Тайна с цвят на праскова

Дванайсета главаСтранна съблазън

Рейчъл Едни вярваше, че дълбоко в себе си е разумен човек. Не вярваше в духове, в суеверия или в камбанки, които звънят по своя воля.

Вярваше обаче в любовта. Вярваше, че можеш да я помиришеш, да я вкусиш, че любовта е способна да промени посоката на целия ти живот.

Самата Рейчъл беше живото доказателство.

Като дете не беше се задържала по-дълго от година на едно и също място. И когато порасна, беше готова да следва същия модел. Все пак в него нямаше нищо нередно. Защо стабилността да е образец за подражание? Критичните моменти и приключенията са много поучителни. Преди година и половина Рейчъл пристигна в Уолс ъв Уотър сломена и изморена. Реши да спре и да си намери работа, колкото да събере малко пари в брой и да продължи нататък. Лесно я наеха в магазин за спортни стоки, понеже — да си го кажем честно — невъзможно е да си отрасъл в къмпинги и да не поназнайваш нещичко за жизненонеобходимите за оцеляване вещи. Уила — собственичката на магазина — я посрещна с облекчение. Рейчъл харесваше Уила. Беше мила и забавна, ала толкова изпълнена с неизразени чувства, че Рейчъл опитваше какво ли не, само и само да развърже балона и да намали напрежението. Винаги удряше на камък, което беше странно. Рейчъл рядко грешеше с хората.

Дори след като си намери работа, се наложи да живее нелегално в палатка в планината, защото не можеше да си позволи да наеме жилище. През една дъждовна нощ именно там я откри лесничеят Спенсър. Сърце не му даде да я прогони. Разреши й да остане до сутринта, при условие че обещае призори да си събере багажа и да си тръгне. От благодарност Рейчъл го целуна ей така, под дъжда. Той се смути и се стресна. Дори се изчерви. Ала на другата сутрин се върна и по лицето му се изписа облекчение, когато я видя, въпреки че той самият бе настоял да си отиде. Така се случи.

Рейчъл се влюби и всичко се промени.

За пръв път се задържаше толкова дълго на едно място и чувството беше странно. Спенсър обаче беше тук — милият, грижовен, стабилен Спенсър — и тя знаеше, че не може да бъде някъде, където Спенсър го няма, което, като се замисли, беше причината майка й да последва баща й на странство из цялата страна. Рейчъл свикна с това любопитно място и забавните му суеверия. Свикна да спи в легло и да използва вана. Научи се да шофира. Дори убеди Уила да й позволи да отвори кафенето в магазина. И с изненада откри, че я бива в това.

Откри още, че кафето присъства във всякакви спомени — различни у всекиго. Неделни сутрини, приятелски купони, любим дядо, починал отдавна. Кафето значеше нещо за хората. Обогатяваше някак живота им.

В това отношение много приличаше на любовта.

И понеже Рейчъл вярваше в любовта, вярваше и в кафето.

Но дотук.

Все още не вярваше в камбанки звънтящи, когато им хрумне, въпреки че камбанката в магазина правеше точно това.

Вдигна поглед, когато тя иззвъня отново тази събота. Очакваше да не види никого, но за нейна изненада Уила влезе в магазина.

— Защо си тук? — попита я Рейчъл. — Нали е почивният ти ден?

— Днес ще излизам с Колин Осгуд и си уговорихме среща тук — отвърна Уила и отиде при нея зад бара. — Ако започнеш да имитираш звучни целувки, ще ти отнема барманските привилегии.

Рейчъл се престори, че размисля сериозно. После попита:

— Позволено ли е да се шегувам?

— Не.

— Да рецитирам смешни стихчета?

— Не.

— Да изтананикам „Сватбения марш“ на раздяла?

— Не.

— Означава ли това, че с Колин сте…

Уила я прекъсна, преди да довърши.

— Не.

— Сигурна ли си? — кимна Рейчъл към витрината и Уила видя Колин да минава отпред. — Не съм те виждала да се криеш от другиго. Явно този те влудява.

