Синя кръв

Осма глава

Въпреки че глезенът я болеше, Никол не можеше да си спомни да е била по-щастлива. Всеки ден след инцидента, вече две седмици, тя се събуждаше нетърпелива да започне работа. Никога не си бе представяла, че принц Ранд — обрисуван от всички, включително и от нея, като арогантен, егоцентричен плейбой — би могъл да работи толкова упорито. Също като треска с ниска температура или някакво радиосмущение притегателната сила на принц Ранд не искаше да изчезне. Непрекъснато бе там и я изчакваше я да се настрои на същата вълна — ако смее. Спасяваше се като хвърляше цялата си жар в проектите.

И от всеки час, който влагаше — независимо дали в съставянето на доклад за катастрофите по пътищата или в контакти с водещи жени от Каледония, от които търсеше подкрепа за промяна на правилата за прием в университета — тя изпитваше силно чувство на удовлетворение, каквото би могла да й донесе единствено ползотворната работа. Беше прекарала твърде много години в работа по списанието, докато тук имаше да се върши толкова много.

Но само защото Ранд го бе направил възможно. Само две неща хвърляха сянка върху новата й кариера. Първата беше неспособността да открие сериозна кандидатка за принцеса. А вече бе почти юни. Принц Ранд изобщо не споменаваше за нейното безсилие в тази област, но проблемът тежеше на Никол все повече и повече с течение на времето. Нито една от кандидатките не беше минала и първия тест. Нито една не беше заинтригувала принца достатъчно, за да поиска от Никол да му уреди втора среща с нея.

Второто разочарование бяха честите и неочаквани изчезвалия на Ранд по лични дела — на неизвестно място с неизвестна цел. Този път беше отсъствал не само през уикенда, а цели пет дълги дни.

Облечена небрежно в памучни панталони и блуза Никол закуцука към библиотеката с патериците си. За нейно облекчение, когато пристигна, откри, че Ранд се бе завърнал в двореца и вече се бе заел с работа. Диктуваше тезиси по предложението, което скоро щеше да внесе пред Великото събрание — впечатляваш набор от реформи с цел увеличаване привлекателността на Каледония в очите на чуждите инвеститори.

Тя застана на вратата и се загледа в него, обзета от гордост. Искаше и се светът да узнае за този човек, който работеше толкова упорито. Никога не беше виждала толкова изпълнен с енергия човек. Понякога той сякаш изчезваше, втренчил поглед в празното пространство, пренасяше ума си на милиони мили разстояние. Когато се завърнеше беше готов с нова стратегия или план за атака срещу някоя особено гадна пречка. Колкото по-упорито работеха, толкова по-щастлив изглеждаше. Беше цяло вдъхновение.

В същото време нейната себична половина беше доволна, че не и се налага да го дели — поне що се отнася до работата му. Неговата тайнствена любовница можеше да има тялото му, но Никол споделяше надеждите му за Каледония. Би била пълна глупачка да желае да има и двете.

Той вдигна поглед и очите им се срещнаха. При вида на възхитеното му изражение през нея премина нотка на възбуда. Пет дълги дни… Тя храбро се опита да запази спокойствие.

— Добро утро, Ранд.

— Влизай! Имам чудесни новини. Седни. — Той изключи диктофона и й посочи дивана.

Таванът на библиотеката се издигаше на височина два етажа, а цветното стъкло на високите прозорци пропускаше вътре приглушена светлина. Рафтовете бяха изпълнени от пода до тавана с книги — нови и стари. Повечето стари, помисли си Никол с усмивка. Работата по освобождаването на страната от задушаващата прегръдка на традицията беше я накарала да оцени естетическите аспекти на нейното наследство.

Върху скъпо бюро от розово дърво, рязко контрастиращ с интериора на библиотеката, беше поставен нов компютър. Твърдият му диск вече бе пълен с файлове по новите проекти. Нейният собствен лаптоп беше поставен до него. Беше прехвърлила в големия компютър и файловете с кандидат принцесите.

Тя се отпусна с благодарност на дивана и сложи патериците до себе си.

— Какви са тия новини?

— Насърчителна програма. — Той поясни как през първите три години решилите да строят в Каледония ще могат да ползват ток, вода и телефон безплатно и ще бъдат освободени от данъци.

— Изглежда реалистично — кимна Никол.

