Тайна с цвят на праскова

Тринайсета главаЖокера, Бастуна, Принцесата и Особняка

Стигнаха Нешънъл Стрийт и паркираха до старата железопътна гара — сърцето на Уолс ъв Уотър преди повече от век, когато дърводобивът изхранвал града. Когато правителството купило околните гори обаче и ги превърнало в национален парк, влакът спрял да пристига и всичко се променило. Гарата се превърнала в ресторант и туристическо бюро. Складовете били преустроени в магазини. По Нешънъл Стрийт поставили десетки скулптури и плакати, изобразяващи водопадите в парка. През десет крачки се редяха табели, че оттук се стига до водопадите. Че това е правилният път.

Ресторантът — бившата гара, днес гъмжеше от планинари, подпрели раниците си върху столовете. Уила, Колин, Пакстън и Себастиан влязоха — интересна четворка, несъмнено. Уила и Колин с омачкани дрехи и разчорлени коси, а Пакстън и Себастиан — красива двойка в официално облекло.

Казаха им, че за маса се чака, но ако искат, могат да похапнат на бара. Идеята им допадна, особено след като Пакстън и Себастиан вече бяха яли и щяха само да пият.

Пакстън и брат й седнаха един до друг, а Уила и Себастиан — от двете им страни. На Уила й беше интересно да наблюдава как общуват братът и сестрата. Тя знаеше, че са близнаци, но бяха толкова различни, че долови приликата едва когато ги видя заедно — тъмни очи, нежни усмивки, съвършено изправени гърбове, привични закачки.

След като поръчаха, Колин, Себастиан и Пакстън единодушно похвалиха ресторанта. За пръв път идваха тук.

Уила се разсмя.

— Ама че гражданчета.

— Ами ти? — усмихна й се Пакстън.

— Аз съм разширила границите си.

Когато сервираха питиетата им, Колин се обърна към Себастиан и попита:

— Откога си в Уолс ъв Уотър?

— От една година — отговори Себастиан. — А ти? Възнамеряваш ли да се върнеш?

Колин отбягна предпазливо погледите на Уила и Пакстън и отвърна:

— Не.

— Не разбирам — намеси се Пакстън, вдигна чашата с коктейла си „Маргарита“ и отпи. — Какво му има на Уолс ъв Уотър? Тук е домът ни. Тук сме родени и сме отрасли. Историята ни е тук. Защо да сме другаде? Това място е изградило характерите ни.

— Тук улучи право в целта, Пакстън — каза Колин.

Пакстън и Уила се обърнаха едновременно към него с раздразнени изражения.

— Не ти харесва, че това място те е изградило? — попита Пакстън.

Колин сви рамене.

— Вече не съм Бастуна.

— И въпреки това предпочиташ да вярваш, че аз съм Жокера.

— Жокера символизираше излизането от черупката. Ти доказа на мнозина, че надхвърляш представите им. Това беше смела постъпка.

Той вдигна чашата си като за тост.

— Въплътих се в Жокера не само за да докажа на другите, че надхвърлям представите им. Жокера беше израз на много неразрешени семейни проблеми.

Себастиан изсумтя и всички го погледнаха.

— Вие двамата не знаете нищо. Опитайте само да бъдете Особняка!

— Струва ми се, че само ти не си се променила, Пакс — каза Колин. — Сигурно защото намери себе си дълго преди нас.

Пакстън изглежда се обиди и на Уила й се прииска да перне Колин по ръката.

— Значи съм Принцесата на групата, така ли?

— Казах го като комплимент.

— Не, нищо подобно — каза Пакстън. — Знаеш ли по какво се различавам от вас всъщност? Обичам ви, въпреки че не сте точно такива, каквито искам да бъдете.

— Да, ти критикуваш само себе си — тихо се обади Себастиан.

Тишина.

— Лъжа ли се, или разговорът изведнъж стана прекалено сериозен? — попита Уила.

Опитаха да го обърнат на смях и сандвичите на Уила и Колин пристигнаха. Докато се хранеха, Пакстън им описа вълшебните ястия на обяда, а Себастиан им разказа забавни анекдоти за дамите от висшето общество. Колин — очевидно с ненаситен апетит и завиден метаболизъм — изяде бързо сандвича си.

Пакстън въртеше разсеяно чашата си по плота, но забеляза празната му чиния и попита:

— Може ли да се върна с теб в Хикъри Котидж?

Той си избърса устата със салфетката.

— Първо трябва да закарам Уила до джипа й.

— Той е на няколко пресечки оттук, пред магазина ми — обади се Уила и остави сандвича в чинията. — Мога да отида и пеш.

— Аз ще те закарам до вкъщи, Пакстън — предложи Себастиан. — Уила още не се е нахранила.

— Не. Мисля, че приключих — каза Уила.

Зачуди се защо. Ненадейно всички се разбързаха да си тръгват и настроението им я зарази. Все едно да видиш разбягала се тълпа. Не оставаш да провериш какво е стреснало хората. Хукваш и ти.

