Пътуване към рая

47

На Миранда й се плачеше, но се сдържа. Сълзите бяха глезотия, осъзна тя за пръв път в живота си — макар че сестрите й го бяха повтаряли многократно. Сега нищо не можеше да я спаси, освен господ.

— Какво ще правиш с мен? — извика тя.

Ръката му върху корема й леко я погали и ужасът й нарасна, защото тя бе облечена само в памучната си нощница.

— Вече ти казах, poquita — гласът му беше плътен, но толкова плашещ. — Ще те направя моя жена, моя съпруга.

— Те ще дойдат да ме потърсят — рече отчаяно Миранда. — Онези каубои…

— Не, сладката ми, боя се, че няма — гласът му бе в ухото й. — Ще трябва да излязат от къщата за работниците или да изгорят живи. След като и тримата излязат, мъжете, които оставих след нас ще ги очистят.

— Браг ще те убие!

Тя усети как мъжът зад нея се напрегна.

— Ако успее да ме намери, да заповяда.

Тонът му бе мек, но безмилостен и тя се уплаши. Гласът му стана копринена ласка.

— Но, сага, ти ме подценяваш. Мислиш ли, че щях да дойда при теб, докато той е още там? А?

Миранда затвори очи за миг.

— Знаел си, че рейнджърите са тръгнали на поход?

— След команчите ли? Да, разбира се. Не съм глупак. — Той я хвана по-здраво.

Миранда започна да се моли. Това бе единствената й надежда и й даде упование. Тя не бе самонадеяна, но не мислеше, че греховете й са толкова големи, та да бъде изнасилена от индианци или продадена в някой бордей като проститутка. После неволно се замисли за държането си с Браг. Не, не, не! Нямаше да се остави на отчаянието и чувството за вина точно сега. Трябваше й вяра — вяра и надежда.

Тя си бе помислила, че е стигнала до предела, който може да изтърпи през последния етап от пътуването си с Браг от Начес, но бе сбъркала. Двайсетината команчи яздиха два цели дни, като спираха само за да напоят конете. Яздеха в равномерен тръс, като минаваха една речна долина след друга. Миранда бе толкова неопитна, че й отне цял ден да разбере, че са се запътили почти право на север. Тя знаеше, че северен Тексас е най-нецивилизованата и дива част в целия щат.

На третата нощ спряха и направиха лагер. Когато Миранда слезе от коня, щеше да се строполи на земята, ако Чавес не бе я хванал. Не можеше да ходи. Тялото й крещеше от болка.

Всички ядоха пастърма. Нямаше огън. Миранда се молеше да не пострада тази нощ, молеше се Чавес да е прекалено уморен, за да я докосне. Молеше се и за Бианка, която само бе зърнала, докато пътуваха. Жената бе издръжлива, но Миранда знаеше, че е ужасена — познаваше се по очите й. Миранда се запита дали и нейният страх е толкова видим.

Молитвите й бяха чути, както изглежда. Явно воините бяха уморени колкото всеки нормален човек и след миг лагерът бе притихнал в дълбок сън. Включително Чавес, който лежеше по гръб до нея. Спяха на една и съща постеля.

Миранда се замисли дали да избяга. Знаеше, че ще умре, ако се опита. Нямаше пушка, дори и да можеше да я използва. Нямаше дори нож. Нямаше представа как да оцелее. Не знаеше къде да отиде. Но… може би този смълчан лагер бе дар, знак от бога. Може би. Той щеше да я насочи. Тя се страхуваше, но се боеше повече от това, което я очаква с Чавес, отколкото, че ще умре в пустошта.

Миранда предпазливо се претърколи по-далеч от Чавес, заслушана в дълбокото му, равно дишане. Глупак такъв, помисли си тя, като се запита защо не я е завързал. Или това, което вършеше тя, бе толкова глупаво, че го е сметнал за немислимо? Замисли се за Браг. Знаеше, че той би го одобрил. Тя бавно се изправи на колене и се огледа наоколо. Лагерът представляваше група тела, които дишаха тихо и само тук-таме се чуваше похъркване. Тя стана, и без да издаде и най-малкия звук, тръгна на пръсти към гората.

Бе подминала лагера и се препъваше в тъмната гора, когато внезапно се запита дали има змии и паяци. Искаше й се да има обувки и нож. Блъсна се първо в едно дърво, сетне в друго. Клоните я шибаха по ръцете, през лицето. Тя не вървеше в определена посока, просто по-далеч от Чавес. Спъна се в един корен и падна на ръце и крака. Внезапно започна да осъзнава какво е направила. Движеше се слепешком. Нямаше луна и й се искаше да изругае. Ритна пръста си в един камък и възкликна на глас. Звукът сякаш проехтя злокобно.

Тя застана много, много неподвижна, заслушана. Не чу нищо, освен един бухал и ветрецът, който подухваше листата, както й се стори. Направи още една стъпка. Твърде късно осъзна, че няма вятър. Той я хвана.

— Не! — проплака тя. — Не! Пусни ме! Пусни ме! Върви по дяволите!

Той я разтърси.

— Глупачка такава! Искаш да умреш ли? — Чавес я придърпа по-близо. Очите му блестяха в мрака. — Нима предпочиташ да умреш от диви животни или от глад, отколкото да станеш моя жена? — Ядосан, той я разтърси. — Отговори ми!

— Да! — извика тя. — Да! Смъртта е за предпочитане.

Той я зашлеви.

Миранда бе изумена и ударът я запрати заднишком в едно дърво. Внезапно задиша много шумно.

— Не искам да ти причинявам болка. Би трябвало да те набия. Сега си моя, Миранда, моя. Разбери го и го приеми.

— Омъжена съм за Браг! — гласът й бе задавен, но тя вдигна брадичка, като събираше смелост. Толкова беше трудно да се преструваш на смела.

— Не ме интересува. Много команчи взимат жените на други мъже. Ела. Сега трябва да те завържа, защото поне аз трябва да поспя малко тая нощ. — Той я хвана за ръка. Тя очакваше да е груб, но макар да я бе хванал здраво, Чавес я държеше внимателно. — Не ме карай отново да те наранявам, poquita — промълви той, като я поведе през гората, сякаш бе посред бял ден.

На другия ден яздиха още трийсет часа, без да спират. Команчите бяха неуморни, превъзходни ездачи. Миранда беше изтощена, болеше я и бе загубила почти всяка надежда. Браг бе казал, че няма да го има една-две седмици. Дори да се прибереше само след една, той тъкмо сега щеше да се върне в ранчото и да е много по-назад от похитителите й. Тя се молеше. Това й помагаше да възпре истеричния ужас, който щеше да се надигне и да се опита да я задави, заплашвайки я с лудост.

Бе пладне, когато изкачиха едно възвишение и Чавес спря черния си жребец.

— Погледни, cara.

На Миранда й се искаше да заплаче от отчаяние. Под тях, в долината, се простираше море от колиби. Имаше поне стотина-двеста. Толкова много! Ако изобщо я спасят, щеше да е нужна цяла гвардия. Всичко свърши, помисли си тя. Всички надежди, които бе таила — надежди, че Браг ще дойде… Той щеше да дойде, тя бе сигурна в това. Но не би могъл да я спаси от това.

Спуснаха се в селото на команчите, съпровождани от ликуващите викове и крясъци на воините. А други мъже, жени и деца се втурнаха да ги посрещнат и да ги поздравят. Тя не искаше да мисли какво ще стане тази нощ. Чавес не можеше да не се нуждае от още сън. Нощта, когато тя бе толкова глупава да се опита да избяга беше преди ден и половина. Разбира се, че той щеше да иска да се наспи довечера…

Висока, едра и много красива жена с широки рамене се затича към Чавес, като надаваше викове от буйна радост. Чавес се засмя, като скочи на земята и дръпна Миранда със себе си. Говореше на жената на езика на команчите, очевидно зарадван от топлото посрещане. Тя не обърна внимание на Миранда, хвърли се на врата му и го разцелува. Той й отвърна за миг, а после я избута. Отново заговори бързо, като сочеше Миранда, която се оглеждаше замаяна.

Горяха огньове и се готвеше ядене, което се наглеждаше от индианки на всякаква възраст. Воините бяха прекъснали заниманията си, виждаше тя. Видя, че се щавят и шият кожи, плетат се кошници. Кучетата лаеха и децата се гонеха лудо. Бащи вдигаха малчуганите си и се смееха. Имаше множество оживени разговори. Къде беше Бианка?

Погледът й попадна върху две бели жени и тя възкликна. Те бяха отчайващо изтънели, косите им бяха отрязани до ушите и бяха облечени в дрипи. Едната имаше насинено око. Кладяха голям огън, но се бяха втренчили в нея. Погледите им бяха празни, мъртви. Миранда искаше да иде при тях.

— Миранда, това е жена ми, Колчикехата. Можеш да я наричаш Ходещата висока жена.

Тогава Миранда забеляза, че тя също е отрязала косата си къса, както и всички останали. Сякаш прочел мислите й, Чавес се засмя.

— Не се тревожи. Казах й да остави косата ти. Трябва да й се подчиняваш, Миранда. Тя ще те заведе да се изкъпеш и ще ти даде чисти дрехи. После ще се погрижиш за мен — обърна се той към жената на английски.

Тя кимна, отправи му една усмивка и се обърна към Миранда.

— Ела, Ми-ран-да. Странно име, а?

Миранда хвърли последен поглед към белите жени и последва Ходещата висока жена до един поток. Жената й подаде сапун и протегна ръка, за да вземе нощницата й. Миранда се поколеба, но наоколо нямаше никой, освен още една жена, която също се къпеше.

— Не се безпокой. Това място е за къпане и е само за жени — усмихна се тя.

Миранда свали нощницата и нагази. Водата бе ледено-студена и тя възкликна. Зъбите й веднага затракаха. Индианката се засмя и й хвърли сапуна.

Миранда се изкъпа възможно най-бързо. Изми си и косата, но я изплакна само два пъти. Докато излезе, бе посиняла от студ. Ходещата висока жена зацъка и я загърна с одеяло, което бе изненадващо чисто.

Колибата, в която бе отведена бе много голяма с дупка отгоре, през която да излиза дима от огъня. На пода имаше кожи и всякакво снаряжение — пушки, копия, лъкове и стрели, седло, одеяла, съдове за готвене и ядене, книга и цяла камара мъжки дрехи — на Чавес, естествено. Ходещата висока жена й подаде една рокля от еленова кожа и мокасини, които Миранда сложи с благодарност.

— Почини си — каза Ходещата висока жена. — Скоро ти ядеш. Сега аз погрижа за мой съпруг.

Тя излезе. Миранда се облегна на кожите. В очите й напираха сълзи и тя се предаде. Бе обречена. Скоро Чавес щеше да дойде и тя не можеше да стори нищо.

48

— Пак се е замечтал — рече конникът и се изхили.

— Мътните го взели, и аз ще си мечтая, ако имам сладка кобилка като неговата да ме чака!

Думите му бяха посрещнати от смях.

— Хей, Браг! Какво ще кажеш?

Браг се отърси от прекрасното си еротично мечтание и се усмихна на Брет Линкълн, който бе тръгнал с коня си срещу Браг и грубо блъсна жребеца му.

— Какъв беше въпросът, Линкълн?

Рейнджърите около него се захилиха. Пекос се наведе, за да го плесне.

— Мястото на семейство Тетли е отпред. Оттук потегляме към Сан Антонио. Идваш с нас, нали? — тонът му бе нетърпелив.

— Естествено, че идва — извика Линкълн. — Ще изпием цяла бъчва, а после ще си намерим няколко горещи женички, нали, Браг?

Браг се ухили.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, момчета — провлачи той, — но мисля, че ще тръгна право на запад от Тетли.

— А, не! Айде бе, Браг, закъде си се разбързал? — възкликна друг рейнджър, Андърсън.

— Май вече става ясно кой командва в това семейство — рече Пекос на всеослушание.

Браг се усмихна, като пусна покрай ушите си намеците, които последваха.

— Вероятно никога повече няма да иде в града, като си има такова момиче да му топли леглото — подхвърли някой.

— Ако имах такова девойче като нея, щях да се пенсионирам — добави някой друг. — Или да си намеря друго занимание.

— Аха, да правиш бебета!

Миранда. Той прошепна името й наум. Господи, ама това се беше случило. Той се влюби.

Може би се влюби още първия път, когато я видя. Тогава тя се бе превърнала в мъчение, в мания, още от момента, в който я зърна. Усмихна се, като си спомни как се бе притиснала в него, когато той тръгна, и сетне му прошепна, че я е страх — не за себе си, а за него. И онази целувка. Той си спомни за страстта, която бе показала тя, за желанието й, загрижеността й… и слабините му отново се издуха, а панталонът му отесня. Нуждаеше се от нея. Искаше я. Дори и Миранда да продължаваше да настоява той да удържи на обещанието си, щеше да й угоди, но искаше само да я види още веднъж…

Той се радваше, че настигнаха малката бойна група команчи само за няколко дни. Отрезвя, като се сети какво се случи, след като убиха индианците и освободиха двете момичета и майка им. По-голямата дъщеря, осемнайсетгодишна, бе такава красавица. Когато я откриха, вече не беше много за гледане. Липсваха й няколко зъба и лицето й бе насинено и подуто. Той разбра, че е била изнасилена неколкократно. Тя хвана пушката на един от рейнджърите и се застреля още преди да са напуснали мястото на битката. Браг не искаше да си мисли за това.

Малката ферма на семейство Тетли се появи зад завоя, сгушена в дълъг, открит каньон, засенчен от дъбове и ели, а една бавна река лъкатушеше по средата. Полковник Бент вдигна ръка.

— Да напоим конете и да ги оставим да отпочинат. Ще видя как са семейство Тетли.

— Полковник, може ли да дойда с вас? — пошегува се някой.

При рейнджърите бе обичайна практика да спират и да проверяват заселниците, но всички знаеха, че петнайсетгодишната дъщеря на Тетли разцъфтяваше в много красива жена.

— Всички да останат по местата си, освен теб, Андърсън. — Полковникът и Андърсън слязоха от конете и отидоха до къщата. Мисис Тетли се появи на верандата.

Браг слезе от коня и го остави да се напие. Не бяха яздили усилено на връщане, така че конете не бяха много изморени. Рейнджърите щадяха животните си, освен когато не се налагаше да ги пришпорят. Конете бяха твърде важни — те отвеждаха до битката и пак те помагаха да оцелееш.

— Продължаваш да бленуваш — изсумтя Пекос.

Браг се усмихна. Нямаше търпение да вземе Миранда в обятията си и да целуне тези сочни черешови устни, да зарови ръце в косата й…

— Капитан Браг!

Браг се обърна и видя Андърсън да се приближава бързо.

— Полковникът иска да ви види, капитане. Браг сви рамене и подаде на Пекос поводите.

— Какво е станало? — попита той безгрижно, а после се учуди. Дано да нямаше друг проблем, понеже нищо нямаше да го спре да види Миранда днес. Нищо.

Андърсън не отговори, но погледът му бе толкова мрачен, че Браг разбра, че новината е лоша. Той изруга и бързо влезе в къщата. Почука само веднъж, но Бент беше там и имаше страшно сериозен вид.

— Влез, Браг.

— Какво има?

Мисис Тетли му подаде една чаша и той видя, че е уиски. Безпокойството му се усили.

— Полковник?

— Дерек, ранчото ти е било изгорено до основи.

Браг го зяпна и бавно остави чашата на масата. Шокът го парализира само за миг.

— Миранда? — гласът му поостърга.

— Няма я. Отвели са нея и онази другата жена. Убили са трима от работниците и още един човек. Старата жена се скрила и оцеляла.

За миг Браг не можеше да диша. Само не Миранда! В него нахлу нажежена ярост.

— Колко мъже можете да отделите, сър?

— Не бих могъл да ги спра да дойдат с теб, дори да исках — отвърна Бент. — Просто ми се ще да мога да те придружа. Но трябва да ида в Галвестън.

Браг кимна.

— Преди колко време?

— Шест дни. И са били около двайсет и петима.

Два дни след като си бе тръгнал, помисли си Браг. Той се обърна, излезе навън, а на лицето му имаше твърда, непроницаема маска. Протегна ръка към коня си и се метна на седлото.

— Отиваме по задача — рече той ясно, но знаеше, че Андърсън вече е разпространил новината, понеже всички имаха мрачни, смъртоносни физиономии.

Яздеха в равномерен галоп през следващите два часа и никой не проговори. Като изкачиха последното възвишение Браг спря, за да види само каменните огнища — това бе всичко, останало от сградите в ранчото. Двайсетте рейнджъри се спуснаха по склона и само след миг някой — Линкълн — се провикна:

— Тука! Тръгнали са насам!

Подскачащата, трополяща маса коне и мъже се обърнаха като един и се понесоха след Линкълн. Мундщуците подрънкваха, конете пръхтяха, седлата проскърцваха.

Миранда бе заловена от команчите. Мисълта ехтеше отново и отново в съзнанието му. Дори сега не можеше да си го помисли. Не можеше да си помисли какво й се случва. Дръж се, помоли се той наум. Само се дръж. Идвам.

49

Докосването по рамото й я събуди.

Миранда скочи, веднага се отърси от съня и разбра, че навън е тъмно. Чуваше барабани, кречетала, песни и смях, идещи отвън. И Видя, че Чавес е клекнал до нея. Срещна погледа му.

Той се усмихна, а зъбите му се белееха на фона на бакърената му кожа. Огънят зад него го осветяваше идеално и тя възкликна, понеже бе гол. Гол и възбуден. Тя бързо затвори очи.

— Да, cara — промълви той, като сложи ръце на раменете й, а после ги зарови в косата й. Дъхът му секна. Миранда лежеше много неподвижна, а сърцето й туптеше бясно. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, после по кръста и нагоре до гърдите. Той я стисна лекичко, като я търкаше бавно. Дишането му бе насечено.

Той обви ръце около нея и я дръпна под себе си.

— Не! — Тя започна да се извива, зарита и се опита да го отпъди. Той се засмя, пъхна коляно между бедрата й и ги разтвори, а роклята й се вдигна нагоре. Целуна я страстно. Тя одра гърба му с нокти.

За нейна изненада той изстена, потръпна и притисна твърдостта си срещу корема й, възбуден от постъпката й. Миранда не се поколеба. Тя задра лицето му, като разкъса кожата на челюстта му. Едната му ръка веднага хвана и двете й китки и ги прехвърли над главата й. Тя бе прикована безпомощно под него.

Той отвори устата й насила и вкара езика си. Тя стисна силно зъби.

Чавес извика и се отдръпна назад, като я зашлеви през лицето. Болката бе кратка. Имаше кратка експлозия на звезди и после нищо.

Тежестта, която я обгърна бе лека и Миранда се зарея и унесе, макар че не искаше и се бореше с това. Отново осъзна какво се е случило с пълния му ужас. Отвори очи и възкликна.

Той бе коленичил между бедрата й, дишаше тежко и я гледаше. Наведе се и вдигна роклята й до кръста.

— Не, моля те — това бе умоляващ шепот.

Ръцете му я обгърнаха, затиснаха нейните до тялото й и той влезе в нея. Тя извика от болка, докато той проникваше през сухата й, изопната плът — от болка и от унижение.

— Извинявай, сага, ужасно съжалявам… — прошепна той и после извика, като се строполи върху нея.

Тя се разплака тихо, а сълзите се стичаха по бузите й. Той се премести, за да седне и се загледа в нея. Тя извърна лице. Не можеше да понесе да го погледне.

— Съжалявам, че толкова упорито ми се опъваш — рече гой. — Не можах да се овладея, понеже толкова отдавна те искам. Следващия път ще ти доставя удоволствие, обещавам.

— Никога — чу се да казва Миранда. — Мразя те, мразя те… Известно време той не каза нищо. Тя го чу да се помръдва. Върна се до нея.

— Ето, изпий това.

— Не! Махни се!

— Не, сага, нощта е млада и едва сега започва.

Миранда се обърна, за да го погледне в лицето.

— Ти… ти… куче такова!

Той се усмихна, задържа главата й неподвижна и наля някакъв суров, изгарящ алкохол в гърлото й. Тя се задави и погълна по-голямата част, макар че малко потече по лицето й. Въпреки това събори каната. Той се развесели и я остави настрана. После, преди тя да успее да отреагира, той свали роклята й, като си пое остро въздух.

— Толкова красива.

Тя се опита да се прикрие с ръце.

Той се захили. Протегна се към нея, махна ръцете й и я улови в желязната си хватка.

— Не — простена тя, но бе безпомощна, когато той започна да целува гърдите й. Тя затвори очи и се разтресе от толкова силни тръпки, че имаше чувството, че ще повърне. Натискът на устата му се увеличи и той пусна едната й ръка и започна да опипва женските й части.

Тя се извърна, като се опита да го удари.

Той я хвана за китката, ухилен, а очите му лъщяха от похот. Просна я на леглото, притисна я и започна да дразни и другото й зърно с език. Миранда изпищя и го ритна. Знаеше, че е безнадеждно, но това бе всичко, което можеше да направи. А беше абсолютно бясна! Тогава не разбираше, че борбата й го възбужда.

— Cara, господи, не мога да чакам — извика той, а пръстите му шареха из нея и й причиняваха болка. — Мокра си — извика той тържествуващо, макар че Миранда нямаше идея какво има предвид. Толкова я болеше, че допирът му я изгаряше. После той влезе в нея и тя изпищя, този път от чиста болка. За щастие припадна.

Когато се свести, той бе още там, но я миеше с парче плат.

— Махай се — прошепна тя и затвори очи.

— Ти кървиш — каза той. — Но знам, че не си девствена. Нараних те. По дяволите! — Той захвърли мокрия парцал и се изправи.

Миранда седна, като се чувстваше страшно замаяна и се протегна към парцала. По него имаше кръв. Тя бе кървяла с Джон. Зачуди се дали у нея нещо не е наред, дали не умираше. Надяваше се да е така.

Той се върна при нея.

— Колчикехата ще ти донесе мехлем. Няма да идвам при теб няколко дни, докато не се излекуваш. Следващия път ще използваме мазнина, за да вляза по-лесно. Обещавам ти, че няма да боли.

Миранда заби поглед в краката си. Следващия път. Господи, моля те, помогни ми. Аз не съм заслужила това.

Той повдигна брадичката й. Тя бе принудена да го погледне в очите.

— Много жени се радват да са с мен. Не разбирам защо ти се биеш. И с мъжа ти ли се бореше? Нима не си научила какво е страст?

Миранда стисна зъби и го загледа предизвикателно в отговор. Отказваше дори да говори с него. Ала когато той си тръгна, тя легна, сви се на кълбо и тихо зарила.

50

Отношението на Ходещата висока жена се бе променило след онази първа нощ в селото. Тя вече не се държеше дружелюбно, дори бе враждебно настроена. Донесе й някакви билкови отвари и й каза, че трябва да намаже с тях най-интимните си части. На следващата сутрин почти я завлече навън и й възложи задача да смели зърното.

