Синя кръв

Девета глава

Ранд не каза и дума, дори като отминаха застаналите на вратата стражи. Нито забави крачката си. Неговата уверена ръка на гърба й я насърчаваше да върви редом. Достигнаха до една двукрила врата покрай галерията и той я разтвори широко, превеждайки я през няколко мраморни стъпала към елегантна градина с цветни лехи и ниски подкастрени чимшири по протежение на настлани с плочи алеи.

— Ранд… — промълви тя, останала без дъх.

Той накрая сигурно си бе дал сметка, че се движат твърде бързо за нея, затова забави крачка и смени посоката, като я поведе към най-близката пейка на трийсет фута от тях.

— Слава богу, Джералд ми каза веднага щом се прибрах, че тя те е извикала — каза той с потъмняло от гняв лице, докато се отпускаше до нея на пейката. — Какво ти каза?

— Нищо — отрони тихо Никол. Стисна силно ръцете в скута си, неспособна да погледне към него след инсинуациите на кралицата. В никакъв случай не смяташе да сподели смущаващите обвинения на кралицата относно приписваните й замисли.

— Нищо! Това, което чух, не ми прозвуча като нищо.

Тонът му подразни Никол. Тя вирна брадичка и се обърна с лице към него.

— Ако искаш да знаеш хвърли един вестник в лицето ми — вестник, който до тогава не бях виждала, защото някой го е криел от мен!

— О, това — изрече той вече по-меко.

Въпреки пренебрежителния му тон, Никол отказа да се успокои.

— Може би ако знаех за него, щях да съм малко по-добре подготвена за нейната реакция.

— Сериозно се съмнявам в това. — Той се усмихна криво.

Никол въздъхна. Е, може би нищо не би могло да я подготви за кралицата. Всъщност разбра инстинктивно, че тя е от типа жени, които — наумили си веднъж нещо, намират доказателства, които да подкрепят мнението им. Дали наистина нейната неприязън се дължеше на факта, че Никол беше жена, по американски отдадена на кариерата си? Или под нейната враждебност се криеше нещо друго, нещо по-лично? И в двата случая кралицата бе вече решила, че Никол оказва лошо влияние върху Ранд. Нищо — каквото и да направеше или кажеше — нямаше да промени мнението на кралицата. Вестникарската статия просто й бе предоставила материал за директна фронтална атака.

— Слушай, Никол — промълви Ранд тихо, като постави ръка на рамото й.

Никол моментално си спомни за снимката, как едно такова докосване е било извадено на показ пред всички. Даже сега някой предприемчив фотограф с мощен обектив би могъл да ги дебне отнякъде. Оглеждайки се наоколо, тя леко се отмести, което принуди Ранд да отпусне ръка.

— Знаех, че снимката би те разстроила — продължи той. — Знам, че се виждаш като завършена професионалистка, а това, което се подразбира от статията…

— Но какво се казва в нея? — попита тя навъсено. — Майка ти не ме остави да я прочета, разбира се.

Скулите му се изопнаха.

— Откровено казано, в нея пише, че между нас имало страстна любовна връзка.

Никол почувства как кръвта нахлува в бузите й.

— Но… но… — Не й достигнаха думи.

— Точно така. Ти си наета от мен с определена задача и тази задача изобщо не включва… секс. — Той се прокашля и погледна встрани, явно смутен, че е употребил тази дума. — Но няма защо да се тревожиш. Името ти дори не е споменато в статията. Никой не знае коя си. Или по-точно — никой не знае жената, с която съм толкова близък.

Вярно е. Има любовна връзка. Само че не с тебе.

— Тогава… коя е?

— Коя — какво?

— Твоята… хм… любовна връзка.

Той вдигна тъмните си вежди.

— Значи отново се връщаме към това, така ли?

— Не! — осъзна тя внезапно и приглади с несръчно движение полата си.

Защо се чувстваше толкова млада, толкова неопитна? Трябва да беше заради момичешката пола и патериците, които я караха да се движи като непохватна тийнейджърка. И това, че бе привикана да отговаря, също като сгрешила ученичка пред директорката си. Изострените й нерви отказваха да се успокоят; стомахът й все още бе на топка.

Като ответна реакция Никол възприе възможно най-хладния си и рязък тон.

— Изобщо не ме интересуват вашите дела, ваше височество, освен когато имат отношение към моята работа. А те имат отношение — в личен план. — Тя задържа погледа си върху една хортензия в саксия от другата страна на алеята. — За в бъдеще ще ви бъда много благодарна, ако съобщавате подобни примери за публичен… интерес относно моята роля в живота ви. Тук, в двореца, имам предвид, докато работя за вас. Като ваша служителка.

Изрече го толкова добре, доколкото можа, но чувстваше, че думите й все още не изразяват какво точно е тя за Ранд. Нямаше никаква представа какви думи биха описали най-точно възникналото между тях уникално приятелство. Обикновената дума служителка изразяваше съвсем неточно това, което изпитваше към него.

Застави се да се обърне с лице към него. Както се бе опасявала, вглеждането в неговия развеселен поглед отне силата на думите й.

Въпреки това продължи упорито:

— Важно е да бъдем открити един с друг, за да… можем да работим в тази… ситуация — додаде несигурно тя. Чувстваше се глупаво. — За да може тази връзка да бъде… продуктивна и… ефикасна.

— Ефикасна. — Погледът му леко охладня. Той скръсти ръце и се намръщи. — Това цениш най-много в живота си тук, нали?

— Не съм сигурна… — Не само че не беше сигурна накъде водеше този разговор, но нямаше и особено желание да отговаря на въпроса, който се страхуваше, че той ще зададе.

— Работата. Реализирането като професионалистка.

Никол изрече насила:

— Абсолютно.

Това, разбира се, беше пълна лъжа.

Въпреки че изражението му не се промени, на Никол й се стори, че в дълбокия му поглед пробягна нещо, той сякаш се затвори.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Щом съм професионалистка, имам нужда от всички факти, за да мога да свърша работата си както трябва — смени тона тя. — Не се опитвай да ме щадиш, Ранд.

Той вдигна вежди.

— Би предпочела да те оставя на разположение на майка ми за още час и нещо?

