Тайна с цвят на праскова

Петнайсета главаРиск

В понеделник Пакстън не си позволи обедна почивка, за да може да си тръгне по-рано от работа. Документи, изискващи подписа й, се трупаха върху бюрото в благотворителния център, милиони подробности за юбилейното празненство в петък очакваха доуточняване, но някои неща бяха просто по-неотложни.

Паркира пред „Харис & Асошиътс Риълти“, чийто офис беше разположен току до пазара за органични стоки. Влезе и видя Кърсти Лемън, която разговаряше по телефона, седнала зад бюрото си. Щом тя затвори, приближи до нея.

— Пакстън! — изненада се Кърсти. — Какво те води насам?

— Видях, че къщата на Тийл Стрийт още се продава.

— Да, продава се — предпазливо отговори Кърсти.

— Искам да я купя.

Колебливият и недоверчив поглед на Кърсти я изненада.

— Сигурна ли си този път?

— Да.

Кърсти въздъхна и си взе ключовете.

— Е, да отидем да я разгледаме — каза с въодушевлението на човек, когото отвеждат в операционната.

И двете се качиха в нейния миниван. Пакстън не успя да си спомни кога за последно са се возили заедно. Сигурно в гимназията, когато в събота Кърсти вземаше древния „Рейндж Роувър“ на баща си и отиваха в Ашвил. Липсваше й усещането да седят една до друга в колата, да си говорят за какво ли не. Преди да пораснат. Преди да се появят толкова много неща, които предпочитат да не споделят.

Къщата се намираше в комплекс, наречен „Уотървю“ — потънало в зеленина място с обща градина с беседка и фонтан. Къщите в колониален стил бяха от червени тухли и изглеждаха прекрасни. Тази, в която Пакстън се влюби още щом я видя за пръв път, се намираше в най-закътания край на градината. Около вратата се виеха глицинии и тя си спомни как си представяше колко чудесно ще е да влиза и да излиза напролет, когато храстите са обсипани с цветове. Сякаш всеки ден минава през венчална арка.

Кърсти отключи входа. Вътре ги посрещнаха овални тавани и дървени подове. Горе имаше три спални. Това бе един по поводите за разногласие с майка й, когато миналата година реши да се изнесе, преди да навърши трийсет. София настояваше, че на Пакстън не й е необходимо толкова пространство.

Сега в ума й изплуваха думите на Себастиан, че всеки живот се нуждае от пространство, за да приюти доброто, запътило се към него.

Прииска й се да й бе хрумнало да го каже на майка си.

Разходи се из къщата. Кухненският кът бе отделен от дневната с плот! Представи си колко чудесно ще е да покани приятели на вечеря; идеализираше картината, разбира се, защото жените от клуба бяха омъжени и за тях задушевните събирания вече не съществуваха. Или ако съществуваха, Пакстън не участваше в тях. Ако беше предприела тази крачка веднага след колежа, може би нещата щяха да се подредят другояче, преди животът им да се усложни толкова.

— Красива е като в спомените ми — каза Пакстън.

Кърсти стоеше до входа.

— Миналата година разчитах на комисионата от продажбата. Притесних се много, когато в последния момент отказа да я купиш.

Пакстън се обърна стъписано към нея.

— Защо не ми каза?

Кърсти сви рамене.

— Съжалявам. Навремето си казвахме всичко. Кога се променихме?

— Не знам — тръгна напред Кърсти. — На младини приятелите са целият ти живот. Когато пораснеш, приятелствата остават на заден план. Накрая започват да ти се струват лукс, прищявка. Нещо като дългата вана.

— Аз държа на теб, Кърсти — каза Пакстън. — Винаги съм държала. По някаква причина просто спрях да го казвам, да го показвам.

— Леле, Пакс, отдавна не съм виждала тази твоя страна. Какво я извади наяве?

— С наближаването на празненството все по-често си мисля за бабите ни, за приятелството им, продължило цял живот. Винаги съм си представяла, че и с нас ще е така.

Кърсти я погледна тъжно.

— И аз.

Това е, рече си Пакстън. Признаваме, че всичко се е променило, но никой не иска да направи нищо.

— Добре. Искам да купя къщата — каза тя. — Възможно най-бързо. Още днес ще подпиша офертата.

— Пакстън, ела тук — извика майка й от дневната още щом прекрачи прага.

Когато влезе, родителите й седяха на дивана и гледаха вечерните новини.

— Днес донесоха роклята ти — каза София и посочи голямата бяла кутия върху стола в ъгъла. — Пробвай я, да не би да се наложи да я преправят в последния момент. Мисля, че тримата с баща ти трябва да отидем заедно, особено, при условие че нямаш кавалер.

Пакстън приближи до кутията и я отвори. Все още усещаше частица от приказния трепет, обземащ я навремето при мисълта как облича бална рокля. Усмихна се при вида на искрящата розова материя и блесналите по деколтето скъпоценни камъни.

— Трябва да отида по-рано. Ще пътувам сама.

Върна капака върху кутията.

— Мамо, кога напусна дома на родителите си?

София отклони очи от телевизора.

— След колежа. Живеех с няколко приятелки. След две години започнах да излизам с баща ти. Бяха чудесни времена. Когато Доналд поиска ръката ми, бях очарована, разбира се, но и малко тъжна. Не исках да напусна приятелките си.

