Тайна с цвят на праскова

Десета главаМагьосникът

В късния петъчен следобед Пакстън изгуби търпение. Трябваше да види Уила. Защо мълчеше? Дали планираше да използва по-късно узнатото срещу нея? Пиянската свада пред „Веселяците“, признанието на Пакстън за Себастиан и най-вече откровеността на баба Осгуд създаваха плодородна почва за обществен скандал, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше сега — нови сплетни около Блу Ридж Мадам. Как изведнъж се оказа толкова зависима от жена, която почти не познаваше?

Пакстън подкара към квартала на Уила и паркира зад джипа й. Изопна рамене, закрачи енергично към вратата и похлопа. Все още беше светло и ароматът на летни ястия за вечеря се носеше из въздуха — нарязани домати, задушен зелен фасул, остър мирис на въглища. Когато Уила отвори вратата, контрастът между двете не можеше да е по-очебиен. Уила изглеждаше небрежно и естествено в джинси и къса блузка, изработена сякаш от големи кръпки. Пакстън носеше бежова рокля по тялото и изискано сако, което през целия ден пръскаше с препарат против намачкване.

— Пакстън! — възкликна изненадано Уила. — Влез.

— Притеснявах се, че няма да си вкъщи — каза Пакстън, когато влезе и Уила затвори вратата.

— Винаги съм вкъщи в петък вечер. Петък е ден за почистване. Забавлението е гарантирано в дома Джаксън!

Пакстън намести чантата върху рамото си.

— Тогава защо беше навън миналия петък?

— Бях на кулинарно парти, на което не възнамерявах да ходя.

„За мой късмет“. Пакстън пое дълбоко дъх и подхвана наболялата тема:

— Виж, Колин ми каза, че те е питал какво се е случило в петък, но ти си отказала да му обясниш. Очевидно не знае и за признанието на баба Осгуд.

Тя се поколеба.

— Мислех, че ще му кажеш. Очаквах да разкажеш на всички.

Уила смръщи вежди.

— Защо?

— От опит знам, че хората се радват повече, отколкото е необходимо, когато обстоятелствата се обърнат срещу мен.

— Е, Колин явно не знаеше, че полицията ме е разпитвала за баба. Реших, че сме от една и съща страна на барикадата. А и не сме сигурни какво всъщност се е случило, нали? — попита Уила.

— Права си. Не знаем истината — съгласи се облекчено Пакстън. — Ала според мен е абсурдно Джорджи да има нещо общо с този скелет. Винаги съм харесвала баба ти.

Настъпи многозначително мълчание.

— Няма проблем. Разбирам, че не можеш да кажеш същото за моята баба.

Уила й се усмихна извинително.

Пакстън се огледа смутено. В дневната беше пълно с кашони, които не бе забелязала миналата седмица. Очите й веднага се спряха върху красива сива рокля, разстлана върху един от кашоните. Тъканта беше обшита с мъниста и приличаше на осеяна с трептящи звезди. Пакстън пристъпи към нея и я докосна с благоговението на човек, който познава истинската сила на красивите дрехи.

— Великолепна е. Стара ли е?

Сигурно. Бюстието беше тясно, а широкият колан и разкроената пола напомняха стила в началото на 50-те.

Уила кимна.

— От 1954-а е. Етикетът не е свален. И беше в оригиналната кутия. Картичката вътре е недокосната. Коледен подарък за баба от Агата. Пазила я е през цялото време, но не я е обличала.

— Наистина са били добри приятелки, нали? — каза Пакстън, без да отлепя очи от роклята.

— Някога да. Така смятам.

Пакстън се отдалечи от роклята и посочи останалите кашони.

— Какво е това?

— Вещите на баба. Преглеждах ги. Тъкмо се канех да ги върна на тавана, когато дойде.

— Търсеше отговори? — заключи Пакстън.