Миранда седеше пред колибата и мелеше зърното на един равен, правоъгълен камък. Това нарани изнежените й ръце. Ходещата висока жена кърпеше някакви панталони от еленова кожа недалеч от нея. Другите жени седяха пред колибите си, заети с подобни задачи. Децата тичаха и си играеха. Малкото мъже наоколо се грижеха за оръжията си — подостряха ножове и копия, правеха стрели, а няколко чистеха пистолети. Миранда си помисли, че повечето са отишли на лов.

Тя се спря, за да й починат ръцете. Бяха зачервени и напукани, почти разранени, а тя работеше едва от час-два. Преди да се усети, Ходещата висока жена бе до нея и я удари толкова брутално по лицето, че Миранда падна по гръб.

Мързелива кучка! — извика тя и ритна Миранда в ребрата.

Миранда извика и възкликна от болка.

Ходещата висока жена се протегна и я вдигна за косата, като отново я удари и я бутна към мястото й, за да се заеме отново с работата си. Миранда падна по очи и преглътна. Лицето й бе изтръпнало, а реброто и хълбокът й пулсираха.

— Свърши си работата, кучко! — извика Ходещата висока жена. Миранда се облегна и вдигна камъка, който използваше за мелене, заслепена от сълзи. Какво бе направила, за да се държи така с нея?

Тя методично замели зърното. Спомни си онзи ден край езерото, когато Браг бе толкова жесток и й се развика, задето се разхождаше сама. Той се боеше, че може да я заловят команчи. „… Държат се с жените си като с кучета… Втората съпруга няма дори статута на първата, за да я защитава… Първата жена я бие от ревност…“ Нима Ходещата висока жена ревнуваше? Заради снощи? Та нали вчера следобед бе толкова мила. Миранда не разбираше.

Следобеда ръката й вече бе започнала да кърви. Ходещата висока жена й постави задача да щави кожи, като видя, че Миранда кърви върху кожите, тя я ритна злобно в бедрото. Миранда падна назад, без да може да помръдне, без да й пука.

— Кучка! — изръмжа Чавес.

Миранда се изправи с мъка и чу как Ходещата висока жена извика от болка. Тя се втренчи, когато Чавес я удари още веднъж, и още веднъж, като й крещеше на техния език. Просна я на земята. После я остави и се забърза към Миранда.

Миранда се отдръпна.

— Господи, какво е направила? — попита той, а лицето му бе мрачно. — Ръцете ти! Ела, сага, стани. Хайде, нека ти помогна. Тя никога повече няма с пръст да те докосне. Предизвика ме, ревнива кучка такава.

Миранда го остави да й помогне да се изправи на крака, прекалено омаломощена и смазана, за да й пука. Той я вдигна я поведе към колибата. Сложи я върху кожите, а после почисти ръцете й с мокър парцал. Остави я сама да се намаже с мехлема. Докосна косата й.

Тя преглътна и го погледна, като умираше от страх, че може пак да я изнасили.

— Няма да те нараня — заяви той сериозно.

— Вече го направи — отвърна Миранда рязко, а после се шокира от дързостта и смелостта си.

— Не исках, cara. Втория път не знаех, че кървиш. Мислех, че си готова за мен.

Миранда нямаше представа за какво й говори. Внезапно той се усмихна.

— Ти още си невинна. Това ме радва.

Тя извърна поглед. „Моля те, спаси ме, Дерек,“ помисли си тя. „Моля те, ела. Моля те.“

Той улови изражението й. Тя възкликна, точно когато той сведе устата си към нейната, като я целуна отначало нежно, а после с нарастваща настъпателност, докато устата му стана дива и груба върху нейната. После я пусна и се изправи.

— Ти ме изпепеляваш, poquita.

После си тръгна.

„Не искам да те изпепелявам, а да те убия“, помисли си тя, легнала по гръб върху кожите. Докосна реброто си и откри, че я боли. Изстена. След колко ли време щеше пак да й се притече на помощ?

51

— По дяволите — рече Пекос тихо, но красноречиво.

Браг не отвърна. Както обикновено, през последните няколко дни лицето му бе твърда, непроницаема маска. Също като Пекос, той вървеше и се взираше надолу в долината, за да преброи колибите.

— Според мен са към сто и двайсет — промълви Браг.

— По-скоро сто и четирийсет — рече Пекос. — Как ще го направим, капитане?

— Миранда е там долу — каза Браг, напълно спокоен, почти безчувствен.

Пекос кимна. Разбра. Типичното рейнджърско нападение можеше да я изложи на риск или неволно да причини смъртта й.

— Ти тръгни по северния край, аз ще поема по южния. Искам да разбера къде я държат, колко други пленници има и къде горе-долу са те. Би трябвало да е лесно. Половината мъже изглежда са на лов.

Браг се обърна и даде знак. Андърсън, които стоеше на двайсетина ярда от тях заедно с останалите рейнджри, се плъзна от коня си. Бързо се приближи до тях.

— Капитане?

— Ти поемаш командването. Ако не се върнем до час и половина, значи сме изпаднали в беда. Атакувайте.

Андърсън кимна.

Браг кимна на Пекос, двамата поеха в противоположни посоки и изчезнаха в гъсто обраслите склонове. Браг тичаше безшумно, с лекота, хванал ножа си в ръка. След не повече от пет минути стигна до подножието на склона и като се придържаше към края на дърветата, притича до най-близките колиби.

Лесно заобиколи лагера по края, като се пазеше да не го видят. Не се молеше за късмет, но внезапно той му се усмихна. Веднага видя Миранда. Тя бе коленичила и шиеше панталони, облечена като индианка. Сърцето му полудя.

Тя беше добре!

Това бе първата му свързана мисъл и той обузда емоциите си, които заплашваха да избухнат или, което е по-лошо, да го накарат да направи нещо глупаво. Той клекна зад шубрака и я огледа.

Колибата, към която се числеше бе третата след най-външната, което беше голям късмет. Сега знаеше, че ще нападнат в типичния рейнджърски стил с фронтална атака от всички страни. В лагера нямаше много мъже — може би петдесетина воини — докато селцето можеше да се похвали с поне двойно повече. Той мрачно се усмихна.

Миранда вдигна поглед право в него.

Естествено не можеше да го види, но сърцето му спря и му се прииска да й извика. Безмълвно, в ума си, той я успокои. Тя бе толкова дребна, толкова крехка. Ръцете и лицето й вече не бяха бели, а с нежен прасковен оттенък. Слава богу, че бе жива! Той стана и тръгна решително напред, за да завърши задачата, която сам си бе поставил.

Четирийсет минути по-късно той се върна при рейнджърите, които искаха да научат какво е открил. Чакаха го мълчаливи.

— Пекос върна ли се?

— Не — обади се Линкълн.

— Веднага щом се върне, нападаме — рече Браг, а рейнджърите го наобиколиха. Той даде заповедите си кратко и равно.

— Трябва да се преборим с петдесетина воини. По това време на деня няма голяма вероятност останалите да се върнат насред битката, макар че все пак е възможно.

— Можем да се справим — ухили се един здрав, но тънък рейнджър. Лук Хелис очакваше битката с нетърпение.

— Аз ще изведа жена си от разгара на действието — Браг вдигна поглед, когато Пекос се появи и повтори казаното. После попита:

— Колко са?

— Петдесетина воина и десетина пленници.

— Аз видях четири, заедно с Миранда. Ако някоя индианка се бие, умъртвете я. Всички останали жени и деца да не се докосват.

Браг натърти на последното. По принцип не убиваха индианки и децата им, но понякога се случваше при самоотбрана. Полът нямаше нищо общо с това — една разярена индианка можеше да бъде толкова смъртоносна, колкото и един воин.

— На конете — рече той тихо.

Почти като един, рейнджърите се подчиниха.

Индианците така и не разбраха какво им се случи. В един момент цареше мир, сутрешната тишина се нарушаваше само от игривите викове на дечурлигата, а в следващия гърмяха пищови, падаха мъже, пищяха жени и плачеха деца. Рейнджърите нахлуха като ураган, без да обръщат внимание на жените и децата и погнаха воините като диви животни. Изненадани, малцина съумяха да направят нещо повече от това да хвърлят някои нож. Всичко свърши за няколко минути.

Браг бе тръгнал в галоп към Миранда през морето от колиби още в самото начало на атаката. Навсякъде около него трещяха и димяха оръдия и се надигаха викове на ужас и агония.

— Миранда!

Тя стоеше замръзнала до колибата.

— Миранда — извика той и тя го чу.

Лицето й се проясни. Стигна до нея и я вдигна на седлото, без да намаля хода. Като изви главата на коня, той се обърна, за да намери убежище в гората. Първата му грижа бе безопасността на Миранда. Не искаше да е застрашена, но с практичното си око забеляза, че битката е към края си. Конят тръгна обратно по пътя, от който беше дошъл, а после изрева с дивия, зловещ звук на ранено животно.

Браг разбра, че конят му е улучен още преди смразяващия рев и скочи от седлото с Миранда в ръце, когато големият звяр се строполи. Те се претърколиха по земята, невредими.

— Добре ли си? — попита той, като погледна в очите й, а лицето му бе на сантиметри от нейното.

— О, Дерек! — тя се притисна в него.

Сега не беше време за това и той се изправи, като я дръпна на крака, докато мелето около тях стихна. Той веднага усети опасността и скри Миранда зад гърба си. Видя Чавес и извади пистолета си.

Ала пистолетът на Чавес вече бе изваден. Браг бе достатъчно бърз, така че изстрелът на Чавес само го одраска по врата, макар че от малката рана потече кръв. Собственият му изстрел изобщо не уцели и Чавес избяга и се скри зад една колиба. Браг не се помая. Спусна се след него.

Спря се до колибата, заслушан, но край него се разнасяха толкова много звуци — стенания и хлипове, тропот на коне, дрънкане на мундщуци и скърцане на кожа. Той се опита да блокира шума и се напрегна да чуе нещо. Подаде глава иззад колибата и се отдръпна точно когато Чавес стреля.

Остават му още три изстрела, помисли си Браг. Чавес имаше петпатронен пистолет и той се усмихна нетърпеливо. Браг се спусна напред, като стреляше с колта си. Чавес се затича към дърветата. Браг го улучи в бедрото и Чавес падна.

Браг се втурна с всички сили през откритата поляна. Чавес се претърколи, а металът в ръката му проблесна. Браг залегна на земята. Изстрелът изобщо не го доближи. Браг стана и нарочно стреля. Бе достатъчно близо, за да не може да не уцели. Улучи пистолета на Чавес и той отхвръкна с въртеливо движение от ръката му. Браг бавно се изправи, като свали оръжейния си колан и го захвърли настрана.

— Ставай, Чавес! Стани!

Двама рейнджъри се приближиха с колтове в ръка.

— Капитане?

— Никой да не се намесва — рече Браг, без изобщо да ги погледне, приковал поглед в Чавес, който се изправяше на крака. Той тръгна напред и се спря само на десет крачки от него. Усмивката му бе хладна и безмилостна.

— Ако успееш да ме убиеш, може и да оживееш.

— Имаш предимство, амиго — заяви Чавес спокойно. — Аз съм ранен, забрави ли?

Браг отново се усмихна, извади ножа си и преди някой да успее да помръдне, го заби в бедрото си — точно там, където бе улучил Чавес.

Миранда извика.

Чавес се усмихна.

Браг се намръщи.

— Пекос — рече той, без да поглежда към никой друг, освен Чавес, — отведи я оттук.

Той чу Пекос да потегля с коня, а Миранда да протестира и да хлипа, без да спира да повтаря името му.

Чавес скочи, като се възползва от разсейването. Ножът изникна в ръката му. Браг отскочи назад, но не преди една кървава черта да обагри ризата му от шевро на гърдите. Те предпазливо започнаха да се обикалят един друг.

Браг се хвърли напред. Чавес отскочи назад, ала Браг продължи да настъпва и замахна с острието, като проряза широка рана в ръката на команчерото.

Битката се превърна в танц на движения, напред-назад. Остриетата проблясваха, като се доближаваха на косъм от кожата. И двамата, макар и ранени, бяха подвижни и умели. И двамата си служеха с ножовете като индианците, чиято кръв бяха наследили. Скоро бяха плувнали в пот и дишаха тежко, но въпреки това сложният танц не спря.

Накрая Чавес се хвърли напред. Браг го остави да се приближи, а после парира ръката, държаща ножа, преметна крак зад Чавес и го прикова на мястото му. Наръга ножа си в него. Чавес изкрещя и се строполи.

— Той е пътник — подхвърли небрежно Линкълн. — Но ще умре чак след няколко часа.

— Дай ми манерката си — каза Браг, който сега бе задъхан, а от лицето му се лееше пот. Линкълн му я подаде. Браг плисна водата в лицето на Чавес. Мъжът се свести и се закашля.

— Искам да си в съзнание, амиго, докато умираш бавно. — Браг се обърна, а после се намръщи. — Какво прави тя тук?

— Не искаше да тръгне — отвърна Пекос.

Миранда бе побеляла и неподвижна, а очите й се бяха разширили върху лицето й, което изглеждаше поотслабнало и изпито. Той се приближи до нея, накуцвайки, и сложи ръка на рамото й.

— Той изнасили ли те?

Тя възкликна.

— Да или не, по дяволите?

— Да — чу се едва доловим шепот.

Той я прехвърли на Пекос.

— Ако трябва я носи, но я отведи оттук. Не искам да види това.

Пекос разбра, вдигна Миранда в ръцете си и тръгна към селото. Браг го загледа и изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може тя да види какво ще стане. Като накуцваше вече доста по-силно, той се приближи до Чавес и се вгледа в него. Мъжът отвърна на погледа му, отказвайки да се моли.

Очите на Чавес се разшириха от изненада и страх, когато Браг извади ножа и го задържа така, че слънчевата светлина да затанцува върху острието.

— Умирам — рече Чавес.

— Да, това ми е ясно — Браг се наведе нехайно и сряза панталоните му на чатала.

— Не! — извика Чавес.

Браг го хвана.

Викът на Чавес бе смразяващ.

52

Пекос не й даваше да се обърне и когато Миранда чу крясъка, всяко косъмче на тялото и настръхна. Какво бе сторил Браг? Тя бе изумена от мълниеносната бързина на събитията — внезапното нападение над селото, появата на Браг и битката с Чавес. Мили боже, колко се нуждаеше от Дерек в този момент.

— Миранда?

Тя се извърна при звука на гласа му и се спусна сляпо в обятията му.

— Дерек!

Той я прегърна силно. Тялото му бе топло и твърдо. Тя се чувстваше толкова сигурна. Той миришеше на пот и коне, и на мъж и тя се сви по-близо, а ръцете му се обвиха по-плътно около нея и тя си помисли, че никога не е усещала по-голямо облекчение през целия си живот. Усети ръцете му в косата си, а после устните му се притиснаха към главата й.

— Слава богу — рече тежко Браг.

Внезапно Миранда си спомни състоянието му и се дръпна толкова далеч, колкото той й позволи, което бе само на около два пръста разстояние.

— Дерек, ти си ранен!

— Само драскотина — каза той, загледан в нея с тъжни, безкрайно нежни очи.

Но той куцаше и кървеше и това я уплаши.

— Нека се погрижа за теб.

— Нямаме време. Линк, доведи ми някой хубав кон и нещата ми. Как е положението?

— Кажи-речи сме готови да потегляме, капитане. Браг погледна към Миранда.

— Можеш да превържеш тази рана на бедрото ми и тръгваме.

— Те имат още мъже — рече тя разтревожено.

— Знам — отвърна той.

— Как можа, Дерек? — извика тя, като разгледа раната на крака му.

Той не отговори.

Тя бързо я превърза с еленова кожа.

— Това изобщо не е достатъчно.

— Ножът ми беше чист. Веднага щом спрем, можеш да я изчистиш и превържеш както трябва. — Той се усмихна. — Знам колко държиш на приличието.

Миранда също се усмихна. На сърцето й сякаш му бяха поникнали криле.

Яздиха цял ден до здрач. Тя седеше върху новия кон на Браг, дългокрак и червеникавокафяв на цвят. Двама мъже разузнаваха напред, двама яздеха отзад. С тях имаше около осемнайсет жени и деца, но Браг не позволи това да ги забави. Всеки, който не можеше да язди достатъчно добре бе сложен на коня на някой рейнджър, за да не изостава. За щастие, само по-възрастните жени не можеха да яздят. Като се спусна мрак, те си построиха лагер, без да палят огън.

— Ще те почистя — рече Миранда неодобрително, понеже Браг бе изчезнал, за да даде заповеди за смяната на четиричленния караул още щом спряха. — И остави някой друг да се погрижи за коня ти.

— Да, мадам — отдаде й чест той, ухилен, сякаш се радваше, че му заповядват.

— Последвай ме до потока. Ще се справиш ли?

— Разбира се. Ти май обичаш да командваш, а?

По някаква причина тонът му я накара да се чувства прекрасно. Тя му заповяда да седне и да махне кървавата превръзка, а после ловко сряза крачола на панталона му.

— Това пък защо го направи? — възнегодува той.

— Ще го зашия — отвърна му тя. — Обърни се и не мърдай, Дерек.

Той се подчини.

Раната бе доста чиста и не бе дълбока. Но още не се беше съсирила и тя се намръщи, като й се щеше да не се налага той да се движи и да язди. Проми я с вода, а после и с уиски и Браг дори не трепна. Тя осъзна, че много се гордее с него. Той беше толкова смел, толкова безстрашен, толкова силен. Ще се опитам да се поуча от него, помисли си тя, докато превързваше раната с ленени превръзки, които Лейкли й даде, без да каже дума.

— Ще бъдеш като нов за нула време — рече тя.

Дерек внимателно се обърна и се изправи, като остави ранения си крак сгънат в коляното и вдигнат над земята. Той свали ризата си.

Гърдите му блестяха, целите само твърди, жилести мускули. За миг Миранда не можеше да отговори, а после той се засмя.

— Ела тук, не мога да чакам.

Преди тя да се усети, той я бе притеглил по-близо със силната си ръка и я целуваше нежно, но със спотаена, сдържана страст. Тя се скова и затвори очи, но не се отдръпна. Той нямаше да го направи, мислеше си тя. Просто нямаше.

Той я пусна и се загледа в нея. Вече не се усмихваше. Тя познаваше твърде добре този похотлив поглед — беше научила какво означава той от Чавес. Устата й потрепери. Миранда не се помръдна. Чувстваше се угрижена и хваната в капан, отново се боеше.

Ръката му се вдигна към косата й, към къдриците, които се бяха разпилели от единствената й дълга плитка.

— Искам да се любя с теб — рече той дрезгаво. — Искам да изтрия отпечатъка на Чавес. Искам да те имам за себе си. Искам те… толкова силно.

Миранда бавно се изправи. Тя се опита да намери думите, които и трябваха. Всичко, което излезе бе:

— Моля те, недей.

Видя как в очите му нахлува разочарование и нещо като болка или мъка. После сведе очи и изкриви лице в някак горчива усмивка.

— Сега мога да се измия — рече той равно и сковано се изправи на крака.

— Не ставай глупав — рече тя задъхана. — Моля те, нека се погрижа за теб. — Гласът й секна. Тя внезапно се шокира, когато от очите й започнаха да се леят сълзи. Извърна се.

— Ей — рече той изненадан и обви ръце около нея, като се притисна към гърба й. — Всичко е наред — успокои я той.

Тя захлипа по-силно.

— Миранда, съжалявам — рече той с болка. Целуна я по главата, а после сложи брадичката си отгоре. — Шшт, тихо, скъпа, не плачи.

— Съжалявам — проплака тя.

— Разбирам — промълви той. — Разбирам. Никога няма да те нараня, никога. — Той я залюля в люлката на тялото си.

53

Браг си мислеше, че разбира. Тя бе изнасилена. Брутално, вероятно многократно. Той искаше да знае всички подробности, макар и сам да не разбираше защо, по дяволите. Искаше да сподели мъката й от това, което й се бе случило, но не я попита. Точно сега тя бе толкова уморена и изтощена и той искаше да й даде защита и закрила. Искаше да унищожи мъката и срама й. Подтикът да се люби с нея бе необуздан. Той имаше чувството, че ако може да я вземе в обятията си, с ласки и целувки ще успее да заличи всичко, което се бе случило. Имаше чувството, че след като се зарови дълбоко в нея, можеше да премахне следите на Чавес, спомена за него. Можеше да я смята за своя.

Но Миранда винаги се бе бояла от секса и сега този страх вероятно се бе засилил. Той я обичаше. Никога не би я наранил — наистина го мислеше, когато й го каза. Дори нямаше да й се натрапва. Искаше тя сама да го поиска. Щеше да чака. Да я успокоява, да се грижи за нея и да я обича и те щяха да започнат живота си отново. Все пак любенето бе само част от една връзка и в този случай щеше да е допълнителната награда, осъзна той. После се усети какви ги мисли и се засмя на глас. Звучеше като някой романтичен глупак. Нямаше нищо общо с грубияна Дерек Браг, който си падаше по тънката част и взимаше жените при най-малкия знак от тяхна страна още откакто стана на шестнайсет.

Лагерът бе притихнал и всички спяха изтощени, особено пленниците, които бяха жестоко малтретирани и отслабнали. Браг се приближи тихомълком до постелята си и на устните му разцъфна нежна усмивка, като видя там Миранда, свита настрана. Легна до нея.

Тя веднага се извърна към него и се изправи.

— Мен ли чакаш? — подкачи я той леко.

Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тя се изчерви.

— Да.

Той повдигна вежда, нелепо зарадван.

— И двамата трябва добре да се наспим — каза той, като се опита да сдържи сериозното си изражение. — Но…

— О, Дерек, искам да кажа… това, което искам да кажа е…

Той се засмя, седнал до нея. Като сложи ръка около нея, той я придърпа по-близо.

— Знам какво искаш да кажеш, принцесо.

Миранда го погледна, а лицето й бе на сантиметри от неговото.

— И ти ли ще спиш тук?

— Да — отвърна той. — Това не е ли и моята постеля?

— Ама… — тя преглътна притеснено.

Браг се усмихна и се излегна настрана, като я дръпна надолу в извивката на тялото си.

— Не ми казвай, че ще ти е по-удобно да спиш сама — той нежно я прегърна.

Тя въздъхна.

— Не.

Той вдигна одеялото и се опита да подтисне малко усещанията си — толкова преливаше от нежност и привързаност, че очите му ставаха абсурдно влажни. И което е по-лошо, опита се да не усеща топлата мекота на тялото й, малкото й задниче, застанало плътно до корема му, копринената й коса, гъделичкаща гърдите й лицето му.

— Дерек?

— Да?

— Какво ще стане след Сан Антонио? След като оставим Бианка и другите пленници?

Той се поколеба.

— Как ще ти се стори, Миранда, ако сме само ти и аз? Искам да те заведа до Пекос, в страната, където израснах. Там е спокойно. Ще имаш време да се… излекуваш и изобщо няма да те изпускам от очите си. — Той я целуна по главата.

