Споделени тайни

остане прав, но Лидия се настанява точно пред мен. Виждам, че стрелва поглед към раната

на устната ми, но не пита нищо. Насочва поглед към Кал и слага ръце върху масата.

— Трябва да тръгна след половин час, за да прибера внука си от детската градина. Защо

съм тук?

Кал ми хвърля кратък поглед. Бях го предупредила за нея, но ми се струва, че навярно е

помислил, че преувеличавам. Той подравнява документите, поставени на масата, после се

обляга назад в стола.

— Това са документи за право на попечителство — съобщава той, сочейки купчината

пред него. — Обърн иска попечителство над сина си.

Лидия прихва. Тя действително се смее и ме гледа, сякаш съм си изгубила ума. Понечва

да се изправи.

— Е, това беше много кратка среща — подмята тя саркастично. — Мисля, че

приключихме тук.

Ненавиждам пренебрежението й. Тя се извръща към вратата, а аз поглеждам към Трей,

който все още втренчено ме наблюдава. Знае, че съм замислила нещо и моята увереност го

плаши.

— Трей — обръщам се към него, когато Лидия приближава към вратата, — кажи на

майка си, че още не сме свършили.

Челюстта на Трей се стяга и той присвива очи към мен. Не казва нищо на Лидия, но не е

нужно. Лидия се обръща към мен, сетне премества поглед към Трей. Трей не я гледа, защото

е прекалено зает да ме заплашва със свирепия си поглед, затова тя отново се извръща към

мен.

— Какво става, Обърн? Защо правиш това?

Предпочитам да не й отговарям. Вместо това поставям телефона си на масата. Отварям

файла и натискам „старт“.

Мислиш, че аз просто ще забравя факта, че ти ме нападна? Че си унищожил ателието

на Оуен? Че сега го топиш?

Спирам записа и наблюдавам как кръвта се отдръпва от лицето на Трей. Почти чувам

мислите му, толкова ясно са изписани върху лицето му. Той се опитва да си припомни

миналата нощ и какво може да е казал на Оуен или на мен на път за полицейския участък.

Защото знае, че каквото и да е казал в онази кола, сега е записано в телефона ми като

доказателство.

Нито един мускул в него не помръдва, само раменете и ръцете му се напрягат.

— Да пусна ли и останалата част от снощния ни разговор, Трей?

Той затваря очи и свежда глава. После изритва стола пред него.

— Мамка му! — крещи.

Лидия потрепва. Мести очи между мен и сина си, но той упорито е забил поглед в пода.

И крачи напред-назад.

Знае, че сега цялата му кариера е в ръцете ми.

И фактът, че Лидия се свлича обратно на стола е доказателство, че и тя го е разбрала. Тя

се взира в телефона ми с пораженчески поглед и колкото и да ми се иска да кажа, че

изражението й ме радва, това не е така. Никога не съм искала да се стига дотук.

— Аз ще остана в Далас — осведомявам я. — Няма да се върна в Портланд. Ти все още

ще можеш да го виждаш. Ако не живееш в една и съща къща с Трей, ще ти разреша да бъдеш с

него през почивните дни. Но той е мой син, Лидия. Той се нуждае да бъде с мен. И ако се

налага да използвам сина ти срещу теб, за да си върна моя, то, Бог да ми е на помощ, но ще го

направя.

Кал побутва документите към нея. Аз се накланям през масата и за пръв път в живота си

не изпитвам страх от жената, седяща насреща ми.

— Ако подпишеш документите за попечителство и Трей свали обвиненията срещу Оуен,

няма да изпратя на всички полицаи от участъка на Трей имейл със съдържанието на този

разговор.

Преди Лидия да вземе писалката, тя се обръща и гледа към Трей.

— Ако това се случи и някой се сдобие със записа в телефона й… това ще повлияе ли на

кариерата ти? Тя истината ли казва, Трей?

Трей престава да кръстосва трескаво стаята и гледа право към мен. Кима бавно, но не

може дори да отговори на майка си. Лидия затваря очи и издиша дълбоко.

Изборът е в ръцете й. Или може да ми позволи да бъда майка на сина си, или аз ще се

погрижа синът й да си плати за това, което бе причинил на Оуен. За това, което едва не

причини на мен.

— Ти разбираш, че това е изнудване — процежда Трей.

Поглеждам го и спокойно кимвам.

— Учила съм се от най-добрия.

Стаята притихва и аз почти чувам как той се опитва да измисли изход от тази ситуация.

Когато Трей не предлага алтернатива, Лидия осъзнава, че няма избор и взема писалката.

Подписва документите, а после ги побутва през масата към мен.

