Сребърният лебед

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мариана

Мариана се върна в Стокбридж. Беше опаковала багажа си, докато Клод приготвяше своя, и възнамеряваше да се върне в „На път към Суан“ само за да вземе челото си и документите, които беше обещала на Баум, както и да затвори къщата. По радиото слушаше как Мъри Перая свири Impromptus на Шуберт. Страшно й се искаше да се чувства спокойна. Клод й беше обещал да се видят след шест седмици.

Изцедена и самотна, тя приключи задачите си в къщата и реши да прекара нощта в „Ред Лайън Ин“ на главната улица в Стокбридж. Запази си маса за вечеря в седем часа. Това успокояващо старинно местенце с люлеещи се столове по извитите по цялата фасада веранди, с многото комини и старинното си очарование беше любимо на родителите й. Често бяха вечеряли там като семейство.

Регистрира се на рецепцията и влезе в стария асансьор, приличен на кафез за птици, за да се качи до втория етаж. Тапетите в стаята й бяха с цветна щампа в старинен американски стил с червени рози на зелени стебла. Имаше парцалени черги и огнище с две цепеници, поставени на кръст. „Ред Лайън Ин“ се намираше на ъгъла на Главната улица от повече от двеста години. Тук Мариана се чувстваше в безопасност. Съблече се и си напълни ваната. Тя беше дълбока, макар и къса, с лъвски крака и старовремски кранове. Отпусна се в нея, изпъна крака над завития емайлиран ръб и остави водата да капе по пода от пръстите на краката й. И макар горещата уханна вана да успокои тялото й, съзнанието й беше неспокойно. Да разкаже ли на Клод за аферата на майка му с баща й? Защо трябва тя да е приносителят на тази новина, която би го направила нещастен?

Всъщност ето нещо добро, което произлезе от цялото това нещастие. След като Пиетовски я напусна, не и се струваше възможно да се остави отново да се влюби толкова дълбоко. А сега започваше да осъзнава, че Клод я е разбудил. Тялото й вибрираше от живот, влюбваше се.

Мобилният й телефон иззвъня. Изтръска сапунената пяна от пръстите си и го вдигна от трикракото столче до ваната.

– Здравей, любов моя.

– Клод...

– Самолетът ми има закъснение. Все още съм в клуба на „Логън“ и не съм мислил за нищо друго, освен за теб. Вече ми липсваш ужасно. Къде си сега?

– В „Ред Лайън Ин“, във ваната – колко изпълнен с топлота звучеше от това разстояние.

– О, боже – простена той, – а аз съм в чакалнята на аерогара.

– Реших да остана тук и да се насладя на спомена за всеки един миг от времето ни заедно.

– Това аз ще правя пък в самолета...

– Следващия път ще те доведа тук и ще те запозная с любимия сервитьор на баща ми. Той е почти на неговата възраст и ръцете му треперят. Не си поръчвай супа. Купата ще бъде празна, когато стигне до масата – тя замълча. – О, Клод, кога ще те видя пак?

– Няма да чакаме дълго.

– Но кога?

– Веднага щом програмата ми го позволи, любов моя.

След като си казаха довиждане, Мариана излезе от ваната, изсуши се и се вмъкна в леглото с балдахин. Светлината отвън потъваше, когато тя заспа.

На вечеря Мариана бе една от неколцината гости, избрали да се хранят навън. Настанена на малка маса в кръг от светлина, тя си поръча старомоден коктейл и отвори менюто. Придърпа шала върху раменете си. Вечер времето захладняваше.

