Споделени тайни

му ми подействаха като жесток удар в корема. Последното, което исках да чуя, беше той да

нарича Обърн „свое момиче“. И това нямаше нищо общо с моята ревност, а само с

инстинктите ми относно Трей.

И макар да съм длъжен да призная, че се мразя, задето дотолкова прецаках живота си,

че щеше да се отрази зле върху нас, ако бяхме заедно, още повече ненавиждам факта, че

заради моите действия Трей щеше да получи Обърн. Защото тя заслужава по-добър мъж.

Много по-добър.

Тя заслужава мен.

Само ако и тя го знаеше.

Тя се взира в мен, сякаш иска да ме прегърне. Сякаш иска да ме целуне. И повярвайте

ми, ако в момента бе направила едно от тези неща, щях да бъда повече от щастлив.

Тя стои, отпуснала ръце покрай тялото, като че ли не знае къде да ги дене. Вдига

дясната си ръка към гърдите и обхваща бицепса на лявата. Свежда поглед към краката си.

— Ти си добре — прозвучава неуверено гласът й.

Не съм сигурен дали задава въпрос, или е просто констатация. Въпреки това кимам.

Обърн изпуска лека въздишка с облекчение, което не очаквах. Не мислех, че тя ще се тревожи

за мен. Надявах се, но да се надяваш и да го видиш са две различни неща.

Не знам какво точно се случи в тази секунда, но и двамата едновременно правим крачка

напред. Нито един от нас не спира, ръцете й се обвиват около шията ми, а моите около

кръста й и двамата се вкопчваме в здрава прегръдка.

Свеждам глава към врата й и вдъхвам уханието й. Ако уханието й имаше цвят, щеше да е

розово. Сладко и невинно, като дъх на рози.

След дълга, но въпреки това твърде кратка прегръдка, тя отстъпва назад и улавя ръката

ми. Тегли ме към стаята си и аз я следвам. Когато отваря вратата, погледът ми попада върху

синята палатка, все още разпъната до леглото й. Тя не я е събрала и това ме кара да се

усмихна. Обърн затваря вратата на спалнята, грабва възглавници от леглото и ми се усмихва

нежно, докато ги мята в палатката и пропълзява вътре.

Ляга в палатката, а аз също се мушвам вътре и се излягам до нея. Ние сме с лице един

към друг и няколко мига само се гледаме. Накрая вдигам ръка и отмятам кичур коса от

челото й, но забелязвам, че тя лекичко се отдръпва. Отпускам ръка.

Като че ли тя не желае да започне разговор, защото знае, че първото, което трябва да

обсъдим, са отношенията й с Трей. Не искам да я поставям в неудобно положение, но в

същото време трябва да знам истината. Прокашлям се и с усилие изричам въпроса, който не

искам да задавам.

— Сега с него ли си?

Това са първите думи, които съм й казал, след като преди месец се сбогувахме.

Ненавиждам се, задето избрах точно тези думи. Трябваше да кажа: „Липсваше ми“ или

„Много си красива“. Трябваше да изрека думи, които биха й се понравили, ала вместо това

изтърсих тези, които й е трудно да чуе. Знам, че е така, защото тя свежда очи и вече не ме

гледа.

— Сложно е — промълвява.

Само ако знаеше.

— Обичаш ли го?

Обърн тутакси клати отрицателно глава. Това ме изпълва с облекчение, но ми е болно, че

тя е с някого поради грешна причина.

— Защо си с него?

Сега Обърн ме гледа в очите и изражението й се втвърдява.

— Поради същата причина, заради която не мога да бъда с теб. — Замълчава. — Ей

Джей.

Това навярно е единственото, което не искам да чуя, защото е единственото, над което

нямам контрол.

— Той те доближава до Ей Джей, а с мен е точно обратното.

Обърн кимва едва-едва.

— Изпитваш ли нещо към него? Изобщо някакво чувство?

Тя затваря очи, сякаш се срамува.

— Както казах… сложно е.

Протягам ръка и вземам нейната. Поднасям я към устните си и я целувам.

— Обърн, погледни ме.

Тя ме поглежда отново. Повече от всичко на света искам да се наведа и да я целуна. Ала

това е последното, което й е нужно. То още повече ще усложни живота й.

— Съжалявам — шепне тя.

Аз мигом клатя глава. Не искам да чувам как тя съжалява, задето не можем да бъдем

заедно. Вината за това е моя. Не нейна.

— Разбирам. Никога няма да бъда част от нещо, което би те разделило със сина ти. Но

ти трябва да разбереш, че Трей не е изходът. Той не е добър човек и ти няма да искаш Ей

Джей да израсне, имайки него за пример.

Тя се претъркулва по гръб и се взира нагоре. Не ми харесва, че тя се отдалечава от мен,

но виждам, че думите ми не са изненада за нея. Знам, че тя е наясно с това, що за човек е

Трей.

— Той обича Ей Джей. Добър е с него.

— Колко дълго? — питам я. — Колко дълго мислиш, че ще се преструва, за да те

спечели? Защото няма да продължи дълго, Обърн.

Тя вдига ръце към лицето си и раменете й започват да се тресат. Тутакси я прегръщам и

притискам към гърдите си. Не исках да дойда тук и да я карам да плаче.

— Прости ми — шепна. — Не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Сигурна съм, че

си претеглила своите възможности и тази е единствената, която те устройва, така че

разбирам. Просто я ненавиждам.

Галя косата й и я целувам по темето. Тя ми позволява да я подържа няколко минути и аз

се наслаждавам на всяка една от тях, защото и двамата знаем, че следващите й думи ще бъдат

за сбогом.

Не искам да ги чуя, затова я целувам още веднъж по темето. Целувам я по бузата, сетне

прокарвам пръсти по брадичката й, накланям лицето й към моето. Навеждам се и нежно

притискам устни о нейните. Не й давам време да размисли. Затварям очи, пускам я и

излизам от палатката.

Тя е направила своя избор и макар това да не е изборът, който някой от нас желае, в

момента е единственият правилен за нея. И аз съм длъжен да уважа решението й.

* * *

Оставям котката в ателието и решавам, че полунощ е най-подходящото време, за да

посетя татко. Той се бе съобразил с молбата ми и докато бях в затвора, не ме посети, нито ми

се обади. Въпреки това бях изненадан, че не дойде на свиждане, но една малка част от мен

се надява, че причината за това е била, че да види сина си да лежи в затвора заради неговите

собствени грешки, би било най-голямото нещастие за него.

През годините се научих да не тая прекалено големи надежди, но ще излъжа, ако кажа,

че всяка частица от мен не се е молила, докато ме няма, той да е бил в рехабилитационен

център.

Предполагам, че може да е заспал, или да отсъства, затова вземам ключа със себе си.

Всички светлини са угасени. Когато влизам в къщата, тутакси виждам лекото сияние от

телевизора. Насочвам се към всекидневната и забелязвам татко да лежи по лице върху

дивана. Залива ме вълна на разочарование, когато разбирам, че не е в рехабилитационен

център, но не мога да отрека и слабата надежда, че лежи на дивана и не диша.

А това не е нещо, което един син трябва да изпитва към баща си.

Присядам върху масичката за кафе, на метър от него.

— Татко.

Той не се събужда веднага. Пресягам се и вземам шишенцето с таблетките. Фактът, че

току-що бях прекарал месец в затвора заради него, би трябвало да е повече от достатъчен, за

да го накара никога повече да не докосва дори едно от тези хапчета. Но като виждам, че не е

бил достатъчен, се изпълвам с желание да изляза от дома му и никога повече да не се върна.

Моят баща е добър човек. Знам го. Ако не беше добър човек, щеше да ми е по-лесно да

си тръгна. Щях отдавна да съм го направил. Но знам, че не може да се контролира. И е така

от години.

След злополуката той изстрада огромна болка, физическа и емоционална. Не му

помогна и това, че през целия месец, докато беше в кома, са му давали силни успокоителни.

Когато най-после се събуди и започна да се възстановява, таблетките бяха единственото,

което облекчаваше болката му. Ала когато започна да се нуждае от по-големи дози, отколкото

му бяха предписани, лекарите отказаха да изпълнят молбата му.

С цели седмици се налагаше да бъда свидетел на страданията му. Той не работеше, не

ставаше от леглото, беше в състояние на постоянна агония и депресия. По онова време не

мислех, че моят баща е способен да позволи на нещо толкова малко, като една таблетка,

напълно да го обсеби, но бях наивен. Единственото, което виждах, когато го погледнех, беше

един мъж, който се измъчваше от силни болки и се нуждаеше от помощта ми. Аз бях зад

волана на колата, отнела живота на сина и съпругата му и бих сторил всичко, за да облекча

страданията му. Да поправя някак си случилото се. Дълго време се терзаех от огромно

чувство на вина заради катастрофата, макар да знаех, че баща ми не ме обвинява. Това беше

единствената му правилна реакция: не спираше да повтаря, че аз не съм виновен.

Въпреки това е трудно да не чувстваш вина, когато си само на шестнайсет. Просто исках

да му помогна. Всичко започна, когато на мен самия бяха предписани обезболяващи

лекарства. Беше лесно да се престоря, че изпитвам силни болки в гърба, след толкова тежка

злополука, и точно това направих. След няколко месеца непрекъснати болки той достигна до

състояние, когато дори моите допълнителни таблетки вече не му помагаха.

Тогава моят лекар спря лекарствата ми и отказа да ми даде друга рецепта. Мисля, че той

се досещаше какво става и не желаеше да допринася за пристрастеността на баща ми.

Имах един или двама приятели в училище, които знаеха как да се сдобият с таблетките,

от които татко се нуждаеше, затова започнах да му нося хапчетата от хора, които познавах.

Това продължи две години, докато тези приятели вече станаха достатъчно големи, за да

тарашат запасите на родителите си, или заминаха в колеж. Оттогава се снабдявам от

единствения ми източник — Харисън.

Харисън не е дилър, но заради алкохолиците, които през по-голямата част от деня

киснат в бара, му е по-лесно да узнае с кого да се свърже, когато някой се нуждае от нещо.

Освен това знае, че хапчетата не са за мен и това е единствената причина да ми ги дава.

Сега, след като знае, че съм бил в затвора заради таблетките, с които той е снабдявал

татко, отказва повече да ми ги осигурява. Харисън е вън от играта и аз се надявах, че това ще

бъде краят на зависимостта на баща ми, защото това означаваше край на доставките от

Харисън.

Но ето че той е тук, с още повече хапчета. Не съм сигурен как се е сдобил с тях, но се

притеснявам, че сега още някой, освен мен и Харисън знае за пристрастеността му. Вече е

станал съвсем безразсъден.

Колкото и да се опитвам да убедя татко да постъпи в рехабилитационна клиника, той се

страхува какво ще се случи с кариерата му, ако това стане обществено достояние. В момента

пристрастеността му е просто едно зло, което разрушава личния му живот. Обаче той почти е

достигнал до повратната точка, когато тя ще съсипе и професионалния му живот. Това е само

въпрос на време, защото алкохолът започва да играе все по-голяма роля, и инцидентите, от

които го измъквам през последната година, стават все по-чести. А аз знам, че

пристрастеността не изчезва от само себе си. С нея или се борят активно, или активно я

подхранват. А точно в момента той не прави никакво усилие, за да се пребори с нея.

Отварям капачката, изсипвам таблетките в дланта си и започвам да ги броя.

— Оуен? — мърмори баща ми. Надига се и сяда на дивана. Гледа внимателно

таблетките в ръката ми, повече заинтересуван какво ще направя с тях, отколкото от факта, че

съм освободен предсрочно.

Оставям хапчетата до мен върху масичката за кафе. Притискам ръце между коленете си

и се усмихвам на баща си.

— Наскоро се запознах с едно момиче.

Изражението на татко е достатъчно красноречиво. Той е напълно объркан.

— Казва се Обърн.

Ставам и отивам до полицата над камината. Взирам се в последната семейна снимка,

която сме си направили. Беше повече от година преди злополуката и аз ненавиждам, че това

е последният спомен за това, как са изглеждали. Искам да пазя в съзнанието си по-свеж

образ за тях, но спомените избледняват много по-бързо от фотографиите.

— Това е добре, Оуен — мънка баща ми. — Но вече минава полунощ. Не можеше ли да

ми го кажеш утре?

Връщам се към мястото, където седи той, но този път не сядам. Вместо това се взирам в

него от горе надолу. Гледам надолу към този мъж, който някога беше моят баща.

— Вярваш ли в съдбата, татко?

Той примигва.

— Докато не видях това момиче, аз не вярвах. Но тя промени това в секундата, когато

ми каза името си. — Предъвквам за кратко вътрешната страна на бузата си, преди да

продължа. Искам да му дам време, за да осмисли всичко, което казвам. — Тя има същото

презиме като моето.

Той повдига вежди над кръвясалите си очи.

— Да имате еднакви презимена не е задължително съдба, Оуен. Но аз съм щастлив, че

ти си щастлив.

Татко потрива глава, все още недоумявайки защо съм тук. Сигурен съм, че не всяка нощ

един син буди баща си след полунощ, изтръгвайки го от глъбините на наркотичния сън, за да

му дрънка възторжено за момичето, което е срещнал.

— Знаеш ли кое е най-хубавото у нея?

Татко свива рамене. Знам, че едва се сдържа да не ми каже да вървя по дяволите, но

дори той осъзнава, че е проява на лош вкус да пратиш по дяволите някой, който току-що е

излязъл от затвора, където е прекарал един месец заради теб.

— Тя има син.

Това малко го разсънва. Той ме поглежда.

— Твой ли е?

Не отговарям на въпроса му. Ако ме беше слушал, щеше да чуе, когато му казах, че съм се

запознал наскоро с нея. При всички случаи, официално.

Сядам пред него. Впервам поглед право в очите му.

— Не. Не е мой. Но ако беше, гарантирам ти, че никога нямаше да го поставям в такива

ситуации, в които ме поставяше ти през последните няколко години.