Колин влезе и измери с поглед първо Рейчъл, после Уила, вероятно учуден защо са се втренчили така в него. Сведе очи, сякаш да провери дали не е пропуснал да се облече. Носеше къси панталонки, туристически обувки и риза с дълъг ръкав.

Рейчъл забеляза как Уила сбърчва вежди.

— Облечен си като за… Не! — махна с ръка тя. — Категорично не.

— Познай къде ще ходим? — ухили се Колин. — В планината!

— Не искам — отсече Уила. — Не съм облечена подходящо.

— Нима не се намираме в магазин за спортни стоки?

— Затова ли настоя да се срещнем тук? — разгневи се Уила.

— Да.

Тя скръсти ръце.

— Няма да дойда.

— Хайде. Довери ми се — настоя Колин.

— Ще ти донеса подходящи обувки, докато си сложиш панталонки и тениска — предложи Рейчъл, решила, че ако с Колин обединят усилия, може и да успеят. — Ще ти дам и сламената си каубойска шапка.

— Готова е да ти даде шапката си — подчерта Колин.

Погледна Уила и вдигна вежди, сякаш излага необорим аргумент.

Рейчъл знаеше, че ако Уила не иска нещо, няма да го направи. Щом се оставяше да я придумат, значи в момента се бореше само със себе си.

След няколко минути я екипираха и тя заприлича на дете, принудено да облече ужасното костюмче, ушито от баба му.

— Да поемаме — каза. — Но вече ти споменах, че предишният опит се провали.

— Веднъж тръгна с мен, видя змия на десетина крачки пред нас по пътеката и се втурна обратно в колата — обясни Рейчъл.

Уила потрепера.

— Не харесвам змиите.

— Повечето от тях са много мили — възрази Колин.

— О, чудесно! — възкликна Уила и тръгна към вратата. — Значи си любител на змии!

Колин я последва.

— Няма нищо страшно. Всъщност мога да ти покажа една, която ще ти хареса.

— Благодаря много, но предпочитам да не я виждам. Впрочем казах, че не ги харесвам, а не че се страхувам.

— Предизвикателство ли е това? — попита той.

— Все предизвикателства ти се въртят в главата. Не!

— Резервирахте ли си хотел? — подметна Рейчъл, когато излязоха.

— Чух те! — извика й Уила, преди вратата да се затвори.

Да, Рейчъл Едни вярваше в любовта.

И умееше да я разпознава.

Навлязоха в националния парк „Катаракт форест“ и залъкатушиха сред стъписващо красиви гледки. Тук-там по пътя имаше паркинги, където туристите да поспрат и да им се порадват. От няколко дори се виждаха водопадите, с които се славеше планината. До повечето от тях обаче се стигаше само пеш.

Когато Колин паркира на покрития с чакъл паркинг в началото на туристическата пътека, Уила се озърна и каза:

— Къде по-точно ще ходим?

— До Тинпени фолс.

Общо взето, това прозвуча успокоително. Водопадът Тинпени беше популярна атракция и пътеката вероятно не беше опасна. Дори седемдесетгодишни клиенти се хвалеха в магазина й, че са посетили Тинпени. Щом те бяха успели, и тя щеше да се справи.

— Разхождаше ли се тук, когато живееше в града? — попита го Уила, помайвайки се в колата.

Колин си разкопча колана.

— Не.

— Значи не си идвал досега в планината?

— Напротив, идвал съм. Не се бой.

Той отпусна длан върху коляното й. Усети топлия му допир върху охладената си от климатика кожа и дъхът й секна.

— Знам пътя. Винаги се отбивам в гората, когато се връщам в града. Помага ми да се справя.

— Да се справиш с кое?

— С престоя в Уолс ъв Уотърс — обясни той, но не й даде време да отговори.

Излезе от колата, метна раницата си на гърба и закопча каишката за кръста.

„Несъмнено странен начин да съблазниш жена“, рече си тя, докато ставаше. Погълната от предизвикателствата му към сегашния й начин на живот, тя всъщност не беше обмисляла истинските му подбуди. Досега. И откритието я порази — в действителност те почти не засягаха нея.

