ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана


Първите дни на лятото бяха горещи. Клод беше заминал преди седмици и Мариана се чувстваше неспокойна, не я свърташе. Непрекъснато мислеше за него и се чудеше защо не се обажда, вманиачено проверяваше съобщенията си. Понякога имаше чувството, че едва диша, друг път пък избухваше в сълзи. Тъй като се надяваше да се види с него в Европа след турнето му, всеки ден проверяваше цената на самолетните билети до Швейцария на компютъра си. Откакто й звънна, за да я успокои, че жив и здрав е пристигнал в Милано, не се беше обаждал. Знаеше, че пътува във Франция, Германия и Холандия, и се мъчеше да си спомни програмата му. Но мълчанието му я измъчваше. Той не отговаряше на съобщенията й. Сякаш беше напуснал тази планета.

Мариана се помъчи да убеди себе си, че липсата на реакция не означава повече от това, което баща й навремето твърдеше, когато самият той пътуваше. Но после се сети какво в действителност бе прикривало то и безпокойството и се удвои. Защо не и отговаря?

Накрая, макар че ругаеше себе си, че се е предала, тя прегледа стария телефонен тефтер на Александър и откри номера на Франсин Розел в Монтаньола. Набра я. Докато звънеше, осъзна, че й трябва някакво извинение. Франсин отговори „Ало, ало?“ и Мариана с рязък, делови тон заговори:

– Здравейте, мадам Розел, обажда се Мариана Фелдмън. Звъня ви от Ню Йорк. Трябва да обсъдя с Клод нещо, свързано с концерта в Тангълуд. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?

Тя осъзна, че беше подходила съвсем директно. Едва имаше воля да разговаря с тази жена. Франсин обаче се показа добронамерена.

– Как я караш, мила моя?

Мариана се насили да прозвучи сърдечно. След като размениха любезности, тя отново попита за Клод. Знае ли майка му къде се намира?

– Не съм съвсем сигурна къде точно е днес, но винаги можеш да му звъннеш на мобилния телефон. Аз говорих с него сутринта. Отиваше към аерогарата в Берлин.

Тя почувства как у нея се надига гняв. Така – значи Клод отговаряше на телефона си.

– Не сме се чували, откакто той напусна Америка. Две седмици – почти три. Добре ли върви турнето му?

– А, в такъв случай не си чула новината – весело се обади Франсин. – Разбира се, той би искал да знаеш, че двамата със Софи, приятелката му, решиха да се оженят. Всички тук сме много развълнувани. Тя е прекрасно младо същество.

– Извинете, кой?

– Софи фон Ауер. Двамата са заедно от доста време. Когато той се върна от Америка, се сгодиха.

Ножът, който вече бе пробол сърцето й, се завъртя по-надълбоко. Мариана затвори очи. След миг вече беше в състояние да каже:

– Какво хубава новина, мадам Розел. Радвам се за тях. Кога ще бъде сватбата?

– Съвсем скоро. Веднага щом той намери време. Софи, разбира се, трябва да се справи с цялото планиране, поради невъзможната програма на Клод. Убедена съм, че ще ти се обади, но ще му предам, че си звъняла. Както можеш да си представиш, той беше изключително зает.

Мариана се насили да прозвучи сърдечно:

– Да, чудесно мога да си го представя. Благодаря и поздравления – на съпруга ви също.

Казаха си довиждане и затвориха.



Пилар го наричаше игра с огъня. Това беше фразата, която майка й използваше за действия, свързани с някаква степен на опасност – от качването й на катерушките като малка до това по-късно да постави на изпитание избухливия нрав на баща си и да се влюби. Когато за първи път чу тази фраза, смисълът й беше съвсем ясен: тя, в компанията на едно друго четиригодишно дете, се мъчеше да пали клечки кибрит и след като успя, пусна една клечка върху коляното на другарчето си. Изгори я, а после я наказаха. Това беше то да играеш с огъня – истинското нещо. По-нататък стана метафора и винаги изразяваше дълбокото недоверие, което Пилар изпитваше към мъжете.

