Синя кръв

Трета глава

Никол спря да пише, погледът й замръзна върху думата интимен. Щеше да помогне да намерят жена, която да споделя леглото на принца. Обля я топла руменина, когато в главата й се оформи картина на принца, гол от кръста нагоре, облегнал се на възглавници в масивно си легло.

Вбесена от себе си, тя разтърси глава, за да прогони картината от съзнанието си. Какво като беше красив? Това не го правеше по-добър принц, а по отношение на дълга към родината — още много можеше да се желае от поведението му. Удовлетворена, че е постигнала пълен контрол върху своенравните си хормони, тя отново се наведе над клавишите.

Преди да успее да напише друга дума, на вратата се почука. Никол отиде да отвори и откри мрачен на вид мъж, който беше застанал пред нейния апартамент с тежка чанта в ръце. Никол го погледна изпитателно — нисък, плешивеещ и напрегнат, със сиво като костюма му лице.

Той я изгледа, присвил изучаващо очи. Никол имаше чувството, че не я одобрява.

— Едгар Бърбиндър, адвокат на принца, мадам. Ръководя правните дела на негово височество принц Ранд.

— Заповядайте, моля. — Тя го насочи към къта за сядане. Нейният апартамент беше по-удобен и от чакалнята на принц Ранд, с определено женствено излъчване. Красиви декоративни лампи, материи с мотиви на цветя и кресло с червена кадифена тапицерия до камината.

Господин Бърбиндър седна на едно от двете малки диванчета и внимателно постави чантата си с документи върху масичката за кафе.

— Трябва да се погрижим за някои важни детайли, преди нещата да са се задвижили.

Никол кимна докато се настаняваше срещу него.

— Разбирам. — Но не разбираше, все още не.

Той щракна ключалките на чантата и капакът отскочи. Измъкна отвътре купчина книжа и ги разпростря на масичката. Извади писалка от вътрешния джоб на сакото и я използва вместо показалка.

— Подпишете тук, тук и тук.

— Ще имате ли нещо против да ми обясните какво представляват тези документи? — попита тя, докато вдигаше един лист, преглеждайки го бегло.

— Много добре. Споразумение да не обсъждате нищо с пресата, да не публикувате нито дума, да не казвате на никого какво се случва зад вратите на двореца — особено (но не само за това) що се отнася до факти и разсъждения относно кралското семейство, с какво се занимава, планове, ангажименти и най-вече — личните му дела.

— О… — Дотук със сензационните новини. Всъщност не беше изненадана. По време на престоя си тук трябваше да спре да мисли като журналист и да започне да съобразява като служителка на двореца. Надяваше се само да не загуби себе си в този процес.

Докато подписваше документите, погледът й се плъзна към компютъра и върху малкото бяло бюро в ъгъла. На екрана му се виждаха първите бележки от току-що наченатия дневник за работата, й с принц Ранд. Вероятно все пак би могла да си води личен дневник. Никой не би могъл да има претенции в това отношение. И може би някой ден… — Тя приключи подписването със замах. — Готово.

— Благодаря ви, мадам. — Господин Бърбиндър събра книжата и затвори чантата си. Изправи се. — Това е всичко. Приятна вечер. — Той си излезе, преди тя да успее да го придружи до вратата.

Никол въздъхна и се обърна, за да разгледа по-отблизо новия си дом. Запита се колко дълго щеше да живее тук. Целта беше принц Ранд да се сгоди до края на годината, а вече бе април. Това й даваше малко повече от осем месеца.

Влезе в спалнята. Двукрила врата водеше към един балкон. Килимите в бледорозово и сребристо хармонираха с възглавничките от кретон и кадифената тапицерия на малките диванчета, всичките в същия дискретен и изискан десен. И в двете стаи старинните мебели бяха от епохата на кралица Ана.

Над огромното месингово легло имаше прозрачен балдахин, то бе със снежнобяла покривка, цялата в испанска дантела. Леглото изглеждаше достойно за принцеса — или поне за благородничка.

Съдейки по гледката, Никол заключи, че са й дали стая в западното крило, на втория етаж. Доколкото си спомняше от проучването на двореца, което бе направила, частните апартаменти на принц Ранд бяха също в това крило, вероятно малко по-надолу по коридора.

Дали гостенките на принц Ранд не пребиваваха в този елегантен, женствен апартамент, когато ги водеше в двореца? Никол прокара ръка по бялата покривка. Неговите красиви приятелки може би са спали точно в това легло. Или са били в неговия апартамент и са споделяли леглото му? Никол се съмняваше, че консервативната кралица Евридика би одобрила това.

Надали имаше действителна нужда да узнае отговора на този въпрос. Той нямаше да й помогне да му намери подходяща жена. Но докато бе служителка на Ранд, изпитваше известно чувство на отговорност към жената, която щеше да намери, за да се омъжи за него. Наистина се надяваше той да й бъде добър съпруг. Тъй както виждаше нещата, това означаваше да сложи край на досегашните си навици.

През друга врата се виждаше банята. Поне са й дали апартамент в крилото с вътрешна водопроводна инсталация. И все пак металните части имаха вид, сякаш бяха от времето на първоначалната инсталация, ваната беше старомодна — макар и очарователна — с лъвските си лапи отдолу, а мивката имаше перденце.

Никол можеше да оцени красотата на традицията — стига тя да не отхвърляше ефикасността на новото. Погледна под перденцето и видя откритите тръби.

— Минават ли тръбите инспекцията?

