Седем синове

Глава втора

Никога досега не бях напускала страната, но не се притеснявах. В навечерието на двадесет и първия ми рожден ден не празнувах, а кацнах в Тайланд след дълъг и изморителен полет от Щатите. Бях пропиляла доста време, а в Банкок вече беше сутрин. Отправих се директно към болницата, където щяха да ми бъдат направени процедурите. В края на краищата не бях дошла на почивка, нито да се забавлявам.

Бях дошла да се преродя.

Персоналът бе способен и дискретен. Приеха ме и хирургът прегледа отново компютърните снимки, които показваха как ще изглеждам след това.

Преди операцията влязох в една от уединените бани с тоалетна и започнах да се събличам. За момент изпитах внезапна скръб и се погледнах в огледалото за последен път. Като изключим, че вече боядисах червеникаворусата си коса в тъмнокестеняво, всичко останало бе това, с което се бях родила. Бях копие на майка ми. Висока, слаба, плоска, със зелени очи. Малкото лунички по носа ми бяха единствената прилика, която имах с баща ми, а лазера вече бе приготвен да ги премахне. Носът ми, някога тънък и прав, сега стоеше изкривен благодарение на Дорнан, който го бе счупил преди шест години. Никога не зарасна правилно и това беше една от главните причини, поради които не понасях външността си.

Но сега, докато стоях тук напълно гола и самотна, пророних една сълза. За баща ми. За малкото момиче, което някога бях, и за това, което й бе отнето. Пророних сълза, защото бе на път да умре, шест години след като беше измамило смъртта.

Избърсах сълзата и облякох синята болнична престилка, като я завързах отзад. Напускайки кабината, влязох директно в операционната. За дванадесет часа щях да се превърна в напълно нов човек — нов нос, нова кожа, порцеланови фасети на зъбите, изпъкнали скули и нови гърди. Исках да премахна белезите от бедрото си, но лазерната процедура щеше да отнеме месеци върху цялата тази белязана тъкан. Вместо това, щях да се татуирам веднага щом се върнех в Щатите.

Легнах на операционната маса и една от сестрите започна да кръжи около мен с маска в ръка. Преди да успее да ми я сложи, докторът й направи знак да изчака.

— Последен шанс — каза ми. — Сигурна ли си, че искаш да минеш през всичко това? — Беше отличен хирург и от това, което забелязах, мил семеен мъж. Въпреки че бе азиатец, ми напомняше за баща ми. В очите му имаше естествена доброта, която не бях виждала отдавна.

— Напълно — отговорих и направих знак на сестрата да продължи.

— Ще изглеждаш прекрасно — каза той и след няколко мига всичко стана черно.

Отне ми две седмици да се възстановя достатъчно от операцията за да се движа свободно и месец, преди да заприличам на нормално човешко същество. Прекарвах времето си около басейна в един от най-скъпите хотели в Банкок, където сестрите се грижеха за зарастващите ми рани, а сервитьорите ми поднасяха напитки с чадърчета.

През цялото време всичко в мен кипеше, както се бе случвало през последните шест години. Това, което бе посято като страх и скръб, бе разцъфнало в омраза и гняв. Пет седмици след операцията се завърнах в Щатите, хванах такси от летището на Лос Анджелис и инструктирах шофьора да кара към Венис Бийч.

Най-накрая, след шест дълги години, щях да получа отмъщението си.

Беше горещо и усещах как потта се стича на вадички между новите ми гърди. Забавно бе как все още се опитвах да свикна с реалността, че наистина имах нещо свястно за бюст. Беше малко гадно, че не можех да спя по корем, но веднъж щом всичко приключеше, щях да ги намаля.

Засега бях размер „чашка ДД“, защото знаех точно какво харесва Дорнан „Президента“ Рос. А то бе брюнетки с големи цици и бронзов тен. Изненадана бях, че даже ме бе изнасилил, тъй като старото ми аз определено не беше негов тип.

