Споделени тайни

малко инстинкт за самосъхранение.

Усмихвам се невинно.

— Вече обещах, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Не знам защо това я кара да се чувства по-добре, но тя се засмива.

— Е, щом си обещал — промърморва и отваря по-широко вратата, за да вляза в

апартамента. — Но за всеки случай трябва да знаеш, че съм много шумна. Мога да крещя

като Джейми Лий Къртис.

Не би трябвало да мисля как звучи, когато крещи. Но тя сама ме наведе на тази мисъл.

Обърн ми сочи към тоалетната, аз влизам и затварям вратата зад себе си. Стискам с две

ръце ръба на умивалника, докато се взирам в огледалото. Опитвам се да се убедя, че това е

просто съвпадение. Появата й тази вечер на прага на ателието ми. Връзката й с моето

изкуство. Съвпадението на нашите презимена.

Това може би е съдба, знаеш.

Глава 5

ОБЪРН

Какво, по дяволите, правя? Аз не постъпвам така. Не каня мъже в дома си.

Тексас ме превръща в уличница.

Включвам кафеника, макар отлично да знам, че не се нуждая от кофеин. Но след ден

като днешния съм сигурна, че и без това няма да мога да заспя, така че защо не, по дяволите?

Оуен излиза от тоалетната, но не се запътва към вратата. Вместо това погледът му се

насочва към картината върху стената в другия край на всекидневната. Приближава бавно към

нея и я изучава.

По-добре да не казва нищо лошо за нея. Макар че той е художник. Навярно я преценява.

Той няма как да знае, че тази картина е последното, което Адам е нарисувал за мен, преди да

почине, и тя ми е по-скъпа от всичко друго, което притежавам. Ако Оуен започне да я

критикува, незабавно ще го изгоня. Независимо от флирта помежду ни, всичко ще приключи

по-бързо, отколкото е започнало.

— Твоя ли е? — пита той и сочи картината.

Ето, започва се.

— На съквартирантката ми — лъжа аз.

Струва ми се, че ще бъде по-честен в преценката си, ако не знае, че картината е моя.

Оуен се обръща към мен и няколко секунди ме наблюдава втренчено, преди отново да се

извърне към картината. Прокарва пръсти по самия център, където две ръце се протягат една

към друга.

— Невероятно — проронва той тихо, сякаш не говори на мен.

— Такъв беше и той — мърморя под нос, знаейки, че Оуен може да ме чуе, но не ме е

грижа. — Искаш ли чаша кафе?

Гостът ми отвръща „да“ без да се обръща. Взира се в картината още известно време,

после оглежда стаята, като внимателно изучава всичко. За щастие, по-голямата част от

вещите ми са все още в Орегон и единствената следа от мен в целия апартамент е тази

картина, така че той няма да може да научи нищо за притежателката й.

Наливам му чаша кафе и я плъзвам по барплота. Оуен идва в кухнята, сяда и я притегля

към себе си. Добавям сметана и захар в моето кафе и после му ги подавам, но той ги

отмества настрани и отпива глътка кафе.

Не мога да повярвам, че той седи тук, в моя апартамент. А това, което ме стъписва още

повече е, че някак си се чувствам удобно с него. Той навярно е единственият мъж след Адам,

с когото изпитвам желание да флиртувам. Не че оттогава не съм излизала с други момчета.

Срещала съм се с неколцина. Е, добре де, с двама. И само една от тези срещи завърши с

целувка.

— Каза, че си се запознала със съквартирантката си в интернет — подхваща той. — Как

се случи това?

Струва ми се, че той ме разпитва, за да узнае повече за мен, затова изпитвам облекчение

от този незначителен въпрос.

— Кандидатствах за работа в интернет, когато реших да се преместя тук от Портланд. Тя

се свърза с мен по телефона и в края на разговора ме покани да се нанеса при нея и да си

поделим наема.

Той се усмихва.

— Сигурно си й направила страхотно първо впечатление.

— Не беше точно така — отвръщам. — Тя просто имала нужда да си подели с някого

наема, иначе щели да я помолят да напусне апартамента.

Оуен се смее.

— Изразяваш се прекалено изискано. На това му се вика да уцелиш момента.

— Я го кажи пак.

— На това му се вика да уцелиш момента — повтаря той и се подсмихва.

Аз прихвам. Той не е това, което първоначално очаквах, когато влязох в ателието му.

Предполагах, че художниците са мълчаливи, мрачни и емоционални създания. Оуен

всъщност изглежда спокоен и овладян. Определено е зрял за възрастта си, като се има

предвид факта, че е създал успешен бизнес, но всъщност е много разумен и… забавен.

Изглежда, животът му е подреден и балансиран и това навярно е най-привлекателното, което

намирам в него.

И да, разяжда ме едно противоречиво чувство, защото виждам накъде води всичко това.

И за едно типично момиче на двайсет години всичко би било вълнуващо и забавно. Нещо, за

което ще си пишете с есемеси с най-добрата си приятелка. Хей, запознах се с един

страхотен, успял мъж и той наистина изглежда нормален.

Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от

колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме

любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или

ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да

рисуват.

Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и

неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това.

Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са

привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към

онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм

забравила какво следва.

Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм

се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята

неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.

Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото

аз мълча, а той просто се взира в мен.

И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се

чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с

такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от

вечерта по този начин, без да разговаряме.

— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с

увереност, която толкова ми липсва.

Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега

тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се

опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.

— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.

Той бавно кимва.

— Да.

Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което

някога ми е казвал мъж.

— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се

сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.

Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става

прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е

толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и

ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.

— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.

Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне,

или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.

— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си

същата увереност, която се излъчва от него.

Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се

насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не

опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там,

сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз

ахвам.

Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на

всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията.

Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново

се връщат към очите ми.

— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две

крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато

погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная,

нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко,

върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в

гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода.

Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода.

Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато

пресушавам половината чаша.

Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се

засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.

Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от

джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още

веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.

— Навярно вече трябва да тръгвам.

Леле. Добре се получи.

Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.

— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що

е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради

него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се

хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се

възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.

Точно заради това никога не правя някои неща.

— Не беше момиче.

Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен.

Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам

се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се

въртели в главата ми.

Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър

пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче —

обяснява той.

Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може

би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.

Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че

не търси извинение, за да си тръгне.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от

двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му

върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато

гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но

усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.

Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме

кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота,

надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.

— Искам отново да те видя — прошепва той.

Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това,

върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той

е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и

заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби,

за да се противопоставят.

— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?

Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой

месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си

спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм

свободна.

— Да — прошепвам.

— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.

— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не

смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното

положение днес?

Той тихо се смее.

— Смятай се за уволнена.

Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя

работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да

работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.

Оуен се обръща и се запътва към входната врата.

— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.

И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му

нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и

поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.

— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от

обичайното ми ежедневие.

Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се

открехва. Той отново се появява на прага.

— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.

Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва

още малко.

— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да

влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не

познава Далас.

Аз присвивам очи към него.

— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в

своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още

по-широко.

— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.

— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.

Оуен се смее.

— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва

тоалетната ти, става ли?

Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.

— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого

мога или не мога да пускам в тоалетната си?

В отговор той ме стрелва с усмивка.

— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната

наистина беше много хубава.

Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.

— Лека нощ, Оуен.

— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата

на раковина. Много си падам по тях.

Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом

вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този

път не свалям веригата.

— Какво има сега?

— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади

се на съквартирантката си!

— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера

на Емъри.

— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.

— Извинявай, едва не забравихме.

— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.

— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.

Емъри въздъхва.

— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто

наистина ми се искаше да те чуя да изричаш кодовата дума.

Смея се.

— Съжалявам, че моята безопасност толкова те разочарова.

Тя отново въздъхва.

— Моля те. Ще я кажеш ли поне веднъж?

— Добре — простенвам аз. — Месна рокля. Щастлива ли си?

Настъпва кратка пауза, преди тя да отговори.

— Не знам. Как да разбера дали казваш кодовата дума само за да ми доставиш

удоволствие, или наистина си в опасност?

Смея се.

— Добре съм. Ще се видим, когато се прибереш. — Затварям телефона и поглеждам към

Оуен през пролуката на вратата. Веждите му се извиват и той накланя глава.

— Вашата кодова дума беше „месна рокля“? Това е малко страховито, не мислиш ли?

Усмихвам се, защото наистина е така.

— Както и изборът на апартамент, навяващ асоциация с филм на ужасите. Казах ти, че

Емъри е различна.

Той кима в знак на съгласие.

— Тази вечер се забавлявах — осведомявам го аз.

Той се усмихва.

— Аз още повече.

И двамата се усмихваме, после аз изпъвам рамене, решена да затворя вратата за

последен път.

— Лека нощ, Оуен.

— Лека нощ, Обърн — отвръща той. — Благодаря ти, че не поправяш моята граматика.

— Благодаря ти, че не ме уби — подсмихвам се в отговор.

Усмивката му изчезва.

— Засега.

Не знам дали трябва да се смея над този коментар.

— Шегувам се — бърза да ме увери той, забелязал нерешителното ми изражение. —

Шегите ми винаги са неподходящи, когато се опитвам да впечатля някое момиче.

— Не се тревожи — успокоявам го аз. — Бях впечатлена още когато влязох в ателието ти.

Той се усмихва благодарно и пъхва ръка в процепа на вратата, преди отново да я затворя.

— Почакай — възпира ме и маха с пръсти. — Подай ми ръката си.

— Защо? За да ми прочетеш лекция за това, че не бива да докосвам ръцете на непознати

през почти заключена врата?

Той поклаща глава.

— Ние далеч не сме непознати, Обърн. Дай ми ръката си.

Нерешително повдигам ръка и леко докосвам пръстите му.

Не съм сигурна какво иска той. Очите му се приковават в нашите пръсти и той опира

глава на рамката на вратата. Аз правя същото и сега двамата гледаме ръцете си, докато той

сплита своите пръсти с моите.

Стоим от двете страни на почти затворената врата и аз не проумявам защо едно просто

докосване до ръката му ме кара да търся опора в стената, но точно това правя. По ръцете ми

пробягват тръпки и аз затварям очи.

Пръстите му погалват нежно дланта ми и чертаят кръг около китката ми. Дишането ми

се учестява, а ръката ми започва да трепери. Едва се възпирам да не сваля веригата, да го

придърпам вътре и да го умолявам да направи с мен цялата това, което прави с ръката ми.

— Чувстваш ли това? — шепне той.

Кимам, защото зная, че той гледа право в мен. Усещам погледа му. Той не проронва

повече нито дума, ръката му най-после застива върху моята и аз бавно отварям очи. Оуен все

още ме наблюдава през полуоткрехнатата врата, но щом очите ми се отварят, той бързо

извръща глава към рамката и издърпва ръката си, оставяйки моята празна.

— Мамка му! — изругава той и се изправя. Прокарва ръка през косата си, сетне стиска

тила си. — Извинявай. Държа се нелепо. — Отпуска ръката си и сграбчва дръжката на

вратата. — Този път наистина си тръгвам. Преди да те изплаша — добавя с усмивка.

Усмихвам се.

— Лека нощ, ОМГ.

Той бавно поклаща глава напред-назад, докато очите му игриво се присвиват.

— Имаш късмет, че те харесвам, Обърн Мейсън Рийд.

И с тези думи Оуен затваря вратата.

— О, мили боже — шепна аз. Мисля, че навярно си падам по това момче.

*Обработка TtRG*

— Обърн.

Изпъшквам, още не съм готова да се събудя, но нечия ръка разтърсва рамото ми.

Грубо.

— Обърн, събуди се. — Гласът на Емъри. — Полицията е тук.

Тутакси се претъркулвам настрани и виждам, че съквартирантката ми се е надвесила

над мен. Спиралата е размазана под очите й и русата й коса стърчи във всички посоки.

Неочаквано развлеченият й външен вид ме стряска много повече от факта, че тя току-що бе

заявила, че полицията е тук. Сядам в леглото. Опитвам се да открия будилник, за да проверя

кое време е, но очите ми отказват да се отворят.

— Колко е часът?

— Минава девет — отвръща тя. — И… ти чу ли ме? Казах, че е дошъл полицай. Пита за

теб.

Скачам от леглото и търся дънките си. Откривам ги смачкани на пода от другата страна

на леглото. Веднага щом ги закопчавам, тършувам в шкафа за риза.

— Да не си загазила? — пита Емъри, която вече стои до вратата.

Мамка му. Забравих, че тя нищо не знае за мен.

— Това не е полицай — казвам й. — Това е просто Трей, моят зет.

Виждам, че тя все още е озадачена и това е разбираемо, защото той всъщност не ми е

зет. Просто понякога е по-лесно да го наричам така. Освен това нямам представа защо е тук.