Опитвам се да остана спокойна, но ръцете ми треперят, докато подавам купчината

листове на Кал. Лидия става и се отправя към вратата. Преди да излезе от стаята, отново

поглежда към мен. Виждам, че едва сдържа сълзите си, но нейните сълзи са нищо в

сравнение с онези, които аз съм проляла заради нея.

— Ще го взема от детската градина на път за вкъщи. Можеш да дойдеш след няколко

часа. Нужно ми е време, за да събера вещите му.

Кимам, неспособна да говоря заради риданията, заседнали в гърлото ми. Веднага щом

вратата зад Лидия и Трей се затваря, аз избухвам в сълзи.

Кал ме прегръща и ме притегля към себе си.

— Благодаря ти — хлипам аз. — О, боже мой, нямам думи да ти благодаря.

Усещам, че той клати глава.

— Не, Обърн, аз съм този, който трябва да ти благодари.

Не уточнява защо ми благодари, но аз не мога да не се надявам, че виждайки как синът

му се е пожертвал заради нас двамата, той ще има сили да направи това, което е длъжен да

стори.

Глава 24

ОУЕН

Когато влизам в стаята и виждам лицето на баща ми, а не Обърн, сърцето ми замира. Не

съм я виждал и не съм говорил с нея вече двайсет и четири часа. Нямам представа какво се е

случило и дали тя е добре.

Сядам срещу баща ми, макар че изобщо не ме интересува какво иска да обсъди с мен.

— Знаеш ли къде е Обърн и дали е добре?

Той кимва.

— Тя е добре — отвръща и думите му тутакси ме успокояват. — Всички обвинения

срещу теб бяха снети. Ти си свободен да си тръгнеш.

Не помръдвам, защото не съм сигурен, че правилно съм го разбрал. Вратата се отваря и

някой влиза в стаята. Полицаят ми дава знак да се изправя и когато ставам, ми сваля

белезниците.

— Имате ли лични вещи, които трябва да получите, преди да си тръгнете?

— Портфейла ми — отвръщам и разтривам китките си.

— Когато свършите тук, се обадете и аз ще подпиша документите за освобождаването.

Поглеждам отново баща си и той несъмнено вижда изумлението, изписано на лицето

ми.

— Бива си я, нали? — усмихва се той.

Аз се усмихвам в отговор, защото … как го постигна, Обърн?

Светлината се е върнала в очите на татко. Светлината, която не съм виждал от нощта на

злополуката. Не го знам, но някак си разбирам, че Обърн има нещо общо с това. Самата тя,

като светлина, неволно осветява най-тъмните кътчета на човешката душа.

В мен напират безброй въпроси, но ги преглъщам, докато подпишат документите за

освобождаването ми и ние излизаме на улицата.

— Как? — изтръгва се от мен, преди вратата да се е затворила зад нас. — Къде е тя?

Защо той е оттеглил обвиненията?

Татко отново се усмихва и в този миг осъзнавам колко много ми е липсвало това.

Неговата усмивка ми липсваше почти толкова силно, колкото ми липсва мама.

Той махва на едно такси зад ъгъла. Когато колата спира, татко отваря вратата и казва

нейния адрес на шофьора. После отстъпва крачка назад.

— Мисля, че трябва да зададеш всички тези въпроси на Обърн.

Аз го стрелвам предпазливо с поглед, питайки се дали да се кача в колата и да се

отправя към Обърн, или да проверя дали баща ми няма треска. Той ме притегля в обятията си

и сякаш не иска да ме пусне.

— Прости ми, Оуен. За толкова много неща — проронва. Ръцете му ме стискат здраво и

аз чувствам молбата за прошка в прегръдката му. Татко се отдръпва и разрошва косата ми,

като че ли съм дете.

Като че ли съм негов син.

Като че ли той е мой баща.

— Няколко месеца няма да се виждаме — продължава той. — Заминавам за известно

време.

Долавям в гласа му нещо, което никога досега не съм чувал. Сила. Ако трябваше да го

нарисувам в тази минута, щях да го нарисувам точно в същия зелен оттенък като очите на

Обърн.

Татко отстъпва няколко крачки назад и ме изпраща с поглед, докато влизам в таксито. Аз

се взирам в него през прозореца и се усмихвам. Калахан Джентри и неговият син ще бъдат

добре.

* * *

Да се сбогувам с него беше почти толкова трудно, колкото и този момент. Да стоя пред

апартамента й, събирайки кураж да й кажа „здравей“.

Вдигам ръка и чукам на вратата.

