Синя кръв

Десета глава

— Къде беше, Никол? Принцът взе да се безпокои — обърна се Джералд към Никол веднага щом тя пристъпи във фоайето на голямата бална зала.

Никол погледна зад него. Широко стълбище водеше цял етаж по-надолу в балната зала, изпълнено с бляскаво общество — жени в маркови облекла, мъже в смокинги, пресата, отделена с кордон в един ъгъл. Всяка година списание «Аристократи» отразяваше бала със статия от десет страници, като показваше държавни глави, благородници, известни хора и принц Ранд с последната му приятелка.

Почувства нервно свиване на стомаха.

— Съжалявам, Джералд. Бях последна на опашката за коафьора.

Джералд се усмихна и край очите му се появиха бръчици.

— Свършил е чудесна работа. Трябва да кажа, че приличаш на картина, която видях веднъж в книга за гръцките митове.

На Никол й стана хубаво от комплимента. В същото време нотката в гласа му леко я притесни — сякаш той знаеше защо е искала да бъде в такъв стил. Редакторът на модния раздел в «Аристократи» беше намерил един дизайнер, който пожела да й заеме рокля с надеждата, че ще може да я фотографира. По някаква случайност разполагаше с рокля, която отговаряше на нейните изисквания. Както беше му обяснила, въпреки че роклята надминаваше и най-смелите й очаквания, никой нямаше да прави снимки на нея самата.

Както повеляваше гръцкият стил, роклята оставяте ръцете й голи и падаше на меки гънки от пристегнатата със златен колан талия, което я правеше да изглежда по-тънка, отколкото си мислеше, че е възможно. Беше обула златни сандали с висок ток, а косата й — която бе отнела толкова време на дворцовия коафьор — беше вдигната високо на главата, частично сплетена и с вплетен в нея златен шнур. Малки къдрици обрамчваха лицето и галеха шията й. Не носеше никакви бижута. Нищо от това, което притежаваше, не би било достойно за роклята.

Като изненада за Ранд бе сложила контактните си лещи вместо очилата. Никога не я бе виждал без нейните очила и тя се питаше как би реагирал.

— Даваш си сметка, че това е голяма чест, нали, Никол? — промълви тихо до нея Джералд.

Никол го погледна, объркана от нехарактерно нервния му тон.

— Аз съм тук, за да работя, Джералд.

Джералд вдигна вежди.

— Надявам се само, че принцът е обмислил добре всичко.

Никол беше установила делови взаимоотношения с Джералд, единствения друг човек, на когото Ранд доверяваше своите тайни. Сега започна да се пита какво в действителност мисли Джералд за нея. Стегна се.

— Не разбирам…

Джералд я хвана за лакътя и я отведе встрани. Понижи глас.

— Обикновено подкрепям всичко, което прави, както и ти, Никол. За мен е чест и привилегия да бъда част от неговия персонал, да помагам в дневния ред и осъществяване на неговите цели, отнасящи се до страната. Както знаеш, подкрепях и решението му да си наеме някой да му помогне да си намери подходяща съпруга.

Никол кимна, но продължи да усеща стомаха си на топка.

— Изплюй камъчето, Джералд.

Той въздъхна, явно почувствал се неудобно от това, което искаше да каже.

— Загрижен съм, че вашата… че неговата… че — той погледна нагоре, като че ли очакваше думите да паднат от тавана.

Почувствала объркване и трепет, Никол поклати глава. Никога не бе виждала Джералд така затруднен в намирането на думи, винаги бе толкова спокоен и съсредоточен.

Джералд сведе поглед и сподави дълбоката си въздишка.

— Аз съм просто един възрастен човек, който винаги се притеснява — както знаеш. Казвал ми е неведнъж, че държи нещата под контрол, така че няма да си пъхам носа в това.

Той й се усмихна и неуверено я потупа по ръката.

— Наслаждавай се на тази вечер, Никол, но никога не забравяй защо си тук.

Никол кимна, готова психически да започне да изпълнява задълженията си. Положително нямаше нужда Джералд да й напомня защо е поканена.

Тя му позволи да я придружи до площадката на стълбището, където беше застанал иконом в зелена униформа. Той протегна ръка.

— Картичката ви?

Никол нямаше такава, но Джералд извади една покана от джоба на сакото си.

— Това е госпожица Никол Олдридж от Каледония, племенница на лорд Филип, барон на Дюпрения — произнесе напевно той, като че ли титлата имаше някаква тежест.

Под скептичния поглед на иконома Джералд добави:

— Присъства по лична покана на принц Ранд.

Икономът вдигна вежди, но обяви с отекващ глас името й на кипящото множество от хора долу. Тя започна да слиза по стъпалата сама. Обърна се и погледна Джералд, който й махна веднъж, после изчезна. Явно не беше поканен.

Няколко души от стоящите най-близо погледнаха към нея, после се върнаха отново към разговора си, след като си дадоха сметка, че не е някоя специална гостенка. Тя нямаше нищо против. Беше прекалено развълнувана от самото си присъствие тук, за да се тревожи какво впечатление прави на петстотинте известни, богати и титулувани гости.