Мариана се бе опитвала да не се залъгва. Опасността, която една любов с Клод би представлявала, й беше съвсем ясна още от самото начало. Дори само силата на желанието и бе достатъчно предупреждение, че нещо вулканично се е запалило в нея. Трябваше да вини единствено безотговорното си поведение. Предварително бе имала пълна информация, след като бе прочела писмото на Александър, за възможните усложнения: дългата любовна връзка на майка му с баща й, дарението на страдивариуса и простия факт, че Клод живее в Швейцария. Наоколо й бе гъмжало от малки предупредителни сигнали, въпреки това тя се втурна в дълбоките засмукващи води задъхана и амбицирана.

Не и беше за пръв път. Обектът на най-първата й любов, един напет латвийски двайсет и три годишен челист, който учеше при Александър, я водеше в апартамента си след ежеседмичните си уроци, за да я освободи от девствеността й. Тя току-що бе навършила петнайсет. Макар и решен да успее, той се бе провалил и след като стана ясно, че е твърде млада и уплашена, я заряза. И не стига, че я нарани и обиди, ами я потупа по главата и я нарече „детко“, когато следващият път дойде на урок. Тя го изчака да влезе в антрето, после се разрида в стаята си и си запуши ушите, за да не го чува как свири, макар че още си спомняше как гласът на Александър крещи: „Иван, тази фраза е вулгарна. Не можеш ли с повече чувство? Звучиш като циганин.“

Александър разпали у нея пламъците на недоверието, които Пилар беше запалила. Изнасяше й лекции за това как мъжете неминуемо изневеряват. Мъжете действат прибързано и плиткоумно. Те искат едно-единствено нещо и след като им го дадеш, си тръгват. И да не им дадеш онова, което очакват, пак ще си тръгнат. Мъжете, казваше и той, не са способни на вярност. Не им е в природата. Тях ги е грижа единствено за хубав секс и успешна кариера. Посланието на Александър трябваше да й подскаже за собственото му поведение. Но това, за което сега знаеше, че е било самоописание, навремето й се струваха мъдри и защитни думи, чиято цел беше да я предупредят. Чак по-късно, когато хората прецениха, че тя е достатъчно голяма, за да чуе слуховете и да хвърлят светлина върху клюките за женкарската същност на баща й, тя осъзна, че самият той е един от тези копелета, за които я предупреждаваше. Познавал е добре типажа.



След разговора си с Франсин Мариана побесня. Цялата почервеня, зави й се свят. Клод беше страхлив и лъжлив грубиян. Защо я бе излъгал тъй нагло? Гневът й се обърна в терзания. Как е могла тъй болезнено да сгреши в преценката си? Ще се ожени ли той за тази Софи фон Ауер? Изобщо нищо ли не бе изпитвал към нея? Трябва ли да го остави ненаказан? Можеше ли да му позволи да й открадне сърцето и страдивариуса с такава лекота, тъй безгрижно?

На следващата сутрин тя вдигна телефона и се обади в „Баум и Фернан“. Когато секретарката я свърза, каза:

– Ханс, Мариана е. Помниш ли предложението, което ми отправи в „Бела Роса“?

– Кое от всичките? Мисля, че направих няколко?

– Предложението ти да ми помогнеш.

– Да.

– Обаждам се да ти кажа, че Сребърния лебед току-що отново стана твой проблем. Искам си го обратно. Той е при теб.



Срещнаха се следващия следобед. Мариана се отправи уверено към офиса му. Той не я попита защо е променила решението си. Тя се държеше студено и официално – беше бясна.

– Не искам Розел да получи Лебеда – заяви.

– Не съм шокиран да чуя това – той си играеше с една писалка върху бюрото.

– Баща ми ме излъга. Беше ми обещал Лебеда.

Баум остана замислен.

– И какво по-точно имаш предвид?