Чувам стъпки.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя и чакам вратата да се отвори. Имам чувството,

че тези две минути са като цели два живота. Избърсвам длани в дънките си. Когато вратата

най-сетне се отваря, очите ми се свеждат към този, който стои на прага.

Той е последният човек, когото съм очаквал да заваря тук. Да го видя на вратата на

апартамента на Обърн със засмяно лице, определено е моментът, който някой ден ще

нарисувам.

Не знам как си го постигнала, Обърн.

— Здрасти! — широко се усмихва Ей Джей. — Аз те помня.

Аз му се усмихвам в отговор.

— Здрасти, Ей Джей — отвръщам. — Майка ти у дома ли е? Ей Джей поглежда през

рамо и отваря по-широко вратата.

Преди да ме покани, той свива пръст, молейки ме да се наведа. Подчинявам се, а той се

ухилва и шепне:

— Сега мускулите ми са големи. Не съм казал на никого за палатката. — Притиска

длани към устата. — И тя все още е тук.

Засмивам се, а той се обръща при звука от приближаващите й стъпки.

— Скъпи, никога не отваряй входната врата без мен — чувам я как нежно го гълчи. Той

разваря по-широко вратата и очите на Обърн срещат моите.

Стъпките й мигом спират.

Не мислех, че ще ми е толкова тежко да я видя. Боли ме всяка част от мен. Болят ме

ръцете, копнеещи да я прегърнат. Болят ме устните, жадуващи да докоснат нейните. Боли ме

сърцето от любов към нея.

— Ей Джей, иди в стаята и нахрани новата си рибка.

Гласът й е строг и непоколебим. Досега тя нито веднъж не се е усмихнала.

— Вече я нахраних — отвръща Ей Джей.

Очите й се отвръщат от мен и тя поглежда надолу към него.

— Можеш да й дадеш още две гранули като закуска, нали?

Обърн сочи към стаята си. Той може би познава този поглед, защото незабавно се

запътва натам.

Веднага щом Ей Джей изчезва, аз отстъпвам крачка назад, защото тя се спуска към мен.

Връхлита в обятията ми толкова стремително и се увесва на шията ми, че съм принуден да

отстъпя още няколко крачки назад и да се подпра на стената зад мен, за да не паднем. Ръцете

й обвиват врата ми и тя ме целува жарко и безспирно, така както досега никой никога не ме е

целувал. Вкусвам сълзите и смеха й и това е невероятна комбинация.

Не знам колко дълго стоим в коридора и се целуваме, защото времето с нея отлита като

миг.

Краката й най-после се спускат на пода, ръцете й се сключват около кръста ми, а лицето

й се заравя на гърдите ми. Обвивам ръце около тила й и здраво я притискам към себе си

така, както възнамерявам да го правя всеки ден оттук нататък.

Тя плаче, но не защото е тъжна, а защото не знае как да изрази това, което чувства. Знае,

че няма думи, с които може да се опише този миг.

И двамата мълчим, защото аз също не мога да намеря подходящите думи. Притискам

буза към темето й и оглеждам апартамента. Погледът ми се спира на картината върху стената

във всекидневната. Усмихвам се, припомняйки си нощта, когато влязох в апартамента й и я

видях за пръв път. Знаех, че тя пази някъде картината, но да я видя във всекидневната, беше

невероятно преживяване. Беше нереално. През онази нощ исках да й разкажа всичко за тази

картина. Исках да й разкажа за моята връзка с нея.

Ала не го направих и никога няма да го сторя, защото това не е мое признание. И аз не

мога да го споделя.

Това признание принадлежеше на Адам.

ОУЕН

Пет години по-рано

Седя на пода в коридора до болничната стая на татко. Виждам как тя излиза от

съседната стая.

— Ти просто ги изхвърляш? — пита невярващо. Думите й са насочени към жената, която

тя току-що е последвала в коридора. Знам, че жената се казва Лидия, но все още не зная

името на момичето. Не че не се опитах да го узная.

Лидия се извръща и аз виждам, че в ръцете си държи кутия. Свежда поглед към

съдържанието й, сетне го насочва към момичето.

— Той не е рисувал от седмици. Те повече не са му нужни, а само заемат място. —

Лидия се обръща и оставя кутията върху бюрото на сестрите. — Можете ли да ги изхвърлите

някъде? — пита тя дежурната сестра.

Преди сестрата да отговори, Лидия влиза обратно в стаята и след няколко секунди се

връща с няколко празни платна. Оставя ги върху бюрото до кутията, в която, както сега

разбирам, има принадлежности за рисуване.

Момичето стои и се взира в кутията, дори след като Лидия се връща в болничната стая.