— Господи, не! — Тя разтри слепоочието си. — Имах предвид снимката…

Той въздъхна и кимна.

— Разбирам. Искаш да бъда откровен с теб. Много добре, Никол. Ще бъда. — Той й се усмихна нежно. Топлината се бе върнала в погледа му. — Следващия път, когато пресата ни улови в компрометираща ситуация, ще пъхна доказателствения материал право под носа ти. В случай че не си съвсем сигурна какво точно се е случило.

Тя сведе поглед.

— Не казвай това…

Явно Ранд дотолкова бе свикнал с подобна публичност, че тя не означаваше нищо за него. И имаше известно право. Пресата, очевидно, разправяше каквото си иска, но само засегнатите знаеха каква бе истината в действителност.

Тя се изчерви. Почувства се неудобно. Докато работеше за «Аристократи», беше приела, че някои снимки може да не отразяват цялата истина, но това не я безпокоеше особено. Сега, когато ставаше дума за самата нея, тя си даде сметка, че е трябвало да бъде по-внимателна в миналото. Започна да съжалява за случаите, когато бе позволявала в списанието да се намеква за неща — да се заявяват неща за хора и техните взаимоотношения, които биха могли да са неточни.

— Съжалявам, Ранд.

Той стисна устни.

— За какво, по дяволите, се извиняваш?

— Снимката!

— Да не би вината да е твоя.

— Може би не за тази, но списанието…

— Никол, твоето списание е продуктът с най-добър вкус в това отношение. И идеята, че семейство с положение като нашето би могло да осуети публикуването на всички подобни истории, е глупава. Те изискват достъп до нас. Това е част от цената, която плащаме за тяхната подкрепа.

— Не знам…

— Е, аз знам. Имам малко повече опит от теб в тази област, така че — не се занимавай повече Никол — гласът му стана нисък и нежен. Никол почувства леко докосване, после топлите му пръсти повдигнаха брадичката й. — Забрави тази история.

Внезапно почувства гърлото си пресъхнало и не се реши да говори. Кимна бързо, отдръпвайки се само толкова, че пръстите му да увиснат.

Той се направи, че не забелязва, но според нея бе разбрал, че е прекрачил границата на професионалното поведение.

— Е, да, добре. Сега, когато се разбрахме, да се върнем към сериозната работа. Възнамерявах да се върна у дома като герой — каза той с ироничен тон, — поне в твоите очи. Изглежда успях да убедя Икономическата комисия да подкрепи дългосрочния план за развитието на страната.

— Това е чудесно, Ранд! — Почувства вълнение от победата и му се усмихна за постигнатия успех. — Знаех, че ще успееш да ги убедиш.

Той вдигна вежди.

— Как пък не! Стана заради всички тия статистически данни и факти, които бе подготвила. Следващата ни стъпка ще бъде да представим пакета на събранието, но вече подкрепен от комисията. Което ми напомня… — Той се поколеба. — Смятах да изчакам с това, след като приключиш с първата си задача…

Никол прехапа устни, сърцето й лудо заби. Не се чувстваше комфортно да й напомнят, че дотук се е провалила в търсенето на съпруга, и се запита какво ли иска да й каже.

— Но не виждам причина да чакам. Искам да продължиш да работиш за мен постоянно.

Смесицата от облекчение и удоволствие, които изпита, й попречи да отвърне каквото и да било. Ранд се впусна по-нататък.

— Имам предвид дори след… — той направи широк жест с ръка, — след като ми намериш съпруга. Помогна ми да видя този икономически план в главата си. Бих искал да ми помогнеш да го видя как се превръща в реалност.

— Това ще отнеме години.

Той сви рамене.

— Не ти ли се иска?

Умът на Никол бързо започна да пресмята плюсовете и минусите на това предложение: Плюс: Ще превърне този разкошен калдонийски отпуск в постоянен начин на живот. Минус: Ще живее в двореца, толкова близо до кралското семейство и студената кралица. Плюс и минус: Работа с Ранд всеки ден, като го чувства все по-близък и гледа как в крайна сметка се жени…

Никол не беше сигурна дали й се иска.

— Аз… аз ще трябва да помисля. Не трябва да решавам веднага, нали?

Лицето му придоби объркан израз.

— Мислех… — Той поклати глава и въздъхна. — Не, разбира се, че не. Положително ще трябва да помислиш. — Стана и й помогна да се изправи на крака; след това се обърна да я поведе отново към двореца.

След като намести патериците, Никол погледна зад Ранд и видя покрива на бяла мраморна сграда на едно възвишение в градината. Беше полускрита от високите дървета. Слабият наклон на покрива я наведе на мисълта за богове и богини, за века на Просвещението. За далечни, екзотични земи.

Ранд спря на няколко ярда от нея.

— Идваш ли?

— Какво е това? Прилича на гръцки храм.

Погледът му проследи нейния.

— Всъщност е точно такъв.

Тя направи няколко крачки към загадъчната постройка.

— Ще ми го покажеш ли? Историята винаги ме е интересувала. Беше основния ми предмет в колежа.

— Знам. — Тя обърна поглед към него и улови усмивката му, давайки си сметка, че той е разбрал това от нейните документи за работа, които бе приложила към молбата.

Тя отново погледна към храма.

— Не е забранено за обикновени граждани или нещо подобно, нали? А може би е само за монарси — или богове?

Той се разсмя.

— Господи, не. Но го смятам за мой. — Той погледна часовника си. — Тъй като днес се прибрах рано, предполагам, че ще имаме време за един малък тур.

Никол се запита дали храмът не служи за негово лично убежище. Тази мисъл я направи още по-нетърпелива да го види.

— Много бих желала.

Той се усмихна на нейния ентусиазъм, но след като погледна крака й, усмивката му угасна.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се изкачиш?

— Много ли е трудно?

— Малко е стръмно.

— Построен е на платото, също като Партенона в Атина, така ли?

Без да го изчака да я поведе, Никол закуцука към сградата. Не се остави да бъде обезкуражена.

— Винаги съм мечтала да отида в Атина, но още не съм успяла да я посетя.

— В такъв случай… — Ранд бързо пристъпи и застана отпред. — Ще трябва да се престорим, че сме там. Оттук. — И посочи с ръка самотна пътека, вляво от главната алея. Без да знае, Никол бе тръгнала покрай нея.

