Споделени тайни

понеделник сутринта.

* * *

Възнамерявам да позвъня на вратата й. Знам, че е минал само час и тя не е имала

достатъчно време, за да стигне до ателието ми, но не мога да спра да се притеснявам как ще

измине сама целия този път. Яд ме е, че се налага да го извървява по два пъти на ден, когато е

на работа.

Не искам да я припирам и не желая тя да си мисли, че съм дошъл, защото не й вярвам.

Може би трябва да седна на предните стъпала и да почакам, докато отвори вратата. Така ще

изглежда, че съм дошъл тъкмо когато тя излиза. Освен това, ако не отвори вратата, тогава

след два часа ще знам, че е размислила. Ако това се случи, просто мога да си тръгна и тя

дори няма да узнае, че съм бил пред дома й.

Ами ако вече е излязла и съм я изпуснал, защото е взела такси? Вече може да е пред

апартамента ми, а аз най-идиотски реших да цъфна тук. Мамка му.

— Искаш ли да влезеш вътре?

Бързо се обръщам и виждам Емъри да стои на прага и да се взира в мен. В едната си

ръка държи чанта, а в другата ключове.

— Обърн още ли е тук?

Емъри кимва и отваря по-широко вратата.

— Тя е в стаята си. Току-що излезе от банята.

Колебая се, не се чувствам удобно да вляза в жилището й без нейно знание. Емъри

долавя нерешителността ми, затова пристъпва няколко крачки навътре в апартамента.

— Обърн! Онзи тип, с който днес обезателно трябва да спиш, е тук! Не полицаят, а

другият!

Полицаят.

Емъри отново извръща лице към мен и кимва, сякаш съм добре дошъл. Бих казал, че я

харесвам, но всеки път, когато тя заговори, споменава за „другия“ тип. Питам се дали той е

този, който обича синия цвят.

От вътрешността на апартамента до мен достига роптаенето на Обърн.

— Кълна се в Бога, Емъри. Трябва да вземаш уроци по поведение в обществото. — Тя се

появява на вратата, а Емъри се измъква от жилището и се запътва към изхода. Косата на

Обърн е мокра и тя се е преоблякла. Пак е с дънки и обикновено потниче, но дрехите й са

различни от онези, с които беше по-рано. Харесва ми небрежният й стил на обличане. Тя ме

оглежда от главата до петите. — Не е минал и час, господин Нетърпеливко.

Не изглежда раздразнена, което е добре. Поканва ме с жест да вляза, затова я следвам в

апартамента.

— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.

Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща

се и очаквателно ме поглежда.

— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до

ателието.

Устните й се извиват в усмивка.

— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.

Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.

— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни

ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. —

Малка е, няма да отнеме много време.

Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си.

Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да

има палатка в стаята си?

— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани

постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за

нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на

гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и

не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук

за постоянно?

Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много

малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за

по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и

вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.

— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре

за няколко минути, преди да излезем.

Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от

мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята

половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.

Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.

— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.

Тя клати глава и се повдига на лакът.

— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се

поберем в нея.

Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.

— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя

продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран.

Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.

— Сякаш сме в изповедалня.

Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в

нея.

— Кой от двама ни ще се изповядва?

Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.

— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.

Вдигам ръка и докосвам пръста й през мрежата. Тя разтваря длан и я притисва към

моята.

— Така ще се наложи да останем тук през цялата нощ, Обърн. Аз имам да правя много

признания.

Бих могъл да й кажа откъде я познавам. Да я накарам да разбере защо изпитвам такова

непреодолимо желание да я защитавам. Но някои тайни ще отнеса в гроба си, а тази

определено е една от тях.

Вместо това, решавам да направя различно признание. Тайна, което не означава толкова

много за мен. Доверявам й нещо безопасно.

— В моя телефон има само три номера. На баща ми, на Харисън и на братовчед ми

Райли, но от шест месеца не съм говорил с него. Това е.

Тя мълчи. Не знае какво да каже, защото кой човек има само три номера в телефона си?

Очевидно някой с проблеми.

— Защо имаш толкова малко номера?

Харесвам очите й. Те са много изразителни и в момента в тях се чете болка заради мен,

защото осъзнава, че тя не е единствената самотна душа в Далас.

— След като завърших гимназия, може да се каже, че поех по свой път. Концентрирах се

върху рисуването и нищо друго. Изгубих старите си контакти, когато преди година си смених

телефона, а след известно време осъзнах, че вече не желая с никого да разговарям. Баба ми и

дядо ми починаха преди години. Имам само един братовчед, но както вече ти казах, ние

почти не общуваме. Освен номерата на Харисън и баща ми, нямам нужда от ничии други

телефонни номера.

Сега пръстите й галят дланта ми. Тя се взира в ръцете си, без да ме поглежда.

— Нека видя телефона ти.

Вадя го от джоба и й го подавам под мрежата, защото й казах истината. Тя може сама да

се убеди в честността ми. Три номера и това е всичко.

Пръстите й се плъзгат няколко минути по екрана, преди да ми върне телефона.

— Ето. Сега са четири.

Свеждам поглед към екрана и чета името й в контактите. Смея се, когато виждам как се

е записала.

Обърн Мейсън-е-най-прекрасното-презиме Рийд.

Прибирам обратно телефона в джоба си и отново докосвам ръката й през мрежата.

— Сега е твой ред — подканвам я.

Тя поклаща глава.

— Ти все още имаш много да наваксваш. Продължавай.

Въздъхвам и се претъркулвам по гръб. Все още не искам да й признавам каквото и да

било, но ме е страх, че ако скоро не излезем от тази палатка, ще й разкажа всичко, което тая в

себе си, и дори това, което тя не желае да чуе. Но навярно така ще е най-добре. Може би ако

й кажа истината, тя ще я приеме, ще ми повярва и ще разбере, че веднага щом се върна,

всичко ще бъде различно. Може би ако споделя истината, ще имаме шанс да съхраним

нашите отношения и след понеделник.

— Имаш предвид онази нощ, когато не дойдох? — Замълчавам, защото сърцето ми

тупти толкова бързо, че ми е трудно да мисля за каквото и да било. Знам, че трябва да й

призная, но нямам представа как да го направя. Колкото и да се опитвам да й поднеса

информацията в благоприятна светлина, знам, че тя няма да я приеме добре и аз прекрасно я

разбирам. Но се уморих да крия истината.

Обръщам се настрани, с лице към нея. Отварям уста, за да разкрия тайната, но ме

прекъсва почукване на входната врата.

Смутеното изражение на лицето й ми подсказва, че тя не очаква посетители.

— Трябва да отворя. Почакай тук.

Обърн тутакси изпълзява от палатката, а аз отново се претъркулвам по гръб и въздъхвам.

След няколко секунди Обърн се връща в стаята и прикляква пред палатката.

— Оуен.

Гласът й звучи обезумяло и аз се повдигам на лакът, когато тя пъхва глава в палатката.

Очите й са пълни с тревога.

— Трябва да отворя вратата, но моля те, не излизай от стаята, става ли? Ще ти обясня

всичко веднага след като тя си тръгне. Обещавам.

Кимвам, ненавиждайки страха в гласа й. Както и факта, че тя иска да ме скрие от този,

който чака на прага й.

Обърн излиза от стаята и затваря вратата. Отпускам се върху възглавниците и се

заслушвам, уверен, че сега ще чуя едно от признанията й, макар че тя изглежда все още не е

готова да го сподели с мен.

Чувам как се отваря входната врата и първото, което последва, е детски глас.

— Мамче, погледни! Виж какво ми купи баба Лидия.

И тогава до мен долита отговорът й:

— Еха! Точно това, което искаше.

Нима той току-що я нарече „мамче“?

Разнася се влачене на крака по пода.

— Знам, че е много неочаквано — казва женски глас, — но трябваше още преди часове

да сме заминали за Пасадена. Както и да е, свекърва ми беше приета в болница, а Трей е на

дежурство…

— О, не, Лидия… — прекъсва я Обърн.

— О, тя е добре. Отново проблеми с диабета, което нямаше да се случи, ако просто се бе

грижила за себе си, както й казвам. Но тя не го прави и сега очаква цялото семейство да

зареже плановете си, за да се грижи за нея.

Чувам как се завърта дръжката на вратата.

— Ей Джей, не — разнася се гласът на Обърн. — Не влизай в стаята на мама.

— Във всеки случай — продължава жената, — налага се да й занеса някои вещи, но в

интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.

— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?

— Да, нямам време да ви откарам у дома.

— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й

поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей

Джей отново отваря вратата на стаята й.

— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.

— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа

утре сутринта.

Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред

палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.

— Защо си в палатката? — пита детето.

Притискам пръст към устните си.

— Шшт.

Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и

очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво,

сиво, зелено. Като платно.

Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява.

Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в

изражението му, което в момента е любопитно.

— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.

Кимвам.

— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас

двамата, става ли?

Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.

— Мога да пазя тайни.

— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните.

Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.

Той се ухилва.

— Искам да съм силен.

Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл

вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.

— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-

ясно и очите на момченцето се разширяват.

— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с

няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да

влезе в стаята.

Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е

нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в

момента е в тази палатка.

— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.

Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.

— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.

— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да

излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да

разпънем палатката за Ей Джей.

— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от

палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с

напълно непознати, но не и аз.

Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей

също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам,

изпълзявам от палатката и се изправям на крака.

— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме

с палатката.

Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я

изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я

разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време,

но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви

нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.

Извръща се към Ей Джей.

— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.

Обърн следва по петите Лидия от стаята.

— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с

Ей Джей, обещавам.

Лидия спира пред входната врата и се обръща към Обърн. Въздъхва кратко.

— Можеш да го видиш в неделя вечерта, Обърн. Наистина всичко е наред. Не биваше да

идвам без предупреждение.

Тя поглежда към Ей Джей над рамото на Обърн.

— Кажи на майка си довиждане, Ей Джей.

Виждам как лицето на Обърн се сгърчва, но само след секунда то засиява в усмивка,

когато тя коленичи пред момченцето. Притегля го към себе си и го прегръща.

— Съжалявам, но трябва да си тръгнеш с баба Лидия. — Отдръпва се от него и прокарва

ръка през косата му. — Ще се видим в неделя вечер.

— Но аз искам да остана тук — с искрено разочарование протестира детето.

Обърн се опитва да го прикрие с усмивка, но аз виждам колко я заболява от думите му.

Разрошва косата му.

— Друг път, обещавам. Мама трябва да става утре рано за работа и на теб няма да ти е

забавно, ако си легнем рано.

— Ще ми е забавно — настоява момченцето. Сочи към спалнята. — Ти имаш палатка и

ние можем да спим в… — Очите на момченцето се насочват към мен и то осъзнава, че току-

що е издало тайната. Поглежда обратно към Обърн и клати глава. — Няма значение, ти

нямаш палатка. Аз съм се объркал, там няма нищо.

Колкото и кофти да се чувствам от случващото се в момента, хлапето ме кара да се

усмихна.

— Ей Джей, да вървим.

Обърн го прегръща здраво, притиска го към гърдите си и му шепне:

— Обичам те. Винаги ще те обичам. — Целува го по челото, а той я целува по бузата,

преди да улови ръката на Лидия. Обърн дори не се обръща, за да се сбогува с Лидия и аз ни

най-малко не я обвинявам. Щом вратата се затваря, тя изпъва рамене, минава покрай мен и

се насочва право към стаята си. Гледам безпомощно как отмята платнището и пропълзява в

палатката.

Стоя до вратата и я слушам как плаче.

Сега всичко си идва на мястото.

Разбирам защо беше толкова разстроена, че Лидия не е дошла на рождения й ден.

Защото това е означавало, че не е могла да го прекара с Ей Джей.

Защо бе казала, че синият е любимият му цвят.

Защо се бе преместила в Тексас, макар че тук изглежда толкова нещастна.

И защо сега за нищо на света не мога да си тръгна от нея. Не и след това, на което

станах свидетел. Не и след като видях колко невероятно силна е обичта й към онова малко

момченце.

Глава 11

ОБЪРН

Чувам как се отваря ципът на мрежестата преграда и усещам ръката му върху моята,

която после се плъзва под възглавницата ми. Оуен ме привлича към себе си и аз тутакси

понечвам да се отдръпна, но в същото време съм изненадана от спокойствието, което ме

обгръща, когато се озовавам сгушена в прегръдката му. Затварям очи и чакам да последват

въпросите му. Просто ще лежа и ще се наслаждавам на комфорта, докато той го унищожи с

любопитството си.

Ръката му се плъзга нагоре и надолу по моята, нежно ме гали. След няколко минути на

мълчание, Оуен открива пръстите ми и преплита своите с тях.

— Когато бях на шестнайсет — подхваща тихо, — майка ми и по-големият ми брат

загинаха при автомобилна катастрофа. Аз бях зад волана.

