Седем синове

Глава десета

Майка ми ме бе продала за пакетче кокаин.

Ето.

Казах го.

Беше ужасен родител, лъжкиня, курва и крадла. На седемнадесет, когато току-що била срещнала баща ми, забременяла с мен по случайност.

Докато растях, татко ми беше и баща, и майка. А в редките случаи, когато мама си беше вкъщи, не беше нищо повече от далечна по-голяма сестра, която ме биеше всеки път, когато направех някоя беля и която ми крещеше всеки път, щом заплачех. От малка се научих да сдържам сълзите си. Бях усъвършенствала безизразното си изражение на тригодишна възраст, същата година, в която се научих да излизам от кошарата, да дърпам стола, да си правя закуска и да звъня на 911, когато мама вземеше свръхдоза в банята. Беше ужасна майка, и все пак беше моята майка, и аз я обичах повече от всичко на света.

Денят, в който Дорнан ме бе взел — денят, в който „умрях“ — беше като всеки друг ден. Татко беше на работа във фабриката, а мама си дереше кожата, че няма пари за метамфетамин. Тогава чичо Дорнан почука на вратата, заобиколен от Чад и Макси. Бях дете на улицата и бях израснала сред живота в клуба. Виждах пистолетите, закачени на коланите им, очертаващи се под тънките блузи и кожените им якета.

Майка ми беше тази, която отвори вратата. Аз бях в кухнята и чух гласовете, които питаха къде е баща ми и дали си е в къщи.

Когато мама му отговори, че все още е на работа, Дорнан нахлу, явно недоволен от отговора.

Тогава погледът му се спря върху мен и гнусна усмивка разтегли брадясалото му лице.

— Най-добре ела с нас, Джулиет — каза с дрезгав глас, който можех да усетя чак по кожата си.

Погледнах разтревожено към мама. Нещо не беше наред.

— Защо? — попита майка ми, като чоплеше рамото си така, както правеше всеки път, щом се нуждаеше от доза.

Дорнан извади завързано пликче със светлокафяв прах от вътрешната част на якето си и го вдигна пред погледа й. Хероин.

— Успокой се, миличка — каза той и се усмихна. Усетих как кожата ми настръхва, а сърцето ми заблъска в гърдите. — Ще те върнем след няколко часа.

Майка ми изглеждаше несигурна.

— За какво ви е Джули? — попита тя. Винаги ме наричаше Джули. Всички останали ми казваха Джулс.

Освен Дорнан, който обичаше да използва цялото ми име.

Той размаха пакетчето.

— Искаме просто да ни помогне да открием нещо, Каръл. Работа за две-три минути, нищо неприятно.

Майка ми прехапа устна и погледна към Дорнан, след това към мен и накрая към пликчето.

— Не се чувствам добре — казах на мама и започнах да отстъпвам назад. — Не ми се ходи.

Дорнан пристъпи към мен и се надвеси над мен.

— Важно е, Джулиет — каза той и усмивката му изчезна. — Джейсън вече те чака.

Сграбчи ме за лакътя и ме задърпа към входната врата.

— Мамо — запротестирах аз.

Дорнан пусна пакетчето в отворената й длан и се усмихна победоносно.

— Добра жена си, Каръл. Знаех, че ще ни помогнеш.

— Върнете я навреме за вечеря — отвърна тя, като се обърна и полетя с наркотиците към кухнята.

Дорнан ме задърпа още по-яростно.

— Мамо! — виках аз, но тя не отговори. Пренебрегна отчаяните ми викове, докато трима мъже ме извлякоха от къщата и ме набутаха на задната седалка на колата си.

— Къде отиваме? — попитах раздразнена и разтревожена.

Никой не ми отговори. Дорнан не ме погледна, само огледа улицата от двете страни и затръшна вратата под носа ми. След момент вече бе заел шофьорското място и бе активирал централното заключване. Бях в капан.

Допрях глава на прозореца и загледах към дома си, както се очертаваше, за последен път.

Наблюдавах майка ми през отворените завеси, докато Дорнан обръщаше колата по алеята ни. Изглеждаше напълно погълната от заниманието си да изтегля мътната течност със спринцовка.