— Повече от реалистично е. — Ранд прекоси разстоянието до вратата. Обходи бързо с поглед коридора, сетне затвори плътно вратата и се върна да седне до нея. — Вече работи.

— Не разбирам. — На Ранд все още му предстоеше да представи своите идеи пред мудното и консервативно Велико събрание и да се опита да спечели депутатите за реформите си. Той може и да беше принц, но управлението беше парламентарно.

Очите на Ранд блестяха.

— Време е да разкрия тайната си.

Неговата тайна… за това какво прави през уикендите. Никол леко се отмести, опитвайки се да прикрие внезапно появилото се чувство на неудобство… и усещането за неговата близост.

— Продължавай.

— Знаеш, че от време на време напускам двореца по лична работа…

— Да — кимна тя бавно.

Може би в края на краищата щеше да е по-добре да не узнава тайната му. Той можеше и да твърди, че неговите връзки са по-малко, отколкото подсказваше репутацията му на плейбой, но това не отхвърляше възможността да е скрил някоя екзотична любовница в някоя вила.

Той започна да говори и тя се отърси от мислите, за да се съсредоточи върху думите му.

Очите му, когато срещнаха нейните, бяха блеснали от ентусиазъм и притеглиха вниманието на Никол.

— Не съм казвал, на никой друг за намеренията си, освен на Джералд. Не ми се искаше да ги огласявам преждевременно. Но, Никол, тъй като ти си тясно ангажирана с нашия проект, не мога да се удържа да не ги споделя с тебе.

Нашият проект… Значи се е сгодил. Сигурно беше това. В живота му имаше някаква жена и сега щеше да се ожени за нея. Нищо чудно, че не беше особено загрижен за липсата на напредък у Никол. В стомаха си усети гадене и се опита да го потисне. Ако би могла само да си каже, че просто изпитва професионално разочарование от факта, че бе минал и без нея при намирането на съпруга… Ако можеше само да повярва на тази лъжа…

Но нали годежът беше целта, напомни си строго тя. Липсата й на лоялност у нея я засрами и тя изтика нежеланото чувство някъде дълбоко в сърцето си. Опита се да запази гласа си спокоен.

— Продължавай.

— Исках да ти го кажа по-рано, Никол. Всъщност почти го направих по време на нашия пикник. Но… — Той погледна превързания й крак. — Ами да, прекъснаха ни. А след това то остана някак на заден план.

— Ранд? — погледна го въпросително тя, учудена да забележи колебание у този обикновено толкова уравновесен човек. Влюбен е. Как иначе би могла да се обясни едва скритата му възбуда? Сърцето й се сви и тя изведнъж усети, че й е трудно да си поеме дъх.

Погледът му се спря отново на нея, взирайки се внимателно. Сигурно беше доволен от това, което видя, защото се засмя. Сякаш от раменете му бе паднала голяма тежест. За разстроените й нерви звукът прозвуча като нежна подкана.

Той си пое дълбоко дъх и започна:

— През изминалата година отделях колкото е възможно повече време за пътувания до други страни — страни със силни, развити икономики — и се срещах с бизнесмени, които биха изявили желание да работят в Каледония.

— О! — Неговото откровение я засегна в най-дълбоката й първична същност на жена. Пътуванията му не бяха свързани с жена. Никога не са били. Всички онези нощи, в които бе отсъствал, онези безкрайни нощи, когато умът й се изпълваше с картини на страстни прегръдки с неговата любовница, тя е била плод на въображението й. Изобщо не съществуваше.

Заля я вълна на облекчение — нелогично, необосновано облекчение. Насили се да запази равновесие да скрие чувствата си от него да изрази подходяща степен на приятна изненада, и нищо повече. Но не можа да потисне ответната си усмивка и разбра, че той прочете радостта в очите й. Бъди щастлива, че е по-отдаден на каузата, отколкото си очаквала, каза си тя. Закрепи радостта си върху този факт и върху поразителния му успех.

— Ужасно вълнуващо е — той сложи ръка на гърба на дивана и се обърна към нея, вдигайки едното си коляно на възглавничката между тях. Няколкото сантиметра разстояние между тях се зареди с електричество. Неговата енергия сякаш я обгърна и кръвта тревожно заблъска във вените й.

Никол се пребори с инстинктивната си женска реакция. На всяка цена трябваше да запази спокойствие.