Година преди Александър да умре, двамата бяха дошли тук, за да се нахранят в основния салон. Тя придържаше баща си за лакътя, помагайки му да изкачи стъпалата на верандата. Той беше се привел и използваше бастун. Придвижваха се бавно. Беше януари и по главната улица блестеше сняг. Малцина бяха посмели да излязат навън. През последните години, преди Александър да спре да излиза от къщата, посещенията им в „Ред Лайън“ бяха по-скоро спазване на някакъв ритуал, отколкото начин да се нахранят. Александър почти не ядеше. Обичаше да казва, че апетитът му за всичко друго, освен за музика, е напълно изразходван. Въпреки това си поръчаха по питие и споделиха една ранна вечеря, докато персоналът го обгрижваше омаян, сочеше снимката му с автограф, поставена в преддверието, хвалеше го колко добре изглежда и го питаше как прекарва времето си напоследък. Той видимо живна. Изброи им цял списък от ученици и изтъкна от колко отдалеч са дошли, за да седнат в краката му. Назова държавите, от които идваха, концертите, които изнасяха, конкурсите, които печелеха. Келнерите твърдяха, че му завиждат, а келнерките го ласкаеха: „Все още тъй висок и красив, г-н Фелдмън. Все още толкова активен“. И тъй като открай време си беше нарцистичен, Александър се разтапяше от тези коментари. Тя почти не усещаше как той попива енергията от това внимание. В миг спираше да се оплаква от трудностите на старостта, от щетите, нанесени върху самоуважението му, от увреденото си зрение.

– На деветдесет си, татко – казваше му тя. – Естествено, че зрението ти ще отслабва. И моето е увредено, а още нямам четирийсет.

– Направо детенце.

– Само в твоите очи, а както сам признаваш, те не са особено добри – тя чукна чашата си в неговата. – За твое здраве.

– О, Мариана, нямаш представа – нямаш представа дори какво е да си на деветдесет. Сам съм останал от своето поколение, всичките ми приятели са мъртви и скъпата ти майка вече я няма – тук той поспря за по-голям ефект. – Поне ушите са ми останали.

– А те щяха да са още по-добри – скастри го тя, – ако носеше проклетото слухово апаратче за шест хиляди долара, което настояваше да купим.

– Чувам музиката и без него. Какво друго ми е нужно да чуя?

– Ще чуваш онова, което ти казвам.

Той се засмя.

– Да. Ето сега вече имам причина да го изхвърля.

Тези обиди преливаха от нежност и любов. Но невинаги беше така. Преди той често я притискаше и тормозеше. Първо беше казал, че няма да й бъде учител, твърде често го нямало вкъщи. След като реши, че не съществува друг достатъчно добър, я пое. Не можеше да понася, когато критиките към свиренето й, които обилно раздаваше, я разплакваха. Направо побесняваше. Не разбираше ли тя какъв подарък й прави? Не беше ли наясно, че един велик артист трябва да бъде корав? Свидливо раздаваше похвали, но бързаше да критикува всички нейни музикални идеи, които не идваха от него или пък за които се досещаше, че произлизат от Старкър.

В отношенията с публиката си Александър проявяваше невероятен чар и остроумие. На учениците си предлагаше поддръжка, даваше им назаем пари и инструменти, пишеше препоръките им за работа, подготвяше ги за рецитали и често ги канеше в „На път към Суан“ през лятото. Но станеше ли дума за уроци, ставаше строг. Можеше да проявява ужасна жестокост, избухваше като вулкан. Наговаряше всичко, което му минаваше през ума, колкото и да беше гадно и неоправдано. Често го беше дочувала откъм студиото; беше тираничен, рязък и лишен от такт, но винаги, винаги прав. Учениците му го боготворяха, ала и се страхуваха от него; връщаха се отново и отново, от големи разстояния, за да се обучават.

Но той не им беше баща. Решението да стане първокласна солистка било предварително взето вместо нея поради големия й талант, твърдеше Александър, и тя трябваше да носи отговорност за този талант.

„Аз ти дадох този талант – заявяваше той. – Не ми го хвърляй обратно в лицето!“ А веднъж, по време на един особено труден урок, когато бе посмяла да се опълчи срещу съветите му, и беше казал: „Никога не съм те искал. Не исках дете. Не си нищо друго освен албатрос – нещо, от което майка ти имаше нужда“. Това се беше запечатало неизлечимо в съзнанието и.

Един път изявленията му я объркаха тотално. Александър често твърдеше, че жените просто не са талантливи като мъжете – не било предвидено жените да имат голяма кариера в музиката. Нямали нито творческите заложби, нито издръжливостта. Този живот бил твърде труден. Те не можели да бъдат щастливи или удовлетворени, ако нямат съпруг и деца. „Разбира се, ти си по-особен случай – казваше й в заключение. – Ти си моя дъщеря – огледално мое копие. Двамата с теб сме си лика-прилика, от един дол дренки.“

В последните години, когато очите му вече отслабнаха, тя му четеше. Малко от сферата на литературата го интересуваше, но я молеше да му чете новините и страницата за изкуство от „Ню Йорк Таймс“ всеки ден. Двамата се натъжаваха от лошите отзиви за музиканти, които познаваха, а дори и за онези, които им бяха непознати, ако рецензиите бяха достатъчно неприятни, за да породят съчувствие.

