Сребърният лебед

ПЪРВА ГЛАВА

Мариана, 2010

Зимата беше сурова и дълга: сняг, дъжд, внезапно размразяване, после пак сняг. Най-сетне към средата на април земята се изчисти. Мариана пътуваше към Бостън, за да се види с адвоката на баща си. Щом самолетът кацна на „Логън“, тя придърпа високите си до коляното кожени ботуши, закрепи косата си с шнола от кост на костенурка и върна книгата в чантата „Ермес“ между краката си. Идваше от Ню Йорк само за един ден и не носеше багаж. Мъжът от отсрещната страна на пътечката, с когото бе разговаряла набързо, докато се качваха на борда, я наблюдаваше най-безсрамно. Висока почти метър и осемдесет, тъмна и ъгловата красавица, тя бе свикнала с подобно внимание; мъжете я заглеждаха откакто се помнеше. Скръсти крака и ги долепи до таблата пред себе си, после се облегна назад. Въздушните течения, беше ги предупредил пилотът, можеше да се окажат силни. Турбуленцията не я притесняваше.

Щом пристигнаха, тя разкопча колана и разрови в багажното над главата си за дъждобрана, който, изглежда, щеше да й дотрябва. Сега усещаше ботушите си с високи токчета отеснели и съжали, че ги беше събула по време на полета.

Баща й беше починал внезапно в къщата си в Беркшир на 10 януари, десет дни след празненството по случай 90-ия си рожден ден. Тъй като двамата с Мариана тъкмо щяха да си пийват ритуалния коктейл в пет и половина, тя бе успяла да даде съвсем точно часа на падането му на съдебния медик: 17.28. Докато чакаше нетърпеливо на стълбищната площадка на втория етаж и викаше медицинската сестра, той се бе изправил от инвалидния стол, оплел се бе в тръбите на кислородния апарат и се бе катурнал надолу по стълбите. Мариана, в този момент в кухнята, затича към него, но той беше в безсъзнание. Сестрата набра 911. Мариана винеше себе си. Ако бе стояла близо до баща си, а не беше зяпала през кухненския прозорец към снежните преспи и виелицата, можеше да го хване, докато пада от стола, или просто можеше да омекоти удара. Винеше и медицинската сестра.

Фелдмън беше надживял жена си, която беше петнайсет години по-млада от него, със седем години. Когато майка й си отиде една ясна мартенска утрин, Мариана бе до нея. Със сестрата от хосписа тъкмо бяха свършили с подмяната на нощницата й и сресването на сребърната й коса. Пилар лежеше тихо, докато сестрата събираше мръсните чаршафи, за да ги отнесе в пералнята. Мариана държеше майка си за ръката и изучаваше лицето й, сладкото спокойствие на изражението й. Говореше й с нежността, която Пилар открай време отхвърляше. С тези моменти трябваше да се задоволи. Тях щеше да запомни: леко стисване на ръката, въздишка. Наведе се, за да й прошепне „Обичам те, мамо“, и усети дъха й. Изкрещя на сестрата да дойде.

В момента, в който жена му умря, Александър беше в Полша в комисията на едно състезание. Той се юрна обратно, оплакваше загубата си, прокламираше вечната си вярност в паметта й и се тюхкаше пред онези, които го успокояваха, че няма да може да продължи без нея. Фелдмън изигра скръбта си, цяла траурна оратория.

Към края на 2003 г. той продаде апартамента в Сентръл Парк Уест и се премести в Стокбридж, Беркшир. Обясни на Мариана, че градът му е омръзнал и е готов да живее „сред природата“. Семейството отдавна притежаваше една лятна къща близо до Тангълуд, която Александър бе нарекъл „На път към „Суан“, макар никога да не беше чел и дума от Пруст. Мариана опакова багажа от апартамента на Александър, затвори и своя собствен – само няколко преки по-нагоре в една облицована в пясъчник кооперация – и се премести в Стокбридж с баща си, за да се грижи за него през лятото. Съставът за камерна музика, в който свиреше, откакто се отказа от самостоятелна кариера, Нюйоркският камерен ансамбъл, нямаше представления през летните месеци. Щом дойде есента, тя си взе отпуск, за да остане с него. Той казваше, че не може да оцелее без нея, макар всекидневно да я критикуваше, че е пренебрегнала кариерата си.