— В твоето ранчо ли?

— Там няма нищо, принцесо, само вода, дървета и ливади. Но да, тези земи имам предвид.

— Звучи ми… чудесно.

— Истина ли казваш? — Той се чувстваше напрегнат, като зададе този въпрос. Толкова много искаше да я заведе там и ръцете му се стегнаха леко около нея.

— Да.

— Радвам се — рече той бързо. — А сега защо и двамата не поспим? Аз съм последен на пост.

За своя изненада той заспа след само час-два и сънищата му бяха изпълнени с жената, която държеше в обятията си.

54

Миранда имаше чувството, че всички я гледат, като влязоха в Сан Антонио, и това си беше точно така.

Естествено тя осъзна, че е невъзможно двайсет рейнджъри и почти още толкова пленници да не привлекат вниманието на всички хора по улиците и в магазините. Хората се наредиха по тротоарите и скоро от всички страни заехтяха овации и викове. Един мъж се затича редом с тях, като разпитваше за подробности, но рейнджърите само се ухилиха и му отвърнаха с недомлъвки. Браг не каза нищо, но я държеше топло и успокояващо.

Той нае стая в хотела и се качи горе с нея.

— Ще трябва да ида да докладвам, принцесо, но на връщане ще ти донеса някои дрехи. Утре ще идем да напазаруваме всичко, което ни трябва. — Тон й отправи топла усмивка. Златистите му очи бяха толкова нежни напоследък. Тя знаеше, че я съжалява и това караше и нея да се самосъжалява.

— Не бързай — каза тя и погледна с копнеж към леглото. Мили боже! Колко време продължи всичко това? Безкрайната езда, седмицата, която прекара в плен… не! Тя нямаше да мисли за това.

— Ще накарам да ти приготвят вана тук. Ще придумам някое от момичетата да ти заеме някой халат.

Миранда му се усмихна с благодарност. Когато си тръгна, тя се запита какво се бе случило с грубия, недодялан, суров мъж, който бе срещнала в Начес. После разбра, че се самозалъгва. Спомни си как се бе нахвърлил върху Чавес. Все още не знаеше какво направи той, след като Пекос я отведе, но бе сигурна, че е ужасно и не искаше да разбере. Легна на леглото и се замисли за мъжа си.

Освен това се зачуди на себе си. Кой би си помислил, че дъщерята на един граф щеше да се превърне в това, което бе тя в момента? Облечена в еленова кожа, току-що освободена от индианците, омъжена за един рейнджър със смесена кръв — мили боже! И Браг й бе описал живота, към който се бяха запътили. Щяха да живеят в индианска колиба, подобно на народа му, мескалеросите. Щяха да ловуват и да отглеждат сами храната си, да шият сами дрехите си. Щеше да е много примитивен живот. Тон не каза, че така ще е винаги. Не обсъдиха по-далечното бъдеще.

По някаква причина той искаше да я отведе до долината си, както я наричаше, за да поживеят там известно време. Тя наистина нямаше нищо против. Ранчото им бе изгоряло до основи. То бе нейно, а сега на Браг, понеже той бе неин съпруг, но тя не искаше да се връща там. Може би по-късно, в бъдеще. Не искаше Браг да я оставя сама. Той приключваше работа като рейнджър и тя се радваше. Знаеше, че е егоистично от нейна страна, но не й пукаше. Едва сега разбираше колко се нуждае от мъж една сама жена в този край, за да я защитава. Никога, абсолютно никога не искаше да преживее отново ужаса, който изпита през тази седмица, докато бе пленница на Чавес.

На Миранда не бяха й останали сълзи. Тя се претърколи настрана и затвори очи, но спомените бяха силни, живи. Отказваха да си тръгнат. Постоянно изплуваха от дълбините на съзнанието й и се появяваха в кошмарите й. Ала винаги можеше да разчита на Браг, който да я прегърне, да й прошепне нежни, сладки думи и да прогони тези ужасни сънища. Тя бе свикнала да спи с него и мислеше, че никога повече няма да иска да спи сама.

Донесоха водата за ваната й и заедно с нея прислужничката донесе и един ефирен халат от бяла вълна с розови панделки по края. Тя поръча обилна вечеря, като си помисли, че когато Дерек се върне, ще бъде гладен. После дълго се кисна във ваната. След като се изми и изсуши, тя наметна халата върху голата си кожа. Не беше прозрачен, но сякаш полепна по гъвкавите й контури. Миранда не забеляза. Чувстваше се толкова добре, облечена с нещо различно от еленова кожа.

Тя ядеше с апетит, когато Браг се върна и хвърли няколко пакета на леглото.

— Вечеряш без мен? — попита той, като дойде до нея и й залепи целувка по устата, преди дори е мигнала. Тя се изненада — той не я бе целувал от онзи път, до потока, преди няколко дни. И… се зарадва.

— Има достатъчно за двама — успя да каже тя и за момент тялото й сладостно затрептя.

— Виждам — ухили се той, а после седна насреща й и я загледа.

— Как мина? — Тя започна да му сервира, понеже той просто си седеше на мястото.

— Миранда — започна той, а после доби неуверен вид. Тя го погледна спокойно.

— Какво има? О! Друга задача ли? — Тя се опита да не покаже голямото си разочарование.

— Не, нищо подобно. По дяволите! — Той пъхна ръка в джоба си и извади малка кадифена кутийка.

— Не е много — рече той, като направи физиономия. — Аз не съм богат като Джон. Всъщност, като изключим земята ми, аз съм направо беден. Но… ето.

Миранда взе кутията и го погледна.

— Дерек, ти си богат. Сега притежаваш всичката собственост на Джон.

Той махна с ръка.

— Тя си е твоя. Ще я отвориш ли?

Внезапно Миранда се усмихна. Щяха да обсъдят въпроса по-късно. Тя отвори кутийката. Вътре имаше аметистов медальон във формата на сърце, който висеше на нежна златна верижка.

— Красив е! — каза тя искрено. Наистина бе трогната.

Точно като цвета на очите ти е — рече той, поглеждайки я.

— Би ли ми го сложил? — попита тя усмихната, като се изправи. Приближи се до него, вдигна косата си и се обърна с гръб.

Той см пое дълбоко дъх. Не можа да се въздържи. Искаше я така, както никога не бе искал друга жена и тя бе тук, пред него, облечена в толкова ефирна, прилепнала роба и се сети, че под нея не носи нищо. Вместо да гледа врата й, той забеляза, че се е втренчил в стегнатото й задниче и ръцете му, по своя собствена воля, се спряха на хълбоците й. Тя възкликна.

Той мразеше начина, по който тя се скова отбранително. Бързо закопча синджирчето около врата й. Дължеше на бижутера кажи-речи всяка кожа, която щеше да улови тази зима, но не му пукаше. Мразеше да ловува като трапер, но щеше да го направи. Искаше му се да може да й подари диаманти и рубини.

Тя се обърна, за да го погледне и се усмихна.

— Благодаря ти още веднъж. Страшно ми харесва.

Той искаше да й каже, че я обича, но никога преди не бе изричал тези думи и знаеше, че тя не споделя чувствата му. Просто не можеше да й каже, не още.

— Благодари ми с целувка — рече той вместо това. Тя изглеждаше изненадана.

— Целувките ми не са толкова лоши. Всъщност никога не съм срещал жена, която да не ги харесва. Дори и ти.

Тя леко поруменя.

— Дерек, аз…

— Искам само целувка — рече той нежно, като плъзна ръце около нея. — Знам, че ти трябва време и ще ти го дам. Но целувките не болят. Ако се отпуснеш, бас държа, че ще ти харесат.

Очите й се насълзиха.

— Толкова си мил.

— Не е чак толкова лошо за един див варварин, а? — Той се усмихна, а ъгълчетата на очите му се набраздиха.

Тя обви врата му с ръце.

— Взимам си думите обратно.

— Не можеш — промълви той и сведе лице.

Тя посрещна устните му и устите им само леко се докосваха. Толкова беше трудно да не стегне ръце около нея, да не направи целувката по-дълбока, да не я хвърли на леглото и да я обладае. Но се удържа. Мразеше страха й. Искаше нейната любов. Той стрелна езика си навън, за да опита долната й устна и тя потрепери. Надяваше се да е от удоволствие. Страстта му причиняваше болка. Отдръпна се с мъка от нея.

На вратата се почука и той си отдъхна, а може би се разочарова — не знаеше кое от двете. Пусна момчето, което донесе топла вода. Миранда скромно отстъпи зад масата, докато момчето изпразни студената, като я хвърли през прозореца и напълни ваната отново. Браг му подаде едно пени и започна да се съблича. Помисли си тягостно, че топлата вода няма да помогне на състоянието му.

Като осъзна, че Миранда го гледа, той се усмихна. Тя улови погледа му и се изчерви, но го спря.

— Не искам да мокриш тази рана.

— О, не. Пак почнахме да командваме, а? Мръсен съм. Достатъчно е зараснала.

— Дерек, не — тя сложи ръце на кръста и го изгледа.

Той се засмя, очарован от съпружеското й поведение.

— Чудесно. Тогава ти ще ме изкъпеш.

Този път по страните й изби ярка руменина.

— Можеш и сам да се изкъпеш — рече тя.

— Миранда, ако трябва да се изкъпя сам, тогава влизам във ваната. — Той говореше сериозно. Наистина искаше вана до този момент. Не му пукаше, че едно измиване от Миранда ще е истинско мъчение. Искаше да почувства ръцете й навсякъде по тялото си.

— Дай да видя раната — каза тя, леко сковано.

Той започна да си събува панталоните. Тя остро си пое въздух, но на него не му пукаше. Жените винаги бяха цъкали с език от физиката и от мъжеството му. Искаше да я впечатли. Със сигурност щеше да я впечатли сега, когато бе огромен от желание по нея. Чудеше се дали ще я възбуди. Той си свали панталоните и се ухили.

Тя се втренчи за миг, преди да извърне поглед и да го обърне с гръб. Той надзърна през рамо и видя, че тя се е загледала в задника му, а не в бедрото му. Опита се да не се засмее. Пулсираше.

— Е?

— Не мисля, че трябва да взимаш вана — рече тя смутена.

— Да седна ли или да легна?

— Дерек, не искам да те къпя.

— По дяволите — избухна той.

— Добре — рече тя, като го погледна гневно. — Чудесно. Но увий това около кръста си, моля те.

Той взе кърпата, но се обърна, за да й даде възможност да го види от друг ъгъл, докато небрежно се подчиняваше. Естествено тя се бе обърнала с гръб към него и мокреше гъбата. Той въздъхна, възседна стола и после затвори очи, докато тя изми гърба му.

Докосването и бе истинско блаженство, особено когато усещаше как ядът й се уталожва и се заменя от нервно треперене на ръката й. Това страх ли беше? Отвращение? Той не мислеше така. Смяташе, че е желание, макар и тя да не го разбира.

— Обърни се.

Той се подчини. Гледаше я как мие ръцете му, раменете, гърдите. Трудно му бе да диша равномерно и още по-трудно му беше да се сдържи и да не я награби и целуне.

— Достатъчно — рече той накрая с дрезгав глас.

Тя изглеждаше изненадана.

— Ами краката ти?

Той се страхуваше, че ще постави и двама им в неловко положение, ако тя продължи.

— Сам ще го направя.

Той взе гъбата и се извърна. Запита се дали да не си намери някоя курва за през нощта. Толкова време беше минало. После погледна към нея, докато се навеждаше да вземе една мокра кърпа от пода и сърцето му потръпна.

Ще я ухажвам, помисли си той, и ще чакам.

55

— Защо гледаш така? — попита Браг.

Миранда се усмихна, като продължаваше да изучава пирамидалната постройка.

— Просто никога не съм си представяла, че ще дойде ден, когато мъжът ми ще построи вигвам, за да живеем в него.

Браг се засмя.

— Честно казано, принцесо, аз никога не съм си мислел, че ще доживея деня, когато ще построя такова нещо за жена си. Нали разбираш, това е женска работа.

— Невъзможно — възкликна тя. Вигвамът бе висок дванайсет фута и широк около осем. Бе построен от осем много здрави кола от хвойна, забити в дупки в земята и свързани най-отгоре. Отстрани бе увит с клонки. Миранда не можеше да проумее как е възможно някоя жена да построи подобно нещо.

Браг я хвана и й залепи една плътна, бърза целувка по устата, изненадвайки я. Пусна я също толкова бързо.

— Но не и индианска съпруга, която е толкова малка и слабичка като теб. — Той доби сериозен вид. — Днес следобед ще ходя на лов и за нула време ще покрием това с кожи.

Миранда го погледна. Сега й се стори потънал в мисли. Целувките му я изненадваха. Тя дори не бе подозирала, че е любвеобилен мъж. Но въпреки това той изглеждаше решен да издържи дълго време, без да я докосва разсеяно, да я потупва по рамото, да стиска ръката й или да прокарва пръсти през косата й. Колко противоречия имаше у него.

— Ела с мен — рече Браг.

Те отидоха до вързопите и провизиите си, разтоварени от коня и покрити с брезент. Браг затършува, откри това, което търсеше и хвърли на Миранда няколко кожени торбички.

— Какво има вътре? — попита тя любопитно.

— Погледни и ще видиш — отвърна той, като клекна край запасите им и се ухили.

Миранда отвори една от малките торбички и възкликна. Беше пълна със семена.

— Дерек, ще си имаме градина.

— И още как — потвърди той. — И трябва да я засеем колкото се може по-скоро.

Миранда се огледа. Мястото, избрано от Дерек, бе недалеч от широк, бистър поток. Една малка полянка, покрита с първите априлски цветя, беше обградена с гора. Той бе построил вигвама им в горичка от дъбове и хвойна, където се сливаше естествено и ненатрапчиво с пейзажа.

— Ей там — каза тя и посочи с ръка. — Как ще го разчистим?

— Лесно. Още утре сутрин ще подпаля една част, а после ще я разора за теб. До вечерта ще сме засели всичко.

Миранда го награди с усмивка.

— Преди да ида на лов, принцесо, искам да ти дам един урок по стрелба. — Той й направи знак. Миранда се приближи до него и той сложи леко ръка на рамото й и я поведе. Остави я, за да сложи мишена — един дънер, изправен на земята. Върна се до нея, изтегли колта от кобура си и извади всички куршуми от него. — Гледай внимателно.

Той й показа как да зареди, после отново го изпразни и я накара да го повтори. Беше просто.

— Добре. — Той се усмихна. — Сега застани спокойно и се отпусни, погледни мишената, прицели се и натисни.

Той й подаде пистолета. Миранда се чувстваше нервна. Никога преди това не бе хващала пистолет в ръцете си, а камо ли да стреля. Тя преглътна, насочи пистолета в мишената, погледна я и дръпна спусъка. Ритането не беше много силно.

— Как се справих?

Дерек я погледна.

— Е, беше само на миля встрани. Прицели ли се?

— Разбира се!

Той застана зад нея и сложи ръка върху нейната.

— Прицели се внимателно — рече той, а гласът му прозвуча в ухото й.

Дъхът му гъделичкаше врата й. Тялото й беше топло. Коленете му докосваха бедрата й. Гърдите му бяха долепени до гърба й. Тя го усещаше и това я разсейваше.

— Миранда?

Тя погледна и стреля. Лекото ритване на пистолета я тласна срещу топлата му твърда гръд.

— Улучих ли? — попита тя с надежда.

— Не съвсем — провлачи той. — Как е зрението ти между другото?

— Толкова ли е зле?

— Не, не е много лошо — излъга той. — Още веднъж. Хайде, губим ценно време.

Миранда се опита да не обръща внимание колко са близо един до друг. Този път, като се прицели, той обви едната си ръка около кръста й, а другата постави върху ръката, държаща колта, и й каза да изчака. Наведе се до нея, докато лицето му се изравни с нейното, като се опита да види как се е прицелила в мишената.

— Боже, Миранда! С десет ярда встрани си.

— Наляво или надясно?

— Наляво.

Тя нагласи пистолета си.

— Твърде много, скъпа. Съвсем мъничко. Готово. Сега недей да трепериш, като стреляш…

Тя стреля и не улучи.

— Съжалявам — извика тя.

— Няма нищо — успокои я той, като се изправи зад нея. Но не се отмести.

— Не мисля, че от мен ще излезе голям стрелец.

— Не е вярно — опроверга я той. — Всеки ден ще се упражняваш по един час. Опитай пак.

Той стоеше с нея сякаш часове наред, но тя нито веднъж не улучи целта. Накрая й каза, че й стига толкова за днес. Тя му хвърли поглед крадешком. Изглеждаше малко недоволен. Бе невероятно търпелив. И тя искаше да го зарадва. Чувстваше се много нещастна, задето е толкова лоша ученичка. Беше покрусена.

— Не се притеснявай — каза й той на път към вигвама. Прехвърли ръка през рамото й и я стисна. — Като приключа с обучението ти, ще бъдеш най-добрият стрелец в западен Тексас.

— Съмнявам се. Той я изгледа.

— Защо не опечеш малко хляб? — Той се спря. — Знаеш ли как се меси?

— Естествено — отговори тя негодуващо. — Гледах Елена.

Браг се усмихна. Това щеше да е интересно.

— Каква неопитна жена си имам!

— Как ще го опечем?

— Лесно — отвърна той весело, като взе една пушка. — В огъня. Ти се погрижи за тестото. Аз скоро ще се върна.

Миранда го загледа как се запътва към гората, пеша, с някаква животинска грация. Тя се усмихна. Бяха прекарали толкова много време заедно през последните няколко дни. Вече й липсваше.

56

Дерек го нямаше и тя се запита къде ли е отишъл толкова рано сутринта. Тя се изкъпа в потока, който бе доста студеничък, после си облече обикновената памучна пола и блуза. Направи кафе и закуска за него — тя никога не беше гладна сутрин. Докато правеше сместа за палачинките, започна да си тананика. Бе наистина прекрасно утро.

Беше малко хладно, но само защото още бе рано. Небето бе почти кралско синьо, без нито едно облаче. Птиците чуруликаха напевно, като си предаваха съобщения горе в дърветата. Около тях се носеше чудесен аромат — мирис на кафе, ощавени кожи, нещо сладко, като от цвете — може би всички кандилки, които бяха разцъфнали през последната седмица на ливадата, а ярките им виолетови багри се бяха смесили с жълтото и синьото на маргаритките. Тя с изненада откри, че е доста доволна.

Къде бе отишъл Дерек толкова рано сутринта?

Миранда научаваше все повече с всеки изминал ден. Беше се превърнала в жена на заселник-пионер — или индианска съпруга. Точно предния ден Дерек прекара следобеда, като й помагаше да прави сапун. Бяха донесли сапун със себе си, но в крайна сметка някой ден запасите им щяха да свършат. Вигвамът, който апахите наричали гохуах, както й каза Дерек, бе напълно покрит с кожи.

Вратата бе направена от едно одеяло, което висеше върху дървена рамка. Наистина е почти като колиба, помисли си тя. Дори се научи да прави приличен хляб. Първият й опит бе безформена буца — истински провал. Естествено Дерек се държа тактично и мило, но тя забеляза смеха в очите му.

Предната вечер бе първата нощ, когато тя не се събуди нито веднъж от кошмар за Чавес. Днес наистина за първи път се чувстваше напълно отпочинала. Беше в прекрасно настроение.

Не можеше да спре да си мисли какво изпитва от това, че Дерек всяка нощ се вмъква в леглото им от одеяла и кожи с нея. Веднага я притегляше в извивката на тялото си, където пулсиращата му топлина я разсейваше и много я объркваше. Ако вечер не беше толкова изтощена от дневната си работа и нощните кошмари, тя бе сигурна, че дълго нямаше да може да мигне.

Дерек като че не спеше много добре. Макар че енергията му изглеждаше неизчерпаема, под очите му имаше леки сенки. Тя се чудеше какво го държи буден нощем и се надяваше да не е тя и ужасните й кошмари.

— Замечтала си се толкова рано?

Тя скочи на крака и възкликна.

Браг се засмя, а тонът му бе закачлив. Клекна до нея, дръпна я към себе си и я целуна по устата. Тя се облегна срещу него. Той се скова от изненада, а после отново я целуна и този път устата му я погали с повече интимност. Тя усети крайчецът на езика му върху долната си устна, обикаляше я деликатно, преди да се плъзне нагоре там, където устните й се събираха. Топъл, течен огън пробяга по нея и й донесе чисто удоволствие. Тя разтвори уста само на косъм. Езикът му премина по равните, порцеланови повърхности на зъбите й и после изчезна. Разочарована, тя отвори очи.

Миранда възкликна. Той бе застанал, загледан в нея, облечен в препаска от еленова кожа и високи до коленете мокасини. Препаската стигаше почти до коленете му, но откриваше външния край на дългите му, стегнати крака. Тялото му бе голо. Той носеше само ножа си, но до него бе и пушката му. Мъжествеността я хипнотизира.

— С какво си облечен? — успя да попита тя.

Той извърна очи от нея, но не преди тя да забележи изгарящата топлина на погледа му, неестествения блясък. Нещо болезнено сладко се спусна вихрено надолу някъде дълбоко в нея. Той се спря и си наля кафе, като отпи една глътка, преди да отговори.

— Дрехите ми са мръсни.

— О! — извика тя, засрамена и смутена. По лицето й изби руменина. — Дерек, съжалявам.

— Няма нищо.

— Не, веднага ще ти ги изпера.

— Какво има за закуска? — попита той.

— Палачинки.

Тя методично започна да приготвя закуската му. Какво й ставаше? Да не би да очакваше от небето да падне някоя прислужница, за да изпере прането им? Тя го погледна крадешком през миглите си. Той седеше на една скала грациозен, гол, силен. Толкова бе мъжествен. Гледаше я.

— Направи достатъчно за двама — каза той.

— Но аз не съм гладна.

— Ти си почнала да слабееш и това не ми харесва — тонът му бе остър, като на някогашния Браг, който даваше заповеди и очакваше да бъдат изпълнявани. — Искам да наддадеш малко килограми, Миранда. — Тонът му се смекчи. — Не искам да се разболяваш.

Тя се сети за жена му, която бе умряла от недояждане.

— Да, добре.

Той се усмихна.

— Снощи спа добре.

Тя му подаде една метална чиния и взе една за себе си.

— Да.

Той я погледна с проницателния поглед, с който тя беше свикнала. После започна да яде с наслада и тя го последва, като се насили да омете всичко до последната хапка. Той наистина не искаше кой знае колко от нея. Беше толкова мил, толкова търпелив. А тя действително беше изтъняла. Полата й се въртеше, а когато си я купи, й беше точно по мярка. Искаше да го зарадва. Той винаги я бе смятал за кльощава. Какво ли мислеше сега?

