Глава шестнадесета

Три часа по-късно татуса ми беше напълно оцветен с черни и тъмночервени спираловидни мотиви, а по хълбока ми се стичаше кръв. Потях се, а едновременно с това кожата ми беше изтръпнала и пламнала, всеки нерв изразяваше протеста си.

— Мислех си, че не трябва да боли — казах на Елиът, когато го почисти още веднъж. — Мислех, че трябва да се образува коричка или нещо подобно?

Елиът спря и се загледа в пресните синини около китките ми, където Дорнан ме бе държал пристисната за леглото, след като бе застрелял Майкъл.

— Тялото ти няма толкова адреналин — каза и пое ръката ми, изучавайки кожата с неразгадаемо изражение. Прокара топлите си пръсти по натъртванията и челото му се намръщи неодобрително. — Вероятно вече си го изразходила всичкия.

Звънчето на вратата издрънча, стряскайки ме, и аз погледнах към Джейс, който беше застанал до гишето. Изгледа ни внимателно, вероятно забелязвайки нежния начин, по който Елиът докосваше охлузените ми китки.

— Готова ли си? — попита.

Кимнах ентусиазирано, плъзнах се от кушетката и внимателно нахлузих тениската си през глава. Потръпнах от болка, когато платът докосна татуса, и въпреки че кожата ми беше покрита с прозрачно фолио, не й пречеше да негодува при най-малкият допир.

— Не забравяй да я промиваш всеки ден и да я поддържаш чиста и суха — каза Елиът, както сигурно бе повтарял хиляди пъти досега. Подаде ми комплект с принадлежности, който съдържаше марли, физиологичен разтвор, защитен крем и визитка със стационарния номер на студиото, принтиран отгоре с големи цифри.

„Умно.“

— Ясно! — казах и се отправих към вратата, където ме чакаше Джейс. Не се обърнах назад да погледна Елиът. Ако го направех, с мен щеше да е свършено.

„Спомни си защо си дошла.“

Моята мантра, псалмът, който ме пазеше далеч от тревогите.

„Изиграй Дорнан. Убий колкото можеш от синовете му. Намери касетата. Вкарай останалите в затвора.“

И заживей щастливо до края на дните си. Пффф.

Отвън денят си беше заминал и само малки ленти тъмнолилави облаци стояха ниско на хоризонта, очаквайки нощното небе да ги погълне напълно.

— Накъде сме сега? — попита Джейс, накланяйки очилата си, за да ме погледне.

Присвих рамене.

— Не знам. Аз умирам от глад. Ти?

Джейс се усмихна.

— Да. Обадих се в клуба, татко още си отспива.

Сигурно беше забелязал как изражението ми се сломява и побърза да си върне думите назад.

— Съжалявам — заекна, — не исках…

— Бира — отвърнах аз. — Бих изпила една бира.

Той се намръщи и посочи към торса ми.

— Сигурна ли си, че е редно да пиеш, след като си си направила татус? Няма ли така да кърви повече?

Повдигнах небрежно рамене.

— Нека разберем.

Той се засмя и звукът проехтя като сладка мелодия в изпълнения с лъжи и болка свят.

— Идвай тогава — каза той. — Знам едно местенце на плажа, което мисля, че ще ти допадне. Харесваш ли мексиканска храна?

Спомних си как като малки бягахме от родителите си и ходехме до плажа, където се наливахме с евтина бира и ядяхме начос, след като бяхме плували в морето с часове. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми и се усмихнах.

— Звучи чудесно — отговорих.

Докато пътувахме към плажа, който беше на не повече от няколкостотин метра от нас, не можех да спра да мисля за последните три часа. Разговорът ми с Елиът беше, меко казано, въртележка от емоции.



— Между другото, какъв ти е планът? — проговори внимателно Елиът, докато притискаше острите игли към кожата ми.

Вече бях плувнала в пот и стисках здраво кушетката от двете страни.

— Ще ги отстранявам един по един. Дорнан ще е последен. — Въздишката ми се сля с бученето на машинката.

— Отстраниш? — Елиът промърмори. — Какво точно имаш предвид?

Задържах погледа му и той се отдръпна от мен, оставяйки машинката да работи в ръцете му, и ме загледа мълчаливо.

— Искаш да ми кажеш, че смяташ да ги убиеш всичките?

Усмихнах се злокобно и можех да видя как се опитваше да измисли начин, по който можеше да ме разубеди.

— Трябваше да си останеш в Небраска — каза през стиснати зъби. — Това е лудост!

— Защо? — предизвиках го аз. — Защото не заслужават да умрат ли?

Машинката се изплъзна от ръката му и той ме погледна смаяно.

— Не, защото не би трябвало ти да си тази, която ще го направи — въздъхна с примирение.

— Елиът? — подех аз. — Хей… — Изправих се и се пресегнах през празното пространство, което ни разделяше, докосвайки сложните татуси, които шареха мускулестата му ръка.

— Прости ми, че не можах да го сторя — каза сломен. — Исках. Не мислех за нищо друго. И тогава…

— Разбирам — казах, чувствайки се нещастна, че не можех да го утеша с най-голямата си и силна прегръдка. Вместо това се фокусирах върху ръката му и красящите я татуси. Имаше звезди и черепи, красиво винтидж момиче с руса коса и матрьошка, която, бях убедена, че е направил в чест на дъщеричката си.

— Имаш за какво да живееш, Ел. Нещо много по-важно от отмъщението. Имаш семейство.

Той се усмихна тъжно и погледна надолу към ръката ми, която докосваше кожата му.

— Кейла не беше планирана, стана случайно — каза и прокара пръсти по матрьошката. Повдигна ръкава на тениската си и видях името „Кейла“, изписано като червена панделка на рамото му. — Манди искаше да направи аборт, но…

При тази дума дъхът ми секна за момент.

— Не можех да й позволя — промърмори. — Обясних й през какво бях минал, докато гледах. Господи, съжалявам, Джулс — каза накрая и аз даже не се опитах да го прекъсна. — Не исках да го споменавам.

Усмихнах се тъжно.

— Не се извинявай — отговорих и сърцето ми се изпълни с чувства към Елиът, каквито не бях изпитвала от години. — Радвам се, че поне едно хубаво нещо е възникнало от този ужас.

Той се успокои и отново взе машинката в ръка.

— Трябва да довършим цветовете.

Кимнах с глава и легнах назад.

— Да.

Насочи иглите над кожата ми.

— Кой ще е първи? — каза и веднага разбрах за какво ме питаше.

„Кой щях да убия първо.“

— Чад — казах тихо, — най-големия.

„Най-злия.“

Той кимна и аз се стегнах, когато задълба отново по кожата ми.

Загрузка...