Татко забива поглед в пода.

— Оуен… — подема, — аз никога не съм те молил да…

— Никога не си ме молил и да не го правя! — крещя аз. Отново ставам и се взирам от

горе надолу в него. Никога досега не съм изпитвал такъв гняв към него. И това не ми харесва.

Грабвам шишенцето с таблетките и отивам в кухнята. Изсипвам ги в умивалника и

пускам водата. Когато всички хапчета изчезват в канала, се отправям към кабинета му. Чувам

го как идва след мен, когато разбира какво правя.

— Оуен! — крещи той.

Знам, че той с някакви юридически хватки се сдобива с известни количества, освен

това, което успявам да му доставя, затова отивам зад бюрото и издърпвам чекмеджето.

Откривам още едно полупълно шишенце с хапчета. Той е достатъчно благоразумен, за да не

се опитва да ми попречи с физическа сила, затова отстъпва настрани, като не спира да ме

умолява да не правя това.

— Оуен, знаеш, че се нуждая от тях. Знаеш какво се случва, когато не ги пия.

Този път не го слушам. Изсипвам хапчетата в канала, отблъсквайки го от себе си, докато

се опитва да ми попречи.

— Нуждая се от тях! — вие той отново и отново, опитвайки се да ги сграбчи, докато

изчезват в канала. Дори успява да улови едно между пръстите си и го пъхва в устата. От тази

гледка стомахът ми се преобръща. Когато е толкова отчаян и слаб, той дори не прилича на

човешко същество.

Когато и последното хапче е изчезнало, аз се извръщам с лице към него. Той е толкова

засрамен, че не ме поглежда. Отпуска лакти върху плота и обхваща главата си с ръце.

Пристъпвам крачка към него, облягам се на плота и спокойно заговарям:

— Наблюдавах я със сина й. Видях какво пожертва заради него. Видях на какво е готов

един родител, за да осигури възможно най-добрия живот за детето си. И когато я виждам с

него, аз мисля за теб и мен и за това колко сме сбъркани ние двамата, татко. Сбъркани от

онази нощ. И всеки един миг оттогава, единственото, което съм искал, е да те видя как се

опитваш да се съвземеш, да станеш по-добре. Ала напразно. Става все по-зле и аз повече не

мога да седя тук и да бъда част от това. Ти се самоубиваш и аз повече няма да позволя на

вината, заради това, че те гледам да страдаш, да бъде оправдание за нещата, които правя за

теб.

Обръщам се и се насочвам към входната врата, но преди това приближавам до полицата

над камината и вземам рамкираната фотография. Отминавам го и излизам от къщата.

— Оуен, почакай!

Спирам, преди да сляза по стълбите и се извръщам към него. Той стои на прага, в

очакване пак да се разкрещя. Не го правя. В секундата, когато виждам безжизнените му очи,

вината отново се просмуква в душата ми.

— Почакай — повтаря той.

Дори не съм сигурен, че той знае за какво ме моли. Той просто знае, че никога досега не

е виждал тази страна от мен. Решителната страна.

— Не мога да чакам, татко. Чаках години. Повече няма какво да ти дам.

Обръщам се и се отдалечавам от него.

Глава 17

ОБЪРН

— Ей Джей, какво искаш — шоколадов или боровинков чипс?

Ние пазаруваме. Ей Джей, Трей и аз. Последният път бях в „Таргет“ с Оуен, а оттогава

мина доста време. Почти три месеца, ако трябва да съм точна. Не че броя дните. Всъщност

ги броя. Правя всичко възможно, за да престана. Опитвам се да се съсредоточа върху

развитието на отношенията ми с Трей, но постоянно го сравнявам с Оуен.

Едва познавам този мъж, но той някак си докосна онази част от мен, до която никой не

бе достигал, откакто бях с Адам. И въпреки всички неща, които е направил Оуен, аз знам, че

той е добър човек. Колкото и да се опитвам да превъзмогна чувствата, които изпитвам, когато

мисля за него, те са заседнали дълбоко в сърцето и душата ми и аз не знам как да ги изтръгна

оттам.

— Мамо. — Ей Джей ме дърпа за края на ризата. — Може ли?

Сепвам се и излизам от транса.

— Може ли какво?

— Да си взема играчка.

Понечвам да поклатя отрицателно глава, но Трей отговаря, преди да го сторя:

— Аха, нека да отидем да погледнем играчките. — Сграбчва ръката на Ей Джей и се

връща назад. — Ще се срещнем в секцията за играчки, когато свършиш с покупките —

подхвърля той през рамо.

Аз ги наблюдавам. Двамата се смеят, а ръката на Ей Джей се е сгушила в голямата длан

на Трей и аз се мразя, задето не се старая повече. Трей обича Ей Джей и Ей Джей очевидно

обича Трей и тук само аз се държа егоистично, защото просто не чувствам същата душевна

близост с Трей, както беше с Оуен. Прекарах само два дни с Оуен. Това е всичко. Навярно

щях да открия у него нещо, което не ми харесва, ако бях останала повече време с него, така че

може би просто съм обсебена от представата за Оуен, отколкото от истински чувства към

него.

Този поглед върху нещата някак си ме кара да се чувствам малко по-добре. Може и да не

съм усетила мигновена връзка с Трей, но тя определено започва да се появява. Особено като

гледам как той се отнася към Ей Джей. Всеки, който може да направи щастлив Ей Джей,

прави щастлива и мен.

За пръв път от дълго време се улавям, че се усмихвам, когато мисля за Трей, а не за Оуен.

Вземам повечето продукти от списъка, преди да се насоча към секцията с играчките.

Минавам за по-напряко през спортните стоки и незабавно се заковавам на място, когато

завивам зад ъгъла.

Ако съдбата си прави шеги, това навярно е най-лошата.

Оуен се взира в мен със същото недоверие, което навярно е изписано и върху моето

лице. Само за миг, всичко, което се опитах да почувствам към Трей, намалява десетократно и

се насочва към Оуен. Стискам с ръце дръжката на количката и споря със себе си дали да я

обърна в противоположна посока, без да говоря с него. Той ще разбере, сигурна съм.

Той навярно изпитва същата вътрешна борба, защото и двамата сме спрели щом се

забелязахме. Нито един от нас не проговаря. Нито един от нас не си тръгва.

И двамата просто се взираме един в друг.

Цялото ми тяло чувства погледа му и аз усещам физическа болка във всяка своя клетка.

Главната причина, поради която се съмнявах в случващото се между мен и Трей, стои точно

пред мен, напомняйки ми какви трябва да са истинските чувства към мъжа, когото харесваш.

Оуен се усмихва и аз внезапно съжалявам, че не се намираме на пътека, която чистят,

защото някой трябва със сила да ме измете от това място.

Той поглежда наляво и после надясно, преди погледът му отново да се спре върху мен.

— Пътека тринайсет — изрича с насмешка. — Сигурно е съдба.

Аз се усмихвам, но усмивката ми се стопява при звука от гласа на Ей Джей.

— Мамо, виж! — възкликва той радостно и хвърля две играчки в количката. — Трей

каза, че мога да взема и двете.

Трей.

Трей, Трей, Трей, който навярно в момента стои зад мен, съдейки по реакцията на Оуен.

Той се сковава и се изправя, стискайки количката си с двете ръце. Очите му са вперени в

някого зад мен.

Една ръка се обвива около кръста ми и собственически ме стиска. Трей стои до мен и аз

усещам как се взира в Оуен. Ръката му се плъзва надолу, после устните му се притискат към

бузата ми. Затварям очи, защото не искам да видя изражението на Оуен.

— Да вървим, бебче — казва Трей и ме побутва, за да се обърна. Той никога досега не ме

е наричал „бебче“. Знам, че използва думата пред Оуен, за да изглеждат отношенията ни

много по-близки, отколкото са в действителност.

След поредното дърпане на ръката ми, аз най-сетне се обръщам и тръгвам с Трей.

Ние привършваме с малкото останали покупки в списъка. Трей не ми продумва нито

дума през цялото време, докато пазаруваме. Разговаря само с Ей Джей, но аз виждам, че е

ядосан. Стомахът ми е свит на топка от нерви, защото досега той никога не е мълчал с мен и

аз не знам какво да очаквам.

Мълчанието продължава, докато стоим на опашката пред касата и по пътя до колата му.

Той прибира покупките в багажника, докато аз закопчавам Ей Джей в детското столче на

задната седалка. Когато свършвам, се обръщам и се натъквам на Трей, който се е облегнал на

колата и ме гледа. Той е толкова неподвижен, че сякаш дори не диша.

— Разговаря ли с него?

Клатя глава.

— Не. Тъкмо завих зад ъгъла, преди двамата с Ей Джей да се появите.

Трей е скръстил ръце пред гърдите си, със стисната челюст.

Няколко секунди гледа над рамото ми, преди отново да насочи поглед към мен.

— Чукала ли си се с него?

Аз се изправям, стъписана от въпроса му. Особено когато стоим пред вратата на Ей

Джей. Поглеждам в колата, но цялото внимание на Ей Джей е приковано в играчките и той

дори не ни забелязва. Когато отново извръщам поглед към Трей, мисля, че съм много по-

ядосана от него.

— Не можеш да ми се сърдиш, задето случайно съм срещнала някого в магазина, Трей.

Аз не определям кой да пазарува тук.

Опитвам се да мина покрай него, но той сграбчва ръката ми и ме блъска към колата,

притискайки гърдите си към моите. Ръката му се вдига към главата ми и той приближава

уста към ухото ми. Сърцето ми замира, защото нямам представа какво смята да прави.

— Обърн — изръмжава той с дълбок, заплашителен шепот. — Той е бил в апартамента

ти. Бил е в спалнята ти. Бил е вътре с теб в онази тъпа, шибана палатка. А сега искам да ми

кажеш дали е бил вътре в теб.

Клатя отрицателно глава, опитвайки се да го успокоя, защото Ей Джей се намира само

на половин метър вътре в тази кола. Той стиска китката ми с дясната си ръка, очаквайки да

му отговоря с думи. Изричам това, което съм длъжна да кажа, за да съм сигурна, че Трей

няма да избухне точно сега.

— Не — прошепвам. — Нещата не стоят така. Аз почти не го познавам.

Трей се отдръпва с няколко сантиметра и ме гледа в очите.

— Добре — успокоява се той. — Защото начинът, по който те гледаше, ме накара да си

помисля друго. — Той притиска устни към челото ми и отпуска леко хватката на китката ми.

Усмихва ми се нежно, но усмивката му има обратен ефект. Ужасена съм, че настроението му

може да се мени толкова бързо, както в момента. Трей ме притегля в обятията си и притиска

лице към косата ми. Вдишва и бавно издишва.

— Извинявай — прошепва. — Да се махаме оттук.

Отваря пасажерската врата за мен и я затваря, след като се качвам в колата. Въздъхвам с

облекчение, че моментът е отминал, но отлично разбирам, че реакцията му е един огромен,

червен предупредителен флаг.

И сякаш някой е призовал вниманието ми, погледът ми попада върху колата в другия

край на паркинга. Оуен стои до нея и се взира в моята посока. По изражението на лицето му

става ясно, че е видял всичко, което току-що се случи. Все пак от другия край на паркинга

сцената може да е приличала на нежен момент между двама влюбени, а не това, което беше в

действителност. Което можеше да обясни болката, изписана върху лицето на Оуен.

Той отваря вратата на колата си в същия момент, в, който Трей отваря своята. Очите ми

са приковани достатъчно дълго в Оуен, за да видя как вдига ръка до сърцето си и я свива в

юмрук. В съзнанието ми изплуваха думите му, когато ми сподели колко много му липсват

майка му и брат му. Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук. Като че

ли някой стиска сърцето ми с мощта на целия проклет свят.

Трей потегля от паркинга и миг преди Оуен да изчезне от погледа ми, аз незабележимо

вдигам юмрук към гърдите си. Очите ни остават приковани един в друг, докато вече е

невъзможно.

* * *

Никой повече не спомена вчерашната случка в магазина. Трей и Ей Джей прекараха

вечерта в моя апартамент и Трей се държа така, все едно нищо не е станало, докато

приготвяше на Ей Джей палачинки с шоколад. Всъщност Трей беше в изключително добро

настроение. Не знам дали беше разкаяние заради гневния му изблик на паркинга, или

наистина му е приятно да прекарва с нас времето си.

Внезапното му добро настроение може би се дължеше на факта, че той нямаше да ме

види през следващите четири дни и не искаше да се разделим скарани. Тази сутрин

заминаваше на конференция в Сан Антонио и мога да кажа, че когато миналата нощ се

сбогуваше с мен, изглеждаше притеснен да ме остави. Няколко пъти ме попита за графика

ми и какви планове имам за почивните дни. Лидия заминаваше с Ей Джей в Пасадена на

гости на семейството си. Ако днес не бях на работа, щях да отида с тях.

Но аз не заминах и сега бях свободна през целия уикенд; мисля, че точно това изнервяше

Трей. Той очевидно имаше проблеми е доверието, когато ставаше дума за Оуен.

И с основание. В крайна сметка, два часа след като Трей бе напуснал Далас, аз стоя

пред ателието на Оуен. Всеки ден минавам покрай сградата и незабелязано пускам по едно

листче в процепа. През изминалите няколко седмици съм оставила повече от двайсет

признания. Знам, че той е отрупан с признания, така че няма откъде да разбере кои са моите.

Но когато ги оставям, се чувствам по-добре. Повечето от признанията са банални неща,

които нямат нищо общо е него. Обикновено са свързани с Ей Джей и аз никога не ги пиша по

такъв начин, че Оуен да разбере, че съм била аз. Сигурна съм, че той никога няма да се

досети, че аз ги пускам. Но за мен това е като терапия.

Поглеждам към признанието, което току-що съм написала.

Мисля за теб всеки път, когато той ме целува.