След това съзря принц Ранд и сърцето й подскочи. Той се отдели от една група и се приближи до стъпалата. Докато го гледаше, тя забави стъпките си. Беше изумително красив в ушития си по мярка смокинг. Изумруденозеленият шарф го идентифицираше за всички, достатъчно глупави да не разберат кой е в действителност. Тя го виждаше всеки ден, прекарваше часове наред в тясно сътрудничество с него. Но все още успяваше да спре дъха й.

Особено сега. Той спря в подножието на стъпалата и вдигна към нея поглед, светнал от неприкрито възхищение — и нещо много по-обезпокоително. По лицето му се разля бавна усмивка. Никол потрепери от радост, дълбоко удовлетворена от факта, че усилията й по подготовката на тази вечер срещат неговото одобрение. Казваше си, че той едва ли ще забележи присъствието й, като се има предвид колко много хора трябваше да забавлява. Опитваше се да се убеди, че е забравил за нейната покана. Никога погрешна преценка не й бе доставяла такова удоволствие.

Докато тя се носеше по стъпалата, той не откъсна очи от нея. Наслаждавай се, но не забравяй защо си тук, пробягнаха думите на Джералд в ума й, и тя бързо отклони погледа си от Ранд. Не беше пепеляшка, която тепърва щеше да бъде омаяна от хубавия принц.

Почти бе достигнала подножието на стълбището, когато — в нарушение на протокола — принцът изкачи бързо последните пет стъпала, за да я посрещне. Член на кралското семейство никога не правеше това за човек с неблагороднически произход. Явно Ранд не искаше да се съобразява с традицията.

Заради нея. Кръвта на Никол започна да пулсира във вените, когато почувства погледа му по всяка частица на тялото си.

Той се наведе ниско над нея.

— Трябваше ли толкова да се бавиш? — Подкачи я той. — Пропусна опашката, наредила се да поздрави кралското семейство. Сигурно го направи нарочно. — Той се засмя.

Погледът му обходи тялото й, после спря на лицето й.

— Ти… — направи пауза, като че ли не можеше да намери думи. След това потушил пламъка в погледа си, заговори оживено: — Изглеждаш по-различно без онези абсурдни очила. Това ми дава възможност да видя по-добре очите ти. Сега ела. — Накара я да го хване под ръка и се обърна да я поведе надолу. — Опитвам се да си припомня всички подробности за петте жени, които поканихме тази вечер.

И това беше всичко. Липсата на очилата и елегантната й рокля в гръцки стил — почти не му направиха впечатление. Той непрекъснато виждаше жени с елегантни рокли, но все пак бе очаквала нещо като реакция. Яростно си напомни, че не е наета от принца, за да го впечатлява с вида си.

— Вече елиминирах една дама, която има склонност да се кикоти в най-неподходящи моменти — съобщи Ранд. — Мога да се закълна, че се присмиваше на роклята на майка ми, докато бе наредена на опашката.

— О, не — изохка Никол, неспособна да сдържи усмивката си. — Не можем да позволим това.

Въпреки споменаването на кралицата Никол имаше чувството, че се носи по въздуха, докато се спускаше плавно по стъпалата редом с принца. Когато успя да откъсне погледа си от Ранд, тя си даде сметка, че този път хората гледаха.

Всичко забелязваха — където и да отидеше принц Ранд, каквото и да направеше. Не трябваше да забравя това, тук — на това публично място — наложително беше да се отнася към него с цялата церемониалност, която изискваше положението му, независимо колко фамилиарни бяха насаме. С периферното си зрение улови ярка светкавица и разбра, че един фотограф ги е заснел. Издърпа ръката си от неговата.

Ранд се намръщи и погледна към фотографите. Сви рамене.

— Няма за какво да се притесняваш, Никол. Те вече са заснели километри лента — и не само с мен.

— Щом казваш — отвърна тя. Не се усещаше така спокойна като него. Ранд явно бе най-популярната фигура за пресата на този бал.

— Не вършим нищо извън обичайното тази вечер — додаде той успокоително. — Освен че си тук, за да ми бъдеш в помощ по един специален проект.

Тя кимна, без да е в състояние да срещне погледа му. Сърцето й се сви, когато разгада какво се крие зад думите му: Към нея се отнасяше не по-различно, отколкото, към която и да е от другите гостенки. Ранд я настани встрани, до една саксия с палма. Тя се стегна и се върна в ролята на служителка. Прегледа списъка с четирите останали кандидатки, с които той трябваше да се срещне, след това го запозна набързо с подробностите. Двамата потърсиха с очи жените в претъпканата зала, докато скритият в ъгъла оркестър преминаваше от камерна музика към първия валс.

— Яркорозовата рокля — кимна Никол по посока на жената. — Това е лейди Марла Йохансон. Определена е за първия танц. — Никол вече му бе съставила програма за танците. Каледония следваше много от традициите на деветнадесети век и от един мъж се очакваше да си запази танци предварително, за да си подсигури по-желани дами.