Тя изпра всичките им дрехи тази сутрин, включително роклята си от шевро. Заши панталоните му — онези, които бе срязала, за да се погрижи за крака му — и закърпи още няколко дупки, които намери. Поне можеше да шие и то много добре. Това бе нещо, с което се гордееше.

Но той я подкачи.

— Такава засукана бродерия — засмя се той.

Миранда се изчерви.

— Това е единственият начин, по който мога да шия.

Той веднага се разкая.

— Извинявай.

— Не съм много добра съпруга — изрече тя на глас, преди да се усети.

Той веднага се приближи до нея и коленичи, като я накара да го погледне.

— Ти си прекрасна съпруга.

— Аз съм ужасна готвачка. Не знам как да пера. Не мога да чистя дивеч. Шиенето ми е прекалено засукано. Аз съм най-лошият възможен стрелец и не мога да яздя. Всичко, което ти трябва от една тексаска съпруга, у мен го няма.

Тя усети как в очите й се надигат нелепи сълзи и се опита да ги спре. Той хвана лицето й в ръце.

— Не ставай глупава. Не бих те заменил за нищо на света. Ти си английска дама и аз те набутах в абсолютно чуждо обкръжение. Справяш се чудесно.

Миранда разгледа лицето му, за да види дали казва истината.

— Просто искам да те зарадвам — прошепна тя. — Създавам ти само ядове…

— Не — заяви той твърдо, непоколебимо. Устата му намери нейната. Целувката бе мека, но изгаряща. Тя веднага разтвори уста и той стрелна езика си в нея, като изследваше щателно вътрешността. Сърцето му запулсира и топлината му нахлу в нея. Той продължи да държи лицето й. Езикът му се преплете с нейния. Тя свенливо го докосна със своя. Той потръпна.

— Миранда, достави ми удоволствие — рече той дрезгаво, като целуна крайчеца на устата й.

Устата му ставаше по-твърда, по-настойчива. Той подръпна долната й устна със зъби, а после веднага стана нежен, мек. Изстена срещу устните й. Дръпна я към тялото си, коленичил до гърдите й.

— Остави ме да те любя — каза той с хриптящ глас. — Моля те, Миранда.

Хвана задника й и я дръпна срещу мъжката си твърдост. Контактът веднага срути еуфорията от страстната им прегръдка. Тя си спомни мигновено за Чавес, който й причиняваше болка, докато я изнасилваше. Извика протестиращо и го отблъсна. За момент, доста дълъг момент, той я притискаше здраво срещу себе си, като пулсираше срещу корема й, а устата му превзе нейната с жар, която бе твърде силна, твърде брутална и твърде позната. После внезапно я пусна и тя се изправи нестабилно на крака.

Той бавно се надигна, дишайки дълбоко и неравномерно. Очите му бяха горящи въглени. Тя изпитваше такава вина, страх и копнеж едновременно. Без да може да разпознае смесените си чувства, тя извика нечленоразделно и се втурна във вигвама. Объркването й се превърна в сълзи и тя заплака мълчаливо не само за себе си, но и за него.

57

Тази нощ той спа под звездите.

Бе на ръба на самоконтрола си и го знаеше. Удоволствието да лежи до нея, да я държи в обятията си бе надминато от страданието. Той не се бе любил с жена от смъртта на Джон, което бе преди повече от шест седмици. Бе достигнал до точката, когато се боеше, че ще се събуди от някой мокър сън и ще накара и двама им да се почувстват неловко. А снощи тя бе спала непробудно за пръв път, откакто я спаси от команчите. Чувстваше, че може да я остави да спи сама.

Той знаеше, че ако сам не може да забрави Чавес, няма начин тя да успее, фактът, че Миранда сънуваше тези проклети кошмари не им даваше възможност да забравят случилото се. И това бе най-силната причина за самоконтрола, който дори не бе подозирал, че притежава. Все пак до този момент никога не бе стоял без жена през живота си. Никога не бе пробвал способностите си за себеотрицание. И се надяваше никога да не се наложи отново да го прави.

На другата сутрин, преди тя да се събуди, той отиде на лов, за да изпробва лъка, който бе направил. Върна се по обяд с една дива пуйка и два заека. Видя, че Миранда му шие панталони от кожата на сърна, която й бе дал. Почувства се странно радостен, като я видя. Тя бе облечена в кожената рокля и мокасини, а косата й бе разделена на две плитки. Кожата й сега бе с блед прасковен загар, но не по-малко привлекателна. Всъщност му се струваше, че тя се разхубавява с всеки изминал ден. Ала се безпокоеше колко е тънка. Знаеше, че е отслабнала след отвличането й от Чавес. Ако се наложеше, щеше да я храни насила, понеже нямаше да я остави да се разболее и да залинее… Никога.

— Добрутро — извика той, като сложи дивеча си до кожите, които бяха проснати да се сушат.

Миранда му хвърли бърз поглед, без да се усмихне. Той се зачуди какво не е наред. Приближи се до нея.

— Добро утро — повтори той.

Тя остави настрана парчето кожа, което бе отрязала и току-що бе започнала да шие. Срещна погледа му. Лицето й бе загрижено и изпито и той никак не хареса тъмните сенки под очите й.

— Да не ти е зле? — Той веднага се разтревожи.

— Не.

Погледна я, но тя се зае с кожата и той вдигна рамене. Нещо не беше наред, той го усещаше. Да не би да му беше ядосана, задето вчера предявяваше искания към нея? По дяволите, та това беше негово право. Що се отнася до него, той бе подминал границите, които се изискваха. Никой съпруг не би могъл да прояви повече разбиране и грижи от него. Той се отдалечи и реши най-напред да изчисти зайците. Изненада се, че тя го последва и коленичи насреща му.

— Какво правиш?

— Искам да се науча — отвърна тя. — Чистенето на дивеча е женска работа. Ще ме научиш ли?

Той внезапно се усмихна и се запита защо иска да го направи.

— Миранда, няма нужда, аз ще го сторя.

— Но не предпочиташ ли и аз да мога да го върша? — виолетовият й поглед беше вперен право в него.

Той никога не я беше лъгал и със сигурност нямаше да започне сега.

— Да.

Тя леко се усмихна.

— Тогава ми покажи.

Браг я погледна изпитателно, сви рамене и отряза главата на заека с един удар на ножа си. Той не погледна към нея, но усети изумлението й. Бързо и умело отряза четирите лапи. В следващия миг вече бе цепнал кожата от задната страна на четирите крака и направи разрез от главата до опашката. След още един миг свали цялата кожа.

Миранда извика, извъртя се, отдалечи се малко и повърна.

Той изопна гръб, както бе клекнал. Бе я предупредил. Тя беше прекалено деликатна за това. Той бръкна с ръка в корема и извади червата, като ги хвърли върху купчината с боклука, а после остави заека отстрани.

— Извинявай — каза Миранда, като се обърна, за да го погледне. Изглеждаше наистина нещастна.

— Забрави за това — рече той. — Казах ти, нямам нищо против да чистя дивеча. — Той вдигна другия заек, като го сложи пред себе си. Канеше се да го обезглави, а после вдигна поглед и видя, че тя продължава да стои там. — Защо не се върнеш към работата си?

— Не — запъна се тя и се приближи. — Искам да го направя.

— Миранда.

Тя решително стигна до него, коленичи и взе ножа от ръката му. Беше бледа. Преглъщаше с очевидно затруднение. Той се облегна назад развеселен и зачака. Минаха няколко секунди.

— Е?

— Още е топъл.

Той взе ножа от ръката й.

— Няма защо да правиш това — каза той. — Твоята чувствителност е прекалено изтънчена. Мисля, че не искам да е другояче.

Тя го погледна насълзена.

— Дай ми ножа — настоя тя.

Той бе изумен.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

Миранда взе ножа. Със стиснати зъби, тя направи разрез по врата.

— По-надолу — поправи я Браг. — С един удар.

Тя колебливо свали ножа по-надолу върху козината на животното. Бликна кръв, когато тя бавно и плахо натисна острието. Браг погледна лицето й и видя, че от клепките й се ронят сълзи. Гневно взе ножа от ръцете й и се изправи, като я вдигна със себе си.

— Достатъчно. Това е нелепо.

Миранда не го погледна, а изтри очите си с ръка и се освободи от хватката му. Той я гледаше как се отдалечава сковано до мястото, където шиеше. Миранда седна и посегна невиждащо към сърнешката кожа. За какво беше всичко това? Смутен, той се обърна и изчисти заека, а после се зае с пуйката.

Браг не я разбираше и започна да се чувства гузен. Той я превръщаше в индианска жена, когато тя трябваше да е изтънчена лейди. Спря да скубе перата и се замисли. Той искаше да я доведе тук, защото бе красиво, пречистващо, лековито. Като бяха сами, можеха да започнат брака си отначало. Но нима бе сгрешил?

Той си представи красив дом. Не му излизаше от ума, че ако тя се почувства щастлива, той ще се заеме с фермерство и ще й построи прекрасен дом, в който да отгледат децата си. Лесно щяха да продадат ранчото на Джон, като се сдобият с допълнителни средства. Навсякъде беше пълно с диви животни, които трябваше само да улови, така че щеше да е лесно да започне. Той хвърли поглед към нея.

Миранда шиеше упорито, умело. Красотата и ранимостта й го накараха да трепне. Да, тя заслужаваше ранчо и те щяха да имат деца…

Внезапно той спря да работи, като си спомни как тя бе повърнала, което го накара да се замисли за нещо ново. Ами ако тя вече беше бременна? Той се приближи до нея, напрегнат и нервен.

Миранда, кога бе последното ти месечно течение? — попита той.

Какво? — тя остави шиенето си, изненадана. Той повтори въпроса си с мрачно лице.

Защо… защо ме питаш?

Аз съм ти съпруг и имам право да знам. Кога беше? — Той я гледаше как се колебае.

Преди шест седмици.

Имаше чувството, че са го застреляли. За момент не можеше да говори. В ума му се въртеше само една мисъл: Тя е бременна от Чавес.

Миранда бързо се изправи на крака, като видя изражението му.

— Дерек, почакай. Винаги ми е идвало малко… — тя се изчерви — нередовно. Понякога изобщо пропусках по някой месец.

Той я загледа нервно.

— Може да си бременна.

Тя пребледня.

— Дори не бях си помисляла за това — прошепна тя. — Не, не съм. Сигурна съм, че не съм.

Той се извърна. После погледна пак към нея.

— Може би сега ти е времето да кажеш една-две молитви. — Той бе ядосан, обезсърчен. Какво щеше да прави, ако тя имаше дете от Чавес? Как би могъл да е баща на дете, заченато от мъж, изнасилил и наранил жена му? Той се отдалечи и механично дооскуба пуйката.

Но се замисли над думите й. Възможно бе да не е бременна. Нелепо бе да се разстройва сега заради нещо, което не можеше да контролира. Но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Погледна към нея. Тя бе приведена над кожата и шиеше бързо и методично. Беше му обърнала гръб. Той усети пристъп на жал и подтик да я защити.

Не можеше да види лицето й, но така бе по-добре. Миранда бе пребледняла и напрегната. Не заплака, но устата й трепереше и издаваше душевните й терзания.

58

Щастието й се изпари. Тя бе напрегната и уплашена и чак сега осъзна колко честита е била известно време.

Първо Дерек й се ядоса, че не му разрешава да упражнява съпружеските си права. От онзи следобед, когато я бе помолил да го остави да я люби, той спеше навън — безмълвен знак, че е сърдит. Тя бе толкова потисната, когато той избра това средство да предаде неодобрението си, че не можа да го погледне в очите на другия ден.

След това последва провал след провал от нейна страна. Тя толкова искаше да го зарадва и да е добра съпруга! Не знаеше защо, но това се превърна в най-важното нещо в живота й. Нощем отчаяно й липсваше успокоителното му присъствие в леглото. Искаше да изчисти дивеча, за да бъде по-добра съпруга, но той се изсмя на жалките й усилия, на слабостта й.

И сега кипеше от гняв заради вероятността да е бременна.

Миранда не искаше пак да спи сама. Той изчезна, след като изчисти дивеча. Тя напълни пуйката с царевица и билки, а после я опече във фурната, която Дерек й направи в една дупка, недалеч от откритото огнище. Омеси пресен хляб, свари ориз за пуйката и опече зайците за някой друг ден. Когато му уши панталоните и изми лицето си, той най-сетне се завърна от където бе ходил.

Навън все още беше светло, макар че скоро слънцето щеше да залезе. Той бе плувнал в пот, сякаш се бе занимавал с много активна физическа дейност. Тя го гледаше напрегнато как влиза в лагера им и погледите им се срещнаха. Усмихна й се.

— Господи, тук мирише страхотно — рече той. — Подуших тази пуйка и плънката от две мили разстояние. Ей сега ще се изкъпя.

Миранда се отпусна малко, абсурдно зарадвана от неочаквания комплимент, като се молеше да не е препекла пуйката. Засуети се около огъня, докато той се върна от потока. Опита се да не го гледа, докато се приближаваше, чисто гол. Какъв великолепен мъж беше. Дерек взе изпраните дрехи, които вече бяха изсъхнали, но малко твърди и си обу панталоните. Наметна една риза и се приближи до огнището бос.

Ядоха мълчаливи. Дерек винаги имаше апетит и тази вечер не беше изключение. Тя виждаше, че е потънал в мислите си. Мрачни мисли ще да са, помисли си тя. Но той й се усмихна и похвали яденето. Пуйката беше малко попрепечена, помисли си тя, но съвсем малко. Готвенето й се подобряваше. Тя щеше да му бъде добра съпруга, беше си обещала това. Знаеше, че не е бременна. Беше се помолила, както й предложи той. Освен това се помоли той да дойде в леглото им довечера.

Внезапно Дерек скочи на крака.

— Какво има? — попита тя, като се обърна и погледна в посоката, в която се бе загледал той. Видя кълбо дим да се вие на известно разстояние. Първото й чувство бе ужас. Наоколо имаше други хора, индианци!

Дерек се засмя.

— Погледни само! — възкликна той.

— Дерек, какво смяташ, че е това? — попита тя разтревожено.

— Апахите — отвърна той. — Моят народ.

Тя зяпна.

Той направи много малък огън и скоро малка струйка дим се изви към небето. Взе едно одеяло и раздуха пушека на кълбета, изпращайки сигнали с дима.

Миранда се слиса.

— Какво правиш?

— Казвам им кой съм. Не искаме да ни убият, докато спим.

Тя го изгледа. После погледна кълбетата, които изпращаше нагоре, изумена, че някой може да си говори с пушечен код. Погледна сигналите, изпращани от апахите.

— Какво казват те?

Браг не продума дълго време. После се засмя.

— Това са хората на брат ми, Миранда. Това е кръгът на Наджилкхисе.

— Брат ти ли? Наджилкхисе?

— Аз имам полубрат — обясни Дерек, като изгаси малкия си огън. — Майка ми беше омъжена за баща му, после овдовя и се ожени за моя. Баща му беше вожд, както и той.

— Не знаех, че имаш останали живи роднини. Значи той е изцяло индианец.

— Да. Ще ида да го видя утре или вдругиден. — Той й се усмихна. — Бих искал да те заведа, ако нямаш нищо против.

Миранда потрепери, може би от ветреца и настъпващия мрак. Мислеше си за бруталните команчи. Дерек сякаш й четеше мислите.

— Апахите не са кучета като команчите. Те не тормозят жени и деца, нито изнасилват. Никога. Жените пленници обикновено се омъжват за апахи, а децата се осиновяват, като накрая се женят за някой в племето. Всичко е доста цивилизовано.

Той я наблюдаваше. Щеше да я разбере, ако откажеше да се срещне с народа му, но му се щеше да приеме поканата.

— Разбира се, че ще дойда — рече тя меко, загледана в него спокойно и нежно.

Погледът й го накара да потръпне — поглед, изпълнен с грижовност и внимание. Сърцето на Миранда заби учестено, когато се вмъкна в леглото им във вигвама. Напрегна слух и се заслуша в нощните звуци — щурци и жаби. На Браг изглежда му бе минало следобеда и тя не бе сигурна дали още е ядосан или не. Зачака го нервно, като се надяваше, че ще дойде. Тази вечер щеше да го остави да й стане истински съпруг — понеже искаше да го зарадва. Но той не дойде.

След около час тя стана и уви едно одеяло около раменете си, като се покри напълно от горе до долу. Ако той не идваше при нея, тя щеше да иде при него. Излезе навън.

Знаеше, че той спи точно пред вратата на вигвама, на няколко крачки от нея. Видя го да лежи по гръб върху едно одеяло. Още едно го покриваше до кръста. Гърдите, раменете и ръцете му бяха голи — знаеше, че спи гол. Никога преди не беше правила това и се съблече само заради очакването да го остави да я обладае — така както съпругът прави това с жена си. Мълчаливо се приближи.

Миранда се зачуди дали е заспал. Внезапно нощта стана много тиха. Щурците и жабите сякаш бяха спрели серенадите си. Тя чуваше собственото си дишане. Възможно ли бе наистина да спи? Изглеждаше немислимо. Тя знаеше, че и насън едното му око винаги е отворено, а едното му ухо слухти. Спря се до него и го огледа.

Очите му бяха затворени, а дишането — бавно и равномерно. Той бе невероятно красив, чертите му — почти фино изсечени, а остротата им подсилваше чара му. Дори като спеше, тя усещаше силата на красотата му. Той бе първият мъж, към когото бе усетила привличане. Устата й бе пресъхнала и тя се задъха.

Как трябваше да направи това? Дали да се мушне под одеялото и да легне до него? Тя се изчерви, разтревожи се, развълнува се от дръзката си постъпка, но и се уплаши. Мразеше мисълта за болката, но щеше да я изтърпи, за да го зарадва. Тя се свлече на колене, а после внимателно вдигна едно крайче на одеялото. Пусна своето и като затаи дъх, се плъзна до него. Кожата му бе като коприна и пясък и невероятно гореща до нейната.

Миранда само се изтегна до него, когато той каза невъзмутимо:

— Какво правиш?

Тя възкликна. От тона на гласа му заключи, че изобщо не е бил заспал. Не можа да намери гласа си. Легна настрана, а коленете и бедрата й се допряха до хълбока му. Връхчетата на гърдите й внезапно се втвърдиха и докоснаха рамото му.

Той се придвижи като змия. Внезапно тя бе по гръб и той я бе обгърнал с ръце, опрял гръд върху гърдите й, като ги затискаше. Лицето му бе на сантиметри от нейното, а дъхът му я изгаряше.

— Какво правиш?

— Ти си сърдит — прошепна тя, най-после намерила гласа си.

— Не съм — рече той пресипнало.

Тя усети копието му, много горещо и твърдо, да пулсира срещу външната страна на бедрото й. Гърдите й се свиха.

— Ядосан си — повтори тя, — защото вчера ти отказах. Моля те, не ми се сърди, Дерек.

— Не ти се сърдя — каза той, а устата му почти се докосна до нейната. — А ти все още не си отговорила на въпроса ми.

— Искам да те зарадвам — рече тя. — Искам да бъда добра съпруга. Можеш… можеш да се любиш с мен.

Той се вгледа в нея. За един дълъг миг не помръдна, не проговори. Тя виждаше колко ярко светят очите му, виждаше напрежението, изписано по лицето му. И усещаше сърцето му срещу своето, твърдите косъмчета на гърдите му, опрени в нейните, пулсиращия му член срещу крака й. Не можеше да диша. Внезапно се почувства като хваната в капан. През ума й прехвръкнаха образи на Чавес, пряко волята й. Тя се опита да ги изтласка. И в същото време в самите й недра, женствеността й, леко я болеше, но не неприятно. Тя притвори очи.

— Искаш ли ме?

Тя отвори очи изненадана.

— Искаш ли ме, Миранда? — гласът му бе толкова дрезгав. Той прехвърли бедрото си върху нейните и тя усети копието му между здраво стиснатите си крака.

— Не искам да ми се сърдиш — прошепна тя.

— Не ти се сърдя — простена той. — Разочарован съм, но не и сърдит.

— Снощи спа навън.

— Понеже за мъжкото ми тяло е мъчение да те прегръщам, Миранда — той потърси устните й.

Тя не ги отвори, а уплахата й нарасна. Той се придвижи настоятелно над нея, като се премести така, че се мушна между краката й. Тя стисна бедрата си по-силно и легна сковано и неподвижно в ръцете му. Той спря да я целува. Тя изпусна дъха, който бе задържала във въздишка на облекчение.

Той потръпна и бързо се отърколи от нея.

— По дяволите! Не идвай при мен като на някакво жертвоприношение!

Миранда се изправи.

— Не, Дерек, моля те, сега си даже още по-ядосан.

— Искам ти да ме искаш — рече той накъсано, като я загледа с изгарящи очи. — И избрах да спя тук вън, защото не съм бил с жена от онова проклето барбекю по случай рождения ден. Ако идваш в леглото ми, дръж се така, сякаш ще ти хареса! Поне се преструвай!

По бузите й потекоха сълзи.

— Не мога да направя нищо както трябва! Моля те, дай ми друга възможност.

Той се вгледа в нея и тогава, преди тя да успее да помръдне, я хвана, дръпна я към себе си и я целуна почти брутално.

— По дяволите! Та аз съм обикновен смъртен! — извика той, като я просна по гръб, прокара мазолестите си ръце по гърдите й и раздалечи с колена бедрата й, преди тя да успее да ги стисне. Той я целуна толкова дивашки, че тя вкуси кръв.

Всички приятни усещания се изпариха. Усещаше само страх и леден ужас, че той ще я нарани болезнено. Тялото му затрепери върху нейното, ръцете му обгърнаха и стиснаха гърдите й и той изстена. Протегна се надолу и плъзна ръка между бедрата й, по сухата й плът.

— Проклятие! — изруга той. — Проклятие!

Не можеше да я обладае така, не и когато тя бе уплашена и студена, но не му бе останал контрол. Той бе почти отвъд всяка рационална мисъл. Залепи устата си върху нейната, хвана ръката й и я сложи върху копието си.

— Хвани ме — заповяда той грубо. Пръстите й се стегнаха около него, той движеше ръката й бързо нагоре-надолу по цялата му пулсираща дължина и после изригна и изхвърли семето си върху корема й. Той се строполи отгоре й, плъзна ръце около нея и я прегърна плътно.

Миранда лежеше много неподвижно, без да смее да помръдне, шокирана. Тя разбра какво се случи, но не и защо. Но… беше благодарна. Той й спести голяма болка. Но все пак защо не я взе така, както би сторил един мъж?

— Добре ли си? — попита той нежно.

— Да.

— Съжалявам. Миранда, това продължи твърде дълго. Изгубих контрол, съжалявам.

— Защо го направи по този начин?

— Не исках да те изнасилвам, а ако те бях обладал толкова бързо, щеше да стане точно това.

Миранда се замисли над думите му.

— Но аз мисля, че един съпруг не може да изнасили жена си?

— Може и да имаш известно право — той се поколеба, а после приглади косата й и леко я целуна. — Аз… обидих ли те?