Сгъвам го и го пъхвам в процепа, преди да съм размислила. След вчерашната ни среща в

магазина, аз все още усещам присъствието му. Искам отново да чуя гласа му. Искам отново да

видя усмивката му. Не спирам да се убеждавам, че това признание е просто затваряне на

страницата, един окончателен завършек, за да продължа напред е Трей, но знам, че го правя

по чисто егоистични причини.

Измъквам друго листче от чантата и бързо надрасквам думите.

Този уикенд той е извън града.

Мушвам листчето в процепа, дори без да го сгъвам. Веднага щом изчезва от погледа ми,

гърдите ми се стягат и аз мигом съжалявам, че съм го написала. Това не беше признание;

беше покана. Покана, която трябва да отменя. Веднага. Аз не съм такова момиче.

Защо го направих?

Опитвам се да промуша пръстите си през процепа, макар да знам, че бележката вече е

паднала на пода. Грабвам друго листче от чантата и пиша нещо, което да поправи

последното признание.

Не обръщай внимание на онова признание. Не беше покана. Не знам защо го написах.

Пъхам листчето през процепа и този път съжалявам още повече. Сега просто изглеждам

като пълна идиотка. Отново късам друг лист хартия и пиша, осъзнавайки, че някак си трябва

да си забраня да приближавам до хартия и химикалка.

Наистина би трябвало да намериш начин хората да си вземат обратно признанията,

Оуен. Например да им ги връщаш, ако на двайсет и втората секунда размислят.

Пъхам и тази бележка през процепа на вратата и натиквам хартията и химикалката в

чантата си.

Какво бях направила току-що?

Плъзгам дръжката на чантата върху рамото си и продължавам по пътя към салона. Кълна

се, че това е най-срамното нещо, което съм правила. Може би той няма да ги прочете до

понеделник и уикендът ще свърши.

* * *

Изминали са осем часа от сутрешния ми гаф, докато минавах покрай ателието на Оуен.

Имах на разположение доста време да помисля как изобщо ми бе хрумнало да му оставям да

чете нещо подобно. Знам, че това беше моментна слабост, но от моя страна не беше честно

да му го причинявам. Ако в него наистина са се появили чувства към мен за краткото време,

през което се познавахме, той с нищо не може да промени решението ми да не бъда с него. И

ето че сега аз се появявам и оставям глупави бележки, както правех през последните няколко

седмици, макар че днес за пръв път оставих признание, което засяга нас двамата.

Но аз вече взех решение и макар да не споделям чувствата на Трей, никога няма да го

предам. След като веднъж съм дала обещание някому, аз съм от тези хора, които го спазват.

С Трей бяхме обсъдили въпроса да не се срещаме с други хора, макар за мен това да не

означава непременно, че двамата с него сме заедно. Следователно, трябва да намеря някакъв

начин да забравя Оуен. Трябва да престана да се тревожа за него. Трябва да престана да

минавам край ателието му, след като знам, че мога да стигна до работата и по друг път.

Трябва да съсредоточа цялото си внимание и енергия върху отношенията ми с Трей, защото

ако искам Трей да присъства в живота на Ей Джей, съм длъжна да посветя всичките си сили

да направя тази връзка успешна.

А и Трей винаги е бил добър към мен. Вярно е, че вчерашният му пристъп на ревност на

паркинга много ме изплаши, но не мога да го виня. Гледката на нас двамата с Оуен заедно

навярно го е изпълнила с неувереност и е съвсем естествено да побеснее. Освен това той е

добър с Ей Джей. Може да ни осигури начин на живот, какъвто аз не мога. Не мога да посоча

нито една причина защо да не положа всички усилия между нас да се получи, с изключение

на собствения ми егоизъм.

— Аз тръгвам — казва Дона и надниква иззад ъгъла. — Имаш ли нещо против да

заключиш сама?

Дона е най-новата ни колежка и вече две седмици работи в салона. Тя вече има повече

клиенти от мен и работи много по-добре. Не че аз съм лоша в работата си, просто не съм

толкова страхотна. Трудно е да бъдеш страхотен, когато правиш нещо, което мразиш.

— Няма проблем.

Тя ми казва „довиждане“, а аз довършвам миенето на купичките за боя в умивалника.

Няколко минути след като тя си тръгва, звънчето над вратата иззвънява, знак, че някой е

влязъл в салона. Излизам иззад паравана, за да кажа на новодошлия, че сме приключили за

деня, но думите ми засядат в гърлото, когато го виждам.

Той стои до входната врата, оглеждайки салона. Когато погледът му се спира върху мен,

песента, звучаща от тонколоните над главите ни, свършва и в помещението се възцарява

тежка тишина.

Ако можех да почувствам към Трей дори частица от това, което ме кара да изпитвам

Оуен, просто като стои в другия край на салона, навярно щях без никакво колебание да се

постарая да направя връзката ни успешна.

Но аз не се чувствам така с никой друг. Само с Оуен.

Той се запътва към мен със спокойна увереност. Аз не помръдвам. Дори не съм сигурна,

че сърцето ми продължава да бие. Знам, че дробовете ми са застинали, защото не съм поела

нито дъх от мига, в който излязох иззад ъгъла и го видях да стои там.

Той се спира на метър и половина от мен. Погледът му нито за миг не се е отклонил и аз

повече не мога да контролирам задъханото повдигане и спускане на гърдите си.

Присъствието му ми причинява физически смут.

— Здравей — казва той. Изражението му е предпазливо. Не издава никакви емоции. Не

знам дали е ядосан заради признанията ми, но той е тук, значи очевидно е разбрал, че са от

мен. Когато не отвръщам на поздрава му, той поглежда кратко през рамо. Прокарва ръка през

косата си и отново се извръща с лице към мен.

— Имаш ли време за едно подстригване? — пита той.

Погледът ми се отмества към косата му, която е значително по-дълга от последния път,

когато го подстригах.

— Отново ми се доверяваш да те подстрижа? — Смаяна съм от игривостта в гласа си.

Независимо от всички обстоятелства, ми е толкова лесно и непринудено да общувам с него.

— Зависи. Трезва ли си?

Усмихвам се, облекчена, че той може да се шегува насред нашата студена война. Кимам

и соча към дъното на салона, където са умивалниците. Той пристъпва към мен и аз вървя към

него, заобикалям го, отивам до входната врата и я заключвам. Последното, което искам, е да

влезе някой, който не би трябвало да го види тук.

Връщам се в дъното, а той вече седи на същия стол, както тогава, когато последния път

мих косата му. И както тогава, очите му не се откъсват от лицето ми. Проверявам водата,

преди да насоча струята към косата му. След като я намокрям, изливам шампоан върху дланта

си и прокарвам ръце през косата му, обилно насапунисвайки я. За няколко секунди очите му

се затварят и аз се възползвам от възможността да го изпия с поглед.

Той ги отваря веднага щом започвам да изплаквам косата му, а аз припряно отмествам

поглед встрани.

Искам той да каже нещо. Щом е тук, значи има причина. И тя не е за да ме зяпа.

Свършвам с измиването и двамата мълчаливо се отправяме към предната част на салона.

Той сяда на моя стол и аз подсушавам косата му с кърпа. Не съм сигурна дали изобщо дишам,

докато го подстригвам, но правя всичко по силите си, за да се съсредоточа върху прическата,

а не върху него. В салона никога не е било толкова тихо.

И никога толкова шумно.

Не мога да спра мислите, препускащи в главата ми. Мисли за това, колко е прекрасно да

ме целува. Мисли за това, как ме кара да се чувствам, когато ръцете му ме прегръщат. Мисли

за това, как нашите разговори винаги са толкова естествени и истински и аз не искам никога

да свършват.

Когато оформям и последния кичур с ножицата, вчесвам косата му, а после го почиствам

от космите. Свалям предпазната престилка и я изтръсквам. Сгъвам я и я прибирам в

чекмеджето.

Той става и изважда портфейла си. Оставя петдесетдоларова банкнота върху плота и

пъхва обратно портфейла в джоба си.

— Благодаря — промълвява с усмивка. Обръща се, за да си тръгне, а аз тутакси клатя

глава. Не искам той да си тръгва. Ние дори не сме обсъдили признанията. Той дори не ми е

казал защо е дошъл.

— Почакай — възпирам го. Оуен тъкмо е стигнал до вратата, но бавно се обръща.

Опитвам се да измисля какво да му кажа, но нищо от това, което наистина искам да изрека,

не излиза от устата ми. Вместо това поглеждам към петдесетдоларовата банкнота, грабвам я

и я вдигам. — Това са твърде много пари, Оуен.

Той ме гледа мълчаливо. Минава сякаш цяла вечност, преди да отвори вратата и да

излезе, без да промълви нито дума.

Аз се свличам върху фризьорския стол, окончателно объркана от реакцията си. Какво

искам от него? Да го накарам да направи първия ход? Да ме покани в дома си?

Не би трябвало да мисля за нито едно от тези неща и фактът, че съм разстроена, защото

нито едно от тях не се е случило, ме кара да се чувствам като ужасен човек.

Свеждам поглед към петдесетдоларовата банкнота в ръката си. За пръв път забелязвам,

че на обратната й страна е написано нещо. Обръщам я и чета съобщението, надраскано с

черен маркер.

Нужна ми е поне още една нощ с теб. Моля те.

Стискам юмрук и го притискам към гърдите. Лудешкото биене на сърцето ми и бързото

разширение на дробовете ми, за да вкарам повече въздух в тях, са единственото, върху което

мога да се съсредоточа в този момент.

Хвърлям парите върху плота и заравям лице в шепи.

О, боже мой!

О, боже мой!

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да направя нещо нередно.

* * *

Когато спирам пред ателието му, аз обмислям решение, с което утре няма да се гордея.

Ако вляза вътре, знам какво ще се случи между нас. И макар да знам, че Трей е извън града и

вероятността той някога да узнае за това да е почти нищожна, това не прави ситуацията по-

малко нередна.

Мисълта, че Трей може да разбере, също не възпира желанието ми да го направя.

Преди да успея да направя избора си, вратата се отваря и ръката на Оуен се протяга към

моята. Той ме придърпва вътре в тъмното ателие, затваря вратата зад мен и заключва.

Изчаквам очите ми да привикнат с мрака, а съвестта ми с факта, че съм тук. Вътре в неговото

ателие.

— Не бива да стоиш така отвън на улицата — казва Оуен. — Някой може да те види.

Не съм сигурна кого има предвид, но тази вечер няма шанс Трей да ме види, като се има

предвид, че е в Сан Антонио.

— Той е извън града.

Оуен стои на по-малко от метър от мен и ме наблюдава, наклонил глава настрани. Едва

забележима усмивка се мярва на устните му.

— Така ми казаха.

Свеждам неловко поглед към краката си. Затварям очи и се опитвам да се разубедя.

Подлагам всичко на риск с присъствието си тук. Знам, че ако успея да заглуша мислите,

стрелкащи се през главата ми, ще успея да осъзная колко неразумна е постъпката ми.

Независимо дали ще ме заловят, или не, срещата ми с него няма да доведе до нищо добро.

Само ще влоши нещата, защото навярно ще го искам за повече от една нощ.

— Не бива да съм тук — тихо проронвам.

Очите му продължават да ме гледат със същото непоколебимо изражение.

— Но си тук.

— Само защото ти ме вмъкна вътре, без да ме питаш.

Той тихо се смее.

— Ти стоеше пред вратата ми, опитвайки се да решиш какво да правиш. Аз просто ти

помогнах да вземеш решение.

— Още не съм взела никакво решение.

Оуен кима.

— Напротив, взела си, Обърн. Взела си много решения. Ти избра да бъдеш с Трей за

дълго време. А сега избираш да бъдеш с мен за една нощ.

Прехапвам долната си устна и отмествам поглед от него. Не ми харесва коментара му,

независимо колко истина съдържа. Понякога истината боли и да го чуя да я изрича без

заобикалки, я прави да изглежда повече черно-бяла, отколкото в действителност е.

— Ти си несправедлив.

— Не, аз съм егоист — заявява той.

— Това е едно и също.

Оуен прави крачка към мен.

— Не, Обърн, не е. Несправедливо би било да ти поставя ултиматум. Да си егоист, е

нещо като това. — Устните му силно и решително се впиват в моите. Ръцете му се плъзват в

косата ми и обвиват тила ми. Той ме целува така, сякаш иска да навакса за всички целувки,

които би могъл да ми даде в миналото и за всички, които би искал да ми подари в бъдеще.

За всички наведнъж.

Ръцете му се отпускат на гърба ми и той отново ме привлича към себе си. В този

момент не знам къде са моите ръце. Мисля, че съм се вкопчила в него с всички сили, но

всяка друга част от мен, освен устата ми, е напълно вцепенена. Единственото, което напълно

осъзнавам, това са устните му, завладели моите. Неговата целувка е единственото, което

усещам в този миг.

Всичко, за което искам да мисля.

Но дяволите да ме вземат, ако кажа, че Трей не нахлува в мислите ми. Не ми пука колко

силни са чувствата ми към Оуен, дължа лоялност на Трей. Действията на Оуен ме

принуждават да направя избор, а сега и двамата ще трябва да живеем с последствията.

Откъсвам се от него и намирам сили да се отдръпна. Устните ни са разделени, но ръцете

ми остават притиснати към гърдите му. Усещам как тежко се повдигат и спускат. Знам, че той

изпитва същото, което и аз, и това е достатъчно, за да притегля отново устата му към моята.

— Трей — мълвя задъхано. — Сега съм с Трей.

Оуен стиска здраво очи, сякаш го пронизва силна болка само при звука от името на

съперника му. Диша толкова тежко, че се налага да си поеме дъх, преди да отговори. Отваря

очи и впива поглед в мен.

— Обещанието ти е единственото в теб, което принадлежи на Трей. — Той вдига ръка и

притиска длан върху ризата на гърдите ми там, където отдолу бие сърцето ми. — Всяка друга

част от теб е моя.