— Да, срещал съм я преди. Приятна жена — разсъди на глас Ранд, докато гледаше с преценяващ поглед лейди Марла. — Високият нордически тип. Била е обект на вниманието на не един мъж.

— Ъхъ — кимна Никол. Но почувства думите му като удар в стомаха и в сърцето й пламна неизпитвана дотогава люта ревност. Образец на изискана самоувереност, тя протегна ръце и принц Ранд ги хвана в своите, като се поклони ниско.

— Лейди Марла — поздрави я. — Не сме говорили с години.

— Да, ваше височество. Твърде дълго време.

Жената отговори на усмивката му, като че ли беше попаднала на най-голямото съкровище на света. Хвана го под ръка и той я придружи до подиума. Хвърли един последен поглед на Никол, устните му леко потрепнаха и тя се насили да се усмихне в отговор.

Наблюдаваше ги как се въртят в съвършен синхрон.

Погледът й следваше плавните движения на двойката, забелязваше дребни неща — как розовата й рокля докосва глезените му, как тя не снема очи от лицето му, как той стиска ръката й в своята. Изглеждаха идеално заедно.

Никол преглътна, ядосана на себе си заради изцяло женската и съвсем непрофесионална реакция. Знаеше от самото начало защо е тук. Нямаше никакво извинение или причина да изпитва ревност.

Тя въздъхна и се опита да потисне чувствата си. Слава Богу, нямаше защо да се преструва пред някой друг, освен пред Ранд. От всички страни бе заобиколена от увлечени в разговор групички хора, сред които се чувстваше като на остров.

Кралят и кралицата бяха в другата част на помещението, отпуснали се в двата си трона, заобиколени от прислужници и царедворци. Беше разделена от тях с огромното пространство на балната зала. Те може би дори не забелязваха, че е тук.

Огледа блестящата зала, невярвайки, че действително се намира тук. Високо на тавана висяха огромни полилеи, целите в кристални висулки. Махагоновият под бе излъскан толкова добре, че можеше да се огледа в него. Стените и таванът бяха украсени с изящни гипсови орнаменти и позлата, а цялата дължина на едната стена бе в огледала, които оставяха впечатление за безкрайност. На отсрещната стена имаше двукрили врати, водещи към една тераса. Оттам полъхваше лек ветрец с аромат на жасмин.

Почувства човек до себе си и вдигна поглед. Видя висок мъж с пясъчноруса коса.

— Познавате ли принца? Видях го да ви поздравява. Мисля, че не сме се срещали.

Никол се усмихна учтиво.

— Не, но аз знам кой сте — лорд Тейбърн, граф на Хевърингтън. Не сте ли ходили заедно на училище с Ра… с негово височество?

— Да, така е. Бяхме в един отбор за игра на поло. А вие сте?…

— Госпожица Никол Олдридж. От персонала на принца.

— От персонала? О! — Той вдигна вежди, после погледна към тълпата. — Ами… мисля, че тук някъде беше партньорката ми за танца. Приятно ми беше.

И си тръгна.

Това беше. Никол скоро си даде сметка, че който и да дойдеше, любопитен да види жената, с която разговаря принцът, изгубваше интерес, щом научеше, че е само една служителка.

Край нея се завъртя Ранд, прегърнал нордическата красавица. Поддържаше прилично разстояние между телата им, както забеляза Никол със задоволство. След това той насочи лейди Марла към края на балната зала, минавайки само на няколко фута от Никол при следващата обиколка. Улови погледа й, повдигна многозначително вежди, сякаш желаейки да узнае мнението й.

Никол вдигна на свой ред вежди, прехвърляйки въпроса на него.

Когато мина край нея следващия път, той едва забележимо поклати глава, явно намерил партньорката си за незадоволителна.

Никол въздъхна. Две бяха отхвърлени, оставаха още три. Не беше се доближила до успешния край. Но все още имаше възможност тази вечер — оставаха още три дами. Трябваше да открие жената, която ще сподели живота и мечтите му. Неговото легло. Прехапа силно устни.

Танцът приключи. Ранд прехвърли графинята на следващия й партньор и се присъедини отново към Никол.

— Не става.

Думите прозвучаха като музика в ушите на Никол. Но тя отказа да остави принца да се отърве толкова лесно. Не й харесваше мисълта, че цялата вечер ще бъде един пореден провал в усилията да му намери съпруга. Без съмнение беше твърде капризен.

— Но защо? Тя…

— Тя… се опитваше непрекъснато… да ме сваля, както вие, американците, бихте се изразили. Не ми хареса нахалният й маниер. Напълно неподходяща за принцеса.

— Разбирам. — Ако изобщо бе намерил жената за привлекателна, толкова лошо ли бе това? Физическата интимност би могла да доведе до любов, може би. Макар че изпитваше болка дори да говори за това, Никол се опита да го изтъкне. — Но ако дори малко я харесваше…

Като въздъхна с досада, Ранд й обърна гръб и се отдалечи в търсене на кандидатка номер три. Никол се загледа в златните си сандали. Защо беше толкова труден? Непрекъснато усложняваше задачата й. Прибързаните му оценки нямаше да ги доведат доникъде.

