси всяка кръчма и бордей в Галвестън, преди да се насочи към крайбрежието. Преди това се беше молил на бога тя да е добре. Сега просто се молеше — на всеки, който би го чул — да я намери там.

Няколко часа по-късно той не можеше повече — отчаян, загубил надежда, след като бе обиколил всеки бар и публичен дом, освен двата най-близки до крайбрежието. Стигна до „Червената жартиера“, когато вече се здрачаваше. Улиците опустяваха, но глъчката, идеща откъм бара, растеше. Той се плъзна грациозно от коня си, вече не бе скован и не го болеше. Понякога нощем раната от ножа в гърба се обаждаше, когато бе по-влажно.

Той влезе през широките люлеещи се врати и огледа стаята. Барът вече бе пълен с опърпани, мръсни посетители — моряци, пътници и мъже, облечени в еленова кожа, които крещяха и се смееха, тропаха по бара с празни чаши и искаха още. Сред мъжете обикаляха три момичета и сервираха питиета, всички облечени в крещящи сатенени рокли, разкриващи почти изцяло гърдите им. Потиснат, а после се приближи до бара и намери място между един моряк, който не говореше английски, и огромен мъжага, който вонеше на мечка и мас. Барманът го видя и след малко дойде при него.

— Едно уиски — рече Дерек.

Мъжът му наля.

— Търся жена — рече той, когато мъжът бутна към него една чаша.

— Дошъл си баш където трябва — ухили се Клийв.

— Жената е млада, седемнайсетгодишна, с виолетови очи и черна коса. Красива е, но е тънка. Казва се Миранда.

Клийв присви очи и взе парите, които Дерек хвърли на масата.

— Тука няма такава.

Сърцето му се сви.

— Защо търсиш точно нея?

— Тя ми е жена — отвърна Дерек. — Беше отвлечена от команчите, а после продадена на бели търговци на човешка плът.

Клийв издаде някакъв съчувствен звук и се отдалечи, за да обслужи друг клиент.

Браг глътна уискито на един дъх. Оставаше му само още едно място. Нямаше смисъл да кисне тук, губеше търпение. Отдръпна се от бара.

И тогава я видя да слиза по стълбите. Миранда.

Той замръзна, изпи я с поглед, без да може да повярва на очите си. Тя беше бледа и слаба, но зашеметяващо красива по някакъв деликатен, нежен начин. Бе облечена в червена сатенена курвенска рокля и той се разгневи — ядоса се, че показва толкова много и че идва от горния етаж. Много добре знаеше какво става горе. Приближи се до нея с четири крачки, точно когато тя стигна до най-долното стъпало и я сграбчи, като извика:

— Миранда!

Тя го видя и се хвърли на врата му. Притисна се и затрепери, като викаше името му.

— Ти си жива — изстена Дерек. — О, господи…

— Дерек, Дерек, мислех, че са те убили — проплака тя.

— Никога вече няма да те изпусна от поглед — рече той рязко.

А секунда по-късно усети стоманено дуло в гърба си.

— Пусни я — рече Клийв.

Дерек замръзна и пусна Миранда.

— Клийв, това е мъжът ми, недей! — извика Миранда.

— Сам ли ще си тръгнеш? — провлачи Клийв. — Или да те придружа до вънка?

Дерек го изгледа.

Клийв леко се усмихна, като размаха дулото на пистолета.

— Изчезвай, мистър.

Дерек я видя да скача, преди да успее да я спре. С яростен вик тя се хвърли върху Клийв, а ноктите й се насочиха към лицето му. Докато Клийв се опита да се защити, Дерек изби пистолета. Грабна жена си като нападаща змия, обви кръста й с една ръка и я дръпна от Клийв, притискайки я към себе си, а с другата извади колта си. Миранда се отпусна до него. Мъжете от най-близката маса наскачаха и събориха столовете си. Клийв се загледа и всички в бара насочиха вниманието си към него.

— Казвам се Дерек Браг — каза Дерек на Клийв. — И в случай, че репутацията ми не е стигнала дотук, аз съм рейнджър. — Той се спря, за да проникне смисълът на думите му в мозъците им. — Това е жена ми. Всеки, който се опита да ме спре ще предизвика масово убийство, защото нищо няма да ми донесе повече задоволство, отколкото да изпозастрелям всички в този бар.

Последва пълна тишина. Никой не помръдна. Дерек мрачно се усмихна. После една жена в черен сатен пристъпи напред от края на бара.