Колин тръгна по пътеката и Уила го последва неохотно сред буйната зеленина. Той беше роден за екскурзовод — посочваше й интересни растения и разликата между новите дървета, израснали след спирането на сечта, и старите, запазени от древни времена. Тя не се преструваше на очарована. Оглеждаше се предимно за змии. Незнайно защо, той си я представяше като любителка на природата, каквато Уила изобщо не се чувстваше. Беше й разказал как го е вдъхновила да замине, да следва своя път и тя постепенно осъзнаваше, че животът й тук, фактът, че се е върнала и е останала, подклажда съмнения в собствения му избор. Той смяташе, че мястото му не е тук, и Уила го изправяше пред неудобни въпроси. Хората се приспособяват. Променят се. Възможно е да пораснеш на родна почва.

На Колин това не му нравеше ни най-малко.

Е, тя също не бе особено доволна от прозрението, че е заобичала града по-силно от най-смелите си очаквания.

Къде тогава се вместваше прелъстяването? Дали беше просто средство, отвеждащо към целта, част от стремежа му да й повлияе да се промени, за да се вмести в представите му и да го успокои, че не е поел в погрешна посока?

Не й се вярваше да е така, но не беше сигурна.

Спряха да пийнат вода и да похапнат от припасите в раницата на Колин. Едва тогава осъзна колко е уморена. Отпусна се благодарно да отдъхне и се вгледа в мълчаливата група ездачи, напредващи покрай реката по единствената пътека за конници в парка. Щом почивката приключи, Колин стана и тръгна отново.

Най-после стигнаха върха на Тинпени фолс, откъдето се откриваше величествена гледка. Реката, която се носеше към ръба на пропастта, беше спокойна и изненадващо плитка. Ала стигнеше ли бездната, се спускаше с грохот повече от сто стъпки надолу към вир, осеян с големи плоски камъни.

Тинпени фолс беше най-известният водопад в района, кръстен на красив, но самонадеян младеж на име Джонатан Тинпени. Разказваха как преди почти два века господин Тинпени препуснал с коня си от родния Чарлстън, Южна Каролина, през заоблените зелени хълмове на западна Северна Каролина, търсейки водопадите, които чул, че се намират тук. Водата им се славела като целебна, носели се легенди за чудодейно изцелени хора. По онова време господин Тинпени бил едва на двайсет, но ревматизмът измъчвал отрано мъжете от рода му. Макар да страдал от заболяването, господин Тинпени странствал сам, за да не опетни репутацията си на непоклатим здравеняк — той бил най-младият, най-високият и най-решителният от братята си. Не очаквал обаче пътеките във високите усойни планини да станат толкова стръмни и неравни. Не очаквал да се озове в свят на облаци. Конят му затъвал до хълбоците в тресавищата по пътя, а господин Тинпени напълнил няколко бутилки с мъгла, за да ги отнесе у дома, защото не вярвал някой да му повярва колко е гъста. Пътешествието било тежко. Когато стигнал водопада, бил замаян от болка. Препънал се и паднал в пропастта. Оцелял като по чудо и само след няколко часа го открили ловци. Прибрал се вкъщи с влак, а повечето време спал в луксозния частен вагон. Твърдял, че водите сигурно са целебни, понеже пътуването до тях било непосилно, а завръщането — от лесно по-лесно. Според легендите на погребението му децата му отворили бутилките с мъгла от планината и гъста като дим пелена покривала града дни наред.

Туристите харесваха историята. И обичаха да купуват сувенирните буркани с мъгла от града.

Колкото и красиво да беше обаче мястото, Колин явно не възнамеряваше да я заведе там. Преведе я до другата страна на водопада по естествен мост от плоски скали.

— Как реши да станеш архитект на открити пространства? — попита Уила, когато той се пресегна и я улови за ръката, докато се движеха един зад друг.

Той сви рамене, без да спира.