Отварям вратата на спалнята си и виждам Трей да стои в кухнята и да си приготвя чаша кафе.

— Всичко наред ли е? — питам го. Той се извръща и щом виждам усмивката му,

разбирам, че не се е случило нищо лошо. Просто е дошъл да ме види.

— Всичко е наред — отвръща той. — Смяната ми току-що приключи и бях наблизо.

Реших да ти донеса закуска. — Той вдига един плик и го оставя върху плота. Емъри ме

заобикаля, грабва плика и го отваря.

— Вярно ли е? — пита тя и гледа към Трей. — Ченгетата наистина ли получават

безплатно понички, колкото им се иска? — Измъква една и я пъхва в устата си, докато крачи

към всекидневната. Трей я гледа презрително, но тя не забелязва. Питам се дали осъзнава, че

днес не се е поглеждала в огледалото. Съмнявам се, че й пука. Харесвам това у нея.

— Благодаря за закуската — казвам на неочаквания си гост. Сядам зад барплота,

смутена от това, че той смята, че е нормално да се появи тук без предупреждение. Особено

толкова рано сутринта. Но не казвам нищо, защото навярно съм раздразнителна заради

късното лягане и недоспиването. — Лидия днес ли се прибира?

Той поклаща глава.

— Утре сутринта. — Оставя чашата си на бара. — Къде беше миналата вечер?

Накланям глава, чудейки се защо изобщо ме пита.

— Какво имаш предвид?

Трей ме поглежда.

— Тя ми каза, че си се обадила един час по-късно.

Сега разбирам защо е дошъл. Въздъхвам.

— Наистина ли искаше да ми донесеш закуска, или го използва като извинение, за да ме

провериш?

Обиденият поглед, с който ме стрелва, ме заставя да съжаля за думите си. Въздъхвам

раздразнено и поставям ръце върху плота.

— Работех — отвръщам. — В художествена галерия срещу допълнително заплащане.

Трей стои точно на същото място, където Оуен стоеше миналата вечер. Двамата са

приблизително с еднакъв ръст, но поради някаква причина Трей изглежда по-застрашителен.

Не знам дали се дължи на полицейската униформа, или е заради втвърдените черти на

лицето му. Тъмните му очи винаги изглеждат смръщени, докато Оуен постоянно се усмихва.

Мисълта за Оуен и фактът, че довечера ще го видя, тутакси подобряват настроението ми.

— Художествена галерия? Коя?

— Тази на „Пърл“, недалеч от работата ми.

Челюстта му се стяга и той оставя чашата си с кафе на бара.

— Знам я — кима. — Синът на Калахан Джентри е собственик на сградата.

— Трябва ли да знам кой е Калахан Джентри?

Той клати глава и излива кафето си в умивалника.

— Кал е адвокат — уточнява. — А неговият син означава куп неприятности.

Обидата ме засяга, защото не я разбирам. Оуен е последният човек, който бих

асоциирала с думата „неприятност“. Трей грабва ключовете си от барплота и започва да

крачи из кухнята.

— Не ми харесва мисълта, че работиш за него.

Не че мнението на Трей има каквото и да било значение за мен, но съм малко учудена,

че изобщо прави подобно изказване.

— Няма защо да се тревожиш за това — осведомявам го. — Миналата вечер бях

уволнена. Предполагам, че не се оказах подходящ служител. — Не му казвам истинската

причина за уволнението си. Сигурна съм, че това още повече ще го разстрои.

— Добре — успокоява се той. — Ще дойдеш ли на вечеря в неделя?

Изпращам го до вратата.

— Нима някога съм пропускала?

Трей се извръща с лице към мен, след като отваря вратата.

— Е, ти никога не си пропускала и телефонно обаждане, а виж какво се случи миналата

нощ.

Туш, Трей.

Мразя конфликтите и поведението ми заплашва да сложи началото на такъв, ако не

отстъпя. Последното, от което се нуждая, е напрежение в отношенията ми с Трей или Лидия.

— Извинявай — мънкам под нос. — Снощи се прибрах късно, след като вчера работих

на две места. Благодаря ти за закуската. Ще бъда по-мила, когато следващия път се появиш

без предупреждение.

Той се усмихва и вдига ръка, за да затъкне кичур коса зад ухото ми. Жестът е интимен и

не ми се нрави, че Трей се чувства достатъчно комфортно, за да си го позволи.

— Всичко е наред, Обърн. — Той отпуска ръката си и излиза в коридора. — Ще се

видим в неделя вечер.

Затварям вратата и се облягам на нея. Напоследък Трей се държи съвсем различно с мен.

Когато живеех в Портланд, никога не съм се срещала с него. Но преместването ми в Тексас

направи почти постоянно присъствието му в живота ми. Опасявам се, че двамата не сме на

едно мнение по въпроса за значението на думата „приятелство“.

— Този тип не ми харесва — заявява Емъри.

Поглеждам към всекидневната, където тя седи на дивана и яде поничката си, докато

прелиства списание.

— Ти дори не го познаваш — опитвам се да защитя Трей.

— Много повече ми хареса мъжът, който дойде с теб миналата нощ. — Тя дори не си

дава труд да вдигне очи от списанието, докато ме критикува.

— Снощи си била тук?

Съквартирантката ми кимва, отпива щедра глътка от содата си и отново не ме удостоява

с поглед.

— Аха.

Какво? Нима тя си мисли, че това е нормално?

— Беше ли тук, когато ти се обадих за кодовата дума?

Емъри отново кимва.

— Бях в стаята си. Наистина много ме бива в подслушването — заявява безцеремонно.

Аз също кимам и се запътвам обратно към спалнята си.

— Добре е да го знам, Емъри.

Глава 6

ОУЕН

Ако бях по-умен, сега щях да съм у дома и да се преобличам.

Ако бях по-умен, мислено щях да се подготвям да отида в апартамента на Обърн, след

като това й бях обещал за тази вечер.

Ако бях по-умен, нямаше да седя тук. В очакване баща ми да влезе през вратата и да

види ръцете ми, закопчани зад гърба с белезници.

Не знам какво би трябвало да изпитвам в момента, но единственото, което чувствам, са

отеклите ми, вкочанени ръце. Знам само, че той всеки миг ще влезе през вратата и

последното, което искам, е да го погледна в очите.

Вратата се отваря.

Отвръщам поглед.

Чувам стъпките му, когато той бавно влиза в стаята. Размърдвам се на стола, но заради

метала, сключен около китките ми, не мога да се движа. Прехапвам долната си устна, за да

не изрека нещо, за което после ще съжалявам. Прехапвам я толкова силно, че усещам вкуса

на кръвта. Продължавам да не го поглеждам, като предпочитам да се съсредоточа върху

плаката, висящ на стената. Представлява поредица от снимки, на които се вижда

прогресиращото въздействие на метадона върху човек, приемащ го от десет години. Взирам

се в тях, осъзнавайки, че на всичките десет е изобразен един и същ мъж и всички са

полицейски снимки, направени след ареста. Това означава, че този тип е бил арестуван поне

десет пъти.

С девет повече от мен.

Баща ми сяда насреща ми и въздъхва. Въздишката му е толкова дълбока, че дъхът му

достига до мен през масата. Отмествам се с няколко сантиметра.

Дори не желая да знам какво става в момента в главата му. Знам само какво става в

моята и там няма нищо освен огромно море от разочарование. Не толкова заради ареста ми,

колкото заради това, че подведох Обърн. Изглежда, в живота й е имало доста хора, които са я

разочаровали и аз се ненавиждам, защото съм на път да стана един от тях.

Мразя това.

— Оуен — казва баща ми, опитвайки се да привлече вниманието ми.

Не реагирам. Чакам го да довърши, но той не изрича нищо друго, освен името ми.

Не ми харесва това мълчание, защото знам, че има дяволски много неща, които иска да

ми каже в момента. Всъщност със сигурност има много неща, които аз бих искал да му кажа,

но Калахан Джентри и синът му не са особено добри в общуването.

След нощта, когато Оуен Джентри стана единственият син на Калахан Джентри.

Това вероятно е единственият ден в целия ми живот, с който не бих заменил този. Онзи

ден е причината да продължавам да правя гадости. Онзи ден е причината да седя тук,

принуден да говоря с баща ми за възможностите, от които трябва да избирам.

Понякога се питам дали Кеъри все още може да ни вижда. Чудя се какво ли би си

помислил за това, в което се бяхме превърнали.

Откъсвам поглед от плаката и се взирам в баща си. През изминалите няколко години

двамата сме усъвършенствали изкуството на мълчанието.

— Мислиш ли, че Кеъри може да ни види в момента?

Лицето на татко запазва безизразното си изражение. Единственото, което съзирам в

очите му, е разочарование. Не знам дали това е разочарование, защото се е провалил като

баща, или защото се намирам в тази ситуация, или е разочарование, задето току-що споменах

Кеъри.

Никога не говоря за брат си. Моят баща никога не споменава брат ми. Не знам защо

правя това сега.

Навеждам се напред и приковавам очи в неговите.

— Какво смяташ, че мисли Кеъри за мен, татко? — питам спокойно. Толкова спокойно.

Ако гласът ми беше цвят, щеше да бъде бял.

Баща ми стиска челюсти, затова продължавам:

— Мислиш ли, че е разочарован от неспособността ми просто да откажа?

Баща ми въздъхва и отвръща поглед, прекъсвайки визуалния контакт. Карам го да се

чувства неловко. Не мога да се наведа повече, отколкото в момента, затова придвижвам стола

си към него, докато гърдите ми не опират масата помежду ни. Сега съм максимално близо до

него, доколкото това е възможно.

— Какво смяташ, че мисли Кеъри за теб, татко?

Това изречение би трябвало да е черно.

Баща ми стоварва юмрук върху масата и столът му пада назад, когато той рязко се

изправя. Два пъти обикаля стаята и рита стола, който се удря в стената. Продължава да

кръстосва разстоянието от единия до другия край на малката стая, което е не повече от два

метра. Той е толкова бесен и аз се чувствам зле, задето сме в такава малка стая. Човек се

нуждае от пространство, за да излее целия гняв, насъбран в душата му. Би трябвало да вземат

под внимание подобни ситуации, когато арестуват хора и ги набутват в тесни стаички, за да

се срещнат с адвокатите си. Защото никога не се знае кога адвокатът е и баща, а този баща се

нуждае от място, за да даде воля на своя гняв.

Той няколко пъти вдишва и издишва дълбоко. Точно така, както ни учеше да правим

двамата с Кеъри, когато бяхме малки. Като двама братя, ние доста се биехме. Не повече,

отколкото другите братя, но тогава, когато Калахан Джентри беше баща, той би направил

всичко, за да ни научи как да овладяваме гнева си, а не да се впускаме във физическа

разправа.

— Само вие можете да контролирате реакциите си — напътстваше ни той. — Никой

друг, освен вас, не е в състояние да го стори. Можете да контролирате гнева си, можете да

контролирате и щастието. Владейте се винаги, момчета.

Питам се дали не би трябвало сега да му припомня тези думи.

Вероятно не. Той не желае да го прекъсвам, докато мълчаливо се опитва да убеди себе

си, че аз не съм имал предвид това, което съм казал. Опитва се да си повярва, че съм го

изрекъл само защото съм под голямо напрежение.

Калахан Джентри умее да се самозалъгва.

Ако трябва да го нарисувам в този миг, бих го нарисувал с всички оттенъци на синьото,

които бих могъл да намеря. Той спокойно слага длани върху масата помежду ни. Взира се в

ръцете си, за да не гледа към мен. Вдишва бавно и дълбоко въздух, сетне го изпуска още по-

бавно.

— Веднага щом мога, ще внеса гаранцията ти.

Искам той да си мисли, че ми е безразлично. Но не е вярно. Не искам да бъда тук, но

нищо не мога да променя.

— И без това няма къде другаде да отида — заявявам аз.

Всъщност е вярно, нали? Вече съм закъснял, дори да се появя в този момент. А и няма

начин да отида сега и да кажа на Обърн къде съм бил. Или защо. Освен това, миналата нощ

повече или по-малко ме предупредиха да стоя далеч от нея, така че и това е достатъчна

причина.

Така че — да. Кому е нужна гаранция? Не и на мен.

— И без това няма къде другаде да отида — повтарям.

Очите на баща ми срещат моите и за пръв път забелязвам в тях сълзи. С тези сълзи идва

надеждата. Надеждата, че той е достигнал преломния момент. Надеждата, че това беше

последната капка. Надеждата, че той най-после ще каже: „Как мога да ти помогна, Оуен?

Как да променя всичко, за да е по-добре за теб?“.

Ала нито едно от тези неща не се случва и моята надежда изчезва, както и сълзите в

очите му. Той се обръща и отива към вратата.

— Ще поговорим довечера. У дома.

След миг вече го няма.

* * *

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — пита Харисън. — Изглеждаш

отвратително.