Пакстън стана и Колин я последва.

— Ще те видя ли утре? — попита я Себастиан.

— Не. Не успях да ти кажа. Тази неделя ще си отдъхнеш. Уила ще ме придружи при баба Осгуд.

— Нима? — учуди се Колин. — Защо?

Пакстън въздъхна.

— Ще ти обясня някой ден, когато най-сетне проявиш интерес към семейството — отвърна тя и се запъти към вратата.

— Е, чака ме забавно пътуване до вкъщи — заключи Колин и остави пари на бара, за да покрие сметката.

— Благодаря за излета — каза Уила.

— Съжалявам, че настоявах да дойдеш.

— Аз не съжалявам.

Той задържа погледа й секунда повече от необходимото и се отдалечи.

Себастиан се премести до нея.

— След този разговор ни остава само да си представим какво премълчаваме.

Кимна към сандвича й.

— Дояж си сандвича. Ще те откарам до джипа.

— Няма нужда. Близо е.

— Тогава ще те заведа.

Уила изгледа сандвича. Вече не беше гладна.

— Да вървим тогава — плъзна се тя от стола. — Готова съм.

В ранната привечер небето бе с цвят на розов сладолед. Баба й казваше, че порозовее ли небето, значи някой някъде се е влюбил — рядък полет на въображението за жена, толкова уплашена от всичко. Нешънъл Стрийт все още беше оживена, а магазините — отворени. Себастиан излъчваше спокойствие. Мълчанието не го притесняваше.

— Откога сте… близки с Пакстън? — попита го след малко Уила.

— Откакто се върнах в града. Веднага се сприятелихме.

Не изглеждаше като човек, който би накърнил съзнателно нечии чувства. Знаеше ли, че Пакстън е влюбена в него? И дали беше редно Уила да му каже? Недоумяваше защо изобщо обмисля дали да се намеси? Навярно защото не й допадаше мисълта Пакстън да страда заради човек, който още не е наясно със себе си. Нещо като Колин. Не че Колин я бе наранил. Съвсем не. Сама си беше виновна. Той не криеше, че смята да замине.

— Вие с Пакстън явно сте се поопознали напоследък — констатира Себастиан след поредното протяжно мълчание.

— Не знам. „Разбираме се“ е по-точният израз. Започваме да се разбираме. Преди време бабите ни са били близки. Разучаваме подробностите.

— Заради празненството? — попита той.

— Не съвсем.

Най-после стигнаха до магазина на Уила. Вътре не светеше. Рейчъл вече си беше тръгнала.

— Благодаря за разходката. Ето го джипа ми — посочи тя.

Разкопча един от многото джобове на панталонките си и извади ключовете.

— Знаеш ли? Колин беше прав за едно — каза Себастиан. — В ролята на Жокера ти наистина надскочи представите на мнозина за теб. Няма как да отречеш, че не си го искала, защото доказа черно на бяло пред всички, че ти си Жокера.

Уила се усмихна смутено.

— Е, мислех си, че след колежа кракът ми повече няма да стъпи в Уолс ъв Уотър. Исках легендата да има герой.

— Ти ме вдъхнови донякъде.

— Нима?

— По онова време и аз исках да се откъсна от разни неща, да престана да се съобразявам с представите на околните за мен. Ала частица от Особняка живее у мен. Винаги ще живее.

Уила смяташе Себастиан за въплъщение на преображението. Сега обаче осъзна, че той изобщо не се е преобразил, а е станал себе си.

— Как се приспособи?

— Човек е такъв, какъвто е. Удивително е колко малко зависи от волята ни. Приемем ли го, останалото е лесно.

Той се приведе и я целуна по бузата.

— Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ — каза тя и го проследи с поглед как се отдалечава.

Уила вече се бе изкъпала и си беше облякла памучните панталонки и блузката, с които спеше, когато някой похлопа по вратата. Тя наметна къс халат и заслиза по стълбите, включвайки пътьом лампите, които вече беше изгасила преди лягане.

Отвори вратата и видя любимия си лунатик, застанал пред прага й с многострадално изражение.

— Съжалявам — каза Колин. — Съжалявам за намека, че животът ти е по-непълноценен, отколкото се полага. За теб и за семейството ти. Всъщност ставаше дума за мен.

— Да, в крайна сметка го разбрах.

Тя отстъпи назад, за да му направи път. Около него витаеше ароматът на лимонов пай, който бе усетила и преди. Разкаяние.

— Не знам защо това място ми влияе така. Все едно тук не показвам истинското си „аз“, въпреки че то не се мени. Преувеличавам. Може би негодувам твърде много. Може би се опасявам, че ако се върна, няма да бъда образцов Осгуд като другите от семейството ми. Това винаги ме е плашело. Но, за бога, изтръпвам само като си го представя! Не го искам. Не искам дни на голф игрището и вечери на партита.