— Какво става тук? — попита Моли, като стигна до средата на заведението. — Веднага пуснете племенницата ми!

— Това не е племенницата ви, мадам — рече Дерек, — а жена ми. И точно сега не ми харесва много мисълта, че я намирам тук да проституира за вас.

Моли реагира бързо.

— Миранда само сервира пиене, питайте когото искате. Трябваше й работа и аз й дадох, само от добро сърце.

Дерек не сваляше очи от мъжете пред себе си.

— Миранда?

— Аз никога… никога, Дерек.

Той мрачно се усмихна.

— Днес е щастливият ви ден. Спечелихте си правото да живеете, като не сте разрешили на жена ми да проституира за вас. Но не си търсете белята. Сърби ме пръста на спусъка.

— Хм — изсумтя Моли.

Дерек излезе от салона с Миранда, притисната плътно към него, като предизвикваше хората да не си и помислят да го спират. Никои не помръдна.

Той я качи на седлото, а после скочи зад нея, като отново я хвана здраво. Обърна коня и потеглиха.

75

Дерек погледна Миранда, а гърлото му се задави. Бяха в една хотелска стая в Галвестън. Тя плачеше.

— Мислех, че си мъртъв. Отведоха ме и аз си мислех, че береш душа. — Тя се втурна към него. — О, Дерек, слава богу, че си жив!

— Жив съм — рече той дрезгаво. — Жив и здрав. Не можех да умра, без първо да те спася. — Той усети нещо влажно на лицето си и се стресна, като разбра, че са собствените му сълзи.

— Исках да умра — простена тя срещу гърдите му. — Без теб всичко изгуби смисъл. Яздехме дни наред, нямам представа точно колко.

Той я прегърна по-плътно.

— Миранда, добре ли си? — той трябваше да знае.

— О, господи, да!

Той хвана лицето й, преди да успее да я целуне.

— Команчите… нараниха ли те? А детето?

Очите й срещнаха неговите.

— Не ме изнасилиха. Продадоха ме веднага и мъжът, който ме купи се боеше от мен. Мислеше ме за ненормална.

Той въздъхна.

— Ами бебето?

Миранда потърси погледа му.

— Добре е.

За момент той само затвори очи.

— Имам те отново — рече Дерек, а облекчението в гласа му бе огромно. Той хвана лицето и в ръце.

— Не — извика тя. — Аз те имам отново.

Тя плъзна ръце в косата му и я хвана здраво. Като дръпна главата му надолу, Миранда започна да го обсипва с целувки.

Той бе изненадан още повече, когато тя отвори устата му насила и започна яростна атака с езика си.

— Миранда…

— Люби се с мен — прошепна тя, като го дръпна на леглото. — Люби ме!

Тя продължаваше да държи главата му. Легна върху гърдите му и отчаяно затърси устата му. Целуваше го по цялото лице, по очите и носа, по бузите и после по устата и той се взриви в отговор на страстта й, понеже се нуждаеше от нея точно толкова, колкото и тя от него. Отчаяни, обезумели, усещащи само върховното, завладяващо чувство, че се обичат толкова много, те свалиха дрехите си и започнаха да се галят страстно, като се извиваха и стенеха с преплетени тела.

— Обичам те — извика Дерек и потрепери, като държеше лицето й с двете си ръце, така че да може да плени устата й със своята.

— И аз те обичам — прошепна Миранда и той хвана хълбоците й и я дръпна надолу до там, където я искаше. Погледна я в очите и я тя отвърна задъхана на погледа му.

— Обичам те — повтори той и после се плъзна в нея.

Той видя как от очите й се зарониха сълзи и тя започна да плаче все по-силно и по-силно.

— Миранда — възкликна той, без да разбира, на прага на способността си да се владее.

— Толкова те обичам — изхлипа тя, като хвана главата му здраво и го целуна. Той вкуси сълзите й. — Никога, Дерек — започна тя, а лицето й бе още мокро, — никога не ме оставяй. Не искам да се разделяме повече.

— Никога няма да те оставя — отвърна искрено той с пресипнал глас. Прегърна я, затвори очи и започна да мисли, да усеща и да осъзнава колко много я обича. А после животворното му семе изскочи от него като експлозия и го изпразни. Той потръпна в нея, като й даде всичко, което имаше, и те наистина се сляха.

76

Той се облегна на лакът и й се усмихна. Тя срещна погледа му и му се усмихна в отговор. Хванаха се за ръце.