Аз сядам зад бара. Не съм спал цяло денонощие. Веднага щом преди няколко часа бе

внесена гаранцията ми, аз се запътих право към ателието. Дори не си дадох труд да отида в

дома на баща ми, за да обсъждам тази ситуация, защото ми е нужно още малко време, преди

да мога да се срещна лице в лице с него.

Вече е почти полунощ и аз знам, че Обърн навярно отдавна е заспала или е прекалено

бясна, за да заспи, защото така и не се появих тази вечер, както й бях обещал. Макар че може

би е за добро. Трябва да подредя живота си, преди тя да стане част от него.

— Миналата нощ ме арестуваха.

Харисън тутакси спира да налива чашата бира, която се кани да ми подаде. Изправя се и

ме поглежда смаяно в лицето.

— Извинявай… да не би току-що да каза „арестуваха“?

Кимам и се пресягам през бара, за да взема полупълната чаша с бира.

— Надявам се, че ще ми обясниш — казва той, докато наблюдава как отпивам щедра

глътка. Оставям чашата на бара и избърсвам уста.

— Арестуван за притежание.

Реакцията на Харисън е смесица от яд и тревога.

— Почакай за секунда — ужасява се той и снижава гласа си до шепот. — Не си им казал,

че аз…

— Разбира се, че не — прекъсвам го, преди да продължи, засегнат, че изобщо може да

ме пита за това.

— Отказах да кажа откъде съм взел хапчетата. За нещастие, това няма да ми помогне в

съда. Очевидно те са благосклонни, когато издаваш своите. — Смея се и клатя глава. —

Шибана работа, нали? Учим децата си да не доносничат, но като пораснем ни награждават за

това.

Харисън не отговоря. Знам всичко, което иска да ми каже, но той предпочита да го

запази за себе си.

— Харисън — казвам и се накланям напред. — Всичко е наред. Ще бъде наред. Това е

първото ми нарушение, затова не ми се вярва, че ще ми дадат голяма…

Той клати глава.

— Не е наред, Оуен! Вече цяла година ти повтарям да престанеш с тази гадост. Знаех, че

рано или късно ще загазиш. Мразя да съм този, който натяква „нали ти казах“, но аз, дявол да

го вземе, съм ти го казвал поне милион пъти.

Въздъхвам. Прекалено съм уморен, за да слушам проповедите му точно сега. Изправям

се, оставям десетдоларова банкнота на бара, обръщам се и си тръгвам.

Макар че той е прав. Неведнъж ме е предупреждавал. И не е единственият, защото

самият аз съм си казвал, че някой ден ще загазя, при това от дяволски по-дълго време,

отколкото Харисън.

Глава 7

ОБЪРН

— Да ви налея ли още?

— Разбира се — отвръщам и се усмихвам на сервитьорката, макар да не съм сигурна, че

имам нужда от това. Би трябвало просто да си тръгна, ала все още някаква малка частица в

мен се надява, че Лидия ще се появи. Със сигурност не е забравила.

Споря със себе си дали да й изпратя, или не, още един есемес. Тя закъснява с повече от

час и аз седя тук, изпълнена с жалката надежда, че няма да се наложи да стана и да си

тръгна.

Не че тя е първият човек, който ми връзва тенекия. Първенството води Оуен Мейсън

Джентри.

Трябваше да знам. Трябваше да съм подготвена за това. Цялата онази нощ с него

изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска, а фактът, че вече цели три седмици няма ни

вест, ни кост от него, само доказва мъдростта на решението ми да се откажа от мъжете.

Макар че все още ми горчи. Дяволски ме боли, защото когато той излезе през вратата ми

в онзи четвъртък вечерта, бях окрилена от надежда. Не само заради срещата с него, но защото

запознанството ни ме накара да помисля, че Тексас навярно не е чак толкова лош. Може би

за пръв път си позволих да вярвам, че нещата най-после се подреждат в моя полза, че съдбата

най-после се е смилила над мен.

Болно ми е да го призная, но той се оказа измамна надежда.

Ала да бъда зарязана от Лидия боли малко повече, отколкото от Оуен, защото той поне

не ми е вързал тенекия на рождения ми ден.

Как е могла да забрави?

Няма да плача. Не искам да го правя. Проляла съм достатъчно сълзи заради тази жена и

тя повече няма да ме накара да заплача.

Сервитьорката се връща на масата и ми долива питието. Моето безалкохолно питие.

Пия жалката сода и седя сама в ресторанта, излъгана за втори път през този месец, а

днес е моят двайсет и първи рожден ден.

— Донесете ми сметката — поръчвам на сервитьорката, най-сетне капитулирала пред

съдбата. Жената ме поглежда съжалително, докато оставя сметката на масата. Плащам и си

тръгвам.

Ненавиждам случайността, която ме принуждава да минавам покрай ателието му, когато

се връщам от работа на път за вкъщи. Или в този случай, на път за вкъщи, след като са ми

вързали тенекия. Понякога лампите в апартамента му на втория етаж светят и аз се изпълвам

с непреодолимо желание да подпаля сградата.

Всъщност не е вярно. Това е малко жестоко. Не бих изгорила красивите му картини.

Само него.

Когато приближавам до сградата, се спирам и се взирам в нея. Може би от сега нататък

си струва да предпочета да повървя малко повече, но да не минавам никога оттук. Ала преди

да избера нов маршрут, навярно трябва да оставя признание. От три седмици исках да го

сторя, а тази вечер всичко се е подредило идеално, за да разпали достатъчно гнева в мен и да

го направя.

Отправям се към входната врата на сградата и се взирам в процепа, през който се пускат

листчетата, като в същото време ровя в чантата за лист и химикалка. Нямам лист, затова

продължавам да тършувам, докато попадам на сметката от фантастичната вечеря в чест на

рождения ми ден, която току-що споделих със себе си. Обръщам бланката, притискам я към

стъклото на прозореца и започвам да пиша своето признание.

Преди три седмици срещнах един наистина страхотен мъж. Той ме научи да танцувам,

припомни ми усещането да флиртуваш, изпрати ме до вкъщи, накара ме да се усмихвам, а

после…

ТИ СИ НЕГОДНИК ОУЕН!

Натискам капачката на химикалката, за да я затворя. Пъхам я обратно в чантата. Колкото

и да е странно, написаното на листа наистина ме кара да се почувствам по-добре. Понечвам

да сгъна сметката, но после я приглаждам и отново вадя химикалката, за да добавя още едно

изречение.

P.S. Инициалите ти са глупави.

Така е много по-добре. Пъхам признанието в процепа, преди да имам достатъчно време,

за да размисля. Отдалечавам се с няколко крачки от сградата и вдигам ръка за сбогом.

Обръщам се и се отправям към апартамента си, когато телефонът ми издава звуков

сигнал. Изваждам го и чета съобщението.

Лидия: Извинявай! Залисах се, а и днес беше такава лудница. Надявам се, че не си ме

чакала дълго. Сутринта заминавам за Пасадена, но нали ще дойдеш на вечеря в неделя?

Отново и отново чета съобщението, докато в главата ми пулсира само една мисъл:

Кучка, кучка, кучка, кучка.

Толкова съм незряла. Но хайде стига, нима не можа просто да ми каже: „Честит рожден

ден“?

Господи, колко ме боли.

Тъкмо се каня да прибера телефона в чантата, когато той отново писука. Може би си е

спомнила, че днес е рожденият ми ден. Може би се чувства малко виновна заради това. Може

би не биваше да я наричам „кучка“.

Лидия: Следващият път ми напомни, че трябва да дойда. Знаеш, че съм затънала до

гуша в работа.

Кучка, кучка, кучка. Огромна кучка.

Стискам зъби и крещя от разочарование. Не мога да я победя. Никога няма да я победя.

Не мога да повярвам, че се каня да го направя, но имам нужда от питие. Алкохолно

питие. И за мой късмет, знам точно къде ще го получа.

* * *

— Ти си излъгала.

Харисън гледа личната ми карта.

Предполагам, че е забелязал, че днес е рожденият ми ден и аз не съм била навършила

двайсет и една, когато за пръв път дойдох тук с Оуен.

— Оуен ме накара.

Харисън клати глава и ми връща документа.

— Оуен прави много неща, които не би трябвало. — Той избърсва барплота между нас и

захвърля кърпата, но аз се надявам да доизясни коментара си.

— И така, какво ще пиеш, госпожице Рийд? Отново джак и кока-кола?

Аз тутакси клатя отрицателно глава.

— Не, благодаря. Нещо не чак толкова силно.

— Маргарита?

Кимам.

Той се обръща, за да приготви първото ми законно алкохолно питие. Надявам се, че ще

сложи едно от онези миниатюрни чадърчета.

— Къде е Оуен? — пита той.

Аз въртя очи.

— Да ти приличам на бавачка на Оуен? Навярно е вътре в Хана.

Харисън се извърта, опулил очи. Свивам нехайно рамене, а той се засмива, преди отново

да се заеме с приготвянето на коктейла. Когато свършва, го оставя на бара пред мен. Аз се

намръщвам, но той протяга ръка, взема едно чадърче от буркана вдясно и го слага в питието.

— Виж дали ще ти хареса.

Поднасям маргаритата към устните си и първо облизвам солта, преди да отпия. Очите

ми светват, защото питието е много по-добро от онази гадост, която ми бе поръчал Оуен.

Кимам и му давам знак да ми приготви още един коктейл.

— Защо като за начало не изпиеш първия?

— Още един — отсичам и избърсвам устата си. — Днес е моят рожден ден и аз съм

един отговорен възрастен, който иска две питиета.

Раменете му се повдигат с въздишка, той поклаща глава, но изпълнява поръчката ми.

Което е добре, защото тъкмо когато довършва втория ми коктейл, поръчвам трети. Защото

мога. Защото днес е рожденият ми ден, аз съм сама, Портланд е най-отгоре в тази страна, аз

съм тук долу, всъщност на самото дъно, а Оуен Мейсън Джентри е огромен негодник!

А Лидия е кучка.

Глава 8

ОУЕН

— Тук има някой, когото познаваш.

Нужни са ми няколко секунди, за да се окопитя след среднощния звън на телефона.

Сядам в леглото и разтривам очи.

— Харисън?

— Спиш ли? — Гласът му звучи шокирано. — Още няма един сутринта.

Провесвам крака от края на леглото и притискам длан към челото си.

— Беше трудна седмица. Почти не съм спал. — Ставам и търся дънките си. — Защо се

обаждаш?

Настъпва пауза и аз чувам подрънкване от другия край на линията.

— Не! Не може да пипаш това! Сядай!

Отдалечавам телефона от ухото си, за да не ми спука тъпанчето.

— Оуен, най-добре си домъкни задника тук. Казах й, че скоро ще затварям и тя не прие

добре новината.

— За какво говориш? За кого говориш?

И тогава ме осенява.

Обърн.

— Мамка му. Идвам веднага.

Харисън затваря, без да се сбогува, а аз нахлузвам тениската презглава и хуквам надолу

по стълбата.

Защо си там, Обърн? И защо си там сама?

Отварям входната врата и изритвам настрани няколко признания, натрупали се пред нея.

Обичайно през седмицата са около десетина, но през съботите броят им се утроява.

Обикновено ги нахвърлям на купчина и не ги чета, преди да съм готов да нарисувам нова

картина, но едно от признанията на пода привлича погледа ми. Забелязвам го, защото върху

него е написано името ми, и го вдигам.

Преди три седмици срещнах един наистина страхотен мъж. Той ме научи да танцувам,

припомни ми усещането да флиртуваш, изпрати ме до вкъщи, накара ме да се усмихвам, а

после…

ТИ СИ НЕГОДНИК, ОУЕН!

P.S. Инициалите ти са глупави.

Признанията трябва да са анонимни, Обърн. Това не е анонимно. Макар да ме напушва

смях, признанието й ми напомня колко силно я разочаровах и обидих. Вероятно аз съм

последният човек на земята, който тя би искала да й се притече на помощ.

Но въпреки това пресичам улицата, отварям вратата на бара и се оглеждам за нея.

Харисън забелязва, че приближавам и кимва с глава към тоалетната.

— Тя се крие от теб.

Хващам се за тила и гледам към тоалетните.

— Какво прави тя тук?

Харисън свива рамене.

— Предполагам, че празнува рождения си ден.

Той сигурно се шегува. Възможно ли е да се почувствам по-гадно?

— Днес е рожденият й ден? — Запътвам се към тоалетните. Защо не ми се обади по-

рано?

— Тя ме накара да се закълна, че няма да го направя.

Чукам на вратата на дамската тоалетна, но не получавам отговор. Бавно я отварям и

веднага забелязвам краката й да стърчат от последната кабинка.

По дяволите, Обърн.