— Току-що се завърнах от Щатите, Никол — продължи ентусиазирано той. Името й произнесено с дрезгавия тембър на гласа му, сякаш завибрира по гръбнака й. — Една водеща компютърна фирма иска да започне производство тук. Завод за принтерни консумативи и малки… Как беше думата? — той размаха ръка, търсейки думата.

— Чипове, може би? Микрочипове? — Облекчението на Никол се преобрази във вълнение, равно на неговото. Микрочипове! Не любовница, нито съпруга. — Каква добра новина за Каледония! Шанс най-сетне да навлезе в съвременния свят.

Той ентусиазирано плесна коляното си.

— Да! Микрочипове. Те смятат, че нашите кадри са по-квалифицирани, отколкото в други страни, и ще могат по-лесно да ги обучат. Разбира се, аз ги наведох на тази мисъл. — Думите се лееха от него като вода през разкъсан бент.

Тя се усмихна на момчешкия му ентусиазъм и постави ръка на ръката му.

— Но това е вярно, Ранд. Ти си прав! Съвсем прав! Чудесна новина!

Обзе я внезапно, безумно желание да го прегърне, да го целуне дори, и за част от секундата й се стори, че той изпитва същото. Той се наведе към нея, като плъзна ръка зад главата й по облегалката на дивана. В отговор тя плъзна ръката си към рамото му.

Очите му, искрящи с неестествено ярък блясък, уловиха нейните.

— Никол… — Полека, като омагьосан, той се приближи още, на невъзможно близко разстояние. Тя едва успяваше да си поеме дъх, докато той местеше поглед от устните към пълните й с неизказан копнеж очи. Красивото му лице изпълни полезрението й и тя откри как също се накланя към него, докато чувствените му устни останаха само на един дъх разстояние.

Той не можеше… не можеха… това беше безумие.

— Ранд… — Никол замръзна, после рязко се дръпна, обърнала решително лице към рафтовете с книги от другата страна на стаята. — Благодаря, че ми довери тази новина — довърши тя хладно, като се бореше отчаяно с непреодолимото желание да се хвърли в ръцете му, в него. Приглади с влажни длани полата си.

Почувства раздвижване до себе си и Ранд скочи. Той заобиколи масичката за кафе и се насочи към средата на стаята, като потупваше джобовете на сакото си с бързи, нетърпеливи движения.

— По дяволите, къде са?

Спря до бюрото и дръпна едно чекмедже, порови из него, после извади оттам пура.

— Ето! — Взе да разхвърля хартиите по бюрото, докато не намери запалката си от масивно злато. Запали пурата и връхчето й светна с червен блясък. — Нищо не казвай — изръмжа той през рамо. — Знам, че обещах да не те подлагам на това.

Разстроена и отказваща да си признае защо, Никол му отвърна с думите:

— И казваш, че не си пристрастен?

Той се обърна изцяло с лице към нея, разтворил широко крака.

— По дяволите, момиче! Нужно ли е да търпя порицание за всяка своя слабост? — процеди той язвително. Дръпна силно от пурата и пусна предизвикателно дима по посока на нея.

Никол се наежи, несвикнала на такъв тон, объркана от внезапната смяна на настроението му. Застави се да запази спокоен тон, но не можа да се въздържи да не изрази мнението си.

— Много добре! Замърсявай дробовете си. Те и без друго са станали черни като сажди. Ще умреш млад — това е. А децата ти — ако все пак успееш да си намериш жена, достатъчно съвършена, за да им стане майка — няма даже да си спомнят за тебе.

Между стиснатите му зъби излезе още дим.

— Не очаквам от нея да бъде съвършена, но наистина бих искал да проявява повече разбиране и благоприличие от теб.

— Разбиране? — При тази абсурдна обида кръвта на Никол започна да бие във вените. Тя скръсти ръце. И така, той смяташе, че тя не търпи сравнение по отношение на приятелките му с благородна кръв. Не можеше да се съобразява повече с думите си. — Значи е проява на благоприличие да оставиш своя съпруг да трови тялото си, без да казваш нищо? Предпочиташ една жена да се усмихва и да понася всякакви епикурейски забежки, на които може да ти хрумне да се отдадеш — това ли е? Щом си кралски потомък, си непоклатим? — Тя изсумтя по един съвсем неприсъщ на дама начин. — Предполагам, че затова гълташ хапчетата с антиацид като бонбончета.