Изглежда тъжно. Като че ли да се сбогува с вещите му е също толкова трудно, както да се

сбогува с него.

Наблюдавам я няколко минути, докато емоциите й започват да се просмукват навън във

вид на сълзи. Тя ги избърсва и вдига поглед към сестрата.

— Нужно ли е да ги изхвърляте? Не можете ли просто… не можете ли поне да ги дадете

на някого?

Сестрата долавя тъгата в думите й. Тя се усмихва топло и кимва. Момичето кимва в

отговор, сетне се обръща и бавно се запътва обратно към болничната стая.

Аз не я познавам, но навярно щях да реагирам по същия начин, ако някой искаше да

изхвърли вещите на баща ми.

Досега никога не съм се опитвал да рисувам, но понякога скицирам по нещо.

Неочаквано за себе си ставам и приближавам до бюрото на сестрата. Гледам кутията, пълна с

всевъзможни бои и четки.

— Може ли…

Думите още не са излезли от устата ми, когато сестрата побутва кутията към мен.

— Заповядай, вземи я. И без това не знам какво да правя с всичко това — казва тя.

Грабвам пособията за рисуване и ги отнасям в стаята на татко. Оставям ги върху

единственото свободно кътче от болничния шкаф. Останалата част от стаята е изпълнена с

цветя и растения, които бяха донесени през последните няколко седмици. Навярно трябва да

направя нещо с тях, но все още се надявам, че той скоро ще се събуди и ще ги види всичките.

След като смествам пособията за рисуване, отивам до стола край леглото на татко и

сядам.

Гледам го.

Гледам го с часове, докато ми писва, ставам и се опитвам да намеря нещо друго, в което

да се взирам. Понякога дълго не откъсвам поглед от празното платно върху шкафа. Дори не

знам откъде да започна, затова прекарвам целия следващ ден, разделяйки вниманието си

между татко, платното и кратките разходки из коридорите на болницата.

Не знам колко още такива дни ще мога да издържа. Сякаш не мога както трябва да

тъгувам, докато той не сподели мъката с мен. Ненавиждам това, че щом се събуди — ако се

събуди— ще се наложи да преживея отново с него всяка подробност от онази нощ, когато

единственото, което искам, е да я забравя.

— Никога не гледай телефона си, когато шофираш, Оуен — наставлява ме татко.

— Гледай пътя — обажда се брат ми от задната седалка.

— Използвай мигачите. Дръж ръцете правилно върху волана. Изключи радиото.

Бях съвсем нов в шофирането и всяко наставление, изречено от тях, ми го напомняше. А

трябваше да ме предупредят най-вече за едно-единствено нещо.

Пази се от пияни шофьори.

Ударът дойде откъм пасажерската седалка, точно когато светофарът превключи на

зелено и аз навлязох в кръстовището. Злополуката не беше по моя вина, но ако бях по-

опитен, щях да знам, че първо трябва да се огледам наляво и надясно, въпреки че светофарът

ми дава разрешение да продължа напред.

Брат ми и мама загинаха на място при удара. Татко се намира в критично състояние.

Аз съм съсипан от момента, когато всичко това се случи.

Прекарвам повечето си дни и нощи тук и колкото повече седя и го чакам да се събуди,

толкова по-самотен се чувствам. Посещенията на роднините и приятелите спряха. От

седмици не съм ходил на училище, но това е най-малката ми тревога. Аз просто чакам.

Чакам го да помръдне. Чакам го да примигне. Чакам го да заговори.

Обикновено в края на деня съм толкова изтощен от всичко, което не се случва, че ми е

нужна малка почивка. През първите две седмици вечерите бяха най-тежкото време от

денонощието за мен. Най-вече, защото това означаваше, че свършва още един ден, през който

нямаше никакво подобрение. Но напоследък вечерите се превърнаха в нещо, което очаквам с

нетърпение.

И трябва да благодаря на нея за това.

Може би е заради смеха й, но мисля също, че заради любовта й към този, когото тя

посещава, аз се чувствам изпълнен с надежда. Тя идва при него всяка вечер от пет до седем.

Адам, така мисля, че се казва.

Забелязвам, че когато тя идва, останалите членове на семейството му излизат от стаята.

Предполагам, че Адам предпочита така, за да може да остане насаме с нея. Понякога се

чувствам виновен да седя тук, в коридора, подпрян на стената между неговата врата и вратата

на татко. Но няма друго такова място, където мога да отида и да почувствам същото, което

изпитвам, когато чувам гласа й.