Спускам се натам, но бързо спирам, когато виждам, че тя не е в безсъзнание. Всъщност е

напълно будна. Изглежда, се е устроила доста удобно за някой, проснат на пода в тоалетната

на бара. Опряла е глава на вратата на кабинката и ме гледа.

Гневът в очите й не ме изненадва. Навярно и аз не бих пожелал да говоря със себе си

точно сега. Всъщност дори не смятам да я принуждавам да говори с мен. Просто ще седна на

пода до нея.

Тя ме наблюдава, докато влизам в кабинката и се настанявам право пред нея.

Придърпвам колене, обхващам ги с ръце, сетне облягам глава на стената.

Тя не отмества поглед от мен, не говори, не се усмихва. Просто въздъхва бавно и

разочаровано поклаща глава с едва доловимо движение.

— Изглеждаш ужасно, Оуен.

Усмихвам се, защото тя не изглежда толкова пияна, колкото се опасявах. Но навярно е

права. От три дни не съм се поглеждал в огледалото. Така става, когато се потопя в работата

си. Дори не съм се бръснал и сигурно съм доста брадясал.

Самата тя никак не изглежда ужасно и навярно трябва да й го кажа. Изглежда тъжна и

малко пияна, но за момиче, проснало се на пода на тоалетната, има дяволски привлекателен

вид.

Знам, че трябва да й се извиня за това, което направих. Знам, че това е единственото,

което сега трябва да прозвучи от устата ми, но не искам да й казвам истината. Предпочитам

да е разочарована, задето й вързах тенекия, отколкото да узнае истинската причина за

постъпката ми.

— Добре ли си?

Тя върти очи и забива поглед в тавана и аз виждам, че се опитва да преглътне сълзите си.

Вдига ръце към лицето си и разтърква нагоре-надолу страните си в опит да изтрезнее или

може би защото просто е ядосана, че съм тук. Навярно по малко и от двете.

— Тази вечер ми вързаха тенекия.

Обърн продължава да се взира в тавана. Не знам как да се чувствам от признанието й,

защото първата ми реакция е ревност и осъзнавам, че това не е честно. Просто не ми харесва

мисълта, че тя е толкова разстроена заради някой друг, макар че това всъщност изобщо не е

моя работа.

— Някакъв мъж ти е вързал тенекия и заради това си прекарала остатъка от вечерта,

напивайки се в бара? Не ти приляга.

Брадичката й мигом се отпуска върху гърдите и тя поглежда през миглите си.

— Никакъв мъж не ми е вързал тенекия, Оуен. Това беше много нахално от твоя страна.

И за твое сведение, открих, че ми харесва да пия. Просто не харесах твоето питие.

Не бива да се концентрирам върху онази една дума в изречението й, но…

— Била си зарязана от момиче?

Нямам нищо против лесбийките, но моля те, не бъди такава. Не така си представях

края на нашите отношения.

— Не е момиче — тросва се тя. — Една кучка ми върза тенекия. Една голяма,

егоистична кучка.

Думите й ме карат да се усмихна, макар че в тях няма нищо смешно. Няма нищо весело

в нейното положение, но начинът, по който мръщи нос, докато обижда този, който я е

огорчил, е много сладък.

Протягам крака от двете страни на нейните. Тя изглежда също толкова съсипана, както

се чувствам и аз.

Страхотна двойка сме, няма що.

Отчаяно искам да й призная истината, но знам, че това няма да направи отношенията ни

по-добри, отколкото са в момента. Истината е по-безсмислена от лъжата и аз дори не знам

кое от двете да избера занапред.

Единственото, което знам е, че независимо дали е тъжна, или развълнувана, Обърн

излъчва успокояваща енергия. Всеки ден от живота си имам чувството, че се опитвам да се

изкача нагоре с асансьор, който се движи само надолу. И без значение колко усилено се

опитвам да стигна до горе, аз стоя на едно и също място, бягам, но без да помръдна. Но

когато съм с нея, нямам чувството, че съм в този асансьор. Сякаш съм върху подвижна

пътека, която с лекота ме отнася напред. Като че ли мога най-после да се отпусна, да поема

дъх и да не чувствам постоянното напрежение, принуждаващо ме да бягам нагоре, за да не

падна на дъното.

Нейното присъствие ме успокоява, отпуска ме, кара ме да вярвам, че околният свят

може би не е толкова труден и отчайващ, както изглежда, когато тя не е наблизо. Затова

колкото и жалко да изглеждаме двамата в този миг, седнали на пода в женската тоалетна, не

бих искал да бъда никъде другаде.

— ОМГ — казва тя и се накланя, за да дръпне косата ми. Лицето й се смръщва и аз не

мога да разбера защо толкова се гневи на косата ми точно в този момент. — Трябва да

оправим тази свинщина — мърмори тя.

Слага ръка на стената, а с другата се опира на рамото ми и се надига. Когато се изправя,

ми протяга ръка.

— Ела, Оуен. Смятам да оправя твоята свинщина.

Честно казано, не съм съвсем сигурен, че е достатъчно трезва, за да оправя каквото и да

било. Но нямам нищо против, защото все още съм на своята подвижна пътека и безропотно

съм готов да я последвам, където и да ме заведе.

— Нека да измием ръцете си, Оуен. Подът е мръсен. — Обърн приближава до

умивалника и пръска течен сапун върху дланта ми. Поглежда ме в огледалото, а сетне свежда

поглед към ръката ми. — Ето ти малко сапун — мърмори тя и го размазва върху дланта ми.

Не я разбирам. Не знам колко е изпила, но не това очаквах от тазвечерната ни среща.

Особено след като прочетох признанието й.

Ние мием мълчаливо ръцете си. Тя издърпва две хартиени кърпи и ми подава едната.

— Подсуши си ръцете, Оуен.

Вземам хартиената кърпа и послушно изпълнявам нареждането й. Сега тя е уверена,

поела е нещата в свои ръце и аз мисля, че е най-добре да я слушам. Докато не изясня доколко

е пияна, не желая да правя нищо, което може да предизвика друга реакция, различна от

сегашното й спокойно поведение.

Отивам до вратата и я отварям. Тя се отдръпва от умивалника и аз забелязвам, че леко се

препъва, но бързо се подпира на стената. Свежда глава към обувките си и ядно ги оглежда.

— Шибани токчета — мърмори. Само дето обувките й нямат токчета. Тя е обута в черни

балеринки с равни подметки, но въпреки това ги обвинява.

Връщаме се обратно в бара, където Харисън вече е затворил и дори е угасил част от

лампите. Той повдига вежда, когато минаваме покрай него.

— Харисън? — казва тя и насочва пръст към него.

— Обърн — с равен глас отвръща той.

Тя размахва пръст и аз виждам, че Харисън го напушва смях, но се сдържа.

— Запиши всички онези прекрасни питиета в сметката ми, става ли?

Той клати глава.

— Ние приключваме всички сметки в края на вечерта.

Обърн слага ръце на кръста и цупи устни.

— Но аз нямам пари. Изгубих чантата си.

Харисън се навежда и й подава чантата иззад бара.

— Не си я изгубила. — Побутва я по плота, а тя се взира в чантата си, сякаш е

разстроена, че не я е изгубила.

— Е, по дяволите. Сега трябва да ти платя. — Тя пристъпва напред и отваря чантата. —

Ще платя само едно питие, защото дори не съм убедена, че си сложил алкохол във второто.

Харисън ме поглежда и върти очи, после побутва парите обратно към нея.

— За сметка на заведението. Честит рожден ден — казва той. — И само за сведение, ти

изпи три коктейла. И всичките с алкохол.

Обърн премята през рамо дръжката на чантата.

— Благодаря. Ти си единственият човек в целия щат Тексас, който днес ме поздрави за

рождения ден.

Възможно ли е да се ненавиждам повече, отколкото преди три седмици? Да, абсолютно.

Тя се извръща към мен и вирва брадичка, съзирайки изражението на лицето ми.

— Защо толкова си увесил нос, Оуен? Ние ще оправим твоята свинщина, забрави ли? —

Пристъпва към мен и ме хваща за ръката. — Довиждане, Харисън. Мразя те, задето се обади

на Оуен.

Харисън се усмихва и ме стрелва с тревожен поглед, сякаш мълчаливо ми пожелава

късмет. Аз свивам рамене и я оставям да ме влачи зад себе си, докато вървим към изхода.

— Днес получих подаръци от Портланд — осведомява ме Обърн, докато приближаваме

изхода. — Хората в Портланд ме обичат. Мама и татко. Братята и сестрите ми.

Бутам вратата и я оставям да мине първа. Днес е първи септември — честит рожден ден

— и нощта в Тексас е необичайно хладна за сезона.

— Но колко хора от Тексас, които твърдят, че ме обичат, ми подариха подарък? Отгатни

от първия път.

В действителност не искам да отгатвам. Отговорът е очевиден и аз искам да поправя

факта, че никой в Тексас не й е подарил днес подарък. Бих й казал, че можем още сега да

отидем да й купим един, но не и когато е пияна и сърдита.

Наблюдавам я, докато потърква с ръце голите си рамене и вдига поглед към небето.

— Мразя времето в твоя Тексас, Оуен. Тук е толкова влажно. През деня е горещо, през

нощта е студено, а през останалото време е непредсказуемо.

Искам да изтъкна, че включването на деня и нощта не оставя място за „останалото

време“. Но не мисля, че точно сега е подходящият момент да се впускам в подробности. Тя

продължава да ме тегли в посока, която не води към ателието ми, нито към апартамента й.

— Къде отиваме?

Обърн пуска ръката ми и забавя крачка, докато вървим един до друг. Искам да обвия

ръка около кръста й, за да не се спъне заради „токчетата“, но мисля, че тя полека-лека

изтрезнява и с нетърпение чакам скоро да дойде на себе си. Съмнявам се, че иска да съм

близо до нея, още по-малко да я прегръщам през кръста.

— Почти стигнахме — обявява тя, докато рови из чантата си. Спъва се няколко пъти и

всеки път ръцете ми се стрелват нагоре, готови да я подхванат, но тя някак си успява да

възстанови равновесие.

Изважда ръката от чантата си и я вдига, поклащайки връзка ключове толкова близо до

лицето ми, че докосват носа ми.

— Ключове — осведомява ме тя. — Намерих ги.

Усмихва се, сякаш се гордее със себе си, затова и аз й се усмихвам. Обърн размахва ръце

пред гърдите ми, за да спра да вървя. Сочи към салона за красота, пред който стоим, и ръката

ми инстинктивно се стрелва закрилнически към косата ми.

Тя пъхва ключа в ключалката и за съжаление, вратата се отваря с лекота. Моята

спътница я бута и с жест ме подканва да вляза пръв.

— Ключът за лампите е вляво от вратата — упътва ме. Аз се обръщам към моето ляво и

тя простенва.

— Не, Оооуен. Другото ляво.

Сдържам усмивката си, протягам се надясно и включвам осветлението. Наблюдавам я

как се запътва целеустремено към един от фризьорските столове. Пуска чантата върху плота

пред огледалото, сетне хваща облегалката на стола и го завърта към мен.

— Сядай.

Положението никак не е добро. Кой мъж би позволил на пияно момиче да го доближи с

ножица в ръка?

Мъж, който е излъгал пияното момиче и се чувства адски виновен заради това.

Поемам нервно дъх и сядам на стола. Тя ме завърта, за да се озова с лице към

огледалото. Ръката й застива над набора от гребени и ножици, сякаш е хирург, решаващ с

какъв инструмент да ме разреже.

— Ти наистина си се запуснал — цъка укорително тя и грабва един гребен. Застава пред

мен и се взира съсредоточено в косата ми, докато я разчесва с гребена. — Поне вземаш ли

душ?

Свивам рамене.

— Понякога.

Тя клати разочаровано глава, докато се пресяга назад за ножица. Когато отново се

извръща към мен, лицето й е добило съсредоточено изражение. Щом ножицата приближава

към главата ми, аз се паникьосвам и се опитвам да се надигна.

— Оуен, престани — усмирява ме тя и натиска надолу раменете ми, за да седна обратно

на стола. Опитвам се нежно да я отместя настрани, за да стана, но тя отново ме бута на

стола. Ножицата все още е в лявата й ръка и аз знам, че не е нарочно, но се намира прекалено

близо до гърлото ми, за да се чувствам спокойно. Ръцете й са върху гърдите ми и аз виждам,

че само я ядосах още повече с неудачния си опит за бягство.

— Косата ти има въпиюща нужда от подстригване, Оуен — осведомява ме тя. — Всичко

е наред. Няма да ти взема пари, нуждая се от практика. — Вдига единия си крак и слага

коляно върху бедрото ми, сетне прави същото и с другия.

— Не мърдай. — Сега, след като с тялото си ме е приковала към стола, Обърн се

повдига и започва да се занимава с косата ми.