Александър изискваше непрекъснато внимание и към края Мариана единствена имаше нерви да му го осигурява. Рядко го оставяше сам. Една вечер, малко преди да умре, двамата седяха заедно.

– Изпил ли съм си мартинито, миличка? – пръстите му треперливо се придвижваха по мраморния плот на масата и търсеха столчето на чашата, която не можеше да види.

– Има още глътка, татко, и маслинката на дъното – отвърна Мариана и побутна чашата към ръката му. – И понеже е почти Коледа, ще празнуваме. Ще ти направя още едно. Малко, мини мартини. Но не бива да ти се приспива твърде много преди вечеря. Днес тя ще е прекрасна.

Той вдигна чашата си за последните капки.

– Тъй добре се грижиш за мен, скъпа. Трябва да ти е много тъпо в провинцията със старец като мен и старите му приятели за компания.

Мариана му се усмихна. Винаги беше обърквал двете думи: тъп и скучен, както едно време и родителите му, които бяха виенчани и през целия си живот бяха говорили предпазлив английски. Приятно й ставаше от тези остатъци на чуждоземна реч, затова не го поправи.

– Изобщо не ми е тъпо тук. Имам доста работа, свързана с грижите по теб. Обикнах нашия живот в Стокбридж и освен това, винаги мога да се върна в Ню Йорк за няколко дни, ако започне да не ме свърта.

Старият мъж бе обзет от безпокойство.

– Нали не планираш скоро да си тръгваш? Става ми много самотно, като ме оставяш тук със сестрите, дето никога нямат нищо интересно за казване, а и не могат да направят прилично мартини – тя се засмя и стана, пресягайки се за чашата му. На отсрещната стена в огромното огнище гореше малък огън.

– Не, няма да те оставя. От месеци не съм имала и една причина дори да се връщам в Ню Йорк за друго, освен да проверя апартамента си. Оставам тук, татко.

Навън беше тъмно и коледните светлинки, които тя беше закачила по вечнозелените растения пред къщата, осветяваха новия сняг. Нямаха такава украса, когато беше дете и идваха в тази къща в Беркшир за празниците. Родителите й не я одобряваха.

– Ние сме евреи в крайна сметка – казваше майка й. Но сега тя беше умряла, а баща й се наслаждаваше на искрящото им представление. Огромно коледно дърво, отсечено от техния двор, стоеше в предния салон. Под него тя слагаше подаръците, които всеки ден пристигаха за Александър от приятели, студенти и фенове. Имаше много. Той нямаше търпение да дойде коледната утрин и често я питаше още колко дни трябва да чака.

– Отивам в кухнята, за да ти направя питие и да се погрижа за вечерята – заяви тя и се наведе да го целуне по главата.

– Защо не посвириш малко? Подходящ момент е – и нагласи инвалидния стол с гръб към масата, като сложи спирачките. Сребърния лебед беше върху индийския шал, който покриваше рояла. Мариана му го донесе. Натърка с колофон лъка. Той засвири с гръб към огъня, докато тя прибра празната чаша и тръгна към кухнята.

Мариана отиде в килера, отвори стъклените вратички на шкафа и извади бутилките с джин и с вермут. Напълни сребърния шейкър с лед и внимателно отмери съставките на мартинито, после сипа за себе си чаша бяло вино. Откакто майка й почина, бяха прекарали толкова много вечери по този начин, сами или с компания, зиме и лете. Мариана управляваше красивата стара къща, даваше вечери и тържества за музикантите, които свиреха в Тангълуд, канеше на гости приятели, студенти и бивши колеги, някои от своите също. Бе летяла с него на десетки концерти „за сбогуване“, за майсторски класове и състезания, за фестивали в Пуерто Рико, Германия, Испания, Франция, Корея, Китай, Япония и Аржентина. Но през последната година той се умори, стана по-крехък, разсеян. Зрението му се влоши. Не търсеше компания, но нея държеше до себе си.