Никол откри, че първата половина от извиващата се, покрита с каменни плочки пътека, не е трудна за изкачване. Ранд поддържаше бавна, равномерна крачка и поспираше да й помага, когато пътеката я затрудняваше — или когато патерицата й се залостваше между камъните.

Покривът отпред бе започнал вече да се вижда, когато пътеката направи нов завой и стана по-стръмна. Кракът я болеше, ръцете й бяха изтръпнали и не беше сигурна, че ще успее, без да падне по лице.

— Не мисля…

Преди да успее да изкаже на глас затруднението си, Ранд се озова до нея.

— Имах чувството, че тази последна отсечка ще е доста трудна за тебе. Ето. — Той взе лявата патерица от ръката й. — Аз трябва да… — Плъзна ръката си около кръста й, замествайки патерицата със собственото си силно тяло. — Ако нямаш нищо против, това е най-лесният начин — додаде той, отбягвайки погледа й. — Може би ако сложиш ръката си…

Никол обви ръка около кръста му, за да му помогне да я крепи. Почувства играта на мускулите по гърба му, докато правеха първата крачка нагоре по склона, и откри, че ще трябва да хване по-здраво ризата му. При това движение гърдите й леко се допряха до неговия торс.

Тръпка прониза цялото й тяло. Опита се с мъка да съсредоточи вниманието си върху това как да движи здравия си крак в синхрон с неговите крачки. Ако беше знаела, че при това посещение на храма ще му се наложи да притисне тялото си до нейното от гърдите до бедрата, щеше да се откаже, докато не махне патериците. Или поне така отчаяно й се искаше да го вярва.

Защо се озоваваха винаги толкова близо един до друг? Тогава, на гърба на коня, след като той я занесе до стаята й, след това. Никол не вдигаше очи от пътеката, отказвайки решително да срещне погледа му. Страхуваше се, че може да забележи нейното задълбочаващо се увлечение. Той миришеше чудесно — на океански бриз. В дъха му нямаше и следа от тютюн. Беше убедена, че не си е позволявал да пуши от деня, в който остави пурите.

Когато се осмели да погледне профила му, откри, че той се взира право напред, стиснал здраво челюсти. Знаеше колко му е неудобно да я влачи насам-натам. Толкова внимателен беше, а тя отнемаше от ценното му време. Трябваше да помисли за това по-рано.

Щом стигнаха върха, тя си даде сметка, че тази вечност на мъчително блаженство в ръцете му всъщност бе траяла само няколко минути. Храмът се издигаше пред тях, по-голям, отколкото изглеждаше отдолу. Ранд й върна патерицата.

— Благодаря — смънка Никол, докато той отстъпваше назад. Тя остана с впечатление, че той бърза да се отдалечи от нея, вероятно защото бе подчертала, че държи да запазят отношенията си на професионална основа. Или бе това, или пък тяхната близост не му бе подействала толкова силно, колкото на нея.

— За мен беше удоволствие — махна той с ръка.

Обърна се и я поведе към стъпалата, които водеха нагоре към самия храм. После й посочи гладката мраморна пейка в сянката на редица колони и тя се отпусна на нея.

Той започна да крачи по мраморния под, потънал в сянката на колоните пред западната фасада. Приглади косата си, после масажира тила си с добре познатото й, издаващо несигурност, движение. След това се завъртя към нея и разпери ръце, сякаш обхващаше всичко наоколо.

— Е — попита я припряно, — какво мислиш?

Интересува се от моето мнение, разбра Никол, прочела това в почти нервното му държане, което не бе забелязвала в него дотогава. Тази мисъл подхрани тайния пламък в сърцето й. Тя погледна нагоре и наоколо, схванала, че простата на пръв поглед постройка — съвършена в своята симетрия — всъщност е доста сложна. От четирите страни се издигаха колони, поддържащи покрива. От вътрешната страна на равни интервали стояха статуи на дванайсетте богове и богини в човешки ръст.

— Прекрасно е — промълви тя.

— Не е толкова голям, колкото истинския Партенон — една седма е от него — поясни той, като поглади най-близката колона с ръка. — Всъщност прилича повече на посветен на някое полубожество храм сред природата.

Никол забеляза, че цялата сграда е открита за хладния пролетен въздух.

— Не е съвсем като Партенона, нали? Няма вътрешно светилище.

— Махнах, го от плана. Исках да мога да виждам от всички страни.

— Ти си направил плана? — учуди се Никол.

Ранд не отговори. Беше застанал до колоната, подпрял ръка на гладката повърхност. Гледаше към отсрещната страна на храма и разстилащата се в далечината гора.

Никол намести патериците и се изправи несръчно на крака. Не искаше нищо повече от това да разгледа от всички страни красивата сграда, но щеше да й бъде трудно. Все пак се приближи към него.

— Защо не съм чувала нищо за този твой архитектурен талант? Искам да кажа, никой досега не е писал за него, нали?

— Това е просто мое хоби, Никол, пък и не е кой знае какво. — Неочакваната му скромност я накара да изпита топлота. — Харесва ми да го пазя за себе си. Макар че все повече ми се иска да бях дал тези пари за нещо, което да си струва, отколкото за подобни фантазии.

— Фантазии? — подтикна го да продължи Никол, очарована от неговата искреност. Често го бе виждала да се унася в мислите си и копнееше да узнае в какъв свят се оттегляше.

— Всъщност това беше само една момчешка фантазия — усмихна се тихо той. — Когато бях дете, мечтаех да посетя боговете на връх Олимп.

Никол също се усмихна.

— Мисля, че всяко, запознало се с гръцките митове хлапе, има подобни фантазии, Ранд. Когато учехме митология в училище, моите приятелки искаха да бъдат като Афродита — да са красиви и да карат мъжете да се влюбват в тях от пръв поглед. Аз исках само да бъда като Атина, богинята на мъдростта. Красива и мъдра, воин и водач… — На Никол просто не й се вярваше, че бе разкрила тайната си детска фантазия.

Ранд се облегна на колоната и скръсти ръце. На устните му трепна усмивка.