Само когато тя го посещава, го чувам да се смее. Всъщност с нея той говори много

повече, отколкото с останалите. През последните седмици чух откъм стаята му достатъчно

разговори, за да знам каква е съдбата му. Затова фактът, че той е в състояние да се смее,

когато е с нея, е твърде красноречив.

Мисля, че неминуемата му смърт е още нещо, което ми вдъхва малко надежда. Знам, че

звучи ужасно, но предполагам, че двамата с Адам сме навярно на една и съща възраст, затова

когато започвам да се самосъжалявам, се поставям на неговото място. Кое е по-добре: да се

намирам на смъртно легло и да ми остават само няколко седмици живот или в сегашното си

трудно положение?

Но има и лоши дни, когато си спомням, че никога повече няма да видя брат си, тогава

ми се струва, че е по-добре да съм на мястото на Адам.

Ала в онези моменти, когато чувам как тя му говори, тогава си мисля, че имам късмет,

задето не съм на неговото място. Защото все още имам шанс някой ден и аз да бъда така

обичан. Тогава ми е жал за Адам, който знае колко силно го обича тя и знае какво оставя зад

себе си. Това трябва да е много тежко за него.

Но това означава, че той е имал щастието да я срещне, преди времето му на тази земя да

е изтекло. Това навярно прави смъртта малко по-поносима, дори и за кратко.

Връщам се в коридора и се плъзгам на пода, очаквайки да чуя тазвечерния й смях, ала

напразно. Прокрадвам се по-близо до вратата, отдалечавайки се от стаята на татко и се чудя

защо сегашното й посещение е различно. Защо тазвечерната среща не е от най-щастливите.

— Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират —

чувам Адам да й казва. — Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая

тук и сега.

Щом разбирам, че това е тяхното сбогуване, сърцето ми се къса за нея и Адам, макар че

не ги познавам. Слушам още няколко минути и го чувам да изрича:

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за

себе си.

Чувствам, че тези признания принадлежат само на тях двамата. Че ако чуя едно от тях,

Адам няма да може да го запази за себе си, защото и аз щях да зная. Затова ставам и се

отдалечавам, макар че повече от всичко на света искам да узная тайните й.

Отивам в чакалнята до асансьорите и се отпускам на една седалка. В този миг вратата

на асансьора се отваря и от кабината излиза братът на Адам. Знам, че това е неговият брат и

се казва Трей. Знам също, само от кратките му посещения при брат му, че не го харесвам.

Виждал съм го няколко пъти да я изпраща в коридора и никак не ми се нрави начина, по

който се обръща и зяпа след нея.

Той гледа часовника си и забързано се запътва към стаята, където тя и Адам си шепнат

прощалните слова. Не искам той да чуе техните признания и не искам да прекъсне

сбогуването им. Без да се усетя тръгвам след него и го моля да спре. Той завива зад ъгъла,

преди да осъзнае, че говоря на него. Обръща се и ме измерва преценяващо с поглед.

— Дай им още няколко минути — моля го аз.

Съдейки по погледа му, разбирам, че съм го ядосал. Нямах това намерение, но той

изглежда е от тези младежи, които кипват по всеки повод.

— Кой, по дяволите, си ти?

В този миг го възневидях. Не ми харесва и това, че той изглежда много гневен, защото

очевидно е по-възрастен, по-едър от мен и много по-озлобен от мен.

— Оуен Джентри. Аз съм приятел на брат ти — лъжа. — Аз просто… — Соча надолу по

коридора към стаята, в която са тя и Адам. — Той има нужда от още няколко минути насаме

с нея.

На Трей изглежда не му пука от колко минути се нуждае Адам с нея.

— Е, Оуен Джентри, тя трябва да хваща самолет — отвръща, раздразнен, че само му

губя времето. Продължава надолу по коридора и влиза в стаята. Чувам риданията й. За пръв

път я чувам да плаче и нямам сили да го понеса. Обръщам се и се връщам в чакалнята.

Чувствам как нейната болка и тази на Адам разкъсват гърдите ми.

Следващото, което чувам, е молбата й за още малко време и нейното „обичам те“, докато

Трей я влачи за ръка надолу по коридора.

Никога досега в живота си не съм изпитвал такова неистово желание да нараня някого.

— Престани — тросва се Трей, ядосан, че тя се опитва да се върне в стаята на Адам.

Обвива ръце около кръста й и този път я привлича към себе си, за да не може тя да се

отскубне. — Съжалявам, но трябва да вървим.