Дори не повдигна поглед от на дозата си, докато единствената й дъщеря отпътуваше към смъртта си.

Седях, притихнала от удивление, като натиквах „Чириос“ в устата си, благодарна, че разтапящите се по езика ми зрънца премахваха вкуса от целувката за сбогом на Дорнан.

Бях несигурна.

„Не знам дали ще мога да продължа.“

Не и сега, след като собствената ми майка ме гледаше така, сякаш бях напълно непозната. Мислеше си, че съм мъртва. В този момент изпитах съжаление към нея, такова, каквото никога не бях предполагала, че ще изпитам. В края на краищата тя беше предателка. Имах чувството, че знаеше какво бе планирал да направи Дорнан с татко, но не й дремеше. Не си беше тръгнала, нито бе предупредила мен или татко. Не, вместо това изтича при Дорнан, молейки го за пари, с които да си купи наркотици. Винаги молеше за пари. Дори след като се предполагаше, че той бе виновен за смъртта ми, пак не бе напуснала това забравено от бога място.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — каза тихо Джейс, облягайки се назад със стола, така че само задните два крака докосваха пода.

Пуснах лъжицата в купата с мляко и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Ще ми правиш умни заключения през цялото време, докато баща ти го няма, така ли? — попитах, бутайки купата настрани. — Защото бих предпочела да не го правиш.

Изглеждаше изненадан от рязката смяна в настроението ми и ако трябваше да сме честни, аз също бях. Мислех, че да чукам Дорнан и да го накарам да ми се умилква като кученце ще е най-трудната част от цялата задача. Явно бях грешала.

Очите на Джейс се разшириха и той се усмихна нахално.

— Ехоо? Това истинската Саманта ли е? Защото ми допада повече от захаросаната глупачка, на която се преструва пред Дорнан.

Отвърнах на усмивката му, но в моята нямаше нищо весело.

— Виж — въздъхнах и се наведох над масата, — харесвам баща ти, не ме разбирай погрешно. Осигури ми престой и пари, докато си стъпя на краката. Но…

— Какво? — подразни ме Джейс, като се залюля опасно назад със стола, след което стовари с трясък предните два крака обратно на земята и приближи лицето си на сантиметри от моето. — Не ти харесва да си затворена в клетка, докато татко обикаля с веселата си банда?

Усмивката ми изчезна.

— Нещо такова.

Джейс изсумтя и кимна с глава, като плъзна поглед из стаята.

— Разбирам. Не си очаквала всичко това.

— Точно така — казах. — Благодарна съм, в това няма съмнение. Но просто съм малко… объркана в момента.

Джейс присви очи и изглеждаше така, сякаш бе потънал дълбоко в мисли.

— Бъди внимателна — каза той. — Хората тук биват наказвани по един или друг начин, ако не правят това, което им е казано.

Моля те, тате, моля те, недей, наранявате я, моля те, спри, СПРИ, СПРИ, СПРИ!

Кимнах с глава и задъвках устна.

— Мерси за съвета.

— Значи мразиш бури? — попита Джейс, като наклони глава настрани. Май все още се опитваше да разбере що за човек съм. Продължаваше да подозира, че съм нещо повече от секс приятелката на баща му.

— Мразя влажността — свих рамене аз. — Нищо повече.

— Хм! — Остана мълчалив за момент, след което се изправи рязко. — Искаш ли да се помотаеш на покрива за известно време?

„Не беше ли точно там шибаната буря?“

— Е, освен ако не те е страх. — Открито предизвикателство, което подсилваше с протегнатата си длан и нахакана усмивка.

Задник.

Усмихнах се и поставих ръката си в неговата, като се изправих.

— Само ако ми изправиш косата след това — казах игриво.

— Амии… става. Предполагам… Всъщност, как, по дяволите, си изправяш косата?

— С преса за коса — усмихнах се аз. — Съгласен?

— Струва ми се, че да — отвърна той, като не изглеждаше много убеден. Поведе ме към коридора и протегна свободната си ръка през кухненския праг, откъдето ловко измъкна една бутилка Джак.

— За светлинното шоу — намигна, размахвайки бутилката.

Усмихнах се престорено, докато стомахът ми се преобърна, а сърцето ми се сви.