— По-лоша си от свадлива съпруга — Той размаха ръце с опасен блясък в очите — Едва ли се нуждая от твоите лекции. Ти си просто моя… моя служителка!

Просто моя служителка. Думите удариха Никол като нещо тежко и остро, макар че си бяха истина. Как можа тази сутрин — която бе започнала толкова прекрасно — да се провали толкова бързо? Пресегна се за патериците. Мразеше проклетите неща, отчаяно й се искаше да може да излезе с бързи крачки от стаята.

Преди да успее да се изправи, Ранд вече беше там и издърпа патериците от ръцете й. Хвърли ги встрани.

— Не съм ти разрешил да излезеш, Никол.

Ръката на Никол беше на половината разстояние от лицето му, преди да се усети, че се кани да зашлеви принца. С мъка успя да свие пръстите си на топка. Не трябваше да се оставя да я засегне; не можеше да му позволи да види какъв силен ефект имат думите му върху нея. Вместо това се отпусна отново на дивана в благочинна поза, направила дяволско усилие да изглежда незасегната от неговия изблик.

— Моля за извинение, ваше кралско височество — процеди тя през стиснати зъби. — Сметнах, че не сте в настроение за работа.

Суровият му поглед я закова на място. Тя се почувства като забодена на табло пеперуда, докато той я разглеждаше с присвити, безстрастни очи, в които нямаше ни най-малка следа от предишната топлота.

— Не те ли наех да ми намериш подходяща съпруга?

— Разбира се. Знаете, че ние…

— Е, по дяволите! Намери ми тогава! — Той отново дръпна от пурата и изпусна дим. — Жена, която да знае как да се държи като кралска съпруга. И която няма да има нищо против малко безвреден дим!

Никол не можеше да се въздържи да не изрази мнението си, също както не можеше да спре да диша.

— Всеки път, когато през последните две седмици споменавах за проекта с принцесата или за насрочване на нови срещи, обръщахте разговора в друга посока — изрече тя разгорещено. — Ваша е вината, че търсенето се проточи. — Пропъди с ръка дима пред лицето си. — Ако не бяхте толкова твърдоглав, щяхте да си дадете сметка, че бихте могли да превърнете малката си слабост в нещо позитивно за страната.

— Какво? — той замръзна и се втренчи в нея. — За какво по дяволите говориш?

Тя се застави да укроти гнева си, да прозвучи разумно, въпреки вбесяващото му поведение.

— Не казахте ли, че искате да подобрите здравето на нацията?

Той стисна устни. Вероятно предположи на къде водят думите й. Смукна от пурата и издиша бавно.

— Продължавай.

Когато Никол също си пое дъх, не можа да избегне противно сладникавия дим, който се носеше във въздуха като сива мъгла. Закашля се. Той присви очи при нейната реакция — тъмни и студени като лед. Тя знаеше, че сигурно ще го ядоса още повече, но беше късно да се спре.

— Ако предприемете тази стъпка за запазване на собственото си здраве, бихте могли да послужите като пример в една национална кампания.

— Национална кампания?

Никол приглади отново полата си.

— Кампания за осъзнаване на реалната опасност. Ако се откажете от пурите и помолите сънародниците и сънародничките си — да се откажат също от пушенето… — Гласът й замря, докато хладният му, изпитателен поглед се взираше нетрепващо в нея. И тъй, сметна идеята за глупава. Тя изискваше лична саможертва, а човек, възпитан да получава всичко, което пожелае, несъмнено намираше идеята за абсурдна и крайно противна.

Той премести поглед върху пурата между пръстите си. Никол вътрешно се стегна. Чуваше как часовникът на камината отброява минутите. Дали не обмисляше следващата си атака? От коя ли посока щеше да дойде?

Без съмнение, силно бе засегнала упорития мъж. Личните му навици изобщо не й влизаха в работата в края на краищата. Тя беше нахакана плебейка, която не можеше да си държи езика зад зъбите, и явно бе прекрачила границите на приличието. Да забравим за приличието. Границите на здравия разум!

Като че ли да я предизвика, той бавно и с подчертан жест вдигна пурата си, после дръпна дълбоко от нея.

Задържа дима толкова дълго, че Никол се уплаши да не припадне. Затворил очи, той бавно и лениво изпусна облак дим. Приключил с това, бавно се наведе над масичката и смачка пурата в пепелника до крака й.