— Интересно. Аз си фантазирах, че някой ден ще срещна Атина и… — Той замръзна с отворена уста. След това сви рамене и се усмихна смутено. — Е, знаеш какви са били боговете.

Никол примигна.

— Палави, искаш да кажеш?

Той се разсмя.

— Точно така. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти разправям всичко това.

В отговор Никол също му се усмихна широко. Разговорът угасна, същото се случи и с усмивката му, но блясъкът в очите му не намаля.

— Ти си красива и умна. Знаеш го, нали?

Никол го погледна и почувства как започна бавно да се изчервява — от главата до петите. Не от смущение. А от острото усещане за ситуацията, в която се намираха. Бяха съвсем сами и от начина, по който той я гледаше, с този почти болезнен копнеж… — Ваше височество!

Задъханият глас стресна Никол. Беше Джералд, изкачващ бързо стъпалата към храма със зачервено от усилието лице.

— Ваше височество, кралят ви търси. И трябва да ви предупредя — не е в много добро настроение.

Ранд веднага прехвърли вниманието си от Никол към Джералд и тя отново се запита дали само не си беше въобразила това негово изражение.

— Какво? Какво иска? — смръщи се Ранд.

— Тръгнал е за насам. Аз… — Джералд погледна с любопитство Ранд, после Никол, и отново Ранд. — Аз си помислих, че би трябвало да ви предупредя.

Самият крал. След срещата си с кралицата Никол не можа да потисне трепета.

— Имаш ли някаква представа какво го е разстроило? — попита Никол.

— Аз знам — рече кисело Ранд. Несъмнено е дочул за предложението, което смятам да представя пред Великото събрание, и не е особено въодушевен.

— Правилно! — Храмът усили гръмовития глас на крал Едбърт. Никол направи крачка назад в сянката. Не искаше да попадне отново под обстрела на кралския гняв.

Кралят — който съвсем нямаше кралски вид в небрежното си облекло — панталони и пуловер — застана пред своя син. Никол разпозна строгото лице, прошарената му абаносовочерна коса. Беше с половин глава по-нисък от сина си. Въпреки че възрастта бе смекчила чертите му, те бяха силни и изразителни като на Ранд.

— Какво чувам за някакъв нов план, който щял да се прокарва в парламента?

— Ако говориш за дългосрочния икономически план — да, аз стоя зад него.

— Така си и помислих. И го правиш зад гърба ми?

Ранд се намръщи.

— Иначе изобщо нямаше да види бял свят. А Каледония щеше да стане съвсем за смях пред останалите страни.

Докато спорът се разгорещяваше, Никол забеляза, че Джералд се измъкна. Как й се искаше да може и тя да го направи. Но нямаше да успее сама да се спусне по стръмната пътека надолу. Тя се оттегли на пейката и приседна тихо. Опита се да бъде неподвижна като статуите в храма.

След още обвинения от страна на краля и последвалата гневна защита на проекта от Ранд, Никол чу краля да казва:

— Тя е причината, нали? Майка ти ми каза как ти е повлияла.

— Какво? — трепна Никол и видя как към нея се отправят два гневни погледа.

— Не я замесвай в това! Аз работя по този план…

— Заговорничиш срещу мен…

— Вече месеци. Години. Но ти отказваше да ме изслушаш.

— Тя е вкарала тези модерни идеи в главата ти! Даже компютри. Какво ще прави правителството с тия компютри? Те не могат да се грижат за гроздето, за бога!

— Да признавам! — Рече Ранд с изгубил търпение глас. — Никол ми помогна да видя колко сме изостанали и в най-дребните неща. Аз виждах само едромащабната картина. Но промените започват с малки неща. Тя го разбира. Благодарен съм й за това, както би трябвало да бъдеш и ти!

— Аз? Да благодаря на нея? — Той размаха ръка към Никол.

— Да, на нея! — Ранд сложи ръцете на кръста си, сякаш предизвикващ баща си да му се противопостави. — Тя ме накара да видя колко силно се нуждаем от промяна и точно в какво. О, аз го знаех и преди и се опитвах да направя, каквото мога. Но не бях твърде въодушевен и не направих нещо повече от няколко очевидни стъпки. Пилеех си времето в мечти какво би могло да бъде бъдещето. Никол ми помага да определя бъдещето и да го направя реално. Не можем да караме така — едва-едва. Не можем да изчакваме, докато дойде време да наследя трона. Тогава ще бъде прекалено късно. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, иначе ще изостанем безнадеждно. Никол знае това. А сега го знам и аз.

Никол чувстваше, че Ранд преувеличава ролята й. Той беше работил упорито години наред. Тя само му беше помогнала.

Кралят се намръщи, отправил замислен поглед към Никол.

— Тя те вдъхновява?

Ранд се приближи до краля и продължи гневно:

— Ще издърпам Каледония в двайсет и първия век — с тебе, или без тебе. Хайде, Никол. Това беше достатъчно.

Той я хвана за ръката и я изправи на здравия й крак. Никол затърси опипом патериците си, но Ранд ги изтръгна от нея и я дръпна силно към себе си, полуподкрепяйки и полуносейки я към стъпалата и водещата надолу алея.

Никол разбра, че му се иска да тръгне веднага за по-силен ефект, но го затрудняваше ужасно. Едва ли би могъл да държи едновременно и нея, и патериците — при това в изправено положение.

— Би могъл да ме оставиш там, Ранд.

— Не ставай смешна. — Той изманеврира ловко край една неравност на пътеката. Докато подскачаше до него, Никол едва не загуби равновесие, но той я притисна до себе си и я задържа.

— Може би трябва да напусна, Ранд — задъхано каза Никол. — Непрекъснато предизвиквам конфликти между тебе и родителите ти.

— Не можеш да вземеш такова решение, Никол — изръмжа той с мрачно изражение на лицето. — Ти си моя служителка, не тяхна. — Сякаш да подчертае този факт, той я притисна още по-силно с ръка.

Топлината на стегнатото му тяло изгаряше кожата й, пронизвайки я на места, които той не можеше и никога нямаше да види. Трябваше да престане да я докосва по този начин, иначе тя нямаше да е в състояние да продължи да работи за него. Щеше да се саморазруши отвътре навън.