Стоях пред стриптийз клуба „Va Va Voom“, притежаван и управляван от „Джипси Брадърс“, намиращ се само на няколко пресечки от бърлогата им. Докато баща ми беше жив, „Va Va Voom“ бе луксозен бурлеска клуб. Без танци в скута. Без проститутки пред задния вход. Без разврат. Но след като го уби, Дорнан промени всичко това.

Отворих вратата и задърпах малкия куфар след себе си. Съдържаше всичко, което щеше да ми е нужно за прослушването. Костюми, няколко сценични декора и грим. Бях танцувала в тъмната стая в Небраска в продължение на години, упражнявайки се точно за този миг.

Клубът беше тъмен и миришеше на престояла бира и евтин парфюм, а парата от съдомиялната машина се усещаше във въздуха. Беше четвъртък. Няколко души от персонала кръжаха около бара в единия край на просторното място пред него, докато привлекателни жени по тениски и късо изрязани дънки упражняваха танцовите си стъпки на сцената и клюкарстваха. Застанах в средата на заведението, което приличаше на пещера с много ниши, а миналото запулсира в главата ми като кървяща рана от куршум. Погледнах отново към сцената и си спомних какво се бе случило там преди шест години.

— Хайде, скъпа — засмя се Дорнан, като ме бутна в кръга, който образуваха шестимата му синове. Най-големият, Чад, ме хвана за раменете и ме обърна така, че да виждам всички, с изключение на него.

— Еха, страхотно парче си — каза Макси, третият брат, и подсвирна одобрително. Очите му обходиха тялото ми от глава до пети и аз се свих, поглеждайки към пода. Протегна ръка и ме плесна по дупето, карайки ме да изпищя от неочаквания удар. Бях ужасена. Бях на петнадесет.

— Разбираш ли защо си тук, скъпа? — попита Дорнан със злоба в черните си очи. Поклатих глава и погледнах отново към изхабената дървена сцена под краката ми. Никога не бях идвала тук без баща ми, но дори тогава пристигахме, след като клуба бе затворил, и то ако трябваше да вземе нещо от офиса си на горния етаж или да остави резервните ключове на този, който щеше да затвори.

На ръба на сцената имаше видеокамера, насочена към кръга от мъже. Усещах мириса на пот и кожа и се насилих да не заплача, защото въпреки че бях девствена и на петнадесет, знаех какво следва.

Поклатих глава в отрицание.

Дорнан се засмя и стисна брадичката ми с дебелите си пръсти, като повдигна главата ми нагоре. Посочи към камерата и избърса една сълза от бледата ми буза. Наведе се към мен, за да мога да го чувам само аз.

— Кажи здрасти към камерата — прошепна в ухото ми. — Ще те направя звезда.

Огледах дългия бар за някое познато лице, някой от братята Рос или техния кучи син, баща им. Нямаше никой от присъстващите тук преди шест години. Само едно момче горе-долу на моята възраст, което полираше бирени чаши зад гишето. Насладих се за момент на добре сложените му рамене и прекосих стаята. Беше доста едър, над метър и осемдесет, и изключително привлекателен. Ръцете му бяха покрити с татуси от раменете до китките. Лицето му бе като сложно платно на противоречията. Притежаваше мъжка нахаканост и сексапил, големи кафяви очи, гъсти, красиво оформени вежди и бронзова кожа. Устните му бяха сочни и широки, и за момент се зачудих какво ли ще е да ги целуна. Косата му беше подстригана късо до черепа. Всичко това в контраст с невинния поглед в очите му, който крещеше „момче“.

Изглеждаше ми някак познат, но не се притесних, че ще ме разпознае. Бях изучила лицата на всеки един от членовете на мото клуба „Джипси Брадърс“, Венис Бийч, и неговото не беше сред тях.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — каза с дълбок, любезен глас.

Поставих изкуствена усмивка на лицето си и изправих рамене. Циците ми буквално преливаха от малкия потник, но той не ги погледна и за момент. Не задейства и гей радара ми, затова предположих, че просто се държи като джентълмен.