Стискам здраво очи. Не мога дори да си представя нещо подобно. Внезапно моите

проблеми ми се струват толкова незначителни, че дори не мога да ги нарека проблеми.

— След злополуката баща ми беше в кома няколко седмици. Бях до него през цялото

време. Не защото обезателно исках да съм редом с него, когато се събуди, а защото не знаех

къде да отида. Нашият дом опустя. Приятелите ми продължаваха да живеят своя живот,

затова след погребението рядко ги виждах. Имах роднини, които в началото ни навестяваха,

но и те постепенно изчезнаха. В края на първия месец бяхме само аз и татко. Бях ужасен от

мисълта, че ако и той умре, нямаше да ми остане нищо, заради което да живея.

Бавно се претъркулвам по гръб и впервам поглед в него.

— Какво се случи?

Оуен протяга ръка и нежно отмята кичур коса от челото ми.

— Очевидно той оживя — тихо отвръща. — Събуди се точно месец след катастрофата. И

колкото и да бях щастлив, че той е добре, не мисля, че осъзнавах реалността, докато не му

разказах какво се бе случило. Той не можеше да си спомни нищо от деня, преди да се случи

злополуката, нито след това. И когато му казах, че мама и Кеъри са мъртви, го видях. Видях

как животът изтича от очите му. И оттогава не съм го видял да се завръща.

Избърсвам сълзите от очите си.

— Съжалявам — едва проронвам.

Той тръсва глава, сякаш не се нуждае от съчувствието ми.

— Недей — отвръща. — Не съм обсебен от това. Катастрофата не беше по моя вина.

Разбира се, те ми липсват и болката по тях не секва, но разбирам, че животът продължава. А

и мама и брат ми не биха искали да използвам смъртта им като извинение. — Пръстите му

нежно се плъзгат надолу по скулата ми, по брадичката. Той не ме гледа в очите. Погледът му

е зареян някъде отвъд мен, сякаш е потънал в размисъл.

— Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук — проронва той, свива

ръка в юмрук и я притиска към гърдите си. — Като че ли някой стиска сърцето ми с мощта

на целия проклет свят.

Кимам, защото знам точно какво има предвид. Така се чувствам всеки път, когато мисля

за Ей Джей и за факта, че не живее с мен.

— Винаги щом започвам да чувствам тази болка в гърдите, си припомням моментите с

тях, за които най-много ми е мъчно. Като например усмивката на мама. Защото каквото и да

се случваше, където и да се намирахме, усмивката й винаги ме успокояваше. Можехме да се

намираме в самия център на войнствена разправия, но беше достатъчно тя да коленичи пред

мен, да ме погледне в очите с онази нейна усмивка и всяка тревога и страх, които ме

терзаеха, тутакси изчезваха. И някак си, дори в най-тежките й дни, когато не й е било до

усмивки, тя въпреки това се усмихваше. Защото за нея нямаше нищо по-важно от щастието.

И това много ми липсва. Понякога ми липсва толкова много, че единственото, което ми

помага да се почувствам по-добре, е да я нарисувам.

Оуен тихо се засмива.

— Имам около двайсетина картини на мама, скрити в килера. Малко е зловещо.

Аз се смея заедно с него, но като виждам колко много той обича майка си, болката в

гърдите ми се завръща и смехът се превръща в гримаса. Това ме кара да се замисля дали

някога Ей Джей ще изпитва същото към мен, след като в момента не съм способна да бъда

майката, каквато искам да съм за него.

Оуен обхваща лицето ми в шепи и се взира в очите ми със сериозно изражение.

— Видях как го гледаше, Обърн. Видях как му се усмихваше. Ти му се усмихваше така,

както някога ми се усмихваше мама. Не ми пука за каква майка те мисли онази жена; аз едва

те познавам, но виждам колко много обичаш онова малко момченце.

Затварям очи и оставям думите му да проникнат в съзнанието ми и да разсеят всяка

мисъл на съмнение, която някога съм допускала за способностите си като майка.

Вече от четири години съм майка.

Четири.

И за всички тези четири години Оуен е първият човек, казал нещо, което ме кара да

чувствам, че съм способна да бъда добра майка. И макар че той почти не ме познава и не

знае нищо за моето положение, аз усещам вярата му в мен в думите, които ми казва.

Простичкият факт, че той вярва в това, което говори, ме кара и аз да повярвам.

— Наистина ли? — тихо питам. Отварям очи и го поглеждам. — Защото понякога ми се

струва, че…

— Недей — прекъсва ме той твърдо и уверено тръсва глава. — Не познавам твоята

история и предполагам, че ако искаше да я узная, щеше да ми разкажеш. Затова няма да те

разпитвам. Но мога убедено да заявя, че преди малко видях една жена, която се възползва от

твоята несигурност. Не й позволявай да те кара да се чувстваш така, Обърн. Ти си добра

майка. Прекрасна майка.

Още една сълза се търкулва по бузата ми и аз бързо извръщам глава. В душата и сърцето

си знам, че мога да бъда добра майка, ако Лидия ми даде тази възможност. Знам, че нямам

вина за всичко, което се случи. Бях на шестнайсет, съвсем млада и неопитна, когато го родих.

Но никога досега не съм знаела колко е хубаво да имаш някой, който ти вярва.

Откритието за съществуването на Ей Джей можеше да накара Оуен светкавично да

изчезне през вратата. Откритието, че нямам попечителски права над сина си, би могло да му

създаде погрешна представа за мен. Но не се случи нито едно от двете. Вместо това той ме

подкрепи. Помогна ми да се почувствам по-добре. А никой друг не е успявал да ме накара да

се чувствам по този начин от деня, в който Адам умря.

Обикновената благодарност не е достатъчна, затова, вместо да говоря, отново се

извръщам към него. Той все още е надвесен над мен и се взира в лицето ми. Обвивам ръка

около врата му и повдигам устни към неговите.

Целувам го нежно. Оуен не ме възпира, но не се опитва да продължи целувката. Просто

я приема и бавно поема дъх. Не разтварям устни и нито един от двама ни не понечва да

задълбочи целувката. Мисля, че и двамата знаем, че тази целувка означава по-скоро

„благодаря“, отколкото „желая те“.

Когато се отдръпвам, очите му са затворени и той изглежда спокоен, както се чувствам и

аз.

Отпускам се отново върху възглавницата и го наблюдавам как бавно отваря очи. Върху

устните му заиграва усмивка, той лежи до мен и двамата се взираме в тавана на палатката.

— Неговият баща беше първото ми гадже — подхващам аз историята на моя живот.

Чувствам се добре, че мога да споделя с него. Не разказвам много на другите хора, но поради

някаква причина искам да се доверя на Оуен.

— Той умря, когато бях на петнайсет. Две седмици по-късно открих, че съм бременна с

Ей Джей. Когато родителите ми научиха, настояваха да направя аборт. Освен за мен, те имаха

да се грижат за още четири деца и им беше трудно да изхранват всички ни. Нямаха

възможност да отглеждат малко бебе, но и аз за нищо на света нямаше да се откажа от сина

си. За щастие, Лидия намери компромисно решение.

Заяви, че ако се съглася официално да й предоставя родителски права над детето, аз

мога да живея с нея и да й помагам в отглеждането му. Искала да е сигурна, че няма да го

дам за осиновяване и отстъпването на пълните попечителски права щяла да й даде тази

увереност. Освен това каза, че така ще може по-лесно да уреди здравните и социални

осигуровки на детето. Не се усъмних в думите й. Бях прекалено млада и не разбирах какво

означава това. Знаех само, че тя е единствената ми гаранция, че мога да задържа Ей Джей,

затова се съгласих. Бях готова да подпиша каквото искаше, ако това означаваше, че мога да

бъда със сина си.

След като Ей Джей се роди, Лидия изцяло пое всичко в свои ръце. Никога не беше

доволна от това, което правех. Накара ме да се почувствам невежа и неспособна. След

известно време и аз започнах да й вярвам, че не ставам за нищо. В крайна сметка бях много

млада, а тя вече бе отгледала деца, затова предположих, че знае много повече от мен. Когато

завърших гимназия, Лидия вече вземаше всички решения за Ей Джей. И едно от тях беше, че

синът ми ще остане при нея, докато уча в колеж.

Оуен напипва ръката ми, притегля я между нас и здраво я стиска. Оценявам

окуражаващия жест, защото това е много трудно признание.

— Вместо да постъпя в университет за четири години, реших да се запиша на

едногодишен фризьорски курс. Мислех, че след като завърша и се устроя в собствено

жилище, Лидия ще позволи той да живее с мен. Но три месеца преди да се дипломирам,

съпругът й почина. Тя се премести в Тексас, за да бъде близо до Трей, другия й син. И взе моя

син със себе си.

Оуен въздъхва.

— Затова ли се премести в Тексас? Не си могла да й попречиш да напусне Орегон?

Поклащам отрицателно глава.

— Тя има законно право да го отведе навсякъде, където поиска. Заяви, че Тексас е много

по-добро място да расте едно дете и ако съм желаела най-доброто за Ей Джей, трябвало да

се преместя тук, след като завърша курса. Последното занятие в школата за стилисти беше в

пет часа в петък, и двайсет и четири часа по-късно аз се преместих в този апартамент.

— Ами твоите родители? — пита той. — Те не можаха ли да попречат на това?

Отново поклащам отрицателно глава.

— Родителите ми винаги са подкрепяли решенията ми, но не искаха да се намесват. Те

никога не са били близки с Ей Джей, тъй като напуснах нашия дом и се преместих да живея

с Лидия още когато бях бременна с него. Освен това имаха достатъчно свои грижи. Не можех

да им разкажа за проблемите и разногласията с Лидия, защото това щеше да ги накара да се

почувстват виновни, задето преди години са ми позволили да се преместя.

— Значи просто си се преструвала, че всичко е наред?

Стрелвам поглед към него и кимвам, малко притеснена от това, което може да открия в

очите му. Презрение? Разочарование? Когато очите ни се срещат, не съзирам нито едно от

тези неща. Виждам съчувствие. И може би малко гняв.

— Нали няма да се засегнеш, ако кажа, че ненавиждам Лидия?

Усмихвам се.

— Аз също я ненавиждам — признавам през смях. — Но в същото време я обичам. Тя

обожава Ей Джей не по-малко от мен и знам, че Ей Джей също я обича. И съм й благодарна

за това. Но никога нямаше да й дам пълни попечителски права, ако знаех, че всичко ще

свърши така. Мислех, че тя иска да помогне, но сега разбирам, че използва Ей Джей, за да

замести сина, който е изгубила.

Оуен се плъзва бързо към мен, докато се озоваваме на сантиметри един от друг. Гледаме

се право в очите.

— Ще си го върнеш — заявява убедено. — Няма никаква причина съдията да не се

съгласи да остави детето при майка като теб.

Комплиментът му извиква усмивка на устните ми, макар да зная, че той греши.

— Проучих всичките си възможности. Съдът няма да отнеме детето от някой, който

законно е бил с него от самото му раждане, освен ако има основателна причина. Лидия

никога няма да се съгласи Ей Джей да живее постоянно с мен. Единствената реална

възможност, която имам, е да се старая да й угаждам и да бъда в мир с нея, като

междувременно спестявам всяка стотинка, за да платя на адвоката, който наех, за да ми

помогне. Но дори той не изглежда много обнадежден.

Оуен се подпира на лакът, а с другата си ръка докосва лицето ми. Пръстите му обхождат

нежно бузата ми и неговият допир ме изпълва с желание да затворя очи и да се потопя в това

прекрасно усещане. Ала някак си събирам сили да ги задържа отворени.

— Знаеш ли какво? — усмихва ми се той. — Благодарение на теб, упоритостта току-що

се превърна в любимото ми човешко качество.

Знам, че почти не го познавам, но не ми се иска той да заминава в понеделник. Имам

чувството, че Оуен е единственото хубаво нещо, което ми се е случило, откакто пристигнах в

Тексас.

— Не искам да заминаваш, Оуен.

Той свежда глава и повече не ме гледа. Ръката му се премества на рамото ми и той

прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е

извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е

разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен

крие нещо.

— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в

понеделник, нали?

Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му

е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.

— Не.

— Къде отиваш?

Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,

което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции

ми стигат за днес.

Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и

разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но

аз поклащам глава.

— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.

— След кое?

— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.

Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,

без да мислим за скапания си живот.

Той засиява.

— Идеята ми харесва. Много.

Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено

корема си с длан. Той се смее.

— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се

измъкна и аз.

— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?

Клатя глава.

— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам

към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?

* * *

Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,

освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,

така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях

при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.

До него се чувствам изключително спокойна.

Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които

виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите

характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм

подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни

дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.

— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо

фризьорка?

— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!

Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху

барплота насреща му.

— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато

седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а

аз се разстройвам, докато слушам всичките им сълзливи истории.