— Обичам те — рече той с дрезгав глас.

— Обичам те — отвърна тя.

Той се протегна и я докосна по бузата. Ръката му се плъзна надолу и хвана гърдите й, усещайки как у него отново се надига жажда. Започна да гали гладката й, извита плът, като се дивеше на красотата й. Прокара ръка по тялото й, към леката извивка на корема й. Спря я там, а после започна бавно да търка малкия хълм.

— Страхувах се, че си умрял, преди да успея да ти кажа колко те обичам — рече тя.

— Кажи ми сега.

— Не мога да живея без теб — рече тя.

Погледите им потънаха един в друг.

— Кожата ти е толкова гладка — прошепна той, като започна да изследва корема й — толкова бе стегнат и копринено гладък. Той се наведе и с езика си накара зърното й да щръкне. Пое го с уста и леко го засмука. Тя притаи дъх. Кръгообразните му ласки се увеличиха, като се спуснаха по-надолу. Той плъзна пръст във влажната, мокра долина отдолу. Тя потрепери.

Той нежно я милваше, а устата му си играеше със зърната й. Тя хвана главата му и разтвори бедра, като се изви срещу него. Той внимателно се претърколи настрана, допрял гърди до гърба й. Тя се обърка.

— Повдигни крак — промълви той и Миранда вдигна горния си крак, като го сви в коляното. После влезе във влажния й пулсиращ вход изотзад, като хвана хълбоците й и се спря, пълен, тежък и изопнат в нея.

— О, Дерек — прошепна Миранда.

Той се засмя, смях на сексуална мощ и желание. Започна да се движи бавно.

— Как се чувстваш?

— Толкова пълна. Дерек…

Той се протегна, за да погали гърдите й, докато я милваше бавно. Целуна врата й, рамото й, шията й отстрани. Тя възкликна, без да може да помръдне заради позата им, но искаща, искаща още. Изстена.

Той разбра и започна да тласка по-силно и по-решително. Ръката му се спусна по-надолу от гърдите й, мина по корема й, към издутата перла. Започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Когато тя извика, той я обгърна с ръце, като тласна още веднъж, и втори път, потрепери и се изпразни целият в нея, изстреля всичко, което имаше. Те лежаха потни и неподвижни, дишаха тежко, а сърцата им биеха учестено.

Тя се обърна по гръб.

— Само като си помисля, че някога смятах любенето ни за нещо лошо.

— Вече не мислиш ли така?

Очите й бяха по-възрастни, по-мъдри, загатващи за тъга и трагедия.

— Глупачка ли съм?

Искаше му се да си бе спестила изпитанията, през които премина. Сложи ръка върху нея и леко я целуна.

— Дерек?

— Да?

Вече не изглеждаш изтерзан заради детето ми. Той взе ръцете й.

— Няма да те лъжа. Не е леко. Но мисля, че овладях гнева си, поне по-голямата част. — Той я погледна сериозно. — Ще направя каквото мога, Миранда. Кълна се.

— Знам, че е така — рече тя и се усмихна, а в очите и заблестя надежда, надежда и любов. — Понякога си мисля за сина ти — прибави тя.

Внезапно той си спомни един сън, в който новороденият му син се бе превърнал в сина на Чавес. Намръщи се.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди доста време се сетих, че някое семейство команчи отглеждат момчето ти, а ти ще отгледаш момче с кръв на команчи. Може би това дете е дар от бога.

Той я погледна. Не вярваше, че това бебе е божи дар, но го порази как случката се бе обърнала наопаки — почти прекалено идентично, за да е съвпадение. Той бе полуапах, Чавес бе полукоманч…

— Неведоми са пътищата господни.

— Знаеш ли — подхвана той замислен, — забрави за малко за господ. Някой е взел момчето ми и го е отгледал като свое, несъмнено понеже е нямал собствен син. Някой се е грижил за него и може би го е обичал — той се загледа през прозореца.

— Точно както ти ще отгледаш детето ни и ще се грижиш за него — довърши Миранда. Тя знаеше, че е поразен от съвпадението на паралелните ситуации. Знаеше, че така е било предопределено и един ден и той щеше да го осъзнае.

Дерек я притегли по-близо.

— Нямам търпение да те заведа у дома.

Тя се надигна.

— У дома?

Той я погледна в очите и видя притеснението й.

— Ще построим наново ранчото на Джон — рече той. — То ще е много по-безопасно от моя край, тъй като е близо до Сан Антонио. Онзи път бе нещастна случайност, Мир…

— Не!