Със следващите две жени той се опита да танцува близо до Никол. Тя откри, че го търси в тълпата, наслаждавайки се на начина, по който я гледаше с всяко завъртане в нейна посока. Не можеше да отрече, че изпитва удоволствие от неговото внимание, въпреки че държеше друга жена в прегръдките си.

Той се намръщи над главата на кандидатка номер три и поклати глава над кандидатка номер четири. Въпреки че не изрече и дума за тях, Никол разбра какво й казва безмълвно. Отново ги бе намерил за неприемливи.

С всяко отхвърляне настроението й се повишаваше и тя се мразеше за това. Когато Ранд се върна при нея, направи усилие да защити въпросните жени — и да изпълни задължението си.

Ти просто не даваш никакъв шанс на дамите, Ранд — рече му тя тихо. — Как можеш от един танц да разбереш дали някоя от тези жени няма да ти стане добра съпруга!

— Разбира се, че мога! — Изстреля той в отговор. — Аз преценявам отлично хората.

— Каза ми, че искаш да я подбереш научно, с формуляри и оценъчни скали! — Обратите в действията му я поразяваха и въодушевяваха, въпреки че осуетяваха опитите и да му намери принцеса. — Сега ми говориш за инстинкти.

Той се навъси.

— Или се получава, или не.

Липсата му на логика внезапно я подразни. Защо бе променил позицията си сега, когато тя искаше повече от всякога да приключи, за да престане да копнее за нещо, което никога не би било възможно?

— И не се получи с нито една досега?

— Точно така. Уредила си ми танци с тях повече от един път. Това би трябвало да е достатъчно за втори шанс.

— Да, но…

Тъмните му очи пламнаха в емоция, която тя не можеше да разгадае.

— Никол, тази жена ще бъде моя съпруга. Мисля, че аз съм този, които трябва да прецени дали ще мога да понасям лицето на тази жена всяка сутрин на масата срещу себе си, или не.

Никол нямаше никакво желание да си представя подобни домашни сцени между него и бъдещата му жена. Беше успявала да не мисли за такива обезпокоителни интимности дни наред и не възнамеряваше да започне сега.

— Добре — кимна тя накрая. — Поне направи опит с лейди Джулия. Тя е добре образована, хубава…

— Върви като патица.

— Ранд! — сгълча го тя.

— Съжалявам, но наистина е така. Само я погледни.

Никол проследи погледа му към въпросната дама, която се насочваше към тях, съпровождана от последния си партньор — лорд Тейбърн. Тя наистина се движеше донякъде като патица — или може би като попова лъжичка.

— Това е защото тя е такава отлична ездачка, ваше височество — избъбри бързо Никол, преди двойката да се доближи до тях. — Смятах, че умението в ездата е едно от предпочитаните ви качества.

— По дяволите конете — промърмори Ранд с блеснал поглед. — Изобщо не ме е грижа дали… успява да се задържи на седлото или не.

Преди Никол да успее да реагира, той поздрави приятеля си лорд Тейбърн и лейди Джулия, след това съпроводи дамата до подиума.

Никол не можа да не се замисли над последната му реплика. Откога бе променил толкова драстично стандартите и предпочитанията си? Лицето й започна бавно да поруменява, когато си спомни как я бе изгледал точно тогава. Като че ли говореше за нея.

— Госпожице Олдридж? — изрече лорд Тейбърн с усмивка. — Изглежда и двамата сме без партньори за този танц. Може ли?

Никол отвори уста да откаже на този мъж, който бе толкова груб с нея преди малко. Защо в крайна сметка бе решил, че си струва да губи времето си с една служителка на Ранд?

Погледна бегло към Ранд и лейди Джулия тъкмо навреме, за да улови погледа на Ранд. Може би шансовете на лейди Джулия щяха да се увеличат, ако не стоеше тук. Тогава Ранд щеше да съсредоточи цялото си внимание върху партньорката си, вместо да се опитва да дели танца с нея. Тя кимна и преди да се усети, се озова до лорд Тейбърн, който я завъртя във валс на подиума.

Неподготвена, Никол настъпи крака му.

— Извинете, сър. Малко съм загубила форма.

Като момиче в Каледония бе научила традиционните танци, но откакто се бе прехвърлила да живее в Америка, танцуваше само в барове. И все пак бързо си припомни стъпките на виенския валс. След няколко бързи завъртания, нейният партньор се насочи към по-бавния външен кръг от танцуващи, така че да могат да разговарят докато танцуват.

— Трудно ми е да повярвам, че не ви канят често на танц — хубава дама като вас — избъбри той с безочлив тон, който накара Никол да се почувства неудобно. — Този негодник Ранд не е ли танцувал още с вас? Просто ви подпря на стената на стаята като някаква мебел.

— Не, не е така — защити го бързо тя.

Но не беше ли така наистина? Въпреки светлинката в очите си, когато я видя за първи път с тази рокля, всъщност не беше я третирал по-различно от служителка през цялата вечер. Не би трябвало, разбира се. Не би могъл.