Пакстън забеляза как при тези думи баща й се обръща към София.

— Защо? — попита Пакстън. — Не останахте ли приятелки?

— Знаеш как е, Пакстън. Правиш избор. И твоите омъжени приятелки са се отчуждили, нали?

— Да — отвърна Пакстън. — Но това е все едно да се оправдаваш, че просто си забравил кранчето и къщата се е наводнила. Въпреки че си можел да го спреш. Не е неизбежно.

София се намръщи.

— Защо ми задаваш такива въпроси?

Пакстън взе кутията с роклята и застана до майка си.

— Защото ще се местя.

София махна небрежно с ръка.

— О, Пакстън, миналата година го обсъдихме от игла до конец. Тук ти е по-добре. Не ти трябва къща. В Хикъри Котидж има достатъчно място.

— Чаках твърде дълго. Отлагах твърде дълго. Ти си заживяла сама веднага след колежа. Като всичките ми приятелки. Налага се — пое дълбоко дъх тя. — Днес следобед подписах оферта за къщата.

Осъзнала най-сетне, че дъщеря й не се шегува, София възкликна:

— Пакстън! Не мога да повярвам!

— Но е истина. Винаги можеш да ми гостуваш. Аз ще идвам при вас. Но ще обзаведа къщата по свой вкус. И няма да ти дам ключове. На трийсет съм, мамо. Мисля, че си забравила.

— Доналд! Кажи нещо! — настоя София.

Баща й се обърна към нея. Отдавна не беше виждала очите му да искрят така.

— Искаш ли да ти подарим първата вноска за къщата?

Пакстън се усмихна.

— Не, татко, благодаря.

— Доналд!

— Тя си тръгва, София. Време е да свикнем с мисълта, че оставаме само двамата — ти и аз.

Когато Пакстън излезе, София се взря в съпруга си така, сякаш го посреща след много дълго пътешествие. И не е сигурна дали се радва да го види или не.

Пакстън влезе в къщата край басейна, взе телефона и набра номера на Уила. Дори не знаеше защо.

— Ало?

След кратко колебание каза:

— Здрасти. Аз съм. Пакстън.

— Сестра ти е — каза Уила.

— Там ли е Колин?

— Да. Искаш ли да го чуеш?

Уила беше в добро настроение. Пакстън го долавяше в гласа й.

— Не, искам да говоря с теб. Но ще се обадя по-късно, когато не си заета — побърза да уточни.

— Не изглупявай! — чу се скърцане на параван и изщракване на ключалка. — Брат ти се опитва да разгадае как действа кафемашината на баща ми. Казва, че прилича на музеен експонат.

Пакстън взе кутията с роклята, която беше оставила върху дивана, и я отнесе в стаята си.

— Прекалява с кафето.

— Знам. Купих му безкофеиново.

— Днес забелязах, че още не си потвърдила участието си в празненството. Ще дойдеш ли? Моля те? Няма да те карам да приемаш нищо от името на баба си. Просто искам да си там. И ако Колин още не те е поканил, подготви се. Няма да закъснее.

Пакстън извади розовата рокля от кутията, окачи я върху подплатена закачалка и я провеси върху вратата на килера.

— Май успях да убедя дори баба Осгуд да дойде. След всичко, което ни разказа, мисля, че идва по-скоро да види в какво посмешище сме превърнали клуба.

— Какво има, Пакс? — прекъсна я Уила и Пакстън осъзна, че за пръв път използва умалително обръщение. — Струваш ми се тъжна?

— Не съм тъжна. Раздвоена е по-точната дума, предполагам.

Седна на ръба на леглото и се втренчи в роклята.

— Днес реших да си купя къща. Ще напусна Хикъри Котидж.

— Чудесно! Трябва ли ти помощ при пренасянето?

— Всъщност нямам кой знае колко за пренасяне. Ще трябва да си купя доста вещи. Нямам дори свое легло. Утре ще гледам да намеря време да взема някои размери.

Тя замълча.

— Искаш ли да дойдеш да видиш къщата?

— С удоволствие! — отвърна веднага Уила.

— Не казвай на Колин. Аз ще му съобщя, когато се прибере. Ще злорадства.

Пакстън се приведе напред, подпря се с лакът върху коляното и облегна глава в шепа.

— Малко съм уплашена, Уила — додаде тихо тя, сякаш се страхуваше дори да го каже.

Чу се ново изскърцване, сякаш Уила бе седнала.

— Щастието е риск. Ако не си малко уплашена, значи не постъпваш правилно.

Пакстън замълча замислено.

— Със Себастиан ли ще бъдеш на празненството? — наруши тишината Уила.

— Не сме го обсъждали. Мисля, че ще съм сама. Но няма проблем. Не се притеснявам.

— Сигурна ли си?

— С него не е същото. Без него не е същото. Нищо не се е прекършило и няма какво да поправям. Просто трябва да продължа да налучквам какво търся.

— Ще разбереш — каза Уила.

— Надявам се.

— Тук съм, ако ти потрябвам.

Точно затова всъщност се беше обадила. За да чуе тези думи.

— Благодаря, Уила.