Думите му ми въздействат повече от целувката. Опитвам се да поема дъх, но ръката му,

притисната към сърцето ми, не позволява. Той пристъпва по-близо и двамата сякаш

избухваме в огнени пламъци. Дланта му все още е притисната към гръдта ми, а другата му

ръка е обвита около кръста ми.

— Той не изпълва сърцето ти с трепет, Обърн. Не го кара да препуска толкова бясно,

сякаш ще изхвръкне от гърдите ти.

Затварям очи и се облягам на него. Мисля, че тялото ми прави избора вместо мен,

защото разумът ми е изгубил всякакъв контрол върху чувствата. Притискам лице към шията

му и слушам притихнала как дишането ни се забавя. Колкото по-дълго стоим тук и колкото

повече той говори, толкова по-необуздани стават желанията ни. Усещам го по начина, по

който той ме държи. Чувам отчаяната молба в гласа му. Долавям го с всяко повдигане и

спускане на гърдите му.

— Разбирам защо трябваше да избереш него — промърморва той. — Това не ми харесва,

но го разбирам. Знам също, че една подарена нощ няма да заличи факта, че може би ще му се

отдадеш завинаги. Но както казах… аз съм егоист. И ако една нощ с теб е всичко, което мога

да получа, тогава ще я взема. — Повдига главата ми от рамото си и накланя лицето ми към

своето. — Ще взема всичко, което пожелаеш да ми дадеш. Защото знам, че ако сега излезеш

през тази врата, след десет години… след двайсет години… когато си спомняме за тази нощ,

ще съжаляваме, че не сме послушали сърцата си.

— Точно това ме плаши — признавам. — Боя се, че ако веднъж послушам сърцето си,

никога повече няма да мога да го пренебрегна.

Оуен доближава уста до моята и шепне:

— Само ако можех да имам това щастие. — Устните ни отново се сливат и този път го

усещам с всяка частица на тялото си. Придърпвам го към себе си със същото отчаяние, с

което и той ме притегля. Устните му са навсякъде и той ме целува с облекчение, защото знае,

че с тази целувка се съгласявам на всичко, за което ме моли. Това е моят начин да му кажа, че

може да има тази нощ.

— Искам те горе — моли той. — Веднага.

Започваме да се придвижваме през ателието, но и двамата не можем да откъснем устни

и ръце един от друг, затова ни е нужно време. Когато стигаме до стълбата, той започва да я

изкачва заднешком, което затруднява целувките ни. Най-после Оуен осъзнава, че така скоро

няма да стигнем до никъде, затова сграбчва ръката ми, обръща се и ме тегли нагоре по

стъпалата, докато не се озоваваме в апартамента му.

Щом устата му отново открива моята, това е напълно различна целувка от онази, която

току-що споделихме. Той обгръща главата ми с две ръце и бавно ме целува. Нежно и дълбоко,

с висини, спадове и глъбини.

Целува ме така, сякаш съм негово платно.

Улавя двете ми ръце и сплита пръсти с моите. Когато целувката свършва, челата ни се

допират едно до друго.

Никой досега не е разпалвал подобни чувства в мен. Нито дори Адам. И може би това,

което изпитвам, когато той ме целува, е толкова рядко чувство, че след днешната нощ никога

повече няма да го позная.

Тази мисъл ме ужасява и в същото време подпечатва съдбата ми до утре сутринта,

защото каквото и да чувствам към Оуен, не бива да го приемам за даденост. Дори и в името

на лоялността ми към Трей.

И честно, не ме е грижа в какъв човек ме превръща това.

— Боя се, че никога няма да почувствам отново това с никого другиго — прошепвам.

Той стиска ръцете ми.

— Аз се боя, че ще го почувстваш.

Отстъпвам назад и го поглеждам, защото искам той да знае, че чувствата ми към Трей

никога няма да бъдат такива.

— С него никога няма да изпитам това, Оуен. Дори частица от тези чувства.

По лицето му не се изписва облекчение, както очаквах. Всъщност изглежда така, сякаш

съм казала нещо, което той не иска да чуе.

— Щеше ми се да можеше — казва той. — Не искам да мисля, че ще прекараш живота

си с човек, който не те заслужава.

Той обвива ръце около мен и аз отново заравям лице във врата му.

— Не исках да кажа това — обяснявам. — Не казвам, че той ме заслужава по-малко от

теб. Просто чувствам съвсем различна връзка с теб и това ме плаши.

Ръцете му обхващат тила ми и устата му се придвижва към ухото ми.

— Ти може и да не мислиш, че той те заслужава по-малко от мен, но аз казвам точно

това, Обърн. — Ръцете му се спускат надолу, обгръщат бедрата ми и той ме повдига. Пренася

ме през стаята и ме полага върху леглото. Плъзва се отгоре ми и обхваща главата ми с две

ръце. Целува ме нежно по челото, сетне по върха на носа. Очите ни се срещат и той ме гледа

по-искрено и открито, отколкото досега. — Никой не те заслужава така, както аз.

Сега ръцете му са върху копчето на дънките ми и той го разкопчава. Устните му допират

шията ми, докато той продължава да ме убеждава с думи, че ние сме точно там, където

трябва да бъдем.

— Никой не те вижда, както аз.

Затварям очи и слушам звука на гласа му. Чакам да събуе дънките ми, предвкусвайки

докосването на ръката му върху моята кожа. Дланите му се плъзват нагоре, разтваряйки леко

краката ми, а устата му отново е върху моята.

— Никой не те разбира, както аз.

Оуен се притиска към мен и в същото време езикът му прониква в устата ми.

Простенвам, а стаята започва да се върти, съчетанието от думите и докосването му, от тялото

му върху моето, са като огъня за бензина. Той започва да дърпа ризата и сутиена ми през

главата и аз не правя нищо, за да го спра. Безсилна съм пред докосването му.

— Никой не кара сърцето ти да бие, както аз.

Оуен ме целува, като се откъсва само за миг, за да свали ризата си. Аз някак си

възстановявам контрол над чувствата си, когато осъзнавам, че ръцете ми дърпат дънките му,

опитвайки се да ги събуят, за да почувствам кожата му.

Той притиска длан към сърцето ми.

— И никой не заслужава да бъде в теб, ако не може първо да стигне дотук.

Думите му се процеждат върху устните ми като дъждовни капки. Той ме целува нежно,

сетне се надига от леглото. Очите ми остават затворени, но аз чувам как дънките му тупват

на пода и как се разкъсва опаковка. Усещам ръцете му върху бедрата си, когато пъхва пръсти

под ластика на гащичките ми и ги смъква надолу. И чак когато Оуен отново е върху мен, най-

после намирам сили да отворя очи.

— Кажи го — шепне той, свел поглед към мен. — Искам да чуя да ми казваш, че те

заслужавам.

Плъзвам ръце нагоре по неговите, по извивките на раменете му, нагоре по шията,

заравям ги в косата му. Поглеждам го право в очите.

— Ти ме заслужаваш, Оуен.

Той отпуска чело върху главата ми, повдига крака ми и го обвива около кръста си.

— И ти ме заслужаваш, Обърн.

Прониква в мен и аз не съм сигурна кое е по-силно — неговият стон или моето

внезапно „О, боже мой!“.

Оуен ме изпълва докрай и застива. Гледа ме задъхано и се усмихва.

— Не разбирам дали го каза, защото ти е невероятно хубаво, или отново си правиш

майтап с инициалите ми.

Аз се усмихвам между стенанията.

— И двете.

Усмивките ни изчезват, когато той отново започва да се движи. Устните му са близо до

моите, но достатъчно далеч, за да ме гледа в очите. Той се движи навън и навътре, бавно,

докато устните му обсипват моите с целувки, ефирни като перце. Аз стена и ми се иска да

затворя очи, ала начинът, по който ме гледа, е това, което искам да помня всеки път, когато

поемам дъх.

Той отново излиза и потъва в мен в мига, когато устните му докосват бузата ми. Открива

ритъма между всяка целувка, а очите му остават приковани в мен с всеки нов тласък.

— Това е, което искам да помниш, Обърн — шепне той тихо. — Не искам да помниш

как се чувстваш, когато съм вътре в теб. Искам да помниш какво изпитваш, когато те гледам.

Устните му погалват моите като нежен полъх, почти не ги усещам.

— Искам да помниш как сърцето ти откликва всеки път, когато те целувам. — Устните

му срещат моите и аз се опитвам да запечатам в паметта си всеки божествен трепет от

целувките и думите му. Ръката му се заравя в косата ми и той повдига леко главата ми,

изпълвайки ме с дълбока целувка.

Отдръпва се леко, за да поемем дъх. Взира се в очите ми и мълви:

— Искам да запомниш ръцете ми и как не могат да спрат да те докосват.

Устата му бавно обхожда брадичката ми, достига ухото ми.

— И искам да запомниш, че всеки може да прави секс с теб. Но аз съм единственият,

който заслужава да се люби с теб.

При тези думи ръцете ми се обвиват около шията му, а устните му се впиват в моите. Той

прониква с мощен тласък в мен и аз искам да крещя. Искам да плача. Искам да го умолявам

никога да не спира, ала това, което желая дори още повече, е тази целувка. Искам да запомня

всяка частица от нея. Искам да всмуча вкуса му в моя език.

Следващите няколко минути са вълшебна мъгла от въздишки, целувки, пот, ръце и устни.

Той отново е върху мен, после аз съм върху него, сетне той отново е отгоре. Когато усещам

топлината на устата му върху гърдите си, останалият свят престава да съществува за мен.

Главата ми пада върху възглавницата, очите ми се затварят, а сърцето ми тупва в дланите му.

Толкова съм разтърсена от емоции, толкова замаяна и толкова благодарна, задето реших

да остана, че не разбирам кога всичко свърша. Все още дишам тежко и сърцето ми блъска

бясно в гърдите, сякаш всеки миг ще изхвръкне. Не съм сигурна дали достигането на

върховното удоволствие с Оуен означава краят на това преживяване. Защото да идваш на себе

си, когато току-що си бил с него, е също толкова невероятно, както когато двамата се носите

към върха.

Лежа върху гърдите му, а ръцете му ме обгръщат. Никога не съм мислила, че отново ще

бъда в това състояние. Състояние, когато знам, че се намирам точно там, където принадлежа,

ала не мога да сторя нищо, за да остана завинаги.

Това ми напомня деня, когато се сбогувах с Адам. Знаех, че чувствата ни един към друг

са много по-силни, отколкото останалите смятаха, и ми бе нужна цяла вечност, за да се

съвзема от болката да бъда откъсната от него, преди да съм готова.

А сега същото се случва с Оуен. Не съм готова да му кажа „сбогом“. Страхувам се да му

кажа „сбогом“.

Но съм длъжна да го кажа и това зверски боли.

Ако знаех как да възпра сълзите, щях да го сторя. Не искам той да ме вижда разплакана.

Не искам той да знае колко съм съкрушена, че не мога да чувствам това през всеки ден от

живота си.

Когато той усеща сълзите ми върху гърдите си, не прави нищо, за да ги спре. Вместо

това просто ме прегръща още по-силно и притиска буза о темето ми. Ръката му милва нежно

косите ми.

— Знам, скъпа — шепне той. — Знам.

Глава 18

ОУЕН

Трябваше да се досетя, че когато се събудя, тя ще си е отишла. Миналата нощ почувствах

болката й, когато си мислеше как да ми каже „сбогом“, затова не се изненадах, че си е

тръгнала, без да изрече думите за раздяла.

Това, което ме изненадва, е признанието, лежащо върху възглавницата до мен.

Пропълзявам до нейната половина на леглото и го вземам, да го прочета. Все още усещам

уханието й. Отварям сгънатото листче и чета думите й.

Винаги ще мисля за миналата нощ, Оуен. Дори и когато не бива.

Ръката ми се отпуска върху гърдите ми и се свива в юмрук.

Тя вече ми липсва толкова силно, че болката е физическа, а навярно няма и час, откакто

си е тръгнала. Чета признанието й още няколко пъти. Това е любимото ми признание, но и

най-болезненото.

Отивам в работната стая, измъквам платното с незавършения й портрет и го нагласям

върху триножника в средата на помещението. Подбирам всички материали, които ще са ми

нужни, и заставам пред картината. Взирам се в признанието, представяйки си как е

изглеждала, докато го е писала, и най-после ме осенява вдъхновението, което ми е нужно, за

да завърша портрета.

Вземам четката и я рисувам.

* * *

Не съм сигурен колко време е минало. Един ден. Два дни. Мисля, че спрях три пъти, за

да хапна нещо. Знам единствено, че отвън е тъмно.

Но най-после свърших.

Рядко чувствам, че някоя от картините ми е завършена. Винаги има нещо, което искам

да добавя, няколко щриха с четката или друг цвят. Но при всяка картина настъпва момент,

когато просто трябва да спра и да я приема такава, каквато е.

Сега е моментът с тази картина. Това навярно е най-реалистичната картина, която

някога съм рисувал върху платно.

Изражението й е точно такова, каквото искам да го запомня. Не е щастливо. Всъщност

тя изглежда малко тъжна. Искам да мисля, че лицето й ще добива същото изражение всеки

път, когато тя мисли за мен. Изражение, което издава колко силно й липсвам. Дори когато не

бива.

Отнасям картината до стената. Намирам признанието, което тя е оставила върху

възглавницата ми тази сутрин, и го прикрепвам на стената до лицето й. Изваждам кутията с

признанията, които тя ми оставяше през последните няколко седмици, и ги прикрепвам

около картината.

Правя крачка назад и се взирам в единственото, което ми остана от нея.

* * *

— Какво се е случило между теб и Обърн? — пита Харисън.

Свивам рамене.

— Обичайното?

Клатя глава.

— Доста далеч от това.

Той повдига вежда.