Тя се оставя в ръцете му, но аз знам, че в момента е прекалено съсипана, за да се

възпротиви. Но начинът, по който ръцете му се плъзват надолу, ме принуждават да се вкопча

в подлакътниците на стола, за да не се спусна и със сила да я изтръгна от обятията му. Тя е с

гръб към мен, а това означава, че той е с лице към мен, докато ръцете му са обвити около

нея. Когато вижда гнева ми, малка самодоволна усмивчица се мярва в ъгълчето на устата му

и тогава той ми смигва.

Копелето току-що ми смигна.

Когато вратите на асансьора най-после се отварят, той я пуска и тя поглежда обратно

към стаята на Адам. Виждам колебанието й, докато Трей чака тя да влезе първа в кабината.

Тя прави крачка назад, иска да се върне при Адам. Изплашена е, защото знае, че никога

повече няма да го види, ако влезе в този асансьор. Поглежда умолително към Трей.

— Моля те. Позволи ми да му кажа сбогом. За последен път. — Тя шепне, защото знае,

че ако се опита да говори по-високо, гласът й няма да я послуша.

Трей клати глава и отсича:

— Вие вече си казахте сбогом. Трябва да вървим.

Този тип няма сърце.

Държи вратата отворена и тя стои в нерешителност. Но в следващата секунда се извръща

и хуква в противоположната посока. Сърцето ми се радва за нея, защото искам тя да може

още веднъж да се сбогува с него. Знам, че и Адам го иска. Знам колко много ще означава за

него да я види да се втурва отново в стаята му, макар и за последен път, да му подари

последната целувка, да му позволи да й прошепне за последен път: Винаги ще те обичам.

Дори и когато не мога.

Виждам в очите на Трей, че той е твърдо решен да я спре. Обръща се, за да хукне след

нея, да я довлече обратно, но аз внезапно заставам пред него, препречвайки му пътя. Той ме

бута и аз го фрасвам силно с юмрук. Осъзнавам, че не е редно, но го правя, макар да знам, че

ще получа ответен удар. Но си струва, защото ще й дам достатъчно време да се върне в стаята

на Адам и отново да му каже сбогом.

Веднага щом огромният му юмрук се забива в челюстта ми, аз се строполявам на пода.

По дяволите, адски боли.

Той ме прекрачва и се спуска след нея. Аз го сграбчвам за глезена и дърпам,

наблюдавайки го как пада. Медицинската сестра чува гюрултията и притичва иззад ъгъла,

точно когато той ме рита в рамото и ми крещи да вървя на майната си. Той отново е на крака

и тича надолу по коридора, а аз се изправям.

Вече почти стигам до вратата на татковата стая, когато я чувам да казва на Адам:

— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.

Това ме кара да се усмихна, макар че устата ме боли и кърви.

Влизам в стаята на татко и отивам право в ъгъла, където са струпани пособията за

рисуване. Грабвам празното платно и ровя в кутията, оглеждайки останалите

принадлежности.

Кой би си помислил, че първият ми бой с момче ще бъде заради момиче, което дори не е

мое?

Чувам я да плаче, докато отново я влачат по коридора. Знам, че сега наистина е за

последен път. Сядам на стола и се взирам в кутията, пълна с принадлежности за рисуване.

Започвам да вадя всичко едно по едно.

* * *

Изминали са осем часа и вече почти се разсъмва, когато най-после завърших картината.

Оставих я настрани, за да изсъхне, и заспах. Когато се събуждам, вече е тъмно. Знам, че тази

вечер тя няма да бъде в стаята му и ми става тъжно за тях двамата и макар да е малко

егоистично, и за мен самия.

Преди да почукам, известно време стоя пред вратата му, за да се уверя, че брат му не е в

стаята. След като се ослушвам няколко минути, чукам тихо на вратата.

— Влез — откликва той, въпреки че тази вечер гласът му е толкова слаб, че се налага да

се напрегна, за да го чуя. Отварям вратата и правя няколко крачки в стаята. Когато ме вижда и

не ме познава, той се опитва да се надигне с няколко сантиметра. Личи си, че му е много

трудно.

Господи, той е толкова млад.

Искам да кажа, знам, че е на моята възраст, но приближаващата смърт го прави да

изглежда по-млад за годините си. Смъртта би трябвало да идва само при старите хора.

— Здравей — поздравявам, докато бавно пристъпвам в стаята. — Извинявай, че те

притеснявам, но… — Поглеждам към вратата, а после отново към него. — Това е странно,

затова направо ще го кажа. Аз… направих нещо за теб.

Държа платното в ръка, страхувам се да го обърна, за да може той да го види. Погледът

му се насочва към гърба на платното и той поема дълбоко дъх, опитвайки се да се повдигне

от леглото.

— Какво е това?