Те се спогледаха, сърцето му се сви, а тя изглеждаше готова да заплаче. Когато той заговори отново, гласът му бе много спокоен.

— Миранда, ранчото на Джон бе нападнато по воля на Чавес…

— Не! — тя седна в леглото и дръпна завивките нагоре. — Не мога. Дерек, обичам те. Ала мразя тази земя.

Той се уплаши.

— Какво искаш да правим?

— Да живеем в някой град — който и да е. Дори Сан Антонио. Но няма, Дерек, няма да ида да живея в тази забравена от бога пустош, не и сега, след като те открих отново, не и когато ще имаме дете. Дерек, теб едва не те убиха!

— Разбирам — рече той. Миранда се протегна към него.

— Моля те. Заради мен. Моля те.

Той се опита да се усмихне, но не успя.

— Добре, принцесо. Знаеш, че никога няма да те накарам да направиш нещо против волята си.

С облекчено изхлипване тя се отпусна в обятията му.

Той я прегърна, като се питаше как ще се справят. После се зарече, че ще направи всичко, което зависи от него, за да успеят.

77

Дерек я заведе обратно в Сан Антонио, а после замина да построи отново ранчото на Джон.

Отначало Миранда възразяваше с думи, а после мълчаливо. Той я остави на грижите на една възрастна шивачка, вдовица, която живееше в града. По пътя на обратно осъзна, че никога няма да е щастлив, ако живее в града — нито пък можеше да я пусне да се върне в Англия. Никога. Щеше да построи наново ранчото на Джон, което бе близо до Сан Антонио, и преди Чавес никога не бе имало проблеми с команчите заради големината и местоположението си. И по някакъв начин щеше да я накара да промени мнението си, независимо колко време щеше да му отнеме.

Веднъж седмично ходеше до града, за да я види. Подобно на повечето тексасци, Дерек нямаше почти никакви пари в брой, така че трябваше да построи всичко сам, от нула, и започна с къщата. Тъй като бе законният собственик на ранчото, можеше да взима на вересия материалите, от които се нуждаеше. До началото на август къщата бе построена, макар и по-малка от предишната — един етаж с три стаи: кухня-трапезария, кабинет, служещ за дневна, и спалнята им. Помогна му и фактът, че всички камини бяха още на мястото си. Къщата можеше да се разширява по-късно. Съседите му дойдоха да помогнат за построяването на хамбара, сушилнята също бе завършена. Той беше построил основите на къщата за работниците, но реши, че ще я довърши на спокойствие по-късно. Трябваше да наеме хора, които да съберат добитъка на Джон, но нямаше пари за заплати, така че, докато не продадеше малко месо, се налагаше да почака и да се справя сам. Продаде собствената си земя в Пекос. След всичко, което се случи, той знаеше, че никога повече няма да може да живее там — за Миранда да не говорим.

Вече си личеше, че е бременна — в петия месец, а може би и в шестия. Толкова му беше трудно да живее далеч от нея и седмичните му посещения просто не бяха достатъчни. Знаеше, че и тя се чувства по същия начин. Харесваше му как очите й грейват, когато се появяваше при нея в неделната сутрин. Понякога, макар да бе изтощен от целодневната работа, той се прибираше в града в събота вечер, за да я види. Водеше я на вечеря и на разходка на лунна светлина. Намираха някое закътано място край реката и се любеха така, сякаш им бе първият път. Само когато бяха заедно, се чувстваше цял и макар че тя го слушаше с любезен интерес, като й разказваше докъде е стигнал строежът, той знаеше, че все още е разстроена от действията му. Нямаше представа как ще я вразуми. Бързо приближаваше точката, когато щеше да му дойде до гуша.

Миранда прекарваше част от времето си, като помагаше на мисис Леандър, шивачката, в замяна на това, че тя се грижеше за нея. Предложи помощта си след първите две седмици, когато осъзна, че Дерек няма пари в брой. Знаеше, че се натрапва на жената — която не можеше да устои на чара на Дерек — и се справяше много добре с иглата и конеца. Мисис Леандър се зарадва, че има помощничка за цената на стая и храна.

Миранда прекарваше свободното си време, като правеше дрехи за себе си и за бебето. Понякога двамата с Дерек седяха в спокойна тишина и той я гледаше как плете чорапки, а лицето й сияеше от радостта на бъдещата майка. Той бе стигнал до точката, когато смяташе, че не му пука, че детето не е негово или поне не много. Толкова се радваше да я види щастлива в такива моменти. Само да можеше да е щастлива при него, вместо да живеят разделени.