Тя се спря. Сигурна беше, че това, което направиха бе нередно, греховно. Но в известен смисъл той я закриляше. Беше ли я обидил? Тя не беше сигурна. Накрая отвърна:

— Мисля, че не.

Той се извърна настрана и я придърпа към себе си. Искаше да люби жена си както трябва. Искаше да я накара да стене от екстаз. Но как щеше да го стори, когато страстта му я плашеше? Как можеше да сломи съпротивата й подмолно, без тя да разбере? Нима през цялото време не се беше опитвал да направи точно това? Той много добре знаеше, че тя обича да се целува, но той я целуваше само на дневна светлина, когато бяха облечени и извършваха ежедневните си задачи. Хрумна му една мисъл, която бавно се дооформи в съзнанието му. И той се усмихна.

59

Както обикновено Миранда не го чу да се приближава и не знаеше, че е там, докато той не залепи една целувка на бузата й. Тя скочи на крака, изненадана само за части от секундата, а той се засмя, като я обърна и я притисна за миг срещу себе си.

— Трябват ти по-добри уши, жено.

Тя се усмихна, внезапно засрамена. Нямаше го цяла сутрин, бе тръгнал още преди тя да се събуди. Спомни си предишната вечер малко смутена.

— Къде беше?

— На гости — отвърна той. — Тази яхния ще издържи ли до довечера? Вече ядох с брат ми. Но искам ти да хапнеш. — Той й отправи един закачливо строг поглед.

— Отишъл си да видиш… Надж… — тя не можа да продължи.

— Наджилкхисе. На-джил-кхи-се. Аха. Казах му, че утре ще доведа жена си. — Той се ухили.

Миранда си отдъхна, но някак гузно.

— Ти малко ме плашиш, Дерек, като изчезваш за толкова дълго, без да кажеш нито дума. — Тонът й бе укорителен, когато протегна ръка към голямото желязно котле.

Той я спря, като взе ръкохватката от ръката й и премести котлето от огъня.

— Така ли? И защо? — подкачаше я той.

— Ами ако те ранят или стане някой нещастен случай? — Тя говореше сериозно. Колкото и да му се искаше да се мисли за недосегаем — както понякога й се струваше и на нея самата — това не беше така. Той бе само човек.

— Тогава щях да допълзя до красивата си жена, която щеше да ми върне здравето с една целувка.

— Бъди сериозен!

— Изяж си всичко. Този следобед имаме планове. — Той сипа една доста щедра порция от заешката яхния и й подаде металната чиния.

— Какви планове? — попита тя, но седна на един стол от бреза, който Дерек бе направил и послушно започна да яде.

— Изненада — отвърна той. Изчезна във вигвама и след миг се върна, облечен в препаската и мокасините си и понесъл в ръка две от най-малките им одеяла. Тя изяде половината от яденето си, като се чудеше подозрително какво ли е намислил. После върна в котлето това, което не успя да изяде. Улови го, че я гледа намръщено.

— Изядох половината — рече тя бързо, отбранително.

— Да вървим — каза Дерек, протегнал ръка. Миранда я пое и той я поведе в гората.

Той забави крачка, за да е в крак с нея. Пролетта бе разцъфнала. Слънцето грееше ярко, а денят бе съвършено топъл. Лек, свеж ветрец подухваше новопоникналите зелени листа. Птичетата в гнездата над главите им писукаха гладно. Изведнъж Дерек се спря, сложи пръст на устните си и посочи с ръка. Миранда разгледа долината и видя новородено еленче, което се препъваше на дълги, подобни на кокили крачка, а майката лежеше с повдигащи се хълбоци във високата трева.

— Тя добре ли е? — попита загрижено Миранда.

В този момент сърната скочи на крака и започна да облизва малкото си, за да премахне следите от раждането. Сърнето взе да се тика търсещо в майка си и да суче. Дерек я хвана за ръка и те се отдалечиха.

Отведе я до зелена, ухайна поляна, където един блестящ вир украсяваше малко водопадче, не по-високо от човешки бой.

— Какво красиво място — възкликна Миранда. — Това нашият поток ли е?

— Един от ръкавите му — рече Дерек, като се усмихна на очевидната й възхита. Той се наведе и свали мокасините си.

Тя го погледна.

— Какво…? — започна тя и се изчерви, когато той свали препаската си и застана пред нея, сякаш нямаше никаква грижа на тоя свят. Тя извърна лице, но не преди да улови с поглед онази негова мъжка част, която бе държала предната вечер. Само че сега изглеждаше различна.

— Отиваме да поплуваме — рече той спокойно, като се приближи към нея ухилен.

— Дерек — запротестира тя и го погледна внимателно в лицето.

— Свали си дрехите. Отначало водата е малко хладна, но ще свикнеш. — Той се протегна към блузата й.

— Не мога да плувам — рече тя. Чувстваше паника и то не изцяло от перспективата, че ще плува. Тя заотстъпва. Знаеше, че лицето й е почервеняло.

— Миранда, аз съм твой съпруг, така че няма защо да си срамежлива. Начинът, по който изглеждам е нещо естествено, също както и начинът, по който изглеждаш ти.

— Срамежливостта е добродетел — каза тя и хвана китките му, когато той взе да откопчава копчетата на блузата й. — Не ми се плува.

— Ще те науча — рече той твърдо, като свали блузата й, все едно тя не се опитваше да го спре. — И свенливостта не ме радва.

Тя се спря, за да помисли над това. В този момент той смъкна полата й до глезените.

— Дерек!

— Няма да позволя жена ми да се удави някой ден — заяви той, като се протегна към панделката на фустата й. Дръпна я и дрехата се спусна в бял облак на земята.

— Добре — рече тя, като се уплаши от предстоящото действие. — Но ако се удавя сега, вината ще е твоя!

Той се засмя.

— Няма да ти дам да се удавиш, принцесо. Искаш ли да оставиш долната си риза?

— Да!

Той поклати глава от сериозността на тона й, но устата му потрепваше.

— Обаче свали тези проклети дълги гащи.

— Необходимо ли е?

— Искаш ли да се удавиш?

Тя свали мокасините и гащите си, като усети как я обзема паника. Той я погледна. Лицето му бе безизразно, ала тя видя тази гореща трептяща светлина в очите му. Паниката й се увеличи и заедно с нея усети някакво учестено туптене.

— Хайде — подкани я той, като се отдалечи от нея.

Тя ахна, когато той остави достатъчно разстояние между тях, за да може да забележи възбудата му, възкликна и затвори плътно очи. Но видяното остави дълбока следа в съзнанието й. Тя бе изумена.

— Съжалявам — рече той, — но ти си прекалено красива и не мога да възпра реакцията си. Отвори очи!

Тя го направи и го погледна в лицето, а после сведе очи към рамото му. Погледът й започна да се спуска, а после бързо срещна отново златистите му очи. Той се смееше.

— Държиш се като девственица — засмя се той. — Аз… харесвам ли ти?

Тя възкликна, изумена от въпроса.

Лицето му посърна. Той се намръщи, после взе ръката й и я дръпна със себе си във вира. Като се приближиха един към друг, тя забрави за него и започна да се страхува.

— Колко е дълбоко?

— Не много — излъга той.

— Не искам да плувам — рече тя и заби пети.

— Ще ти хареса — увери я той, като почти я повлече.

— Не, моля те — запротестира тя и се задърпа.

Той се спря и я погледна. Не искаше да я плаши, само да я научи на едно полезно умение, което би могло да спаси живота й един ден. Искаше това, а и да си поиграе с нея. Тя бе побледняла от уплаха. Той забрави, че понякога смелостта й се изпаряваше. Въздъхна и пусна ръката й. Обърна се и се гмурна. Преплува до другия край на вира, който бе около трийсет загребвания и се спря отсреща, за да види, че тя е застанала неподвижна и го наблюдава. Той доплува до нейния край, докато стигна на десет загребвания от брега, където стъпи на краката си. Бе нагазил до кръста.

— Водата е страхотна — провикна се той. — И можеш да стъпваш на краката си чак дотук. Няма да те водя по-навътре от тази точка, обещавам.

Миранда се намръщи. Той виждаше как се бори със себе си, а естествената й свенливост се сблъскваше с желанието й да му се подчини, дори да го зарадва. Той се гмурна под водата и заплува напред-назад няколко пъти, докато напрегна мускулите си, като се наслаждаваше на натоварването. Тя бе стигнала до ръба и бе натопила единия си крак вътре. Дерек се гмурна и доплува до ръба. Като се протегна, той я хвана за глезените.

Тя изпищя, падайки във водата. Той веднага я обгърна с ръце.

— Подлец такъв! — извика тя, като се задави, затрепери и бясно зарита с ръце и крака.

Дерек се шокира, но само за миг. Никога не я беше чувал да ругае. Той я държеше леко и гласът му бе успокоителен.

— Миранда, можеш да се изправиш на крака.

Тя се беше вкопчила в него като маймунче.

— Миранда — рече той със същия нежен глас, като махна ръцете й. — Аз стоя, миличка.

Тя най-сетне проумя и го погледна с разширените си, уплашени виолетови очи. Той видя как част от паниката й се отдръпва. С ръце около врата му, тя се плъзна надолу по тялото му и той успя да прехапе устни, за да не изстене, когато усети как бедрото и хълбока й се отъркаха в мъжествеността. Тя не забеляза реакцията му — или бе твърде уплашена, за да й пука. Стъпалата й намериха хлъзгавата скала отдолу, тя отпусна малко ръце, подхлъзна се и извика.

Дерек веднага я улови през кръста, но не преди тя отново да се нагълта с вода. Той я вдигна така, че да я изправи, задавена и плюеща вода. Ръцете й бяха около врата му и се впиваха болезнено. Искаше му се да не е толкова възбуден. Искаше му се тя да знае, че му причинява мъка, като притиска мекото си — макар и стегнато — тяло срещу него. Може би това не беше най-прекрасното му хрумване.

— Миранда, отпусни си малко ръцете, причиняваш ми болка — каза той твърдо. — Ти стоиш. Виж, водата стига само до гърдите ти.

Тя започна да се отпуска. Отхлаби малко ръце, а дишането й бе тежко и бързо. Не го ли усещаше с цялата му дължина срещу корема й?

— Отпусни се — промълви той, като я хвана за китките и ги отхлаби. В мига, в който тя се отдалечи на два пръста от него, той дръпна тялото си назад, далеч от нея. Това сигурно бе най-трудното нещо, което бе правил в живота си.

— Къде отиваш? — извика тя.

— Никъде не отивам. И няма да те оставя да се удавиш. Имаш думата ми. Става ли?

— Не!

Той откри, че се е загледал в мястото, където водата се плиска в щръкналите й зърна. Тя все едно беше гола, понеже долната й риза не скриваше нищо.

— Ще те обърна по корем — започна той.

— Не!

— Но ще те държа. Няма да те пусна, Миранда, ти ще се носиш по водата, кълна се — Той се протегна към нея.

Тя отстъпи назад, към брега и се подхлъзна. Той я хвана и преди тя да се усети, я обърна по корем и я понесе на ръцете си, а лицето й бе извърнато настрана, за да може да диша.

— Успокой се. Толкова ли е лошо?

— Да не си посмял да ме пуснеш — заплаши го тя.

Косата й бе сплетена в гъста плитка и се носеше във водата. Толкова е мъничка, помисли си той, като устоя на изкушението да обгърне кръста й с ръце. Загледа се за миг в малкия, стегнат задник, който се носеше под погледа му. Без да мисли, докато тя се носеше, опряна на едната му ръка, той сложи ръка на бута й — само леко докосване, което стана по-здраво, по-мъчително.

— Дерек — извика тя, — не ме пускай!

Той махна ръката си.

— Ритай с крака, Миранда — каза й той. — И греби с ръце.

— Трябва ли?

— Ако не го правиш, ще потънеш, когато те пусна.

Тя започна да рита и да гребе, а зъбите й затракаха.

— Ако ме пуснеш, ще те убия!

Браг не можа да сдържи усмивката си.

— Добро момиче — каза той след няколко минути. Той дори не я държеше, но тя като че ли не разбра. Ръката му беше под нея и само леко я допираше. Той я махна напълно, хвана я за раменете и я насочи с лице към себе си.

— Какво правиш!

— Ритай и греби — рече той успокоително.

— Не ме пускай — примоли се тя.

Той се плъзна навътре във вира, като я дърпаше със себе си, докато тя риташе съсредоточено с ръце и крака.

— Сега ще те пусна, но ще бъда само на крачка от теб.

— Не! Негодник такъв!

Той я пусна и се дръпна назад. Тя стигна до него като локомотив. Той се опита да не се засмее, дръпна се още по-назад и тя го последва с небивала решителност.

— Дерек!

— Справяш се чудесно! Още малко!

— Мразя те!

Той спря и тя се приближи до него, като скочи в обятията му с отчаяние, ръцете й обгърнаха врата му, а краката се увиха около кръста му, вкопчена в него като лоза.

Справи се страхотно — каза той, преливащ от желание. Долната й риза се бе вдигнала нагоре. Той усещаше по-твърдите косми на женските й части да се притискат в пъпа му. Господи, щеше да е толкова лесно… просто да я плъзне малко по-надолу и щеше да е срещу нейната…

— Ти ме излъга, пусна ме!

— Миранда, ще се научиш да плуваш. Оставих ли те да се удавиш?

Тя се поколеба.

— Не — призна тя неохотно.

Той не можеше да мисли нормално. Плъзна ръце по гърба й, по голата й плът, хвана задника й и започна бавно да го мачка. Тя възкликна и той разбра по очите й, че започва да разбира. Кожата й беше толкова гладка, толкова копринена. Той прокара ръце по задната част на бедрата й, към коленете й, а после обратно нагоре. Хвана задника й и го притисна към себе си.

— Дерек, моля те, не тук — рече тя и това бе почти изхлипване.

Той я погледна в очите и видя колко я е страх, че е в средата на вира. Нямаше ответно желание в очите й. А може би част от страха й бе от него. Той сложи едната си ръка около кръста й и тя сякаш разбра, че той се кани да я пусне, защото се вкопчи по-здраво в него. Той реши, че за днес й стига толкова.

— Справи се страхотно — каза й той отново с плътен глас. Стигна с няколко загребвания до там, където можеше да стъпи на крака, а тя продължаваше да стои увита около него. Веднага щом водата стигна до кръста му, тя се плъзна и се запрепъва. Хвърли се към края на вира, като се закатери навън, но не преди да му предостави чудесната, влудяваща гледка на излетия си задник с цвят на слонова кост. Той въздъхна, обърна се и продължи да плува напред-назад, докато желанието му се поуталожи. Когато излезе от вира, видя, че нея я няма.

60

Той се върна в лагера им няколко минути по-късно и изсвири с уста. Миранда бе измъкнала леглото им от кожи от вигвама и проветряваше завивките. Той видя яростните й удари, докато тупаше праха отвътре и разбра, че е ядосана. Тя излезе, сложи метлата отстрани и отиде до потока с едно ведро, без да го погледне. Наистина беше бясна. Той тръгна след нея.

Тя не даде знак, че е забелязала присъствието му, докато пълнеше ведрото с вода.

— Какво правиш? — попита небрежно той.

Тя се изправи, без да му обърне внимание и тръгна да се връща.

Той взе ведрото от ръката й и го понесе.

— Миранда?

— Мокря пода — отвърна тя остро.

— Не забелязах, че е станал толкова прашен — каза той, като гледаше изопнатото й лице.

Тя не отговори, а взе ведрото на входа на вигвама и изчезна вътре. Той я последва и видя как лисва водата по целия под.

— Наистина се гордея с теб — рече той искрено.

Тя започна да мете с метлата напред-назад, напред-назад.

— Никога не съм виждал човек, дето толкова се бои от водата, да плува толкова добре. — Това беше истина.

Метенето й сякаш стана малко по-спокойно.

— Съжалявам, че си ядосана — започна той, като видя, че е омекнала и продължи да упорства, докато имаше предимство. — Но един ден ще бъдеш чудесна плувкиня, точно както и чудесен стрелец.

Тя издаде тих звук, подобен на изсумтяване и миглите й се сведоха.

— Може да умра, но искам да можеш да се грижиш за себе си. Като те срещнах, ти беше безпомощна като новородено бебе. С всеки изминал ден се научаваш все повече да се оправяш сама.

Тя спря да мете и го погледна. Той се усмихна.

— Още ли си ядосана?

— Не говори така — отвърна тя и се намръщи. — Ти си млад. Освен това вероятно ще доживееш до сто години!

Той се засмя.

— Надявам се да не е така, освен ако ти не доживееш до деветдесет.

Тя леко се усмихна и той се ухили в отговор.

— Наистина ли смяташ, че се справих добре? — Погледът й бе свенлив и изпълнен с надежда.

— Беше фантастична — каза й той, като преувеличи съвсем малко.

Миранда се изчерви от похвалата му.

— Ако наистина искаш да се науча да плувам, ще се науча — каза тя смело и решително.

Той засия и се приближи до нея.

— Знаеш и какво друго ще ме направи щастлив, нали?

Тя го погледна невинно. Той взе лицето й в ръце.

— Ако ме оставиш да те целуна и да те докосвам само за малко?

Тя трепна.

— Дерек…

— Искам само да те целуна — излъга той, а устата му се приближи до нейната.

— Вече ти казах — прошепна тя колебливо, — че можеш… нали знаеш.

— Не искам да се любя с теб сега, а само да те прегърна — каза той и това бе полулъжа. Той плъзна ръка около кръста й и я притегли нежно към себе си. Устата му намери нейната и леко я погали, отново и отново.

Тя бе скована, но започна да се топи, когато устата му започна да се движи внимателно и търпеливо, като милваше устните й с пеперудено докосване, а езикът му се стрелваше над мекотата им. Устните й се раздалечиха, но той не бързаше, не нападаше, а само ги целуваше и допираше очертанията им, мястото, където се разделяха. Той премести ръцете си от раменете към гърба й. Усети отстъпчивостта й. Нямаше нищо против нейната пасивност, стига да не бе скована и да не се страхуваше.

— Ами работата? — прошепна тя след малко.

— Не ти ли харесва да се целуваш? — Гласът му бе пресипнал. Гърбът й бе гладък, а устните й — невероятно сладки.

— Да — промълви тя, като го възбуди. — Харесвам целувките ти. Бях изненадана…

Той превзе устата й с език. Тя го прие пасивно и после, след внимателно и бавно изследване, ръцете й се сключиха около врата му и се стегнаха. Той увеличи натиска и стана посмел, настойчив. Пръстите й се впиха в косата му.

Той я вдигна и я положи на влажната земя.

— Дерек — запротестира тя.

— Искам само да ме оставиш да те докосвам — каза той. — Много ли е за един съпруг?

Очите й бяха широки и въпросителни.

— Но… защо?

— Харесва ми — отвърна той, като отново потърси устните й, коленичил до нея.

Тя започна да отвръща на целувките му, колебливо, свенливо. Той искаше да я обладае, но отказа да се подаде на похотта си. Щеше да й достави удоволствие. Щеше да й покаже, че няма от какво да се бои. Толкова се радваше, че снощи бе намерил изход, иначе никога нямаше да може да се овладее, както сега.

Той чу дълбок гърлен стон да се изтръгва от нея и по крайниците му се разстели топлина. Целуна я по шията и тя изви глава назад, за да го улесни. Долавяше мекото й, неравно дишане и ликуваше. Тя е възбудена, помисли си той, въодушевена. Ръката му се прокрадна от рамото към гърдите й и той хвана една малка, съвършена гръд. Тя възкликна и се вцепени.

— Остави ме да те докосна — промълви той срещу меката й шия. Отново залепи устни за нейните, като стисна меката топка с ръка и затърка зърното с дланта си. Тя потръпна.

Умело откопча ризата й, докато я целуваше дълбоко. Отново потърси гръдта й, като я галеше, масажираше и се наслаждаваше на меката извивка под дланта си. Тя изстена едва доловимо. Главата му започна да бучи, а слабините му бяха толкова пълни, така горещи. Той плъзна ръка под ризата й, като изкушаваше и дразнеше зърното. Тя започна да се извива в ръката му и искаше още.

Той смъкна долната й риза, оголвайки двете й гърди и се загледа в тях само за миг.

— Толкова си красива, Миранда — каза й той пресипнало и после облиза с език твърдия връх.

Тя възкликна. Целувките му засилиха приятното изтръпване на тялото й и го превърнаха в дълбока, пулсираща болка. Тъй като той искаше само да я докосва и целува, малкото страх, който се криеше в съзнанието й се изплъзна между нежната му уста и ръцете му. Преди миг тя искаше да протестира, беше се опитала, заради срамните неща, които правеше той, но сега не можеше да мисли. Той сучеше от нея като бебе. Тя бе пламнала и отчаяно копнееше за нещо, за него, но и тя не знаеше точно за какво. Болката в тайното й женско място бе толкова дълбока и неутолима, че тя се запита дали не е трескава и дали не умира. Чу животинско стенание. Изтръгна се от самата нея.

Част от съзнанието й се опитваше се възпротиви, когато усети как ръката му обхваща женския й хълм през гънките на роклята й. Не там! Ала горещото, неописуемо усещане отми тази мисъл и тя осъзна, че той гали това непроизносимо място — галене, което я караше да се извива неудържимо, дори и през всичките й дрехи. Тя се нуждаеше от ръката му. Изви се срещу нея.

Тя усети хладен въздух върху голата си гореща плът, когато той вдигна полите й и свали дългите й гащи. Стана толкова бързо, че тя можа само да прошепне името му. Чу го да казва:

— Обичам те, Миранда.

Гласът му бе на пресекулки. А после ръката му отново се върна там, плъзна се в долината между краката й, която бе влажна и хлъзгава, и причини миг на осъзнато объркване.

— Обичам те, Миранда — повтори той с плътен глас, който сякаш идеше отдалеч.

— Не спирай — каза тя, като се извиваше и мяташе. Нещо невероятно и се случваше — тя имаше чувството, че на всеки нерв в тялото й му бяха поникнали крила. А после извика, отново и отново, високо проплакване, докато тялото й се зарея безумно, екстатично, преди да избухне в серия от бляскави експлозии.

— Господи — каза си Дерек, като гледаше пропитото й със страст лице. С разтреперани ръце той свали дрехите й, като гледаше поруменялото й лице и черните мигли, подобни на гъсто ветрило. Гърдите й се надигаха и спускаха в неравномерен такт. Очите й продължаваха да са затворени, когато тя остана гола. Той коленичи и плъзна ръце около нея. Целуна клепките, страните, носа й. Откри устните й и потръпна от собствената си жажда. Очите й рязко се отвориха.

Той се усмихна срещу изумения й поглед.

— Миранда.

— Аз… какво стана?

Той я целуна по ухото, по слепоочието.

— Току-що изпита женското удоволствие, скъпа. Това се случва, когато двама души се любят. Когато съм вътре в теб е даже още по-добре. — При мисълта и думите му се прииска да умре.