На Мариана й се струваше истинска ирония на съдбата, че животът, който сега споделяше с Александър, беше всичко, за което бе си мечтала майка й. Все по-отчаяна, тя го беше чакала да се умори от пътуванията и концертирането, да се върне вкъщи, да започне нормален живот с нея – живот като този, споделени вечери край камината, лежерни разговори, хванати ръце, докато гледат звездите над планината. Много й беше мъчно, че майка й не дочака тази нова сладост у него, лековатия хумор и нежността, която той проявяваше през последните няколко години. Нямаше ги вече ужасяващите гневни изблици, яростта и егоизма, който тероризираше нея и задушаваше Пилар. Имаше един любвеобилен старец, който се нуждаеше от нея. Майка й бе умряла твърде рано.

Нощната сестра на Александър хапваше вечерята си на масата в кухнята. Усмихна й се и леко повдигна вежда, като видя второто мартини на таблата, но не каза нищо. Старецът трябва да си има своите дребни удоволствия, всички бяха съгласни с това. Мариана се върна в хола, сложи чашите на масата и седна. Александър свиреше Сюитата на Бах в сол мажор, онази, която най-добре си спомняше. Очите му бяха затворени. Звукът на Сребърния лебед като резониращо течно злато изпълваше стаята и вибрираше в гърдите й. Докато слушаше и отпиваше от виното си, представяше си Лебеда в кремонското ателие от 18. век, където бе създаден; виждаше друг старец с четка в ръка, който с умели движения нанася лака пласт след пласт, докато самият инструмент не се превръща в блестящ източник на светлина. Това съкровище, предавано през вековете, и в момента притежание на Александър Фелдмън, скоро щеше да е нейно.

Най-добрите виолончела си имат имена. Спомни си някои от тях: Баса на Испания, Гор-Бут, Пиати. Често ги наричат на хората, които са ги притежавали или свирили на тях: Бата, Графиня Стейнлайн, Паганини, Серве, Дюпор, Давидоф. „Може би – често и казваше Александър, – това ще стане един Фелдмън. Може един ден да носи моето име.“

Той стигна до края на сюитата и изтощен отпусна надолу ръката, с която държеше лъка. Мариана взе инструмента. Върху пианото видя мекия парцал, който той използваше, за да бърше останалия върху лъка колофон. Взе го и под светлината на лампата изчисти дървото под магаренцето.

– Не я прибирай още, миличка – прошепна Александър. – Бих искал да чуя как ти, със силата на младостта си, свириш на Лебеда за мен. Откривам, че вече не мога да го карам да пее.

– Не бих казала, че си прав – отвърна тя. – Не си загубил много – истината не беше точно такава, но това искаше да чуе той. Със свободната си ръка тя премести един стол пред него и сложи Лебеда между краката си. – Какво искаш да ти изсвиря?

– Ре мажор – рече той. Тя поспря за миг, после настървено се впусна в сюитата. Той седеше – със затворени очи и усмихнат – и с дясната си ръка отмерваше ритъма.

Мариана върна Лебеда в сейфа в студиото на баща си и забута стола му към трапезарията за вечеря, като го настани начело на дългата полирана маса. Запали свещите върху бюфета, втъкна салфетката под брадата му и отиде в кухнята. Върна се с две купички лучена супа и седна до него.

– Чудя се как ли ще ме запомнят – започна Александър. Мариана въздъхна, предчувствайки още една вечеря, на която ще се обсъжда наследството на баща й, но както обикновено, не се противопостави.