— Търся господин Рос — казах сладникаво, изговаряйки думите с южняшки акцент — единственото хубаво нещо, което ми беше останало от шестте години, прекарани в оная скапана дупка. Не исках да рискувам някой да разпознае гласа ми. — Имам прослушване.

— Изчакай тук. — Обърна се, откривайки гледка към перфектното си задник и… Сърцето ми спря за момент, когато забелязах фамилният герб на „Джипси Брадърс“ на врата му. Герб, носен единствено от президента на клуба, братята и синовете му.

„О, мамка му. Да не би това да е…“

Най-големите ми страхове се потвърдиха, когато се спря на върха на стълбите, водещи към офиса и се провикна към открехнатата врата:

— Тате! Някакво момиче е дошло да те търси за работа.

Разбира се, че беше той. Джейсън Рос, най-малкият син на Дорнан. Едва не се задуших от спомена за последната ни среща.

Момчето крещеше. Двама от братята му го държаха здраво, докато той напразно се опитваше да ги пребори.

— Няма ли да минеш по реда си, момче? — попита Дорнан най-малкия си син. Джейс бе живял под опеката на баща си за много кратко време — по-малко от година — и не бе успял да свикне с живота в клуба след смъртта на майка си. Всички вярваха, че Дорнан бе този, който я бе инжектирал със смъртоносна доза хероин — жената била чиста от шест години, след като разбрала, че е бременна с Джейсън и напуснала клуба, за да отгледа сина си в нормални условия.

Спомних си как лежах на земята, с трески, забиващи се в голия ми гръб и се молех да умра по-скоро. Дорнан и шестимата му големи синове се бяха изредили — някои по няколко пъти — и тялото ми беше на ръба на силите си. Бях пребита на косъм от смъртта, усещах кръв в устата си, стичаща се от носа ми, който Дорнан бе счупил. Мястото между бедрата ми пулсираше толкова болезнено, сякаш някой се опитваше да ме разкъса на две.

Никога преди не бях стигала до нещо повече от целувка, но загубих девствеността си по възможно най-ужасния и отвратителен начин.

Наблюдавах през окървавените си мигли как малкият тогава Джейс се бореше срещу баща си, макар да знаеше, че по-късно щеше скъпо да си плати.

— Моля те, тате, моля те, недей, наранявате я, моля те спри, СПРИ, СПРИ, СПРИ!

— Хайде, синко — изръмжа Дорнан и чух звук от зареждане на пистолет. — Бъди мъж.

„О, господи! — помислих си. — Това е. Щяха да ме убият.“ Ако не бях на крачка да припадна от болка, щях да изпитам състрадание към Джейсън. Изскимтях, когато усетих нещо студено и метално да се пъха насила между тракащите ми зъби. Дорнан бе поставил оръжието си в устата ми. Свих се в очакване. Това беше. Щеше да ме застреля и аз щях да умра.

— Най-добре си изкарай патката и започвай да чукаш малката кучка, или ще й пръсна черепа. Разбра ли ме, синко?

Чувах и в същото време се унасях надалеч. Малки бели петна се появиха в съзнанието ми и болката започваше да утихва.

Джейс се нахвърли върху баща си и се разнесоха звуци от сблъсък, следван от боричкане и викове. Беше ми трудно да чувам. Всичко стана бяло и аз се оставих на течението да ме отнесе, успокоена, че мъките ми най-накрая бяха към своя край.

— Тате — чух Чад да казва. — Тате!

— Какво! — изрева Дорнан.

— Мисля, че умира.

— Глупости. — Груби ръце разтърсиха тялото ми, някой изруга, имаше блъскане, а след това бях вдигната на ръце и отнесена.

Светът бе бял, а след това стана черен и аз потънах в мрачната бездна.