„Кои хора биха го направили, Мариана? – казваше Александър раздразнено. – Кой би искал да е музикант? Работиш с години, през цялото си детство, овладяваш един инструмент и се упражняваш всеки ден от живота си, за да ти каже някой тъпанар, че не си добър, или пък че си бил, но вече не си, или че интерпретацията ти на еди-кое си е повърхностна, твърде бърза, твърде бавна, фалшива. Чувстваш се унизен, бесен, но няма какво да сториш. И кой всъщност е бил идиотът, написал въпросната рецензия? Някой, дето преди е писал за спортните рубрики!“ – той буквално плюеше от възмущение. „Ах, каква ужасна работа. Вдигаш си главата над земята само за да стрелят по теб.“

Мариана въздъхна. Той не вярваше в думите си. Достатъчно наясно беше какви награди може да пожъне човек от една успешна музикална кариера.

„Трябва да бъдеш силна – продължаваше той обвинително. Тя забелваше очи. Макар че той самият беше получил само няколко лоши отзива през живота си, спомняше си всяко жило от всеки един от тях, дума по дума – и те продължаваха да го разтрисат дори четирийсет-петдесет години по-късно. – Никога не си била достатъчно силна, миличка. Нямаш самоувереност. Трябваше повече да приличаш на мен. Желязна.“

„Да, трябваше“ – съгласяваше се тя.

„Не знам какво се случи с теб“ – казваше й и кимаше тъжно с глава.

В началото смела и уверена на сцената, в края на двайсетте си години тя бе започнала да губи самочувствието си. Удоволствието от пътуванията намаля. Стресът от представленията, непрекъснатият поток от непознати, с които трябваше да вечеря късно след концертите и които я въвличаха в безсмислени разговори, мъжете, които се мъчеха да я прелъстят – всичко това й отне желанието да гони голяма международна кариера, както и безмилостните критики на баща й за концертите, които посещаваше, макар че те не бяха много. Той беше ангажиран със собствената си програма и освен това отказваше да посещава нейни концерти, ако се организираха в зала, където самият той не е бил ангажиран. Тя започна все повече да изпитва страх преди концерт. След като Антон я напусна, преди всяко изпълнение се парализираше от страх, главата й се замайваше от паника. Черни петна се мержелееха пред очите й. Сърцето й биеше до пръсване. Нищо не помагаше – нито психотерапия, нито лекарства, бисове на крака или пък блестящи отзиви.

През зимата на 2002 г. отиде сама във Вашингтон, за да свири концерта на Дворжак с Националния симфоничен оркестър, първият и по-голям концерт, откакто Пиетовски се бе върнал при жена си. Макар че баща й и предложи да свири на Лебеда, предпочете вилома. Все по-суеверна, тя следваше непрекъснато усложняващи се ритуали, които й даваха увереност, но пък я караха да се чувства все едно е полудяла. Опаковаше роклята си в три едни и същи торби за химическо чистене, завързани с кадифена панделка; носеше със себе си познати предмети, за да ги постави край леглото си в хотелската стая; ядеше само определени храни в определено време и четеше едни и същи стихове на глас в следобеда преди излизането си на сцена. Бяха и предписали бета-блокери, за да й помогнат да е спокойна, но тя не ги пиеше, защото бе убедена, че ще попречат на концентрацията й и ще я направят по-отнесена.

Сутрешната репетиция във Вашингтон мина добре. Диригентът имаше усет към нейното свирене и й направи комплимент за интерпретацията. Концертната зала беше празна и настроението – отпуснато. Беше свирила Дворжак много пъти. Но в течение на следобеда започна да усеща как губи контрол.