Колин прокара пръсти през косата си — все още влажна, сякаш и той е излязъл току-що изпод душа.

Уила скръсти ръце.

— Настояват ли да правиш нещо против волята си, когато им гостуваш?

— Е, не… — намръщи се той.

— Значи въображението ти упорито рисува несъществуващи конфликти — засмя се тя. — Знаеш ли какво, Колин? У теб живее частица от Бастуна. Свиквай. Няма да се сбогуваш с него.

Той се отпусна на канапето й.

— Чувствам се объркан. И дяволски изморен. Защо не мога да спя тук?

— Сигурно се страхуваш да се отпуснеш и да позволиш на нещата просто да се случват.

— Права си. Влюбих се случайно в теб — разкикоти се той и отпусна глава върху възглавничките. — И това е най-хубавото ми завръщане у дома.

Уила отпусна изненадано ръце.

— Докога да ти повтарям да престанеш да идваш, когато си изморен. Говориш неща, които не бива да казваш.

Той вдигна глава и я изгледа сериозно.

— Защо да не бива да казвам това?

— Защото не съм сигурна, че разбираш коя съм — отговори му искрено.

И как би могъл, след като тя самата едва сега започваше да проумява?

— Нищо подобно. Отварям си очите на четири.

Уила поклати глава.

— Ако ми го кажеш на сутринта, може и да ти повярвам.

— Добре — прокара той длани по канапето. — Може ли пак да остана тук? Само онази нощ успях да се наспя спокойно.

— Добре — съгласи се тя с въздишка. — Ще ти донеса възглавница.

— Не, не искам възглавница — каза той и се намести да й направи място. — Искам теб.

През ума й прелетя какво ли не, но най-стъписващото беше забързаното и отчетливо „Да!“. Ала твърде отдавна загърбваше спонтанните импулси и села се поколеба.

— Колин…

— Искам просто да полежиш до мен, докато заспя.

Уила изключи отново лампите и приближи до канапето. Беше толкова висок, че се сгуши съвсем удобно до него. Той я обгърна с ръка и тя отпусна глава върху гърдите му.

Каква невъзможна ситуация!

— Не съм сигурен, че мога да живея тук — каза той в мрака, сякаш прочел мислите й. Усети как гласът му отеква в гърдите.

— Не съм сигурна, че мога да си тръгна — отвърна тя.

Замълчаха. Постепенно сърцето му затуптя по-спокойно.

— Мисля, че бих могъл да опитам да живея тук — прошепна й.

— Мисля, че бих могла да опитам да си тръгна — прошепна му тя.

— Но няма шанс да станеш природолюбителка?

Тя се засмя и се притисна по-плътно до него.

— Заспивай, Колин.

И той заспа.

На другата сутрин Уила, качила се върху един стол в килера, тъкмо се пресягаше към кутия от обувки, пълна със спомени от гимназията, когато Колин застана зад нея и попита:

— Какво правиш?

— Колко странно! Тъкмо си мечтаех някой висок мъж да се появи и да ми помогне — каза тя и скочи от стола. — Ще свалиш ли онази кутия от рафта?

Той я смъкна с демонстративна лекота и й я подаде.

— Какво е това?

— Нещо, което искам да върна на Пакстън, когато се видим днес — обясни тя и остави кутията върху тоалетната масичка.

Беше будна от доста време, но още не бе се преоблякла. Колин спеше и тя се постара да не вдига шум.

— Това значи е стаята ти — озърна се той.

В леглото от ковано желязо спеше почти откакто се помнеше, но лампите върху нощните масички бяха оригинални фигурки от кристал — подарък от Рейчъл за рождения й ден. Мебелите бяха стари, но неин приятел — художник от Нешънъл Стрийт — ги беше пребоядисал в пъстри шарки.

— Да, това е стаята ми.

Косата му беше сериозно разчорлена, ризата му — разкопчана, а краката — боси, което незнайно защо я умили. Колин се обърна към нея и каза:

— Спах.

— Знам.

Не възнамеряваше да го осведомява, че тя не е спала. Обикновено спеше по гръб — неосъществимо върху канапето, освен ако не се проснеше върху него.

Той застана до нея и я обгърна през кръста.

— Благодаря.

— Нищо не съм направила.

— Напротив. И знаеш ли какво означава това? — Той се приведе й прошепна в ухото й: — Означава, че трябва пак да го направим.

Тя се засмя.

— Добре, но не на канапето. Прекалено съм привързана към леглото си.

Той надникна през рамо.

— Хубаво легло.

Уила го улови за ръката и го поведе натам.

— Много е удобно — каза и седна. — И побира двама.

Колин се приведе над нея и тя се отпусна по гръб. Прав, ала облегнал ръце от двете й страни, той я погледна:

— Уила?

— Да?

— Сутрин е.

— Знам.

— И все още съм влюбен в теб.