Плътният глас стресна Никол и тя подскочи. От огледалото над мивката в нея се взираше лицето на принц Ранд. Беше застанал до вратата на спалнята й.

Тя се изправи и застана с лице към него.

— Ваше височество! Извинете, но така ли нахлувате обикновено в стаите на хората, без да чукате?

Той сви рамене безгрижно.

— Флагчето бе поставено пред вратата ви, а вратата не бе заключена. Това обикновено означава, че моите служители са готови и имат желание да бъдат на мое разположение. Старомодна система, но смятаме, че действа. Това представлява ли проблем за вас, госпожице Олдридж? — Той я погледна втренчено.

Бузите на Никол порозовяха. Беше забелязала зеленото флагче, закрепено на дръжка до вратата, но не бе разбрала какво означава. И Джералд не беше й обяснил. Бяха го извикали по друг ангажимент веднага щом я заведе до апартамента й.

Тя си пое дълбоко дъх да се успокои и пристъпи в спалнята, опитвайки се да изглежда самоуверена.

— Щом веднъж усвоя правилата на протокола — не, няма да представлява проблем. — Вирна брадичка. — В бъдеще, когато имам нужда от уединение, ще свалям флага. И ще заключвам вратата си.

На Никол й се стори, че забеляза в тъмните му очи да проблясва смущение. В края на краищата беше застанал в спалнята й.

Принц Ранд в нейната спалня… Колегите от списанието с удоволствие биха изслушали разказа й. Той, разбира се, бе напълно облечен, което не отнемаше нищо от неговата сексапилност, както си даде тя сметка с изненада. Преоблякъл се бе за приема в ушит по мярка смокинг, който стоеше като излят на атлетичната му фигура. Кройката на черното сако разкриваше зелено-златен шарф върху бялата му риза, който не оставяше никакво съмнение, че е принц от кралското семейство.

Никол си даде сметка, че докато се взираше в него, той й отвръща със същото. Без съмнение не правеше силно впечатление, сравнена с елегантните жени, с които той обикновено прекарваше свободното си време.

Не можеше да разгадае изражението на лицето му, което несъмнено бе добре. Тя беше стройна и доста слаба, не можеше да се похвали с кой знае каква фигура, косата й бе светлокестенява, а лицето й в най-добрия случай можеше да се сметне за доста приятно. Освен това изобщо не я интересуваше какво мисли той за външността й!

Тя все още не можеше да повярва, че той се е отбил просто така, сякаш това не означаваше нищо. Но пък защо би трябвало да означава нещо за него! Тя беше обслужващ персонал — служителка, също като Джералд, а той бе един от най-силните хора в страната. Може би в крайна сметка щеше да успее да внесе малко повече равенство в двореца. Дотогава най-добре щеше да бъде да свикне да бъде близо до този човек, въпреки че изглеждаше невероятен в смокинг.

Той, изглежда, си даде сметка, че и двамата вече цяла минута мълчаха. Пристъпи крачка назад към вратата.

— Много добре. Ще ви изчакам. В дневната. Присъединете се към мен, когато привършите инспекцията на водопроводната инсталация — добави той с весело пламъче в очите. — Тя е остаряла и много шумна, но все още работи. Следователно, няма да бъде подменена. Така действа кралското семейство Холингсуърт.

Обърна се и излезе от спалнята. Никол тъкмо въздъхваше с облекчение, когато го чу да казва:

— Дойдох да видя компютъра ви. Мисля, че го видях на бюрото. А, ето го.

Сърцето на Никол спря да бие, когато си спомни за личните бележки, отнасящи се до него, които бе оставила на екрана. Втурна се след принца.

Стигна до бюрото едновременно с него.

Екранът бе черен, устройството за скрининг бе задействало. Никол въздъхна, благодарна. Обърна лаптопа към себе си и чукна няколко клавиша, изпращайки личния си дневник в страната на складираните парченца информация и по-далеко от любопитните очи на кралските особи.

От другата страна на бюрото Ранд се приведе към компютъра, за да я наблюдава какво прави. Все пак Никол бе работила бързо. Беше сигурна, че не е видял нищо.

Тя вдигна очи и съзря лицето му, само на сантиметри от своето. Дъхът й спря. Помъчи се да не обръща внимание на влудяващия аромат на одеколона му.

— Е, какво, включен ли е? — попита той тихо, вперил поглед в нея.

Включен? О, боже…

— Ами… — включен е, да — заекна Никол, като погледна встрани в опит да възвърне равновесието си. — Сега е в режим на скрининг, виждате ли? Това е нормалният екран. — Тя обърна компютъра към него.

Без да изчака по-нататъшни инструкции, той седна, настани се удобно и започна да удря по клавишите.

— Каква памет има? Колко гигабайта е?

Значи беше наясно с компютрите, така ли? Тогава защо я попита дали е включен? Тя потърка ръката си и се намръщи над наведената му глава.

— Какви програми предпочитате? — Той вдигна поглед към нея. — За текстообработка, може би?

— Защо пък? — попита тя и си представи отново дневника. Беше сигурна, че е действала достатъчно бързо да го скрие.

Той сви рамене.

— Защото се занимавате с писане. И очаквам от вас да ми изготвяте сведения за кандидатките. Или смятахте да общувате чрез пещерни рисунки?

Гърлото на Никол се сви, думите му я подразниха. След това се случи нещо невероятно. Той й се усмихна.

Усмивката преобрази лицето му, стана ясно, че със забележката си е искал само да се пошегува. Когато Никол срещна топлия му поглед, тя за първи път видя не принца, а човек с немирно и тънко чувство за хумор. Мъж с неочаквана индивидуалност, нямаща нищо общо с титлата му. Тя внезапно почувства, че вече не се притеснява от него.

