Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Единадесет

Когато се озовавам долу във фоайето, вече съм леко задъхана. Което си е съвсем в реда на нещата, като се има предвид, че съм пробягала почти половин маратон по тези техни безкрайни коридори, опитвайки се да намеря проклетия им изход. Прелетявам надолу по последната извивка на помпозното им стълбище (не рискувам да се кача на асансьора, защото ме е страх, че финландската им бригада може изведнъж да го спре на някой от етажите), после спирам, за да си поема дъх. Пооправям полата си, прехвърлям дипломатическото куфарче от едната в другата си ръка и се отправям през обширното фоайе към изхода. Вървя с пределно спокойна крачка — така, сякаш излизам от някаква съвсем прозаична, с нищо незабележителна делова среща. Не поглеждам ни надясно, ни наляво. Изобщо не мисля за факта, че току-що съм прецакала и последния си шанс да стана преуспяващ банкер в лондонското Сити. Мисля единствено за това как по-бързо да се добера до стъклената врата и да изляза навън, преди някой да…

— Ребека! — долита глас иззад гърба ми и аз буквално замръзвам в крачка.

Мамка му! Изловиха ме!

— „Haållø“ — смутолевям и се извръщам. — „Haål“… О, грешка, имах предвид… ало.

Люк Брандън.

Точно пред мен стои Люк Брандън. И ме гледа отгоре надолу с онзи негов странен поглед, сякаш ме изучава под микроскоп.

— Не съм очаквал да те срещна точно тук — казва той. — Не си търсиш работа в Сити-то, нали?

А защо пък да не си търся? Да не би да си мисли, че не съм достатъчно умна или какво?

— Всъщност — отвръщам високомерно, — обмислям възможности за смяна на кариерата. Може би в международното банкерство. Или в сферата на фючърсите.

— Сериозно? — казва той. — Срамота.

Срамота ли? Защо срамота? С това пък сега какво иска да каже? Вдигам поглед, тъмните му очи срещат моите и изведнъж усещам нещо да потрепва някъде дълбоко в мен. Изневиделица в главата ми изплуват думите на Клеър: „Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.“

— А ти… — започвам, но се налага да спра, за да се покашлям лекичко, защото гърлото ми е пресъхнало. — Ти пък какво търсиш тук?

— Доста често наемам служители чрез тази компания — отговаря ми той. — Много ефективно работят. — После хвърля поглед към блестящото дипломатическо куфарче в ръката ми и пита: — Успяха вече да ти намерят нещо?

— Имам… Имам няколко възможности за обмисляне — заявявам неопределено. — Трябва да реша накъде да се насоча.

Абе то е ясно накъде — право навън през вратата.

— Разбирам — казва той и след кратка пауза продължава полувъпросително: — Сигурно си си взела свободен ден, за да дойде тук?

— Да — отвръщам. — Разбира се.

Ама той какво си мисли? Че съм се измъкнала за два-три часа, казвайки, че отивам на пресконференция може би?

Всъщност, тази идея съвсем не е лоша. Ще трябва да я пробвам някой път.

— И сега… какво ще правиш? — пита той.

„Не казвай «нищо» — напомням си мислено. — НИКОГА не казвай «нищо».“

— Е, планирала съм да свърша едно-друго — отговарям делово. — Да се видя с някои хора, да се обадя тук-там. Неща от този род.

— Аха — кимва той. — Да. Ясно. Ами да не те задържам тогава. — Хвърля разсеян поглед из фоайето и добавя: — Надявам се всичко да се уреди, с работата имам предвид.

— Благодаря — отговарям и му отправям делова усмивка.

А после той се обръща и си тръгва, а аз стискам с потна длан дипломатическото си куфарче и се чувствам леко разочарована. Оставам загледана след него, докато не излезе през остъклената врата и не изчезва от погледа ми. На свой ред се отправям бавно към изхода и излизам на улицата. Там обаче спирам нерешително. Да си призная, не знам накъде да поема. Истината е, че плановете ми за деня бяха да се обадя на всичките си познати поред и да им се похваля с новата си работа на брокер на фючърси. А ето че сега… Уф, както и да е. По-добре да не мисля за това.