– О, татко, твоите плочи наистина ще се слушат вечно. Никой никога няма да изпълни по-добре Дворжаковия концерт.

– Колко тъжно – продължи той, – че никога не записах сюитите на Бах. Май твърде дълго чаках. Това е голяма загуба за света. – Фелдмън замълча. – Чудя се дали е твърде късно.

Тя не отговори. И на нея й се искаше да ги беше записал, но сега със сигурност бе твърде късно. Към края на вечерята той се обезпокои.

– Любов моя – рече и потупа ръката й, – толкова си добра с мен. Но какво ще правиш, като си замина? – Той направи пауза. – Знаеш, че отдавна съм готов да умра, ама не мога, защото знам колко много се нуждаеш от мен, колко си зависима от мен.

Мариана едва потисна раздразнението си, когато той я погледна тъжно.

– Трябва ти съпруг.

– Имах много гаджета като малка, татко, и ти създаде възможно най-много проблеми и за тях, и за мен. Помниш ли колко застрашителен можеше да бъдеш? – усмихна се, като каза това, но очевидно беше ядосана. – Мисля, че изпитваше ревност всеки път, когато излизах. Ти уплаши всички и ги прогони. А когато се влюбих в Пиетовски, мислех, че ще получиш удар, толкова се беше разпенил – продължи тя с малко по-рязък тон.

– Ами, той беше женен мъж, Мариана, не ставаше за теб. Кой баща би искал това за дъщеря си? Двамата с майка ти искахме единствено да си намериш добър съпруг.

Тя го изгледа невярващо.

– Ако имах съпруг, все едно добър или лош, никога нямаше да мога да прекарам всички тия години тук, с теб.

– И ... – продължи той, без да обръща внимание на отговора й, – не биваше да спираш да свириш; такъв рядък талант имаше. Каква трагедия. За това обвинявам само Пиетовски.

– Въпреки това си останахте близки приятели.

– Ти трябваше да имаш фантастична кариера. Животът ти се развиваше толкова брилянтно.

– Недей да обвиняваш Пиетовски. Освен това, ако бях направила голяма кариера, тази вечер щях да свиря на някой концерт нейде из Европа. Мама щеше да умре самотна, а ти щеше да си тук само със сестрите за компания.

Още веднъж той я игнорира напълно.

– И със сигурност, щом нямаше да имаш велика кариера, трябваше да си имаш детенце. По природа си толкова грижовна, миличка.

– О, татко – въздъхна тя отново и стана да разчисти купичките от супата. – Повярвай, имала съм дете. Продължавам да имам дете. То всеки момент ще навърши деветдесет и въпреки това е дете – тя се наведе да целуне бузата му и тръгна да търси нощната сестра.

Пруденшъл Билдинг се извисяваше над нея. От таксито Мариана виждаше тичащите за здраве по алеята покрай реката Чарлс, велосипедистите и разхождащите кучета. Щеше да се срещне с Кристъфър Бийчър от „Бийчър, Стейн и Сноу“; Александър го беше наел, когато бе се регистрирал като жител на щата Масачузетс. Днешната среща щеше да изясни какво може да очаква от наследството на Фелдмън. Като единствена наследница, тя щеше да е богата. Освен Сребърния лебед, чиято стойност се изчисляваше на поне десет милиона долара, а може би и доста повече, имаше девет копия на великия оригинал – далеч под неговата стойност, разбира се, но с прекрасно звучене и на обща стойност поне половин милион. Имаше колекция от лъкове, имаше пари в кеш, имаше борсови инвестиции и имота в Беркшир. Адвокати и счетоводители често предупреждаваха Фелдмън за данъците: брокери на недвижими имоти предлагаха своите планове. Ако баща й и беше приписал Лебеда преди години или и го беше продал, или пък беше основал тръст, сега държавата нямаше да има право на толкова голяма част от наследството й. Но той не се раздели със собствеността си, твърдеше, че ще притежава инструмента до смъртта си, събитие, което просто не можеше да предвиди. Казваше „ако умра“, а не „когато...“.