— Може да се каже, че двамата с теб се занимаваме с една и съща работа — отбелязва

Оуен. — Аз рисувам признания, а ти ги изслушваш.

Кимам в знак на съгласие, но имам чувството, че донякъде съм неблагодарна.

— Има неколцина наистина много добри клиенти. Хора, които с нетърпение очаквам.

Мисля, че не хората са това, което не ми харесва, а фактът, че бях принудена да избера

работа, която не ми е по сърце.

Той внимателно ме изучава за миг.

— Е, добрата новина е, че си още млада. Баща ми често ми казва, че нито едно взето

решение в живота не е за постоянно, с изключение на татуировката.

— О, бих могла да оспоря тази логика — засмивам се. — Ами ти? Винаги ли си искал

да бъдеш художник?

Таймерът на печката звъни и Оуен мигом отваря фурната, за да провери пицата. Бута я

обратно вътре. Знам, че това е само замразена пица, но има нещо възбуждащо да видиш мъж

да се вихри в кухнята.

Той отново се обляга на плота.

— Не съм избирал да ставам художник. Мисля, че рисуването само ме избра.

Харесва ми отговорът му. В същото време малко му завиждам, защото ми се искаше да

имах вроден талант. Нещо, което да ме е избрало, за да не се налага по цял ден да

подстригвам коси.

— Някога мислила ли си да се върнеш в университета? — пита той. — Да учиш нещо,

което наистина те интересува?

Свивам рамене.

— Може би някой ден. Но в момента най-важното в живота ми е Ей Джей.

Той разбиращо се усмихва. Не ми идва наум нито един въпрос, който да му задам,

защото тишината е толкова приятна. Харесва ми как ме гледа, докато стоим мълчаливо.

Усмивката не слиза от лицето му, а погледът му ме обгръща като топло одеяло.

Притискам ръце върху барплота под мен и свеждам поглед към люлеещите ми се крака.

Внезапно ми става трудно да продължа да го наблюдавам, защото се боя, че той ще види

колко много ми харесва това.

Той мълчаливо съкращава разстоянието помежду ни. Прехапвам нервно долната си

устна, защото той идва към мен с явно намерение и не мисля, че този път иска да ми задава

още въпроси. Гледам как дланите му покриват коленете ми и после бавно се плъзгат нагоре.

Ръцете му докосват бедрата ми, докато стигат до хълбоците и спират.

Когато поглеждам в очите му, изцяло потъвам в тях. Той се взира в мен с желание,

каквото не съм и подозирала, че мога да събудя у някого. Прегръща ме под кръста с една ръка

и ме привлича към себе си. Слагам ръце върху бицепсите му и се вкопчвам силно в тях. Не

знам какво ще последва, но съм напълно готова да го позволя.

Леката усмивка върху лицето му се стопява, когато устните му приближават моите.

Клепачите ми потрепват, а сетне напълно се затварят, когато устата му нежно покрива моята.

— Исках да направя това от мига, в който те видях — шепне той. Устните му се сливат с

моите и отначало целувката е като тази, с която го дарих в палатката. Нежна, сладка и

невинна. Но невинността изчезва в секундата, когато ръката му се заравя в косата ми, а

езикът му се плъзга между устните ми.

Не разбирам как мога да изпитвам едновременно такава тежест и лекота, сякаш се нося

по пухкав облак. Обвивам ръце около врата му и се старая да го целуна по същия вълшебен

начин, по който и той ме целува, но се боя, че моята уста не може да се сравни с неговата.

Невъзможно е да го накарам да се чувства толкова прекрасно, колкото аз се чувствам в

момента.

Той придърпва краката ми, докато обвият талията му, после ме повдига от барплота и

без да прекъсва целувката, ме понася към всекидневната. Опитвам се не обръщам внимание

на миризмата на прегоряла пица, защото не желая той да спира. Но наистина съм много,

много гладна и не искам пицата напълно да изгори.

— Мисля, че пицата изгаря — прошепвам, когато стигаме до дивана.

Оуен нежно ме полага по гръб и клати глава.

— Ще ти направя друга. — Отново впива устните в моите и внезапно изобщо не ме е

грижа за пицата.

Оуен се отпуска на дивана върху мен, но не изцяло. Опира ръце от двете страни на

главата ми и не прави нищо, е което да подскаже, че очаква нещо повече от целувка.

И точно това му давам. Целуваме се, без да спираме, докато не се включва алармата за

пожар. Веднага щом осъзнаваме, че звукът идва от вътрешността на жилището, ние се

разделяме и скачаме. Оуен хуква към печката и отваря фурната, а аз грабвам кутията от

пицата и се опитвам с нея да разсея дима.

Оуен вади пицата от фурната, която е толкова изгоряла, че изобщо не става за ядене.

— Може би трябва да излезем и да хапнем нещо на път за моя апартамент.

Димната аларма най-после спира да пищи и аз захвърлям кутията върху плота.

— Или можем да си приготвим нещо от запасите за една година, които днес купи от

„Таргет“.

Той смъква от ръката си ръкавицата за фурна и я пуска върху печката. Улавя ме за ръката,

придърпва ме към гърдите си и отново ме целува.

Мисля, че целувката му е най-полезната диета на света, защото всеки път щом устните

му докоснат моите, забравям за всякаква храна.

Ала щом езиците ни се докосват, внезапно някой започва да чука силно по входната

врата. Устните ни се разделят и двамата се обръщаме, когато вратата рязко се отваря. Когато

виждам Трей да стои на прага, аз тутакси се отдръпвам от Оуен. Ненавиждам се заради

инстинктивния порив да се разделя от него, защото не желая Оуен да си помисли, че между

мен и Трей има нещо. Истината е, че щях да се отдръпна от него независимо кой стоеше на

прага.

Просто наистина ми се иска да не беше Трей.

— По дяволите — мърмори Оуен.

Поглеждам към него и виждам, че лицето му е посърнало, а раменете увиснали.

Разбирам, че сигурно вече има погрешна идея за неочакваното нахлуване на Трей.

Извръщам се отново към Трей, който поради някаква причина крачи право към Оуен,

приковал убийствен поглед в него.

— Какво правиш тук?

Гледам към Оуен, който не обръща внимание на Трей. Погледът му е вперен директно в

мен.

— Обърн — казва той. — Трябва да поговорим.

Смехът на Трей ме кара да потръпна.

— За какво трябва да говориш с нея, Оуен? Още ли не си й казал?

Оуен затваря очи за няколко секунди, сетне ги отваря и приковава поглед в Трей.

— Кога ще ти бъде достатъчно, Трей? Мамка му.

Сърцето ми блъска лудешки в гърдите и аз имам чувството, че ще разбера защо двамата

се държат така един към друг, ала в този момент не искам да зная. Не може да е нещо добро.

Трей прави две крачки към Оуен, докато не се оказва на сантиметри от лицето му.

— Махай се от апартамента й. Изчезвай от живота й. Ако направиш тези две неща,

тогава може би ще бъда доволен.

— Обърн — казва Оуен твърдо.

Трей пристъпва към мен, заставайки между мен и Оуен, така че да не мога да го

виждам. Взирам се в очите на Трей и не откривам там нищо друго, освен гняв.

Той сочи към Оуен.

— Този тип ли си довела в апартамента си? На този тип ли позволяваш да бъде близо до

сина ти? Той беше арестуван за притежание, Обърн.

Засмивам се невярващо и клатя глава. Не знам защо Трей говори тези неща. Той отстъпва

настрани и аз отново мога да виждам Оуен.

Сърцето ми спира, защото изражението на лицето му е достатъчно красноречиво.

Виждам извинение и съжаление. Това е искал да ми каже по-рано. Това е признанието, което

го помолих да отложи до понеделник.

— Оуен? — изричам името му почти шепнешком.

— Исках да ти кажа — отвръща той. — Не е толкова лошо, колкото той го изкарва,

Обърн. Кълна се.

Оуен прави крачка към мен, но Трей мигом се извръща и го блъска в стената. Ръката му

стиска шията на Оуен.

— Имаш пет секунди да се ометеш оттук.

Оуен нито за миг не откъсва поглед от мен, въпреки ръката, притиснала гърлото му. Той

кимва.

— Добре, остави ме само да взема вещите си от стаята й, после си тръгвам.

Трей го гледа внимателно няколко секунди, после го пуска. Наблюдавам как Оуен влиза

в стаята ми, за да вземе „своите“ вещи.

Знам, че Оуен не е донасял нищо тук.

Сега Трей се взира в мен.

— Чичото на твоя син е шибан полицай и на теб дори не ти е хрумнало да провериш

хората, които допускаш в живота си?

Няма какво да му отговоря. Той е прав.

Трей разочаровано клати глава и точно в този момент Оуен излиза от стаята ми. Преди

Трей да успее да се обърне към него, Оуен хвърля бегъл поглед към палатката. Очите му

казват нещо, което той не желае да изрече на глас. Минава покрай Трей и излиза през

входната врата, без да се обърне.

Трей приближава до вратата и я захлопва. После се обръща с лице към мен, с ръце на

кръста, очаквайки обяснение. Ако не мислех, че той ще отиде право при Лидия и ще й

разкаже всичко, което току-що се бе случило, щях да му кажа да върви по дяволите. Вместо

това постъпвам както винаги. Казвам това, което искат да чуят от мен.

— Съжалявам. Не знаех.

Той пристъпва към мен и нежно ме стиска за раменете, докато ме гледа право в очите.

— Тревожа се за теб, Обърн. Моля те, не се доверявай на никого, докато аз първо не го

проверя. Можех да те предупредя за него.

Той ме прегръща. Нужно е да положа огромни усилия, за да отвърна на прегръдката му,

но го правя.

— Нали не искаш неговата репутация да застане между теб и сина ти? Няма да бъде

добре за теб.

Кимам, притиснала глава към гърдите му, но искам да го отблъсна от себе си, заради

прикритата заплаха. Той е същият като майка си. Винаги използва моята ситуация с Ей

Джей, за да ме манипулира. Това ме прекършва, унищожава увереността, която мигом ме

изпълва, когато съм в обятията на Оуен.

Отдръпвам се от него и с усилие се усмихвам.

— Не искам да имам нищо общо с него — уверявам Трей. Трудно ми е да изрека думите,

защото може би в тях има частица истина. Дори не ми се мисли колко съм бясна на Оуен в

този миг, докато Трей още стои пред мен. — Благодаря ти, че ми каза — промърморвам и се

запътвам към вратата. Отварям я, за да разбере намека. — Сега искам да остана сама. Имах

дълъг ден.

Трей отива към вратата, после се спира.

— Ще се видим на вечеря в неделя, нали?

Кимвам и отново си лепвам усмивка, за да го успокоя. Веднага щом затварям вратата, я

заключвам и хуквам към моята стая. Пропълзявам в палатката и откривам малко листче

хартия под възглавницата ми. Вземам го и чета:

Моля те, ела в ателието ми довечера. Трябва да поговорим.

Чета бележката на Оуен толкова пъти, че бих могла да я напиша с неговия почерк.

Отпускам се върху възглавницата и въздъхвам, защото нямам представа какво да правя. Нищо

не може да извини факта, че той отива в затвора, както и това, че ме е излъгал. Ала въпреки

случилото се току-що, всяка частица от мен копнее за него. Едва го познавам, но въпреки

това усещам онази позната болка да стяга сърцето ми. Трябва да го видя още веднъж, дори и

само за да му кажа „сбогом“.

Глава 12

ОУЕН

Трябваше да й кажа. В момента, в който ме пуснаха от ареста, трябваше да отида право в

апартамента й и да й разкажа всичко.

Вече час кръстосвам ателието. Правя това, когато съм бесен, а в момента дори не мога

да си спомня кога за последен път съм бил толкова гневен. Ще изровя дупка в пода, ако не се

спра.

Но аз знам, че досега тя е прочела бележката ми. Бяха изминали два часа, откакто я

оставих върху възглавницата й и започвам да мисля, че Обърн вече се е отказала от мен. Не я

виня. Колкото и да ми се иска да я убедя, че Трей не е добър за нея, а аз не съм толкова лош,

за какъвто ме смята в момента, имам чувството, че дори няма да имам тази възможност.

Нямам представа какво са й наговорили за мен.

Тъкмо се запътвам към стълбата, когато чувам тихо почукване върху стъклената врата.

Не бързам към вратата. Тичам към нея.

Когато я отварям, очите й срещат за кратко моите. Тя нервно се озърта през рамо, бързо

се вмъква вътре и затваря вратата.

Ненавиждам това. Ненавиждам, че тя се страхува да бъде тук, бои се, че някой може да я

види как влиза в дома ми.

Тя не ми вярва.

Извръща се с лице към мен и аз мразя разочарованието, което сега струи от очите й.

Трябва да поговорим, а не ми се иска да го правим до вратата, затова се пресягам зад нея

и заключвам.

— Благодаря ти, че дойде.

