Седем синове

Глава осемнадесета

Отне ми седмица да организирам малкият си план, докато Дорнан ме чукаше при всяка отворила се възможност. Под душа, в офиса му, в леглото, на билярдната маса… Благодарих на всевишния, че не се бе сетил да ме чука на сцената в стриптийз клуба, защото, ако беше, със сигурност щях да се разпадна под тежестта на лъжите и щеше да разбере, че истинското ми име е Джулиет Портланд.

Десет дни след пристигането ми вкарах плана си в действие. Беше спокоен неделен ден в жилищната сграда на клуба и Чад бе сам в гаража, където бяха паркирани всички мотори. Днес нямаше много — Дорнан и голяма част от клуба излязоха да покарат, а Чад трябваше да остане, защото наскоро му бяха оперирали коляното. Сигурна бях, че е бесен, задето го бяха оставили, и куцукаше разгневено наоколо, дрънчейки с гаечните ключове, докато ругаеше разглобеният на части мотор.

Шляейки се бавно, влязох в гаража и затворих вратата зад мен, като в ръката си държах отворено кенче с любимата му енергийна напитка.

— Хей, Чад — казах и наклоних кенчето, сякаш отпивам. Но не допуснах и капка да се докосне до устните ми. Все пак не исках аз да умра.

Чад погледна нагоре раздразнено и веждите му се сбърчиха, когато ме видя.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита и звукът от дрънчащи инструменти се засили. Погледна ме отново и се изправи, закуцуквайки около мотора и към мен. Изтръгна кенчето от ръцете ми и аз се престорих на изумена.

— Не ми пий от енергийните напитки, кучко — каза и тресна кутийката върху плота до него.

— Не мислех, че ще имаш нещо против — казах и се облегнах близо до него, уверявайки се, че има добра видимост към деколтето ми. Това винаги действаше разсейващо. — Знаеш ли, не е хубаво да пиеш по толкова много от тях. Тялото ти няма да издържи.

Той изсумтя и захвърли гаечният ключ на земята, пропускайки да удари мотора със сантиметри. Пресегна се за кенчето и отпи огромна глътка, докато ме гледаше подигравателно.

„Бинго.“

— Какво си се ухилила, кучко? — попита и отново постави грубо кутийката на плота до мен. Почти веднага доби объркан вид и само можех да си представя скоростта, с която бе почнало да бие сърцето му. Изпоти се целият и започна да залита. Аз се свих, разширявайки невинно очи.

— Добре ли си, Чад? — попитах, смеейки се, докато той падаше на колене. Извика, когато наскоро наместеното му коляно издаде хрущящ и пукащ звук, и предположих, че операцията му в крайна сметка претърпя неуспех.

— Какво по…? — задъха се той, сграбчвайки гърдите си с ръце. Коленичих пред него, за да се изравня с погледа му и го потупах снизходително по главата.

— Няма, няма — казах подигравателно, сякаш беше куче. — Скоро ще свърши, Чад. Няма да страдаш толкова дълго, колкото страдах аз. Твърде жалко, бих казала, но е неизбежно.

Подбели очи за момент и аз се преместих назад, защото не исках да бъда затисната от тежкото му тяло, което щеше да се строполи след не повече от десет секунди.

— Коя си ти? — Задави се в слюнка, като продължаваше да притиска ръка към гърдите си.

Усмихнах се и ме обля чувство на върховен триумф. Коленичих и се наведох към ухото му. Дъхът ми върху кожата му щеше да е последното нещо, което щеше да усети.

— Името ми е Джулиет — прошепнах. — И току-що ти го начуках, Чад.

Изправих се на крака и го наблюдавах как се гърчи.

— Ти, кучко — изплю и лицето му почервеня. Наклони се настрани и тялото му се строполи шумно на пода.

Отне му цяла вечност да умре.

Когато се убедих, че наистина е мъртъв, се усмихнах широко. Защото чувството беше невероятно. Беше по-хубаво, отколкото предполагах.

Един кучи син по-малко. Оставаха шестима. Избърсах отпечатъците си от кенчето, поставих го обратно на плота и прекрачих неподвижното тяло на Чад. Измъкнах се от гаража с предпазливостта на крадлива котка и се отправих незабелязано към покрива. Пътьом грабнах една бира от хладилника и ударих капачката в дървената пейка, за да я отворя. Изкачих бързо и безшумно стълбите и се втурнах през аварийния изход. Джейс беше стария, пълен със стиропор фотьойл, който нямах представа откъде беше измъкнал, и наблюдаваше как слънцето залязва над Венис Бийч. Застанах до него, наслаждавайки се на гледката.

— Хей — каза, — тъкмо излязох да погледам залеза, преди да тръгна за работа.

Седнах до него на огромната мебел и кръстосах крака, а изтощеното ми тяло потъна сред малките топченца.

— Донесла си ми и бира — пошегува се и посочи към пълната ми „Корона“. Усмихнах се и отпивайки веднъж, му я подадох.

— Ето — казах, — и без това исках само глътка.

Когато се пресегна да вземе бутилката, ръката му докосна моята и аз не я отместих в продължение на няколко секунди. Погледите ни се срещнаха. На лицето му се бе появила мрачна тревога — явно и той беше усетил пламналата между нас искра.

— Саманта… — поде той.

Поклатих глава.

— Недей.

Той се намръщи и отпи голяма глътка от шишето.

— Какво недей?

Загледах се в ръцете си.

— Не го казвай.

Пое си дълбоко дъх и го изпусна с въздишка.

— Откъде знаеш какво щях да кажа?

Поставих ръката си върху неговата така, че и двамата държахме бутилката.

— Просто знам — отговорих и стиснах ръката му.

Замислих се колко много го обичах, колко много съм го обичала винаги, и ми се прииска да се разрева. Но не го направих. Не можех.

Все още не бях приключила.

Отмъщението ми едва сега започваше.