Тя се е настанила в скута ми и вече не е нужно да се притеснява, че ще избягам. Няма

начин да го направя.

Гърдите й са право пред мен и въпреки че закопчаната й догоре риза не разкрива нищо,

фактът, че се намирам толкова близо до такава интимна част от тялото й, ме кара направо да

залепна на стола. Внимателно вдигам ръце към кръста й, за да я придържам да не падне.

Когато я докосвам, Обърн застива и свежда поглед към мен. Нито един от двамата не

проговаря, но аз знам, че тя чувства същото. Прекалено съм близо до нея, за да не забележа

реакцията й. Дъхът й секва ведно с моя.

Тя нервно се извръща настрани щом погледите ни се срещат и започва да кълца косата

ми. Честно мога да заявя, че никога досега не са ме подстригвали по този начин. В

бръснарницата не можеш да получиш такова обслужване.

Усещам как ножицата стриже косата ми и тя изпухтява.

— Твоята коса наистина е много гъста, Оуен. — Произнася го така, сякаш вината е моя и

това я дразни.

— Не трябваше ли първо да я намокриш?

Ръцете й застиват в косата ми веднага щом задавам въпроса. Тя се отпуска надолу,

докато бедрата й не се опират в прасците й. Сега се гледаме един друг в очите. Ръцете ми все

още са на кръста й, тя все още е в скута ми, а аз се наслаждавам на необичайната поза на

това спонтанно подстригване, но по внезапно разтрепераната й долна устна виждам, че съм

единственият, на когото това му харесва.

Ръцете й увисват безволно отстрани и тя изпуска гребена и ножицата на пода. Виждам

напиращите й сълзи и не знам какво да направя, за да ги спра, тъй като не съм сигурен кое ги

е причинило.

— Забравих да я намокря — проронва тя с пораженска нотка в гласа и унило клати

глава. — Аз съм най-калпавата фризьорка в целия свят, Оуен.

И се разридава. Вдига ръце към лицето си, опитвайки се да скрие сълзите или срама си,

или и двете. Навеждам се напред и отдръпвам ръцете й от лицето.

— Обърн.

Тя не отваря очи, за да ме погледне. Седи със сведена глава и я тръска, нежелаеща да ми

отговори.

— Обърн — повтарям аз и този път обхващам страните й в шепи. Държа лицето й в

ръцете си, омагьосан от мекотата на кожата й. Сякаш дланите ми докосват вълшебна смесица

от коприна, сатен и грях.

Господи, ненавиждам се, задето съсипах всичко това. Ненавиждам се, задето не знам

как да го поправя.

Притеглям я към себе си и за мое изумление тя ми позволява. Ръцете й все още висят

отстрани, но сега лицето й е заровено във врата ми.

Защо се издъних така, Обърн?

Слагам ръка на тила й и доближавам устни към ухото й. Имам нужда тя да ми прости,

но не съм сигурен дали ще може, без да й обясня причините за постъпката ми. Единственият

проблем е, че аз съм този, който чете признанията. Не съм свикнал да ги пиша и със

сигурност не съм свикнал да ги изричам на глас. Но аз все още изпитвам нуждата тя да знае

колко отчаяно искам случващото се сега да беше различно. Искам и преди три седмици

всичко да беше различно.

Държа я здраво, за да я накарам да почувства искреността на думите ми.

— Съжалявам, че тогава не дойдох.

Обърн мигом се сковава в ръцете ми, сякаш извинението ми я е отрезвило. Не знам дали

това е добро, или лошо. Наблюдавам внимателно как тя бавно се отдръпва от мен. Чакам

отговор или някаква реакция, но тя се затваря като мида в черупката си.

Не я обвинявам. Тя не ми дължи нищо.

Извръща глава, за да се освободи от ръката ми, обгръщаща тила й. Аз я отдръпвам, тя се

хваща за подлакътниците на стола, оттласква се и слиза от скута ми.

— Прочете ли моето признание, Оуен?

Гласът й е твърд, няма и следа от неотдавнашните сълзи. Когато се изправя, изтрива

лице с пръсти.

— Да.

Обърн кима и стиска устни. Поглежда към чантата си и я грабва заедно с ключовете.

— Това е добре. — Отправя се към вратата. Аз бавно ставам, страх ме е да погледна в

огледалото и недовършеното подстригване. За щастие, тя гаси светлините, преди да имам

възможност да видя новата си прическа.

— Прибирам се у дома — заявява тя, докато държи вратата отворена. — Не се чувствам

много добре.

Глава 9

ОБЪРН

Имам четирима братя и сестри на възраст от шест до дванайсет години. Когато съм се

родила, родителите ми са били в гимназията и са чакали няколко години, преди да имат още

деца. Нито майка ми, нито баща ми са ходили в колеж, а татко от осемнайсетгодишен работи

в завод. Заради това сме отраснали със семеен бюджет. Много строг бюджет. Икономичен

бюджет, който не позволяваше климатиците да остават включени през нощта.

— За това са прозорците — казваше баща ми, ако някой се оплачеше.

Може би съм наследила неговия навик да бъда пестелива, но това ми беше от полза,

когато се преместих да живея при Емъри. Едва не са я изгонили от жилището, когато старата

й съквартирантка не могла да внесе навреме своята половина от наема, затова такива неща

като климатик не се смятаха за необходимост. Смятаха се за ненужен разкош.

Докато живеех в Портланд това нямаше значение, но заради променливото време в

Тексас, се наложи да нагодя навиците си за сън. Вместо да използвам одеяло, спя завита с

няколко чаршафа. Ако посред нощ ми стане твърде топло, просто захвърлям един или два от

чаршафите на пода.

Имайки предвид всичко това, защо в момента ми е толкова хладно? И защо съм завита с

нещо, което прилича на пухена завивка? Всеки път, когато се опитам да отворя очи, за да се

събудя и открия отговорите на въпросите си, отново потъвам в сън, защото никога не съм се

чувствала толкова удобно. Имам чувството, че съм малък ангел херувим, спящ кротко на

пухкав облак.

Я чакайте малко. Не би трябвало да се чувствам като ангел. Мъртва ли съм?

Сядам в леглото и отварям очи, прекалено объркана и изплашена, за да се движа, затова

не помръдвам глава и бавно обхождам с очи стаята. Виждам кухнята и вратата на банята,

стълбата, която води надолу към ателието.

Аз съм в апартамента на Оуен.

Защо?

И съм в удобното легло на Оуен.

Защо?

Рязко се извръщам и поглеждам към леглото, но, слава богу, Оуен не е там. Следващото,

което правя, е да проверя дрехите си. Слава тебе, Господи, напълно съм облечена.

Мисли, мисли, мисли.

Защо си тук, Обърн? Защо главата те боли така, сякаш някой цяла нощ е скачал по нея?

Паметта ми започва бавно да се завръща. Първо си спомням, че ми вързаха тенекия.

Кучка. Спомням си Харисън. Спомням си как избягах в тоалетната, след като ме предаде,

обаждайки се на Оуен. Мразя те, Харисън. Спомням си, че бях във фризьорския салон и… О,

Господи. Как можа, Обърн?

Бях в скута му. В скута му, подстригвайки проклетата му коса.

Притискам длан към челото си. Дотук. Повече никога няма да пия. Алкохолът тласка

хората да правят глупави неща, а аз не мога да си позволя да ме заловят да правя глупави

неща. Най-разумното, което трябва да направя в момента, е да изчезна по-скоро оттук, което

е гадно, защото наистина ми се иска да взема със себе си това легло.

Измъквам се тихо от него и се отправям към банята. Затварям вратата зад гърба си и

незабавно започвам да тършувам из чекмеджетата, с надеждата да открия неизползвана четка

за зъби, но без успех. В крайна сметка намазвам върху пръста си малко паста за зъби и после

използвам безбожно голямо количество от невероятната наситенозелена вода за уста. Оуен

има страхотен вкус за продукти за баня, това е безспорно.

Между другото, къде е той?

След като приключих със сутрешния си тоалет в банята, търся обувките си и откривам

балеринките си в подножието на леглото. Бих могла да се закълна, че миналата нощ бях с

токчета. Да, определено повече никога няма да изпия и капка алкохол.

Запътвам се към стълбата с надеждата, че Оуен не е в ателието. Изглежда, че не е тук,

затова предполагам, че навярно е излязъл, за да не вижда лицето ми, когато се събудя.

Очевидно е имал причини да не се появи преди три седмици и аз се съмнявам, че чувствата

му към мен са се изменили. Което навярно е идеалната възможност да се омитам оттук и

никога повече да не се връщам.

— Не можеш да продължаваш да ме избягваш, Оуен. Трябва да поговорим за това преди

понеделник.

Спирам се в подножието на стълбата и притискам гръб към стената. Мамка му. Оуен все

още е тук и има компания. Защо, защо, защо? Искам просто да си тръгна.

— Знам какви са възможностите ми, татко.

Татко? Страхотно. Последното, което искам в момента, е да се появя на сутринта пред

проклетия му баща, сякаш съм преспала със сина му. Това не е добре. Чувам приближаващи

стъпки, затова тутакси започвам отново да се изкачвам нагоре по стъпалата, но стъпките

заглъхват толкова бързо, колкото се разнасят.

Застивам неподвижно, но стъпките се чуват по-силно. Изкачвам още две стъпала, но

стъпките отново заглъхват.

Някой просто кръстосва из стаята. След няколко тура, стъпките спират.

— Трябва да подготвя ателието за затваряне — казва Оуен. — Може да изминат месеци,

преди да мога отново да го отворя, така че днес наистина искам да се съсредоточа върху това.

Да затвори ателието? Неволно се прокрадвам обратно надолу по стъпалата, за да чуя

повече от разговора. Подобно любопитство не ми е присъщо и това ме кара да се чувствам

малко като Емъри.

— Това ателие е последното, което трябва да те вълнува в момента — отсича гневно

баща му.

Стъпките се възобновяват.

— Това ателие е единственото, което ме вълнува в момента — повишава глас Оуен.

Звучи по-гневно от баща си. Краченето спира.

Баща му въздъхва толкова тежко, че мога да се закълна, че звукът отеква в помещението

долу. Възцарява се продължителна пауза, преди той отново да заговори.

— Ти имаш възможност за избор, Оуен. Аз само се опитвам да ти помогна.

Не бива да подслушвам този разговор, не съм от хората, които си врат носа в чуждите

работи и сега ме гризе чувство на вина заради любопитството ми. Но дори и да ме убият, не

мога да се заставя да се кача обратно по стълбата.

— Ти се опитваш да ми помогнеш? — засмива се невярващо Оуен. Очевидно никак не е

доволен от думите на баща си. Или не желае да ги приеме. — Искам да си вървиш, татко.

Сърцето ми пропуска един удар. Усещам как се качва в гърлото ми. Интуицията ми

подсказва, че трябва да намеря друг път за отстъпление.

— Оуен…

— Върви си!

Стискам силно очи. В момента не знам към кого да чувствам жалост — към Оуен или

към баща му. Не знам за какво спорят и разбира се, това не е моя работа, но ако се налага да

се срещна с Оуен, искам да съм подготвена за евентуалното му настроение.

Стъпки. Отново чувам стъпки, но едните се приближават, а другите се отдалечават и…

Бавно отварям едното си око, сетне другото. Опитвам се да му се усмихна, защото Оуен

стои в подножието на стълбата и ме гледа. Изглежда толкова нещастен и сломен. На главата

му има бейзболна шапка, която той вдига и обръща с козирката назад, като преди това

прокарва ръка през косата си. Стиска тила си и издиша въздуха от дробовете. Никога досега

не съм го виждала с шапка, но му отива. Поради някаква причина ми е трудно да си

представя художник да носи бейзболна шапка. Но той е творец и определено изглежда

страхотно.

Изобщо не е толкова ядосан, както звучеше преди малко, но определено изглежда

напрегнат. И не прилича на същия млад мъж с широко отворените очи, който преди три

седмици срещнах на входната врата.

— Извинявай — подемам, опитвайки се да измисля убедително извинение, задето стоя

тук и подслушвам. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато те чух…

Оуен изкачва първите няколко стъпала, съкращавайки разстоянието помежду ни и аз

млъквам.

— Защо си тръгваш?

Очите му търсят моите и той изглежда разочарован. Объркана съм от реакцията му,

защото предположих, че той би искал да си отида. И честно да си призная, не знам защо

изглежда разстроен, че съм предпочела да си тръгна, след като той цели три седмици дори

не се опита да се свърже с мен. Не може да очаква от мен, че ще пожелая да прекарам деня с

него.

Свивам рамене, но наистина не знам какво да отговоря.

— Аз просто… Събудих се и… Искам да си вървя.

Оуен обвива ръка около кръста ми и ме побутва нагоре по стълбата.

— Никъде няма да ходиш — заявява.