Разбира се. Джорджи Джаксън не би наранила и муха. И Уила се бе заела да го докаже. Колкото до баба Осгуд обаче, Пакстън не бе сигурна на какво е способна. И тази мисъл я плашеше.

— Не намерих много — сви рамене Уила.

— Какво откри?

— Не се стремя да улича Агата, ако те глождят подозрения. Искам просто да разбера какво се е случило. Животът на баба се е променил из основи след тази година. И започвам да мисля, че Тъкър Девлин има пръст в това.

Тя отиде до холната масичка и запрехвърля купчина листове. Подаде на Пакстън разпечатката от стария вестник и обясни:

— Открих го в библиотеката.

Почука с показалец по зърниста черно-бяла снимка на мъж в костюм, застанал между две влюбени момичета. Роклите им напомняха стила на 30-те или 40-те.

— Това е Тъкър Девлин. На тази снимка е с Джорджи и с Агата.

Стъписана, Пакстън се приведе към снимката. Разпозна, разбира се, острите скули на баба си и големите й тъмни очи. Агата изглеждаше толкова щастлива. Пакстън не помнеше някога да я е виждала щастлива. Какво се бе случило? Къде беше изчезнало това момиче?

— Нещо ме притеснява — обади се Уила. — Дали е случайност, че са основали Дамския клуб точно по времето, когато е бил убит?

— Съвпадение е, естествено — отвърна припряно Пакстън. — Как е възможно да съществува връзка?

— Не знам. Знам само, че според вестника бабите ни са били верни приятелки. После пристигнал Тъкър Девлин и ненадейно те се превърнали в съпернички за вниманието му. Той изчезнал през август и те отново се сближили и създали клуба.

Пакстън потърка чело. Защо звучеше толкова логично?

— Моля те, не давай гласност на тази теория. И без това едва удържам юздите на клуба.

— Исках просто да го обмислим. Не смятам да казвам на никого — успокои я Уила. — Ще пийнеш ли нещо?

— Да. Благодаря.

Уила излезе от стаята и Пакстън седна на канапето, стараейки се да не си припомня колко зле се чувстваше последния път, когато се бе озовала тук. Върна разпечатките от вестника върху масичката и забеляза фотоалбум, върху който лежеше снимка. Взе я и я разгледа. Изглеждаше толкова обаятелен. Беше от онези мъже, способни да сринат цели цивилизации само с една усмивка. Защо ще го убива баба й?

Уила се върна с две бутилки ябълков сок и й подаде едната.

— Тъкър Девлин наистина е бил красив — каза Пакстън. — Разбирам защо бабите ни са се влюбили в него.

Уила я погледна объркано.

— Не е Тъкър Девлин. Това е стара снимка на татко. Открих я в албума. Питах се дали да я върна обратно или не.

Пакстън се взря отново в снимката.

— Какво?!

— Това е снимка на татко.

— Нима? Прилича досущ на Тъкър Девлин.

Уила остави бутилката и взе снимката от Пакстън. Погледна я, после вдигна разпечатката. Сравни двете. Приседна тежко до Пакстън. По лицето й се четеше разбиране.

— Божичко, толкова силно се опитвах да не повярвам.

След няколко секунди прозрението осени и Пакстън. Джорджи Джаксън е била бременна, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам — всички го знаеха. Ала никой не знаеше кой е бащата. Досега.

Това беше. Всичко се бе обърнало наопаки. Вече не ставаше дума само за историята на Пакстън — историята, която обичаше и закриляше, която я даряваше с чувство за принадлежност. Тази история принадлежеше и на Уила. И някак си двете бяха свързани. Нямаше как да пренебрегнат откритието, че Тъкър Девлин навярно е дядо на Уила. Уила трябваше да узнае какво се е случило със семейството й, независимо че това би могло да промени възгледите на Пакстън за нейното.

— Мисля, че се налага да поговорим с баба Осгуд — каза Пакстън.