Докато преодоляваха най-стръмната част на пътеката, тя затаи дъх, но по някакво чудо успяха да се задържат прави. Тя се вкопчи в кръста му и се опита, доколкото бе възможно, да не го товари толкова с тежестта си.

— Не убивай горкото момиче — чуха развеселения глас точно зад себе си.

Ранд замръзна. Обърна себе си и нея и двамата застанаха пред крал Едбърт.

— Господи, да я влачиш по земята по този начин — додаде Едбърт, подсмивайки се. — Така ли сме те възпитавали да се държиш с една дама?

— Татко? — изрече Ранд колебливо.

Никол усети, че спокойното държане на краля озадачи принца. И тя не можеше да си обясни рязката промяна в настроението му.

— Ще взема тези неща. — Едбърт ги изпревари и пое патериците от ръката на Ранд; след това тръгна надолу по пътеката.

Изненадата на Ранд се предаде и на Никол. Тя имаше странното чувство, че кралят е решил да я приеме на някакво равнище, но как и защо — не можеше да разбере.

Реши, че това няма значение. Определено изпита облекчение, че не е изгубила благоволението на краля на своята страна.

Направил няколко крачки, Едбърт спря и се обърна.

— Какво чакаш? — попита весело той. — Хайде, госпожице Олдридж. Трябва да сте изморена.

Подкани ги с жест да го последват.

Без да каже и дума, Ранд се подчини, като предаде объркването си почти осезаемо на Никол. Тя притисна лице в рамото му, за да скрие усмивката си.

Дотук с драматичното напускане на сцената.

— Оценявам факта, че толкова бързо, след като ти казах, успя да разместиш програмата си — като се има предвид колко си зает напоследък — рече крал Едбърт, намествайки се в любимия си стол.

Ранд едва скри раздразнението си при подмятането. Баща му направи жест към прислужника си, който бе застанал до стената, неподвижен и мълчалив като манекен. Той веднага сякаш оживя и отиде до барчето да направи обичайния винен коктейл на краля.

— Седни, Рандал — нареди кралят. — Трябва да обсъдим нещо важно относно брака ти.

Ранд въздъхна и намести едрото си тяло в стола срещу този на баща си. Не знаеше на кой фронт ще нападне баща му, когато го повикаха в неговите покои няколко часа след спора им в храма. За негова изненада баща му явно се канеше да остави икономическата инициатива на мира — засега — и да се заеме с въпроса за неговата женитба.

— Нямаш намерение да ми разясняваш нещата от живота, нали? — промърмори Ранд, прикривайки своята напрегнатост с шега. Нямаше никакво съмнение, че баща му работи по някакъв свой таен дневен ред. Веднага щом естеството му станеше ясно, щеше да се заеме със защитата си.

— Не ставай смешен. Ще пийнеш ли нещо? — Той погледна въпросително Ранд.

Никол бе споменала веднъж — меко, но много внимателно, че твърдият алкохол несъмнено влошава състоянието на стомаха му. Освен това той всъщност бе жаден.

— Минерална вода. С лед.

Баща му вдигна вежди.

— Обикновено избираш друго. Напоследък виждам доста промени у теб, синко.

— Не чак толкова много — сви рамене в отговор, подразнен от насоката на подетия от баща му разговор. Накъде биеше? Прислужникът се върна с напитките на един поднос и подаде чашите — първо на краля, после на Ранд.

— Можеш да си вървиш.

Прислужникът се оттегли с безмълвен поклон затваряйки вратата на кабинета след себе си.

Кралят отпи бавно, след това остави чашата и погледна сина си.

— Сега да минем на темата. Не съм напълно сигурен, дали разбираш напълно какви са семейните ти задължения. Брачният договор за нас, хората от кралските семейства, не е това, което си мислиш, че е. Обичайната практика е щом веднъж ние — той обхване с жеста си двамата — си изберем съпруга, след това се женим и правим всичко възможно да осигурим продължение на кралския род. Здрави деца, родени от нашата кралица или принцеса. Тук свършват нашите задължения, що се отнася до семейните въпроси.

Ранд вдигна вежди.

— И с това имаш предвид…

— Малко след това, ако не и преди това, обикновено сме склонни да установим връзка със сърдечна приятелка, довереничка.

— Довереничка — повтори Ранд бавно. Почувства нервите си опънати. — Имаш предвид любовница.

По лицето на баща му пробягна болезнено изражение.

— Такъв вулгарен термин. Обикновеният работник може да има връзка с любовница. Терминът довереничка носи в себе си по-дълбоко значение — това е жена, която отговаря на изискванията не само на тялото, а и на душата. Продължителна връзка, Рандал. Силна и сигурна. Повечето членове на семейство Холингсуърт се спират на първата си дълготрайна довереничка още докато са между двайсет и трийсет години, около времето, когато се женят — ако не и по-рано. Ти си нещо бавен в това отношение — както и по отношение на брака.

— Разбирам. — Явно беше бавен. За разлика от баща си, който очевидно бе доволен да сподели със сина си как е мамил майка му. Ранд го знаеше, и то от години. Това бе едно от ония неща, които се подразбираха без думи, но — поне досега — никога не бе обсъждано. — Добре тогава. Кога взе първата си довереничка?

Баща му сви рамене, като че ли отговорът бе очевиден.

— След като възпроизводството не стоеше вече на дневен ред и бях осигурил продължението на рода.

Гласът на Ранд потрепна.

— Искаш да кажеш — когато съм бил роден, още в пеленки.

— Не сметнах за необходимо да изчакам, за да науча пола на детето, въпреки че положително щях да изпълня задължението си да опитам отново, ако ме беше разочаровал и се бе родил момиче.

Ранд го изгледа гневно със свит от отвращение стомах.

— Значи си имал любовница, докато майка ми е била бременна с мен. Опита ли се изобщо да направиш нещо по отношение на брака си?

— Да направя! Какво искаш да кажеш с това? — Кралят поклати глава, сякаш Ранд говореше на чужд език. — Бракът си е в ред, изпълнява своите функции както трябва.

— Не такъв брак искам за себе си.