Но пък и не мога да седя цял ден на тротоара пред входа на „Уилям Грийн“, нали така? Хората ще вземат да ме оглеждат като някаква статуя или нещо подобно. Ето защо поемам бавно по улицата, като си мисля, че все в даден момент ще стигна до някаква станция на метрото и тогава ще решавам какво да правя. Стигам до едно кръстовище и спирам, за да изчакам да светне зелено, за да пресека. И в този момент току пред мен спира такси.

— Знам, че си много заета жена, с куп неща за вършене — долита до слуха ми гласът на Люк Брандън и аз вдигам стреснато глава. Виждам го да подава глава от прозорчето на таксито, с притаена усмивка в тъмните очи. — Но ако случайно разполагаш с половин час, би ли имала нещо против да отидем заедно на пазар?

Този ден е направо нереален. Напълно, тотално, абсолютно нереален.

Качвам се значи аз в таксито, оставям на пода между седалките обемистото си и съвършено излишно дипломатическо куфарче и хвърлям нервен поглед към Люк. Вече съжалявам, че съм се качила. Ами ако той вземе да ме пита нещо за правителствената лихвена политика? Ами ако поиска да говорим за Бундесбанк или за перспективите на американската икономика? Засега обаче той само казва на шофьора:

— До „Хародс“, моля.

Светлините се сменят, колата литва напред, а аз усещам по лицето ми да се разлива широка усмивка, която не мога да удържа по никакъв начин. Върхът! Мислех си, че ще трябва да се прибера вкъщи и да страдая съвсем самичка, а ето че сега съм на път за „Хародс“, където при това някой друг ще плаща сметките. Не знам да има нещо по-върхарско!

Поглеждам през прозореца на таксито към оживените улици. Въпреки че вече сме март, по витрините на някои магазини все още виждам надписи „намаление“, останали от януари. Заничам към изложените стоки, като се чудя дали пък не съм изпуснала нещо на много изгодна цена. Спираме на един светофар, точно пред клон на „Лойдс Банк“. Зазяпвам се разсеяно към остъклената стена и опашката от хора вътре и изведнъж се чувам да казвам:

— Знаеш ли какво? Банките също би трябвало да имат януарски намаления. Всички други го правят.

Изявлението ми е последвано от гробно мълчание. Поглеждам към Люк Брандън и забелязвам, че ме гледа с любопитство, но и с прикрита усмивка.

— Банките ли? — пита той.

— Защо пък не? — заемам отбранителна позиция аз. — Могат за около месец да си намалят таксите за услуги или нещо подобно. А също и компаниите за строеж на жилища. Да сложат големи плакати на прозорците „Януарско намаление на цените“. — Замислям се за момент и продължавам: — Май ще е по-добре да правят априлски намаления, след приключване на фискалната година. Инвеститорските фондове също могат да обявят да речем: „50% намаление на фондовите пакети.“

— Разпродажба на инвестиционни пакети — казва Люк Брандън замислено. — С намаление на всички такси, подлежащи на предварително заплащане.

— Точно така — отвръщам. — Хората си умират за разпродажби и намаления. Дори богаташите.

Таксито отново потегля, а аз се заглеждам в една жена със страхотно бяло палто и се питам откъде ли си го е купила. Може би от „Хародс“. Добре ще е и аз да си купя едно бяло палто. И да нося само бяло, през цялата зима. Снежнобяло палто и бяла кожена шапка. Хората ще започнат да ме наричат Момичето с бялото палто.

Когато отново поглеждам към Люк Брандън, виждам го бързо да записва нещо в малко бележниче. Той вдига поглед, за момент мълчаливо ме гледа, а после казва:

— Ребека, сериозно ли възнамеряваш да зарежеш журналистиката?

— О, всъщност… — започвам неопределено. Да си кажа правичката, изобщо съм забравила за тези си намерения. — Не знам. Може би.

— И наистина ли мислиш, че банковото дело ще ти подхожда повече?

— Кой знае? — отвръщам, леко раздразнена от тона му.

Лесно му е на него. Няма какво да се тревожи за кариерата си — има си своя собствена, мултимилионна компания. А аз си имам само мултимилионни дългове.

— Ели Гранджър напуска „Седмични инвеститорски новини“ — добавям. — Постъпва в „Уедърбай“ като финансов мениджър на фонд.