По залез-слънце същата вечер Агата седеше на канапето в стаята си. Не виждаше, ала чувстваше как топлината се придвижва по лицето й милиметър по милиметър. Във въздуха се носеше едва доловим аромат на праскови, но той не я плашеше. Радваше се само, че сега Джорджи е неспособна да го усети.

Днес не пожела да вечеря в трапезарията и нареди да й сервират в стаята. Обичаше да се храни сама. Единственото, последното й удоволствие. И без това не изгаряше от желание да общува с хората тук. Беше твърде стара тепърва да завързва приятелства. Вече никой не я разбираше.

Не беше потисната. Никога не изпадаше в депресия. Беше прекалено хладнокръвна. Не харесваше, разбира се, настоящото си положение и особено откакто научи за реставрирането на Блу Ридж Мадам и за излязлото на бял свят тяло на Тъкър Девлин, все по-често и по-често се оттегляше в миналото.

— Бабо Осгуд? — долетя от прага гласът на внучката й.

— Какво правиш тук, Пакстън? Размина се с брат си — дървесното момче. Най-сетне дойде да ме посети. Донесе ми шоколад. Какво ми носиш ти?

— Уила Джаксън — каза Пакстън и влезе в стаята. До Пакстън отекваха други стъпки, до силуета й се мержелееше друг силует.

— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави Уила.

Уила беше палаво дете. Не злобно. Нито лукаво. Но въпреки това палаво. Агата бе го забелязала. И Джорджи го виждаше, но както и с Хам, вярваше, че ще успее да потуши необузданите пориви, напомнящи й за Тъкър Девлин, и да създаде възможно най-скромно и нормално семейство. Упорството й невинаги работеше в нейна полза. Всъщност Агата смяташе, че на Хам му е отредено велико бъдеще, стига майка му да не му вменява такова чувство за малоценност. Джорджи обаче се стараеше да уравновесява буйната магическа природа, опасявайки се Хам и Уила да не са я наследили от Тъкър. Бяха я наследили, разбира се. Но това не значеше, че ще злоупотребят с нея. Защо Агата не го беше казала на Джорджи?

— Щом и двете сте тук, всичко е ясно — каза тя сега. — Искате да узнаете какво се е случило.

— Уила открила нещо, наречено „Новини за уолсъвуотърското общество“. Сглобихме само част от картината.

— Вестникът на Джоуджоу Макпийт! — засмя се Агата, припомнила си какво огромно значение придаваха по онова време на рубриката. — Бях го забравила. Джоуджоу беше най-любопитната жена на света.

— Госпожо Осгуд, Тъкър Девлин ли беше баща на татко? — попита Уила.

Въпросът я порази на мястото, където някога беше сърцето й.

— Досетихте се, а?

— Какво се случи? — попита Пакстън и седна до Агата. Уила пристъпи от, крак на крак до прага на стаята. — Наистина ли го уби?

— Да — отвърна Агата.

В замяна на хилядите неща, които не можеше да даде на Джорджи, щеше да й даде поне това.

— Защо?

— Защото всички жени са свързани. Прилича на паяжина. Завибрира ли единият край на паяжината, зададат ли се неприятности, всички го усещаме. Ала най-често сме твърде уплашени, твърде себични или несигурни да помогнем. Не си ли помагаме обаче, кой ще ни подаде ръка?

— Значи си го убила заради Джорджи? — попита Пакстън, а тонът я издаде, че е подозирала други причини — не толкова благородни.