Обърн не отговоря. Чака да кажа нещо друго.

— Ще се качиш ли горе с мен?

Тя поглежда над рамото ми към коридора и кимва. Следва ме, докато прекосявам

ателието и после нагоре по стълбата към апартамента ми. Наистина е невероятно колко са

различни сега нещата помежду ни. Само допреди два часа всичко беше идеално. А сега…

Удивително е как една истина може да отдалечи двама души един от друг.

Отивам в кухнята и й предлагам нещо за пиене. Може би ако й налея питие, разговорът

ще продължи по-дълго. Толкова много неща искам да й обясня, само ако тя ми даде тази

възможност.

Тя не желае питие.

Стои насред стаята и сякаш се бои да ме доближи. Погледът й обхожда всичко наоколо,

като че ли никога не е била тук. Сега, когато знае, ме гледа по друг начин.

Мълчаливо я наблюдавам, докато тя се оглежда. Накрая очите й отново срещат моите.

Настъпва дълга пауза, докато Обърн събира кураж, за да ме попита това, което е дошла да

узнае.

— Зависим ли си, Оуен?

Тя не шикалкави. Прямотата й ме кара да се свия, защото няма нищо по-лесно от

въпрос, на който е нужен ясен и кратък отговор: да или не. И изглежда няма намерение да

чака за обяснение, съдейки по начина, който гледа към стълбата.

— Ако кажа „не“, това ще промени ли нещо между нас?

Обърн ме гледа мълчаливо няколко секунди, после клати глава.

— Не.

Някак си предугаждах, че отговорът й ще бъде точно такъв. И изведнъж вече не

изпитвам необходимост да й обяснявам моята ситуация. Какъв е смисълът щом отговорът ми

няма значение? Ако й разкажа истината, това само още повече ще усложни нещата.

— В затвора ли отиваш? — пита тя. — Затова ли каза, че се местиш?

Накланям бутилката и си наливам чаша вино. Отпивам щедра глътка, преди да кимна в

отговор.

— Навярно. Това е първият ми арест, затова не мисля, че ще отсъствам дълго.

Тя издиша дълбоко и затваря очи. Когато ги отваря, гледа в краката си. Ръцете й се

отпускат на хълбоците и тя продължава да избягва зрителен контакт с мен.

— Искам да получа попечителство над сина си, Оуен. Те ще те използват срещу мен.

— Кои са те?

— Лидия и Трей. — Сега най-после ме гледа. — Те никога няма да ми поверят детето,

ако знаят, че по някакъв начин съм свързана с теб.

Очаквах, че е дошла да се сбогува с мен, но не бях подготвен за болката от раздялата.

Чувствам се като пълен глупак, задето не помислих как ще й се отразят моите действия. Бях

толкова разтревожен какво ще си помисли за мен когато разбере, че до този момент изобщо

не ми хрумна, че това може да застраши отношенията със сина й.

Сипвам си още една чаша вино. Навярно не е добра идея да ме гледа как се наливам с

вино, особено сега, когато знае за ареста ми.

Очаквам да се обърне и да си тръгне, но тя не го прави. Вместо това пристъпва бавно

към мен.

— Ще ти позволят ли да постъпиш в клиника, вместо да отидеш в затвора?

Пресушавам втората чаша вино.

— Не се нуждая от рехабилитация. — Оставям чашата на умивалника.

Виждам огромното й разочарование. Изражението й ми е познато. Достатъчно често

съм виждал този поглед, за да знам какво означава. Не ми харесва как чувствата й толкова

бързо се промениха от желание към мен в съжаление.

— Нямам проблем с наркотиците, Обърн. — Накланям се напред, вече ни дели по-малко

от половин метър. — Но имам проблем с факта, че ти изглежда си обвързана с Трей. Аз може

и да съм с криминално досие, но той е този, с когото трябва да внимаваш, Обърн.

Тя тихо се засмива.

— Той е ченге, Оуен. Ти си на път да влезеш в затвора за притежание на наркотици. На

кого от двама ви да вярвам?

— На инстинктите си — мигом отвръщам.

Тя свежда поглед към ръцете си, скръстени върху барплота. Притиска палците си един о

друг.

— Инстинктът ми подсказва да направя това, което е най-добро за сина ми.

— Именно — съгласявам се аз. — Точно заради това ти казах да се довериш на

инстинктите си.

Тя ме поглежда и аз виждам болката в очите й. Не биваше да я забърквам във всичко

това, знам го. И знам точно какво изпитва, докато ме гледа. Объркване, разочарование, гняв.

Виждам същото всеки път, когато се погледна в огледалото.

Заобикалям барплота и улавям китката й. Притеглям я към гърдите си и я прегръщам. За

няколко секунди тя не се противи. Но после ме отблъсква и твърдо клати глава.

— Не мога.

Две простички думи, но те означават само едно.

Край.

Обърн се обръща и се насочва към стълбата.

— Обърн, почакай — викам след нея.

Тя не чака. Стигам до стълбата и слушам как стъпките й отекват долу в ателието. Това не

биваше да свършва така. Не мога да я пусна в това състояние, защото ако Обърн си тръгне

сега, ще й бъде лесно да не се върне никога повече.

Спускам се тичешком по стъпалата и хуквам след нея. Настигам я точно когато ръката й

вече превърта ключалката на входната врата. Отдръпвам ръката й, завъртам я, а после впивам

устни в нейните.

Глава 13

ОБЪРН

Той ме целува с осъждане, извинение и гняв и някак си всичко е обгърнато от нежност.

Когато езиците ни се срещат, това е само мимолетно бягство от реалността на нашето

сбогуване. И двамата издишаме леко, защото тъкмо така трябва да се усеща целувката.

Коленете ми се подкосяват от допира на устните му до моите.

Аз отвръщам на целувката му, макар да зная, че тя няма да доведе до нищо. Няма да

промени нищо. Няма да поправи нито една от грешките му, но знам също, че може би за

последен път се чувствам така и не желая да се лиша от това вълшебство.

Той ме прегръща, сетне плъзга ръка зад врата ми и заравя пръсти в косата ми. Струва ми

се, че се опитва да запомни всеки миг, всяка емоция от нашата целувка, защото знае, че след

като свърши, това е всичко, което ще му остане. Споменът за нея.

При мисълта за това сбогуване в гърдите ми започва да се надига ярост. Той ми вдъхна

надежда, а после позволи на Трей да я отнеме с истината.

Нашата целувка бързо се изпълва с болка, но не физическа. Колкото повече се целуваме,

толкова повече осъзнаваме какво губим и това боли. Мисълта, че това навярно е

единственият шанс да се натъкна на един от малцината хора на този свят, който може да ме

накара да се чувствам така, а аз вече съм принудена да се откажа от него, ме изпълва с ужас.

Безкрайно се уморих да губя единствените неща в живота, които искам.

Той се отдръпва и ме гледа с очи, забулени от болка. Ръката му, обвиваща тила ми, се

плъзва към бузата ми и палецът му погалва долната ми устна.

— Вече боли.

Устните му отново се сливат с моите в целувка, нежна като кадифе. Оуен бавно извръща

глава, докато устата му не се озовава точно върху ухото ми.

— Това ли е всичко? Така ли ще свърши всичко?

Кимвам, макар че това е последното, което искам да направя. Но това е краят. Дори той

напълно да промени живота си, грешките от миналото му ще продължат да влияят върху

живота ми.

— Понякога не получаваме втори шанс, Оуен. Понякога нещата просто приключват.

Той потръпва.

— Ние не сме имали дори първи шанс.

Искам да му кажа, че вината не е моя; че вината е негова. Но знам, че това му е

известно. Той не ме моли да му дам още един шанс. Просто е разстроен, че всичко вече е

свършило.

Притиска длани върху стъклената врата зад мен, приклещвайки ме с ръцете си.

— Прости ми, Обърн — мълви той. — Ти и без това имаш много проблеми и аз

наистина не съм искал още повече да усложнявам живота ти. — Притиска устни върху

челото ми, после отстъпва две крачки назад и унило кимва. — Разбирам. И съжалявам.

Не мога да понеса болката в очите му, нито примирението в думите му. Пресягам се зад

гърба си, отключвам вратата, сетне се обръщам и си тръгвам.

Чувам как вратата се затваря зад мен и завинаги намразвам този звук. Вдигам юмрук към

сърцето си, защото чувствам точно това, което той обясняваше, че изпитва, когато някой му

липсва. Не проумявам това, защото се запознах с него едва преди няколко седмици.

Има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които виждаш за пръв

път и имаш чувството, че вече познаваш.

Не ме интересува колко дълго съм го познавала. Не ми пука, че ме е излъгал. Ще си

позволя да тъгувам и да се самосъжалявам, защото въпреки всичко, което Оуен е сторил в

миналото, никой не ме е карал да се чувствам така, както той ме накара да се почувствам

днес. Той ме застави да изпитам гордост от себе си като майка. Тъкмо поради това, фактът,

че се налага да се сбогувам с него, си струва няколко сълзи и аз няма да се терзая от вина, че

плача заради тази раздяла.

Изминала съм половината път до вкъщи и изтривам последната сълза, която си позволих

да пролея за сбогом, когато една кола бавно приближава до мен и спира. Оглеждам я косо и

виждам, че е полицейска патрулка. Спирам, когато Трей смъква прозореца и се навежда през

седалката.

— Влизай, Обърн.

Не възразявам. Отварям вратата и се качвам вътре, а той потегля към апартамента ми. Не

ми харесва настроението, което се излъчва от него. Не разбирам дали се държи като ревниво

гадже, или като прекалено загрижен брат. В действителност той не е нито едно от двете.

— В ателието му ли беше?

Взирам се през прозореца, обмисляйки как да отговоря. Той ще разбере, че лъжа, ако

кажа „не“, а аз имам нужда Трей да ми вярва. От всички хора на този свят, имам нужда точно

Лидия и Трей да виждат, че всичко, което правя, го правя за Ей Джей.

— Да. Той ми дължеше пари.

Чувам тежкото му дишане, докато поема и изпуска шумно въздух. Накрая Трей отбива

встрани до тротоара и паркира. Не желая да го гледам в лицето, но виждам как закрива

устата си с ръка и разочаровано стиска челюст.

— Преди малко ти казах, че той е опасен, Обърн. — Трей се взира пронизващо в мен. —

Да не си глупава?

Достатъчно се наслушах. Отварям с размах вратата на колата, излизам и я затварям с

трясък. Преди да направя и три крачки, той ми препречва пътя.

— Той не е опасен, Трей. Той е наркоман. И между нас няма нищо, просто отидох в

ателието му, за да взема парите, които ми дължи.

Трей внимателно изучава лицето ми, най-вероятно за да разбере дали лъжа. Аз

въздъхвам и завъртам очи.

— Ако имаше нещо, щях да остана в ателието му повече от пет минути. — Промушвам

се покрай него и закрачвам към апартамента си. — Господи, Трей. Ти се държиш, сякаш

имаш повод за ревност.

Той отново застава пред мен, принуждавайки ме да спра. За няколко секунди се вторачва

мълчаливо в мен.

— Аз ревнувам, Обърн.

Сепвам се и преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми. Освен това продължавам да го

гледам в очакване да вземе думите си назад, но той не го прави. Гледа ме и в погледа му се

чете искреност.

Той е брат на Адам. Той е чичо на Ей Джей.

Не мога.

Това е Трей.

Заобикалям го и продължавам да вървя. Намираме се само на една пресечка от

апартамента ми, така че не се изненадвам, когато чувам крачките му зад гърба си.

Продължавам да вървя, опитвайки се да осмисля последните два часа от живота си, но ми е

малко трудно, когато ревнивият брат на мъртвото ми гадже ме преследва.

Когато стигам до вратата, отключвам и се извръщам с лице към него. Очите на Трей са

като остри ножове, които дълбаят в мен, сякаш изстъргват душата ми, превръщайки ме в

празна черупка. Отварям уста, за да му пожелая „лека нощ“, когато той вдига ръка и я

подпира на рамката на вратата, на нивото на главата ми.

— Някога мислила ли си за това?

Знам какво има предвид, но се правя, че не разбирам.

— За какво?

Погледът му се свежда и се задържа върху устните ми.

— За нас.

За нас.

Аз и Трей.

Честно мога да кажа „не“, никога не съм мислила за това. Но не желая да нараня

чувствата му, затова предпочитам да не отговоря.

— Има смисъл, Обърн.

Клатя решително глава. Не искам да изглеждам упорита и неотстъпчива, но точно такава

се чувствам.

— Няма никакъв смисъл — заявявам категорично. — Ти си брат на Адам. Чичо на Ей

Джей. Това ще го обърка.

Трей прави крачка напред. Близостта му е различна от тази на Оуен. Близостта на Трей

ме задушава, сякаш имам нужда да пробия дупка в атмосферата, за да дишам.