Опитва се да ме поведе нагоре, но аз избутвам ръката му. Предполагам, че лесно може да

се досети по шокираното изражение на лицето ми, че нямам намерение да изпълнявам

заповедите му. Отварям уста, за да заговоря, ала той ме изпреварва.

— Не и докато не оправиш косата ми — додава.

Ох.

Той сваля шапката и прокарва ръка през неравно подстриганата си коса.

— Надявам се, че си по-добра в подстригването, когато си трезва.

Закривам уста с ръка, за да прикрия смеха си. В косата му липсват два огромни кичура,

един отпред и един в средата.

— Съжалявам.

Бих казала, че вече сме квит. Да съсипеш толкова красива коса като неговата,

определено е достойно отмъщение за гаднярския номер, който ми погоди преди три

седмици. Ще се почувствам още по-добре, ако мога да докопам и косата на Лидия.

Той надява обратно шапката на главата си и започва да се изкачва по стъпалата.

— Имаш ли нещо против да отидем сега?

Днес е почивният ми ден, така че имам достатъчно свободно време, за да поправя

съсипаната му коса, но не ми се иска да ходя във фризьорския салон в извън работно време.

Емъри ми е отбелязала почивен ден върху календара, след като вчера беше рожденият ми ден.

Навярно го е направила, защото повечето нормални двайсет и една годишни млади жени се

забавляват на рождения си ден и искат да разполагат с уикенд, за да празнуват. Вече месец

живея с нея, така че ако досега не е забелязала, много скоро ще разбере, че аз нямам никакъв

личен живот и не се нуждая от „възстановителни дни“ в календара.

Осъзнавам, че съм спряла насред стълбата, а Оуен е горе, затова се изкачвам обратно до

апартамента му. Когато стигам до горната площадка, краката ми отново спират да се движат.

Заварвам го да се преоблича. Той е с гръб към мен и изхлузва презглава оплесканата си с бои

тениска. Наблюдавам как се движат мускулите на раменете му и се чудя дали някога си е

рисувал автопортрет.

Аз бих го купила.

Той ме улавя, че го зяпам, когато се обръща и се протяга да вземе друга тениска.

Припряно отвръщам поглед и така окончателно се издавам, че съм го гледала, защото сега се

взирам в празната стена и знам, че той продължава да ме наблюдава и, о, мили боже, просто

искам да си тръгна.

— Става ли? — пита той, привличайки вниманието ми отново към него.

— Кое е да става? — питам бързо, облекчена от звука на гласовете ни, който заличава

неловкостта, заплашваща да ме завладее.

— Може ли да отидем сега? Да оправиш косата ми?

Оуен облича чиста тениска и аз съм разочарована, че сега трябва да гледам обикновена

сива тениска, вместо да се наслаждавам на произведението на изкуството под нея.

Какви са тези абсурдни, повърхности мисли, терзаещи ума ми? Аз не се интересувам от

мускули, коремни плочки или тяло, което изглежда толкова безупречно, че изпитвам

желание да догоня баща му и да му изкажа възхищението си, задето е създал такъв божествен

син.

Прочиствам гърлото си.

— Аха, можем да отидем сега. Нямам никакви планове за днес.

Едва ли можеш да изглеждаш по-жалка, Обърн. Да признаеш, че няма какво да правиш в

събота след като най-нахално си изпивала с поглед полуголото му тяло. Изключително

привлекателно тяло.

Той взема бейзболната шапка и я нахлупва на главата си с козирката назад, преди да се

обуе.

— Готова ли си?

Кимам и се обръщам, за да се спусна отново по стъпалата. Започвам да мразя тази

стълба.

Когато Оуен отваря входната врата, слънцето грее толкова— ярко и боде очите ми, че

започвам да се съмнявам дали съм простосмъртна. За кратко се забавлявам с мисълта, че

може би през нощта съм се превърнала във вампир. Закривам очи с ръце и спирам.

— По дяволите, толкова е ярко.

Ако това е махмурлук, не проумявам как някой може да се превърне в алкохолик.

Оуен затваря вратата и прави няколко крачки към мен.

— Ето — изрича, нахлупва шапката на главата ми и дърпа козирката надолу. — Това ще

помогне.

Ухилва се, а аз зървам онзи крив зъб от лявата страна, което ме кара да се усмихна,

макар че главата ми възмутено протестира при всяко движение на лицевите ми мускули.

Вдигам ръка и нагласям шапката, придърпвайки я малко по-надолу.

— Благодаря.

Оуен отваря отново вратата, а аз забивам поглед в краката си, за да избегна слънчевата

атака. Излизам на улицата и го чакам да заключи, а след това потегляме. За щастие, се

движим в посока, противоположна на слънцето, затова мога да вдигна глава и да видя накъде

вървим.

— Как се чувстваш? — пита Оуен.

Изминавам шест крачки, преди да му отговоря.

— Объркана — признавам. — Защо, за бога, хората пият, ако на следващия ден се

чувстват толкова отвратително?

Продължавам да броя крачките. На него са му нужни осем, преди да ми отвърне.

— Това е бягство — обяснява той.

Стрелвам го с поглед, но тутакси впервам очи право напред, защото извръщането на

главата не ми се отразява много добре.

— Разбирам, но дали бягството за няколко часа си струва ужасния махмурлук на

следващия ден?

Той мълчи в продължение на осем крачки. Девет. Десет. Единайсет.

— Предполагам, че това зависи от реалността, от която искаш да избягаш.

Много философско заключение, Оуен.

Мисля, че моята реалност е твърде окаяна, но определено не е чак толкова лоша, че

всяка сутрин да изтърпявам подобно изтезание. Но може би това обяснява защо хората се

превръщат в алкохолици. Пиеш, за да избягаш от емоционалната болка, а на следващия ден се

напиваш отново, за да се отървеш от физическото страдание. Така че пиеш все по-често,

много скоро вече се наливаш през цялото време и състоянието ти става зле, ако не и по-зле

от реалността, от която първоначално си се опитвал да избягаш. Само че сега искаш да

избягаш от бягството, така че намираш нещо по-силно от алкохола. И може би това превръща

алкохолиците в наркомани.

Порочен кръг.

— Искаш ли да поговорим за това? — пита той.

Аз повече не повтарям грешката да погледна към него, но съм любопитна накъде клони

с този въпрос.

— Да поговорим за какво?

— За това, от което си се опитала да избягаш миналата нощ— отвръща той,

поглеждайки към мен.

Клатя глава.

— Не, Оуен. Не желая. — Този път извръщам взор към него, въпреки болезнения

протест на главата ми. — Ти искаш ли да ми кажеш защо затваряш ателието?

Въпросът ми го сварва неподготвен. Съзирам го в очите му, преди да успее да извърне

поглед.

— Не, Обърн. Не желая.

И двамата спираме едновременно, когато пристигаме пред салона. Аз слагам ръка върху

дръжката на вратата и свалям бейзболната му шапка от главата си. Нахлупвам я обратно върху

неговата, макар че за целта се налага да се повдигна на пръсти.

— Страхотно си поговорихме. А сега да млъкваме и да оправим косата ти.

Той задържа вратата, правейки ми път да мина първа.

— Точно това си мислех и аз.

Влизаме в салона и аз го каня с жест да ме последва. Вече знам, че по-лесно ще се

справя с косата му, ако е мокра, затова го водя направо в стаята с умивалниците. Усещам, че

Емъри ме наблюдава, докато минаваме покрай нея и съм любопитна защо тя не се е

паникьосала, когато миналата нощ не се прибрах в апартамента.

Преди да има възможността да ми се разкрещи, аз й се извинявам, когато подминавам

работното й място.

— Извинявай, че миналата нощ не се обадих — промърморвам тихо.

Тя стрелва с поглед Оуен, който ме следва.

— Не се тревожи. Някой ме предупреди, че си жива и здрава.

Мигом се извръщам и поглеждам към Оуен и по свиването на раменете му разбирам, че

той е предупредил съквартирантката ми. Не съм сигурна, че тази проява на загриженост от

негова страна ми харесва, защото сега ми е по-трудно да продължавам да му се сърдя.

Когато стигаме до задната стая, всички умивалници са свободни, затова отивам при

последния. Нагласям височината на душа и давам знак на Оуен да седне. Регулирам

температурата на водата и наблюдавам как той навежда глава над коритото на мивката. Аз се

опитвам да фокусирам погледа си върху всичко друго, но не и върху лицето му, докато се

захващам да мокря косата му. Неговите очи са приковани в мен през цялото време, докато

прокарвам ръце през нея и обилно я насапунисвам с шампоан. Правя това повече от месец и

голяма част от клиентите на нашия салон са жени. Никога досега не съм забелязвала колко

интимно занимание може да бъде миенето на нечия коса.

Но от друга страна, никой не ме зяпа толкова открито, докато се опитвам да работя.

Мисълта, че той внимателно следи всяко мое движение, ме изнервя невероятно. Пулсът ми

се учестява, а ръцете ми непохватно треперят. След известно време Оуен заговаря:

— Много ли си ми бясна? — пита тихо.

Ръцете ми застиват насред работата. Това е толкова по детински наивен въпрос. Имам

чувството, че сме деца, които са си дали мълчалив обет. Но се оказва доста сложно да се

отговори на толкова прост въпрос.

Бях му бясна преди три седмици. Бях му ужасно сърдита миналата нощ. Но сега дори не

изпитвам гняв. Всъщност да съм близо до него и да виждам как ме съзерцава, ме навежда на

мисълта, че навярно е имал много основателна причина да не се появи и тя няма нищо общо

с чувствата му към мен. Просто искам да ми обясни.

Свивам рамене и отново се захващам да мия косата му с шампоана.

— Бях — отвръщам. — Но ти ме предупреди, нали? Каза, че момичетата не са най-

важното в живота ти. Така че „бясна“ е малко силно казано. Разочарована, да. Ядосана, да.

Но не и наистина бясна.

Това беше достатъчно откровен отговор, какъвто, между другото, той не заслужаваше.

— Казах, че работата ми е на първо място, но никога не съм казвал, че съм негодник.

Винаги предупреждавам момичето, с което излизам, ако се нуждая от лично пространство за

работата.

Стрелвам го бегло с поглед, сетне насочвам внимание към голямата туба с балсам за

коса. Изстисквам малко върху ръката си и втривам балсама в косата му.

— Значи си така любезен да предупреждаваш гаджетата си, че можеш да изчезнеш, но

тази любезност не важи за момичетата, с които не спиш? — Продължавам да втривам

балсама в косата му, но не съм толкова внимателна, колкото би трябвало.

Мисля, че размислих… Сега съм бясна.

Той клати глава, изправя се и се обръща към мен.

— Нямам предвид това, Обърн. — Водата се стича по лицето му. Надолу по врата. —

Искам да кажа, че не изчезнах заради рисуването. Ситуацията не беше такава. Не желая да си

мислиш, че не съм искал да се срещна отново с теб. Защото не е вярно.

Челюстта ми се стяга и аз стискам зъби.

— От теб капе вода — тросвам се и го дърпам обратно към мивката. Грабвам душа и

започвам да изплаквам косата му. Очите му отново не се откъсват от лицето ми през цялото

време, но аз не искам да срещна погледа му. Не желая да ми пука какво е извинението му,

защото, честно, в момента не искам да се забърквам с когото и да било. Но по дяволите, пука

ми. Искам да знам защо не се появи и защо не си даде труда да се свърже с мен през цялото

това време.

Приключвам с изплакването на косата му и измивам пяната в мивката.

— Можеш да се изправиш.

Оуен се изправя, а аз грабвам кърпата и подсушавам косата му. Мятам мократа кърпа в

панера в другия край на стаята и понечвам да го заобиколя, но той улавя китката ми и ме

спира.

Не се опитвам да се изскубна. Знам, че би трябвало, но ме гризе любопитството какъв

ще е следващия му ход, за да ме е грижа какво би трябвало да направя. Освен това не се

отдръпвам, защото ми харесва как нежното му докосване кара сърцето ми да замира.

— Излъгах те — промълвява той тихо.

Думите му не ми харесват и определено не ми се нрави откровеността, изписана на

лицето му.

— Аз не… — Очите му се присвиват замислено и той бавно издиша. — Не се върнах,

защото не виждах смисъл. В понеделник заминавам.

Изстрелва последните думи, сякаш иска час по-скоро да се отърве от тях. Не съм

доволна от това негово признание. Ни най-малко.

— Заминаваш? — Гласът ми е пропит с разочарование. Имам чувството, че току-що са

ме зарязали, а дори нямам гадже.

— Заминаваш? — пита и Емъри.

Извъртам се и виждам, че тя придружава клиентка до един от умивалниците и се взира в

Оуен, очаквайки отговор. Отново насочвам поглед към Оуен и по изражението на лицето му

разбирам, че мигът на истината е отминал. Отдалечавам се от него и излизам от стаята,

насочвайки се към моето работно място. Той мълчаливо ме следва.