Беше обзета от изненадващо чувство на копнеж. Опита се да се пребори с него. Ранд изглеждаше твърде привлекателен в този смокинг, а усмивката му би могла да разтопи сърцето на всяка жена.

— Какво точно искате да знаете за моя компютър? — попита меко тя.

Той се обърна към екрана и щракна няколко пъти.

— Обичам да наредя някой и друг пасианс — подхвърли й небрежно, докато изкарваше играта на екрана.

Защо беше дошъл? Само да поиграе на карти или поради някаква друга причина?

— Споменахте, че в двореца няма компютри.

— Ммм, да. Уредих да дойдат дистрибутори, но баща ми смята, че това са безсмислени разходи, излишни за нашата аграрна икономика. Той, разбира се, пренебрегва факта, че технологията има някакво значение за нашите конкуренти.

Никол поклати невярващо глава. И все пак от това, което знаеше за крал Едбърт, отношението му не я учуди особено.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че искам един от тези. Умно нещо, много бързо. Страхотно, ас! — Той вдигна аса най-отгоре.

— Страхувам се, че човек може доста да се пристрасти.

Пасиансът беше толкова незначително нещо в сравнение с това, което можеше да върши компютърът.

— Опитайте някой път да сърфирате в Мрежата — отвърна тя с усмивка.

— Правил съм го. Но не тук. Опитвали ли сте някога…

Прекъсна го силно почукване. Никол откри Джералд на вратата, лицето му бе обезпокоено.

— Знам, че не е много вероятно, но се питах, госпожице, дали не сте виждали някъде наоколо принц Ранд. Изчезнал е от стаята си, а колата го чака. Може би сте го забелязали в коридора, или…

Никол отстъпи назад и разтвори широко вратата.

— Присъединете се към компанията.

Погледът на Джералд се прикова в Ранд, все още погълнат от играта. Очите му се разшириха.

— Ваше височество!

— Не сега, Джералд. Правя важно проучване.

Ето отново това тънко чувство за хумор. Никол едва сдържа усмивката си.

Джералд не сметна принца за толкова забавен.

— Но, ваше височество, колата ви е готова.

Ранд не му обърна внимание.

— А, още един ас! Мисля, че този път ще спечеля. Донесохте ми късмет, госпожице Олдридж. Знак за предстоящ успех, надявам се.

Усмивката му проблесна, изпълнена с топлота и интимност. Никол с безпокойство усети как жената в нея реагира незабавно. Обзе я силна паника. Какво ставаше с нея?

Подобна реакция нямаше място в работните отношения — и особено при този работодател. Това трябва да беше някакво краткотрайно увлечение, ако можеше дори да се нарече така. Веднъж Палавия принц да покаже истинската си същност, и тези своеволни емоции ще изчезнат. Определено.

— Почти четиридесет минути са нужни да се стигне до хотела — напомни Джералд, който изглеждаше все по-разтревожен. — Не трябва да караме тези важни посетители да чакат. А не могат да започнат без вас.

Проницателният поглед на Ранд потърси лицето на Никол.

— Изглежда, че ще трябва да опитаме отново друг път.

Преди тя да успее да събере мислите си, за да отговори, Джералд изхленчи:

— Ваше височество!

Най-накрая принцът откъсна поглед от нея и се надигна от бюрото.

— Много добре, Джералд. Няма нужда да крещите. Още не съм оглушал. — Той се запъти към вратата, после тупна Джералд по гърба. — Трябва да ви вземем компютър, не мислите ли? Може да го използвате при кореспонденцията си.

Джералд не изглеждаше въодушевен от идеята.

— Разбира се, сър. Както кажете.

Джералд отвори широко вратата, но Ранд се спря и се обърна отново към Никол.

— Госпожице Олдридж, очаквам да ми покажете списък на подходящите лица при следващата ни среща.

— Която е… — подсказа тя.

Ранд се обърна към своя секретар.

— Джералд?

— Десет часа утре, ваше височество. Госпожице. — Той кимна поотделно на двамата.

— Десет часа! — повтори Никол. — Времето е много малко.

— Сигурен съм, че ще се справите — изрече Ранд с повелителен жест. — Струва ми се, че по-голямата част от информацията е готова в главата ви.

— Донякъде, ваше височество — смотолеви Никол, опитвайки се да преглътне подхвърления комплимент.

Без съмнение той не означаваше нищо за човек, свикнал служителите му да се намират винаги в състояние на готовност за него. И все пак, даде си внезапно сметка тя, на нея също не й се искаше да разочарова новия си работодател. Как го беше направил? Как я беше мотивирал — просто така?

— Ще се опитам да събера колкото е възможно повече информация.

Веднага щом двамата мъже тръгнаха, Никол грабна телефона със съзнанието, че й предстои дълга нощ.

Незабавно един глас се обади:

— Кой номер, госпожице Олдридж? — Тя чу пращене по линията. Още една остаряла система. Молеше се телефонните линии да се окажат на висотата на задачата.

— Бих желала да се обадя в Ню Йорк. Половин час по-късно нейният лаптоп, включен към телефонната линия, бе започнал да поема една голяма част от базата данни от офиса на «Аристократи».

В десет часа следващата сутрин Никол отново се видя да прекарва времето си в чакане в преддверието на офиса на принца. Наблюдаваше как минутите отминават на големия стенен часовник.

10,10.

10,30.

Джералд й беше казал да изчака да я извика и тя правеше точно това.