Дойде моментът, когато усети, че трябва да тропне с крак.

Ранчото бе готово. Бе топло лятно утро и като го видя, Миранда се хвърли на врата му с изненада, понеже бе средата на седмицата.

— Дерек, какво правиш тук?

Той я хвана здраво за раменете.

— Време е да си събираме нещата, принцесо.

Тя го зяпна.

— Взимам те с мен у дома.

Тя заотстъпва.

— Казах ти…

— Не, Миранда. Ти си моя жена и мястото ти е до мен. Ти си нещастна без мен и аз — без теб. Не можем да продължаваме да живеем по този начин. Взимам те със себе си. Бих предпочел да си с по-широки възгледи. Бих предпочел да искаш да ме зарадваш, да ме ощастливиш така, както аз правя всичко възможно, за да те направя щастлива. Но като не успявам да го сторя, просто те взимам с мен въпреки желанието ти.

Те се погледнаха в очи. Тя се изчерви.

Той продължи безмилостно.

— Никога не съм искал много от теб. Държах се с теб като с принцеса, за каквато те смятам. Когато Джон умря, аз ти дадох време, макар че бях толкова влюбен в теб, че не можех да се побера в кожата си. Дори горе, в Пекос, не те насилвах — макар че това беше мое право. Приех това дете. Положих дяволски старания, за да се почувствам като баща. Знам, че те разочаровах няколко пъти и съжалявам, по дяволите. Иска ми се да мога да върна времето назад. Но сега те моля за нещо. Никога преди не съм го правил. Като твой съпруг от мен дори не се изисква да те моля за каквото и да било, но го правя. Моля те, върни се вкъщи с мен, опитай се да живееш с мен, до мен.

Красивите й виолетови очи бяха влажни и две розови петна се изтърколиха по бузите й.

— Ще се опитам, Дерек — рече тя нежно.

78

— Дерек, прекрасно е!

Той се усмихна, нелепо зарадван, и скочи от фургона.

— Имам още много работи за довършване — рече той скромно, като я погледна, за да види дали казва истината. — Ела.

Миранда се наведе към него и той внимателно й помогна да слезе.

— Сигурна ли си, че си добре? — той се безпокоеше. Бяха пътували бавно като охлюви, макар че получи уверенията на двама доктори, че едно пътуване с фургон няма да й навреди в сегашното й състояние. Всяка бразда го караше да се мръщи.

— Чудесно — увери го тя, като се усмихваше и се оглеждаше. Като му каза, че ще се опита да живее с него тук, в пустошта, тя наистина го мислеше — макар че се срамуваше от себе си, като осъзна, че всичко, което бе казал е истина. Тя обичаше Дерек и по време на връзката им той винаги бе давал — докато тя само вземаше. Сега тя щеше да даде всичко, което има, защото го обичаше до полуда.

— Ела да ти покажа къщата — рече той и я хвана за лакътя. Заведе я в кухнята. Огнището бе както преди, а едно голямо желязно котле висеше върху огъня. Той бе направил кръгла дъбова маса, достатъчно голяма, за да побере осем души и край нея бяха наредени осем стола. Подовете също бяха покрити с дъбов паркет. Помещението бе много просторно и Дерек бе инсталирал вътре водна помпа.

— Вътрешна чешма — прошепна Миранда, като се приближи до нея и я изпробва. Усмихна се, когато водата потече в калаената мивка, качена на поставка.

— Не искам да се налага да тичаш нагоре-надолу до кладенеца — рече той. Обърна се, когато Елена нахлу в кухнята с вик.

— Скоро ще има nino — извика тя въодушевена. Както всеки друг, тя смяташе, че детето е на Дерек. — Голямо, смело момче, което ще стане голям, смел мъж като баща си.

Миранда се усмихна и я прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — извика тя. Дерек й бе разказал как Елена се е скрила и оцеляла след нападението на Чавес. През последните няколко месеца тя бе живяла в града и с нетърпение се върна в ранчото при тях.

Дерек хвана Миранда за ръка и я поведе към дневната, в която имаше канапе и два стола пред камината, всичките купени на кредит.

— Просто ще продължаваме да добавяме разни неща в къщата, докато стане точно такава, каквато искаш.

Миранда се усмихна.

— Страшно ми харесва — каза му тя и го мислеше, макар че се изненада от това. — Харесва ми, защото ти си направил всичко това сам, за нас — тя погали корема си.