— Не се бойте, Кларънс е тук — припя весело графът.

Влязоха в ритъм и ускориха темпото, вливайки се в пъстроцветния поток на другите танцуващи. Погледът на Никол попадна още веднъж върху Ранд и Джулия, но не можеше да разгадае изражението на принца.

— Госпожице Олдридж?

При въпросителния тон на Кларънс, Никол обърна отново поглед към него. Откри, че той отново я бе отвел към по-бавния кръг от танцьори. Там забавиха темпото, за да могат да говорят.

— Знаете ли, госпожице Олдридж. Сигурно много често се виждате с принца. Като служителка, искам да кажа. Питах се какво става с Ранд. Не се е движил с обичайната си тайфа от месеци.

— Той е… той е много зает с работа — смотолеви Никол, откъсвайки поглед от въпросния мъж. Всеки ден, с мен, добави тя безмълвно, неспособна да отрече удоволствието, което изпита при тази мисъл. Заля я чувство на вина, че отнема толкова много от времето на Ранд — време, което би могъл да прекара с някоя от кандидатките.

— Така разбрах и аз. Все пак човек има нужда да… отдъхне някъде. Имам чувството, че знам къде.

В очите му проблесна цинична искрица. Притисна Никол към себе си. Тя се напрегна. Искаше й се танцът да свърши по-скоро. Чувстваше се като в клопка.

— Ранд имаше някои… приятелки… с които бе доста близък — додаде Кларънс. — И аз често се наемах да лекувам разбитите им сърца, когато той минаваше нататък. Или даже преди това. Той обикновено нямаше нищо против. — Приведе се към шията й и вдъхна дълбоко. — Ухаете прекрасно, Никол. Мога да ви наричам Никол, нали? — промълви той в ухото й.

Никол почувства как ръката му се плъзва надолу по гърба й, опасно близо до задника. Разшири очи, шокирана. Облегна се назад, опитвайки се да увеличи разстоянието между тях; след това забеляза, че Кларънс гледа над главата й с неприятна усмивка на лицето.

— Изумително! Мисля, че този път не му е все едно. Ето го, идва.

— Какво…

Озовал се до тях, Ранд сложи ръка на рамото на Кларънс, принуждавайки ги да спрат танца.

— Остави я.

Усмивката на Кларънс не трепна.

— Не е много спортсменско, Ранд. Не виждаш ли, че този танц е мой?

Изражението на Ранд стана каменно.

— Не, Кларънс. Мой е. — Под нетрепващия му поглед Кларънс пусна Никол с въздишка на примирение и се отдръпна.

Обърнал гръб на Кларънс, Ранд дръпна Никол и се завъртя с нея на дансинга. Тя забеляза победоносното изражение на графа.

— Ранд, защо…

— Не оставяй този мъж близо до себе си — процеди той през стиснати устни, без да я поглежда. — Човек не може да му има доверие, що се отнася до красивите жени.

Думите му накараха сърцето й бясно да забие, но тя се опита да не показва как й е подействал комплиментът му.

— От къде знаеш, че той е този, на когото не може да се има доверие?

— Какво? — Ранд едва не спря да танцува, толкова силно успя да го изненада. За щастие се намираха в края на дансинга, където бавно се въртяха по-възрастни двойки, иначе някой би могъл да връхлети върху тях. — Какво имаш предвид с това? Не се интересуваш от него, нали?

Изумлението на лицето му изпрати фойерверки в сърцето на Никол. Не му беше все едно! Насили се да запази спокойствие.

— Ами той е граф…

— Това никога не е имало значение за теб — прекъсна я бързо той. — Искаше хората да бъдат третирани като равни, забрави ли? Заявявала си го достатъчно често.

Никол наклони главата си встрани. Завладя я чувство на триумф. Изпита силно желание да го накара да страда по същия начин, по който бе страдала и тя, докато го наблюдаваше как танцува с безброй красиви жени.

— Кларънс е весел и приятен. Много изискан. Жените харесват това у мъжете.

Ранд сбърчи вежди.

— Почакай малко. Не и ти. Ти не си толкова плитка.

Тя сви рамене със съзнанието, че така подчертава кадифената им белота.

— Трябва да признаеш, че е доста красив. Тази мека руса коса, тези сини очи…

Ранд изсумтя и тя почувства как пръстите на ръката му се впиват в гърба й.

— Кларънс е повърхностно, невъзпитано хлапе и ти ще постъпиш глупаво, ако го допуснеш до себе си, Никол.

Тя просто сви рамене и се усмихна, наслаждавайки се на тази изумителна проява на ревност.

Лицето на Ранд потъмня, очите му засвяткаха от гняв. Каза яростно.

— По дяволите, Никол. Това не е смешно. Той не е човек за теб.

Не е човек… Никол разбра, че се придвижват опасно близо до неща, които бе най-добре да останат неизказани. Но не можа да се въздържи да не попита:

— Откъде би могъл да знаеш, Ранд?

— Познавам те — ето защо — процеди той, понижавайки гласа си до шепот. — Познавам те!