— Това е абсурдно — оплака се тя на празната стая. Изправи се, прекоси стаята и застана пред затворената врата, която водеше към канцеларията на принца. Ако той беше там, кой знае с кого имаше среща? Чужд посланик, държавен глава, дори краля. И все пак… Почука предпазливо.

— Влезте — чу гласа на Ранд.

Никол се поколеба. Почти очакваше, че той всъщност няма да е там. Ами ако се подразнеше от нейното натрапничество?

Все пак бяха насрочили среща в десет часа, а тя беше прекарала цялата нощ в работа по задачата си.

Отвори вратата.

— А, ето ви. Закъснявате, госпожице Олдридж. Ранд се беше облегнал на бюрото, облечен бе в екип за поло — зелена риза с короната на Каледония, светлокафяви панталони за езда и лъснати ботуши до коленете. Свъсил замислено чело, той си играеше разсеяно с дълга пръчка за игра на поло. Явно бе планирал да прекара деня си в игра, докато персоналът му работи.

— Изчаквах навън да ме извикате, ваше височество.

Ранд вдигна вежди при хладния й тон, но не започна да се извинява.

— О, дали Джералд не ми каза, че сте тук? Може да го е направил. Следващия път се чувствайте свободна да ми почукате, за да разбера, че сте тук.

Тя не можа да се въздържи.

— Може би трябва да си сложите флагче.

Веждите му се стрелнаха нагоре и тя почувства как погледът му я претегля.

— Винаги съумявате да намерите точен отговор, нали? — отбеляза той сухо. — Такава практика, разбира се, би разстроила протокола, установен с векове дворцова традиция, и би поставила кралското семейство на равна нога с обслужващия персонал.

Той отново я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.

Никол стисна силно дебелата си папка. Съзнаваше, че е прекрачила границата с изтърваната забележка. Запита се дали не е отишла твърде далеч.

За нейна изненада той се усмихна.

— Ще трябва да си помисля. — Погледна часовника си. — Сега хайде да започваме, иначе Джералд ще ми одере кожата. Днес ме очаква много работа, щом приключим с това.

Обзалагам се, помисли си Никол, хвърляйки поглед на спортните му дрехи.

— Така. — Той се усмихна. — Какво сте ми приготвили?

Отново тази усмивка, изпълнена с чар. За свой ужас Никол откри, че раздразнението й се изпарява.

Той се настани на стола до бюрото. Никол седна срещу него и отвори папката на скута си. Вътре имаше дебела купчина листи — двеста и петдесет от най-качествените млади жени на планетата на възраст за брак.

— Направих всичко възможно да съставя списък, ваше височество, но…

Той се наведе рязко напред и вдигна ръка.

— Спрете за момент.

Никол трепна при властния му тон.

— Какво? — Какво беше направила? Той се намръщи, лицето му потъмня.

— Не произнасяйте повече тези думи. Освен пред други хора.

Никол преглътна. Да не беше луд?

— Какви думи?

Той вдигна ръце, отвратен.

— Ваше височество! Съвсем ми е писнало от това обръщение, но произнесено от вас — изобщо не мога да го възприема. — Той се облегна отново назад и се усмихна саркастично. — Може би защото се питам какво в действителност влагате в него.

Неговата искреност напълно я изненада.

— Аз… ъъъ… казвам го, защото така е прието, ваше — искам да кажа… — Ами как всъщност да ви наричам? — Обърка се тя. — Ранди?

О, Господи, наистина ли произнесох това? Той се втренчи в нея за момент, пронизвайки я с тъмните си очи, така че Никол едва си наложи да не се размърда нервно на стола. После той започна да се смее.

— Това е добре. Започвате да губите страха си от мен.

— Никога не съм се страхувала от вас.

Той махна с ръка — нещо, което Никол започна да възприема като негов характерен жест.

— Разбира се, че се страхувахте.

— Донякъде бях притеснена, може би — отстъпи тя, опитвайки се да свикне с идеята, че разговаря нормално с този човек. Реши, че чувството й харесва.

Той се засмя.

— Наричайте ме Ранд. И в случай, че се колебаете дали да го правите, считайте го за заповед.

Тя се усмихна предпазливо.

— Да, ваше — искам да кажа — да, Ранд.

— Отлично. Сега, каква е тази купчина пред вас? Изненада, надявам се?

— Може би. — Тя започна да прехвърля хартията. — Както виждате, тук има доста подходящи млади дами. Трябва да ви попитам… — Вдигна поглед от книжата и срещна сериозния му поглед. Думите замряха на устните й. Откри, че си мисли колко ли много жители на Каледония биха дали, мило и драго да имат нейния шанс да бъдат изслушвани толкова внимателно от бъдещия си владетел.

— Да? — подсказа той.

Потрябва й известно време, за да си припомни какво бе искала да го пита. Начинът, по който той продължаваше да я гледа, я накара да си помисли, че разсеяната е всъщност тя.

— Моята задача би била много по-лесна, ако ми съобщите още някои подробности за това каква жена търсите.

— Продължавайте.

— На първо време бихме могли да започнем с вас.

Той смръщи вежди.

— С мен?

— Да. — Тя разтвори бележника си. — Вашите интереси, вашите цели…

— Какво значение има това, за бога?

— Ако тази жена смята да живее с вас, би трябвало да споделяте някои общи интереси. Доверете ми се, това е разумно.

— И вие сте разбрали това от вашия богат опит с мъжете?