Нито един от двамата не проговаря, докато разчесвам косата му и се опитвам да измисля

как ще оправя бъркотията, която сътворих миналата нощ. Ще трябва да подстрижа по-

голямата част. Той ще изглежда толкова различен и не съм сигурна дали ще ми харесва с

много по-къса коса.

— Ще бъде къса — осведомявам го. — Доста съм я оплескала.

Оуен се засмива и точно това ми е нужно в момента. Смехът му разсейва напрежението

от разговора ни, докато миех косата му.

— Защо ми позволи да ти причиня това?

Той ми се усмихва.

— Беше рожденият ти ден. Бих изпълнил всяко твое желание.

Оуен флиртаджията се е завърнал и това хем ми харесва, хем го ненавиждам. Правя

крачка назад, за да огледам косата му. След като вземам решение как да я подстрижа, аз се

извръщам и грабвам ножицата и гребена, които са точно по местата си. Спомням си, че

миналата вечер ги изпуснах на пода и ми хрумва, че Емъри сигурно тази сутрин е заварила

пълен безпорядък. Не изметох остриганата коса на Оуен, преди двамата да напуснем салона,

но сега подът беше чист, така че трябва по-късно да й благодаря.

Започвам да подстригвам косата му, стараейки се да се съсредоточа върху работата си, а

не върху Оуен. По някое време, докато оформям прическата му, Емъри се връща на работното

си място. Тя сяда на работния си стол и ни наблюдава. Оттласква се с крак от шкафа под

огледалото и започва да се върти със стола.

— Завинаги ли заминаваш, или за малко? — пита Емъри. Оуен поглежда към мен и

повдига вежда.

— О! — възкликвам аз, сещайки се, че все още не съм ги запознала. Соча Емъри. —

Оуен, това е Емъри. Моята странна съквартирантка.

Той кимва леко и едва-едва се извръща към нея. Мисля, че е нервен, че ще съсипя косата

му още повече, затова се старае да седи колкото може по-неподвижен.

— Навярно за няколко месеца — отвръща й той. — Не е за постоянно. По работа.

Емъри се мръщи.

— Това е много лошо — заключва. — Ти ми харесваш много повече от другия мъж.

Очите ми се разширяват и извръщам рязко глава към нея.

— Емъри!

Не мога да повярвам, че го изрече просто така.

Оуен бавно насочва вниманието си отново към мен и леко повдига вежда.

— Другият мъж?

Клатя глава и махвам пренебрежително с ръка.

— Тя е останала с погрешно впечатление. Няма друг мъж. — Мятам й свиреп поглед. —

Не може да има друг мъж, когато изобщо няма никакъв мъж.

— О, моля те. — Съквартирантката ми подпира крак върху шкафа и спира да се върти.

Сочи Оуен. — Той е мъж. Мъжът, с когото очевидно си прекарала миналата нощ. Мъж, който

според мен е много по-симпатичен от онзи другия тип. И е мъжът, заради когото ти е тъжно,

че заминава.

Какво му става на това момиче? Усещам, че Оуен се взира настойчиво в мен, но аз съм

прекалено засрамена, за да го погледна. Вместо това отново стрелвам Емъри с кръвнишки

поглед. — Вече бях започнала да те уважавам, защото никога не клюкарстваш.

— Не е клюкарстване, когато го казвам пред вас. Нарича се разговор. Ние обсъждаме

колко се харесвате, вие двамата, и как искате да се влюбите като… като… две… — Тя млъква

за миг, сетне тръсва глава. — Не ме бива по метафорите. Искате да се влюбите, но сега той

заминава и ти си тъжна. Но не бива да си тъжна, защото благодарение на мен знаеш, че се

мести само за няколко месеца. Не е завинаги. Само не се захващай с онзи другия тип.

Оуен се смее, но на мен съвсем не ми е до смях. Грабвам сешоара, за да заглуша думите

й и да оформя вече прекалено късата му коса, която всъщност изглежда доста добре.

Подчертава очите му. Много по-добре. Сега изглеждат по-ярки. Дотолкова, че ми е трудно да

извърна поглед от тях.

Изключвам сешоара и Емъри мигом заговаря.

— И кога заминаваш, Оуен?

Той се взира в мен, докато й отговаря.

— В понеделник.

Емъри шляпва с длан върху подлакътника на стола.

— Това е идеално — заявява. — Обърн е свободна днес и утре. Вие, приятели, можете да

прекарате заедно целия уикенд.

Не й казвам да млъкне, защото това е безсмислено. Отдръпвам се от Оуен, развързвам

кърпата около врата му, сетне я набутвам в чекмеджето, като през цялото време се опитвам

да усмъртя Емъри с поглед.

— Всъщност идеята ми харесва — отбелязва Оуен.

Гласът му ме кара да се разтревожа за безопасността на света, защото току-що вдишах

огромно количество кислород, заради думите му. Поглеждам към отражението му в

огледалото, а той се накланя в стола, вперил поглед в мен.

Той иска да прекара почивните дни с мен? По дяволите, няма начин. Ако това се случи,

ще се случат и други неща, а аз не знам дали още съм готова за тях. Освен това, ще бъда заета

с… По дяволите. Изобщо не съм заета. През тези почивни дни Лидия заминава за Пасадена.

Така че и това извинение отпада.

— Само я погледни колко усърдно се опитва да измисли извинение — подмята Емъри

развеселено.

Сега и двамата се блещят насреща ми, очаквайки моя отговор. Грабвам шапката на Оуен,

нахлупвам я на главата си и се отправям директно към изхода. Не съм длъжна да прекарвам с

Оуен уикенда, а още по-малко да устройвам малко шоу за забавление на Емъри. Отварям

вратата и се насочвам към апартамента си, който по случайност е в една и съща посока с

ателието на Оуен, затова не се учудвам, когато той се появява до мен.

Крачките ни са в синхрон и аз започвам да ги броя. Чудя се дали ще мълчим през целия

път до ателието му.

Тринайсет, четиринайсет, петнайсет…

— За какво мислиш? — пита той тихо.

Спирам да броя крачките, защото вече не вървя. Оуен също не върви, защото стои

директно пред мен и ме гледа с огромните си, подчертани от новата му къса прическа очи.

— Няма да прекарам уикенда с теб. Не мога да повярвам, че дори може да ти хрумне да

го предложиш.

Той поклаща глава.

— Аз не съм го предложил. Твоята нетактична съквартирантка го направи. Аз само

казах, че идеята ми харесва.

Изсумтявам и ядно скръствам ръце пред гърдите си. Забивам поглед в земята и се

опитвам да разбера защо съм толкова бясна точно сега. Ако си тръгна от него, яростта ми

няма да се укроти, защото тъкмо това е проблемът. Мисълта да прекарам уикенда с него, ме

вълнува, и фактът, че не мога да измисля убедителна причина защо това е лоша идея, ме

изкарва от кожата. Предполагам все още чувствам, че Оуен ми дължи подробно обяснение.

Или по-голямо извинение. Ако Харисън не му се бе обадил снощи, навярно никога повече

нямаше да чуя нещо за него или да го видя отново. Това е малко съкрушително за

самочувствието ми, затова ми е толкова трудно да повярвам, че той изведнъж иска да

прекара известно време с мен.

Отпускам ръце, подпирам ги на хълбоците си и вдигам поглед към него.

— Защо поне не ми каза, че заминаваш, преди да ми вържеш тенекия?

Знам, че преди малко той се опита да обясни, но тогава оправданията му не бяха

достатъчно убедителни, защото все още съм разстроена заради това. Разбира се, той може би

не е искал да започва нова връзка, щом заминава, но ако това наистина е причината, никога

не би трябвало да ми обещава, че ще се върне на следващата вечер.

Изражението му не трепва, но той пристъпва една крачка към мен.

— Не се появих на другия ден, защото те харесвам.

Затварям очи и разочарована увесвам нос.

— Това е много тъп отговор — промърморвам.

Той прави още една крачка и сега е точно пред мен. Когато заговаря отново, гласът му е

толкова дълбок, че усещам вибрациите му в стомаха си.

— Знаех, че заминавам, а ти ми харесваш. Тези две неща не са особено добра

комбинация. Трябваше да те предупредя, че няма да дойда, но нямах телефонния ти номер.

Добър опит.

— Ти знаеше къде живея.

В отговор Оуен само въздъхва. Пристъпва от крак на крак и аз най-после събирам

достатъчно смелост, за да го погледна в лицето. Той наистина има виновно изражение, но аз

вече знам, че не бива да се доверяваш на мъжкото лице. Единственото, достойно за доверие,

са действията, а досега Оуен не е доказал, че може да му се вярва.

— Обърках всичко — признава той. — Съжалявам.

Поне не се оправдава. Предполагам, че се иска поне малко доблест да признаеш, когато

грешиш, дори и да не си достатъчно любезен, за да обясниш защо. Явно такъв е изборът му.

Не съм сигурна кога се е озовал толкова близо до мен, но той е толкова близо —

наистина много близо — че минувачите могат да решат, че или сме насред раздяла, или всеки

миг ще се хвърлим в прегръдките си.

Аз го заобикалям и продължавам да вървя, докато не стигаме до ателието му. Не съм

сигурна защо спирам пред неговата врата. Би трябвало да продължа да вървя. Да не се

спирам, докато не стигна до апартамента си. Той отключва вратата и поглежда през рамо, за

да се увери, че още съм тук.

А не би трябвало да съм. Би трябвало да се подготвям за това, което знам, че ще бъдат

двата най-прекрасни почивни дни, каквито не съм имала от дълго време, но които ще бъдат

последвани от най-лошия понеделник, какъвто също отдавна не съм имала.

Ако прекарам уикенда с него, ще се чувствам така, както след напиването миналата нощ.

Ще бъде забавно и вълнуващо и докато съм с него ще забравя за всичко друго, но после ще

дойде понеделникът. Той ще замине, а аз ще страдам от махмурлука Оуен, който ще бъде

много по-тежък от махмурлука Оуен, който ще имам, ако просто сега си тръгна.

Той отваря вратата на ателието. Лъхва ме хладна струя въздух, приканвайки ме да вляза.

Поглеждам вътре, а после към Оуен. Той забелязва съмнението в очите ми и се протяга към

ръката ми. Води ме в ателието и поради някаква причина аз не се противя. Вратата се затваря

зад нас и околният мрак ни поглъща.

Чувам как отекват ударите на сърцето ми. Сигурна съм, че бие достатъчно силно, за да

се чуе в цялото ателие. Усещам присъствието на Оуен близо до мен, но никой от двама ни не

се движи. Чувам дъха му, чувствам близостта му, усещам аромата на балсама, примесен с

някакво ухание, свежо като дъжд.

— Боиш се да прекараш уикенда с някого, когото едва познаваш, това ли те изпълва със

съмнения? Или просто мисълта да прекараш уикенда точно с мен?

— Не се страхувам от теб, Оуен. Обмислям идеята точно заради теб.

Той отстъпва крачка назад, но очите ми вече са достатъчно привикнали с тъмнината и аз

виждам ясно лицето му. В очите му искри надежда. Вълнение. Радост. Как мога да му

откажа?

— А ако се съглася да остана с теб само за един ден? И после да решим за по-нататък?

Той се засмива на предложението ми, сякаш смята за глупаво това, че след като

прекарам един ден с него, няма да искам да остана през целия уикенд.

— Това е много мило, Обърн — подсмихва се той. — Съгласен съм.

Усмивката му става по-широка, когато ме притегля към себе си. Обвива ръце около мен,

вдига ме от пода, притискайки ме толкова силно, че едва не ме задушава. После ме пуска

долу и отваря вратата.

— Хайде. Да отидем в „Таргет“.

— „Таргет“? — питам изненадана.

Оуен се усмихва и наглася шапката си върху главата ми, докато отново ме избутва навън,

под палещите лъчи на слънцето.

— Нямам с какво да те нахраня. Отиваме на пазар.

Глава 10

ОУЕН

Съвсем се оплитам в лъжите, които й казвам, а за мен не е нормално да лъжа човек като

нея. Но не знаех как да й кажа истината. Бях изплашен, че ще я изгубя, както и да й призная,

че всъщност не заминавам в понеделник. Истината е, че в понеделник ще се изправя пред

съда. И след изслушването ще бъда или в затвора, или в рехабилитационна клиника, в

зависимост от това, кой ще победи. Аз или Калахан Джентри.

Когато тази сутрин баща ми се отби в ателието, внимавах да не кажа твърде много,

защото знаех, че Обърн може да чуе. Но да запазя спокойствие се оказа много по-трудно,

отколкото си мислех. Просто исках той да види какво ми причинява тази ситуация. Исках да

сграбча ръката му и да го повлека нагоре по стълбите и да му покажа Обърн, спяща в леглото

ми. Исках да кажа: „Погледни я, татко. Погледни какво ми струва твоята себичност“.