— Леле! — изумява се. — Това е за пръв път. Сигурен съм, че искам да чуя

продължението на тази история. — Грабва бутилка бира и я плъзва през бара към мен.

Накланя се и отваря с пукот капачката. — Всъщност по-добре ми разкажи съкратената

версия. Затварям след няколко часа.

Засмивам се.

— Това е лесно. Тя е причината за всичко, Харисън.

Той ме гледа объркано.

— Ти каза съкратената. Това е съкратената версия.

Харисън клати глава.

— Е, в такъв случай, размислих. Искам пълната версия.

Усмихвам се и поглеждам телефона си. Вече минава десет.

— Може би следващия път. Вече два часа вися тук. — Оставям парите на бара и за

последен път отпивам от бирата. Той ми махва за довиждане, преди да се запътя към

ателието. Картината с портрета й, която довърших по-рано, вече трябва да е изсъхнала.

Мисля, че това може би ще е първата картина, която ще окача в спалнята на апартамента си.

Вадя ключа от джоба си и го пъхам в ключалката, но вратата не е заключена.

Сигурен съм, че я заключих. Никога не излизам, без да заключа.

Бутам вратата и когато тя се отваря, целият ми свят застива. Оглеждам се наляво. После

надясно. Пристъпвам навътре в ателието и се завъртам, взирайки се в щетите, нанесени върху

всичко, което притежавам. Всичко, върху което съм работил.

Стените, подовете, всяка една картина на долния етаж, всичко е залято с червена боя.

Първото, което правя, е да изтичам до една от най-близките картини. Докосвам боята по

платното, и установявам, че вече е изсъхнала. Вероятно е била излята преди около час. Този,

който го е направил, е чакал тази вечер да изляза от ателието.

Когато се сещам за Трей, ме обзема истинска паника. Хуквам нагоре по стълбите и се

запътвам право към работната стая. Щом отварям вратата, се навеждам и опирам ръце на

бедрата си. Издишвам от облекчение.

Не са я докоснали.

Който и да е бил тук, не е докоснал портрета й. Давам си няколко минути, за да се

възстановя, изправям се и приближавам към картината. Въпреки че не е докосната, има нещо

различно.

Нещо липсва.

И тогава забелязвам. Признанието, което тя беше оставила върху възглавницата ми.

Изчезнало е.

Глава 19

ОБЪРН

— Очакваш ли някого? — питам Емъри. Някой чука на вратата и аз свеждам поглед към

екрана на телефона. Минава десет.

Съквартирантката ми клати глава.

— Не е за мен. Хората не ме обичат.

Аз се смея и се запътвам към вратата. Когато надниквам през шпионката и виждам Трей,

тежко въздъхвам.

— Който и да е, изглеждаш разочарована — отбелязва Емъри безстрастно. — Сигурно е

гаджето ти. — Тя става и се отправя към стаята си, а аз съм благодарна, че най-после е

научила значението на думата „насаме“.

Отварям вратата и го пускам да влезе. Малко съм смутена защо е тук. Минава десет

вечерта, а той бе казал, че до утре ще отсъства от града.

Щом вратата се отваря, Трей нахълтва в апартамента. Целува ме бегло по бузата и казва:

— Трябва да използвам тоалетната.

Забързаната му поява ме обърква за секунда, докато наблюдавам как сваля вещите си от

колана. Пистолет, белезници, ключовете от колата. Оставя ги върху плота и от погледа ми не

убягва потта, която се стича по слепоочието му. Изглежда нервен.

— Натам — соча към тоалетната. — Чувствай се като у дома си.

Трей се запътва право към тоалетната и когато отваря вратата, ме връхлита паника.

— Почакай! — подвиквам и се спускам след него. Той отстъпва от вратата и аз се

мушвам вътре покрай него. Отивам до умивалника и прибирам всички сапунчета. Излизам от

тоалетната, а той гледа с любопитство ръцете ми.

— И с какво ще си измия ръцете? — пита недоумяващо.

Кимам към шкафчето.

— Там има течен сапун — отвръщам и местя поглед към ръцете си. — Тези не са за

гости.

Трей захлопва вратата пред лицето ми, а аз отнасям сапунчетата в стаята си, чувствайки

се малко нелепо.

Имам сериозни проблеми.

Оставям сапунчетата върху нощното шкафче и вземам мобилния си телефон. Имам

няколко пропуснати съобщения и само едно е от майка ми. Преглеждам ги и виждам, че

всички са от Оуен. Започвам да чета от долу нагоре.

Обади ми се.

Добре ли си?

Важно е.

Месна рокля.

Моля те, обади ми се.

Ако до пет минути не ми отговориш, идвам у вас.

Аз тутакси му отговарям.

Не идвай, Трей е тук. Аз съм добре.

Натискам бутона „изпрати“ и му пиша нов есемес.

Добре ли си?

Телефонът мигом сигнализира получаването на есемес.

Тази вечер някой е нахлул в ателието ми. Всичко е унищожено.

Ръката ми се стрелва към устата ми и аз ахвам.

Взел е признанието ти, Обърн.

Сърцето ми се качва в гърлото и аз бързо вдигам глава, за да се уверя, че Трей не стои на

вратата. Не искам да види реакцията ми в момента, защото ще пожелае да узнае с кого си

пиша. Бързо изпращам на Оуен друг есемес.

Обади ли се в полицията?

Отговорът му пристига в секундата, когато чувам отварянето на вратата на банята.

И да им кажа какво, Обърн? Да дойдат да разчистят бъркотията, която са оставили?

Чета два пъти съобщението му.

Тяхната бъркотия?

Моментално натискам бутона за изтриване на всички есемеси. Оставям телефона и се

опитвам да си придам невъзмутим вид, но последното съобщение на Оуен не спира да се

върти в главата ми. Той мисли, че Трей го е направил?

Искам да кажа, че Оуен греши. Искам да кажа, че Трей не е способен на подобно нещо,

но вече не знам на какво или на кого да вярвам.

Трей се появява на прага и аз се опитвам да открия отговора в очите му, но срещам само

безизразния му поглед.

Усмихвам му се.

— Върнал си се по-рано.

Той не отвръща на усмивката ми. Сърцето ми сякаш се опитва да изхвръкне от гърдите

ми, но не от радостно вълнение.

Трей влиза в стаята ми и сяда на леглото. Смъква обувките си и ги изригва настрани.

— Какво стана с онази котка? — пита той. — Как беше казала, че се казва? Спаркълс?

Преглъщам. Защо ме пита за котката на Оуен?

— Избяга — отвръщам спокойно. — Емъри страда цяла седмица.

Той кима и движи челюстта си назад-напред. Протяга ръка и сграбчва моята. Аз

свеждам поглед, когато той ме придърпва към себе си. Падам върху гърдите му, скована като

дърво. Трей ме прегръща и ме целува по темето.

— Липсваше ми, затова се върнах по-рано.

Той е мил. Прекалено мил. Аз съм нащрек.

— Знаеш ли какво? — пита той.

— Какво?

Ръката му гали главата ми и пръстите му се заравят в косата ми.

— Днес намерих къща.

Отдръпвам се и го поглеждам, точно когато той затъква кичур коса зад ухото ми.

— Не знаех, че търсиш друга къща.

Трей се усмихва.

— Мислех, че не би било зле да купя някоя по-голяма. Сега, когато мама се премести да

живее тук, реших, че може да й оставя сегашната къща, която и без това е нейна. А и във

всеки случай навярно е по-добре да разполагаме с повече лично пространство. Къщата, която

избрах, има заден двор с ограда. Намира се в квартал „Бишоп“, близо до парка. Районът

наистина е много добър.

Не казвам нищо, защото думите му звучат така, като че ли днес е намерил дом за нас.

Дори самата мисъл за това ме ужасява.

— Мама ме придружи, за да я разгледаме. Тя наистина я хареса. Каза, че и на Ей Джей

много ще му хареса.

Не мога да си представя Лидия да каже, че Ей Джей ще хареса нещо, което не е нейно.

— Наистина ли е казала това?

Трей кимва и аз се улавям, че си представям какво би било да живея в един дом с Ей

Джей, в хубав квартал, в къща с двор. Никога няма да обичам Трей, така както обичах Адам и

никога няма да почувствам с него близостта, която имам с Оуен, но Адам и Оуен не могат да

ми дадат единственото, което искам в живота си. Само Трей може да го направи.

— Какво искаш да кажеш, Трей?

Той ми се усмихва и в този момент осъзнавам, че може би Оуен е сгрешил. Ако Трей

беше отговорен за погрома в ателието на Оуен, той нямаше да е тук и да говори всички тези

неща. Щеше да бъде бесен, защото щеше да знае, че онова признание е мое.

— Казвам, че за мен това не е игра, Обърн. Аз обичам Ей Джей и имам нужда да знам,

че ме подкрепяш. Че сме заедно.

Той се придвижва по-близо, навежда се и ме целува. Ние се срещаме повече от два

месеца, но никога досега не съм му позволявала друго, освен целувка. Все още не съм готова

да стигна по-далеч, но знам, че той е повече от готов. Знам, че търпението му е на път да се

изчерпи.

Той простенва и езикът му нахлува по-дълбоко в устата ми. Стискам здраво очи и се

ненавиждам, задето се насилвам да се преструвам, че нямам нищо против. Но вътрешно

просто се опитвам да спечеля време, за да премисля какъв да е следващият ми ход, тъй като

есемесът на Оуен все още не ми дава мира. Да не споменавам факта, че Оуен може би вече е

на път за насам.

Ръцете на Трей стават все по-настойчиви, докато ме стискат и опипват. Устата му грубо

притиска моята и той продължава да ме целува, а едната му ръка започва да разкопчава

копчетата на ризата ми.

Искам да му кажа да спре, но всичко се случва толкова бързо, че не мога да намеря

подходящ момент, за да го отблъсна. Ръката му се придвижва към дънките ми и пръстите му

нахлуват под бикините и аз не мога да издържа нито секунда повече. Забивам пети в матрака

и го отблъсвам с все сили, опитвайки се да го изтласкам от леглото.

Той се отдръпва за няколко секунди и ме гледа, но думите отказват да се отронят от

устните ми. Когато не казвам нищо, устата му отново завладява моята, този път още по-грубо

и настойчиво. Той не е получил устно „не“ и за него това означава „да“.

Отново го отблъсквам.

— Трей, спри.

Той тутакси спира да ме целува и притиска лице към възглавницата. Изпъшква

разочаровано, а аз не знам какво да кажа по-нататък. Знам само, че току-що го вбесих.

Ръката му е все още в дънките ми и макар че не го целувам, той продължава да я плъзга

по-навътре и аз най-сетне намирам сили да я избутам. Трей притиска длан върху леглото до

мен и се надига, докато лицето му не се озовава само на сантиметри от моето. Очите му са

пълни с гняв, но не този гняв ме плаши.

А отвращението.

— Можеш да се чукаш с брат ми, когато беше на петнайсет, но не можеш да се чукаш с

мен като зряла жена?

Думите му ме нараняват. Болката е толкова силна, че затварям очи и се извръщам от

него.

— Не съм се чукала с Адам — проговарям. Бавно се извръщам към него и го гледам

право в очите. — Любих се с Адам.

Трей накланя лице, докато устата му докосва ухото ми. От жаркия му дъх кожата ми

настръхва.

— А когато Оуен те чукаше в леглото си? И това ли беше любов?

Поемам пресекливо дъх.

Цялото ми тяло се напряга. Знам, че ако се опитам да избягам, той ще ме спре. Знам

също, че ако не се опитам да избягам, той най-вероятно ще ме нарани.

Никога не съм била толкова изплашена.

Той остава отгоре ми, с уста притисната до ухото ми. Повече не проговаря, но не е

нужно. Ръката му достатъчно красноречиво издава намеренията му и той отново я пъха

навътре в дънките ми.

За частица от секундата се замислям дали да му позволя да продължи. Ако замълча и го

оставя да вземе това, което иска, може би това ще бъде достатъчно, за да ми прости за

случилото се с Оуен. Не мога да позволя то да застане между мен и сина ми.

Но тези мисли продължават само частица от секундата, защото няма начин да позволя

на Ей Джей да отрасне с безгръбначна майка.

— Махай се от мен.

Той не се подчинява. Вместо това вдига глава и ме гледа с толкова студена усмивка, че

кръвта ми се смразява. Не знам кой е той в момента. Никога досега не съм виждала тази

страна от него.

— Трей, моля те.

Ръката му е груба и аз стискам здраво крака, но това не го спира и той брутално ги

разтваря. Бутам го, но съпротивата ми е жалка в сравнение с неговата сила. Устата му отново

сплесква моята и аз се опитвам да се извърна, но той ухапва устната ми и насила ме целува.

Усещам вкуса на кръвта.

Започвам да ридая, когато той се протяга, за да разкопчае дънките си.

Това не може да се случва.

— Тя каза да спреш.

Това не е моят глас и не е на Трей, но думите го принуждават да спре. Повдигам глава и

виждам Емъри да стои на прага, насочила пистолет към него. Трей бавно се извръща към

вратата. Когато я вижда, внимателно се претъркулва по гръб с вдигнати длани.

— Осъзнаваш, че си насочила пистолет срещу полицай, нали? — процежда Трей

спокойно.

Емъри се смее.

— А ти осъзнаваш, че аз възпрепятствам изнасилване, нали?

Той сяда бавно, а тя вдига оръжието още по-високо, дулото му все още е насочено към

Трей.

— Не знам какво си мислиш, че става тук, но ако не ми дадеш този пистолет, здравата

ще загазиш.

Емъри ме поглежда, но пистолетът продължава да е насочен към Трей.

— Ти как мислиш, Обърн, кой ще има проблеми? Полицаят, който те насилва, или

съквартирантката, простреляла топките му?

За щастие въпросът й е риторичен, защото аз плача толкова силно, че не бих могла да

отговоря. Трей търка устните си с длан, сетне стисва челюст, опитвайки се да измисли как да

се измъкне от кашата, в която сам се забърка току-що.