Тя не пропусна ироничната нотка в гласа му. Дали не я дразнеше в желанието си да узнае подробности от личния й живот, или просто му доставяше удоволствие да я ядосва? Не знаеше какво да мисли.

— Аз нямам… Тук не става дума за мен. Общите интереси имат смисъл. Освен това трябва да започнем отнякъде.

— Много добре. — Ранд се облегна назад и вдигна обутите си в ботуши крака на бюрото, после си пое дъх. — Смятам през следващите няколко години да стабилизирам икономиката, да разширя икономическата ни база. Прекалено сме зависими от винената индустрия. Особено се интересувам от високотехнологичните производства, както може би сте се досетили от моята реакция при вида на портативния ви компютър. Между другото, трябва да ми намерите един. Не мога да се доверя на Джералд, че ще разбере какво да купи.

— За вашите цели — подкани го тя в желанието си да го накара да не се отклонява.

— Да. Искам да подобря здравето на нацията. В това отношение невинаги получаваме високи оценки, защото сме нация на винари и, за съжаление, имаме по-високо от средното равнище на алкохолизъм. Гражданството няма добра здравна култура. Това е… неприемливо.

Никол не можа да не си помисли за своите родители и за безотговорния пияница, който ги бе убил — и бе избягал след катастрофата. За повечето калдонийци той не беше престъпник. Просто си беше пийнал малко повече от семейното питие, което — по време на пролетната дегустация на съдържанието на бъчвите, можеше само да се очаква.

Тя се улови, че разглежда Ранд, изучавайки замисленото изражение на поразителното му лице. Изпълни я чувство на топлота. За пръв път един лидер на страната признава действителното положение. Познава проблемите. Това бе половината битка. След това можеха да потърсят разрешение…

Сякаш почувствал се неудобно под внимателния й поглед, Ранд прокара ръка през косата си и погледна встрани. Изтегли едно чекмедже и извади пура. Грабна златна запалка от бюрото, запали пурата и вдъхна дълбоко дима.

Никол зяпна, объркана от непоследователното му поведение. И това беше човекът, който ще поведе атаката за подобряване здравето на нацията? Обзе я раздразнение. Явно беше рано да си прави заключения. Беше забравила, че принц Ранд обича хубавите пури. А също така и хубавите напитки. Редом със стотици други удоволствия. Едва ли най-подходящият човек за даване на положителен пример.

Тя си наложи да върне вниманието към списъка си от въпроси.

— Какво ще кажете за другите си интереси? Спомням си, че обичахте ездата и спорта. Бяхте капитан в Кралската флота и още обичате ветроходството. Имате дом в провинцията, в който често се оттегляте, но ви харесва и градският живот. Колекционирате антики, особено от гръцко микенския период. Обичате и животните и като следствие една от любимите ви благотворителни фондации е Хуманно отношение към животните. Учили сте право в университета и следите сесиите в Камарата на лордовете. — Вдигна поглед. — Още нещо?

Изражението му бе непроницаемо.

— Добре сте ме проучили, госпожице Олдридж.

Тя се поколеба, несигурна дали бе спечелила някакви точки след изброяването на толкова много факти за него. Беше време да минат на следващата тема, колкото и да бе трудна.

— Има една друга област, която би трябвало да обсъдим.

Той махна с пурата и димът закръжи към тавана в тясна сива спирала.

— Продължавайте.

— Разбирате, предполагам, че понякога браковете в кралските семейства се провалят поради липса на общи интереси.

— Вече обсъждахме това — махна пак с ръка той, като се намръщи нетърпеливо.

— Така е. Обаче съществува още един фактор, който, смятам, има отношение към ситуацията в момента.

Той се усмихна саркастично.

— Само един?

— Говоря за един по-личен въпрос — за мъжа обикновено — уточни тя, като ровеше из книжата, изпитваща желанието да бъде, където и да е на друго място на планетата, освен точно тук и точно сега. — Една предшестваща… ситуация.

Той бавно вдигна вежди. Свали краката си от масата и се подпря с лакти на бюрото, впил очите си в нейните.

— Имаме време, госпожице Олдридж. — Можете да започнете да говорите по същество, когато пожелаете. — Той плъзна един пепелник пред себе си и изтърси пурата в него.

Сърцето на Никол започна да бие двойно по-бързо. Не би ли могъл да й помогне, съвсем малко? Пое си дълбоко дъх.

— Може би има някакво, съществуващо и в момента, обстоятелство, някаква… лична връзка, която би трябвало да се вземе предвид?

— Госпожице Олдридж — провлече той, усмихвайки се леко, — да не би да става дума за това дали имам любовница?

— Да! — извика тя, изгубила търпение.

Той се облегна назад и започна тихо да се смее, но смехът му скоро набра сила и изпълни стаята. На Никол й се искаше да потъне в земята. Седеше с каменно лице и го изчака достатъчно дълго да преодолее пристъпа си на веселие и да отговори на въпроса. Който в никакъв случай не беше неуместен и положително заслужаваше по-сериозно отношение. Той се задави и спря да се смее.

— Не става ли въпрос по-скоро за любов?

Любов? Не беше споменавал тази дума досега при всичките им досегашни разговори за бъдещата, съпруга. Вероятно съществуваше някаква надежда за въпросната жена.

— Не съм сигурна, че разбирам контекста…

— Не обичам друга жена. Не съм влюбен, никога не съм обичал и е прекалено късно да се очаква, че някога ще се влюбя. Следователно — дали имам, или нямам любовница, е без значение.