Пристъпвам по-близо към него и соча стола, молейки за разрешение да седна. Адам

кимва. Не му показвам веднага картината. Чувствам, че първо трябва да обясня или поне да

се запознаем.

— Аз съм Оуен — представям се и сядам на стола. Кимам към стената зад главата му. —

От няколко седмици баща ми лежи в съседната стая.

Адам ме гледа за миг, после пита:

— Какво му се е случило?

— Той е в кома. Автомобилна злополука.

Очите му тутакси се изпълват със съчувствие и аз незабавно го харесвам. Сега разбирам,

че той изобщо не прилича на брат си.

— Аз шофирах — додавам.

Не знам защо му го обяснявам. Може би, за да му покажа, че макар да не умирам, и моят

живот не е за завиждане.

— Устата ти — отбелязва Адам и немощно сочи синината, образувала се след снощната

ми схватка в коридора. — Ти ли си се сбил с брат ми?

Стъписвам се за миг, смаян, че той знае за това. Кимвам.

Той леко се засмива.

— Сестрата ми разказа за случката. Каза, че си се спречкал с него, когато се е опитвал да

попречи на Обърн да се сбогува още веднъж с мен.

Усмихвам се. Обърн, мисля си. От три седмици се чудех как се казва. Разбира се, че ще е

Обърн. Никога досега не съм чувал някой да има такова име; идеално й подхожда.

— Благодаря ти за това — казва Адам. Думите му са едва доловим, мъчителен шепот.

Съвестно ми е, че го принуждавам да говори толкова много, когато знам, че това му

причинява болка.

Повдигам картината малко по-високо и свеждам поглед към нея.

— Снощи, след като тя си тръгна — подхващам аз, — предполагам, ти би казал, че съм

получил вдъхновение, за да я нарисувам за теб. Или може би за нея. Или за вас двамата. —

Мигом го поглеждам. — Надявам се да не ти се струва странно.

Адам свива рамене.

— Зависи от това каква е картината.

Ставам и пристъпвам с картината към него, обръщайки я, за да може да я види.

Отначало той изобщо не реагира. Просто се взира в платното. Аз го оставям да я вземе и

се отдръпвам, чувствайки се малко неловко, задето помислих, че би искал нещо подобно.

— Това е първият ми опит в живописта — признавам, извинявайки се за това, че той

навярно я мисли за ужасна.

Очите му тутакси срещат моите. Лицето му изразява всичко друго, но не и безразличие.

Той сочи картината.

— Това е първият ти опит? — проронва невярващо. — Сериозно?

Кимвам.

— Аха. Навярно и последният.

Адам незабавно клати глава.

— Надявам се да не е — заявява. — Това е невероятно. — Пресята се за дистанционното

и натиска бутона, който повдига с няколко сантиметра леглото откъм главата. Сочи към

масата до стола.

— Подай ми онази химикалка.

Аз не питам нищо. Подавам му химикалката и наблюдавам как той обръща картината и

пише нещо върху задната част на платното. Пресяга се към нощното шкафче до леглото и

откъсва лист хартия от бележника. Надрасква нещо върху листа, като подлага бележника и

ми подава картината и листчето.

— Направи ми услуга — казва Адам, когато ги поемам от ръцете му. — Ще й изпратиш

ли това? От мен? — Сочи към листа в ръката ми. — Нейният адрес е отгоре, а обратният —

отдолу.

Свеждам поглед към листчето и чета пълното й име.

— Обърн Мейсън Рийд — изричам на глас.

Каква е вероятността да се случи нещо подобно?

Усмихвам се и прокарвам палец по буквите на презимето й.

— Имаме еднакви презимена.

Поглеждам обратно към Адам и той отново смъква леглото. Върху устните му играе лека

усмивка.

— Това може да е съдба, знаеш.

Тръсвам глава, отхвърляйки предположението.

— Аз съм сигурен, че тя е твоята съдба. Не моята.

Гласът му е изтерзан и му е нужно огромно усилие, за да се претърколи настрани.

Затваря очи и казва:

— Надявам се тя да има повече от една съдба, Оуен.

Адам не отваря повече очи. Заспива или може би просто има нужда да отдъхне от

разговора. Поглеждам отново към името й и мисля за думите, които той току-що изрече.

Надявам се тя да има повече от една съдба.

Чувствам се добре да знам, че колкото и силно да я обича, Адам разбира, че след

смъртта му тя ще продължи живота си и той го приема. Дори ми се струва, че той иска това

за нея. За съжаление, ако това наистина е било съдба, ние навярно щяхме да се срещнем при

различни обстоятелства и в по-подходящо време.

