ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод


Клод се завърна в Лугано с вилома. На път за вкъщи бе контролирал емоциите си, но веднъж влязъл в апартамента си и останал сам, самообладанието му го напусна, сълзи на отчаяние рукнаха по лицето му. Не можеше да разбере нищо от това, което се беше случило, нито пък защо. Чувстваше се предаден, но от кого точно? Непрекъснато превърташе пред очите си момента, в който отвори синия калъф в банката – смазващото разочарование и шока. Къде беше Лебеда, неговият Лебед? Не можеше да спи.

Още щом отвориха офиса, позвъни на „Баум и Фернан“. Разказа на Баум какво се е случило и търговецът си глътна езика от изненада. Лично той, уверяваше го, беше поставил страдивариуса в калъфа и го беше занесъл долу, до таксито. Не можеше да има грешка.

– Как е станало тогава? Защо би го направила? – попита Клод.

– Хората вършат много странни неща, когато загубят любимия си, поне така казват – отвърна Баум сухо. – Може би е решила в крайна сметка, че по право Лебеда й се полага.

– По право да е неин? Напротив, по право той е мой.

– Откакто инструментът напусна пределите на магазина ни миналата седмица, не сме го виждали повече. Мариана беше тази, която го получи от нас, мога да ви уверя в това. Помолихме я да подпише документи.

– Какво би могло да я накара да промени намеренията си? – той почувства хладина в основата на врата. – Защо би решила да ми отнеме Лебеда?

– Мосю Розел – отвърна Баум, – както вече ви казах, нямам представа. Възможно ли е да ви се е разсърдила за нещо?

– Абсолютно не. Току-що приключихме едно прекрасно посещение в Прадес – той моментално съжали за думите си. – Тя отлетя за дома снощи.

– А, разбирам, уикенд в Прадес – рече търговецът и направи пауза. – Добре, в едно нещо поне съм абсолютно сигурен – и то е, че по ваша молба аз лично предадох на г-ца Фелдмън Лебеда, поставен в синя кутия от фибростъкло, за да ви го донесе.

– Какво предлагате да сторя? Изключително съм притеснен.

Баум не му предложи успокоение.

– Мосю, аз самият едва ли съм освободен от притеснения.



Клод отиде в Монтаньола, където Франсин го завлече в къщата. Капаците на прозорците в хола бяха спуснати срещу августовската жега. Бернар, каза му тя, бил в Цюрих и се връщал същата вечер. Клод разказа на майка си историята с Лебеда, без да споменава, че е бил с Мариана в Прадес. Съобщи, че само за малко са се видели в Барселона, за да му предаде челото.

– Защо не ме предупреди за уговорката ви? – лицето на майка му се зачерви. – Многократно съм ти заявявала, че Мариана е неуравновесена жена и не заслужава доверие. Тя още в Европа ли е? Поискал ли си й обяснение?

– Не мога да вляза във връзка с нея – призна си той. – Никой не знае къде е.

– Никой ли? Кого си питал?

Той закрачи нервно из стаята.

– Естествено, обадих се на Хайнрих Баум. И той нямаше представа какво се е случило. Закле се, че лично е поставил Лебеда в кутията му и го е предал на Мариана.

– Трябва да се обадим в полицията.

– Не, мамо, още не.

– Един господ знае какво е направила с Лебеда. Или какво възнамерява да направи. Може пък да са съучастници – тя и Баум.

Франсин си вееше с ръка и имаше вид, все едно всеки момент ще припадне.

– Успокой се, маман. Още не сме й дали възможност да обясни. Все още е рано да се свързваме с властите. Това е недоразумение, убеден съм.

– Не бъди глупак.

Между двамата се възцари гневно мълчание. Той не остана за обяд.



Когато Клод се върна в апартамента, откри плика от „Федекс“, пъхнат под вратата. Хвърли го върху пианото и отиде да провери съобщенията в автоматичния секретар. Нямаше никакви. Отново позвъни на Мариана, но никой не вдигна. Върна се в хола и се замисли дали да не си купи билет за Ню Йорк. Но с какво можеше да му помогне това? Нямаше представа къде може да е тя. Объркан, взе плика от „Федекс“. Видя, че е от Мариана, и го обзе вълнение и облекчение. Тук със сигурност беше отговорът на мистерията.

Разкъса го и вътре намери един-единствен ксерографиран лист с името и адреса на Александър Фелдмън отгоре. Държейки писмото, той разпозна красивия почерк на своя ментор. Писмото беше адресирано до Мариана и голяма част от него беше зачеркната. Той прочете онова, което се предполагаше, че е за него.

„За себе си съм сигурен, че знаеш, а си и страдала от това – двамата с майка ти не живеехме щастливо заедно... “

Подписът накрая беше на учителя му. Клод прочете всичко отново и му призля. Александър Фелдмън, неговият най-велик герой, беше спал с майка му, пътувал беше с нея през всичките тези години. Не години, десетилетия. И това беше човекът, когото той боготвореше. А майка му... измамата, нелоялността бяха зашеметяващи. Дали хората знаеха? Дали баща му, Бернар, е бил изложен на присмех?