Вдигна поглед към нея, докато стриваше пурата в безформена маса.

— Е, добре ще е да си спомням по-дълго за тази пура, нали? Щом е последната.

Никол затаи дъх, разширила силно очи.

— Наистина ли? — отрони тя тихо, изумена от радостта, която изпита при думите му. — Наистина ще го направиш?

Той вдигна вежди.

— Не вярваш, че мога да се откажа от една такава епикурейска забежка?

Тя сподави усмивката си.

— Не, това не е… — Под погледа му с присвити очи тя закима енергично в знак, че напълно го подкрепя. — Искам да кажа — да. Разбира се, че можеш, ако наистина опиташ.

Той се изправи и сложи ръце на кръста си.

— И аз така мисля. Не съм пристрастен, Никол. Не и към пурите, във всеки случай. — Погледът му обходи нейното лице, после бавно се плъзна по тялото й.

Никол почувства пламналия му поглед във всяка клетка на внезапно настръхналата си кожа. Да не би да искаше да каже…

Без да се опита наново да срещне погледа й, той се обърна към бюрото и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Джералд, ела тук. Трябва да запишем някои неща. Всъщност доста неща. Госпожица Олдридж ще ми помогне да очертаем нова кампания.

— С помощта на… компютъра ли, сър? — попита колебливо Джералд.

Ранд може и да го бе снабдил с компютър, но той отказваше да го използва, намираше го за ужасно сложен. И тъй, Никол бе извършила по-голямата част от писмената работа по техния проект.

— Да! — изстреля отсечено Ранд.

— Обикновено госпожица Олдридж… — поколеба се отново Джералд.

Ранд удари по бюрото с длан.

— Идвай тук. Тогава ще решим кой какво да прави!

Никол имаше странното чувство, че Джералд му е нужен за нещо по-лично — за да не остане сам с нея. Мисълта я накара обезпокоително да пламне.

Укори се, опита се да смъкне мислите си от фалшивия връх. Самозалъгваше се. Не беше имал действително намерение да я целуне. Или ако беше имал, това бе просто мимолетен каприз, резултат от това, че споделя неговия успех. В края на краищата той бе принц Ранд, любовник на множество жени. Въпреки че говореше пренебрежително за любовните си истории, сигурно бе имал доста през годините.

Тя беше практически една монахиня. Едва ли щяха да бъдат обзети от такава страст, че да приключат всичко със знойна прегръдка тук, на покрития с деликатна бродерия диван. Не, ако принц Ранд се възхищаваше от нея за нещо, това бе нейният ум. Който за съжаление точно сега й погаждаше гадни и опасни номера.

Кралицата я беше призовала.

Никол впери поглед в Джералд. Беше застанал в рамката на високата врата с тържествено изражение на обикновено добродушните си кафяви очи.

— Да, Никол. Тя настоява да се явиш в апартамента й, колкото е възможно по-скоро.

— Разбирам. — Никол се пресегна за патериците и се изправи. — А не каза ли случайно…

— Не, страхувам се, че не каза.

— О… — Никол нямаше да има дори шанса да формулира някаква стратегия за срещата с тази неприятна и — според сведенията — студена жена, преди да я въведат при нея. С внезапен, отчаян копнеж Никол почувства, че Ранд й липсва. През последните два дни времето му минаваше в непрекъснати срещи с икономическата комисия към Великото събрание. Не можеше да се каже колко дълго ще продължи това, но Ранд бе решил да не оставя законодателите на мира, докато не изслушат посланието му за бъдещето на Каледония.

Подпряна на патериците, Никол тръгна към Джералд. Носеше пола от батиста в синьо-розов десен, по-широка от полите на костюмите й, за да може да се движи по-свободно. В резултат на това видът й не беше толкова професионален, колкото би желала.

Поспря до Джералд и намести очилата си на внезапно взелия да се поти нос. Той направи жест към вратата и Никол излезе пред него в коридора.

Докато пристъпваше след Джералд, тя си даде сметка, че ще й се наложи да преодолява широкото мраморно стълбище, което водеше към първия етаж. Знаеше в основни линии разположението на помещенията в двореца. Докато Ранд заемаше западното крило, неговите родители водеха своите лични и бизнес дела от доста по-голямото и — по-старо — източно крило. Ранд ходеше там няколко пъти дневно да се храни или да посещава семейството си, но на Никол никога не й се беше отдавал случай да се доближи до това място.