— Аз го обичам, Обърн. Аз съм единственият достоен баща за твоето момче — заявява

той. — Той живее в моя дом с майка ми и ако двамата с теб бяхме заедно…

Аз тутакси се изправям.

— Надявам се, че няма да използваш сина ми като извинение защо трябва да се срещам

с теб. — Гневът в гласа ми изненадва самата мен, затова знам, че изумява и Трей.

Той прокарва ръка през косата си и за миг изглежда смутен, не знае какво да каже.

Погледът му се отмества към коридора, докато се опитва да измисли отговор.

— Виж — подхваща той и очите му отново срещат моите. — Не се опитвам да го

използвам, за да се сближа с теб. Осъзнавам как прозвуча. Просто казвам… че в това има

смисъл. В това да сме заедно има смисъл.

Не отговарям, защото в думите му има известна истина. Лидия вярва на Трей повече,

отколкото на всеки друг на света. Ако Трей и аз бяхме заедно…

— Помисли за това — додава той, без да настоява за отговор веднага. — Можем да

започнем бавно. Да видим дали ще си подхождаме. — Сваля ръка от рамката на вратата и

отстъпва назад, давайки ми възможност да си поема дъх. — Ще поговорим за това в неделя

вечерта. Сега трябва да се връщам на работа. Обещай ми, че ще заключиш вратата, става ли?

Кимам и се ненавиждам за това, защото не желая той да си мисли, че съм се съгласила с

всичко, което току-що ми е казал.

Но… това има смисъл. Той живее в един дом с Ей Джей и Лидия, а единственото, което

искам, е да прекарвам повече време със сина си. Вече съм достигнала до този етап, когато не

ме е грижа какво ще ми струва, стига да бъда повече време с Ей Джей; просто се нуждая от

това. Той ми липсва.

Не ми харесва това, че обмислям предложението му. Не изпитвам към Трей и частица от

онова, което изпитвах към Адам. А дори не мога да го сравня с това, което чувствам към

Оуен.

Но той е прав. Ако съм с него, ще бъда близо до Ей Джей. А Ей Джей е най-скъпото ми

същество на този свят. Ще направя всичко, за да си върна сина.

Всичко, което е нужно.

* * *

Преди да се преместя тук, Лидия ме бе уверила, че в Далас движението не е толкова

натоварено. Когато я попитах колко време ще ми е нужно, за да стигна от моето, тогава още

потенциално жилище, до нейната къща, тя ми бе отвърнала: „О, разстоянието не е повече от

шестнайсетина километра“.

Но бе забравила да спомене, че шестнайсет километра в Далас са четиридесет и пет

минути път с такси. Повечето дни дори не приключвам работа преди седем вечерта. Докато

взема такси и стигна до дома й, Ей Джей вече трябва да си ляга. Поради това тя казва, че е

неудобно да ги посещавам през седмицата. „Става неспокоен“ — твърди тя.

И така неделните вечери и всеки друг ден от седмицата, когато ми се удава да я убедя да

ми позволи да отида, е цялото време, което имам със сина си. Разбира се, аз удължавам

неделите, доколкото мога. Понякога пристигам на обяд и оставам, докато стане време Ей

Джей да си ляга. Знам, че това я дразни, но честно казано, изобщо не ме е грижа. Той е мой

син и аз не съм длъжна да моля за разрешение да го посетя.

Днес беше един изключително дълъг ден с него и аз се наслаждавах на всяка секунда.

Веднага щом се събудих сутринта, взех душ и се обадих за такси. Пристигнах в дома на

Лидия след закуска и оттогава Ей Джей не се е отделял от мен. След вечеря го отведох до

дивана и той заспа в скута ми по средата на анимационното филмче. Обикновено измивам

чиниите и почиствам след вечеря, но този път не предложих. Тази вечер просто искам да

гушкам моето малко момче, докато спи.

Не знам дали Трей се опитва да ми докаже колко добър домакин може да бъде, или аз го

виждам в различна светлина, но той запретна ръкави и почисти цялата кухня. Съдейки по

звука, току-що бе заредил и пуснал миялната машина.

Вдигам глава, когато той се появява на вратата между всекидневната и кухнята. Обляга

се на рамката и се усмихва, когато ни вижда прегърнати на дивана.

Наблюдава ни мълчаливо няколко минути, докато Лидия не влиза в стаята, прекъсвайки

уютния момент.

— Надявам се, че не е спал дълго — заявява укорително, без да откъсва поглед от Ей

Джей в прегръдките ми. — Когато му позволяваш да заспива толкова рано, той се буди

посред нощ.

— Той заспа преди няколко минути — уверявам я аз. — Всичко ще е наред.

Тя се настанява на един от столовете до дивана и поглежда към Трей, който все още

стои на вратата.

— Дежурен ли си тази нощ? — пита Лидия. Трей кимва и се изправя.

— Аха. Всъщност вече трябва да вървя — отвръща той. Поглежда към мен. — Искаш ли

да те закарам до вас?

Свеждам поглед към Ей Джей, все още не съм готова да се разделя с него, но не съм

сигурна дали трябва да направя това, което възнамерявах, докато Ей Джей все още спи в

скута ми. Бях събрала кураж да говоря с Лидия за нашето споразумение и тази вечер ми се

струва подходящото време.

— Всъщност се надявах да поговоря с майка ти, преди да си тръгна — казвам на Трей.

Чувствам, че Лидия ме гледа, но не отвръщам на погледа й. Човек би си помислил, че

след като съм живяла толкова дълго с нея, вече не би трябвало да ме плаши. Обаче е трудно

да не се страхуваш от някого, който държи властта над единственото, което искаш в живота.

— Каквото и да е, може да почака, Обърн — отсича Лидия. — Аз съм изморена, а Трей

трябва да върви на работа.

Прокарвам ръка през косата на Ей Джей. Наследил е косата на баща си. Мека и фина,

като коприна.

— Лидия — подхващам тихо. Поглеждам към нея и стомахът ми се присвива, а сърцето

ми се качва в гърлото. Тя ме пресича всеки път, когато се опитвам да поговоря с нея за това,

но съм длъжна най-после да приключа. — Искам да говоря с теб за попечителството. И ще

ти бъда много признателна, ако можем да го обсъдим тази вечер, защото за мен е убийствено

да не виждам Ей Джей толкова често, колкото съм свикнала.

Когато живеех с тях в Портланд, го виждах всеки ден. Тогава попечителството не беше

такъв проблем, защото всеки ден се връщах от училище в дома, където ме очакваше синът ми.

Въпреки че Лидия имаше крайната дума по всичко, отнасящо се до Ей Джей, аз все още се

чувствах негова майка.

Но откакто преди няколко месеца тя го взе и се премести в Далас, аз се чувствам като

най-лошата майка на света. Почти нямам възможност да го виждам. Всеки път, когато говоря

с него по телефона, плача, след като затворя. Не мога да не си мисля, че тя преднамерено го

отдалечава от мен.

— Обърн, ти знаеш, че си добре дошла да го виждаш по всяко време, когато пожелаеш.

Клатя глава.

— Но тъкмо за това става дума — не се отказвам аз. — Не съм добре дошла. — Гласът

ми е слаб и аз се ненавиждам, че в момента звуча като уплашено дете. — На теб не ти

харесва, когато го посещавам през седмицата и ти дори не му позволи да прекара една нощ с

мен.

Лидия върти очи.

— Имаше основателна причина — заявява. — Как мога да се доверя на хората, които

допускаш в дома си? Последният, който беше спалнята ти, е подсъдим.

Погледът ми се насочва към Трей, но той тутакси се отвръща. Знае, че разказвайки й за

миналото на Оуен, забива клин между Ей Джей и мен. Вижда гнева на лицето ми и

пристъпва във всекидневната.

— Ще сложа Ей Джей да спи — заявява.

Благодарна съм му за това. Ей Джей не бива да се събужда и да чува разговора, който се

води край него в момента. Подавам сина си на Трей и този път се обръщам с лице към

Лидия.

— Не бих му позволила да остане в един апартамент с Ей Джей — отвръщам в своя

защита. — Той дори нямаше да бъде в дома ми, ако знаех, че ще доведеш Ей Джей.

Устните й са стиснати, а очите й представляват две тънки цепки — израз на дълбокото й

неодобрение. Ненавиждам начина, по който ме гледа.

— За какво ме молиш, Обърн? Искаш синът ти да нощува в апартамента ти? Искаш да се

появяваш всяка вечер, преди лягане и да го превъзбудиш до такава степен, че след това той да

не иска да си ляга? — Тя се изправя, изпълнена с раздразнение. — Аз съм отгледала това

момче от раждането му, затова не можеш да очакваш, че ще му позволя да бъде в компанията

на напълно непознати.

Аз също се изправям. Тя няма да се извисява над мен и да ме заставя да се чувствам

малоценна.

— Ние го отгледахме от раждането му, Лидия. Аз бях там на всяка стъпка от живота му.

Той е мой син. Аз съм негова майка. Не съм длъжна да искам разрешение от теб, когато

искам да бъда с него.

Лидия се вторачва в мен. Надявам се, че думите й достигат до съзнанието й и тя ги

осмисля. Не може да не вижда колко е несправедлива.

— Обърн — заговорва тя, лепвайки престорена усмивка на лицето си, — аз съм

отглеждала деца и знам колко са важни редът и графикът за развитието на едно дете. Ако

искаш да го посещаваш, прекрасно. Но ние трябва да изработим по-постоянен график, за да

не му влияеш негативно.

Разтривам лице с ръце, опитвайки се да пропъдя част от разочарованието, което

изпитвам. Издишам дълбоко и спокойно поставям ръце на хълбоците.

— Да му влияя негативно? — изумявам се аз. — Как може собствената му майка да му

влияе негативно, когато всяка вечер го завива в леглото, преди да заспи?

— Той се нуждае от постоянство, Обърн…

— Точно това се опитвам да му дам, Лидия! — избухвам аз. Щом чувам повишения си

глас, тутакси замлъквам. Аз никога не съм й повишавала глас. Нито веднъж.

Трей се връща в стаята и Лидия мести поглед от него към мен.

— Нека Трей те откара у вас — разпорежда се тя. — Вече е късно.

Не се сбогува с мен, нито пита дали разговорът е приключил. Излиза от стаята, сякаш

повече няма какво да се обсъжда, независимо дали аз съм свършила, или не.

— Пфу! — изпъшквам, абсолютно неудовлетворена от протичането на този разговор. Не

само че не й казах, че искам синът ми да живее с мен, но дори не успях да постигна нищо в

своя полза. Тя винаги поучава за „последователност“ и „ред и график“, сякаш се опитвам да

го измъквам посред нощ от леглото, за да го тъпча с палачинки. Искам само да виждам сина

си повече, отколкото тя ми разрешава. Не проумявам как тя може да не вижда каква болка ми

причинява това. Би трябвало да е благодарна, че искам да изпълнявам пълноценно

майчинските си задължения. Сигурна съм, че има други хора в нейното положение, които

биха обичали достатъчно родителите на внуците си, за да им пука за тях.

Смехът на Трей ме изтръгва от мислите ми. Извръщам се към него и виждам, че се хили.

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да изтрия усмивката от нечие

лице. Ако съществува по-неподходящ момент за смях от настоящия, не бих желала да го

преживея.

Той вижда, че не съм във възторг от смеха му, но не го прикрива. Тръсва глава и посяга

към дрешника в коридора, за да си вземе нещата.

— Ти току-що крещя на майка ми — промърморва Трей. — Леле.

Гледам го кръвнишки, докато пристяга кобура на полицейската си униформа.

— Радвам се, че моето положение те забавлява — процеждам равно. Минавам покрай

него и излизам през вратата. Когато стигам до колата му, влизам вътре и затръшвам вратата.

Щом се озовавам сама в мрака, избухвам в сълзи.

Позволявам си да ридая безутешно, докато виждам Трей да излиза от къщата след

няколко минути. Сълзите ми мигом секват и аз избърсвам очи. Когато той вече е в колата, аз

се обръщам към прозореца и се надявам да е достатъчно очевидно, че не съм настроение за

разговор.

Мисля, че той разбира, че ме е ядосал, защото мълчи през целия път, докато пътуваме

към апартамента ми. И макар че трафикът е слаб и няма задръствания, двайсет минути са

много дълго време, когато са прекарани в тишина.

Когато спира пред дома ми, той слиза от колата и ме следва вътре в сградата. Аз все още

съм сърдита, когато стигаме до вратата, но опитът ми да избягам в апартамента, без да му

кажа „довиждане“, е осуетен, когато той сграбчва ръката ми и ме принуждава да се обърна.

— Съжалявам — извинява се Трей. — Не се смеех на твоето положение, Обърн. —

Тръсвам глава, усещайки напрежението, сковаващо челюстта ми. — Аз просто… не знам.