Емъри отново насочва вниманието си към него.

— Сега ще излезеш от този апартамент и ще вървиш до края на коридора. Аз ще оставя

пистолета и ключовете ти на пода до вратата.

Усещам погледа на Трей, но аз не го поглеждам. Не мога. Той нежно плъзва ръка по

рамото ми.

— Обърн, ти знаеш, че никога не бих те наранил. Кажи й, че се е объркала. — Чувствам

как се протяга, за да докосне лицето ми, но гласът на Емъри го спира.

— Омитай се оттук, по дяволите! — крещи тя.

Трей отново вдига длани във въздуха. Изправя се бавно и закопчава дънките си. Навежда

се, за да вземе обувките си.

— Остави ги. Изчезвай! — нарежда Емъри твърдо.

Тя бавно отстъпва към вратата, а той върви към нея. Проследявам с поглед тила му,

когато се обръща към входната врата и Емъри го следва.

— Върви до края на коридора — продължава тя със заповедите.

Изминават още няколко секунди, преди да подвикне:

— Хвърли ми обувките му, Обърн.

Аз се пресягам през леглото и вдигам обувките от пода. Отивам при нея и наблюдавам

как оставя обувките отвън пред входната врата. Емъри не изпуска от поглед Трей до края на

коридора, докато оставя пистолета до обувките. Веднага щом се освобождава от оръжието,

захлопва вратата, пуска резето и накрая слага веригата. Аз стоя на прага на стаята си, за да се

уверя, че си е отишъл. Тя се извръща с лице към мен. Очите й са широко отворени.

— Казах ти, че другият тип повече ми харесва.

Засмивам се през сълзи. Емъри приближава и ме прегръща. Колкото и да е странна

съквартирантката ми, към никого досега в живота си не съм изпитвала по-голяма

благодарност.

— Благодаря ти за подслушването.

Тя се смее.

— Удоволствието е мое. — Отдръпва се назад и ме гледа в очите. — Добре ли си? Той

нарани ли те?

Клатя глава и вдигам ръка към устата си, за да проверя дали още кърви. Кръвта все още

тече, но преди да се запътя към кухнята, Емъри вече къса парче от кухненската ролка.

Завърта крана тъкмо когато на вратата се почуква.

И двете се извръщаме и вперваме погледи във вратата.

— Обърн — разнася се гласът на Трей. — Обърн, съжалявам. Много съжалявам.

Той плаче. Или просто е добър актьор.

— Трябва да поговорим за случилото се. Моля те.

Знам, че навярно Оуен вече бърза насам, след всичките обезумели есемеси, затова

просто искам да се отърва от Трей, преди да се сблъскат лице в лице. Това е последното, от

което се нуждая тази вечер. Отивам до вратата, но не я отключвам.

— Утре ще поговорим за това — казвам през вратата. — Нуждая се от време, Трей.

Минават няколко секунди, преди да чуя отговора му.

— Добре. Утре.

Глава 20

ОУЕН

Спирам в закрития паркинг срещу нейната сграда, за да не види Трей колата ми.

Слизам от колата, тичешком прекосявам улицата и продължавам да бягам, докато не се

озовавам пред входната врата на апартамента й.

— Обърн! — викам и не спирам да чукам. — Обърн, пусни ме да вляза!

Чувам как ключалките се отварят една по една и с всяко изщракване ставам все по-

нервен. Когато тя най-после отваря вратата и я виждам да стои пред мен, всяка част от мен

въздъхва облекчено, дори сърцето ми.

По страните й се виждат следи от сълзи. Двете секунди, които са ми нужни, за да вляза в

апартамента и да я сграбча в обятията си, ми се струват цяла вечност.

— Добре ли си?

Тя обвива ръце около мен, а аз се пресягам назад, за да затворя вратата. Заключвам,

сетне притискам Обърн силно до гърдите си. Тя кима.

— Добре съм.

Ала гласът й е едва доловим шепот, сякаш е ужасена. Отдръпвам я от себе си на една

ръка разстояние и я оглеждам.

Косата й е в пълен безпорядък.

Ризата й е скъсана.

Устната й кърви.

Тя клати глава, отвръщайки ми с мълчаливо „не“. Тя вижда яростта в очите ми, когато се

извръщам и започвам да отключвам вратата.

Той може да прави с мен каквото пожелае. Но когато става дума за нея, тегля чертата.

Обърн хваща ръцете ми и ме дърпа от вратата.

— Оуен, спри. — Отварям вратата и пристъпвам в коридора, но тя застава пред мен и

слага ръце върху гърдите ми. — Сега си ядосан. Първо се успокой. Моля те.

Вдишвам и издишвам дълбоко, опитвайки се да се овладея. Но само защото тя каза

„моля те“. Надявам се никога да не узнае, че само една нейна молба може да ме накара да

направя всичко, което тя пожелае. Никога.

Тя ме дърпа обратно в апартамента. Приближавам до бара, отпускам ръце върху плота и

притискам чело към тях.

Затварям очи и размишлявам.

Мисля какъв ще е следващият му ход. Къде може да отиде. Мисля къде трябва да се

намира тя, за да е в безопасност от него.

Нямам отговор на тези въпроси, освен на последния. Обърн трябва да бъде с мен. Тази

вечер няма да я изпусна от поглед.

Изправям се и се обръщам към нея.

— Събери си нещата. Махаме се оттук.

* * *

Решавам за тази нощ да я заведа на хотел, защото ателието ми не е най-надеждното

място. Все още не съм сигурен какво е станало между тях двамата и не знам на какво е

способен той сега.

Тя се озърта през рамо през целия път до хотела, затова аз улавям ръката й и се опитвам

да й вдъхна увереност, че тази нощ тя е в безопасност.

Щом се озоваваме в хотелската стая и залоствам вратата, ми се струва, че тук въздухът е

различен. Сякаш е повече, защото тя най-после може с облекчение да въздъхне. Боли ме за

нея, когато виждам, че е толкова притеснена и уплашена, а мисълта за това, че Трей заема

огромна част от живота й, ме тревожи още повече.

Обърн събува обувките си и сяда на леглото. Аз се отпускам до нея и отново улавям

ръката й.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

Тя бавно издиша и кима.

— Той се появи точно преди да видя есемесите ти. Отначало не мислех, че е способен

да извърши това, което предполагаш, но когато влезе в стаята ми, го видях. Имаше нещо в

начина, по който ме гледаше. Първият му въпрос беше за Спаркълс.

Не искам да я прекъсвам, но нямам представа кой е Спаркълс.

— Спаркълс?:

Тя ми хвърля бърза, смутена усмивка.

— Казах му, че котката Оуен е на Емъри и се казва Спаркълс.

Клатя объркано глава.

— Защо той ще пита за моята котка? — Още щом въпросът излиза от устата ми,

отговорът става ясен. — Той е бил в ателието ми. — Сигурно я е видял и е събрал две и две.

Тя кима, но мълчи.

— Какво се случи след това?

Обърн свива рамене.

— Той просто…

Започва тихо да плаче, затова й давам минута да се успокои и да продължи разказа си.

— Започна да говори за Ей Джей и че иска да купи къща и… после започна да ме

целува. Когато го помолих да спре… — Обърн млъква отново и поема бързо дъх. — Той каза

нещо за мен и теб и как сме били в леглото и тогава разбрах, че е прочел признанието ми.

Опитах се да се изскубна, но той здраво ме държеше. И тогава влезе Емъри.

Трябваше да стигна там по-бързо, но благодаря на Бог за Емъри.

— Това е всичко, което се случи, Оуен. Той спря и после си тръгна.

Вдигам ръка към устната й и докосвам мястото, където кърви.

— А това? Той ли го направи?

Тя свежда поглед и кимва. Мразя да виждам срама по лицето й. Това е последното,

което тя би трябвало да изпитва.

— Обади ли се в полицията? Искаш ли сега да се обадя? — Понечвам да стана от

леглото и да й донеса телефона, но очите й се разширяват и тя отрицателно клати глава.

— Не — изрича уплашено. — Оуен, не мога да съобщя за това.

Застивам за миг, просто за да се уверя, че правилно съм я чул. Пускам я, сядам изправен

и се извръщам с лице към нея. Не разбирам и недоумяващо накланям глава.

— Трей те напада в апартамента ти, а ти няма да съобщиш за това?

Тя отвръща поглед, лицето й още повече посърва от срам.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако съобщя за него? Лидия ще обвини мен. Никога няма

да ми позволи да видя Ей Джей.

— Погледни ме, Обърн.

Тя извръща глава и аз вземам лицето й в шепите си.

— Той те е нападнал. Лидия може и да е кучка, но никой няма да те вини, ако разкажеш

за постъпката му.

Тя се измъква от ръцете ми и унило клати глава.

— Той знае, че съм спала с теб, Оуен. Разбира се, че ще бъде бесен, след като е разбрал,

че съм му изневерила.

Затварям очи. Сърцето ми бие толкова силно. Мисля, че то има нужда да напусне тази

стая.

— Ти го защитаваш?

Последвалата тишина ме съсипва. Ставам и се отдалечавам от леглото към прозореца.

Опитвам се да я разбера. Опитвам се да намеря смисъл в думите й, но в тях няма

никакъв шибан смисъл.

— Ти не си съобщил, че е нахлул в ателието ти. Това е същото.

Тутакси се извръщам с лице към нея.

— Не съобщих, защото изгубих доверието във властите, Обърн. Ако обвиня Трей, ще

изглежда като жалък акт на отмъщение. На него ще му се размине, а аз само ще влоша

положението си. При теб е съвсем различно. Той физически те е нападнал. На света няма

абсолютно никаква причина да не съобщиш за това. Ако не го направиш, за него това ще е

покана да го направи отново.

Вместо да спори с мен, Обърн става спокойно и приближава към мен. Обвива ръце

около кръста ми и заравя лице на гърдите ми. В отговор аз здраво я прегръщам. Внезапно се

чувствам много по-спокоен, отколкото преди няколко секунди.

— Оуен — подхваща тя, ризата ми леко заглушава думите й, — ти не си баща, затова не

мога да очаквам да разбереш решенията ми. Ако съобщя за него, нещата само ще се влошат.

Аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да не засегна отношенията ми с моя

син. И ако това включва да простя на Трей и да му се извиня за случилото се между нас…

тогава точно това и ще направя. Не очаквам да ме разбереш, но ми е нужна подкрепата ти. Ти

не знаеш какво е да се откажеш от целия си живот заради някого.

Думите й не само ми причиняват физическа болка, но ме ужасяват. След всичко случило

се, тя все още не разбира колко е опасен този човек.

— Ако обичаш сина си, Обърн… ще го държиш колкото е възможно по-далеч от Трей. Да

му простиш, е най-лошият избор, който можеш да направиш.

Тя се отдръпва от гърдите ми и вдига поглед към мен.

— Това не е избор, Оуен. Ако беше избор, това би означавало, че имам и други варианти.

А аз нямам. Просто съм длъжна да го направя.

Затварям очи и обгръщам лицето й с длани. Притискам чело о нейното и просто стоя

така с нея. Слушам как диша и се опитвам да открия смисъл в думите й. Тя си мисли, че аз не

я разбирам, защото никога не съм бил на нейно място. Смята, че всички грешки, които съм

допуснал в миналото, са направени от егоизъм, а не от пълна безкористност.

Ние си приличаме повече, отколкото тя подозира.

— Обърн — казвам спокойно, — отлично разбирам, че искаш да бъдеш със своя син, но

понякога, за да запазиш отношенията, се налага първо да ги пожертваш.

Тя се отскубва от прегръдката ми.

— И какви отношения ти се е налагало да пожертваш?

Вдигам бавно глава и я поглеждам с цялата искреност в душата си.

— Нашите, Обърн. Трябваше да пожертвам нас.

Глава 21

ОБЪРН

Седя на леглото с него, опитвайки се да осмисля всичко, което той казва, но ми е

трудно.

— Аз просто… — Тръсвам глава. — Защо просто не ми разказа всичко това от самото

начало? Защо не ми каза, че Трей е знаел, че хапчетата не са били твои?

Оуен въздъхва и стиска ръцете ми.

— Исках, Обърн. Но аз почти не те познавам. Ако разкажех истината на някого, можех

да застраша кариерата на баща си. Да не говорим за това, че Трей заплаши да създаде

проблеми, а последното, което исках, беше да имаш неприятности заради моите отношения с

баща ми.

Ако по-рано тази вечер обмислях дали да скъсам с Трей, то сега определено вече не

желаех да имам нищо общо с него. Не мога да повярвам, че е поставил Оуен в това

положение само защото се е чувствал застрашен от него. През цялото това време се опитвах

да видя доброто в Трей, но започвам да се питам дали изобщо в него някога е имало нещо

добро.

— Чувствам се като пълна идиотка.

Оуен категорично клати глава.

— Не бъди толкова строга към себе си. Аз трябваше да ти кажа по-рано. Щях да го

направя, но след като узнах, че имаш син, осъзнах колко много рискуваш. Това усложни

нещата, защото за мен вече беше твърде късно да се отметна и да заявя, че хапчетата не са

мои, а и нямаше начин Лидия и Трей да ти позволят да бъдеш с някой като мен. Бяхме в

пълна безизходица.

Падам върху леглото и скръствам ръце върху корема си. Взирам се в тавана, повече от

всякога объркана какво трябва да направя.

— Не му вярвам. Не и след всичко това. Не го искам близо до Ей Джей, но ако се опитам

да го обвиня, Лидия ще побеснее. Ще използва срещите ми с Ей Джей против мен и аз може

никога повече да не го видя.

Започвам да осъзнавам безнадеждността на ситуацията. Вдигам ръце и притискам очите

си с длани. Не искам да плача. Искам да остана спокойна и да намеря начин как да се

измъкна от всичко това.

Оуен се отпуска до мен върху леглото. Плъзва ръка по бузата ми, настоявайки да го

погледна.