— Навремето с Джорджи бяхме близки като сиамски близнаци. Не мислех, че нещо би могло да промени това. Докато не се появи Тъкър Девлин. Трябва да разберете какви времена бяха. Преживявахме Голямата депресия, а на всичкото отгоре новият национален парк сложи край на дърводобива. Онези от нас, успели да запазят парите си, се опитваха да помогнат на обеднелите. Когато пристигна той, все едно отново оживяхме. Дните станаха по-светли, храната — по-вкусна. Той обещаваше на всеки да получи най-лелеяното. И ние му вярвахме. Целият град му повярва. Станахме му заложници. И отрано разбрахме, че не бива да му се изпречваме на пътя. Един старец, казваше се Ърл Йънгстън, се опитваше да ни отвори очите, че Тъкър е мошеник. Един ден му се опълчи открито и през нощта брадата му порасна четирийсет стъпки и го оплете в леглото. След това Ърл не обелваше нито дума и се бръснеше по шест пъти дневно. Не след дълго всички мъже и жени в града се допитваха до Тъкър, а всички момичета бяха влюбени в него. Той се погрижи за това. Защото знаеше, че най-добрият начин да се домогне до желаното е да прекърши онова, което ни вдъхва сила. Приятелството ни вдъхваше сила. И той ни раздели. Затова ревнувахме толкова, когато Тъкър се нанесе в Блу Ридж Мадам с грандиозните си планове да спаси града, превръщайки Джаксън Хил в овощна градина. Не стига, че Джорджи беше най-красивата сред нас, а сега той живееше в дома й.

Агата извърна глава. Чу количката с вечерята да приближава по коридора. Само този миг предвкусваше с нетърпение. Стомахът й се присви в очакване.

— Бабо? — обади се Пакстън.

Къде се намираше?

— О, да… Е, Джорджи се опита да ни отвори очите. Разказа ни, че Тъкър спи на тавана и често крачи неспокойно горе. Обясни ни как трескавата му природа заразява цялата къща. Мишките бягали, но птиците все се опитвали да влязат вътре. Често ни повтаряше: „Той е подъл. Не ме оставя на мира“. Но ние я намразвахме още повече, защото го искахме за себе си. След няколко месеца Джорджи започна да ни отбягва. Вече не посещаваше празненствата. Помислихме си, че ни смята за недостойни за нея. Ала всъщност е изпитвала страх и срам и когато ние й обърнахме гръб, е останала сам-сама.

— Защо се е страхувала и срамувала? — попита Уила.

— Там горе не се е разгаряла любовна история — каза Агата. — Тъкър я изнасилил. Това била една от причините да поиска да се премести в имението. Да се докопа до нея.

Младите жени притихнаха. Количката с вечерята наближаваше.

— Когато най-сетне събра смелост да ми каже, че е бременна, ме хвана такъв яд! Тя беше най-добрата ми приятелка и толкова пъти се бе опитвала да ми отвори очите за истината! Аз обаче позволих на ревността да застане помежду ни. Можех да го спра. Можех да сложа край на всичко.

— Значи го уби заради това, което й е сторил — обади се Пакстън.

— Не. Убих го, защото нямаше да спре. Измъчваше я. Ударих го с тиган по главата.

— Тиганът, който беше заровен с него — вметна Уила.

— Да.

— Никой ли не разбра? — попита Пакстън. — Сама ли го погреба под прасковата?

— Джорджи знаеше. Заедно го погребахме. И тогава там нямаше праскова. Поникна по-късно.

Някой потропа по вратата.

— Той все повтаряше, че във вените му тече нектар от праскови.

— Нося ви вечерята, госпожо Осгуд — каза момичето от столовата.

— Вървете си — каза Агата. — Искам да се нахраня.

— Но… — възрази Пакстън.

— Ако ви интересува още нещо, елате пак. Историята витае тук от седемдесет и пет години. Няма къде да избяга.

Чу как младите жени излизат тихо. Хареса й, че са заедно. Почувства се обнадеждена.

— Не ни подценявай. Направи го веднъж и гледай докъде стигна — заяви тя на Тъкър.

— Какво казахте, госпожо Осгуд? — попита момичето, тикайки количката към нея.

— Нищо. Оставете ме да се нахраня — нареди Агата и след миг добави: — И двамата.