Понякога майчинската й гордост я караше да изпитва нарастващо терзание, горчивина и изумление от Дерек. Като сега. Той бързо го потуши. Щеше да бъде добър баща. Щеше да направи Миранда щастлива.

— Мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш — рече той, като взе ръката й и я заведе в спалнята. — Елена може да ти донесе нещо за обяд.

Миранда се загледа в спалнята, най-уютното помещение в къщата. Леглото бе голямо, дъбово, и тя знаеше, че е било направено по поръчка от един дърводелец швед. Пред камината имаше плюшено кресло и табуретка, както и две кожи — една там а друга — до леглото, от нейната страна, както й каза Дерек, за да не й изстивали краката, като става сутрин. Леглото бе покрито с красив юрган, ръчно направен от много различни парчета, съшити едно за друго. Двата прозореца бяха украсени с перденца на весели шарки — мънички бледочервени рози със зелени дръжки на кремав фон. До леглото й имаше и малка масичка със свещ и книга. В другия край на стаята, до един гардероб от борови дъски, беше поставен параван от японски лак. Зад него стояха мивка, нощно гърне и една медна вана. Спалнята определено беше най-голямата стая в къщата.

Миранда заобиколи леглото и взе книгата от нощната масичка. Беше библия. Тя усети как очите й се насълзяват, отвори я и видя надписа: От твоя любящ съпруг. Винаги твой, Дерек.

Тя се обърна към него. Той чакаше, а погледът му бе толкова напрегнат, топъл и изпълнен с любов.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Това е… толкова красиво, Дерек.

Тя притисна библията до гърдите си. Браг се усмихна.

— Искам да ти дам повече, Миранда, и един ден ще го направя. Бижута, коприни, и…

Тя стигна до него навреме, за да го прекъсне, като сложи пръст на устните му.

— Това е достатъчно.

Той се поколеба, после сведе лице, като много леко докосна устата й със своята. Любовта им ги обгърна и ги издигна.

79

Няколко дни след като я доведе в ранчото, Дерек излезе, за да преброи и да провери къде е добитъкът, останал на земите му. Беше застанал на десетина мили от къщата, високо на един рид, от който се виждаше дома му. Обърна разтревожен погледа си на северозапад и веднага видя опасността. На десетина мили имаше голяма група ездачи, които се приближаваха със спокойно темпо, вероятно в тръс, и не можеха да се различат заради облака прах, който вдигаха. Той изтръпна от ужасно предчувствие.

Окото му бе тренирано. Дори от такова разстояние той виждаше, че са поне двеста конници. Толкова много хора означаваше само едно — че нещо не е наред. Миранда си бе вкъщи — сама, като изключим Елена и едно момче, което бе наел само срещу храна, спане и обещание за заплата. Сръга коня си и се спусна в галоп към ранчото с безразсъдна скорост.

Не можеше да не си помисли: команчите.

Бяха стояли прекалено тихи и мирни през последните няколко месеца. Дванайсетте отцепника, които бяха нападали лагера им в Пекос не се брояха — този вид атаки бяха част от бита на команчите, от начина, по който живееха. Не можеше да има друго обяснение за няколкостотин конници, освен бойна група команчи, която се носеше към Сан Антонио. А ранчото бе почти на пътя им.

Той стигна в галоп до двора, викна на момчето, Джейк, и веднага му даде наставления. Извика и Миранда, която вече се бе спуснала тичешком към него, като го чу да идва.

— Дерек, какво има? — попита тя.

— Започни да помпаш вода — заръча й той — и залей къщата с вода.

— Какво става? — тя се уплаши.

— Веднага — изрева той. — И вземи Елена да ти помага.

Те затвориха кепенците на всички прозорци и ги залостиха. Кепенците бяха направени от шестинчов дъб, предвидени точно за такива случаи. Първата къща бе построена, за да устои на обсада, ако станеше нещо толкова немислимо и Дерек построи новата сграда по същия начин. Всички пушени меса бяха донесени от сушилнята. Четирите коня бяха доведени в дневната и спънати с букаи. Амунициите и пушките бяха извадени да са под ръка. После Дерек и Джейк помогнаха на жените да залеят къщата с вода и изливаха ведро след ведро. Той се радваше, че не е по-голяма и благодареше на бога, че през последните два дни не спря да вали.

— Команчите са, нали? — извика Миранда, като се облегна на един стълб и почеса гърба си.