Преди тя да успее да каже и дума, той я притисна до себе си и я завъртя във валса. Не общуваше вече с думи, но Никол усещаше силно топлината на тялото му, толкова близо до нейното, обгърнало я като в прегръдка. Докосването на ръката му беше като огън. Изгаряше тялото й през копринената рокля — чак до сърцето. За щастие никой не можеше да види как й въздейства. Дори Ранд.

Особено Ранд. Той танцуваше с нея като с всяка друга жена, поддържайки дискретна дистанция между телата им, докато се въртяха в залата. Вдигна поглед и откри, че я наблюдава. Усмихна й се с такава нежност, че дъхът й спря. За един безкраен момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за него — забрави къде са и защо. Музиката и бъбренето избледняха с ритмичното движение на телата им. Този момент беше неин и само неин — единственият й шанс да изпита нещо, за което само бе мечтала.

Това е абсолютна фантазия, Никол, ти не си никаква Пепеляшка. Не я беше грижа. Със сърце, изпълнено с радост, тя му се усмихна.

В очите му веднага проблесна ответна искрица. Притисна я леко, така че доближи устни до ухото й.

— Това ти харесва — рече й тихичко. — На мен също.

— Ммхм — опита се да каже нещо Никол, без да смее да се довери на гласа си. Танцът с нея му доставяше удоволствие.

Никол силно стисна очи, изключвайки се от реалността, за да се концентрира върху нещата, свързани с него: уханието на мъж, силата на тялото му, толкова близо до нейното.

Тя се озова някак си още по-близо до Ранд, дължината на стъпките им намаля, движенията им се съсредоточиха в техен малък собствен кръг. Никол положи чело на рамото му, докато той се полюляваше в такт с нея, и полека затвори очи. Някой ден щеше да разправя на децата си как е танцувала с принца на бала. Винаги щеше да си спомня колко съвършено е било всичко с този недостижим мъж, едно време…

Музиката спря и с това сложи край на нейните фантазии. Шумът, светлините, тълпата се върнаха с пълна сила — по-ярки от всякога.

Смутена, Никол си даде сметка, че всъщност се е сгушила в принц Ранд. Отдръпна се и отстъпи крачка назад, но коленете й заплашваха да поддадат под нея.

Когато го погледна този път, тя се насили изражението й да остане хладно, а гласът й — да прозвучи делово.

— Лейди Джулия — остави я без партньор.

Той се усмихна с крайчеца на устните си, но дали тайно се подсмихваше на нейното безпокойство, или просто бе щастлив да бъде с нея — не можа да разбере.

— Трябваше да те спася, Никол.

— Но единствената причина, поради която съм тук, е да ти намеря съпруга!

Усмивката му угасна.

— Престани да ми напомняш — смъмри я той остро. — Много добре знам защо съм те наел.

— Тогава иди да поговориш с нея, веднага — нареди мило Никол, като преглътна силно, усещайки буцата в гърлото си.

Тялото й още гореше от допира с неговото. Усети непреодолимо желание да се притисне силно в него, да почувства пламналата му кожа до своята. Какво си мислеше тя? Защо я бе допуснал да танцува толкова близо до себе си? Само защото му доставяше удоволствие да гледа как жените се хвърлят на шията му?

— Никол — промълви той нежно.

Никол вирна брадичка.

— Оправи се с лейди Джулия. Настоявам.

Ранд присви очи, едно мускулче на бузата му заигра.

— Много добре. Нищо не върши по-добра работа от деликатното убеждаване. — Обърна се и се запъти да търси кривокраката лейди Джулия.

Никол въздъхна и се върна на мястото си до палмата. Какво й става? Никога не би трябвало да забравя, че се намира сред любопитна тълпа, че е тук, за да помогне на принца да намери своята принцеса. Така ли демонстрираше лоялността си към своята страна? И какво си мислеше Ранд, като й позволи да се държи като последна глупачка?

Тя хвърли поглед към мястото, където стояха кралят и кралицата, и с облекчение видя, че вече ги няма. Ранд явно бе решил, че може да прави каквото си иска. Но фотографите…

И от тях бяха останали само няколко. Повечето вероятно си бяха тръгнали, за да предадат снимките си за утринните издания. Слава богу… Значи никой, с изключение — може би — на няколко любопитни танцьори в съседство, не бе станал свидетел на това как бе изложила сърцето си на показ пред всички.

Преди да успее да продължи със самообвиненията си, пред нея се изпречи иконом в униформа.

— Искат да говорят с вас. Моля, елате оттук.

Никол го изгледа и почувства как я обзема смущение. Погледна към Ранд, но се съмняваше, че молбата може да е дошла от него. Той наистина я бе послушал и дори в момента се усмихваше, докато лейди Джулия казваше нещо удивително остроумно, без съмнение — сложила ръката си в неговата, с очи, блеснали от възбуда и неприкрито възхищение.

Не беше означавал нищо, даде си сметка тя с болка в сърцето. Техният танц не бе означавал абсолютно нищо. Дори сега той протягаше ръка към дамата с титла, водейки я към подиума, прегърнал с привичен жест талията й.