В очите на едно малко момче Александър беше великан, който ту нахлуваше в живота му, ту се оттегляше на път за един или друг ангажимент, закачлив и непокорен по начин, който караше Клод да се чувства важен и пораснал. „Ние, мъжете – казваше му той, – сега ще проведем урок по виолончело.“ Франсин, цялата сияеща от щастие, ги оставяше насаме. „Ние, мъжете, ще идем на разходка, ние, мъжете, ще гледаме малко тенис...“ Александър сядаше на дивана, обгърнал раменете му с ръка, и упражняваше пръстовки върху рамото му, докато двамата гледаха сервиса на Пийт Сампрас. Рошеше косата му, потупваше го приятелски по коляното, а когато имаше вълнуващ удар, стискаше бузите му или го целуваше. Всичко това беше тъй зашеметяващо „не по швейцарски“.

Уроците също въодушевяваха момчето. То не само искаше да върви по стъпките на Александър, ами направо да се въплъти в него. Не че не обичаше собствения си баща, но Бернар му изглеждаше – в сравнение с Александър – скучен и резервиран. За Александър нямаше граници; той беше едновременно навсякъде, шумен и доминиращ, изпълнен с живот.

С течение на времето обаче взаимоотношенията му с Александър се промениха. Колкото по-насериозно вземаше учителят свиренето на ученика си, толкова по-малко закачлив беше. Маестрото ставаше по-придирчив и нетърпелив. Критикуваше, присмиваше си, ръчкаше. Можеше да бъде безмилостно лишен от такт. Уроците бяха дълги, но щом приключеха, Фелдмън веднага обръщаше страницата. „Е, момчето ми, дай да изиграем една партия шах.“ Ако Клод покажеше признаци на отчаяние или роптаеше, Александър му обясняваше: „Критикувам те по този начин единствено защото се възхищавам на таланта ти. Смятам, че един ден можеш да бъдеш велик челист. Вярвам в теб“.



С писмото в ръка, Клод крачеше из хола. Разбира се, отдавна бе осъзнал, че родителите му имат необичаен брак, толкова често разделени, толкова независими. Но просто вярваше, че това е естествен резултат от културната им нагласа и абсолютната им всеотдайност към музиката. А сега излизаше, че уроците му по чело са били просто претекст за майка му да провежда тайните си любовни срещи! Настървението, с което го стимулираше да свири на чело, вероятно е било параван, начин да прикрие любовната си афера. Като си помислиш как си бе въобразявал, че е центърът на майчината си Вселена, че Фелдмън бие целия този път от Америка, за да наставлява протежето си поради неземния му талант!

Разтреперан, Клод погледна датата на писмото; о, господи – Мариана бе знаела всичко това от самото начало, още от срещата им в Бостън. Спомни си как Едит Либи му беше казала, че майка му и Фелдмън много често са й ходили на гости, как секретарката бе споменала, че Франсин предпочита тази или онази картина. Сети се и за погледа в очите на Мариана онази вечер. Тя знаеше. Навсякъде, където бе пътувал из Америка, хората знаеха за майка му и връзката й с великия челист. В Европа също, сигурно е имало клюки. Болеше го, че Бернар може да е бил наясно през цялото време и да е приемал прелюбодейството на жена си от страх да не я загуби – или още по-лошо, да не стане за смях сред консервативното си обкръжение.

Скръбта на майка му, когато Александър умря, не възбуди подозрения у него. Колко нежно я беше успокоявал, беше се възхищавал на способността й да изпитва такова дълбоко приятелско чувство. На какъв глупак го е правела! Дали щеше да напусне съпруга си и сина си, ако Александър й беше предложил? Щеше ли да избяга при него? Дали не беше чакала през всичките тези десетилетия, като се е надявала, че един ден ще съчетаят живота си? И дали Александър не е поливал непрекъснато със студена вода въжделенията й?

Що се отнася до него, Мариана може спокойно да си задържи проклетия Лебед. Сега не искаше да има нищо общо с него. Нищо общо с Александър Фелдмън или с майка си, нито пък със Сребърния лебед, с любовни връзки или бракове – интересуваше го само кариерата му, музиката и нощи на случайни сексуални похождения, когато изникнеше възможност. Беше бесен. Седна до барплота, загледан в нищото. Но след малко се изправи, стегна се и премисли. Май все още бе възможно да си промени мнението след импулсивното решение да се откаже от Лебеда. В крайна сметка той беше най-великолепният сред инструментите и си беше негов.



Същата вечер, разтърсен из основи и депресиран, Клод излезе да вечеря със Софи. Каза й, че няма да се ожени за нея. Че ще дава издръжка за детето им и ще се помъчи да бъде възможно най-добрият баща, но че не е подходящ за съпруг. Призна й, докато пиеше третата си чаша вино, че е абсолютно разнебитен емоционално.