Никол стисна силно бележника си в опит да обуздае внезапната си негативна реакция. Тя, с нейния модерен начин на мислене, никога не би се задоволила с нещо по-малко от любов и пълна всеотдайност от страна на своя съпруг, но много жени биха били напълно удовлетворени от един брак по сметка с Ранд — и от съпровождащия го дворцов блясък.

Беше й ясно, че трябва да мине на друга тема.

— Много добре. А какво ще кажете за външността на бъдещата си съпруга? Какви са предпочитанията ви в тази област?

Той дръпна от пурата.

— Искате да кажете, дали би трябвало да е хубава?

— Ами да. Само привлекателните жени ли да обсъждаме? Може би имате изисквания по отношение на типа — блондинка, червенокоса, брюнетка…

Той сви рамене.

— Това няма значение за мен. Не ме интересува как изглежда, стига да изпълнява добре задълженията си. Е, трябва да има представителен вид, разбира се. Без очевидни недостатъци. Трябва да мисля за родословието си, знаете.

— Разбира се — откликна Никол иронично.

Имаше чувството, че външността на бъдещата му жена го вълнува повече, отколкото показваше. — Без претенции за цвета на косата, значи — додаде тя, като си записваше в бележника.

Ранд се почеса по челото, лицето му придоби съсредоточен вид.

— Всъщност предпочитам контраста пред бледа външност. Клоня към брюнетките, въпреки че това не е твърдо изискване, и в никакъв случай не бива да е повод за изключване на определени жени.

— Много добре. — Никол едва не докосна собствената си кафява коса, отново прибрана отзад.

Той пак я изучаваше с поглед и тя се запита какво вижда. Не че имаше някакво значение. Разговорът придоби още по-объркващ характер.

— Що се отнася до фигурата й — започна бавно Ранд, — щом ще си говорим директно за нещата. — Очите му определено блеснаха, докато обхождаха собственото й тяло. — Тук също нямам стриктни изисквания. Но бих желал хубава фигура, както всеки мъж. Закръглена, където трябва, но нищо прекалено. Например вие, госпожице Олдридж, не сте нито мършава, нито пълна. Не бих желал да е като пръчка, за предпочитане и да не е дебела, защото това говори за осъдителна липса на самоконтрол. — И отново дръпна от пурата.

Никол се изкашля в шепата си, доволна от предоставената й възможност да му върне със същата монета.

— Извинете ме, Ранд, но същото може да се каже за навика ви да пушите.

Веждите му се стрелнаха нагоре. Погледна към пурата си, после срещна погледа й.

— Моето пушене ви безпокои?

Тя вирна брадичката си. Ако смятаха да работят заедно…

— Да.

Той обмисли думите й за момент.

— Директна сте, нали? — промърмори кисело той.

— Не виждам защо да не бъда, господине. Искам да кажа… — Ранд.

— Много добре. Мога да бъда разумен. — Той смачка пурата в пепелника. — Пуша само при повод, госпожице Олдридж. Не съм страстен пушач, разбирате. Но няма да си го позволявам, докато сте тук.

Не бил страстен пушач. Запита се дали наистина е така.

— Благодаря ви, Ранд. И, между другото, моля наричайте ме Никол, щом ще си говорим на малко име.

— Никол. Прекрасно име. Бях го забравил. — Чувствените му устни се разтвориха в усмивка, която заплашваше да унищожи нейната концентрация.

Никол си наложи да се съсредоточи върху книжата в скута си. Запита се дали той не флиртува с нея, а може би това бе начинът му да печели жените — с омайване до припадък. Вероятно упражняваше своя чар върху жените още от началното училище.

Тя се наведе и сложи дебелата папка на бюрото. Отново я лъхна едва уловимият, изискан аромат на одеколона му. В папката на отделни листа бяха сумирани данните за кандидатките — произход, особености, а някъде и техни дигитални изображения.

— Това е само за начало, но тук има кратки профили на всички подходящи жени, отговарящи на вашите изисквания. Поне на пръв поглед. Щом веднъж стесним, избора, мога да направя по-задълбочени профили.

Той се облегна назад, придърпа папката към себе си и я отвори.

— Отлично. Не ви е нужно много време, а?

Никол засия от комплимента. Почувства, че й се иска да се прозее и стегна лицевите си мускули, за да не го направи.

— Помолихте за списък…

Успя да забележи закачливия блясък в очите му.

— Не очаквах, че ще прекарате цялата нощ да го съставяте. Не сме толкова зле с времето.

— Не сме ли? Мислех, че крал Едбърт държи да се сгодите до края на годината.

Той поклати печално глава.

— Господи, по-лоша сте и от него! Той казва, че всяка минута е от значение. Човек би си помислил, че имам биологически часовник като вас, жените. А майка ми си има свои методи на натиск. Опитва се да ми натрапва жени, когато съм най-беззащитен. Точно това ще ми помогнете да избегна — натиска. Чувството, че съм изложен на някакъв оглед пред тези… тези жени. Този път смятам аз да контролирам нещата, аз да съм този, който извършва лова.

Той въздъхна, съсредоточавайки се върху папката! Отвори я и извади първия лист.

— Е, какво имаме тук?

Докато той гледаше листа, Никол започна да си записва това, което бе казал. Истински удар, да улови такива лични емоции от най-желания ерген в света. Сега на никого не можеше да разкаже за това, но щеше да го впише в дневника си.

— Лейди Изабел Йънг от Нортъмбрия — промърмори Ранд. — Не, не мисля. — Метна листа и той се понесе бавно към пода. — Много трудно може да се издържи за повече от десет минути.

— Мога ли да запитам защо? — Никол се пресегна и сграбчи листа.