Никой никога не крещи на майка ми и си помислих, че е забавно. — Пристъпва по-близо и

опира ръка на рамката на вратата. — Всъщност— продължава — мисля, че беше секси.

Никога досега не съм те виждал разгневена.

Очите ми срещат неговите.

— Сериозно ли говориш, Трей? — Кълна се в Бог, че ако изобщо някога е съществувал

шанс да го намеря за привлекателен, той току-що напълно го съсипа с коментара си.

Той затваря очи и прави крачка назад. Вдига ръце в знак на капитулация.

— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той. — Беше комплимент. Но ти очевидно

не си в настроение за комплименти, затова може би трябва да опитам друг път.

Приветствам оттеглянето му с кратко махване и се обръщам, за да затворя вратата зад

гърба си. Изминават няколко секунди, преди да чуя Трей да вика името ми през вратата.

— Обърн — казва тихо. — Отвори вратата.

Въртя очи, но се обръщам и отварям. Той стои на прага, скръстил ръце пред гърдите си.

Изражението му се е променило и сега по лицето му се чете съжаление. Трей опира глава

върху рамката на вратата и ми напомня онази нощ, когато Оуен стоеше точно в същата поза.

Харесваше ми много повече, когато Оуен беше тук.

— Ще поговоря с мама — обещава Трей. Думите ме карат да застина и да му отдам

цялото си внимание. — Ти си права, Обърн. Трябва да прекарваш повече време с Ей Джей, а

тя само създава затруднения.

— Ще поговориш с нея? Наистина?

Той пристъпва по-близо.

— Преди малко не исках да те разстроя — казва тихо. — Просто се опитвах да те

накарам да се почувстваш по-добре, но предполагам, че не избрах правилния начин. Не ми се

сърди, става ли? Не знам дали ще понеса, ако ми се сърдиш.

Приемам извинението и клатя глава.

— Не ти се сърдя, Трей. Аз просто… — Бавно поемам и изпускам въздух. — Просто

майка ти понякога ужасно обърква живота ми.

Той се усмихва съчувствено.

— Знам какво имаш предвид — съгласява се мило. Оттласква се от рамката на вратата и

оглежда коридора. — Трябва да вървя на работа. По-късно ще поговорим, нали?

Кимам и искрено му се усмихвам. Фактът, че е готов да говори с Лидия заради мен, си

струва една или две усмивки. Трей прави няколко крачки заднешком, преди да се обърне и да

се отдалечи. Затварям вратата на апартамента, след като той изчезва зад ъгъла на коридора.

Когато се обръщам, сърцето ми се качва в гърлото, защото съзирам Емъри да стои на няколко

крачки пред мен.

И държи котка.

Много позната котка.

Соча към котката на Оуен.

— Какво… — Отпускам ръка, напълно объркана. — Как?

Тя свежда поглед към котката и свива рамене.

— Оуен се отби преди час — обяснява. — Остави котката и бележка.

Клатя невярващо глава.

— Оставил е котката си?

Съквартирантката ми се извръща и се насочва към всекидневната.

— И бележка. Каза, че знаеш къде да я намериш.

Влизам в стаята си, тутакси се отпускам на колене и пропълзявам в палатката. Върху

една от възглавниците има сгънат лист хартия. Вземам го, лягам и чета.

Обърн,

Знам, че е много да те моля да вземеш Оуен, но няма на кого другиго да я оставя. Баща

ми е алергичен към котки, което навярно е главната причина да се сдобия с Оуен. Харисън

няма да е в града до вторник, но ако искаш после можеш да я оставиш при него.

Знам, че вече го казах достатъчно пъти, но наистина съжалявам. Ти заслужаваш

някой, който ще ти даде това, от което се нуждаеш, а точно сега аз не съм този човек. Ако

знаех, че тогава ще се появиш на прага ми, щях да направя всичко различно.

Всичко.

Моля те, не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко достойна,

отколкото си.

Пази се.

P.S. Знам, че някой ден ще позволиш на друг да ползва тоалетната ти. Просто ми

направи услуга и прибери онези малки сладки сапунчета. Мисълта, че някой друг може да ги

хареса също толкова силно като мен, е наистина непоносима.

P.P.S. Трябва да храниш Оуен само веднъж на ден. Тя не е капризна котка. Благодаря ти

предварително, задето ще се грижиш за нея, без значение колко дълго ще я задържиш. Знам,

че тя ще е в добри ръце, защото съм виждал каква майка си, а ти си дяволски добра майка.

Оуен

Смаяна съм от сълзите, които рукват по страните ми. Сгъвам писмото и незабавно

излизам от стаята. Когато заварвам Емъри във всекидневната, вземам котката Оуен на ръце и

я отнасям в спалнята си. Затварям вратата след себе си и се покатервам на леглото с нея. Тя

не се противи и се излята до мен, сякаш точно там й е мястото.

С удоволствие ще се грижа за нея толкова дълго, колкото е нужно на Оуен. Защото тя е

връзката ми с него. И поради някаква причина чувствам, че се нуждая от тази връзка с Оуен,

защото когато мисля за него, болката в гърдите ми намалява.

Глава 14

ОУЕН

Поглеждам баща си, застанал виновно на прага на стаята, където държат подсъдимите,

преди да ги освободят или да ги отведат в затвора. Седя зад маса, много подобна на онази,

зад която седях преди няколко седмици, когато бях арестуван. Само че този път си плащам за

онзи арест.

Поглеждам към китките си и премествам белезниците със сантиметър по-надолу, за да

не ме притискат толкова силно.

— Каква е ползата от юридическото ти образование, щом дори не можеш да ме

измъкнеш оттук?

Знам, че е удар под кръста, но съм бесен. Разстроен. В състояние на шок заради факта,

че току-що бях осъден на три месеца затвор, макар че това е първото ми престъпление. Знам,

че е свързано с факта, че съдия Корли водеше делото. Явно напоследък такъв ми е късметът.

Моята съдба да бъде в ръцете на един от „повърхностните приятели“ на баща ми.

Баща ми затваря вратата на стаята и ни заключва. Това е последното му посещение,

преди да ме отведат в килията ми и честно казано, предпочитам той да не е тук точно сега.

Той прави три малки крачки в стаята, после спира и се надвесва над мен.

— Защо, по дяволите, се отказа от рехабилитация? — изръмжава.

Затварям очи, разочарован от това, което го вълнува в момента.

— Нямам нужда от рехабилитация.

— Единственото, което трябваше да направиш, беше да останеш за кратко в

рехабилитационния център и всичко щеше да бъде премахнато от досието ти.

Той е ядосан. И крещи. Планът му беше да се съглася на рехабилитация, но аз съм

сигурен, че това е неговият начин да се почувства по-добре заради ареста ми. Сякаш ако

прекарам известно време в рехабилитационния център, вместо в затвора, за него ще бъде по-

лесно да го преживее. Може би избрах затвора, за да му направя напук.

— Мога да поговоря със съдия Корли. Ще му кажа, че си взел погрешно решение и ще

видя дали той ще преразгледа присъдата си.

Клатя глава.

— Просто си върви, татко.

Изражението му остава непоколебимо. Той не излиза от стаята.

— Върви си! — повтарям този път по-високо. — Махай се! Не желая да ме посещаваш!

Не желая да ми се обаждаш! Няма да говоря с теб, докато съм тук, защото се надявам в Бога,

че ти ще последваш собствения си съвет.

Той продължава да стои неподвижно, затова аз правя крачка към него, после го

заобикалям. Чукам на вратата.

— Изведете ме! — викам на пристава.

Баща ми слага ръка на рамото ми, а аз я избутвам.

— Недей, татко. Просто… Сега не мога.

Вратата се отваря и ме повеждат по коридора, по-далеч от моя баща. След като свалят

белезниците ми и решетката на килията се затваря с дрънчене зад мен, аз се свличам върху

тясното затворническо легло. Отпускам глава върху ръцете си и се връщам мислено към

уикенда, заради който се озовах тук. Уикенда, когато трябваше да направя всичко различно.

Само ако бях намерил сили в себе си да осъзная, че това, което правя, не защитава

никого. Не помага на никого.

Позволявам го и го правя от години. И сега плащам най-високата цена, защото това ми

струва твоята загуба, Обърн.

Три седмици по-рано

Свеждам поглед към телефона и стомахът ми се присвива, когато виждам номера на

баща си. Щом ми се обажда толкова късно, това може да означава само едно.

— Трябва да вървя — казвам, когато отказвам разговора и пъхам телефона обратно в

джоба си. Побутвам чашата към нея, виждам как лицето й помръква и тя кимва, но бързо се

извръща, за да скрие разочарованието си.

— Е, благодаря за работата — казва. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Накланям се към барплота и отпускам глава върху дланите си. Разтривам лицето си,

когато всъщност ми се иска да се сритам. Точно сега нещата помежду ни вървяха толкова

добре, но в секундата, в която баща ми позвъни и аз отказвам разговора, всичко започва да

изглежда противоположно на това, което действително е.

Тя мисли, че си тръгвам, защото току-що ми се е обадило момиче. Нищо не е по-далеч

от истината и макар да се ненавиждам, задето току-що я разочаровах, ми харесва, че тя

ревнува. Хората не ревнуват, ако не изпитват никакви чувства.

Тя се преструва, че е заета с миенето на чашата ми за кафе и не забелязва, че стоя зад

нея.

— Не беше момиче — обяснявам. Близостта на гласа ми я сепва, тя се извърта и ме

гледа с широко отворени очи. Не казва нищо, затова пристъпвам още една крачка по-близо и

го казвам отново, за да съм сигурен, че тя разбира и ми вярва.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче.

Виждам облекчението в очите й и плахата усмивка, мярнала се върху устните й, но тя

отново се извръща към умивалника с надеждата, че не съм забелязал.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Ухилвам се, макар че тя не може да ме види. Разбира се, това не е нейна работа, но тя

иска да бъде нейна не по-малко от мен. Скъсявам разстоянието помежду ни, като поставям

длани върху плота от двете й страни. Отпускам брадичка върху рамото й, искам да заровя

глава в шията й, да вдъхна уханието й, но стискам ръба на плота и не помръдвам от мястото

си. Става ми още по-трудно да контролирам желанието си, когато тя се обляга върху гърдите

ми.

Искам да направя толкова много неща в този миг. Искам да я притисна в обятията си. Да

я целуна. Да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото. Искам да й призная всички неща,

запечатани в душата ми като в бутилка, откакто тя се появи на прага ми.

Желая всичко това толкова отчаяно, че съм готов да сторя последното нещо, което

искам: да забавя темпото, за да не я изплаша.

— Искам да те видя отново — прошепвам.

Когато тя отвръща, добре“, ми е нужна цялата воля, за да не я сграбча и да не я завъртя

към мен. Някак си успявам да остана спокоен и овладян, дори когато тя ме изпраща до

вратата и двамата се сбогуваме.

И когато Обърн най-после затваря вратата за последен път, аз искам отново да почукам.

Искам да я отвори за четвърти път, за да мога да докосна с устни нейните, да почувствам

обещанията за нашето бъдеще.

Докато се колебая дали да си тръгна и да почакам до утре, или да се върна и да я

накарам да отвори вратата, за да я целуна тази вечер, телефонът взема решението вместо

мен. Изваждам го от джоба си и отговарям на обаждането на татко.

— Добре ли си? — питам го.

— Оуен… мамка му… това…

По гласа му разбирам, че е пиян. Той промърморва нещо неразбираемо и после… нищо.

— Татко?

Мълчание. Когато излизам от жилищната сграда, закривам с ръка другото ухо, за да го

чувам по-добре.

— Татко! — крещя.

Чувам някакво шумолене и някакво мърморене.

— Знам, че не биваше да го правя… прости ми, Оуен, просто не можах…

Затварям очи и се опитвам да се овладея, но в думите му няма смисъл.

— Кажи ми къде си. Вече съм на път.

Той смотолевя името на улица, недалеч от дома му. Казвам му да не мърда оттам и

пробягвам целия път до апартамента си, за да взема колата.

Нямам представа какво ще заваря, когато стигна при него. Само се надявам да не е

извършил нещо глупаво, заради което могат да го арестуват. Досега звездите сякаш бяха на

негова страна, но никой не може да има толкова много късмет като него и да продължава да

се измъква безнаказано.

* * *

Когато завивам по улицата, не виждам нищо. Тук-там има няколко пръснати къщи, но

като цяло районът е пуст, близо до квартала, където баща ми живее. Когато стигам до края на

пътя, най-сетне виждам колата му. Явно е забил автомобила в канавката.

Спирам отстрани на пътя и слизам от колата, за да видя как е той. Приближавам към

предницата на колата, за да проверя дали не е ударена, но не откривам никаква щета.

Задните фарове светят и изглежда той просто не може да съобрази как да се върне отново на

пътя.

Заспал е на предната седалка, а вратите са заключени.