Тя го загледа, а после се изчерви.

Той хвана лицето й и меко я целуна, като едва се сдържаше.

— Дерек? — каза тя и това можеше да се изтълкува като молба или протест или по малко от двете.

Той милваше гърдите й, като отказваше да се отдели от устните й. Тя потръпна. Той се наведе над нея, все още с препаската на кръста си, за да не я уплаши.

— Няма да те нараня — рече той.

Тя се скова.

Искаше да й достави още удоволствие, искаше го отчаяно, но самият той бе толкова близо, по дяволите. Плъзна ръка между краката й, като търсеше деликатно, умело.

— Дерек? — рече тя с полувъздишка.

Той изстена, плъзна се върху нея, хвана задника й с една ръка и я вдигна към себе си. Целуна сладката, влажна цепнатина, а после започна да търси през розовите гънки с езика си. Тя възкликна, седна и го избута.

— Не!

— Толкова си вкусна — промълви той, без да обръща внимание на слабите й усилия да го отблъсне, докато опитваше най-интимната й част и й се наслаждаваше.

Тя простена и падна назад, като безпомощно се предаде. Той увеличи усилията си и тя затрепери, като се извиваше под търсещата му уста. Оргазмът й настъпи толкова бързо, че го изненада. Тя бе там, открита и влажна и после викаше, отново и отново, високо, без да може да се овладее.

Той лежеше много неподвижен, положил буза на бедрото й, затворил очи, докато тя не можеше да се отърси от преживяното. Той имаше много малко свързани мисли. Скоро щеше отново да я вземе там, но тогава щеше да е заровен колкото може по-дълбоко в нея. Мисълта го накара да я докосне и той плъзна показалеца си в нея, като възкликна от малкия й, тесен отвор. Господи, помисли си той, като мушкаше нежно и я разтягаше, за да му е удобно.

— Дерек — простена тя.

С древен ритъм той мушна двата си пръста в нея. Тя потръпна, а хълбоците й се издигнаха. Възбуден отвъд повратната точка, той се изправи и с едно движение захвърли препаската си. Стисна хълбоците й, вгледа се в поруменялото и лице и се вмъкна.

Изстена от изключителното, неописуемо удоволствие. Миранда, помисли си той, като тласна. Моя.

Той се движеше бавно, като се опитваше да се сдържа, да удължи най-невероятното и красиво преживяване в живота си, вперил поглед в съвършеното й лице. Той бе в нея, изпълваше я докрай, тя бе негова. Очите й се отвориха и срещнаха погледа му. Той видя израза на изумление в тях.

— Толкова си малка — каза й той дрезгаво. — Как ти се струвам аз?

Устните й бяха разтворени. Тя не отговори, но затвори очи и надигна неумело хълбоците си към него. Той се спусна върху нея, хвана я за ханша, насочи я, като влизаше с все по-бързи тласъци, потънал в нея. Обичаше я лудо. Извика името й, когато се изпразни в нея и сърцето му запулсира диво.

А после възкликна, когато усети контракциите й и чу виковете й. Влезе още веднъж, и още веднъж, протягайки ръка надолу, за да я докосне и да удължи удоволствието й. Виковете й стихнаха и двамата лежаха много неподвижни.

61

Сънят я остави на мързеливи, бавни етапи. Тя се опита да го продължи, толкова бе изтощена, че не искаше да се събужда. Задряма. В нея нахлуха спомени за Дерек и я разбудиха. Обзе я върховна радост. Страните й се обагриха от гореща руменина. Тя отвори очи и видя, че вън е късно, вече бе ярка дневна светлина.

Дерек не бе в леглото им. Тя отново се изчерви замислена. Той се люби с нея толкова пъти този следобед и вечерта, че тя не можеше да ги преброи. Не мислеше, че е заспала преди полунощ, а може би доста по-късно. И това стана в топлите му, нежни обятия. Може би призори, когато небето навън едва просветваше, обагрено в розовосиво, тя се събуди и усети, че той я целува и влиза в нея. Зарадва му се.

Нещо тъмно и болезнено прободе топлата, розова мъгла на мислите й. Тя го отпъди.

Протегна се. Беше се схванала, но се чувстваше чудесно. И бе протрита, усещаше го. Тя въздъхна, преситена.

Ти не си дама.

Тя възкликна, като искаше да забрави, че изобщо е чула тези омразни думи. Но той ги бе изрекъл и после устата му се бе спуснала и той се бе любил с нея. Блаженството, което последва бе изтрило съдържанието на думите му. Тя се напрегна, почна да рови в ума си и се опита да си спомни точния им разговор.

— Пожелах те още в първия миг, в който те видях — бе казал Дерек, като я прегърна и целуна бузата й.

— Това е, понеже си разгонен козел — отвърна Миранда. Той се захили.

— И ти ме искаше.

— Не е вярно!

— Помня как постоянно ме зяпаше страхливо и запленено.

— Това не е истина. — Тя се опита да си спомни дали наистина го е гледала по този начин.

Той се засмя, а ръката му се плъзна по гърдите й.

— Никога няма да забравя деня, когато едва не припадна, като си свалих ризата.

— Ти не си джентълмен!

— А ти не си дама. — Устата му се бе спуснала, прекъсвайки разговора.

Миранда усети как в очите й се надигат сълзи. Шегуваше ли се с нея? Закачлив ли беше тонът му? Имаше ли значение? Тя наистина не беше дама! Нито една дама не би приела един мъж с такъв ентусиазъм! А това със сигурност бе само малка част от онова, което показваше тя в реакцията към съпруга си. Как можеше да се държи като някоя евтина, зле възпитана уличница? Като… курва!

Тя вдигна завивките нагоре, обърна се настрана, сви се на топка, а всичката радост от това, че е открила съпруга й се изпари. Не остана нищо, освен срам и болка. Естествено той го мислеше. Понеже беше истина. Не че искаше да я нарани, но Дерек не беше джентълмен, така че какво му пукаше дали тя е дама? Но на нея й пукаше! Страшно много.

Миранда се опита да не мисли за страстната си реакция предната вечер, стенанията и виковете си. За миг й просветна откъде идеше тази нейна страна. Дядо й от майчина страна бе прочут женкар и немирник през целия си живот. Сменял любовниците си като носни кърпи, въпреки че бил женен. Умрял в апартамента на любовницата си на осемдесет и две годишна възраст, а последната му възлюбена бе двайсетгодишна актриса. Бе всеизвестно, че много черти от характера се предават през поколение. И сега всичко се обясняваше. Тя беше наследила страстната натура на дядо си.

Искаше й се да се завре в някоя дупка и да изчезне.

Вина и срам се бореха за надмощие у нея. Сега вече знаеше как се зачеват бебетата. Когато мъжът вземеше жена си по нормалния начин, тя смяташе, че това е правилно, неизбежно. Но Дерек бе преминал отвъд тези граници с ръцете и устата си. Мили боже! Какво щеше да каже отец Мигел, когато идеше да се изповяда? И можеше ли изобщо да си признае такова греховно съвкупление? А и щеше ли да има възможност да се изповяда? Трябваше да иде на църква!

— Добрутро, сънливке. — Дерек се усмихна и се протегна към нея, коленичи и я взе в обятията си. Погледът му бе топъл и нежен.

Миранда не го погледна. Не, помисли си тя решително, стига толкова!

— Миранда, как се чувстваш? — той вдигна брадичката й, като я принуди да срещне погледа му. Изразът му доби по-трезв вид, когато видя мрачната й физиономия. — Какво има?

Очите й се насълзиха. Тя се дръпна.

— Махни се. — Тя вдигна завивките до лицето си и простена изтерзано.

— Добре ли си? — Той стисна одеялото, истински загрижен. — Да не си болна? — Ръката му се долепи до челото й.

Тя стисна здраво очи, за да спре напиращите сълзи. Възползва се от извинението, което й предложи той.

— Не, боли ме главата и се чувствам ужасно.

Той я изгледа уплашен. Погали косата й.

— Нямаш треска — рече накрая той. — Ще ти донеса студен компрес за главата.

Миранда заплака. Не можа да се сдържи.

— Защо плачеш? — попита той с агонизиращ глас.

Тя простена и захлипа.

Той внимателно я обърна, ужасно уплашен.

— Боли ли те?

Тя не отговори.

— Миранда, къде те боли?

Тя долови остротата в гласа му.

— Просто имам главоболие — отвърна тя, като й се искаше да я прегърне и да й каже, че я обича. Снощи й беше казал това няколко пъти, но винаги насред някой много жарък момент.

Браг се запита дали не е виновен за болестта й. Тя бе толкова крехка, толкова уязвима. Похотта му ли беше виновна? Хрумна му нова мисъл, която го обнадежди.

— Миранда, да не би да ти идва месечният цикъл?

— Да — отвърна му тя, само и само да я остави на мира.

Той въздъхна от облекчение и се изправи.

— Ще ти донеса компрес. Гладна ли си?

— Не.

Той я погледна още веднъж и излезе. В мига, в който си тръгна, сълзите й чудодейно пресъхнаха. Тя остана да лежи там потисната и засрамена.

62

Тя не можеше да се излежава в леглото цял следобед. Това нямаше да промени станалото, нито да поправи нещата. А и не беше честно спрямо мъжа й. Миранда стана, облече се и излезе, за да даде своя принос в ежедневните им задължения.

Дерек правеше някаква яхния. Той грейна, като я видя.

— По-добре ли си?

— Да. Съжалявам, че се държах толкова детински. — Тя искаше да отмести очи, но неговият поглед бе толкова топъл и грижовен, че задържа нейния. През тялото й премина сладко-горчива болка. — Ще приготвя вечерята.

— Днес искам да си починеш — заяви той твърдо. — Как е главоболието ти?

— По-добре — отвърна тя. Всъщност наистина я болеше глава и усещаше някакво тъпо пулсиране в слепоочията си.

Той пусна ножа, с който режеше месото и я взе в обятията си.

— За миг ме уплаши одеве — рече той. Дъхът му бе топъл върху лицето й.

Миранда искаше да зарови лице в гърдите му и да забрави ужасните си мисли. Сякаш доловил желанието й, той дръпна главата й напред, докато бузата й се облегна на него. Погали я по косата. Тя усети как у нея се надига огромна топлина и привързаност, може би дори любов, към този мъж.

— Започна ли вече да кървиш? — попита той.

Тя задържа дъх. И това не беше честно, да го остави да си мисли, че ще й идва, не и когато той бе толкова разстроен, че може да е бременна.

— Миранда?

— Още не — отвърна тя, като й се щеше да не е лъгала.

Той се напрегна и тя се запита дали усеща измамата й. Но той повече не поде темата.

През останалата част на деня Дерек не я остави да си помръдне пръста, за нейно огорчение. Той приготви вечерята, изпра, изчисти оръжието си и прибра изсъхналите кожи. Тя не беше сигурна какво означава това. В погледа му имаше и загриженост, и нежност, и неугасващ блясък.

Миранда се изненада, че е толкова уморена, но нямаше търпение да се вмъкне в леглото тази вечер и се безпокоеше. Не искаше тази нощ да е повторение на предната или поне мозъкът й не искаше. Но усещаше и някакво гъделичкащо нетърпение, нишки на желание, които знаеше, че може да изтъче в нажежени пламъци. Опита се да потуши тази дива страна на характера си.

Той влезе, след като тя се бе мушнала под завивките, облечена в долната си риза.

— Какво е това? — попита той озадачено, като опипваше с пръст крайчеца, обшит с панделка.

— Уморена съм — отвърна тя.

Той седна и я загледа с вид на разочаровано момченце.

— Знам — рече той най-накрая. — Аз бях виновен снощи, не биваше да съм толкова ненаситен. Но просто… толкова дълго те чаках, Миранда.

Думите му я развълнуваха. Тя не искаше да се вълнува и да се възбужда. Погледите им се срещнаха. Той се наведе и докосна устните й със своите. Миранда се бореше с пулсиращото си желание. Вдигна ръце към гърдите му и го отблъсна.

— Не — каза тя твърдо. — Освен това съм се протрила. — Това си беше точно така.

Той хвана двете й ръце в своите и въздъхна.

— Аз съм ненаситен негодник, предполагам. Помислих си, че може да се протриеш, понеже си толкова мъничка.

Тя почервеня от явния му намек. Той се усмихна и я погали по рамото.

— Все още си толкова свенлива. Ще ида да взема малко мехлем. — Той излезе.

Миранда лежеше и се опитваше да отрече, че иска да я люби. Зачуди се дали низките й апетити не са някакъв вид наказание. Как беше възможно? Откакто бе дошла в Тексас, се случваха само ужасни неща едно подир друго. Тя не заслужаваше повече терзания, уверена бе в това.

Дерек се върна с малко бурканче, което тя позна. Като знаеше за какво е, тя се изчерви и протегна ръка към него. Той не й го подаде.

— Аз ще го направя — каза той.

Тя възкликна и се изправи в постелята.

— Не, няма.

— Шшшт.

Той раздалечи краката й и внимателно я намаза отвътре с мехлема, като облекчи разранената тъкан.

— Не исках да те наранявам — рече той дрезгаво. Пръстите му я погалиха и когато тя започна да се извива, той ги изтегли, а ръцете му трепереха.

— Проклятие — изруга той, като пусна бурканчето на пода и я притисна към себе си.

Той приглуши евентуалния й протест с много гореща, твърда целувка. Тялото и бе като отлично настроен музикален инструмент и реагираше моментално. Тя го искаше. Отчаяно. Това не беше редно, но нея не я беше грижа.

Той обсипа лицето и шията й с целувки, като галеше гърдите й, а сетне, подразнен, разпори ризата й отпред. Тя изстена, когато той хвана и двете й гърди с ръце и я целуна дълбоко и страстно. Зъбите им се сблъскаха. Тя отвърна на целувката му, като хапеше устните му, хвана главата, а после и лицето му. Промуши език в устата му и докосна неговия.

— Миранда — извика той.

— Да.

Получи отговор на незададения си въпрос. Той вече бе свалил панталоните си.

— Кажи ми, ако те нараня — каза той пресипнало, като галеше влажната й, топла плът с пръстите си.

Тя изпита съвсем лека болка, когато той се вмъкна в нея, овладявайки импулса си да влезе силно и бързо. На нея не й пукаше. Искаше го там, където е, да я изпълва изцяло, да се превръща в част от нея. Той вдигна краката й нагоре и тя ги обви около кръста му. Движеха се заедно, силно и бързо, почти отчаяно и достигнаха изумителен оргазъм едновременно.

Миранда изстена, когато той излезе от нея, този път от истинска болка. Гореше.

Той я прегърна плътно, целувайки слепоочията й. Тя отказваше да мисли, опита се отчаяно да блокира неприятните, гузни мисли и зарови лице във врата му. Развратница, не спираше да си мисли тя, истинска развратница. Скоро той потъна в дълбок сън, като продължаваше да я държи в обятията си.

Ала Миранда не можа да мигне още дълго време.

63

Беше прекрасно утро, помисли си Дерек ликуващо, като вдигна жена си върху коня и й подаде поводите. Тя му отправи лека усмивка. За него това бе като сноп слънчеви лъчи. Той бе хлътнал до уши, знаеше го, но това нямаше значение. Тя беше негова жена — това, което бе чакал цял живот.

Тръгнаха, като Дерек вървеше пеша до коня. До мястото на апахите имаше около шест мили и той се наслаждаваше на ободрителната разходка. Щеше да се радва на краткия излет още повече, ако тичаше — през вените му препускаше нестихваща енергия. Ала Миранда не можеше да седи много спокойно и той не можеше да си представи как ще подскача в тръс през целия път.

След около миля-две той забеляза, че тя се е умълчала. Почувства как го пронизва страх.

— Добре ли си днес?

— О, да — отвърна тя бързо.

Той вдигна поглед към нея и сложи ръка на коляното й.

— Не се плашиш от народа ми, нали? — гласът му бе тих.

— О, не — запротестира тя искрено.

— Миранда, върти ми се нещо из ума.

Тя го погледна с любопитство.

— Какво мислиш за земята наоколо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — сърцето му започна да бие по-учестено — тексаската граница постоянно се мести на запад и на север. Не след дълго ще изникне някое селище по-близо от Сан Антонио. Проклятие! Не говоря направо. — Той й отправи една усмивка. — Това е моят край. Не мислех, че някога ще се установя някъде, но сега искам да го направя.

— Искаш да се заселим тук ли? — попита тя, за да му помогне.

— Да — отвърна той разпалено. — Ще построя една чудесна къщичка, която можем да разширим, като се наложи. Добитък — колкото щеш, сама го знаеш. С двама мъже, които да ми помагат, мога да направя стадо и да почна да развъждам животни. Едрият рогат добитък е много издръжлив, да знаеш. Точно сега пазарът е главно тукашен, но можем да закараме животните до Ню Орлиънс или даже в Сейнт Луис. Добре ще си живеем — добави той и я погледна внимателно.

Миранда се усмихна.

— Дерек, ти си мой съпруг. А тази земя е красива. Ако искаш, направи го.

— Сигурна ли си, Миранда? Знам, че си градско чедо. Аз никога няма да мога да се заселя в града. Ще умрем от глад и аз ще полудея.

Тя му се усмихна и мекото, нежно чувство, което видя в очите й го накара да преглътне и ускори пулса му.

— Мисля, че трябва веднага да започнем ранчото ни.

Той се засмя и спря коня й, като я свали от седлото и я накара да извика от изненада. Отначало я целуна буйно. После, когато екзалтацията му поотмина и тя застана трепереща в обятията му, усети как го обзема безгранична любов и отново я целуна, нежно и внимателно, като се опита да покаже с една целувка колко силни са чувствата му. Това бе невъзможно.

— Стигнахме — рече Дерек почти час по-късно.

Миранда се заозърта с любопитство наоколо. Имаше двайсетина вигвами, точно като техния, пръснати в обширната долина. Няколко дечица тичаха и си играеха, момичета и момчета. Индианките стояха на групи, щавеха кожи, шиеха дрехи, разпределяха набраните зеленчуци и горски плодове — сцена, много подобна на тази при команчите, само че по-малка. Чу се бебешки плач.

— Всички мъже ли са излезли на лов? — попита тя, изненадана, че не усети страх.

— Не, ей там са. Изглежда ще има състезание. — Дерек се ухили и я свали от коня. Хвана я за ръка.

Зад лагера тя видя група мъже — и млади, и на средна възраст. Между тях се мотаеха шест момчета на петнайсет-шестнайсет години. Миранда бе любопитна.

Като минаваха през лагера, отвсякъде се понесе индиански вик, който Миранда не можеше да разбере, но знаеше, че присъствието им е отбелязано. Дерек се спря и се заговори с една жена в напреднала бременност, която седеше с две други индианки и шиеше.

— Миранда — рече той, — това е жената на Наджилкхисе, Дагълнике.

Миранда се усмихна.

— Здравейте.

Жената се усмихна в отговор, а после внезапно заговори на испански. Миранда знаеше този език.

— Говорите ли испански, сеньора? Добре дошли в нашия дом. Щастлива съм да споделя огъня си с вас.

— Muchas gracias — отвърна тя. — Да, говоря испански, макар и не много добре. Но достатъчно, за да ви разбирам.

— Не знаех, че говориш испански — рече Дерек, като продължиха.

— Има много неща, които не знаеш за мен — рече тя весело.

Той се ухили.

— И с нетърпение очаквам да ги науча.

— А тя откъде знае испански?

— Много апахи го говорят по малко. Всъщност мнозина апахи имат испанска кръв в жилите си, включително и аз.

— Така ли? — тя се загледа със съмнение в прекрасния, но необичаен цвят на кожата му.

Той се усмихна.

— Прадядо ми се оженил за една от пленничките си, красива кастилка.

— Наистина ли?

— Да. От края на шестнайсети век апахите воювали с испанците, а после с мексиканците, когато Мексико получи независимостта си през ’21.

Миранда замълча. Тя не знаеше нищо за тази история на новия свят, освен малкото, което бе научила от учебника.

— Брат ми. — Слаб, изправен мъж на среден ръст с остри черти пристъпи напред, заговори на английски и двамата с Дерек се прегърнаха с истинско удоволствие.

— Това е жена ми — представи я Дерек гордо. — А това е брат ми.

Миранда разгледа лицето на мъжа, за да установи дали има някаква прилика със съпруга й и я откри само в устата — чувствената, твърда извивка на устните. Като изключим това, нямаха нищо общо. Дори в телосложението.

В този момент той се усмихна и тя видя приликата — това бе усмивката на Дерек, невероятно идентична.

— Братко, тя е по-красива от цялата тази земя.

— Съгласен съм — ухили се Дерек.

Миранда се изчерви. Усещаше мъжкия му интерес и бе изненадана, че Дерек е толкова невъзмутим.

— Пристигате точно навреме — надбягването ще започне всеки момент — рече Наджилкхисе.

Те се придвижиха напред, за да наблюдават. Миранда видя шестте момчета да се нареждат един до друг, всички облечени в препаски, с мокасини и ленти на челото. Червенокожите им тела бяха стегнати и слаби, косите им — дълги и пуснати. Един човек мина през всеки от тях с кофа вода и черпак, като даде на всяко момче да си напълни устата. Дерек се засмя.

Всеки трябва да свърши надбягването, без да изпие водата — обясни и той с приглушен глас.

— Но това е невъзможно — възкликна Миранда.

— Разбира се, че е възможно — отвърна той. — Всичко е въпрос на тренираност. Понякога един апах трябва да тича с часове без вода. Това надбягване сигурно е към четири мили.

Момчетата тръгнаха, като се затичаха леко като сърни. Скоро се скриха от погледа им надолу по един склон. Миранда се обърна към мъжа си:

— Дерек, ти бягал ли си някога по този начин?

Той отново се засмя.

— Естествено. Баща ми харесваше начина, по който апахите отглеждат децата си. А и защо не? Апахите са по-здрави от всяко друго племе на земята. Прекарвахме всяко лято с племето, а понякога и зимите. Обучиха ме точно като всяко друго момче, ако не и повече.

Миранда го слушаше в захлас, така че той продължи.

— Татко бе почетен член на племето Аз се считам за част от рода заради майка ми. Роднините ми имаха по-големи изисквания към мен, за да наваксам обучението, което ми липсваше, а и заради бялата ми кръв, предполагам. Будех се сутрин и дядо ми ме караше да тичам до планината и обратно преди закуска. Ако не се справех добре, караше ме да го повтарям по здрач.

— Колко жестоко.

— Не, не беше жестоко, макар че бе малко тежичко. Това ме направи човекът, който съм сега.

— Те се връщат — рече Миранда.

Едно от момчетата имаше голяма преднина и сега тичаше бясно. Като пресече финалната линия, отвори уста за проверка, понесе се ликуване и той изплю водата победоносно. Останалите момчета завършиха, всички близо едно до друго, но едно бе глътнало водата си. Миранда виждаше окаяното му изражение и гневно стиснатите устни на баща му, докато говореха. Дерек й каза с тих глас, че момчето се е спънало и е глътнало водата, без да иска.