Ранд сви рамене.

— Разбира се. Тя дрънка безспирно, абсолютно за нищо. Крайно досаден навик. Какъвто вие за щастие не притежавате.

Никол постави листа на бюрото с текста надолу, с намерението да оформи купчинка с отхвърлените.

След един поглед към следващата кандидатка Ранд хвърли й този лист встрани.

— Срещнах я на един благотворителен бал преди две години. Невероятно тъпа.

Същата съдба сполетя и следващата кандидатка.

— Твърде лесно дарява благоразположението си. И въпреки че не е без чар, това я прави напълно неприемлива.

Никол не можа да не се запита дали самият Ранд не е бил даряван с нейното благоразположение. Гледаше как листите хвърчат и преустанови опитите си да ги улавя, преди да са достигнали пода. Изглеждаше сякаш ги бе връхлетяла снежна буря, докато Ранд преглеждаше и отхвърляше почти всяка внимателно подготвяна кандидатура. Цялата тази работа…

Тогава й мина през ума, че би трябвало да последва инструкциите му, вместо да се опитва да го впечатли. Той беше помолил за списък, не за досиета на всички жени. Което би й отнело много малко време. И би могла да се наспи прилично. Опита се да скрие още една прозявка зад ръката си.

Когато Ранд стигна до края, бяха останали само трийсетина кандидатки. Той затвори папката и й я подаде.

— Сега вече можем да започнем.

Никол се залови да прелиства кандидатурите на принцесите. Повечето бяха от европейски страни. Три бяха от Каледония, а две — от близкоизточни страни, нейните изненади. Явно това бяха жени, които той не познаваше достатъчно, за да ги отхвърли направо.

— Ще ви дам по-подробни данни за всяка от тези жени, върху които може да помислите през свободното си време — рече тя. — Може ли да предложа следващата логична стъпка?

Той й махна с ръка да продължи.

— Би трябвало да започнем да каним кандидатките на различни светски прояви, по една всеки път, така че да можете да прекарате известно време с всяка от тях. Мога да поработя с Джералд, за да организираме всичко.

Той се намръщи замислено за момент, после кимна.

— Много добре. Изгответе ми някаква схема, която бих могъл да използвам след срещите си с тях.

— Схема!

— Да, нали знаете, нещо като оценъчен формуляр. За да мога да си спомня с какво ме е впечатлила всяка от тях. Ако останат в класацията, бих могъл да си правя справки оттам.

Никол прехапа устни, опитвайки се да скрие колко бе отвратена. Жените не бяха коне, за бога.

— Значи възнамерявате да им поставяте оценки!

Той повдигна гъстите си вежди.

— Да им поставям оценки? Казано от вас, звучи толкова… студено. Просто имам нужда от нещо черно-бяло, което да подпомага паметта ми.

Никол продължи да го гледа скептично. Той се изправи подчертано бавно. Заобиколи бюрото и застана до нея. Никол вдигна поглед към високата му фигура, почувствала се изведнъж в неизгодно положение.

— Може да ви се струва безчувствено, госпожице Олдридж… Никол — поде той с лека хладина в гласа. — Но не забравяйте: романтиката няма нищо общо с избора ми на съпруга. Предлагате да се срещна и да прекарам известно време с около трийсет жени.

— Освен ако не пресеем някои предварително — изрече Никол със също такъв студен тон.

Освен ако не се увлечеш по някоя от тях и не приключиш с търсенето. Така, както би трябвало да се правят всички бракове.

Той се обърна, взе стика за поло и започна да удря по въображаема топка на килима.

— Естествено, може да забравя за някоя от добрите страни на всяка кандидатка — подхвърли той през рамо. — Този формуляр ще ме подсеща. — Вдигна глава и улови погледа й. — Дори ще ви позволя да ми помагате да го попълвам след срещите.

Никол въздъхна. В края на краищата той беше босът. Тези формуляри щяха поне да помогнат на нея да се справя със задачата си, след като тя самата вероятно нямаше да се среща с жените.

— Много добре, веднага ще приготвя една схема. Може би ще можете да ми помогнете за оценъчната скала, която възнамерявате да използвате? — попита тя, неспособна да скрие раздразнението си.

— Скала?

Тя не искаше повече да стои седнала, докато той се разхождаше из стаята. Изправи се и отиде до него.

— За качествата, които би трябвало да се вземат предвид. Например — външен вид. Казвате, че той има по-малко значение от характера. Да му дадем например, пет. А на характера — седем.

Въпреки нейния ироничен тон той почука с пръст по брадичката си, като че ли сериозно обмислящ необикновеното й предложение.

— Да, много добра идея. Много добра. Подгответе я и ще ви кажа дали става.

— Ще направя всичко възможно — кимна тя, като не можа да се въздържи да не добави: — Може би чрез няколко математически изчисления ще можем да определим коя да ви стане съпруга. Това би улеснило нещата, нали?

Без да каже и дума, Ранд замръзна, после се обърна с гръб към нея и замахна отново със стика. Никол стоеше на неудобно близко разстояние. Знаеше, че го разгневила. Запита се дали трябва си тръгне сама, и да изчака да я освободят. Без съмнение беше прекрачила границата — а Ранд беше прекалено егоцентричен, да се занимава с хора с по-различно от неговото мнение.

И все пак нещо в стойката му я разтревожи, усещаше се някакво напрежение, което не беше виждала досега. Започна да съжалява за забележките си.

— Ранд…

— Можете да си вървите, Никол — изрече той рязко, без да вдига поглед.

— Благодаря — промърмори тя.