— Госпожице Олдридж? Не ме ли чухте? — Напомни за себе си икономът.

— О, да!

Кой ли искаше да говори с нея? Не можеше да си представи.

Когато разбра, й се прииска да избяга и да се върне право в Америка.

Икономът я съпроводи през страничен коридор, който водеше от балната зала към малка всекидневна. Вътре чакаше кралица Евридика. Без да изчака иконома да затвори вратата, тя започна:

— Вие, млада госпожице, отидохте твърде далеч.

— Извинете ме, ваше величество? — запита Никол, като вдигна леко брадичката си. Искаше да се държи пред кралицата с достойнство — малкото, което беше й останало.

— Вашето парадиране с чувства към моя син не остана незабелязано — изсъска тя, застанала в скована поза пред Никол.

— Ние само танцувахме — опита се да каже Никол, но кралицата незабавно я прекъсна:

— Неспособността ви да преценявате нещата е шокираща. Какво ви дава право да пилеете времето му като партньорка за танци? Синът ми казва, че сте тук само за да му помогнете да се свърже с подходящи жени, което не включва вас.

Никол се смути, но не можа да не се опита да се защити.

— Знам това, ваше величество. Аз не бях…

— Не ме прекъсвайте, момиче. Виждам точно какво правите, но няма да го позволя. Заради сина ми и заради бъдещата му съпруга. Пародията, увековечена от мъжете на рода Холингсуърт, ще спре дотук!

Никол се опита да схване за какво става дума, да разгадае думите й, а в гърдите й застана гореща топка на вина и смущение.

— Няма да ви позволя да излагате на риск бъдещето му — продължи задъхано кралицата. — Не сте нищо повече от една търсеща благоприятни възможности нахалница и аз няма да ви оставя да душите около сина ми. Чувате ли ме? — Изглеждаше толкова ядосана, че устните й трепереха. — Сега се махайте от очите ми!

Поразена от чудовищните обвинения на кралицата, Никол отстъпи несигурно назад, сякаш я бяха ударили. Обзе я чувство на болка и унижение. Кралицата стоеше — надменна и властна — в очакване да бъде освободена от присъствието на незначителната си поданичка.

Никол направи още една крачка назад, обърна се и застави краката си да я отведат от стаята. Намери се отново в пъстроцветната, ярко осветена бална зала, заобиколена от блестящи благородници и «Аристократи». Където решително не й беше мястото.

Забърза към най-близкия изход, който водеше към южната тераса.

Изправила гръб, тя си представи стотиците, впити в нея очи — виждащи, знаещи, заклеймяващи.

Те знаят. Знаят какво съм направила.

Кралицата я бе смъмрила насаме — заради това, което бе видяла на публично място. Никол се чувстваше така, сякаш суровата жена бе бръкнала в сърцето й и бе извадила наяве тайната й страст пред всички — страст, която тя нямаше никакво право да изпитва, защото поставяше под въпрос намеренията й да помогне на страната си. Страст, която я изпълваше така всецяло, че щеше завинаги да остане част от нея.

Навън Никол откри, че и там не е сама. Няколко двойки бяха излезли на чист въздух. Тя мина край тях, тръгна надолу по стъпалата на терасата и се насочи към градината.

Като се видя накрая сама — дълбоко сред сенките в градината, осъзна с пълна сила упреците на кралицата. Преви се надве, усети в гърлото си ридание. Преглътна, заставяйки се да спре. Нямаше да плаче. Отказваше да го направи.

Кралицата смяташе, че тя представлява някаква заплаха за Ранд. Заплаха! Беше дошла в Каледония да помогне на страната си, не да я съсипва.

Тя разтърси глава в отчаян опит да се съвземе, да се освободи. Хукна да бяга, далеч от двореца, далеч от хората с техните любопитни очи. Високо на едно плато в далечината се виждаше осветеният от луната храм на Ранд. Краката й я понесоха автоматично натам.

Тръгна с усилие по пътеката, пътем махна елегантните си обувки и се закатери нагоре, без да я е грижа за роклята. Луната и звездите светеха отгоре, безмълвни свидетели на нейната мъка.

Забързано нахлу в тъмните дълбини на храма и си пое дъх. С усилие бе успяла да се пребори със заплашващите я сълзи, а смълчаната, строга постройка й помогна да се успокои, да се почувства в безопасност. Тук, заобиколена от нощните звуци, едва чуваща музиката на бала, тя почти успя да си представи, че се намира на хиляди мили от сцената на своето унижение. Облегна се на една колона, притисна горещото си чело в студения мрамор и се опита да събере остатъците от своите самоуважение и гордост. Обаче беше невъзможно.

— Никол? — долетя до нея с вечерния бриз гласът на Ранд — мек и съблазнителен като милувка.

О, Господи, не би могла да застане пред него. Не и сега. Той сигурно бе разбрал всичко — тайната й, изгаряща страст. Не би могла да понесе неговото съжаление.

Не се довери на гласа си да му отговори, но нямаше нужда. Той прекоси мраморния под и спря до нея.