— Той посрами не само себе си, но и баща си.

Миранда съжали момчето и двамата с баща му се отдалечиха от групата. Младежът беше свел глава.

Следваше състезание по борба между две момчета — победителят в надбягването и племенника на Дерек, сина на Наджилкхисе от първия му брак. Дерек й обясни, че в момента се правят големи залози.

— Какво залагат? — попита Миранда.

— Най-вече кожи, понякога и коне.

Двете момчета отначало изглеждаха равностойни. Никой не можеше да хване здраво другия. Биха се мълчаливо двайсет минути, като ту единият, ту другият надделяваше, а после едновременно се пускаха, за да се хвърлят отново един към друг. И двете момчета бяха задъхани, а лицата им бяха почервенели. Тя бе изумена, че никой не обяви борбата за равенство.

После племенникът на Дерек затисна опонента си в хватка, като сложи едната си ръка на врата му и накара момчето да коленичи. Миранда осъзна, че го души.

— Дерек! Някой да ги спре!

Той сложи ръка на рамото й.

— Той може да се признае за победен и всичко ще свърши. Но не се предава.

Миранда възкликна, когато лицето на момчето първо почервеня, а после пребледня, и накрая очите му се затвориха и той припадна. Победителят го пусна и от всички страни се понесоха поздравления. Миранда бе ужасена.

64

Тази нощ, като се върнаха във вигвама си, те седнаха навън на лунната светлина и се заприказваха за ранчото, като почнаха да кроят планове. Дерек се бе облегнал на един объл камък и притегли Миранда до себе си.

— Като начало — започна той — ще направя една къща с две стаи, но ще добавяме по един кат всяка година, докато се превърне в чудесен дом.

— Две стаи ни стигат — съгласи се Миранда, изненадана, че наистина мисли така. Животът й я бе променил толкова много.

— Едната ще е спалнята ни, естествено, а другата ще ползваме за дневна и за трапезария. Ще готвим над огнището, но догодина, ако всичко върви добре, ще купя една датска фурна от Сан Антонио. А по-късно и печка. — Той се протегна и хвана ръката й.

Тя се поколеба.

— Дерек, хайде да продадем ранчото на Джон. Можем да използваме парите от продажбата, за да си купим всичко, което ни трябва, дори да наемем прислуга. — Тя усети как той се напрегна.

— Не, Миранда — рече той накрая.

— Защо?

Той се намръщи.

— Нима искаш да използвам богатството на някой друг, за да се грижа за жена си? Не мога да го направя и това е.

Тя се извърна, за да го погледне.

— Сега е твое, знаеш това! Не ми принадлежи дори по закон.

— В ума ми си е твое — заинати се той.

— Тогава какво искаш да правиш с ранчото на Джон?

— Можем да го продадем и да сложим парите в банка за… — той се спря.

Тя възкликна.

— Ти не си имала мензис. Не го отричай. Вече минаха почти два месеца, нали? Ще имаш дете — при тази мисъл гласът му се изпълни с мъка, както и сърцето му.

— Може и да не съм бременна — възрази тя. Усети студен страх. Ами ако беше? Какво щеше да стане с тях? Дали Дерек нямаше да се отдръпне от нея? Толкова се боеше, че ще стане точно така. Дори не трябваше да го поглежда, за да разбере колко му е омразна мисълта, че тя може да има дете от Чавес.

— Има ли някаква вероятност да е от Джон? — попита внезапно той.

— Не.

— Но Джон умря само две седмици преди Чавес да те отвлече.

Миранда не искаше да обсъжда Чавес. Кошмарите бяха престанали и не искаше да се върнат.

— Не е на Джон — настоя тя, като се обърна, за да го погледне.

— Откъде си толкова сигурна? — попита той мрачно.

— Джон се люби с мен само три пъти — изстреля тя, а после прехапа устни.

Дерек зяпна. Тя извърна поглед.

— Защо, по дяволите, стана така?

— Аз не исках, а той беше добър — отвърна тя, а гласът й секна. — Аз му бях ужасна съпруга, Дерек. Джон толкова ме обичаше, а аз му отказвах.

Дерек я обгърна с ръце и я притегли в скута си.

— Той наистина те обичаше. Ти го направи много щастлив, сигурен съм в това. Любовта е много повече от това да спиш с някого, както и двамата знаем. Не се измъчвай.

Миранда се обърна, обгърна врата му с ръце, сгуши се до него и затвори очи. Ароматът й бе толкова опияняващ. Той си пое дълбоко въздух и я погали по косата.

— Толкова си всеотдайна — рече той внезапно.

— Какво?

— Ти никога не вземаш, Миранда, и си единствената жена, която познавам, която само се раздава.

— Това не е истина — каза тя, като си помисли, че е полудял.

— Никога не искаш нищо. Погледни живота си, в какво се е превърнал. Дойде тук, за да се омъжиш за богат фермер, а сега си едва ли не индианка. Животът ни е ужасно тежък, поне за теб. — Той повдигна брадичката й така, че погледите им се срещнаха. — Искаш ли всичко да е по-различно? Искаш ли… искаш ли да се върнеш в Англия?

Миранда го зяпна.

— Даваш ли ми избор?

— Не знам — отвърна той дрезгаво. — Искам да си щастлива, но не мисля, че мога да те пусна.

— Значи въпросът е хипотетичен.

— Моля те, отговори ми.

Той зачака, затаил дъх, а кръвта му запулсира по-бързо.

Тя сериозно се замисли. Знаеше, че не иска да се върне вкъщи при баща си. Обаче ако се прибереше омъжена, но разделена, той нямаше да може отново да я омъжи за някой. Ами тогава? Щеше ли да я остави да се върне в манастира и може би да стане монахиня? Или да иде да живее с роднините на майка си във Франция? Тя се опита да си представи какво би било.

Никога повече нямаше да потърси Дерек.

Сърцето й подскочи ужасено при тази мисъл. Тогава се усмихна и с радост осъзна, че не иска да се отделя от мъжа си. Колко прекрасно бе това!

— Не, Дерек — рече тя след един дълъг миг. — Искам да съм с теб.

Той се вгледа в съвършеното й лице. Трябваше й доста време, за да реши това и на него му се искаше да разбере как бе стигнала до това заключение. Дали той не бе най-малкото възможно зло? Нещо го човъркаше отвътре. Толкова я обичаше. Беше й го казвал няколко пъти, но тя — никога. Знаеше, че тя не го обича и от това го болеше страшно много. Искаше пак да изрази любовта си, дори без защитното покривало на страстта, но нямаше смелост да го стори. Не можеше да се изправи срещу тишината, която несъмнено би донесло това признание, когато сърцето и душата му копнееха да чуят същото в отговор.

— За какво си мислиш? — попита тя меко.

Той я прегърна силно и впи устни в нейните. Можеше и по този начин да й каже, че я обича. И може би щеше да я накара да го заобича на свой ред, ако я направеше достатъчно щастлива. Устните му галеха нейните, а палецът му милваше лицето й. Устата й се разтвори под неговата, когато тя отвърна на невинната целувка. Желанието му незабавно се надигна. Тя го правеше ненаситен. Но бяха заедно, когато той бе в нея и тя бе само негова, част от него. Желанието му да я притежава по този начин бе толкова яростно. Целувката му стана по-дълбока, а заедно с нея и дишането му. Той започна да дразни едното й зърно с палец.

Миранда се заотдръпва.

— Не — рече тя, като се отскубна.

Той се усмихна.

— Не?

— Не — повтори тя, като се опита да се изправи, но той я хвана по-здраво и тя остана пленена в скута му.

— Искам те — прошепна той и като хвана главата й неподвижна и отново намери устата й. Беше шокиран, когато тя притисна ръце срещу гърдите му и започна да се бори.

— Миранда?

— Не тази вечер — каза тя, като дишаше неравномерно, както от това, че се опитваше да се освободи, така и от ускорения си пулс, предизвикан от желанието. — Много съм се протрила — излъга тя, готова на всичко, за да си спести унижението от долните си страсти.

Той я вдигна на ръце, без да пророни дума и я отнесе във вигвама им, като я положи върху леглото от кожи. Тя го погледна в лицето и видя жаждата, изписана на него. Той коленичи до нея, зае се с плитката й и разпусна косата й.

— Дерек — за протестира тя.

Той отново я целуваше, като в същото време разкопча блузата й и я свали от раменете. Тя губеше контрол, като потъваше под атаката му, а желанието й се надигаше силно, яростно и почти лудешко. Толкова го искаше!

— Мога поне да ти доставя удоволствие — рече той дрезгаво и после свали ризата й и зарови лице в гърдите й.

Тя спря да се притеснява, когато езикът му започна да изтръгва невероятни усещания от цялото й тяло. Тя хвана главата му, докато устата му се спусна по-ниско. Не възропта, когато той дръпна полата, фустите и гащите й, а после потърси най-интимното й място с устата и езика си. Тя ахна, изстена и заскимтя като животно. Усети как великолепният прилив се надига все по-високо и по-високо. Искаше го, копнееше за него. Експлозията бе по-блестяща и продължителна от когато и да било.

Тя лежеше неподвижна и изтощена и усещаше все по-осезателно Дерек до себе си. Той я бе прегърнал плътно и я наблюдаваше. Тя обърна глава и видя втренчения му поглед. В очите му проблясваше неутолено желание. Той се наведе и я целуна. През тялото му премина тръпка. Повдигна глава и напрегнато се усмихна. С трепереща ръка отметна косата от слепоочието й и се изправи.

— Отивам до потока — рече той и излезе.

Миранда не можеше да повярва. Затвори очи, а сърцето й продължи да бие учестено. Беше казала не, но той въпреки това я бе обладал безкористно — но по най-греховния възможен начин. И тя изпита върховна наслада. Той бе лишил себе си, за да достави удоволствие на нея. И какво означаваше това? На него не му пукаше за греха, а само за плътта. Може би дори не осъзнаваше как се държи с нея, нито че това не е правилно. А тя безспорно нямаше срам. Волята й бе слаба, а желанията — силни. Претърколи се настрана и се запита дали изобщо можеше да има разрешение на този въпрос. Искаше да бъде добра съпруга, но искаше също така и да е добра християнка.

А всъщност искаше ли наистина?

65

На другия ден той я изненада следобед. Тя миеше грудки, които бе събрала, като се опитваше да реши дали две от тях са от същия ядивен вид като останалите. Беше коленичила, облечена в роклята си от шевро, когато ръцете му я обгърнаха и той я целуна парещо по врата. Тя почти изскочи от кожата си.

Ръцете му се преместиха към гърдите й и нежно ги стиснаха, докато той захапа лекичко ухото й. Тя веднага се скова, ужасена, че се нахвърля върху нея и я награбва, сякаш е някоя повлекана от публичен дом. Въпреки това тялото й започна да пулсира и да трепти.

— Дерек! — извика тя, обхваната от гняв.

Той затърка едното й зърно между палеца и показалеца си и тя усети как мъжествеността му расте срещу гърба й и започва да пулсира. Миранда хвана китките му и гневът надделя над началните пристъпи на желание. Той не й обърна внимание, а ръката му започна да шари надолу по корема й, като продължаваше да целува врата и ухото й. Улови женствеността й с ръка и започна да я търка през меката еленова кожа.

Със сила и ярост, които не знаеше, че притежава, тя се измъкна и го зашлеви с всичка сила през лицето. Стана на крака разтреперана.

— Как смееш!

Той бе изумен.

— Как смееш! — извика истерично тя, като обезумяла.

— Миранда — възкликна той с разширени очи, без да разбира абсолютно нищо. Пристъпи напред и се канеше да я хване за раменете.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Да не си посмял!

Той замръзна.

Тя се завъртя на пети и избяга, като се втурна с всички сили в гората, а по лицето й се стичаха сълзи. Свлече се на колене, когато дробовете й щяха да се пръснат и заплака. Той прекали. Да дойде при нея на открито, посред бял ден, и да я опипва грубо, сякаш бе курва. Това ли си мислеше за нея? Защо щеше да се държи с нея като с курва, ако не я смяташе за такава? Тя наистина реагираше точно така всеки път, когато той я докоснеше!

— Защо плачеш? — рече той сковано зад гърба й.

Стоеше изправен пред нея и я гледаше озадачен и безпомощен.

— Остави ме — заповяда тя. — Махай се!

Той се поколеба и клекна до нея.

— Знам, че не съм направил нищо лошо — започна той неуверено. — Или греша?

Миранда се надигна и седна, а по лицето й имаше бразди от сълзи. Очите й бяха огромни, гневни и в тях се четеше изумление.

— Нищо лошо ли?! Ти се държиш с мен като с курва и после ми разправяш, че не си направил нищо лошо? — тя сви юмрук, понеже страшно й се искаше да го удари.

Дерек бе шокиран.

— За какво говориш? Какви са тези глупости?

Тя се намръщи. Естествено, че не разбираше, не му пукаше?

Но на него му пукаше.

— Миранда, кажи ми — замоли я той, като колебливо докосна ръката й. — Не мога да повярвам, че реагираш така на това, че те прегърнах по този начин.

Тя го загледа и изтри очите си с юмрук.

— Прегърна ли? Та ти ме опипваше!

— Може… и така да е било. Но… — той се спря, без да знае какво да каже. Тя зачака почти войнствено. — Харесва ми да те докосвам — рече накрая той и осъзна, че това съвсем не е подходящо в случая.

— Не ми харесва начина, по който се отнасяш с мен.

— Не се държа с теб като с курва — рече той с изблик на гняв. — Обиден съм, че мислиш така.

— Как можеш да го отричаш? — извика тя. — Ако не преди малко, то снощи. Никой не се държи с дама така, както ти с мен!

Браг я изгледа, започвайки да разбира.

— Исках да те зарадвам, да те направя щастлива.

Миранда знаеше, че той говори истината.

— Не ми харесва да правя тези… неща, Дерек.

— Хареса ти — каза той, като се опитваше и искаше да разбере.

— Тялото ми е развратно, но не и умът ми — отвърна тя.

Той я зяпна, като му просветна.

— Знам, че имаш право да ме вземаш в леглото си, но не и по този начин. Това не е правилно! Това, че ме опипваш посред бял ден, на открито, не е правилно! Греховно е!

— Не — рече той рязко, като сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. — В любовта нищо няма нищо греховно. Начинът, по който те докосвам е хубав и правилен, Миранда.

— Не, не е!

Той се намръщи, но не я пусна.

— Какво се опитваш да кажеш? Какво искаш?

— Искам да се любим както трябва. — Тя видя нещо да проблясва гневно в погледа му и извърна глава. — Божията воля е да се правят бебета, Дерек, а не нещата, които правиш с мен.

— Глупости — рече той кратко.

Тя го изгледа и погледите им се срещнаха. Видя, че неговият е твърд и непреклонен.

— Обичам те — рече той. — И ти си най-прекрасната дама, която познавам. Не искам да правя любов с теб „както трябва.“ Не искам фригидна лейди в леглото си. Искам дама, която да е страстна — каквато си ти. Твоята страст не те прави курва, Миранда. Как изобщо можеш да си помислиш такова нещо? Тя просто те прави невероятно хубава.

— Прави ме мръсна — поправи го тя.

— Не! — Той я грабна, като прикова погледа й. — Не чу ли какво ти казах? Обичам те — и затова искам да те докосвам и да ти доставям удоволствие. Това е правилно — така трябва да бъде.

Миранда усети, че омеква. Той я обичаше. Тя усещаше това, виждаше го в жарките му очи. Със сигурност го чувстваше, когато той я прегръщаше. Как можеше нещо толкова прекрасно да е греховно? Може би бог бе предначертал двама души, които се обичат да намират такова удоволствие в обятията си. Дали отец Мигел щеше да знае?

— Миранда? Нямам много дар слово. Но като те докосна, това е начинът, по който ти показвам какво изпитвам. — Погледът му задържа нейния. — И знам, скъпа, колко ти харесва докосването ми. Това не те прави разпусната. То те прави истинска жена, а не лицемерка, това е.

Тя се замисли и за това. Искаше да му вярва. Дерек леко я прегърна.

— За какво си мислиш?

— Искам да приема идеите ти, Дерек, но съм била възпитана по друг начин. Дамите в обществото не се държат като мен.

Той се усмихна.

— Само така говорят. Но не си ли се замисляла, че по този начин и ти изразяваш обичта си към мен?

Тя го загледа.

— Ако беше развратна, щеше да ти харесва докосването на Чавес и нямаше да приемаш Джон неохотно. Не си ли се замисляла над това?

Не беше. Тази мисъл много я облекчи и тя усети как срамът и вината се отдръпват от нея като отлив.

Дерек се успокои, като видя чертите й да омекват.

— Освен това ти ме караш да се чувствам щастлив — прошепна той. — Това не е ли важно?

Тя леко се усмихна.

— Знам, че искам да съм добра съпруга.

— Ние караме медения си месец, скъпа. А тогава новобрачните двойки се отдават само на любов. — Той я погледна изпитателно. — Миранда, аз няма да се променя. Много енергия имам. Преди да се появиш ти, леглото ми не оставаше дълго празно. Такъв съм си. Ужасно се вълнувам, че си толкова страстна, защото това задоволява нуждите ми, без да пречи на твоите. Не разбираш ли? Идеално е.

Миранда въздъхна. Той бе много по-силен от нея и тя се чувстваше добре в прегръдките му, защитена и сигурна, но и развълнувана и въодушевена. Тя опря буза на гърдите му.

— Ние сме създадени един за друг — прошепна той, като я погали по гърба.

Тя повдигна главата му, за да го погледне. В очите й се появиха радостни сълзи.

— Мисля, че те обичам — рече тя и после осъзна какво е направила. Ако любовта не беше това странно извисяване в сърцето й, тази нужда да е с него, желанието да го зарадва, като се раздава, страхът от това да са разделени, копнежът да се съединят — тогава какво друго?

Той потръпна. Нежно повдигна лицето й по-нагоре и я целуна с всички чувства, бушуващи в сърцето и душата му.

Ръцете й се вдигнаха около врата му и пулсът им се ускори. Миранда отвърна на целувката му, като поиска още и нежността отстъпи място на притока от горещо желание.

— Ще ти покажа колко те обичам — каза Дерек, като я бутна на меката земя в гората.

Тя го погледна. Дългото му твърдо тяло я покриваше, лицето му бе точно до нейното, а златистите му очи сияеха. Той не я целуна, а зачака мълчаливо, обвил ръце около нея. Тя затвори очи. Любовта бе там, в лицето му, в златистия му поглед. Тя го искаше повече от всякога, искаше да го люби но този начин. В този момент реши, че е прав. Отвори очи, за да се взре в неговите.

— Покажи ми — прошепна тя.

Той го направи.

66

На другата сутрин Миранда се събуди с любов в сърцето си и полежа една минута, замислена за съпруга си и за това колко много го обича. Него вече го нямаше, бе отишъл да нареже дърва за новия им дом. Тя въздъхна. Беше време и тя да става. Седна, а после се изправи и усети, че й се гади.

Едва успя да излезе от вигвама, преди да започне да повръща неудържимо. След като спазмите преминаха, тя остана да лежи неподвижно, свита настрана, гола. Толкова й беше гадно, че се страхуваше да помръдне. Знаеше, че е смъртно болна.

Остана да лежи часове наред, като се страхуваше да се вмъкне вътре, докато не заспа. Като се събуди, се изненада, че е отвън и е заспала без дрехи, докато не си спомни какво се бе случило. Седна, леко уморена, но иначе се чувстваше прекрасно. Какво й имаше?

Тя се заслуша в шума на падащо дърво недалеч от нея, после се изправи и влезе, за да се облече и се зае с ежедневните си задачи. Почувства огромно облекчение, че това, което я бе сполетяло отмина толкова бързо.

На следващата сутрин отново й призля, но този път се бе облякла и успя да стигне до потока, преди да започнат ужасните спазми. Дерек я откри точно там. Предния ден бе отсякъл достатъчно дървета за скелета на къщата, а днес ги носеше до лагера им. Видя я, пусна поводите на коня и се затича.

— Миранда, какво има? — извика той, обзет от паника. Клекна до нея и тъкмо щеше да я прегърне.

— Не ме докосвай — от нея се изтръгна стон, а после още един.

Но той все пак го направи.

— Болна си. Нека те заведа вътре — рече той мрачно, като я повдигна.

— Не! О! — тя започна да повръща неудържимо и Дерек бързо я свали на земята, като изчака, докато премине.

— Само ти се гади ли? — попита той с изопнато лице, като я отнесе бързо във вигвама.

Миранда се страхуваше да говори. Щеше пак да повърне, ако той не спреше. Но тогава той внимателно я положи в леглото. Тя се сви и изстена.

— Миранда, ставало ли ти е така и преди? — попита рязко Дерек, застанал над нея.

— Да — прошепна тя и затвори плътно очи.

— Ще ти донеса билков чай, който ще ти помогне — каза той, като се завъртя и излезе. Чувстваше се невероятно бесен, докато отскубваше билките, които използваха апахите за сутрешно неразположение. Той не искаше да отгледа това дете. Не искаше да гледа как Миранда расте и се подува от това бебе, продукт на насилието и похотта на друг. Не искаше тя да минава през агонията на раждането заради този негодник Чавес.

— Проклятие! — Юмрукът му удари дънера на дървото, пред което бе коленичил. Болката му донесе облекчение. Искаше да счупи проклетото дърво, а може би и ръката си.

Всеки път, когато погледнеше към това дете, щеше да си спомня как Чавес бе изнасилил жена му. Всеки път.

Като донесе чая, направен от листата, Миранда спеше, така че той я остави. Отиде до конете, все още застанали с шест огромни борови трупи, завързани отзад, и ги поведе към мястото край потока, където бяха решили да построят къщата. Тук поляната се простираше надлъж и нашир. Всъщност тя бе част от една долина и гледката бе невероятна, а небето бе набраздено от планински върхове, покрити със зеленина и бели снежни калпаци най-отгоре. Долината бе тучна и гъста, прекалено камениста, за да сеят нещо, освен за собствени нужди, но идеална за пасище. Всъщност, замисли се той, едрият рогат добитък можеше да оцелее и с много по-малко от това. Може би щеше да се опита да подобри породата, за да дава по-добро месо и да увеличи невероятната издръжливост на животните.

Ала в ума му не спираше да се върти мисълта за детето.

Миранда приготвяше обяда им, когато той се върна по-късно, прегрял и запотен и прекалено ядосан, за да говори. Той седна безмълвно и видя усмивката й, но все едно не я забеляза. Имаше чувството, че целият му идеален свят току-що се бе сгромолясал.

— Дерек? Какво има?

— Нищо.

Тя се спря.

— Не разбирам какво ми има. Сега се чувствам отлично.

Погледът й се бе спрял невинно върху непроницаемото му лице. Защо изглеждаше толкова навъсен?

— Не си ли чувала за сутрешно неразположение, Миранда? — сопна й се той.