В кантората на адвоката тя бе посрещната от застаряваща администраторка и после от самия Кристъфър Бийчър, нисък джентълмен с гъста бяла коса, пронизващи сини очи и леко прегърбено телосложение, което някак си го правеше да изглежда благ. Ризата му беше синя, вратовръзката – на червени и зелени райета. Край брадичката му се люлееше чифт очила с рогови рамки. Бийчър я покани в конферентна зала, цялата опасана с рафтове с книги, и там й обясни, че Александър специално е помолил за тази среща, за да се прочете завещанието, макар подобно изправяне очи в очи всъщност не беше необходимо.

– Боя се, че в наше време то е по-скоро функция на телевизионните шоу програми и филми, отколкото адвокатска практика, но такава бе волята на вашия баща и ние решихме да я зачетем.

– Радвам се, че сте го сторили. Удоволствие е за мен...

– Да – гласът му беше писклив. – Личната връзка винаги е за предпочитане, нали така, пред факс машини и ксерокопирани документи, които пристигат по имейл? И трябва само да ви кажа колко много се възхищавах на баща ви. Имам цял рафт с негови записи и ходех на концертите му винаги когато свиреше в Бостън. Знаете ли, аз присъствах на мемориалната служба в Ню Йорк, макар да не ви се представих в този момент. Бяхте толкова заета.

Тя кимна. Мемориалната служба се бе състояла на 25 март. Присъстваха стотици. Студентите на Александър говориха за него. Само неколцина от другарите му все още бяха живи, а и мъжете и жените горе, на сцената, не бяха вече млади. Трийсет, четирийсет, петдесет, та дори шейсетгодишни отдадоха чест на своя починал учител, описваха как ги е учил, как той променил ръката, с която държат лъка, или вибратото им, или пък разбирането им за инструмента, колко бил щедър и колко важен, направо съдбовно важен за начина, по който протекли кариерите им. С голям апломб те описваха колко дълбоко разбиране за музиката им бил предложил той. Към края на церемонията на сцената се качиха шестнайсет челисти, които изпълниха в негова чест „Песен на птиците“ на Казалс. Мнозина се разплакаха.

– Във всеки случай – продължи Бийчър, – баща ви искаше да прочетете едно писмо, което ми даде да съхранявам точно преди да умре.

– О?

Бийчър й подаде запечатан плик: кремав, плътен, с нейното име, надраскано с черно мастило отгоре с познатия й почерк.

– Това е за вас.

Мариана беше изненадана. Попита адвоката дали знае какво е съдържанието на писмото и дали всъщност сам не го е чел.

– Виждате, нали, че е подписано от задната страна. И, не, не съм го чел. То е – да използвам старомодното понятие – конфиденциално.

Тя се зачуди какво ли може да съдържа писмото. В крайна сметка двамата с баща й бяха живели заедно, тя беше преглеждала кореспонденцията му, бе плащала сметките му. Това писмо безспорно щеше да съдържа някакви инструкции за стипендиантската програма, която той планираше да създаде, или пък за това какво трябва да прави с копията на страдивариуса, или пък с покрива на „На път към Суан“.

Адвокатът се оттегли от стаята и тя седна, отвори писмото и зачете:

10 декември 2009

Скъпа моя Мариана,

Мисля, че може би това е първото писмо, което ти пиша, откакто беше дете и аз пътувах из Франция. И много странно, че като се замисля, то ще дойде при теб, след като съм си отишъл. Но има някои неща, които трябва да знаеш, за да можеш да разбереш начина, по който съм организирал своето наследство – неща, които съм искал да ти кажа, когато майка ти умря. Но защото по това време ти беше много отчаяна и вече беше се отказала от соло кариера, никога не успях да намеря подходящ случай, в който да ти разкрия тези неща. А след време просто реших да си замълча.