На площадката Джералд й подаде ръка и, облегната на него, тя бавно и тромаво тръгна надолу.

— Знам, че принц Ранд ще извие стария ми врат, ако паднеш — каза той безучастно.

Никол му хвърли бърз поглед и долови весело пламъче в очите му, преди той да погледне надолу и да й помогне да се справи с още едно стъпало.

Двамата с Джералд се бяха сработили добре, споделяйки еднаквата цел да подкрепят принца.

— Кога се връща той? — попита тя без церемонии, давайки си сметка — след като го бе казала, че звучи доста фамилиарно.

Джералд, изглежда, не забеляза.

— Очаквам да се завърне преди четири часа. Мисля, че по програма в четири и половина трябва да ръководи журито на детско кучешко шоу на южната морава. Опитах се да му внуша, че е важно да бъде точен.

И той обикновено беше, що се касаеше до официалните събития. Въпреки, че при случаи като този — за които казваше, че са приятни, но несериозни, за него се знаеше, че пристига в последния момент.

По-рано, отколкото би й се искало, Никол се озова пред масивните дървени врати, които водеха към деловата част на апартамента на кралицата. Пред вратите имаше двама стражи в зелена униформа.

— Госпожица Никол Олдридж е тук в отговор на повиването на кралица Евридика — съобщи Джералд на един мъж в костюм, седнал на бюрото до вратата.

Той вдигна слушалката на вътрешен телефон, после кимна на стражите. Двамата отвориха вратите в съвършен синхрон и Никол мина през тях.

Твърде късно разбра, че Джералд не я беше последвал. Опита се да се обърне, както беше с патериците, и едва не падна. Той й се усмихна окуражително и кимна с глава. След това вратите се затвориха в лицето й.

Никол се обърна и се видя заобиколена от тежки, тъмни брокатени материи. Почувства, че се задушава в претрупания апартамент. В носа я удари тежък, сладък аромат на цветя, наслояван с годините.

Масивните позлатени мебели изглеждаха старинни — вероятно бяха старинни — макар и да са били претапицирани за стотен път само преди няколко десетилетия. Като си помисли за модерния, просторен офис на Ранд, тя не можеше да си представи, че някой би предпочел този тук.

— Значи това е сътрудничката, на която моят син толкова държи.

Никол обърна рязко глава при хладната забележка и се озова пред самата кралица. Очакваше, че секретарят на кралицата ще я съпроводи навътре в покоите на владетелката, вместо самата тя да я посрещне на вратата.

Сковано, чувствайки се несръчна като жираф, Никол се опита да направи някакво подобие на реверанс. Сведе ниско глава.

— Ваше величество, за мен е чест…

— Да, разбира се, знам, знам. Коя сте, племенница на барона на Дюпрения, ли? Е, не стойте там като някаква смутена ученичка. Седнете!

Благодарна за възможността да остави за малко патериците си, Никол се отпусна на най-близкия стол с високи облегалки. Очакваше, че кралицата ще я последва и ще седне на едно от диванчетата до стола, но тя остана до стената, вперила в Никол тъмния си, изпитателен поглед. Косата й — кафява, прошарена със сиво — беше вдигната в стегнат кок. Старомодната й кафява рокля висеше хлабаво от врата до под коленете й. Имаше минимално количество грим и бижута.

— От начина, по който говори за вас, очаквах повече вещина и стил — подхвърли тя с пренебрежителен тон, докато обхождаше с поглед простичкото й облекло.

Никол не би могла да се защити. Не разбираше естеството на нейното недоволство, а и дори да го разбираше, това беше кралицата. Нямаше никакъв изход, освен да седи мирно и да приеме това, което й готвеше тази жена.

Кралицата вдигна един прегънат вестник от близката масичка.

— Ще сметна, че корените на проблема се крият във вашата очевидна липса на изтънченост.

Объркана, Никол промълви:

— Извинете, ваше величество?

— Не ме прекъсвайте! — Кралица Евридика пристъпи по-близо. Беше обула обувки с връзки. Застанала на пет фута от Никол, тя я загледа втренчено. — Ще приема, че обикновено не схващате толкова трудно, госпожице. Но за да сме сигурни, че няма да има недоразумения, имам предвид това!