– Разнебитен емоционално ли? – повтори тя. – Какво ще рече това? – Погледна го с пълно недоумение. Въпреки това, изглежда, разбираше, че той е искрен, защото никога досега не беше й говорил тъй открито за чувствата, които изпитва. По време на кафето й съобщи, че смята да си даде почивка, да попътува малко.

Тя го изслуша с наведена глава.

– С Мариана ли отиваш?

– Не, Софи, сам.

Защо жените винаги си въобразяваха, че проблемът е друга жена? Дори и когато имаха право, дразнещо е.

– Всичко е проблем – отговори й. – Вече не съм в състояние да вярвам в нещата, в които винаги съм вярвал, да мисля онова, което винаги съм мислил. Можеш ли да ме разбереш, Софи?

Сега тя вдигна поглед към него.

– Много е трудно.



На следващата сутрин го събуди звънът на телефона; беше рано сутринта, а предната вечер бе пил доста повече от нужното. С пулсираща болка в главата, той се пресегна за слушалката.

– Клод? Мъчих се да се свържа с теб, cheri, не можах да спя цяла нощ. Ако все още не си говорил с Мариана, смятам, че наистина трябва да се обадим в Интерпол.

Той преглътна. Ушите му звънтяха, устата му бе пресъхнала.

– Не.

– Имаш ли по-добра идея?

– Не мисля, че ще искаш да се обаждам на когото и да било – гласът му прозвуча дрезгаво, – когато чуеш онова, което имам да ти кажа.

– Моля?

– Фелдмън е написал на дъщеря си писмо за теб и за дългата любовна връзка между двама ви. Поне ще бъдеш удовлетворена да разбереш, че те е нарекъл голямата си любов, макар никога да не е искал от теб повече от някое и друго удоволствие – тук гласът му звучеше хапливо. – Написал е писмото, преди да умре. Тя ми е изпратила копие. В непредсказуемото си състояние тя би могла да се изкуши да го покаже и на татко, което няма да ти хареса, нали? Освен ако, разбира се, вече не си му казала за любовната си афера с Александър Фелдмън?

– Не те разбирам, Клод? Пиян ли си? За какво говориш?

С горчивина, той й разказа за доставката на „Федекс“ и й прочете писмото на Александър, без да й спести нищо. Франсин мълчеше.

– Какво имаш да кажеш за себе си? – попита я.

– Клод – продума тя накрая. – Моля, нека да разговаряме за това. Не прибързвай – той я чу, че започва да плаче. – Бяхме много влюбени, cheri. Не беше нещо незначително. Накрая той се върна, за да ми предложи да се оженим, но аз казах „не“, отказах да напусна теб и баща ти.

– Не ми пука. Не ми говори за това.

– Мариана е направила грешка, като ти е казала.

Усещаше езика си втвърден и удебелен в устата си. Изгаряше от жажда.

– Мариана се е обърнала срещу мен. Тъкмо започвахме да се сприятеляваме, въпреки че е знаела за всичко това, а сега иска страдивариуса.

– Не си съвсем честен, Клод. Не можеш да разбереш и естествено, си разтърсен. Може би наистина трябва да ти обясня някои неща, но не бива да губиш Лебеда. Не и само защото си ми ядосан. Той е толкова важен за кариерата ти...

Клод я сряза:

– Моята кариера не е твой проблем. Вече не. Фелдмън умря. Можеш да се оттеглиш.

– Казва ли той в писмото си нещо друго на Мариана?

– Това не е ли достатъчно?

– Мариана на всички ни навреди.

– Не тя, а ти ни навреди, маман.

Клод стана от леглото, притиснал телефона до ухото си, и отиде в банята да си налее чаша вода.

– Всъщност имам един въпрос към теб и най-добре да ми признаеш истината. Какво каза на Мариана, когато ти се обади преди няколко седмици да ме търси? Спомена ли й нещо за Софи, за бременността и?

Франсин забави отговора си.

– Да, Клод. Смятах, че така е правилно – защото смятах, че ще постъпиш почтено към Софи.

– Какво й каза? – изръмжа той. Ако беше в стаята с него, сигурно щеше да я разтърси здравата.

– Казах й, че ще се жениш.

Дъхът му секна при тези думи. Остана като поразен.

– Но аз няма да се женя. Няма да се оженя за Софи.

– О, но трябва. Тя носи детето ти!

– Не я обичам. Бракът ни ще бъде като твоя. Това ли би искала за мен? – той каза това с огромно задоволство. – И трябва да знаеш, че съм влюбен в Мариана – в последвалата тишина се зачуди дали е истина.

– Не се държиш достойно – разрида се Франсин.

– Погледни се в огледалото, мадам – и Клод й тресна слушалката.


Загрузка...