— Искаш? Няма никакво значение какво искаш, Рандал. Мислех, че това вече ти е станало съвсем ясно. — Моментното раздразнение в гласа му изчезна при следващите думи. — Сега да се заемем със същината на въпроса. — Той се усмихна свойски.

Неговата веселост вбеси Ранд. Знаеше, че това е фасада. Зачака, питайки се каква посока ще поеме този абсурден разговор. Вече се бе съгласил да се ожени, за бога! Какво още искаше баща му?

— Твоята Никол — продължи делово баща му. Споменаването на Никол изпрати предупредителен сигнал в съзнанието на Ранд.

— Какво имаш да ми казваш за госпожица Олдридж — осведоми се той студено.

— Тя е интелигентна, дискретна и добре възпитана за жена без благородническо потекло. И доста хубава. Има деликатен чар, но подозирам желязна воля. Все подходящи качества.

Внезапна тревога обзе Ранд. Стисна силно чашата. Да не би баща му да смяташе да открадне Никол и да я направи своя довереничка! От тази идея му се повдигна. Усети вода по ръката си и си даде сметка, че може да счупи чашата. Наложи си да отпусне хватката си. — Какво — едва успя да изрече той — намекваш?

— Ами ти изглеждаш влюбен до уши.

Той — влюбен? Ранд побърза да се защити.

— Не съм…

— За бога, Ранд — прекъсна го кралят нетърпеливо. — Престани да се опъваш и направи жената своя приятелка.

Ранд замръзна, когато схвана думите на баща си. Кралят не искаше Никол за себе си, но смяташе, че синът му би трябвало да я вземе за своя любовница.

Никол — негова любовница? Никога не би могъл да я вземе за своя любовница. Не гледаше на нея по такъв начин — низко и физически.

Или пък? Заля го гореща вълна, когато си помисли за Никол, за страстта, която събуждаше у него в най-неочаквани моменти. Когато се смееше на някоя шега — така, сякаш на света не съществува никой друг. Когато вдигаше онези глупави очила на носа си, докато чете — без да усеща погледа му върху себе си. Когато прехапваше сочната си долна устна, карайки го да копнее да я докосне с език.

Без съмнение други мъже биха се запитали какво е това кипене на кръвта в такива моменти. На повърхността не съществуваше никаква директна сексуалност. Господи, и той самият не го разбираше, но този глад за нея беше непрекъснато там — под повърхността.

Схвана изведнъж с болезнен шок, че се самозаблуждава. Това, което изпитваше към Никол, бе повече от желание. Той гореше за нея. Жадуваше за нея с всяка частица от тялото си. Би могъл да я заведе в леглото. Почти бе сигурен, че би могъл да я прелъсти. Често беше виждал ответния копнеж в очите й, въпреки че тя се опитваше да го прикрие.

— Вземи я за своя довереничка сега, така че да можеш да вложиш енергията си в намирането на подходяща съпруга — посъветва го кралят. — Времето си върви, Рандал. Остават още шест месеца до края на годината.

— Защо те е грижа? — сопна се той. — Какъв е твоят интерес във всичко това?

— Ти явно си обсебен от нея. Разсеян. Неспособен да отделиш важното от маловажното. Това е този копнеж Рандал, любопитството, стремежът да я покориш.

Прекалено бързо, за да може да ги предотврати в мозъка му се оформиха представи. Никол в сатенена роба, чакаща го след изпълнен с обществени задължения ден, със скрита интимна усмивка на устните си — само за него. Разсъбличаща го с нежните си ръце, галеща го придърпваща го към мекото легло. Плъзваща възхитителното си, изящно тяло върху неговото…

Думите, с които баща му го увещаваше прозвучаха като ехо на неговите еротични мисли — като песен на сирена, зовяща го към нещо невъзможно и неосъществимо.

— Вземи я, Ранд. Направи я изцяло своя. Щом веднъж задоволиш тази краста, ще уседнеш в една приятна рутина и ще се завърнеш към истинското си аз.

Последните думи изведнъж го върнаха в реалността, изтръгнаха го от виденията му. Той не искаше да се върне към старото си аз. Не искаше да се поддаде на плановете на баща си. На собствената си слабост. От това зависеше бъдещето на цяла една страна.

— Не — промълви едва чуто. След това, с вече нараснала увереност, додаде високо: — Не. Никол заслужава нещо по-добро от това да ми стане сексуална играчка. Няма да направя това с нея.

Той се изправи, тресна полупразната чаша с вода и се застана лице в лице срещу баща си.

— Няма да се поддам на твоите кроежи, татко. Знам какво се крие зад всичко това. Защо искаш да се кротна. Искаш да спра да те предизвиквам, да спра да предизвиквам страната да направи следващата крачка — крачка, от която силно се нуждае. Искаш да затлачиш мозъка ми с удобството и мекотата на една жена, да превърнеш Никол в сексуален обект, когато аз ценя най-много у нея ума й.

— Тя ще има полза от връзката, не се самозалъгвай в това отношение, Рандал — възпря емоционалния взрив баща му с определено остра нотка в гласа. — Ще има всичко, за което би могла да мечтае. Ние, от рода Холингсуърт, сме много щедри мъже, когато ни изнася.

— Недей да ме слагаш в това число — сопна се Ранд в отговор. — Забрави ли, че съм ангажиран в търсенето на съпруга? Че Никол ми помага да я намеря? Твоето собствено двуличие — този фарс, който наричаш брак — това не е бракът, който аз ще имам. Не в такъв дом ще отгледам децата си. Заради Никол.

— Ако наистина така усещаш нещата, синко — процеди кралят с леденостуден глас, превръщащ обръщението в подигравка, — ти си по-голям глупак, отколкото съм си представял.

Неспособен да остане в присъствието му и минута повече, Ранд му обърна гръб и излезе с големи крачки от стаята.

Ранд почувства присъствието на Никол в библиотеката още преди да вдигне поглед от екрана на компютъра. Беше спрял да чете последния вариант на проекта си още когато тя влезе в помещението, но се поколеба да разкрие колко е доволен да я види.

Откри, че с всеки изминал ден идва в библиотеката все по-рано сутрин. Беше помолил Джералд да ограничи временно ангажиментите му, за да може да се съсредоточи върху изпипването на проекта — заедно с компетентната си сътрудничка, госпожица Никол Олдридж.