Когато се събудих, светът не бе черен, а депресиращо бежов. Болката се придвижи по тялото ми и ме удари с всичка сила в стомаха, оставяйки ме без въздух. Опитах се да се изправя, но без резултат. Със сигурност имах счупени ребра. Усетих топла ръка в дланта си и погледнах встрани, очаквайки да видя майка си. Вместо това се изправих лице в лице с кошмара, от който се бях събудила. Потиснах вика на ужас в гърлото си, когато Дорнан сложи пръст на устните си — жест, който ми показваше да запазя мълчание. Бях толкова изплашена, че даже не си и помислих да му се противя.

— От полицията искат да разговарят с теб — просъска заплашително. — Казах им, че преди това скъпата ми племенница желае да остане насаме със семейството си.

Погледнах го невярващо, отвратена от това, което намекваше. Чичо Дорнан се изтъкваше като шибан герой покрай изчезването на баща ми. Опитах се да издърпам ръката си, но той я стисна по-силно, спирайки притока на кръв, което ме принуди да изпъшкам.

— Какво смяташ да им кажеш, скъпа моя Джули?

Свлякох се безпомощно в леглото.

— Нищо.

— Не те чух.

— Нищо! — казах по-силно и издърпах ръката си, когато разхлаби хватката.

— Добре — каза той, изправи се и приглади коженото си яке. — Не ми се иска да причинявам на майка ти същото, което причиних и на теб.

Свих се при явната му заплаха и потреперих, когато ме целуна по челото.

— Не се преструвай на жертва — прошепна в ухото ми. — Знам, че ти хареса.

Усмихна се престорено, хвърли букет цветя на леглото до моето и напусна стаята.

Това бе последният път, в който го видях. Иронията беше, че това, което ме глождеше отвътре дори повече от предателството, бе причината. Исках да знам защо. Но два дни след това Дорнан бе убил баща ми. Застрелял го право в челото с ловджийска пушка и му отнесъл главата.

След като Елиът ми каза, че баща ми е мъртъв, спрях да се чудя защо.

Джейс, слезе отново по стълбите, взимайки ги по две, сякаш бързаше да се махне по-далеч от офиса. Върна се на мястото си зад бара и взе полиращата кърпа.

— Скоро ще слезе. — Не му отговорих веднага и той ме погледна изпод прекрасните си черни мигли, за които преди време го бях закачала шеговито. Сигурно изглеждах ужасно, защото вдигна рязко глава и се намръщи. — Добре ли си?

Кимнах бавно и стиснах плота с ръце.

— Сигурна ли си? — заобиколи изрязаната част на барплота и застана до мен с чаша студена вода в ръката. — Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки момент — каза той, като постави чашата върху картонена подложка и придърпа зад мен един от столовете на бара. Взех признателно чашата и седнах. Изведнъж усетих болка и отпадналост по цялото си тяло.

„Знаеше, че има вероятност да го видиш. Знаеше, че бе неизбежно.“

Повдигнах рамене и отпих глътка от водата, опитвайки се да се овладея. Ако исках планът ми да проработи, трябваше да се стегна.

— Сигурно е от слънцето — казах и се усмихнах невинно. — Не съм свикнала на такава жега. — Надявах се, че няма да попита откъде съм. В Небраска бе още по-топло, отколкото в Калифорния. Усещах как историята ми започва да се напуква под тежестта на достоверността си.

— Добре, но се пази — каза той и се върна обратно от другата страна на бара.

— Благодаря ти — отвърнах смирено, а думите усещах като горчилка върху езика си.

Дорнан се появи малко по-късно на върха на стълбите, подсвирвайки високо.

— Качвай се — каза и посочи към офиса. Огледах се, като не бях сигурна дали се отнасяше за мен. — Да, ти. Побързай, нямам цял шибан ден.

Изчезна зад вратата и аз се плъзнах по стола и се изправих. Поех дълбоко въздух.

Това бе моментът на истината. Единственият ми шанс да мина на страната на Дорнан и да накарам цялото му шибано семейство да падне на колене.