Тя тръсна таблоидното вестниче в лицето й. Никол ахна, когато изведнъж разбра. Там се виждаше цветна, малко неясна снимка на Ранд и нея, както бяха седнали под едно дърво, наслаждавайки се на пикника сред природата. Или поне се бяха наслаждавали на пикника.

Когато тази снимка е била направена обаче, ставаше ясно, че се наслаждават на нещо съвсем различно — на това, че са заедно. Фотографът беше уловил момента, в който Ранд се беше навел над нея с намерение да й се довери, сложил ръка на рамото й.

Нейното лице беше под такъв ъгъл, че чертите й трудно можеха да бъдат различени от тези на хиляди млади жени. Ето защо заглавието с огромни букви гласеше:

Но изражението на Ранд беше уловено много добре. Видяла отново оживеното му възбудено лице, толкова близо до нейното, Никол изпита странно чувство на удоволствие, примесено със съжаление, защото сега знаеше защо то изглежда така. Той се е канел да сподели с нея тайната на упоритата си работа по подобряване икономическото положение на Каледония. В това нямаше кой знае какво лично.

— Аха! Изчервихте се, госпожице Олдридж — клъвна я кралицата с победоносен глас. — Което може да означава само едно. Наистина ви хванах.

— Хванали сте ме? Никога не съм виждала това нещо преди. — Всъщност през последните седмици бе забелязала, че вестниците, които обикновено носеха в библиотеката, бяха престанали да пристигат. Беше твърде заета, за да почувства липсата им. Което би могло да означава само едно — че Ранд се бе опитвал да скрие това от нея. — Той е… той е почти отпреди три седмици. Аз…

— Нямате ли връзки с пресата, госпожице Олдридж? Синът ми не съобщи този факт, когато ви нае. Но аз накарах моите хора да ви проверят, когато това — това долно нещо се появи! Не стига, че хора като вас свързват името му с едва ли не всяка жена, подходяща да му стане съпруга. Но да се свързва името му с вашето, обикновена жена, която не може да му предложи нищо… Ако не беше толкова абсурдно, щеше да бъде наистина противно.

Името му свързвано с нейното? Без да поиска разрешение, Никол грабна вестника от ръката на кралицата и прегледа набързо статията, ядосана не по-малко от това, че е била изненадана, отколкото от факта, че са я замесили в тази история.

— Името ми не се споменава! Дори лицето ми не се вижда… Ваше величество — добави тя със закъснение.

— Само въпрос на време, докато някой предприемчив новинар не се докопа до вас, сигурна съм. Без съмнение ще направите така, че те да разберат коя сте. И като си помисля, че синът ми ви нае да му намерите подходяща жена! Каква ирония…

— Аз наистина се опитвам да му намеря съпруга, ваше височество — изрече студено Никол. Не можеше да не се опитва да се защити — ние напредваме. Всъщност…

— Всъщност той прекарва повече време с вас, отколкото с подходящи жени!

Никол отвори уста да протестира, да се опита да обясни, че в съвременния свят мъжете и жените често работят заедно, без това да означава неща, които, изглежда, кралицата има предвид.

Но кралицата я прекъсна:

— Не изпитвате ли някакво уважение към родната си страна, момиче? Бъдещето на страната е изложено на риск! Ами че главата му е пълна с глупости заради вас! Само преди седмица на вечеря взе да дрънка някакви странни неща за асансьори в двореца. Асансьори в тази вековна сграда! Идеята е абсурдна! Сега разбирам защо си е помислил за такова нещо. Както и подозирах. — Очите й се спряха на стегнато превързания глезен на Никол. — После преди няколко дни, спомена — съвсем между другото, имайте предвид, че е спрял да пуши заради нова национална кампания за Каледония.

— Да, тя върви много добре — прекъсна я Никол, стараейки се да звучи спокойно и хладнокръвно въпреки яростния тон на кралицата. — Започнаха да пристигат много писма, които ни подкрепят…

— Не ме прекъсвай, нахално момиченце!

Никол стисна здраво устни, почувствала се, несъмнено, поставена на място. Припомни си изведнъж как Ранд я бе нарекъл вечно натякваща жена. Никой досега не я бе обвинявал, че е досадница, но явно това беше поведението, което толкова изнервяше Ранд — упреците, натякванията и студенината на майка му.

Кралицата продължи с триумфален тон:

— След известно внимателно сондиране се добрах до истината — и двете неща е направил заради вас. Не е ли така, госпожице Олдридж?