— Направи достатъчно — рече той остро. — Влез вътре и застани до камината в дневната. Помниш ли как се зареждат пушки, Миранда?

— Не знам — рече тя нервно, а лицето й бе побеляло.

— Просто влез — повтори той.

— Исусе! — извика Джейк. — Чувам ги!

Дерек също ги чу. Тропотът бе като земетръс под нозете им. Видя масата от конници и сърцето му подскочи в гърлото. Не бяха двеста, а двойно повече.

— Всички вътре — заповяда той. Гласът му бе равен и хладнокръвен. Той трясна дебелата дъбова врата зад себе си, залости я и двамата с Джейк избутаха мебелите пред нея.

— Джейк, ти застани в спалнята — рече той.

Той се приближи до един от прозорците в дневната, който сега бе покрит с кепенци. Във всеки от тях имаше малък отвор, през който да се стреля — нещо съвсем обичайно в Тексас.

— Елена, покажи на Миранда как се зарежда, в случай че е забравила. Искам и двете да поддържате постоянен запас от заредени оръжия за нас двамата с Джейк.

— Готово — рече Елена.

Миранда не можеше да помръдне. Беше се сковала от страх. Тя осъзна, че Елена й говори и я погледна, без да я вижда. После чу бойните викове и Дерек и Джейк стреляха едновременно.

Нещо в нея се пречупи. Съпругът й, когото обичаше, стоеше там и защитаваше нея, бебето и дома им от тези диваци. В нея се надигна гняв, бесен и кипящ. Тя се протегна, взе една пушка и се втурна към прозореца до Дерек.

— Какво правиш? — попита той, като хвърли бърз поглед към нея.

Тя стисна зъби и мушна пушката в квадратния отвор на капака, като надзърна навън. Възкликна, отново изпълнена със страх. Никога не бе виждала толкова много индианци на едно място, всичките изрисувани и крещящи. Обстрелваха къщата със стрели. Няколко от тях имаха мускети, а съвсем малко — съвременни пушки. Бяха подпалили останалите сгради и сега палеха дома им. Сърцето на Миранда отново се изпълни с гняв. Тя се прицели, натисна спусъка и извика, когато индианецът, по когото стреля падна от коня си.

— Страхотен изстрел! — възкликна Дерек, като хвърли колта си на Елена и взе една пушка. Подаде на Миранда другия си колт. — Използвай това. Винаги си се справяла по-добре с пистолет, отколкото с пушка.

Те стояха един до друг сякаш с часове, но всъщност бяха минали не повече от трийсет минути. Почти половината команчи дори не спряха, като стигнаха до къщата им, а продължиха към Сан Антонио. Къщата не пламна. Миранда не знаеше колко команчи са застреляли Дерек и Джейк, но тя самата бе улучила поне шестима. После, също толкова внезапно, както бяха нападнали, те се обърнаха и тръгнаха на юг.

Дворът бе пълен с ранени и мъртви индианци — двайсетина, че и повече.

Миранда сложи колта си на перваза и избърса потта от челото си. Осъзна, че Дерек я е загледал и успя да се усмихне изнурено.

— Гърбът ми ще ме убие — рече тя.

— Миранда — прошепна Дерек. — Миранда, погледни какво направи.

Тя го погледна и изведнъж устните й се разтеглиха в усмивка — толкова ликуваща, че сърцето му подскочи лудо.

— Така им се пада — рече тя разпалено. — Тези негодници ще се замислят, преди отново да припарят тук!

Дерек отметна глава и избухна в смях, а после я грабна в обятията си.

— Господи, ти си великолепна — рече той.

80

Бойната група команчи, които наброяваха петстотин воини, бяха минали покрай Сан Антонио, помели Викторио, а после продължили напред и разрушили крайбрежния град Линвил. След това команчите се насочили към равнините си с две хиляди крадени коня, като оставили двайсет и четирима убити тексасци.

Всеки мъж в Тексас, който можеше да носи оръжие се надигна, включително и Дерек. При Плъм Крийк тексасците отмъстиха за мъртвите си, като убиха петдесет команчи, без да загубят нито един свой човек. Дерек се върна в ранчото, но деветдесет тексасци решиха да продължат, като навлязоха дълбоко в територията на команчите. През октомври предприеха изненадваща атака, като убиха около сто и трийсет команчи, включително жени и деца. Линията на поведение спрямо команчите бе решена — агресивно изличаване. Това беше краят на славните дни за команчите.