— Обърн, чуй ме — изрича той, гледайки ме с открити и искрени очи. — Ако се наложи

да разкажа истината за баща си и да призова Трей в съда, ще го направя. Ти заслужаваш да

присъстваш в живота на Ей Джей, а ако продължаваме да позволяваме заплахите на Трей да

влияят на решенията ни, той никога няма да спре. Никога няма да позволи да бъдем заедно и

ще направи всичко възможно, за да те държи по-далеч от Ей Джей, освен ако не си с него.

Такива като него се опиват от властта си над хората, но ние не бива да му позволяваме да ни

победи.

Той изтрива една от сълзите ми с палец.

— Каквото трябва да се направи, ще го направим заедно. Аз никъде няма да отида. И не

говори отново с Трей без мен, става ли?

Думите му ме изпълват със смесица от облекчение и ужас. Толкова е хубаво да знам, че

той е до мен, но мисълта да се изправя срещу Трей ме плаши. Ала това е единственият избор

в момента. Или трябва да се разберем като разумни и зрели хора, или аз ще се боря с него в

съда.

И няма да спра, докато не спечеля.

Оуен ме притегля към себе си и ме държи в обятията си толкова дълго, че се унасям.

Събужда ме звукът от течаща вода. Тутакси оглеждам хотелската стая, опитвайки се да събера

мислите си. Когато мъглата в главата ми се разсейва, а събитията от изминалия ден изплуват

в съзнанието ми, изненадващо чувствам как ме обзема огромно спокойствие. Изумително е

как не осъзнаваш колко си самотен и изплашен, докато не се появи някой, който изцяло те

подкрепя. Оуен е пожертвал толкова много заради баща си, а сега прави същото заради мен.

Той е точно мъжът, който трябва да бъде пример за Ей Джей.

Проверявам телефона си и виждам няколко пропуснати обаждания от Трей. Не искам да

събудя подозренията му или тази вечер да се появи отново в дома ми, затова му пиша есемес.

Нужно ми е известно време да остана сама, Трей. Утре ще поговорим, обещавам.

Не желая той да мисли, че съм му сърдита, макар че всъщност съм му бясна. Просто

искам да го успокоя, докато двамата с Оуен не му се противопоставим заедно.

Добре.

Въздъхвам облекчено от отговора му и оставям телефона. Изправям се и се отправям

към банята, когато зървам Оуен в огледалото в коридора. Вратата на банята е леко

открехната, както и завесата на душа. Мярвам го за миг как мие косата си и това ми е

достатъчно, за да разбера, че предпочитам да бъда под душа с него, отколкото тук сама.

Внезапно ставам нервна и не проумявам защо. Вече сме го правили.

Свалям ризата и я оставям върху скрина, дънките я последват. Поглеждам се в

огледалото и се смущавам, като виждам размазаната спирала под очите си. Избърсвам я и

отстъпвам крачка назад. По тялото ми има леки синини от борбата с Трей и това едва не ме

кара да се откажа от намерението си.

Ала не го правя. Трей достатъчно дълго ни бе държал разделени двамата с Оуен, затова

решително пропъждам от главата си всяка мисъл за него. Не желая да мисля за този човек,

докато не се срещнем утре с него.

Вървя към банята и спирам близо до вратата. Смъквам сутиена и бикините. Колебая се

дали да угася лампата. Единственият път, когато бях с Оуен, беше тъмно, затова тогава не

изпитвах никаква неувереност. Както и да е, той никога не ме е виждал така. Аз никога не

съм виждала него.

Именно тази последна мисъл ми вдъхва куража, нужен ми да вляза в банята.

— Обърн? — пита той изпод душа. Той се съмнява дали аз съм влязла при него, което,

предполагам, е достатъчно доказателство, че тази вечер и двамата сме малко изнервени.

— Аз съм — отвръщам и затварям вратата.

Той надниква иззад завесата и усмивката, която обичайно е на лицето му, когато ме

вижда, изчезва, когато ме съзира цялата. Страните ми мигом пламват, аз протягам ръка и

щраквам ключа на лампата върху стената до мен. Мислех, че съм способна да го направя, но

не мога. Нито един мъж, дори Адам, не ме е виждал някога гола на светната лампа. Досега

не осъзнавах колко много ми липсва самочувствие.

Чувам смеха му, но не мога да видя лицето му в тъмното.

— Направи две неща — заявява той с твърд глас. — Първо, светни отново лампата. И

второ, ела тук.

Клатя глава, макар че той не може да види.

— Ще дойда, но няма да светна лампата.

Чувам как завесата на душа се отваря, после шляпането на боси крака върху плочките.

Преди да се осъзная, ръката му се обвива около голата ми талия и лампата светва. Лицето му

е право пред моето и върху него цъфти широка усмивка. Той оставя светлината включена,

вдига ме на ръце и ме отнася под душа. Пуска ме на пода и аз мигом се прикривам с ръце,

доколкото мога.

Оуен отстъпва назад, докато не се озоваваме на половин метър един от друг. Не мога да

не забележа колко уверен е той, застанал напълно гол пред мен. И има право да бъде уверен.

Аз… не чак толкова.

Той накланя глава назад, за да измие шампоана от косата си, но не е прекалено далеч, че

да не ме вижда. Очите му ме обхождат, докато изплаква косата си с доволна усмивка.

— Знаеш ли какво обичам? — пита Оуен.

Свивам рамене, докато продължавам да се прикривам с ръце.

— Обичам, когато миеш косата ми — отговаря той на въпроса си. — Не знам защо.

Просто ми е по-приятно, когато ти го правиш.

Усмихвам се.

— Искаш да ти измия косата?

Той клати глава и се извръща, за да измие сапуна от лицето си.

— Вече я измих — осведомява ме невъзмутимо.

Не мога да се сдържа и го зяпам отзад. Безупречен.

Напрягам се още повече, защото знам колко не съм безупречна аз. И не се чувствам по

този начин заради ниско самочувствие, нито се правя на срамежлива, за да ми направи

комплимент. Просто съм жена, родила дете, а телата ни след раждането вече не са същите.

Коремът ми е покрит с тънки бели линии, а белегът от цезаровото сечение е отпред по

средата, над това, което би трябвало да е едно от най-привлекателните места за мъжете.

Дори няма да говоря какво причинява бременността на бюста. Затварям очи само като

си го помисля.

— Прилича на това, когато някой ти прави сандвич — казва Оуен.

Очите ми мигом се отварят. Той вижда смущението върху лицето ми и се смее.

— Когато ти миеш косата ми — пояснява. — Същото е и със сандвичите. Мога да

използвам същите съставки и да приготвя сандвича като всеки друг, но поради някаква

причина е по-вкусен, когато някой друг го прави. Както когато ти миеш косата ми. По-хубаво

е, когато ти го правиш. А и косата ми изглежда по-добре след това.

Ето ме тук, почти треперя от нерви, а той най-нехайно обсъжда сандвичи и шампоани.

Оуен прави крачка напред, обхваща с ръце лактите ми и ме обръща, докато не заставам

под водата.

— Искам да измия твоята — заявява и грабва малкото полупразно шише с шампоан.

Накланя главата ми назад и прокарва ръце през косата ми, докато хубаво я намокря. Аз

не съм като него — не мога да държа очите си отворени, докато ръцете му са заровени в

косата ми, затова ги оставям затворени. Той насапунисва косата ми, а аз не съм сигурна кое е

по-приятно — пръстите му, масажиращи кожата на главата ми, или частта от тялото му,

притисната към корема ми.

— Отпусни се — съветва ме Оуен и започва да изплаква косата ми.

Не се отпускам. Не знам как.

Той сякаш се досеща и се придвижва по-близо. И наистина, близостта му ме кара да се

почувствам по-непринудено. Чак когато започва да ме оглежда аз ставам по-нервна.

Той започва да втрива балсам в косата ми и аз откривам, че е абсолютно прав. И преди

други хора са мили косата ми, докато бях на фризьорския курс. Наистина е приятно, прилича

на масаж. Но това е нещо повече. Ръцете му са много повече.

Устните му се притискат нежно към моите и той ме целува. Ръцете му се преместват от

косата към ръцете ми, той ги отдръпва от тялото ми, обвивайки ги около кръста си и двамата

се оказваме под водната струя. Аз най-после отварям очи и ги впивам в неговите, а той

започва да изплаква балсама от косата ми.

— Прекрасно усещане, нали? — пита с леко дяволита усмивка.

Усмихвам се.

— Вече няма да искам сама да си мия косата.

Оуен ме целува по челото.

— Само почакай, докато вкусиш моите сандвичи.

Смея се и нежността, която искри в очите му при звука на моя смях, ме кара да осъзная,

че искам точно това. Безкористност. Тя би трябвало да бъде в основата на всички

взаимоотношения. Ако един човек истински те обича, той ще изпитва много по-голямо

удоволствие от това, което ти изпитваш, благодарение на него, а не от това, което той

изпитва, благодарение на теб.

— Искам да знаеш нещо — изрича Оуен, покривайки шията ми с целувки. — И не го

казвам, за да се почувстваш по-добре. — Едната му ръка се плъзга от талията ми нагоре,

докато не достига до гръдта ми и спира там. — Казвам го, защото искам да го повярваш. —

Отдръпва се от шията ми и ме гледа право в очите. — Ти си толкова красива, Обърн.

Навсякъде. Всяка частица от теб. Отвън, отвътре, когато си пред мен, върху мен, нарисувана

върху платното. — Очите му пронизват моите и аз ги затварям, защото в неговите има

прекалено много искреност. — Толкова си красива — шепне.

Проправя си с целувки пътечка надолу по гърлото ми, топлият му дъх гъделичка гърдата

ми. Той поема набъбналото зърно в уста и аз тихо простенвам. Слагам ръце на тила му, без да

отварям очи. Надявам се, че ще се озовем в леглото, преди краката ми да се подкосят от

вълшебната омая.

Ръцете му се спускат с милувка до кръста, надолу по бедрата, а устните му ги следват.

Езикът му близва пъпа ми и аз ахвам. Отчасти от невероятното усещане, и отчасти, защото

искам да спре да се движи в посоката, в която е поел. Не искам да приближава тази част от

мен, от която толкова се стеснявам.

Оуен се премества и коленичи пред мен. Вече не ме целува, ръцете му обвиват бедрата

ми. Усещам дъха му върху корема и това, че той не прави нищо, ме заставя да отворя очи от

любопитство и да погледна надолу към него.

Той вдига глава към мен. Усмихва се нежно, вдига ръка и прокарва пръсти по белега,

пресичащ корема ми ниско долу.

— Това — заявява той, докато го гледа — е най-красивото нещо, което някога съм

виждал у една жена.

Сълзите парят очите ми, а той нежно целува белега. Пръстите му отново се движат

нагоре по тялото ми, после той се изправя и отново ме поглежда.

— Колко дни сме истински заедно, откакто се срещнахме? — пита той.

Напушва ме смях от хаотичността на мисълта му, защото мисля, че това е любимата ми

черта от характера му. Свивам рамене.

— Не знам. Четири? Пет?

Оуен бавно клати глава.

— Седем, ако броиш и днешния — заявява и плъзга ръка в косата ми. — Затова ми кажи,

Обърн. Как е възможно вече да съм влюбен в теб?

Улавя с уста дъха ми, вдига ме на ръце, излиза изпод душа и ме отнася право в леглото.

Този път не се изгубвам в докосването му. Не се изгубвам в целувката му. Не се изгубвам

в емоциите, когато той прониква в мен.

Изобщо не се чувствам изгубена в него, защото за пръв път усещам, че някой най-после

ме е намерил.

* * *

— Ще паркирам в гаража — казва Оуен. — Вземи моя ключ и влез през задната врата.

Той спира колата и отваря вратата, за да сляза. Преди да успея, грабва ръката ми и ме

притегля към себе си. Устните му срещат моите и целувката му е като обещание.

— Идвам след секунда — уверява ме.

Аз изтичвам към задната врата на ателието му. Пъхам ключа в ключалката, чевръсто

затварям и забързвам нагоре по стълбите. Щом се озовавам в апартамента му, най-после

въздъхвам с облекчение. Не знам защо ми хрумна, че Трей ще ни чака тук. Просто съм

притеснена, че той не ми е писал от снощи, когато му казах, че днес ще говоря с него. Или

ми предоставя необходимото пространство, или знае, че замислям нещо.

Котката Оуен се появява в краката ми, аз я вдигам и я отнасям в кухнята. Оставям я на

бара, когато посягам към бутилката вино. След двата последни дни, които преживях,

определено имам нужда от питие. Сигурна съм, че Оуен също, затова наливам една чаша и за

него и в този миг го чувам да приближава зад мен.

Той ме прегръща отзад и ме привлича към гърдите си. Облягам глава на рамото му и

отпускам ръце върху неговите.

Веднага щом го докосвам, очите ми рязко се отварят, както и устата в опит да изкрещя,

но викът ми пресеква от прошепнатите в ухото ми думи:

— Дори не можеш да разбереш кои мъжки ръце те прегръщат?

Цялото ми тяло се сковава от гласа на Трей. Хватката му около кръста ми се стяга и сега

усещам разликата. Разликата в ръста. Разликата в ръцете. Разликата в прегръдката.

— Трей — прошепвам с треперещ глас.

— Спести си обясненията, Обърн — изсъсква той в ухото ми. Завърта ме, блъска ме към

хладилника и притиска ръцете ми към него. — Къде е той?

Преглъщам от облекчение, че той не знае къде е Оуен. Може би Оуен ще го чуе и ще

успее да се защити.

Клатя глава.

— Не знам.

Очите му пламтят от гняв и той стиска по-силно ръцете ми.

— Не съм сигурен, че мога да понеса още една лъжа от теб. Къде, мамка му, е той?

Стискам очи и отказвам да отговоря. Устата му грубо и рязко смазва моята и аз се

опитвам да го отблъсна. Той се отдръпва и ме зашлевява силно с опакото на ръката.