Почувствала се неловко, без да може да каже точно защо, Никол взе папката и бележника си и се измъкна навън.

Веднага щом Никол си тръгна, Ранд хвърли стик встрани и се втренчи в затворената врата. Стомахът му вече бе започнал да реагира на стреса с обичайното мъчително парене.

Тази жена определено бе допринесла за това със зле прикритото си презрение. Той си припомни точно какво беше написала — думи, които бе видял на екрана на компютъра й, преди да я открие в банята. Беше нарекла възгледите му за брака средновековни.

Средновековни! По дяволите…

Ранд отиде до бюрото и започна да прехвърля в ръце кристална тежест с герба на Каледония отгоре. Без съмнение тя смяташе, че сватосването е нещо, останало от средните векове. Ако знаеше само колко е трудно се намери точно жената, която трябва, когато времето си тече, а отговорността за страната тежи на раменете му.

Удари бюрото с тежестта.

— Проклетата американизирана жена…

Разстроен, той разтри тила си, опитвайки се да освободи напрежението. Не можеше да си представи защо толкова го е грижа какво мисли тя. Рядко се безпокоеше как служителите му гледат на него.

Нито би трябвало да губи толкова време да се тревожи за своя брак, или методите, които трябва да използва, за да намери въпросния женски екземпляр. Нека тази нахакана американка, тази Никол се заеме с това. Той имаше да се занимава с много по-важни неща.

Запъти се към барчето и погълна две таблетки антиацид с чаша вода с надеждата, че огънят в стомаха му временно ще затихне за достатъчно дълго време, през което би могъл да насочи вниманието си към нещо по-различно от своя брачен проблем… и надвисналия краен срок за решаването му.

Седна зад бюрото и придърпа към себе си един доклад за брутния национален продукт на страната! Разтвори го пред себе си.

Всяка една четвърт от отминалото десетилетие отбелязваше упадък. Каледония не бързаше особено с развитието си. Безработицата се увеличаваше, а престъпността я следваше. В спокойната и мирна страна присъстваха всички проблеми на съвременния свят — без нито едно от решенията.

Нещо трябваше да се направи, но баща му отказваше да се вслуша в предложенията му. Според краля винарството бе издържало страната векове наред, така че защо сега би трябвало да е по-различно? В края на краищата хората все още пиеха вино и винаги щяха да го правят — така разсъждаваше той.

Навлизаме в двайсет и първия век, дяволите да го вземат — промърмори Ранд. Прокара ръка през косата си и се облегна назад, масажирайки врата си.

Чувстваше се толкова уморен. Часовете през деня никога не стигаха. Онази благотворителна изложба предния ден изцяло бе разстроила разписанието му и не му беше останала и минутка за работа по тайната му икономическа стратегия. И тази игра на поло за набиране на средства за дружеството за запазване на историческите паметници щеше да отнеме още от времето му.

Баща му настояваше да взема участие в такива събития, за доброто на Каледония. Кралят още не можеше да разбере, че управлението на една страна означава нещо повече от това да присъстваш на светски изяви. Благотворителността си беше в реда на нещата, но с подкрепата на благотворителни фондации тук-там не можеше да се направи много за страната като цяло. Решителна промяна — от това имаше нужда. Нова визия.

Ако имаше късмет, щеше да намери жена, която да разбира това, която би могла да го подкрепя в опита му да съживи страната.

Той въздъхна, погледът му падна върху хартиите, пръснати по килима. Неподходящи жени, всяка една от тях. Във всичките приказки на родителите му за намиране на жена с подходящо възпитание и качествено родословие не се казваше почти нищо за това дали бъдещата му съпруга не би трябвало да допринесе с нещо за развитието на страната.

Или дали не би трябвало да го направи щастлив.

Той положително не хранеше някакви илюзии, че трябва да има някакъв любовен роман. Любовта беше прекалено голям лукс за него. Но се надяваше поне да намери подходяща жена, на която би могъл да гледа като на приятел. Господ му беше свидетел, родителите му бяха прекарали години в студен, лишен от любов брак. Нямаше никакво намерение да отглежда децата си в такъв хладен дом.

Ето защо бе наел консултантка: за да му намери точно такава жена.

Никол Олдридж може и да го смяташе за жив анахронизъм, но изглеждаше наистина ентусиазирана относно задачата си. Той се усмихна, като си припомни как тя се опитваше да скрие прозевките си. Нуждаеше се само от един списък. Вече познаваше повечето от тези жени. Обаче тя се беше престарала. Беше амбициозна и предприемчива, точно както я бе описал чичо й.

Той затвори доклада и се облегна назад, зареял поглед в празното пространство. Беше толкова хубава, с млечнобелия си тен и овално лице. Не можеше да си представи защо крие лицето си зад тези абсурдни бухалски очила. И тази коса. Какъв приятен кафяв цвят. Запита се откога не я е разпускала.

Не можеше да отрече, че макар на моменти да го изваждаше от равновесие, всъщност нямаше нищо против да прекарва повече време с нея. Да можеше само да запази за себе си своите американски представи за любовта: в онзи свой дневник например.

Беше написала и други неща, спомни си той сега — за това колко арогантен й се бе сторил. И красив. Как точно беше? По-красив, отколкото си била представяла…

Той внезапно се стресна, дал си сметка, че се усмихва като идиот. Веднага се намръщи. Къде остана неговата концентрация? Трябваше да се справи с този доклад, преди да започне играта на поло. Насили се да отхвърли мислите за Никол Олдридж и да се съсредоточи върху документа пред себе си.