— В имението на родителите ми има горичка от хикории — дълги редици дървета с преплетени една в друга корони. Непрекъснато подрязваха клоните им. Помня как като малък отивах там, лягах под тях и се взирах в балдахина от листа. Мама казваше, че това е мястото ми за съзерцание. Дърветата се противяха на симетрията. Градинарите се опитваха да придадат форма на хаоса, но дивата им природа винаги заплашваше да надделее. Представях си оформянето на градини като опитомяване на лъвове — каза той и я погледна усмихнато през рамо. — Но реших да следвам архитектура едва след колежа, където се дипломирах като финансист. Така искаше татко, защото и той е финансист. След колежа обаче, просто като извинение да не се връщам у дома, тръгнах на обиколка из Европа с тогавашната ми приятелка. Дворцовите градини там някак си възродиха желанието ми да опитомявам лъвове. — Той замълча. — И тогава отново се сетих за теб.

— Да — каза тя, разбрала накъде бие. — Сети се за мен…

— В колежа се чувствах зле. Помня как си мислех: „Сега Уила Джаксън сигурно прави точно каквото иска с живота си“. Напусна ни с такъв гръм и трясък!

— Навярно ще се изненадаш, Колин, но в колежа не бях много по-щастлива, отколкото когато бях тук. Бях невъздържана и безотговорна и не успях да завърша. Работех в бензиностанция и две седмици преди да изгубя апартамента си, татко почина. Не знам какво щеше да стане, ако не бях се върнала.

— Не си успяла да разбереш — посочи той.

— Не. Да се върна и да се изправя очи в очи с всичко беше правилната стъпка. И ако някога си тръгна пак оттук, ще го направя уверено. Няма да бягам.

Той спря и се обърна към нея.

— Това ли мислиш, че съм направил?

— Не знам — отвърна искрено тя. — Но ще ти дам съвет, който няма да ти хареса — поостани тук и може би хората ще започнат да те виждат такъв, какъвто си сега, а не като Бастуна.

— Звучиш като сестра ми.

— Не усложнявай живота на Пакстън — изплъзнаха се думите от устата й изненадващо и за нея самата. — И без това й е трудно.

— О, вече сте първи приятелки? — усмихна се той и я улови отново за ръката. — Почти стигнахме.

Свърнаха от пътеката и навлязоха в гората. Спряха пред тесен приток на реката, която преди малко бяха пресекли. Водата се стичаше по огромна плоска скала и образуваше езерце.

Колин свали раницата си и я захвърли на брега под тях. Седна и си развърза обувките.

— Знаеш ли защо е оцелял Джонатан Тинпени? Защото не е паднал от водопада, а всъщност се е подхлъзнал по тази скала.

— Какво правиш? — попита подозрително тя.

— Просто си свалям обувките.

Той стана и ги захвърли долу.

Най-сетне Уила разбра какво си е наумил.

— Не видя ли табелите? „Спускането по скалата е забранено“.

— Не, не ги видях — заяви той и запристъпва внимателно по лъскавата скала. — Никога не ги виждам.

— И преди си го правил?

Той седна и се приплъзна до ръба. Забеляза го как сдържа дъха си, когато очевидно студената вода заля краката му.

— Хайде, Уила! Предизвиквам те!

— Смяташ, че това стига? Едно предизвикателство?

— Знам, че искаш.

— Не би могъл да знаеш.

— Налага се да импровизирам, докато не ми кажеш какво точно искаш.

При тези думи се плъзна напред и се спусна по влажната скала.

— Колин! — извика тя.

Той се бухна във водата и изчезна за миг. После изплува на повърхността и изтръска глава. От косата му се разлетяха капки. Погледна нагоре към нея.

— Хайде! Водата е чудесна!

— Ще ни арестуват!

Той заплува по гръб, без да я изпуска от поглед.

— Навремето това не те спираше.

Взряна в него, Уила присвиваше пръсти при мисълта колко вълнуващо ще е да се попързаля по скалата. И, да, осъзна, че частица от Жокера все още живее в нея. Сигурно винаги щеше да живее. Прозряла това, тя най-сетне разбра и колко малка е тази частица. Колкото от време на време да я въвлече в някоя неприятност, да задоволи безумната необходимост да усети как сърцето й тупти възбудено, ала недостатъчно да съсипе живота, който си бе създала. Почувства се по-добре, не толкова уплашена от себе си. И не толкова уплашена от Колин и от всичко, което смяташе, че той знае за нея, защото тя самата не бе събрала смелост да се вгледа в себе си.

Обзе я шеметно усещане, че най-после е свободна.