На Бъдни вечер Миранда усети родилните мъки. Бори се дълго и усилено, двайсет и четири часа, но роди ревящо момче в ръцете на Елена, а Дерек стоеше пребледнял до нея и я окуражаваше. Бебето веднага започна да плаче негодуващо, задето е излязло на бял свят. Миранда се строполи на леглото изтощена. Дерек затвори очи, също толкова уморен. Елена забъбри развълнувано на испански, докато миеше детето, хвалейки всичките му атрибути.

— Дерек?

— Тук съм — рече той прегракнало. Не искаше никога повече да преживее подобно нещо. Никога. Държеше я за ръката. През целия си живот не се бе чувствал толкова безпомощен. Не можеше да стори нищо, освен да окуражава жена си, докато тя страдаше и се мъчеше. Той бе абсолютно потресен.

— Момче ли е?

— Да, принцесо, момче — той се наведе и докосна с устни мокрото й от пот слепоочие. Всеки момент можеше да припадне. Да гледа раждането на жена си бе по-лошо, отколкото да тича по седемдесет мили дневно цяла седмица!

— Сеньор — извика Елена и преди Дерек да се усети, тя му подаде врещящото червенобузесто дете, загърнато в дебела бяла кърпа.

Той се втренчи изумен в бебето в ръцете си. Какво точно трябваше да прави, по дяволите?

— Елена, не мога… Остави на мен — рече той.

Елена почистваше Миранда, но той не гледаше към леглото. Вместо това откри, че се е втренчил в бебето, което продължаваше гръмогласно да реве. Мъничките пръстчета на мъничката ръчичка шаваха. Невероятно. Нима собственият му син бе такъв дребосък, когато се роди? Не можеше да си спомни. Усети, че люлее бебето — не можеше просто да го остави да си плаче. Но бебето продължи да реве.

— Мисля, че е гладно — рече той с мек глас. При звука на гласа му бебето спря да плаче и го погледна със сините си очи. Дерек се усмихна.

— Дерек — прошепна Миранда, прекалено изтощена, за да говори по-високо.

Той реагира, отиде бързо при нея, подаде й бебето, като се боеше, че може да го изпусне или че ще го нарани само от подаването. Гледаше как Миранда го взима в обятията си, а очите й блестяха.

— Колко е красив — прошепна тя.

Лично Дерек смяташе, че не е никак хубав, но не сподели мнението си. Погледна лицето на жена си, а после се загледа в сина си като омагьосан. Бебето правеше смучещи движения с уста.

— Гладен е — повтори Дерек със страхопочитание.

Миранда премести бебето, то намери гръдта й и жадно засука.

Дерек гледаше и си мислеше за сина си, чудеше се къде е и дали е добре. Усети как тъгата се опитва да се надигне от дълбините на душата му и се изненада. Мислеше, че отдавна се е примирил със загубата. Внезапно усети прилив на закрилническа топлина към това мъничко, ранимо бебе.

Миранда му гукаше и издаваше майчински звуци. Бебето спря да суче, но не заспа. Малките му юмручета запърхаха срещу гърдите на майка му.

— А сега какво иска? — попита Дерек, седнал до нея, без да откъсва поглед от детето.

— Не знам — рече Миранда, като погледна съпруга си и видя в него и топлина, и болка. Сърцето й потръпна. Знаеше си, че Дерек ще обича малкия Никълъс.

— Ник — рече Дерек и докосна с пръст ръката на момченцето. Ник веднага сграбчи протегнатия пръст, а мъничката му ръчичка се уви около него. Дерек се засмя, като се опита да дръпне ръка, но бебето не го пускаше. — Я го виж само! Какъв силен малък юнак.

Миранда се засмя.

— Мисля, че ме харесва — рече Дерек, а удоволствието се изписа по лицето му, докато Ник продължаваше да стиска пръста му.

Миранда нямаше намерение да казва на Дерек, че доколкото й е известно всички бебета имат този инстинкт да хващат. Само се усмихна. Никога в живота си не се бе чувствала по-прекрасно и спокойно.

— Как си? — попита Дерек, като насочи вниманието си към жена си. Видя, че очите й са затворени и тя вече е заспала. Наведе се напред и я целуна нежно, а после се спря, за да погледа бебето. То също бе заспало. Той се усмихна, хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Елена няма да нахълта в този момент и целуна Ник по челцето. После се вмъкна в леглото от другата страна на жена си и потъна в дълбок сън.

Загрузка...