Отново го поглеждам, очите му все още са затворени. Той придърпва завивките над

ръцете си и аз тихо излизам от стаята с картината в ръка.

Ще изпратя картината, защото той ме помоли. И после ще изхвърля адреса й. Ще се

опитам да забравя името й, макар да знам, че никога няма да мога.

Кой знае? Ако ни е писано да сме заедно и съдбата действително съществува, може би

някой ден тя ще се озове пред вратата ми. Може би някак си Адам ще помогне това да се

случи.

А докато този ден настъпи, аз съм сигурен, че ще имам с какво да се занимавам. Мисля,

че благодарение на неволната помощ на Адам и нейната, може би току-що открих

призванието си.

Гледам картината в ръцете си и я обръщам. Чета последните думи, които Адам й е

написал.

Винаги ще те обичам. Дори и когато не мога.

Отново обръщам картината с лице и бавно прокарвам пръсти по рисунката. Докосвам

пространството между двете ръце и мисля за всичко, което ги разделя.

И се надявам, заради нея, Адам да е прав. Надявам се тя да има втора съдба.

Защото тя го заслужава.

Благодарности

Преди всичко и най-вече дължа огромна благодарност на Дани О’Конър за

сътрудничеството му за илюстрациите на „Споделени тайни“. След като търсих упорито

какви произведения на изкуството могат да послужат като илюстрация на таланта на Оуен,

твоите рисунки се оказаха най-подходящите. Ти притежаваш невероятен талант и твоите

фенове, сред които съм и аз, са щастливи, че могат да им се наслаждават.

Както винаги, дължа огромна благодарност на Джоана Кастильо, Ариел Фредман,

Джудит Кър, Кейтлин Зафонте и на целия екип на „Атрия Букс“.

Също и на моя агент Джейн Дистел и на целия екип на „Дистел енд Годрич“.

На Уеблих благодаря за това, че винаги се грижеха да разполагам с изобилие от

картините на Хари, с кутийки с кока-кола и с много положителна енергия. На Кохъртс за

това, че ежедневно ми напомняха какво първо трябва да свърша. И на най-ревностните ми

сподвижници, които бяха принуждавани да прочитат по десетина варианта на всяка глава от

книгата, но никога не се оплакваха: Кей Милс, Катрин Перес, Шел Норткът, Мадисън

Зайдлер, Карън Лоусън, Мериън Арчър, Дженифър Стилтнър, Кристин Филипс-Делкамбър,

Сали-Бенбоу Пауърс, Марис и още много други.

На Мърфи като най-добрата асистентка, грижовна като сестра. На Стефани, която от

самото начало се нагърби с две роли — като шеф на проекта и като най-добрата ми

приятелка. На майка ми, сестра ми, съпруга ми, децата ми и на всички, които ме подкрепяха

неуморно, без нито веднъж да се оплачат.

На всеки, който има възможност да си набави някой от моите романи, съм благодарна,

че може да изживее моите копнежи.

И разбира се, най-гореща благодарност на двама души, на които дължа кариерата си:

Тарин Фишър и Уилма Гонзалес. Вие бяхте моята опора през тази година.

Обработка TtRG

Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018

Корекция и форматиране: sqnka, 2018

Информация за текста

Colleen Hoover

CONFESS

Copyright © 2015 b

Originally published by Atria Books,

a Division ot bimdii 41 Sfhuster, Inc.

Cover images © Depositphotos

Колийн Xyвър

СПОДЕЛЕНИ ТАЙНИ

колекция ИЗБРАНИ СЪВРЕМЕННИ

ЛЮБОВНИ РОМАНИ

Американска

Първо издание

© Диана Кутева, превод

© Милена Ковачева, оформление на корицата

Издателство „Ибис“, 2017

ISBN 978-619-157-214-4

notes

Бележки под текста

1

Променлива такса за продукти и услуги в зависимост от финансовите възможности на

клиента. — Б. пр.

2

Съкращението ОМГ (OMG) на американски жаргон означава „О, мили боже!“ (Oh, my

God); името Джентри на английски се изписва с G (Gentry). — Б. пр.

3

На английски Хана се изписва Hannah. — Б. пр.

4

Дума или изрази, които се четат по един и същ начин от ляво надясно

5

На английски: sinned. — Б. пр.

6

Съкратено от оксикодонт — наркотично вещество, използва се като обезболяващо

средство при тежки заболявания. — Б. пр.

Document Outline

Колийн Хувър - Споделени тайни

Първа част

Пролог

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Втора част

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Благодарности

Обработка TtRG

Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018

Корекция и форматиране: sqnka, 2018

Информация за текста

Бележки под текста

1

2

3

4

5

6