Представи си как сваля обувките си и ги захвърля долу на брега. Как се придвижва до ръба на голямата, гладка скала. Как се плъзва по водата към езерцето и се наслаждава на всеки миг. Представи си как изскача на повърхността, грейнала в усмивка.

И го направи.

След дълго плуване и ласки те най-после се изкатериха върху скалата на брега да се изсушат на слънце. Излегнаха се един до друг, потънали в уютно мълчание. Уила бе почти сигурна, че Колин тайничко се е възгордял от успеха си. Ала се чувстваше твърде добре, за да спори. Скалата я сгряваше, водата ромолеше приспивно, а гората миришеше на мъх и зеленина, на минало и на бъдеще. Не беше природолюбителка, но с това можеше да свикне.

— Исках да те питам нещо — каза Колин.

Уила извърна глава към него. Беше си свалил тениската и голите му гърди изглеждаха смугли и гладки. Очите му бяха затворени и тя го огледа на спокойствие. За пръв път излизаше с толкова висок мъж. И гледката не беше неприятна.

— Да?

— Защо смяташ, че са уволнили баща ти?

Въпросът я изненада.

— Защото оттогава загърби учителската професия.

— Бях там, когато напусна — каза Колин. — И не го уволниха. Напусна по своя воля.

Уила се изправи и се обърна към него.

— Какво?

Колин отвори очи и засенчи с длан лицето си.

— Когато задейства пожарната аларма и спусна плаката, оповестяващ, че ти си Жокера, родителите ми пристигнаха тутакси в училището. Настояха директорът да се извини, понеже аз бях основният заподозрян след онзи случай, когато написа цитата от Огдън Наш пред главния вход. Извикаха и баща ти да се извини. Личеше му колко е разтревожен, че са намесили полицията. Беше ясно, че не му е приятно да е там и да ни се извинява, сякаш е направил нещо лошо. Вече всички бяха разбрали, че си се измъквала безнаказано, благодарение на ключовете и паролите му. Директорът каза на баща ти: „Знам, че не си виновен, задето дъщеря ти е палава. Не те грози наказание“. И баща ти избухна. Каза, че ако аз бях извършил такава пакост и ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме отведат полицаи. Всъщност, докато всички мислели, че съм аз, никой не предприемал нищо заради родителите ми. Чувствал се горд, че си се разбунтувала. Жалко, че не събрал смелост да направи същото, когато бил на твоята възраст. Знаел всичко почти от самото начало. Омръзнало му да живее толкова благоразумно и смятал да захвърли благоразумието по дяволите. И напускал.

Уила го гледаше смаяно.

— Не мога да повярвам…

— Знам — съгласи се Колин. — Но е така.

— Знаел е?

— Очевидно. Реших, че трябва да ти кажа.

— Изглежда ми съвсем абсурдно.

Колин сви рамене и пак затвори очи. Не след дълго се унесе в дрямка. Обвила с ръце коленете си, тя седеше и се питаше как е възможно баща й наистина да е знаел от самото начало за белите й, как е възможно да е казал, че захвърля благоразумието по дяволите. Какво означаваше това? Винаги беше смятала, че животът му го удовлетворява, че е щастлив да следва заръките на баба Джорджи. И смяташе, че се е срамувал от тийнейджърските й простъпки.

С Пакстън се бяха уговорили утре да посетят отново старческия дом и да поговорят с Агата. Реши да я попита за баща си и за баба Джорджи. Натъкнеше ли се на поредното откритие, значи нещата бяха далеч по-дълбоки, отколкото й изглеждаха.

Потънала в размисли, Уила изгуби представа за времето. Обърна се да види дали Колин все още спи.

Не спеше. Гледаше я, облегнал глава върху свитата си ръка.

— Подремна ли си хубаво?

— Съжалявам — каза той и се надигна. Коремните му мускули се очертаха ясно. — Не исках да захъркам пред теб. Не спя добре, особено когато съм у дома. И сънят ме оборва по никое време.

Тя му се усмихна съчувствено и отметна кичурите тъмна коса от челото му.

— Забелязах, когато се отнесе върху канапето ми.

— Прекрасно канапе!