Същата вечер, докато излизаше на сцената с челото в ръка, облечена в смела червена рокля, усети как я заля вълна на световъртеж. Светлините бяха твърде ярки, сцената се люшна пред очите й Беше ужасяващо. Объркана, тя спря и се подпря на инструмента. Членовете на оркестъра се обърнаха да гледат излизането й, а публиката стана на крака да я приветства. Мъчейки се да запази присъствие на духа, тя се отправи директно към стола си, без да се ръкува с концертмайстора и диригента, ужасяващо нарушение на обичая. Дишаше тежко. Диригентът изчака, докато вдигне лъка си, за да му даде знак да започне. След пет минути свирене, тя загуби нишката на музиката и не успя повече да я намери. Беше потънала в пот. Диригентът спря оркестъра и я погледна обезпокоен, като предложи да подхванат музиката отново от някое удобно място. Но тя не чуваше оркестрантите, толкова силно бучаха ушите й. Засрамена и отчаяна, стана, за да напусне сцената, но припадна, докато минаваше покрай цигулковата секция. Някой подхвана виолончелото й, а тя се свлече на пода. Музикалният свят се наелектризира при новината за проваления концерт. Мариана бе спешно откарана в болница, където лекарите не откриха нищо тревожно.

Александър беше в Европа, за нейно голямо облекчение. Тя се върна в Ню Йорк и отиде директно в апартамента на родителите си, защото не бе в състояние да отиде сама в своя. Влезе тихо, остави на пода куфара и челото си и тръгна към стаята на майка си. Пилар лежеше в болничното си легло, по отслабналото й лице играеха бледи слънчеви лъчи, тръбите на кислорода бяха прикачени към нея. Следобедната сестра седеше тихо на един стол близо до леглото, докато Пилар спеше, но щом Мариана влезе в стаята, се изправи и застана до нея.

– Майка ти не се справя добре, Мариана – продума тя. – Все по-объркана става и дишането й не е добро. Радвам се, че се върна у дома – и после напусна стаята.

Мариана придърпа един стол и склони глава към леглото на Пилар. Хвана ръката на майка си, но реакция не последва и тя се разрида.

– Моля те, слушай. Моля те, помогни ми, мамо. Имам нужда от теб – огледа лицето на майка си и заговори още по-припряно. – Изслушай ме. Имам нужда от помощ. Мамо, искам да умра. Татко толкова ще се засрами от мен. Толкова ме е срам, абсолютно се провалих. Опозорих и двама ви.

Пилар отвори очи. Загледа се с празен поглед в дъщеря си, потупа ръката й и пак заспа.

Престарелият келнер донесе на Мариана коктейла, куцукайки към масата и през салона. Тя си спомни, че помогна на баща си да иде в мъжката тоалетна онзи последен път, когато бяха дошли да вечерят, и го изчака отвън пред вратата. Той доста се позабави и накрая я помоли да влезе вътре. „Опиках се, Мариана – призна й. – Какво да направя? Ужасно ли изглежда панталонът ми?“ Тя го накара да се завърти бавно на ярката светлина в тоалетната и го увери, че никой няма да забележи. Забеляза малко влажно петно върху лявото му бедро. „Нищо не е, татко. Никой няма да забележи. Но може би ще се чувстваш по-сигурен, ако носиш нещо като памперс, когато излизаме – заради себе си, за да не се притесняваш.“

Той я погледна с изгарящ поглед. „Никога, никога!“

„Кажи го три пъти, и ще цитираш „Крал Лир“.“ Но Александър не регистрира препратката и не се засмя.

На път към масата Александър я хвана за ръката. „Знаеш колко много те обичам, миличка, и колко съм ти благодарен за помощта. Ти си моята сладка дъщеря. Какво бих правил без теб? Винаги си била в центъра на живота ми.“

Дай му половин чаша мартини, помисли си тя, и веднага става сантиментален. Но бедняците не могат да избират. Точно както и майка й, щеше да вземе колкото любов й предлагаха и да се помъчи да повярва. Вдигна чаша към него. Това беше последната им вечеря в ресторанта.

През седмицата, след като Клод замина, Мариана се срещна в Манхатън с Хенрих Баум. Беше й оставил съобщение, с което я канеше да вечерят в „Бела Роса“, един модерен ресторант на Лексингтън Авеню. В осем същата вечер го откри, кацнал на високото столче край бара, да си пийва вино. Махна й, когато влезе, и тя тръгна към него.