Убеден съм, че си била наясно и си пострадала от това, че с майка ти не бяхме много щастливи заедно. Ще ти спестя подробностите, но ще изтъкна, че тя ненавиждаше отсъствията ми, когато концертната ми програма се увеличи; ненавиждаше успеха ми, учениците ми – дори теб – всичко, което отнемаше от вниманието ми. Това беше една неестествена зависимост и докато тя все повече се затваряше в себе си, отказвайки да пътува с мен и да споделя удоволствията, които славата ми носеше, аз създадох връзка с друга жена, която ти си срещала само веднъж, швейцарската певица Франсин Розел.

И двамата с мадам Розел бяхме женени в годините, докато нашата връзка продължаваше – тя за диригента Бернар Розел. Виждахме се само когато бе възможно, но любовта ни беше силна и страстна. Може би си спомняш, че Франсин имаше общо с това, че придобих Сребърния лебед преди много години в Страсбург. Майка й беше тази, която ме запозна с притежателя на инструмента. През годините аз обучавах сина й Клод – той е с три години по-млад от теб, и се гордея много с неговата кариера; той е прекрасен челист. Баща му е първокласен диригент, макар и не много амбициозен. По определен начин – тъй като ти, уви, вече не се изявяваш като соло изпълнител, Клод се превърна в музикалния ми наследник. Надявам се да станете приятели. Вярвам, че майка ти никога не е разбрала за връзката ми с мадам Розел, защото ние бяхме заедно единствено в Европа.

Тази информация с нищо не променя твоя живот, Мариана. Ти си моята обичана и единствена дъщеря и аз винаги съм те защитавал, като това ще продължа и при разпределението на моето наследство. Но знаейки тези неща, ти ще можеш по-лесно да приемеш онова, което следва. Написах писмото, запечатах го и го дадох на своя адвокат Кристъфър Бийчър, когото вече трябва да си срещнала. Никой друг не е въведен в тази информация, освен теб и разбира се, мадам Розел, макар тя да не знае, че съм ти разказал за нашите отношения. Ти беше всеотдайна дъщеря. Никога не разбрах какво те накара да спреш да свириш. Но сега поне мога да ти поднеса плодовете на дългия ми житейски път в изкуството.

Бъди свободна, ангел мой, най-сетне да живееш свободно живота си.

Татко

Сама в конферентната зала, Мариана сложи писмото в зелената си чанта и притисна с ръце лицето си. Как е възможно нито тя, нито майка й никога да не са подозирали за тази дълга, предателска връзка? Как може той да си е мислил, че това не променя нищо? Всъщност дали майка й не е знаела за Франсин Розел? Колко ужасно, ако е знаела или пък е подозирала. Това би обяснило сълзите, черното безмълвие в къщата всеки път, когато Александър бе готов да отпътува. И всеки път когато е тръгвал на турне, той е отивал в отворените обятия на друга. Пилар сигурно е чувствала болезнено нетърпението му да замине.

Мариана се надигна от стола. Изтри сълзите с опакото на ръката си, която трепереше. Адвокатът почука. С възпитан жест той отвори вратата и я повика да го последва. Тя тръгна по петите му в другата зала, където предположи, че той ще й прочете завещанието на Фелдмън. Бийчър отвори тежката дъбова врата, за да я пропусне, и се обърна към нея:

– Баща ви остави много точни инструкции за този случай. Надявам се, че всички ще бъдат доволни от развитието на нещата.

– Всички ли?

Но Бийчър вече бе влязъл в залата.

Масата блестеше. Големите прозорци очертаваха гледката към възвишението на „Бийкън Хил“ в далечината и магазините и колите отдолу. Имаше лампи със зелени абажури, тъмни кожени столове, кана с вода и четири чаши върху табла. Двама души – млад мъж и много по-стара жена – седяха край масата.

– Познавате се отпреди – каза Кристъфър Бийчър, – но ако не се лъжа, минало е много време оттогава.