— Татко! — Удрям по прозореца, докато той най-после се събужда. Пипка се непохватно

с бутоните за вратата и смъква прозореца до половината, опитвайки се да отключи вратата.

— Не е този бутон. — Промушвам ръка през прозореца, отключвам вратата и я отварям.

— Отмести се — моля го. Той отпуска глава върху облегалката на колата и ме поглежда с

лице, пълно с разочарование.

— Добре съм — мърмори. — Просто трябваше малко да подремна.

Избутвам го с рамо от шофьорското място. Той пъшка, докато се намества на

пасажерската седалка, после обляга глава на вратата. Печално, но това се превръща в навик.

От миналата година досега, този е третият път, когато се налага да го спасявам. Не беше чак

толкова зле, когато пиеше само успокоителни, за да заглуши болката, но сега ги смесва с

алкохол и е все по-трудно да скрие това от околните.

Опитвам се да подкарам колата, но тя все още е на скорост. Премествам на нулева и с

лекота включвам двигателя. Превключвам на задна и без проблем излизам на шосето.

— Как успя? — изумява се той. — Аз опитах, но не се получи.

— Беше на скорост, татко. Не можеш да запалиш колата, когато е на скорост.

Когато минаваме покрай моята кола, все още спряна отстрани на шосето, насочвам

ключодържателя с дистанционното и я заключвам. Трябва да помоля Харисън да ме вземе и

да ме закара обратно до колата, след като оставя татко у тях.

Изминаваме около километър и половина, когато баща ми започва да плаче. Той се е

свил до прозореца и цялото му тяло се тресе от сълзите. Някога това ме притесняваше, но

вече свикнах. И навярно повече ненавиждам своето безразличие към депресията му много

повече, отколкото самата му депресия.

— Прости ми, Оуен — хлипа той задавено. — Опитах се. Опитах се, опитах се, опитах

се. — Ридае толкова силно, че е все по-трудно да разбирам думите му, но той продължава да

каканиже: — Само още два месеца, това е всичко, което ми е нужно. След това ще потърся

помощ, обещавам.

Продължава да плаче от срам и това е най-тежката част за мен. Мога да понеса

промяната в настроенията му, отчуждението, среднощните обаждания. От години се справям

с това.

Но да гледам сълзите му ме изяжда отвътре. Гледката колко е съкрушен, как все още не

може да преодолее болката от онази нощ, е това, което ме заставя да приемам извиненията

му. Депресията в гласа му връща спомена от онази нощ и колкото и да го ненавиждам за

слабостта му, все пак съм му благодарен и оценявам усилията му да остане жив. Ако бях на

негово място, не съм сигурен, че дори щях да имам желание да живея.

Плачът му мигом секва, когато светлините на полицейската патрулка осветяват

вътрешността на колата. Досега много пъти са ме спирали и знам, че това е правило, когато

някоя кола се намира на пътя в толкова късен час. Но състоянието на баща ми в момента ме

изнервя.

— Татко, остави аз да се оправя с това — казвам, докато спирам в отбивката край

шосето. — Той ще разбере, че си пиян, в мига, в който отвориш уста, за да заговориш.

Той кимва и наблюдава притеснено полицая, който върви към колата.

— Къде е застраховката ти? — питам баща ми, точно когато полицаят приближава до

прозореца. Татко рови непохватно в жабката, докато аз свалям стъклото.

Полицаят тутакси ми се струва познат, но в момента не мога да се сетя кой е. Чак след

като се навежда и ме поглежда право в очите, ми просветва. Мисля, че името му е Трей. Не

мога да повярвам, че го помня.

Страхотно. Спрян съм точно от единствения мъж, когото някога съм удрял.

Той сякаш не ме помни, което е добре.

— Шофьорската книжка и застраховката — нарежда рязко.

Аз вадя шофьорската си книжка от портфейла, а баща ми подава удостоверението за

платена застраховка на колата. Когато ги подавам на Трей, той проверява първо моята

шофьорска книжка. Мигом се подсмихва.

— Оуен Джентри? — Потупва с книжката по колата и се смее. — Леле. Никога не съм

мислил, че отново ще чуя това име.

Прокарвам палци по волана и тръсвам глава. Той определено си спомня. Не е добре.

Трей вдига фенерчето си и осветява вътрешността на колата, плъзгайки лъча по задната

седалка, а сетне го насочва към баща ми. Татко закрива очи с лакът.

— Вие ли сте Калахан?

Баща ми кимва мълчаливо.

Трей отново се смее.

— Е, това се казва неочаквано удоволствие.

Предполагам, че Трей познава баща ми, защото е адвокат и аз не съм сигурен дали точно

в момента това е добра новина. Не е необичайно полицаите да мразят адвокатите,

защитаващи същите престъпниците, които блюстителите на реда арестуват.

Трей отпуска фенерчето и прави крачка назад.

— Излезте от колата, сър. — Думите му са отправени към мен и аз се подчинявам.

Отварям вратата и слизам. Почти мигновено той сграбчва ръката ми и я извива, докато не се

обръщам доброволно и не слагам ръце върху капака на колата. Той започва да ме

претърсва. — Имате ли у себе си нещо, за което трябва да зная?

Какво, по дяволите? Клатя отрицателно глава.

— Не. Просто откарвам баща си до дома му.

— Пили ли сте тази вечер?

Спомням си двете питиета в бара, но това беше преди няколко часа. Не съм сигурен

дали трябва да го споменавам. Моето колебание не му харесва. Той ме обръща и насочва лъча

на фенерчето право в очите ми.

— Колко сте изпили?

Отново поклащам глава и се опитам да отвърна поглед от заслепяващата светлина.

— Само две чаши. Беше доста по-рано.

Той отстъпва назад и заповядва на баща ми да слезе от колата. За щастие, татко успява да

отвори вратата. Поне е достатъчно трезвен да го направи.

— Заобиколете колата — продължава със заповедите Трей. Наблюдава как баща ми се

препъва, докато върви от пасажерската страна на колата към мястото, където стоя,

подпирайки се на колата по време на този преход. Очевидно е пиян и честно да си призная,

не съм сигурен дали е незаконно пътникът да е пиян. Доколкото е известно на Трей, татко не

шофираше.

— Може ли да претърся автомобила?

Стрелвам поглед към баща ми, очаквайки решението му, но той се е облегнал на колата

със затворени очи. Прилича на полузаспал. Размислям дали да откажа претърсването, но

предполагам, че това ще даде на Трей допълнително основание да стане още по-

подозрителен. Освен това баща ми е наясно какви ще са последствията, ако държи в колата

нещо, което би могло да му навлече неприятности. Затова дори и да е бил толкова глупав, че

да седне тази вечер пиян зад волана, сериозно се съмнявам, че има у себе си каквото и да

било, което би застрашило кариерата му. Небрежно свивам рамене и казвам:

— Действайте.

Просто искам Трей да задоволи жаждата си за отмъщение и после да си върви по пътя.

Трей ни заповядва да застанем до задната част на автомобила и се навежда над предната

седалка. Сега баща ми е нащрек и внимателно го наблюдава. Кърши пръсти и очите му са

пълни със страх. Изражението на лицето му е достатъчно красноречиво и вече се досещам,

че Трей навярно ще намери нещо в тази кола.

— Татко… — прошепвам разочаровано. Очите му срещат моите и в тях се чете дълбоко

съжаление.

Не мога да преброя колко пъти баща ми е обещавал да потърси помощ. Мисля, че е

чакал прекалено дълго.

Татко затваря очи, когато Трей преминава на задната седалка. После излиза и оставя

едно, две, три шишенца с таблетки върху колата. Отваря всяко едно и оглежда съдържанието

им.

[6]

— Прилича на окси — заявява Трей, търкаляйки едно хапче между палеца и

показалеца си. Мести поглед от мен към баща ми. — Някой от вас има ли рецепта за това?

Поглеждам татко, надявайки се от все сърце да има рецепта, макар да знам, че е малко

вероятно.

Трей се усмихва. Копелето се хили, сякаш току-що е попаднало на златна мина. Той

подпира лакти върху колата и започва старателно да връща таблетките една по една в

шишенцата.

— Нали знаете — подхваща, без да гледа към никого от нас, но говорейки на двамата, —

окси се смята за забранен препарат, когато е получен по незаконен път. — Поглежда към

мен. — Е, аз знам, че не си юрист като баща си, така че нека ти го обясня като на

непрофесионалист. — Изправя се и затваря капачките на шишенцата. — В щата Тексас

притежанието на непозволени препарати се смята за престъпление, за което автоматично

присъдата е затвор.

Затварям очи и издишам дълбоко. Това е последното, от което се нуждае татко. Ако

загуби и кариерата си след всичко, което вече е изгубил, той няма да го преживее.

— Предлагам, преди всеки един от двама ви да заговори, да вземете под внимание това,

което ще се случи, ако един адвокат бъде обвинен в престъпление. Почти сигурно е, че това

ще доведе до отнемането на разрешителното му да упражнява адвокатската си професия.

Трей заобикаля колата и застава между баща ми и мен. Оглежда баща ми от горе до долу.

— Помислете за това за секунда. Един адвокат, чиято кариера се основава на защитата

на престъпници, губи всичко и сам става престъпник. Каква ирония. — Трей се обръща с

лице към мен. — Тази вечер работил ли си, Джентри?

Накланям глава, смутен от въпроса.

— Ти си собственик на ателие, нали? Днешната вечер не е ли една от тези, когато

отваряш?

Ненавиждам това, че той знае за ателието ми. Ненавиждам още повече, че ме разпитва

за него.

Кимвам.

— Да. Първият четвъртък от всеки месец.

Той пристъпва по-близо.

— Така си и мислех — процежда. Търкаля трите шишенца между ръцете си. — Видях те

по-рано тази вечер да излизаш с някого от ателието. Момиче?

Да не би да ме следи? Защо ще ме следи? И защо разпитва за Обърн?

Гърлото ми пресъхва.

Не мога да повярвам, че до този момент не съм събрал две и две. Разбира се, че Обърн

ще има връзка с Трей. Семейството му навярно е причината тя да се върне в Тексас.

— Аха — потвърждавам, обмисляйки как да омаловажа ситуацията. — Тя работи за мен

тази вечер и аз я изпратих до дома й.

Очите му се присвиват при моя отговор и той кимва.

— Да — казва сухо. — Не ми харесва тя да работи за някой като теб.

Знам, че е ченге, но в момента виждам просто един гадняр. Мускулите ми се стягат, а

погледът му тутакси се свежда към свитите ми в юмруци ръце, отпуснати отстрани до тялото

ми.

— Какво искаш да кажеш с това „някой като мен“?

Очите му срещат моите и той се засмива.

— Е, ние двамата с теб нямаме много добро минало, нали? Ти ме нападна при първата

ни среща. Щом те спрях тази вечер, ти призна, че шофираш в нетрезво състояние. А

сега… — Той поглежда към таблетките в ръцете си. — А сега намирам това в автомобила,

който шофираш.

Баща ми пристъпва напред.

— Тези са…

— Спри! — крещя на татко, прекъсвайки това, което се готви да каже. Знам, че смята да

признае, че са хапчетата са негови, но той не е достатъчно трезвен, за да осъзнае какво ще

причини това на кариерата му.

Трей отново се смее и на мен наистина ми писва да слушам този звук.

— Както и да е — продължава той, — ако тя има нужда някой да я изпраща до дома й,

може да извика мен.

Слага шишенцата върху капака на колата.

— И така, на кого от вас принадлежат тези?

Татко поглежда към мен. Виждам борбата в очите му, защото той не знае какво да каже.

Не му давам тази възможност.

— Мои са.

Затварям очи и мисля за Обърн, защото този момент и косвената заплаха на Трей да стоя

по-далеч от нея ще отнемат всички шансове, които бихме могли да имаме.

Мамка му.

Бузата ми среща студения метал на капака.

— Имате право да запазите мълчание…

Ръцете ми са извити на гърба и белезниците щракват около китките ми.

Втора част

Глава 15

ОБЪРН

Изминаха двайсет и осем дни, откакто Оуен бе осъден на три месеца затвор. Много

неща се случиха за тези двайсет и осем дни.

Аз подпъхвам одеялото под Ей Джей и се навеждам, за да го целуна по челото.

— Ще те видя утре след училище, нали?

Ей Джей ми се усмихва. Всеки път, когато го прави, сърцето ми се разтапя. Той толкова

много прилича на Адам. С изключение на лекия червеникав оттенък в кестенявата си коса,

всичко останало е наследил от Адам, дори мимиките и маниерите.

— Ще останеш ли да вечеряш с нас?

Аз кимам и отново го прегръщам. Да се сбогувам с него и да знам, че той не спи в

леглото в моя дом, е най-голямата ми мъка. Аз би трябвало да го слагам да спи в дома, в

който живеем заедно.

Но каквото и да е казал Трей на Лидия, имаше ефект, защото вече идвам повечето вечери

през седмицата и тя не е казала нито една лоша дума за мен.