– Радвам се, че те виждам. Изглеждаш добре. Какво ще пиеш?

Тя си поръча коктейл „Сайдкар“. След тишината на Стокбридж отекващата шумотевица на тълпата край бара я блъсна неприятно.

– Съжалявам за Лебеда, Мариана. Току-що идвам от търг, където една цигулка „Амати“ получи рекордна цена. Тези страхотни инструменти непрекъснато си качват стойността.

– Ами, нека се надяваме, че същото ще се случи и с по-новите – тя му подаде папката с документи, описващи всички копия на Лебеда, и двамата обсъдиха стойността и качествата на всяко от тях. След второто питие Баум я прегърна и я попита – нали в крайна сметка бяха стари и близки приятели – дали иска да си легне с него. Не беше първият път, в който я питаше.

– О, за бога, Ханс, та ти се възползваш от едно сираче – тя го отблъсна, разсмяна. – Все едно да спя с чичо си! Интересно, но непрепоръчително.

– Какви скрупули, Мариана – отвърна той раздразнено. – Ти сякаш винаги си харесвала по-стари мъже.

– Върви по дяволите, Ханс – скастри го тя. Управителят ги покани на масата им. Мариана, с широки крачки, като щъркел, тръгна пред търговеца на инструменти. Въведоха ги в полукръгло сепаре, където двамата се отпуснаха върху меки червени кожени възглавници. Сервитьорът ги попита дали искат по още едно; тя отказа. Ханс имаше нещо на ум, виждаше се, затова искаше главата и да е бистра.

– Само вода, моля.

Баум си възвърна достойнството и поръча бутилка „Пулини-Монтраше“. Накрая, след като дълго изучава менюто, рече:

– Знаеш, че имаше разни клюки за баща ти...

– Да?

– За любовните му афери. Не може да не си ги чувала, докато растеше. Той много привличаше жените, беше изключително харизматичен. Беше известен Дон Жуан. Хората все го коментираха, но никой не знаеше каква точно е истината.

– Да, любопитно е, нали ? – тя извърна поглед. – Другите сякаш винаги се интересуват от любовния живот на хората на изкуството, на звездите. Не знам защо го намират за толкова вълнуващо. Ако баща ми беше имал всички връзки, които му приписваха, нямаше изобщо да има време да свири на виолончело. Всичко това бяха неоснователни слухове, които нараняваха майка ми.

– Аз се притеснявах единствено за теб. Ти загуби нещо, което трябваше да бъде твое, Мариана. Как ще осигуриш бъдещето си?

– Имам банковите му сметки, всички притежания и имотите му в Беркшир. Не ме е оставил да бедствам. Ще бъда наред. Ще се върна към преподаването – тя докосна ръката му. – Ханс, това всъщност не е твоя работа. Твоята задача е да продадеш копията.

– Добре. Но моля, кажи, когато решиш да стане моя работа. Ще чакам – Баум направи знак на сервитьора. – Би ли желала да си поръчаш, скъпа?

Тя приключи вечерята колкото може по-бързо, като се оправда с умора. Не спеше добре, откакто Клод си тръгна. Не беше й се обаждал. Преди да спре такси тръгна нагоре по Лексингтън Авеню, за да се отърси от неприятното чувство от вечерта, прекарана с Баум и мина покрай Еврейския младежки дом на Деветдесет и втора улица. През есента преди деветдесетия му рожден ден приятели и музиканти бяха почели Фелдмън с концерт там. Стотици присъстваха. Показаха филм за живота и кариерата му – филм, в който той изобщо не споменаваше за съществуването на Пилар и Мариана. В полунощ двамата с баща й взеха такси до хотела си. Той беше пил твърде много шампанско.

– Миличка – заяви, като я потупа по ръката, – през целия си живот съм искал само едно нещо за теб.

Мариана стаи дъх. Какво е искал? Дали е успяла, или се е провалила да удовлетвори неговото желание?

– Исках, преди да умра – довърши той, – да ме видиш почетен по начина, по който тази вечер ме почетоха, за да знаеш колко високо съм бил ценен.