Ала вместо това, постъпих както винаги. Позволих на спомените за майка ми и брат ми

да ми попречат да му се опълча и да се защитя. Те са моето извинение. Те са неговото

извинение. Те бяха нашето извинение през последните няколко години и аз се страхувам, че

ако не намеря начин да престана да използвам онази нощ като мое оправдание, Калахан и

Оуен Джентри никога няма отново да бъдат баща и син.

Преди да срещна Обърн, нищо не успя да ме накара да променя живота си. Колкото и да

се опитвах и колкото и да мислех за това, всеки път бивах победен и вината винаги

надделяваше. Никога не съм се чувствал толкова силен, както когато съм с нея. Преди да я

срещна, никога не съм имал цел. Припомням си първите думи, които й казах, когато се появи

на прага ми: Дошла си да ме спасиш ли?

Наистина ли, Обърн? Със сигурност го чувствам така и за пръв път от много време в

мен заблещука искрица надежда.

— Къде отиваш? — пита ме тя.

Гласът й би могъл да се използва като форма на терапия. Убеден съм в това. Тя би могла

да влезе в стая, пълна с безкрайно депресирани хора и единственото, което трябва да

направи, за да ги излекува, е да отвори една книга и да им почете на глас.

— В „Таргет“.

Тя ме ръгва в рамото и се засмива, а аз се радвам да я видя отново така усмихната и

безгрижна. През целия ден почти не се бе засмяла.

— Нямам предвид в момента, глупчо. Имам предвид в понеделник. Къде отиваш? Защо

се местиш?

Хвърлям поглед през улицата.

Поглеждам небето.

Свеждам поглед към краката си.

Гледам, където ми падне, но не и в очите й, защото не искам отново да я лъжа. Днес

вече я излъгах веднъж и не мога отново да го направя.

Протягам се и вземам ръката й в моята. Тя не ме отблъсква и простият факт, че ако

знаеше истината, едва ли щеше да ми позволи да държа ръката й, ме кара да съжалявам, че

още отначало я излъгах. Но колкото по-дълго отлагам, толкова по-трудно става да й призная

истината.

— Обърн, всъщност не искам да отговарям на въпроса ти, става ли?

Продължавам да се взирам в краката си, защото не искам тя да прочете по лицето ми

какво мисля. Че е луда да се съгласи да прекара уикенда с мен, защото тя заслужава много

повече, отколкото мога да й дам. Обаче не смятам, че тя заслужава някой по-добър от мен.

Вярвам, че тя би била идеална за мен и аз бих бил идеален за нея, но заради всички

погрешни решения, които съм взел в живота си, тя не заслужава да бъде част от него. Затова

докато не открия как да поправя грешките си, тези два дни са всичко, за което наистина съм

достоен. Знам, че тя каза, че би трябвало да се съсредоточим първо върху днешния ден, преди

да реши дали ще остане за целия уикенд, но мисля, че и двамата знаем, че това е пълна

глупост.

Тя стиска ръката ми.

— Ако не ми кажеш защо заминаваш, тогава и аз няма да ти кажа защо дойдох в Тексас.

Надявах се през този уикенд да узная всичко за това. Имах предварително подготвени

въпроси и макар че бях готов да ме отреже, сега трябва сам да се откажа, защото няма

никакъв начин, по дяволите, да й разкажа за живота си. Поне не сега.

— Така е честно — съгласявам се и най-после мога да я погледна.

Тя се усмихва и отново стиска ръката ми, а аз не мога да понеса колко дяволски красива

изглежда в момента. Освободена от всякакви грижи, от гняв и вина. Вятърът издухва кичур

коса върху устните й и тя го отмята.

По-късно ще нарисувам този миг.

Но в момента я водя в „Таргет“. За да пазаруваме.

Защото тя ще остане с мен.

През целия уикенд.

* * *

Обърн е скромна за много неща, но определено не и когато става дума за храна. Тя знае,

че ще остане в дома ми само два дни, но напазарува достатъчно продукти, за да стигнат поне

за две седмици.

Аз й позволявам, защото искам този уикенд да бъде най-хубавият в живота й и ще се

радвам, ако замразената пица и зърнените закуски ми помогнат да го осъществя.

— Мисля, че се справихме добре. — Тя поглежда надолу към количката, проверявайки

дали е взела всичко, което й е нужно. — Обаче ще се наложи да вземем такси. Не можем да

носим всичко това.

Аз обръщам обратно количката, точно когато стигаме до касата.

— Забравихме нещо — заявявам.

— Как така? Та ние изкупихме целия магазин.

Насочвам се в обратната посока.

— Забравихме подаръка за рождения ти ден.

Очаквам, че тя ще изтича пред мен в знак на протест, както навярно щяха да направят

повечето момичета. Вместо това, Обърн заплясква с ръце. Струва ми се, че дори току-що

изписка възторжено. Сграбчва ръката ми с две ръце и пита:

— Колко мога да похарча?

Вълнението й ми напомня за онзи път, когато баща ми ни заведе двамата с Кеъри в

магазина за играчки „Тойс Ар Ас“. Кеъри беше с две години по-голям, но нашите рождени

дни бяха само с една седмица разлика. Баща ни обичаше да прави такива неща, когато

Калахан Джентри още знаеше как да бъде баща. Още помня един такъв поход в магазина;

искаше да превърне избора на подарък в игра. Каза ни да си намислим номер на пътека и на

рафт и да вземем каквото си харесаме от този конкретен рафт. Кеъри беше пръв и двамата се

озовахме в секцията с конструктори „Лего“, което беше типично за брат ми — той винаги

имаше късмет. Когато дойде моят ред, не уцелих толкова добре. Моите номера ни отведоха в

секцията с играчки „Барби“ и разочарованието ми нямаше граници. Кеъри беше от този тип

братя, който когато не ме дразнеше или поступваше, се превръщаше в мой яростен защитник.

Той погледна към баща ми и каза:

— Ами ако той е объркал номерата? Ако вместо четвърта пътека и трети рафт е

трябвало да бъде четвърти рафт и трета пътека?

Баща ми гордо се усмихна.

— Това е много типично за един адвокат, Кеъри. — Ние се преместихме на трета пътека,

която се оказа секцията със спортни стоки. Не помня какво в крайна сметка си избрах.

Просто съм запомнил този ден и сега, въпреки онзи ужасен момент в секцията с „Барби“,

тази случка е най-любимият ми спомен за нас тримата.

Хващам Обърн за ръката и спирам да бутам количката.

— Избери си номер на пътека.

Тя повдига вежда и поглежда зад себе си, опитвайки се да зърне номерата на пътеките,

но аз закривам гледката й.

— Без шмекеруване. Намисли си номер на пътека и рафт. Ще ти купя каквото си

избереш от този рафт.

Тя се усмихва. Играта й харесва.

— Щастливото число тринайсет — оповестява тя. — Но откъде да зная колко рафтове

има там?

— Просто отгатни. Може да имаш късмет.

Обърн стиска долната си устна с палец и показалец, съсредоточавайки поглед върху мен.

— Ако кажа рафт номер едно, как ще се брои — от горе надолу или обратно?

— От долу.

Обърн ми се усмихва и очите й засияват.

— Редица тринайсет, рафт номер две. — Тя е толкова развълнувана, сякаш никога досега

не е получавала подарък. Освен това прехапва долната си устна, да прикрие вълнението си.

Господи, тази жена наистина е възхитителна.

Аз се обръщам и се оказва, че се намираме от другата страна на пътека тринайсет.

— Прилича на спортни стоки или електроника.

Спътницата ми подскача леко и додава:

— Или бижута.

О, по дяволите. Бижутата са толкова близо до електрониката. Това може да се окаже

най-скъпият подарък за рожден ден, който съм купувал. Тя пуска ръката ми, хваща дръжката

на количката и я бута припряно пред себе си.

— Побързай, Оуен.

Ако знаех, че подаръците за рожден ден толкова я радват, щях да й купя един в деня,

когато се срещнахме. И да продължа през всеки следващ ден.

Все още вървим към пътека тринайсет, когато отминаваме бижутата и електрониката,

елиминирайки и двете възможности. Спираме до пътека дванайсет и макар да стоим пред

секцията със спортни стоки, Обърн е все така развълнувана.

— Толкова съм нервна — признава тя, приближавайки на пръсти към пътека тринайсет.

Извръща поглед към мен и върху лицето й разцъфтява огромна усмивка.

— Палатки!

И после мигом изчезва.

Аз я следвам, бутайки количката пред себе си и когато завивам зад ъгъла, тя вече

издърпва една палатка от рафта.

— Искам тази! — възкликва ентусиазирано. Но сетне я бута обратно на мястото й върху

рафта. — Не, не, искам тази — мърмори под нос. — Синьото е любимият му цвят. —

Сграбчва една синя палатка. Бих й помогнал, но краката ми сякаш са се сраснали за пода. Все

още се опитвам да осъзная думите й.

Синьото е любимият му цвят.

Искам да я попитам кой е той и защо възнамерява да ходи на къмпинг с някой, чийто

любим цвят е синият, синият и само синият. Но не казвам нищо, защото нямам право на това.

Тя ми подарява два дни, а не вечността.

Два дни.

Това няма да ми е достатъчно, Обърн. Вече го осъзнавам. И без значение кой е този,

чийто любим цвят е синият, той няма да има никакъв шанс да бъде щастлив в тази палатка,

защото ще направя всичко по силите си, за да съм сигурен, че единствената й мисъл, когато

отново я види, да бъде „О, боже мой!“

* * *

Натоварвам всички покупки в таксито и се обръщам да взема палатката. Тя я измъква от

ръцете ми, преди да я прибера в багажника.

— Аз ще нося това. Искам да отскоча за малко до апартамента си, преди да дойда при

теб, затова просто ще я взема със себе си.

Поглеждам към торбите с продуктите, после към нея.

— Защо? — Хлопвам капака на багажника и забелязвам как страните й поруменяват,

когато свива рамене.

— Не може ли просто да ме закараш до вкъщи? Ще се срещнем в апартамента ти след

два часа.

Не искам да я закарвам до тях. Тя може да размисли.

— Става — отвръщам. — Разбира се.

Заобикалям колата и й отварям задната врата. Струва ми се, че тя разбира, че не искам

да я оставям да се прибере у дома, но аз се опитвам да прикрия разочарованието си. Когато

влизам в таксито, сграбчвам ръката й и затварям вратата. Тя казва адреса на шофьора.

Гледам през прозореца, когато усещам, че тя стиска ръката ми.

— Оуен?

Извръщам се с лице към нея. Усмивката й е толкова сладка, че челюстта ми се стяга.

— Просто искам да си взема душ и да взема малко дрехи, преди да дойда при теб. Но

обещавам, че ще дойда. Съгласен? — Изражението на лицето й е успокояващо.

Кимвам, но все още не съм сигурен, че й вярвам. Това може да е нейният начин да ми

отмъсти, задето преди три седмици я излъгах. Тя вижда неувереността в очите ми и се смее.

— Оуен Мейсън Джентри — подхваща, като избутва палатката от скута си на седалката

до нея. Плъзга се върху коленете ми, а аз я обхващам през кръста. Не знам какво е наумила,

но не съм толкова обезпокоен, че да я спра. Тя ме поглежда право в очите, докато обхваща

лицето ми с длани. — Престани да се цупиш. И боиш.

Ухилвам се.

— Има рима.

Обърн се смее звънко. Споменах ли, че я обичам? Не, не съм. Защото това би било

безумно. И невъзможно.

— Аз съм кралица на римите — осведомява ме тя с усмивка. — Най-важното е да

уцелиш момента. — Ръцете й се отпускат върху гърдите ми и тя вдига за миг глава към

тавана на колата, обмисляйки следващите си думи, преди отново да сведе поглед към мен. —

Оуен, не се съмнявай. Все повече те аз желая.

Тя се опитва да бъде прелъстителка и успява, но в същото време не може да възпре смеха

си, което е още по-хубаво.

Таксито спира пред дома й. Тя се пресяга към палатката, но аз взимам лицето й между

шепите си, притеглям я обратно към себе си и доближавам устни към ухото й:

— Да вземеш своя душ върви. И след час се върни. После ти, Обърн Мейсън Рийд, с мен

докрай се наслади.

Когато се отдръпвам и я поглеждам, усмивката й се е стопила. Тя преглъща шумно и

реакцията й на думите ми ме развеселява. Отварям задната врата и тя се изтръгва от

вцепенението.

— Ама и ти си един надувко, Оуен. — Обърн се навежда през седалката и се пресяга за

палатката. След като слиза от таксито, аз й се усмихвам и тя ми отвръща с усмивка, ала нито

един от нас не се сбогува. Ще й кажа сбогом само веднъж и това няма да стане преди