Той сложи ръка на тила си и внезапно му се допуши пура — едно от многото желания, които напоследък му се налагаше да потиска. Проектът, разбира се, беше важен. Но не можеше да се заблуждава повече, че това е единствената причина за страстта, която влагаше?

Забеляза как Никол се приближава до бюрото с периферното си зрение.

— Ранд имам едно предложение — каза тя с изцяло делови тон.

Той вдигна поглед към нейния и почувства как забраненото вълнение припламва в гърдите му. Беше си казал, че това преходно увлечение е изцяло в неговата глава, но тялото му не го слушаше.

Господи, едва не я беше целунал тук, в тази стая, а в храма отново го бе обзело това желание, още по-силно. Ако баща му не беше дошъл тогава… През целия ден продължи да се самоизтезава докато работеше редом с нея, наслаждавайки се на нейните прозрения нейната жизненост, нейния чар. Действаше направо като наркотик.

Никога не се беше чувствал толкова уязвим пред жена, но чувствата му несъмнено бяха продукт на дългите часове съвместна работа и общата им цел. Никога не беше срещал друг човек, който да е толкова загрижен за напредъка на Каледония, който разбира мислите му преди самия него. Ценеше общуването с нея повече от всеки друг. Ако всичко свършваше само с това…

Не можеше да се отърси от усещането за стройното й тяло, притиснато в него. Оставяше съзнанието си да фантазира как я държи, целува, изучава формите й с ръцете си — не само с очи… В най-неподходящи моменти умът му започваше да блуждае по някакви примитивни, шокиращо похотливи пътеки. Неговата собствена служителка! Една невинна дама при това.

Ако тя можеше да прочете мислите му… Без съмнение щеше да напусне и никога повече нямаше да я види. Той отказваше да допусне такава обезсърчителна възможност. Вместо това щеше да се въздържи завинаги от разкриването на скритите си желания.

Все пак, въпреки че се държеше безукорно с нея през цялото време, имаше чувството, че на някакво по-дълбоко равнище Никол е съвършено наясно с неописуемите му мисли и отказва да признае съществуването им — поради същите причини. А дали това не беше само негово тайно желание?

Тази сутрин бе сложила един от строгите си костюми, вместо широките женствени поли, които носеше напоследък заради нараняването си. Дори си бе обула чорапи, въпреки навехнатия глезен. Вече бе само с една патерица, а глезенът й бе стегнат в тежка скоба. Въпреки това носеше удобни ниски обувки.

Леко се обезсърчи, когато погледна косата й — отново прибрана стегнато на тила. Защо трябваше да я вдига? Защото усещаше неговите мисли? Не искаше да го поощрява?

Мисълта събуди неочаквания му гняв. Като че ли беше толкова глупав — такъв негодник — да действа под напора на желанията си! Освен това нейният опит беше пълен провал. Разбира се, комбинацията между очилата и стиснатите под мишницата папки й придаваха вид на непреклонна даскалка. Но въпреки това си представи как я отнася до дивана и сваля претенциите, също както и дрехите й.

— Седни, Никол — покани я той лаконично.

Никол видимо не реагира на хладния му тон. Седна внимателно на стола до бюрото и отвори една папка на скута си.

— Чувствам, че не напредваме достатъчно в търсенето на принцеса. Като изхождах от установения вече приоритет, подбрах следващите пет жени, за които трябва да се помисли.

Аха, значи така смяташе да играе тази игра. Още по-добре, тъй като той имаше същите намерения. Все пак не можеше да победи изцяло раздразнението от хладното и професионално държане.

— Имаш време да стигнеш до същността, Никол — продължи той с маниер, в който прозираше — както той се надяваше — липса на интерес.

— Да, съжалявам. Знам, че си зает. — Тя се размърда в креслото, леко подръпна полата си надолу, после продължи: — За да ускорим този процес, мисля, че ще бъде целесъобразно да поканим и петте кандидатки заедно в двореца…

— Да убием пет заека с един куршум? — уточни той иронично.

Тя едва не се усмихна, но се усети навреме.

— И така може да се каже.

Той се приведе към нея, очарован да чуе това предложение, очарован от начина, по който работеше умът й.

— За какво събитие ще ги поканим?

— Балът в чест на коронацията.

— Тази помпозна история?

Организиран всяка година, за да почете управлявалите дотогава монарси, през годините балът на коронацията бе паднал до нивото на показен светски фарс. Всеки, които беше някой, посещаваше бала — съвършен терен за каймака на калдонийското светско общество, което можеше да се поперчи и за калдонийското кралско семейство, което имаше възможност да изтъкне своята изключителност пред гражданството. Не беше мислил, че Никол ще сметне такова сборище за подходящо, като се има предвид тълпата.

— Нещо като принца от приказката, който направил бал, за да си намери съпруга, не мислиш ли? Само че се съмнявам някоя Пепеляшка да пристигне, обута в стъклени обувки.

Никол се впусна в защита на идеята си — както той мислеше, че ще направи.

— Знам, че звучи донякъде глупаво, но никой друг няма нужда да знае, че си търсиш съпруга. Жените ще бъдат очаровани да присъстват. Ще има толкова много хора и няма да изглежда, че са там със специална цел. Ще се държат по-естествено, не мислиш ли?

Той се облегна на стола и, събрал пръсти пред гърдите си, се зае да я изучава. Не усещаше как секундите отминават. Не можеше да реши дали да гледа лицето на Никол — и начина, по който големите й очи обхождат стаята в опит да отбягнат погледа му — или нейното тяло с неговите меки извивки, едва забелязващи се под строгия костюм.

Искаше му се да разтвори сакото й. Представи си как коленичи и го прави вместо нея. След това щеше да разкопчее блузата и да разкрие меките хълмчета на гърдите й… Заля го внезапно желание, мощно и осезаемо. Господи, разкопчаването на блузата щеше да отнеме много време. Щеше да я разкъса, да издърпа сутиена и да се наслади на разголените й гърди. Щеше да я целува и гали навсякъде, докато стане напълно готова за него и започне да го моли. Тогава, и само тогава, той щеше накрая да проникне — с такова удоволствие — в нея, щеше да усети влажната й мека плът, да я чуе как вика, да…

— Ще имаш готовност, нали?