– Искам да продадеш челото. Изнеси го извън страната. Продай го на първия, който ще се съгласи да го крие в продължение на няколко години. Можеш да кажеш, че е бил откраднат.

– Клод Розел наистина притежава инструмента, скъпа моя.

– Притежанието е девет десети от закона, а челото се намира тук, в магазина ти.

Баум я изгледа.

– Много е рисковано. Това, за което ме молиш, си е направо престъпление.

Мариана знаеше, че на него много вероятно му е хрумвала същата идея. Беше обръщала внимание на разговорите в магазина му, когато идваше тук с баща си. Баум не беше изградил нито богатството си, нито репутацията си единствено с помощта на честността си. Беше го чувала да говори за избягване на данъци, за незаконни транзакции и измами при надценяване на стойността – естествено, те винаги се отнасяха до другите търговци, – за фиктивни родословия и неточно идентифицирани инструменти, но никога и буквално за кражба.

– Интересуваш ли се, Ханс?

Той се облегна на стола, като притисна връхчетата на пръстите си едно в друго.

– Както можеш да си представиш, Мариана, много колекционери и челисти – и професионалисти, и аматьори – биха желали да притежават това виолончело. То е рядък шедьовър. Изключително малко инструменти могат да се сравнят с него. Стойността му е дори още по-висока, защото Александър Фелдмън го е притежавал и е свирил на него. Баща ти ми поръча да намеря най-високата цена. Той вярваше, че ще има някоя фондация или частен колекционер в Азия или Казахстан, или пък някое подобно място.

– И ти намери ли?

– Да, открих подобен клиент. Този човек от няколко години възнамерява да купи Лебеда и всичките му копия след смъртта на баща ти, може би само без вилома. Това беше сделка, свършен факт, така мислехме, тъй като Александър ни даде да го разберем така.

– Ханс, взел ли си авансово пари от този човек?

– За жалост, да. Имахме споразумение с твоя баща, още когато за първи път му заех парите, за да купи Лебеда, години преди ти да се родиш. Споразумяхме се аз да получа още пари или от продажбата на челото, или от наследството му, след като умре. За зла беда не сложихме нищо на хартия. Предполагах, че ще уважи нашето споразумение, тъй като аз му дадох възможността да купи виолончелото в момент, когато нямаше никакъв кредит.

– Тъй че той и теб е предал...

Баум не реагира. Тя настоя:

– Ами ако го беше оставил на мен и аз решах да го задържа, да не го продавам?

– Уверяваше ме, че в такъв случай ще бъда обезщетен от наследството му. Но когато ти се отказа от солова кариера през 2002 г., баща ти дойде да ме види. Каза, че е променил завещанието си. Щял да ти остави челото, при условие че аз го продам за теб и гарантирам финансовата ти сигурност. Тъй като ти вече не концертираше, не виждаше нужда да задържиш Лебеда. Той вярваше, че на него трябва да се свири.

– И какви условия ти предложи? – попита тя с нарастващ гняв.

– Трийсет процента.

Беше сигурна, че я лъже.

– Ти видя ли завещанието?

– Не, разбира се, не съм молил за това. Мислех, че имаме джентълменско споразумение. Бяхме стари приятели. Тогава взех големи суми в заем срещу бъдещото обещание, за да разширя магазина и бизнеса си.

– И сега си ядосан?

– Не мога да си изплатя дълга.

Тя скръсти крака. Почуди се за миг дали да не го убеди да се включи в нейната вендета и какво би поискал той в замяна.

– А клиентът ти? Той иска ли все още виолончелото?

– Той знае, че то не е мое и не мога да му го продам, Мариана. И не се интересува от кражби. Твърде късно е, решихме и двамата миналата седмица, когато най-сетне разбрахме, че Лебеда е оставен на Розел.

– Какво ще правиш сега? – попита тя.

– Нямам представа.

– Баща ми не се е проявил като почтен джентълмен, който държи на думата си – рече тя и се надигна да си върви.

Баум отвърна с горчивина в гласа.

– Боя се, че е така.


Загрузка...