Краката ми мигом се подкосяват, но той ме задържа да не падна. Устата му отново се

притиска към ухото ми.

— Извикай го.

Не се подчинявам.

Трей обвива ръка около тила ми и ме стиска.

— Извикай го — нарежда отново. Отварям уста, за да му кажа да върви на майната си,

когато чувам гласа на Оуен.

— Пусни я.

Отварям предпазливо очи. Усмивката върху лицето на Трей, когато чува гласа на Оуен,

ме плаши много повече от случилото се току-що помежду ни. Той ме придърпва към себе си,

завърта ме и притиска гърди към гърба ми. Сега и двамата сме с лица към Оуен.

Оуен стои само на няколко метра от нас. В ръцете му няма нищо освен мобилния му

телефон и ключовете. Погледът му трескаво ме обхожда от главата до петите, търсейки

някакви рани.

— Боли ли те?

Клатя глава, но Трей продължава да ме държи здраво. Оуен е застинал неподвижно и

внимателно наблюдава Трей.

— Какво искаш, Трей?

Дълбок смях заклокочва в гърлото на Трей и той извръща главата си към мен. Бавно

прокарва кокалчетата на пръстите си по челюстта ми.

— Ти вече омърси това, което искам, Оуен.

Виждам как яростта залива Оуен и очите ми се разширяват от страх. Клатя глава,

опитвайки се да го накарам да се успокои. Последното, от което се нуждае, е да бъде

арестуван за някакво провинение. Той е пуснат условно и Трей явно се надява да го арестува

за нападение на полицай.

— Оуен, недей. Той иска да го удариш. Не го прави.

Трей притиска бузата си към моята и аз виждам как очите на Оуен внимателно следят

къде се движи ръката на Трей. Той я спуска по гърлото ми, между гърдите ми, по корема.

Когато се спира между краката ми, усещам как в гърлото ми се надига горчилка. Стискам

здраво очи, защото по погледа на Оуен разбирам, че той за нищо на света няма да стои

безучастно и да позволи на Трей да прави това.

Чувам го как се хвърля напред, малко преди да ме блъснат настрани. Падам на пода и

когато се обръщам, Оуен вече е ударил Трей. Трей се вкопчва с едната си ръка в ръба на

плота, за да не падне, а с другата посяга към пистолета.

Сега Оуен стои пред мен и проверява дали съм добре. Думите сякаш са заседнали в

гърлото ми. Искам да му кажа да се обърне, да бяга, да се скрие, но от устата ми не излиза

нито звук. Оуен обхваща лицето ми между дланите си и казва:

— Обърн. Слез долу и повикай полицията.

Трей се смее и Оуен вижда как в очите ми се заражда нов страх. Извръща се и ме

закрива с тялото си, избутвайки ме по-далеч от Трей.

— Да извика полицията? — повтаря Трей, продължавайки да се смее. — И на кого ще

повярват? На един наркоман и на една курва, забременяла на петнайсет? Или на полицая?

Нито Оуен, нито аз проговорваме, докато думите на Трей увисват във въздуха.

— О, и да не забравяме контрабандната стока, скрита в ателието ти. Имайте предвид и

това.

Чувствам как всеки мускул в тялото на Оуен се напряга.

Трей го е натопил.

Проникнал е в ателието му не да открадне нещо, а да остави.

Свивам ръце в юмруци и ги притискам към гърба на Оуен, опасявайки се от най-

лошото.

— Какво искаш, Трей? — пита Оуен. Гласът му звучи пораженски. Той е стигнал до

критична точка с Трей, а това не е добре.

— Просто те искам вън от шибаната картинка — ръмжи Трей. Ти си като трън в задника

ми от деня, в който се срещнахме, и не спираш да ме дразниш. — Прави няколко крачки и

приближава към Оуен, който продължава да ме закрива с тялото си. — Обърн трябва да бъде

майка на онова момче, а то се нуждае от мен за баща. А докато продължаваш да й промиваш

мозъка, това няма как да стане. — Трей поглежда над рамото на Оуен право към мен. —

Един ден ще ми благодариш за това, Обърн.

Трей вдига радиостанцията към устата си.

— Патрулен от шести участък — съобщава. — Условно освободен престъпник е

задържан за нападение на полицай.

— Какво? — крещя аз. — Трей, не можеш да направиш това! Той е на изпитателен срок!

Трей не ми обръща внимание, а диктува адреса по радиостанцията. Оуен се обръща с

лице към мен.

— Обърн. — Очите му са сериозни. Съсредоточени. — Кажи им каквото той пожелае да

кажеш. Ако не лъже и наистина е подхвърлил дрога в ателието ми, ще вляза в затвора за

много дълго време. Нека ме арестуват за нападение; това ще е по-малко обвинение. Утре

сутринта ще говоря с баща си, ще измислим как да постъпим по-нататък.

Отказвам да се съглася с това, което той казва. Той не е направил нищо лошо.

— Ако просто им кажа истината, ти няма да имаш проблеми, Оуен.

Той затваря очи и издиша. Когато отново ги отваря, те са дори още по-съсредоточени.

— Той е бесен. Трей знае какво се е случило между нас и иска да си отмъсти. И той е

прав. Те никога няма да повярват на нашата дума срещу неговата. Не и с моето досие.

Очите ми започват да парят и аз се опитвам да остана спокойна като него, но не се

получава. Особено сега, когато Трей го дърпа от мен. Оуен слага ръце зад гърба си и Трей

щраква белезниците около китките му. Оуен не се съпротивлява, а аз плача толкова силно, че

дори не мога да попреча на случващото се.

Следвам ги надолу по стълбите, през ателието и входната врата до патрулката на Трей.

Той натиква Оуен на задната седалка и се обръща с лице към мен. Отваря пасажерската

врата.

— Качвай се, Обърн. Ще те закарам до вас.

Сядам в колата, защото за нищо на света няма да позволя Оуен да прекара незаслужено

и един ден в затвора.

Глава 22

ОУЕН

Аз мълча. Тя също.

Знам, че нито един от нас не говори в момента, защото и двамата се опитваме да

намерим изход от това положение. Трябва да има някакъв начин за нея да си върне сина, без

да се налага да се обвързва с Трей. И трябва да има начин за мен да се измъкна от тази

ситуация, в която Трей ме насади, без това да навреди на отношенията на Обърн с Ей Джей.

Наблюдавам от задната седалка как тя насочва вниманието си към Трей.

— И какво мислиш, че ще се случи оттук нататък? — пита го тя. — Мислиш, че аз

просто ще забравя факта, че ти ме нападна? Че си унищожил ателието на Оуен? Че го топиш?

Недей, Обърн. Не го вбесявай още повече.

Той се обръща с лице към нея, но тя не се отказва, не обръща внимание на мълчанието

му.

— Никога няма да те обичам така, както обичах Адам.

Веднага щом думите излизат от устата й, той отбива колата и спира встрани от шосето.

Хвърля се към нея, стиска брадичката й и приближава лицето си на сантиметри от нейното.

— Аз не съм Адам. Аз съм Трей. И предлагам, ако искаш да продължаваш да бъдеш едно

жалко подобие на майка на моя племенник, да кажеш това, което, мамка му, ти заповядам.

Една сълза се търкулва по бузата й. Стискам юмруци, искам да удрям по преградата, за

да го принудя да я пусне, но не мога. Ръцете ми са закопчани с белезниците зад гърба и от

задната седалка не мога да направя нито едно проклето нещо, за да го спра. Вдигам крак и

започвам да ритам седалката.

— Махни си ръцете от нея!

Трей не помръдва. Той продължава да държи брадичката й, докато тя най-после се

предава и кимва. Той я пуска и се плъзва обратно на мястото си.

Тя поглежда към мен от пасажерската седалка. Никога досега не съм се чувствал по-

безпомощен. Виждам как потрепва гърлото й, когато преглъща.

Обърн вдига колене към гърдите си и сълзите й рукват още по-силно. Главата й се

отпуска на седалката, а гърбът й е притиснат към вратата. Виждам колко я боли. Колко е

изплашена. Аз се придвижвам по-близо до нея и притискам чело към стъклото, опитвайки се

да я доближа колкото е възможно повече. Поглеждам я ободряващо, искам тя да знае, че

каквото и да се случи, ние заедно ще се справим. Тя не откъсва поглед от мен, докато не

спираме пред полицейския участък.

Трей изключва двигателя.

— Ето какво се е случило. Ти си ми се обадила да те взема от апартамента му, защото

двамата сте се скарали — напътства я Трей. — Когато съм дошъл, той ме е нападнал. Тогава

съм го арестувал. Схвана ли? — Пресяга се през седалката и взема ръката й. — Оуен трябва

да бъде зад решетките, където му е мястото, и ако не постигна това, никога няма да си

простя, ако пострадате ти или Ей Джей. Той е единствената причина, поради която правя

това, Обърн. Искаш твоят син да е в безопасност, нали?

Тя кима, но в очите й има нещо. Нещо, което знам, че далеч не е съгласие и това ме

плаши. Не искам тя да влиза там и да ме защитава.

— Направи това, което той ти казва, Обърн.

Моята врата се отваря и ме измъкват от колата. Точно преди да се извърна от нея, тя

стиска юмрук и го притиска към гърдите си.

Глава 23

ОБЪРН

Не направих това, което Трей ми нареди. Всъщност не направих нищо. Не казах нищо.

Не отговорих на нито един въпрос.

На всеки въпрос, който ми задаваха, аз все по-силно стисках устни.

Оуен може и да не иска да им кажа истината, но ако Трей и за секунда си мисли, че ще

излъжа заради него, значи е по-заблуден, отколкото съм си представяла.

Когато ми казаха, че съм свободна да си тръгна, Трей заяви, че ще ме откара до вкъщи.

Аз му казах: „Не, благодаря“ и минах покрай него. Сега стоя отвън пред полицейския участък

и чакам таксито, което повиках по телефона. От самото му присъствие ме побиват студени

тръпки и аз потърквам ръце, за да се стопля.

— Давам ти два дни, за да се успокоиш — казва той. — Но след това ще дойда. Трябва

да поговорим за това.

Не му отвръщам. Не знам как той може да си въобразява, че някога ще му простя за тази

вечер.

— Разбирам, че си разстроена, но трябва да погледнеш на нещата от моя гледна точка.

Оуен има криминално досие. Не знам с какво те е омагьосал, но не можеш да ме обвиняваш,

че мисля за безопасността на сина ти, Обърн. Не може да си разстроена, задето се опитвам

да направя най-доброто, за да изчезне той от живота ти и да можеш да се съсредоточиш върху

Ей Джей.

Нужна ми е цялата воля, за да не отговоря. Продължавам да се взирам напред, докато

най-после Трей въздъхва тежко и се връща в полицейския участък.

Когато таксито спира до тротоара, аз се качвам вътре. Шофьорът пита за адреса в

момента, в който вадя телефона от джоба си. Пиша в търсачката „Калахан Джентри домашен

адрес“ и чакам резултата от търсенето.

* * *

Не знам какво съм очаквала да заваря, когато миналата нощ се появих пред вратата на

Калахан Джентри, но човекът, който застана пред мен, не беше това, което си представях.

Толкова много приличаше на Оуен. Очите му бяха добри като тези на Оуен, но изглеждаха

уморени. Може би защото беше посред нощ, но аз имах чувството, че не е само заради

късния час, имаше нещо повече. Припомних си думите на Оуен, когато ми каза, че е

наблюдавал как животът изтича от очите на баща му и сега, когато се изправих пред Калахан

Джентри, разбрах какво е имал предвид.

— Мога ли да ви помогна? — попита баща му.

Поклатих отрицателно глава.

— Не, но можете да помогнете на сина си.

В първия миг той като че ли изглеждаше напрегнат и предпазлив. Но после сякаш нещо

прещрака в ума му и той се досети.

— Ти си момичето, за което той ми говореше. Което има същото презиме?

Кимнах и той ме покани в дома си. Седнах на дивана срещу него и започнах да му

разказвам какво се бе случило. С всеки изминал миг ставах все по-нервна, опасявайки се, че

планът ми няма да успее. Но в секундата, когато той се съгласи да ми помогне, аз мигом се

отпуснах. Знаех, че няма да се боря сама.

Сега ръцете ми треперят, въпреки че бащата на Оуен седи редом с мен. Не мисля, че в

този момент нещо може да ме успокои, защото ако планът ми не проработи в моя полза и на

Оуен, само още повече ще влоша нещата. Сърцето ми е заседнало в гърлото, докато я чакаме

да дойде.

Не съм спала повече от двайсет и четири часа, но адреналинът пулсира в мен и ме

държи нащрек. Не бях сигурна, че телефонното му обаждане ще я убеди да дойде днес, но

секретарката му току-що бе съобщила по интеркома, за да го предупреди, че тя е тук.

След няколко секунди ще се срещна лице в лице с Лидия.

Очаквам да е ядосана. Очаквам да спори. Това, което не очаквах да видя, когато тя най-

после минава през вратата, е мъжът, стоящ зад нея. Когато очите на Трей срещат моите,

виждам как любопитството завладява лицето му. Върху лицето на Лидия няма и следа от

любопитство. Само огромно раздразнение, щом забелязва, че и аз също съм тук.

Тя клати глава, когато спира до заседателната маса срещу нас.

— Това ли е толкова спешно? — пита и маха към мен. Върти театрално очи и се обръща,

за да погледне към Трей. — Съжалявам, че те забърках в това — извинява му се тя. — Не

знаех, че е свързано с Обърн.

Изражението на Трей е напрегнато и той мести поглед от мен към бащата на Оуен.

— За какво е всичко това? — интересува се той.

Бащата на Оуен, който настоя да го наричам Кал в секундата, когато узна откъде

познавам Оуен, става и ги кани с жест да заемат местата срещу нас. Трей предпочита да