Ужасена от начина, по който разсъждаваше кралицата, Никол извика:

— Не!

— Не?

— Може и да съм ги споменала, като неща, за които си струва да се помисли, но не аз съм причината…

— Така ли? Не сте ли тук, за да се промъкнете в неговия живот, да му станете необходима, както никоя друга жена?

Като си спомни какво удоволствие изпитваше от това, че заема специално място в неговия живот, Никол се опита да не се изчерви от тази инсинуация. Но тя никога не би го наранила преднамерено. Той я беше наел, защото имаше нужда от нейната помощ, и тя му я даваше с готовност. Изправила гръб, тя се опита да оспори твърдението й:

— Разбира се, че не! Взела съм присърце интересите на Ранд. Аз…

— О, Ранд, така ли? Виж ти, какъв непринуден тон. Значи е по-зле, отколкото си мислех — отбеляза кралицата язвително. — Да сте толкова близо, в такива интимни отношения с кралското семейство, сигурно кара очите ви да заблестят, нали? Виждате, може би, възможности? Шанс да се укрепите в положението си на неотделима част от личния му живот, да станете незаменима, да се вмъкнете между него и бъдещата принцеса.

Кралицата правеше непрекъснати кръгове зад дивана и Никол изостави опита си да следи движенията й с очи. Кралица Евридика се беше доближила до истината и все пак никога не би могла да бъде по-далеч от нея. Отношенията на Никол с Ранд — нещата не стояха така, нямаше такава пресметливост. Изобщо не беше така.

— Не, аз…

— Може да сте родена в Каледония, но нашата страна не беше достатъчно добра за вас, нали? Избягахте, за да се образовате, с мисълта да ни покажете на какъв грешен път сме. Точно вие имате нужда от коригиране.

Неоснователните, но болезнени упреци валяха над Никол като дъжд. Тя примигваше, като се опитваше да запази безстрастния израз на лицето си, и се бореше с връхлетялото я чувство на вина, докато кралицата поставяше под въпрос нейната лоялност.

— Аз обичам Каледония — успя да изрече думите през стиснатото си гърло тя, но кралицата не спираше да говори.

— Чувала съм за вас, жените в Америка, колко свободно се държите. И, разбира се, вашето съмнително американско очарование е заинтригувало своенравния ми син.

Кралицата заобиколи дивана и се озова срещу Никол. Дребната й фигура сякаш порасна и се извиси — масивна, непоклатима и заклеймяваща — над нея.

— Момиче като вас — дъщеря на беден университетски преподавател, без зестра, без особено положение в обществото, освен в качеството си на роднина на дребен благородник…

— Майко!

Прогърмелият глас стресна кралицата и тя сякаш се закова. Никол почувства облекчение. С лице, на което бяха изписани вина и предизвикателство, кралицата се обърна към сина си.

Ранд тръгна към нея, схванал ситуацията с един поглед, несъмнено забелязал вцепенената поза на Никол, противопоставила своята сдържаност на атаката на кралицата.

— Какво, по дяволите, говориш на Никол?

— Не ми говори с такъв тон! И ти се обръщаш към нея на малко име? Май сте станали добри другарчета с твоята служителка, а? Откога отношенията с персонала ти са станали такива, Ранд?

— Няма да позволя да й се караш по този начин — отвърна й той яростно. — Аз я наех. Аз съм този, който се занимава с нея. Тя не е тръгнала на лов за парите или леглото ми. Сега, стой по-далеч от моите работи! — С хладна решителност, въпреки разпалените си думи, той застана пред Никол и й протегна ръка.

Тя вдигна поглед и прочете загрижеността в очите му.

— Ела с мен, Никол — промълви той нежно.

Никол се поколеба само за секунда, преди да му подаде ръка и да му позволи да й помогне да се изправи. Все още замаяна от емоционалния шок, тя залитна към него, спечелвайки си възмутено — високомерния поглед на кралицата.

Ранд сграби патериците и й помогна да ги сложи под мишниците си. След това се запътиха към вратата. Без да откъсва леден поглед от майка си, той задържа вратата, за да мине Никол, и я последва навън.

Никол едва не се разрида от благодарност, че бе така галантно спасена от гнева на тази жена. Беше печално неподготвена за атаката на кралицата. Сега поне знаеше къде стои. Не можеше да си позволи да го забрави.