Усмихнатите им очи се срещнаха. Като по даден знак Колин се приведе, а тя вдигна лице. Устните им се докоснаха нежно, стоплени от слънцето и сухи. Не след дълго нежността прерасна в жажда и настойчивост. Тя се отпусна назад и той я последва. За пръв път се чувстваше така. С него сърцето й сякаш щеше да изскочи. За бога, да се чувстваш така, без да нарушаваш закона, беше удивително! Добре де, строго погледнато, бяха нарушили закона, спускайки се по скалата, ала да се целуват тук на брега беше просто живот в мига, а срещу това не съществуваха закони.

Усети как ръката му дърпа блузата й и изви гръб.

— Толкова красива — каза той, когато дрехата й прелетя над главата й и се приземи някъде зад тях. Дланите му обгърнаха гърдите й и тя стаи дъх.

— Мисля, че винаги съм те търсил. Не мога да повярвам, че през цялото време си била тук.

Той захвърли сутиена й настрана и я целуна по гърдите. Тя отвори очи и ги насочи към върха на скалата. Някой можеше да се появи там всеки момент.

— Колин, ще ни видят…

Той вдигна глава.

— Кажи ми, че това не те възбужда — отвърна и впи устни в нейните.

Тя го дръпна за косата и той пак вдигна глава и я погледна. Дишаше тежко.

— Възбужда ме сега. Каквато съм сега, Колин — каза му, понеже, необяснимо защо, усещаше, че е важно да му обясни. — Не съм момичето, което съм била преди.

По лицето му се изписа объркване.

Внезапно я обзе тъга. Не беше така, както го искаше. И как би могло? Пречеха им твърде много недоразумения.

— Няма да останеш тук, нали? — попита тя.

След миг колебание той отвърна:

— Не.

— Значи планираше да ме прелъстиш и да си тръгнеш.

— Нищо не планирах.

Очите му се впиха в нейните.

— Защо не дойдеш с мен?

С цялото си сърце чувстваше, че Колин не е коварен мъж. Просто се опитваше да намери изход.

— Не мога да тръгна сега. Баба е тук.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че си щастлива, Уила.

Коварен… Не… Ала удивително заблуден.

— Защо не го направиш ти?

Той се изправи бързо, сякаш го е зашлевила.

— Щастлив съм, разбира се.

Тя закопча сутиена и си облече тениската.

— Да бе… Затова спиш толкова спокойно.

Той разтърка лицето си с длани, все едно се събужда след дълъг сън. Въздъхна и няколко секунди погледа мълчаливо водата.

— Трябва да вървим — каза и й подаде обувките.

Е, поне един от тях бе научил нещо за себе си днес.

За жалост не беше той.

Върнаха се по пътеката за водопада Тинпени. Минаваше пладне и слънчевите лъчи се спускаха косо през дървесните корони, когато стигнаха до паркинга. Влязоха в колата и Уила спусна прозореца, за да усеща топлия летен вятър.

— Гладна ли си? — попита той.

Проговаряше за пръв път, откакто напуснаха скалата.

— Умирам от глад — призна тя.

— Да хапнем нещо. Не бива да приключваме деня толкова неловко — каза той и тя оцени жеста му.

— Бил ли си в ресторант „Железница“ на Нешънъл Стрийт? — попита Уила. — В него се събират планинари като нас.

Слязоха в града и спряха на кръстовище. Вдясно чакаше синьо ауди.

— Колата на Себастиан! — възкликна Колин, натисна клаксона и им помаха. — С Пакстън явно се прибират след обедния концерт. Не мога да повярвам, че е продължил досега.

— Искаш ли да им предложим да дойдат с нас? — попита Уила, стараейки се да не издава нетърпението си да ги поканят, за да разсеят възцарилото се неудобство.

— Добра идея — съгласи се припряно той.

Очевидно и той споделяше чувствата й.

Излезе и притича до колата на Себастиан. Каза им нещо и се върна бежешком.

— Добро хрумване. Едно питие явно няма да им се отрази зле.

Уила не се изненада, съдейки по признанието на Пакстън за връзката й със Себастиан.

— На нас също — констатира тя.