Тя потръпна от тона му.

— Сърдиш ли ми се? — гласът й затрепери.

Той се изправи, пусна чинията си и я изрита настрана.

— Не, Миранда, развълнуван съм до полуда от това, че ще родиш копелето на Чавес. Не си ли личи?

Очите й се разшириха и шокът й не можеше да се сбърка.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! Жените в ранните етапи на бременността си повръщат сутрин, точно като теб. — Той се обърна сковано. — Не съм гладен. Връщам се на работа.

Тя се загледа след него, докато се отдалечаваше с нервни, напрегнати крачки, а тялото му бе сковано от ярост. Той отиде до конете и ги поведе към гората, за да донесе отсечените трупи. Очите й се насълзиха. Мили боже, помисли си тя, защо? Защо ми даде дете, заченато от насилие? Защо?

Тя хвана смутено корема си и се опита да установи в кой месец е. Две сълзи се затърколиха по бузите й, докато гледаше как мъжът й изчезва в гората. Тъкмо се открихме един друг и сега това, помисли си тя, не искам дете, заченато от насилие и бруталност. Искам дете от мъжа си. Тя заплака.

Сълзите й бяха слаби, безпомощни, от самосъжаление. Когато пресъхнаха, тя се почувства по-добре, по-силна. Събра дрехите за пране и ги занесе до потока, като през цялото време си мислеше за божията воля и как никой смъртен не можеше да я разбере. Това дете беше дошло по божията воля, а пътищата божии са неведоми. Имаше причина. Тя не знаеше каква е, но знаеше, че това бебе няма никаква вина за злото, което баща му е причинил. Усети прилив на закрилническа майчина топлина и осъзна, че иска това дете.

Като удряше дрехите с една голяма бухалка, тя се замисли за сина на Дерек и веднага разбра. Синът му бе полуапах, отгледан от команчите. Това момче бе полукоманч и щеше да бъде отгледано от мъж с апахска кръв във вените си. Тя почти захвърли греблото. Сякаш господ връщаше на Дерек сина му.

Той се върна по-късно от всеки друг път, почти по здрач и тя бе започнала да се тревожи да не му се е случило нещо. Не носеше дърва, като се върна, и тя не знаеше какво е правил. Но като седна, веднага забеляза, че е пил. Лъхна я алкохолна миризма, макар че той не залиташе. Тя го чакаше, за да вечерят заедно, но той не продума. Бегло я погледна и започна да яде стръвнишки. Тя се почувства невероятно наранена и й се прииска да заплаче.

„Не съм виновна аз,“ искаше да каже тя. „Защо се държиш толкова студено и подло?“

След вечерята той изгаси огъня, като я остави да прибере всичко сама и се вмъкна във вигвама. Вечер винаги й помагаше и ако сега се опитваше да й каже нещо, успяваше. Когато тя се вмъкна в леглото при него, усети, че е буден. Лежеше по гръб и бе вперил невиждащ поглед нагоре. Тя искаше да се сгуши до него и да потърси топлината на тялото му, искаше да се увери, че продължава да я обича. Боеше се, понеже откакто се ожениха, той винаги се държеше мило и грижовно. Все пак тя се плъзна към него и сложи ръка на гърдите му. Облегна глава на рамото му.

Той се обърна настрана, с гръб към нея.

— Не тази вечер, Миранда — каза той.

Тя също се обърна на другата страна. Очите й се изпълниха с мълчаливи сълзи, които закапаха по бузите й.

67

— Какво ще кажеш да оставиш детето на някое бездетно семейство?

Миранда го изгледа ужасена.

— Не!

Той стисна зъби.

— Просто реших да попитам. — Той се обърна.

Тя го хвана за ръкава, без намерение да го пуска. Преди това й бе твърде лошо, за да обсъжда този въпрос с него, но сега се бе оправила.

— Искам да поговорим.

Той я погледна, а лицето му бе непроницаемо.

— Няма за какво толкова да говорим.

— Да, има, Дерек. Ще имам дете от друг мъж и ти се държиш с мен така, като че аз съм виновна.

Той малко поомекна.

— Знам, че не е твоя вината.

— Тогава престани да се държиш толкова жестоко! Не мога да го понеса!

Той я изгледа.

— Аз съм обикновен човек, Миранда, а не светец. Какво искаш от мен — да тръпна от радост, задето ще отгледам някое копеле като свое?

Миранда му удари плесница.

— Никога повече не говори така за детето ми!

Той остана да стои така един миг, а после каза:

— Извинявай. — Обърна се на пети и добави: — Имам да върша работа.

И си тръгна.

Тя бе ядосана — ядосана и разстроена. Колко дълго щеше да се държи по този начин? През остатъка от живота си ли? Щеше ли да си изкара яда и омразата на детето, когато се роди? Тя се затича след него.

— Не сега, Миранда — каза той, без да я погледне.

Тя се бе задъхала и се вкопчи с него с двете си ръце, докато той спря.

— Да, сега! — възкликна тя, останала без дъх.

— Добре — отстъпи той.

— Бебето е невинно, Дерек, абсолютно невинно, и такава е била божията воля.

Той направи гримаса.

— Не вярвам в божията воля.

— Но не може да не се съгласиш, че бебето не носи вина.

Той кимна.

— И какво от това?

— Ще бъдеш ли баща на това дете? Ще му дадеш ли името си, закрилата и грижите си? Ще го направиш ли? — Гласът й се издигна. Тя трябваше да знае.

— Казах ти, по дяволите, не съм светец. Всеки път, когато погледна това дете, ще си спомням какво ти е сторил Чавес и ще се изпълвам с гняв и омраза. Да, ще дам на детето името си. Но не ме карай да му дам любов, защото я нямам!

Миранда стоеше разтреперана и нещо я присви дълбоко в сърцето. Той бе хладен.

— Нещо друго?

Тя поклати глава и го загледа как се отдалечава. Върна се в лагера им, а всичко пред погледа й се размъти. Изобщо не съм познавала този човек, мислеше си тя. Не е такъв, за какъвто го смятах. Той е егоистичен звяр, като всеки друг мъж. Държи се мило само когато му е угодно. Какво ще правя?

Тя не можеше да мисли за нищо друго цял ден. Как можеше да отгледа това дете с баща, който ще го мрази или най-малкото ще е хладно безразличен? Тя знаеше, че няма да го понесе и изпитваше непоносима болка в сърцето си. Имаше само едно разрешение, което я сломи. Тя подхвана темата след вечеря.

— Дерек?

Той седеше в спускащия се здрач, обърнат в профил и изглеждаше невероятно красив с неподвижното си бронзово лице. Погледна към нея.

Тя се страхуваше. Сърцето й биеше лудо. Но трябваше да го направи заради бебето. Навлажни устни.

— Дерек? Искам да се върна в Англия.

Той я погледна, целият в слух.

— Какво?

— Искам да се върна в Англия… Моля те. Така ще е най-добре. — Тя погледна в изумените му очи и й се прииска да заплаче. Не го направи, но положи големи усилия за това.

Той веднага си възвърна самообладанието, като впери поглед в планините.

— Разбирам.

Така ли бе наистина? Тя трябваше да говори, да обясни всичко, но от устните й не излезе нито дума.

— Предпочиташ детето пред мен.

В думите му имаше някакъв фатализъм. Той я погледна толкова студено и далечно. Миранда си пое дълбоко дъх.

— Детето е безпомощно и беззащитно. Ти можеш да оцелееш без мен — без проблеми.

Той се засмя късо, с горчивина. Извърна поглед.

— Ами ако откажа? Оженихме се в църква — по-скоро твоя, отколкото моя. Разводи няма.

— Защо ще откажеш?

Той се изправи.

— Отговорът ми е не.

Тя познаваше добре този поглед — твърд и непоклатим. В него нямаше място за компромис.

— Не е честно — извика тя и се изправи.

— Никой не е казал, че животът е честен.

Той тръгна. Миранда се почувства победена. Част от нея си отдъхна — тя знаеше, че все още го обича. Но трябваше да мисли и за детето. Как можеше да стигне до Сан Антонио без него, за да тръгне за Англия? Беше невъзможно и тя го знаеше.

Тъкмо бе заспала, когато усети, че той се плъзва до нея и веднага се събуди, замръзнала, като се престори на заспала. Усети, че я гледа. После почувства ръцете му да галят ръката й, хълбока й. Бе шокирана. Това бе невъзможно, след този разрив помежду им да иска да упражни правата си тази вечер.

Устните му докоснаха слепоочието й, ухото й. Тя се извърна, за да застане срещу него.

— Не — заяви твърдо тя.

Той се възползва от това, хвана лицето й с две ръце и я целуна. Тя се опита да обърне глава, но бе невъзможно. Целувката стана по-дълбока и тя се опита да го отблъсне. Той я сграбчи за косата, увивайки я около китката си, а с другата ръка я прегърна плътно през кръста. Прехвърли едно бедро върху нея и я притисна. Какво се опитваше да докаже?

Вече не я интересуваше. Тялото й започна да реагира нетърпеливо, сякаш бяха минали години, откакто не са се любили, а не ден-два. Тя се притисна срещу него, прие езика му и заопипва устата му със своя. Бе задъхана, зажадняла, полудяла. Неговата страст беше не по-малка от нейната. Целуваха се диво и разпалено и тя изстена. Дишането му бе накъсано и рязко. Той вдигна полата й и влезе в нея. Тя извика от прекрасното сливане. Той се вмъкна почти настървено, а тя искаше още по-бързо, по-силно. Той го почувства и започна да влиза като побеснял бик. Тя стигна до оргазъм първа, като извика диво, а после той се присъедини към нея, изстена, потръпна и се строполи отгоре и.

Тя се заслуша в биенето на сърцата им, като го прегръщаше леко и усети, че пръстите му галят косата й. Искаше й се да заплаче от тъга. Искаше да срути стената, която това дете бе издигнало, но не знаеше как. Искаше да го обича.

Той се изтърколи от нея и тя зачака с нетърпение някакъв знак за нежност, някакви любовни думи. Той лежеше неподвижен по гръб със затворени очи и дишаше равномерно. Тя се помести към него. Ръката му я обгърна. Положи глава на гърдите му и се зарадва, че поне не се е обърнал, но се натъжи, че не последва нищо нежно и мило. Заслуша се в дишането му и осъзна, че е заспал.

68

Той все още бе огорчен, че тя избра бебето пред него. За него това бе доказателство, че не го обича и това бе болезнена истина. Днес не беше толкова ядосан. Сякаш това, че го попита дали може да се върне в Англия го бе върнало рязко на земята. Но още усещаше горчивина и болка.

Той не можеше да я остави да си замине, понеже това щеше да означава да се откаже от нещо по-ценно от собствения му живот. Не можеше да си представи да живее без нея, особено след като получи любовта й, макар и за кратко. Снощи искаше да й покаже колко много се нуждае тя от него, но знаеше, че не подхожда към нея както трябва. Ако някой знаеше разликата между влечение и любов, това бе той. Беше толкова иронично. Той бе изпитвал влечение към жените през целия си живот, а после се бе влюбил в напълно невинна девойка, която в замяна изпитваше само влечение към него! Ако не бе толкова съкрушително, щеше да е смешно!

Той искаше нещата между тях да са както трябва. Ако това означаваше, че той трябва да приеме бебето, щеше да положи максимални усилия. Имаше седем месеца, може би по-малко, за да свикне с мисълта, че ще отгледа сина на Чавес. Щеше да се обърне към нея. Тя щеше да му помогне. Но не беше честно от нейна страна да очаква, че ще обича това дете като свое. Не можеше да направи това. Можеше единствено да се опита да се грижи за него.

Този следобед, след като тя се оправи от сутрешното си неразположение, Дерек я откри да скубе пъдпъдъка, който бе донесъл тази сутрин. Хвана ръката й и я спря. Когато тя вдигна поглед към него, той видя надеждата, грееща в очите й, но и терзанието. Мразеше се, задето бе толкова егоистичен и толкова я огорчаваше. Ако е нещастен, реши той, отсега нататък няма да го издава пред нея.

— Миранда, мислех си нещо.

Тя погледна дълбоко в очите му и зачака. Беше толкова ранима, помисли си той и въздъхна.

— Искам нещата между нас да са както преди. Ще се опитам да бъда добър баща. Аз… никога няма да разреша някои да стори нещо лошо на когото и да било, да не говорим за някое невинно същество, знаеш това, и то важи и за това бебе. Не мога да се преструвам, че го обичам, но… ще бъда добър баща. Можеш да ми помогнеш, да ми покажеш как. Моля те.

Миранда го погледна и той видя как в очите й има тъга.

— Какво има? Не ти ли казах това, което искаше да чуеш? — Той чу отчаяната нотка в гласа си.

— Изобщо не съм си мислела, че ще откажеш закрила на детето ми, Дерек. Но това, което предлагаш ти е заради мен, а не заради детето. Това, което искаш да направиш е правилно, но поради неправилни, егоистични причини.

Той я слушаше и знаеше, че е права.

— Миранда, как мога да спечеля обратно любовта ти?

— Любовта не се търгува — отвърна тя меко.

Той се почувства много окаян.

Тя видя колко е нещастен. Ръката й се протегна, докосна бузата му, той я хвана и я задържа там.

— Дерек, ще направим каквото можем.

— Аз съм егоистичен подлец — рече той. — Винаги съм го знаел, но преди никога не ми е пречело. Ала като те срещнах, ти стана по-важна от собствените ми нужди. Или поне така си мислех. Може би съм сгрешил.

— Не се съмнявам в любовта ти — каза тя и въздъхна. — Може би като се роди детето, ще откриеш, че в сърцето ти се таи любов към едно невинно създание.

— Може би ти ще успееш да ми помогнеш.

Ала още като изричаше тези думи, той се чувстваше разкъсан. Не искаше да обича сина на Чавес, искаше само да обича жена си. Но една друга страна от него, по-дълбока, му каза да се освободи от гнева си.

Внезапно той вдигна глава, а всяко нервно окончание в тялото му се напрегна.

— Дерек, какво има?

Той я хвана за ръката и я повлече към купчината трупи и издигнатото скеле. Бяха направили три крачки, когато индиански боен вик раздра тишината и земята се разтресе от тропот на копита.

— Миранда, зад дърветата! — извика Дерек, като я буташе и тласкаше напред. Нямаше време да мисли какво правят команчите толкова далеч на север. Видя Миранда да се скрива зад трупите, а после стреля, точно когато един индианец хвърли копието си, препускащ с коня си към него. Копието го улучи високо в гърдите, а команчът падна мъртъв. Миранда изпищя.

Дерек се обърна и стреля по още един нападател. Улучи го и конят му продължи да бяга без ездач.

Миранда изпищя предупредително:

— Дерек!

Твърде късно, той усети ножа в гърба си и се свлече на колене. Вдигна пистолета си и стреля. Атакуващият воин се отпусна върху коня си. Браг нямаше възможност да преброи колко са и сега бе твърде омаломощен. Бе ранен и губеше кръв. Започваше трудно да фокусира погледа си. После чу Миранда отново да пищи.

Беше застанал настрани, полуизправен, когато видя, че тя е обградена от трима команчи с копия, насочени към нея. С големи усилия се прицели и стреля веднъж. Един воин падна, а другите двама не улучиха и минаха покрай него в галоп. Оставаха му само два куршума. Той изчака. Команчът препусна, а после вдигна лъка си. Дерек стреля и улучи. Знаеше, че го уцели на късмет, защото всичко пред погледа му се бе размътило.

Чу я отново да пищи. Не можеше да вдигне глава, нито да вижда. Чу само тропот на копита, съвсем наблизо, отстъпващи. Всичко стана сиво, а после притъмня.

— Дерек! — това бе писък.

— Дерек! — по-слабо.

— Дерек!

69

Миранда ридаеше безпомощно. Не беше й останала сила да се съпротивлява. Видя всичко — видя как убиват мъжа й пред собствените й очи, видя го как падна, когато я метнаха върху едно пони пред някакъв индианец, който вонеше като гранясало масло. Това, че го оставиха да лежи там я сломи. Ами ако беше още жив и умреше от загуба на кръв?

Как можеше човек да оживее, след като го улучат с копие, а после му забият нож в гърба?

Бяха само шестима, осъзна тя смътно и яздиха през целия ден и цялата нощ. Тя спря да мисли. Сърцето й бе съкрушено. Не можеше да мисли, защото щеше да умре от болката. Дерек. Дерек. Искаше да умре.

На другия ден спряха. Миранда не беше сигурна дали беше следващият ден или следващата седмица. Чувстваше се абсолютно капнала. Бе объркана, замаяна. Дерек беше мъртъв.

Дерек! През нея непрестанно пулсираше болка. Някой я свали от понито и тя се свлече на земята.

Една ръка се уви в косата й. Тя проплака от физическата болка, докато започнаха да я влачат за косата, а после я пуснаха и тя се просна по лице. Чу мъжки гласове, възбудени. Караха се. Тя отвори очи и повдигна глава. Едър бял мъж, облечен в еленови кожи говореше на индианците и правеше жестове с ръце. Какво ставаше? Къде беше тя? А Дерек?

Това не можеше да е истина. Тя бе с Дерек в красивата им поляна, сигурна и спокойна. Не… Дерек бе мъртъв! Не… Скоро щеше да дойде и да я спаси… Дерек, обичам те…

Чувството, че се носи и се рее се засили. Обгърна я мъгла. Влажна мъгла… Англия. Майка й, някакъв парк, подкастрени алеи. Майка й я обичаше. Тя бе мъничка, толкова мъничка, момиченце. Мъглата бе хладна и мека, като пухкав облак. Тя не искаше да я оставя, но някой я разтърсваше. Миранда се насили да отвори очи и сърцето й трепна, като видя гърдите, покрити от еленова кожа.

— Дерек.

Мъжът се усмихна.

— Това е щастливия ти ден, малката. Айде. Бая път ни чака.

Миранда запремига и се вгледа в големия, мръсен непознат. Дерек бе мъртъв. Нищо друго нямаше значение. Команчите си бяха заминали. Когато мъжът я дръпна, за да се изправи на крака, тя се движеше така, сякаш бе упоена.

70

Той не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание. Това беше първата му свързана мисъл — че е в съзнание. Следващата бе Миранда.

Той се съсредоточи.

Бе ранен — щеше да умре, ако не направеше нещо. Изпитваше ужасна болка в гърба. Гърдите му го изгаряха, но тази болка бе незначителна на фона на другата. Той бе немощен и като отвори очи, вече се зазоряваше — всичко бе обвито в розово-червена мъгла. Той затвори очи и отново припадна.

Като се свести отново, слънцето бе високо и напичаше. Той успя да измъкне ножа от калъфа му. След това усилие трябваше да си почине. Сряза ризата си. Щеше да загуби съзнание. Не! Трябваше да живее… Да намери Миранда.

Бореше се с обгръщащата го тъмнина. Наряза ризата си на неравни ивици. После отново припадна.

Но само за няколко часа, както забеляза, като дойде отново на себе си. Все още държеше ножа в ръка и го пусна с голяма мъка, като сложи и двете си ръце върху копието, стърчащо от гърдите му. Бе на хубаво място, забеляза той, под ключицата, над белите дробове. Беше извадил късмет. Усмихна се наум, като се сети колко е иронична тази мисъл. Трябваше му сила. Той дръпна, изстена от болката и се пребори с вълните от надигащо се замайване.

Опита се пет-шест пъти, преди най-после да успее да измъкне копието и тогава кръвта отново бликна. Само с усилие на волята успя да смачка парче от ризата си и го притисна върху раната. Претърколи се по корем, като продължаваше да държи плата до гърдите си. Отказваше да припадне.

Знаеше, че ножът продължава да е в гърба му, защото бе паднал срещу него, преди да се извърне полусъзнателно настрана. Болката бе непоносима, високо в гърба му, в рамото, в костите и мускулите. Той бе толкова отпаднал. Трябваше да го извади, но още нямаше толкова сили.

Допълзя до потока. На два пъти изгуби съзнание и му трябваха часове, за да измине трийсетте ярда. Тялото му пламтеше и той знаеше, че започва да го втриса. Но нямаше да умре. Плъзна се във водата. Пи дълго.

С ножа си наряза останалата част от ризата си на ивици. Това трая доста. През цялото време стоеше в потока и оставяше водата да измие раните му. Превърза топката плат към гърдите си с ивица плат, като продължаваше да кърви. Бе крайно отпаднал, но решителността му взимаше надмощие над всичко останало. Той забрави за ножа, забит в гърба му, знаеше и без да се опитва, че не може да направи нищо, за да го извади, не и сега.

Не можеше да си мисли и за Миранда. Но за момент се запита дали и апахите са нападнати. Заспа.

Събуди се горящ от треска, но го очакваше. С отчаяние се вкопчи в моментите на ясно съзнание. Раната на гърдите му бе спряла да кърви и бе започнала да се съсирва. Знаеше, че не бива да я мокри, но знаеше и че може да умре от треската. Вече бе разбрал, че раната в гърдите е по-сериозна. Изпълзя във водата, докато го покри, бистра и прохладна, и отново заспа.

Събуди се студен, колкото преди, но не помръдна, защото не можеше. Студените тръпки се редуваха с изгаряща топлина. В един момент започна да се мята, да бълнува и да сънува, най-вече Миранда. Преживя отново времето, което бяха прекарали заедно. Усещаше докосването й по челото си, толкова хладно и меко.

Видя сина си като новородено и усети гордост. Момчето викаше буйно и енергично още от първия си миг на белия свят. Дерек го държеше. Жена му се усмихна уморено. Тя бе апах. После пред очите му се превърна в Миранда. Момчето в ръцете му стана копелето на Чавес. Той се втренчи, прегърнал бебето, без да може да го пусне, но не искаше да го докосва. Детето се промени, превърна се в собствената му плът и кръв, а после пак се върна в образа на нежеланото копеле. Накрая видя сина си, висок, юноша, команч. Дерек защитаваше Миранда от сина си, който я нападаше и искаше да я убие. Браг се приготви да защити Миранда от собствената си плът и кръв.

Той се събуди, огрян от лъчист ден и усети приятната топлина на залязващото слънце. Съсредоточи се и си спомни. Беше в потока, покрит до шията, но вече не бе трескав. Беше изключително отпаднал. Нямаше сили да помръдне, но се опита да направи мислен преглед на раните си. Превръзката на гърдите му бе чиста, сякаш изобщо не бе кървял. Усети, че в гърба му няма нож. Сам ли го беше извадил? Или водата го бе отхлабила? Той не помнеше да го е вадил. Колко дълго се бе борил с треската?

И господи, добре ли беше Миранда?

Той знаеше, че му трябват сили. Зарови пръсти в речното дъно, за да намери червеи и ларви, които изяде. Беше твърде слаб, за да улови някоя риба с ножа си, затъкнат в колана му. Но ако си възвърнеше силата, щеше да успее да хване някоя риба и да я изяде сурова. Дотогава щеше да живее от червеи и ларви. Сънят го обори.