— Дочух, че някой те вика — рече й той със сподавен от вълнение глас. — Кой беше?

— Не искам да говоря…

— Кой? — настоя властно.

Неговата упоритост заплашваше да разруши и остатъка от равновесието й. Преди да успее да я спре, думата се отрони от устните й:

— Кралицата.

— Господи! — Никол усети как Ранд се вцепенява. Успя да забележи как ръката му се свива в юмрук. — Какво ти каза?

— Нищо. — Никол се обърна с гръб към него. — Моля те. Излязох само за малко на въздух — това е всичко. Ще се върна след минута и ще започнем отново работа.

— Как не! Кажи ми какво се случи.

Тя се вкамени от гневния му тон. Минаха няколко секунди, през които не можеше да чуе нищо, освен шума от неговото дишане. След това той сложи ръка на рамото й. Направи движение с палец по откритата й кожа. Нежната милувка я развълнува до сълзи.

— Кажи ми, Никол. Имам нужда да ми говориш.

— Тя… — Никол си пое дълбоко дъх в отчаян опит да спре треперенето в гласа си. — Не й е харесало, че танцуваме заедно.

Последва кратко мълчание.

— И това е всичко?

Не беше откровена, даде си сметка Никол. Притесненията на кралицата отиваха много по-далеч, въпреки че тя не ги разбираше напълно.

— Тя мисли, че… че аз се домогвам до теб.

Ръката му стисна рамото й и тя почувства докосването като ехо във всяка частичка от тялото си.

— Не си направила нищо лошо — рече той твърдо.

— Тя мисли, че съм. Мисли, че аз… аз се опитвам да те прелъстя, за да властвам над теб.

Той промърмори нещо. Стори й се, че чу думите бог знае, не е нарочно. Ръката му пусна рамото, плъзна се по голата и кожа — топла, силна и подканяща.

Никол потрепери под ласката. Усети как дълбоко в нея припламва желание, примесено с остър, болезнен копнеж. Това беше Ранд, неин приятел, мъжът, с когото през последните месеци бе споделяла повече, отколкото с всеки друг.

— Господи, толкова се притесних. Исках да умра.

— Никол, толкова съжалявам… Не би трябвало да се забравям, когато ние… тоест… — Той се поколеба, после смени посоката на разговора. — И преди го е правила — довърши той мрачно. — Обвинявала е хора за неща, за които те не са имали вина. Мисля, че се опитва да демонстрира властта си.

— Това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре, но нещо не се получава — призна му тя тихо.

— Знам.

Една проста дума, изпълнена с разбиране и нежност. Спомни си разговора им по време на танца. Аз те познавам. Господи, как се нуждаеше от него! Неговото съчувствие разбиваше всичките й усилия, разстройваше трудно намереното й спокойствие.

Тя въздъхна и сълзите рукнаха от очите й.

Обгърнаха я силни ръце. Тя се притисна към Ранд, докато сълзите се лееха, докато той мълвеше в ушите й утешителни думи, които не означаваха нищо — и означаваха всичко.

Леко докосна с топлите си устни слепоочието й. Отдръпна се дотолкова, колкото да погледне лицето й, да избърше сълзите й с палци.

— Знаеш ли колко красива изглеждаш тази вечер? — прошепна той. Нежната му усмивка бе най-чудесната гледка, която Никол бе виждала. — Атина би позеленяла от завист, ако можеше да те види. Ти си моята сбъдната детска фантазия.

Макар че й беше ясно, че той само се опитва да я разведри, искаше й се да потъне в сладките думи и никога да не изплува. Но здравият й разум се пребори с тези безразсъдни чувства. Наведе очи и откри, че се взира в кралския герб върху зеления му шарф — който красноречиво й напомни за неговото положение.

— Не трябваше да идвам на бала. Това беше грешка.

— Никол, аз поисках да бъдеш там. Дрезгавият му глас моментално превърна болката й в желание. Той едва докосваше раменете й, където бе поставил в нежен жест ръцете си. Но тя усещаше мускулестото му тяло през тънката тъкан на роклята си и кожата й пламна. Не можеше да погледне лицето му, докато мислеше за него по този начин, докато го желаеше. Би могла да прочете желанието в очите й.

Но той отказа да приеме опита й да го отбегне. Прокара кокалчетата на пръстите си по бузата й. Никол никога не бе изпитвала такова мъчително сладко чувство при докосване. След това, нежно и настойчиво, той вдигна брадичката й. Лунната светлина надникна в тъмните му очи и дъхът на Никол спря. Сърцето й заби силно, кръвта й закипя в очакване и жажда. Копнееше за нещо повече от неговото докосване. Копнееше за излаз на силните емоции, които той събуждаше в нея.

— Никол — едва чуто промълви той. Гласът му трепна, превърнал името в признание, откровение, обещание.

Въпреки намеренията си, Никол почувства как се загубва в погледа му. Неспособна да помръдне, неспособна да мисли, тя просто го очакваше да се случи. Удивление, наслада — думите не можеха да опишат чувствата й, когато той по някое време се наведе към нея и жадно впи устните си в нейните.