Ранд подскочи, сякаш го заляха със студена вода.

— Готовност? — повтори той. Едва успя да изломоти думата. Страхуваше се да срещне погледа й, но видя достатъчно, за да установи, че тя е в блажено неведение относно неговите долни видения.

— Става дума за бала, така че да можеш да обърнеш внимание на кандидатките.

— Питай Джералд. Той е в течение на моята програма — успя да изрече дрезгаво той. — Нали не очакваш да я помня наизуст?

— Не. Разбира се, че не. — Тя наведе глава и той усети, че е изненадана — и дори наранена — от неговото поведение. Имаше желание да я погали по косите, да я успокои. Тази мисъл причини остро стягане в гърдите му. Баща му беше прав. Никол напълно владееше мислите му. Беше успяла някак да го спечели и той не мажеше да мисли почти за нищо друго.

Стегни се, човече, укори се Ранд. Скочи от стола.

Внезапното му движение стресна Никол. Тя затвори папката и я стисна с две ръце. Изглеждаше по-нервна от всякога, макар че се опитваше да го прикрие. Искаше ли питане, щом се взираше така в нея…

— Винаги ходя на проклетия бал — каза той рязко. — Това е мое задължение. Сега ми кажи за плана си.

— На бала ще можеш спокойно да огледаш кандидатките — произнесе тя колебливо — и да прекараш толкова време с тях, колкото пожелаеш.

— Разбирам — кимна той бавно. Вече бе приел идеята, изглеждаше разумна. И все пак вътре в себе си усещаше, че в доводите й се крие нещо повече от това, което бе разкрила. За да я предразположи, той повдигна въпросително вежди, мълчаливо насърчавайки я да продължи.

Тя захапа въдицата.

— Е, добре, Ранд — поде тя с въздишка, станала отново директната жена, която му харесваше. Техните опити да се държат хладно и делово накрая винаги преминаваха в непринудена фамилиарност. — Имам чувството, че сме се запънали заради няколкото не особено сполучливи кандидатури досега.

— Истинска катастрофа бяха, Никол. Да си го кажем направо.

— Е, добре, катастрофа — съгласи се тя с нотка на нетърпение в гласа. На Ранд му стана хубаво, откри, че се усмихва на нейната неформалност. Опита се отново да стане сериозен.

— Мисля, че на никого не би харесала такава поредица от срещи на сляпо — рече Никол. — По този начин това ще се избегне.

— Да, разбирам. — Неспокоен, той отново се изправи и започна да обикаля бюрото. Облегна лакти на него и се вгледа в безхитростното й лице. — Освен това се надяваш, че това ще покаже на майка ми колко усърдно се стараеш да ме ожениш.

Тя не се сконфузи много. Наклони главата си на една страна и му се усмихна.

— Всъщност това бе едно от съображенията. Признавам си.

Ранд се намръщи, питайки се как би реагирала майка му, щом й обясни какво бе организирала Никол. Може би щеше да смекчи отношението си към нахалната американка.

Надяваше се да е така. Откри, че му е трудно да разговаря с майка си след непрекъснатите спречквания при опитите му да защити Никол. Майка му отказваше да повярва, че между тях двамата няма никаква скандална афера, отказваше да повярва, че Никол се опитва упорито да му намери съпруга. Може би този бал щеше да предложи изход.

— Може и да стане — разсъди той.

— Да убеди майка ти ли?

Той се намръщи, подразнен, че отново си мисли за Никол.

— Да си намеря съпруга.

— О… — промълви тя тихо. Изглеждаше смутена. — Разбира се.

Той я погледна замислено и скръсти ръце. През ума му мина една идея и той внезапно реши.

— Ти също ще присъстваш на бала, естествено.

— Какво? — Никол го изгледа шокирана.

Ранд се оттласна от бюрото и закрачи по изпъстрения със сложни шарки килим.

— Искам да бъдеш там, за да ми помогнеш да се справя — поясни той, като формулираше аргументите си в движение. — Можеш да ги държиш под око, да си отбелязваш реакциите им към мен, към другите. Намирам, че е дяволски трудно да следя всичките както са така, на едно място.

Щом стигна до камината, той се обърна и откри, че лицето на Никол е придобило тревожно бледа окраска. Не можеше да проумее подобна реакция. В края на краищата това беше само един бал.

— Това представлява ли проблем за теб, Никол?

Тя отвори уста и сякаш насила изрече:

— Просто не съм от тези хора…

— Тези хора? — Омръзнали му бяха изкуствените прегради, издигани между благородниците и простосмъртните. — Това са просто хора с хубави дрехи. Ще си облечеш красива рокля и всичко ще мине добре — той посочи крака й. — Колко още ще стои това нещо на глезена ти?

— Една седмица. Но аз…

— Балът е след месец, така че това не е извинение.

— Знам, но всъщност нямаш нужда от мен там, Ранд — избъбри тя бързо, сякаш страхувайки се да не я прекъсне. — Не и когато си зает с пет жени. Можем да ги обсъдим след това…

Той я прекъсна.

— От мен се очаква да обърна внимание на пет жени! Три от тях едва познавам, а другите две са ми напълно непознати. Очаквам малко помощ! — Не можеше да разбере силната й съпротива срещу едно напълно практично предложение.

— Какъв… какъв вид помощ?

— Да ми напомняш кого, по дяволите, трябва да оценявам — първо. Да ме спасяваш, ако се задържа по-дълго с някоя и времето се окаже недостатъчно. Такива неща.

— Но майка ти! — въздъхна Никол. — Тя няма да ме иска там. А баща ти…

— По дяволите майка ми! — Значи това я притесняваше. — Заради шокирания израз на лицето й той смени тона. — Ще й обясня твоя замисъл, Никол, и ще обясня защо трябва да бъдеш там. Що се отнася до баща ми, той… промени мнението си за теб. — И наистина, баща му не преставаше да настоява да направи Никол своя любовница, а той продължаваше да се противопоставя. — И за секунда не се тревожи за моите родители, чуваш ли?

Тя не изглеждаше много убедена, но накрая кимна.

— Щом казваш…