— Готова ли си? — чувам гласа на Трей зад гърба си.

— Лека нощ, Ей Джей. Винаги ще те обичам.

Той се усмихва.

— Лека нощ, мамо. Винаги ще те обичам.

Гася светлината, излизам от стаята и затварям вратата. Трей посяга към ръката ми и

преплита пръсти с моите, докато вървим към всекидневната. Свеждам поглед към

съединените ни ръце и не чувствам нищо друго, освен вина. През изминалите няколко

седмици се опитвах да отговоря с взаимност на чувствата, които той изпива към мен, но

колкото и да се стараех, досега не се получава.

Прекосяваме всекидневната, където Лидия седи на дивана. Погледът й тутакси се

насочва към ръцете ни. Тя се усмихва кратко и аз не съм сигурна какво означава тази

усмивка. Трей каза, че тя изобщо не е реагирала, когато миналата седмица я е осведомил, че

ме извежда на нашата първа официална среща, но аз знам, че Лидия има свое мнение по

въпроса. Почти бях уверена, че тя ще бъде щастлива, защото близките ми отношения с Трей

ще ме обвържат и с нея, а това намалява опасността да взема Ей Джей и да се преместя в

Портланд.

— Тази вечер на работа ли си? — пита тя сина си.

Той кима, пуска ръката ми и посяга към ключа на дрешника в коридора.

— През следващите три седмици съм нощна смяна — пояснява Трей. Пъха ключа в

ключалката на вратата и изважда оръжието си от касетката.

Вниманието ми се насочва от Трей към снимката на Адам, висяща на стената във

всекидневната. На нея е на не повече от четиринайсет. Всеки път, когато идвам тук, с все

сили се старая да не я поглеждам, но винаги съм изумена от огромната прилика на Ей Джей

с баща му. Колкото повече расте Ей Джей, толкова повече от чертите на Адам виждам в него.

Но мисълта, че Адам завинаги ще остане на шестнайсет, ме заставя да се питам как ли щеше

да изглежда като възрастен. Ако беше жив сега, дали щеше да прилича на Трей? Дали Ей

Джей ще прилича на Трей?

— Обърн.

Гласът на Трей прозвучава толкова близо, че неволно подскачам. Когато го поглеждам,

той стрелва кратък поглед към снимката на Адам, сетне се обръща и се запътва към входната

врата. Изглежда разочарован, че стоях тук и се взирах в снимката, а това ме кара да се

чувствам донякъде виновна. Знам, че за него щеше да бъде още по-трудно, ако подозираше

колко силни са все още чувствата ми към брат му.

— Лека нощ, Лидия — казвам и се отправям към вратата.

Тя се усмихва, но в усмивката й има нещо странно. Сякаш ме обвинява. Може да греша и

да ми тежи на съвестта, но не мога да превъзмогна усещането, че тя изпитва негодувание към

мен заради времето, което прекарах с Адам, преди той да почине. Не мисля, че й се нравеха

чувствата на Адам към мен и със сигурност знам, че никак не бе доволна, задето той

настояваше да прекарва толкова дълго време с мен.

И това много ме тревожи, защото независимо колко силно подкрепя тя връзката ми с

Трей, аз се боя какво ще се случи, ако нещата между мен и Трей не потръгнат. Именно заради

това отношенията ни все още не са официални, защото ако станат такива, аз трябва да бъда

подготвена за това, което ще се случи с Ей Джей, ако двамата с Трей не издържим дълго като

двойка.

* * *

Трей ме изпраща до входната врата, както прави почти всяка нощ през последната

седмица. Знам, че все още чака да го поканя вътре, но аз просто не съм готова. Не съм

сигурна кога ще бъда, но миналата вечер най-после му позволих да ме целуне, макар да не

исках точно това. Той просто го направи. Бях отключила вратата и се извърнах към него,

когато устните му покриха моите, преди да успея да се съглася или да възразя. Иска ми се да

кажа, че целувката ми е харесала, но най-вече се чувствах неудобно, по множество причини.

Все още ми е неловко заради това, че бях влюбена в брат му. Може би все още го обичам

и навярно това никога няма да отмине. Освен това съм притеснена от факта, че брат му е

единственият мъж, с когото съм се любила. Обезпокоена съм и заради това, че Ей Джей през

целия си живот е познавал Трей като свой чичо и аз не искам да го обърквам, ако нещата

помежду ни станат сериозни.

Освен това съществува и проблемът с привличането. Трей определено е симпатичен

мъж. Той е самоуверен и има прекрасна кариера. Но в него има нещо, което е дълбоко стаено

под мускулестото му телосложение или идеално оформената му тъмна коса. Нещо, което е

напълно противоположно на Адам. Нещо, което всъщност ме отблъсква.

Адам излъчваше доброта. Спокойствие. Когато бях с него, се чувствах в безопасност.

Точно същото излъчваше и Оуен и мисля, че тъкмо то ме привлече към него. Той

притежава много от качествата на Адам.

Ала досега не усещам нещо подобно в Трей. Опитвам се да не мисля за това, че съм на

път да се обвържа с някой, който може да се окаже лош човек. Но откакто го познавам, аз

свързвам Трей с Лидия, така че може би не става дума за характера на Трей. Може би го съдя

несправедливо, просто защото имам чувството, че майка му не е добър човек.

Ето защо се опитвам да приема мисълта да бъда с него. Затова миналата нощ му

позволих да ме целуне, защото понякога интимността може да създаде връзка между хората,

която иначе не би се появила.

Отключвам вратата и поемам бавно въздух, преди да се извърна. Опитвам се да се

настроя, че искам той да ме целуне, че тази целувка може да е хубава и вълнуваща, но знам

със сигурност, че няма да почувствам и частица от това, което изпитах, когато Оуен ме

целуна.

Онова беше целувка.

Затварям очи и се опитвам да изтрия мислите за Оуен от главата си, но ми е трудно.

Когато се свързваш с някого толкова бързо и само една целувка те кара да изпитваш такива

силни чувства, не е лесно просто да забравиш всичко, ако този човек те нарани с нещо. И

макар да се оказа, че проблемите на Оуен са твърде големи, за да се забърквам с тях, все още

не мога да спра да мисля за него. Може би защото мъжът, когото опознах, и този, който той

се оказа, просто не могат да са един и същ човек. И колкото и да се опитвам да го забравя, аз

не спирам да се тревожа. Тревожа се за него. Тревожа се колко дълго ще остане в затвора.

Тревожа се за ателието му. Тревожа се за котката Оуен, защото тя все още е при мен и веднага

щом Оуен излезе от затвора, ще се наложи да се срещна с него, за да му я дам.

Тревожа се за това как ще успея да го скрия от Трей, защото в момента Трей мисли, че

котката е на Емъри.

Освен това смята, че името й е Спаркълс.

— Утре на работа ли си? — пита Трей.

Обръщам се и го поглеждам. Той е много по-висок от мен и това понякога ме плаши.

Кимвам.

— От девет до четири.

Той вдига ръка към шията ми и се навежда за целувка. Затварям очи и правя всичко

възможно да се насладя на допира на устните му до моите. За секунда си представям, че

целувам Оуен и се ненавиждам заради това.

Тази целувка е кратка. Трей вече закъснява за работа, така че ми е спестена неловкостта,

задето не го каня вътре.

Той ми се усмихва.

— Това беше втората целувка, която ми позволяваш.

Усмихвам се.

— Обади ми се, когато утре свършиш работа — заръчва той. — Ще ги направим три.

Кимам отново и той се обръща, за да си тръгне. Отварям вратата на апартамента и

влизам, но Трей извиква името ми, преди да затворя. Връща се до вратата и ме поглежда със

сериозно изражение.

— Увери се, че всички врати са заключени. Чух, че Джентри е бил предсрочно

освободен и не бих се учудил, ако се опита да ми отмъсти, като се появи тук.

Сякаш някой изсмуква всичкия въздух в дробовете ми и аз едва успявам да си поема дъх.

Не искам Трей да види как са ми въздействали думите му, затова кратко кимвам.

— Защо ще иска да ти отмъщава?

— Защото така, Обърн. Аз имам това, което той не може да има.

Бодва ме чувство на безпокойство, защото не желая Трей да мисли, че „ме има“. И това е

още едно различие между него и Оуен. Оуен никога не би казал, че „ме има“.

— Ще заключа. Обещавам.

Трей кимва и тръгва по коридора.

Аз се взирам в ключалката.

Отключвам.

Не знам защо.

Котката Оуен мърка в краката ми, затова се навеждам и я вземам на ръце, докато вървя

към стаята си. Първото, което правя, което беше и първото, което сторих миналата вечер,

след целувката на Трей, е да си измия зъбите. Знам, че е абсурдно, но когато се целувам с

Трей имам чувството, че изневерявам на Оуен.

След като си измивам зъбите, се връщам в спалнята и виждам, че котката Оуен се

промъква в палатката. Не ми дава сърце да прибера палатката, защото знам, че щом позволят

на Ей Джей да пренощува някоя нощ тук, тя ще му хареса. Пропълзявам в нея и лягам по

гръб. Придърпвам котката Оуен върху корема си и плъзвам нежно ръка по пухкавата козина.

В гърдите ми бушува буря от емоции. Усещам прилив на адреналин, след като знам, че

Оуен вече не е в затвора и може би по някое време тази седмица ще дойде да си вземе

котката. Но в същото време съм напрегната, защото не зная какво ще се случи, когато отново

го видя. Ненавиждам мисълта, че навярно срещата ми с него ще ме развълнува много повече,

отколкото целувките на Трей.

Котката Оуен скача от гърдите ми, когато телефонът ми сигнализира за получен есемес.

Изваждам го от джоба си и отключвам екрана.

Сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите, когато чета съобщението от Оуен.

„Месна рокля.“

Тутакси се надигам, изпълзявам от палатката, прекосявам тичешком всекидневната и

отварям входната врата. Щом очите ни се срещат, имам чувството, че железен юмрук стяга

сърцето ми.

Господи, колко ми липсваше!

Той нерешително пристъпва напред. Не желае да се почувствам неловко от

присъствието му, но по изражението на лицето му виждам, че и той, като мен, усеща същия

юмрук около сърцето си.

Отстъпвам крачка навътре в апартамента и отварям по-широко вратата в мълчалива

покана да влезе. В ъгълчетата на устните му трепва лека усмивка и той бавно приближава

към вратата на апартамента. Щом престъпва прага, аз се отдръпвам настрани, за да влезе

вътре. Той слага ръка върху вратата и я затваря, сетне се обръща и заключва. Когато отново се

извръща към мен, върху лицето му е изписана болка, сякаш не знае дали да се обърне и да си

тръгне, или да ме вземе в обятията си.

Искам да направи и едното, и другото.

Глава 16

ОУЕН

Искам тя да знае колко много съм мислил за нея. Как всяка нощ си задавах въпроса дали

стягането в гърдите ми се дължи на мъката ми по нея, или просто на това, че не ми е

позволено да я видя. Понякога хората желаят това, което не могат да имат и това обърква

чувствата им към другия човек.

И в двата случая чувството съществува. Напрежението и болката, бавното стягане в

стомаха, ми дават смелостта да съкратя разстоянието помежду ни и да завладея устата й с

моята. Щях да съм го направил досега, ако на път за тук не бях видял Трей да напуска

апартамента й. За късмет, той е ненаблюдателен негодник, така че не ме забеляза.

Но аз определено го видях. И това ме накара да се запитам какво прави тук толкова

късно през нощта. Не че имам право да знам, но любопитството определено ме гризе.

Миналата седмица той дойде да ме види в затвора. Казаха ми, че имам посетител и

помислих, че е баща ми. Една малка частица от мен се надяваше да е Обърн. Никога не съм

очаквал тя да дойде на свиждане, докато съм в затвора, ала все пак се надявах, че това може

да се случи и тази вяра ми помогна да бъда по-позитивен, отколкото бих бил иначе.

Когато влязох в стаята за свиждания и видях Трей да стои там, отначало реших, че е тук

заради някой друг. Но след като гневният му поглед се насочи към мен, всичко стана ясно.

Отидох до стола и седнах, а той направи същото.

Трей се взира няколко минути в мен, без да каже нито дума. Аз също го гледах. Не знам

дали той си е мислил, че ме е изплашил достатъчно със самото си присъствие, но продължи

да мълчи. Просто седя цели десет минути на стола, без да откъсва поглед от мен.

Аз не трепнах нито за миг. Няколко пъти ме напушваше смях, но се сдържах. Накрая той

се изправи, но аз останах седнал. Трей заобиколи масата и сякаш щеше да се насочи към

изхода зад мен, но вместо това се спря и сведе поглед към мен.

— Стой по-далеч от моето момиче, Оуен.

В този миг аз отместих поглед. Не защото ме бе ядосал или изнервил, а защото думите