Елегантният мъж стана, за да я поздрави. От снимките по стената на баща си се досети, че това е Клод Розел, но той беше дори по-красив в действителност. На повечето от снимките носеше фрак; днес бе облечен в тънък тъмносив италиански костюм. Той приближи с протегната ръка, усмихнат. Стисна дланта и с две ръце и я разтърси с топлота, като я гледаше право в очите.

– Прекрасно е, че се срещаме, Мариана.

Тя се втренчи в него, после в жената, седнала в далечния край на масата. Това трябва да е любовницата на Александър, Франсин Розел, жената, която го беше отделила от Пилар и също от Мариана. Нямаше снимка на майката на Клод, която да украсява стената в студиото на баща й, но тук очевидно беше певицата, която в миналото е била любовница на Фелдмън и за която неговата любов е била, както току-що прочете, „силна и страстна“.

В това време Кристъфър Бийчър казваше:

– А помните ли, или трябва да ви я представя, мадам Франсин Розел?

Жената се изправи. Беше ниска, закръглена, все още хубава, с опъната, гладка кожа. Косата й, боядисана в светло, сребристо русо, беше внимателно фризирана. Бе облечена в сиво-син костюм за път и бяла блуза от бродирана коприна. Около врата си носеше няколко реда перли. Мариана не би я познала на улицата, но като я видя сега, се сети за странното чувство на неудобство, което чувстваше винаги когато Александър споменеше, мимоходом, името й. Клод все още държеше ръката й.

– Толкова обичах и се възхищавах на баща ви. Той беше невероятно вдъхновен артист и учител. Изпитвам безкрайна благодарност, че съм бил негов ученик.

Франсин Розел бутна назад стола си и приближи, заобикаляйки масата, като се повдигна, за да я целуне по двете бузи. Мариана замръзна. Уханието на кожата й и беше познато: L’Heure Bleue – парфюмът на Guerlain, който баща й винаги й носеше от Европа и който никога не беше харесвала. Пилар му каза, че това не е подходящ парфюм за младо момиче, но той продължаваше да го купува, несъмнено набързо, в безмитния магазин на аерогарата на път за вкъщи. А може да го е вземал от нейните запаси. Всичките му подаръци бяха празни символи, оплакваше се Пилар, всичките му мили прояви – повърхностни, на юруш. Франсин се оттегли, свали ръцете си от раменете на Мариана, сякаш беше пипнала нещо горещо до изгаряне.

– Не сме се виждали от толкова ужасно дълго време, скъпа. Исках да ви пиша още в момента, в който баща ви почина, и щях да дойда на мемориалната му служба. Но имах концертен ангажимент, който не можех да отменя. – Тя сключи ръце, а очите и се напълниха със сълзи. – Неговата смърт ни се отрази дълбоко. Той ще ни липсва ужасно.

– Да – додаде Клод. – толкова трудно ни беше, маман плака със седмици. Бяхме, все още сме, толкова разсипани. Каква загуба.

– Как се чувствате, Мариана? – попита Франсин.

– Тъжна съм, разбира се – отвърна тя студено и заобиколи масата. Чакаше адвокатът да й посочи къде да седне. Той го стори и тя се настани. Но защо, попита се тя и започна да трепери, присъстваха тук тези двамата? Мадам Розел трябва да е не по-малко от седемдесет сега, макар да не й личеше. Защо я бяха поканили да дойде в Бостън и в кантората на Бийчър?

Помъчи се да си представи причина. Може би тези двамата възнамеряваха да й отправят предложение да откупят страдивариуса? Може би баща й се беше разпоредил те да имат възможността да купят Лебеда първи, правото на първия отказ? Пред нея на масата имаше бележник и химикалка.

– Каква загуба – рече Клод отново. – Сигурно ви е тежко. Чувал съм, че вие двамата сте били толкова близки. – Мариана се обърна и оглеждайки го, установи, че е тревожно привлекателен. Не можеше да откъсне очи, макар че майка му се помъчи да отвлече вниманието й.

– С какво се занимавате сега? – попита Франсин.

– Имах доста неща, за които да се погрижа – отвърна Мариана, – както можете да си представите. Той никога не е обръщал внимание на работите си – тя поспря, почувствала неудобство. – Имам предвид финансовите си работи, естествено.

Бийчър предложи да започнат със срещата. Клод издърпа един стол и седна до нея, като подпря ръката си на гърба на нейния стол, докато Франсин се върна на собственото си място в другия край на масата. Мариана благодари на Клод за чашата вода, която й сипа, после бързо отвърна поглед. Привличаше я – силните, ъгловати черти на лицето му, смесицата от самочувствието на зрял мъж и искреността на момчешкия му чар.

Имаше тъмносини очи и гъсти къдрици, руси като на майка му. Тя знаеше много малко за него, макар да беше чела рецензии, естествено, които Александър непрекъснато й даваше. В Европа той беше изгряваща звезда, много ангажиран и уважаван, и в писмото си баща й го наричаше „моят музикален наследник“.

– Моля за вниманието ви. Можем да започнем.

Бийчър благодари на всеки от тях, че е дошъл. Беше планирал тази среща, както Клод добре знаеше, така че да съвпадне с неговия дебютен концерт в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува два пъти до Америка. Той пожела на младия челист успех. Щом погледна към Мариана, се усмихна.

– Трябва да подчертая, че това беше негово недвусмислено желание – да бъдем заедно в тази стая.

Докато Бийчър дърдореше: „Има обичайните заявления като „в добро здраве телом и духом“, обичайните отхвърляния – „то отменя всички предишни подобни документи, и др.“, Мариана се мъчеше да потисне трепета, който вълнуващата близост на младия Розел до нея й причиняваше, ръката му, метната на гърба на стола й, която почти я прегръщаше. Обърна се рязко, за да го погледне, и установи, че той също се е втренчил в нея, очите му – дълбоки езера на безпокойство и съчувствие. Бийчър продължаваше да говори:

– ...и обичайните малки дарения на икономки и роднини – на племенника на баща ви, мисля, понастоящем жител на Израел, и на Дружеството на челистите и на Мемориалния фонд „Кусевитцки“ в Тангълуд. И така нататък, и така нататък. Разбира се, с удоволствие бих обсъдил всяка от тези точки в подробности, но никоя от тях не би трябвало в този момент да ни притеснява. Вместо това и отново според точните инструкции на Александър Фелдмън трябва да ви информирам лично за основните дарения в това завещание. Въпроси?

Всички поклатиха глави. Мариана се мъчеше да не поглежда към Клод. Ръцете й трепереха.

Адвокатът продължи, намествайки очилата на носа си:

(1) На дъщеря си Мариана Фелдмън оставям имота си в Стокбридж и всичките си акции, спестявания, пенсии и лични вещи.

(2) На Мариана оставям колекцията си от девет копия на Сребърния лебед, които съм купувал или поръчвал на майстори на струнни инструменти, и колекцията си от лъкове, с която да се разпорежда както намери за добре.

(3) На Мариана оставям всичките си документи и музикални партитури.

(4) На Клод Розел, като признание за големия му музикален талант и специалните му отношения с мен като мой надарен ученик, а и защото дъщеря ми вече не се изявява като соло музикант, оставям виолончелото „Страдивариус“ от 1712 г., познато под името Сребърния лебед.

Мариана бутна назад стола си и рязко се изправи.

– О, не, това не може да е истина. Прочетете го пак – извика тя. И докато Бийчър повтаряше последната точка, тя се разплака. Александър я беше предал. Клод протегна ръка към нея, но тя я избута настрана. Бързо грабна чантата и палтото си и избяга от стаята надолу по обточения с книжни рафтове коридор и навън през вратата.