— Чух за това — казва той. — Но ти нямаш нищо общо с Ели Гранджър.

О, така ли? Тази негова забележка силно ме заинтригува. Щом нямам нищо общо с Ели, тогава с кого имам? Може би с някоя от онези страхотно шик финансови специалистки, които водят собствени предавания по телевизията.

— За разлика от Ели ти имаш богато въображение — добавя Люк.

Уау! Сега вече наистина ме срази! Люк Брандън смята, че имам богато въображение?! Върхът! Защото да имаш въображение е нещо положително, нали така? Наистина се чувствам поласкана. „Ти имаш богато въображение.“ Ммм, да. Определено ми харесва. Освен ако не…

Я чакай, чакай малко. Да не би това да е учтив начин да ми каже, че ме смята за глупачка, а? Или за лъжкиня? Нещо подобно на израза „творческо счетоводство“. Може би се опитва да ми каже, че никоя от статиите ми не е акуратна?

О, Боже, сега вече не знам какъв би трябвало да е изразът на лицето ми — доволен или не.

За да прикрия объркването си, обръщам глава и се заглеждам през прозореца. Пак сме спрели на светофар и някаква ама много пълна жена в розов велурен анцунг се опитва да пресече булеварда. Освен че мъкне няколко торби с покупки, ами е стиснала под мишница и дебелото си кученце; непрекъснато ту едно, ту друго започва да й се изплъзва и й се налага да спира, за да ги намести и хване по-здраво. Гледката е толкова мъчителна, че чак ми се приисква да изскоча от таксито и да й помогна. В този момент тя изпуска една от торбите, която пада на платното и се скъсва — от нея изпадат три огромни кутии със сладолед и се търкулват в различни посоки.

„Не се смей! — заповядвам си мислено. — Дръж се като зрял човек! Не се смей!“ Стисвам здраво устни, но не мога да се сдържа и лекичко се изкикотвам.

Поглеждам крадешком към Люк и го виждам, че и той също стиска с все сили устни.

В същия миг жената пуска на платното другите торби и кучето и се втурва да събира кутиите със сладолед. Това е, край, не издържам и започвам да се кикотя на глас. А когато кучето настига една от кутиите със сладолед преди стопанката си и започва да се опитва да я отвори със зъби, вече буквално умирам от смях. Поглеждам към Люк и не мога да повярвам на очите си — той също се смее на глас, при това толкова силно, че му се налага да бърше с пръсти бликналите си сълзи. Господи, а пък аз си мислех, че Люк Брандън НИКОГА не се смее.

— О, Боже! — успявам най-сетне да кажа. — Знам, че не е хубаво човек да се смее на хорското нещастие, ама…

— Кучето! — хлъцва Люк и отново избухва в смях. — Проклетото куче!

— И този невъзможен анцунг! — потръпвам леко, когато таксито потегля и минаваме покрай жената, която се е навела над една от кутиите със сладолед. — Съжалявам, но смятам, че носенето на розови велурени анцузи трябва да бъде забранено.

— Напълно съм съгласен с теб — казва Люк, кимайки важно. — Забранява се носенето на розови велурени анцузи. А също и на копринени шалчета вместо вратовръзки.

— И на изрязани мъжки слипове — изтърсвам, без да се замислям, и в следващия миг усещам, че се изчервявам. О, Боже, как можах да кажа подобна дивотия пред Брандън?! — А също и продажбата на карамелизирани пуканки — бързам да добавя.

— Правилно — съгласява се Люк. — И така, решаваме да няма: розови велурени анцузи, копринени шалчета и изрязани слипове за мъже, карамелизирани пуканки…

— И пътници, които имат само едри банкноти — обажда се шофьорът на таксито.

— Добре, приема се — отвръща Люк, като свива леко рамене. — И пътници само с едри банкноти.

— И пътници, които повръщат в колата. Те са най-ужасни.

— Прието.

— И пътници, които изобщо не знаят къде отиват.

Двамата с Люк се споглеждаме и отново започваме да се кикотим.

— И пътници, които не говорят английски. Направо откачаш с такива.

— Правилно — съгласява се Люк. — Накратко… забраняват се почти всички пътници.

— Не ме разбирайте погрешно — казва шофьорът. — Нямам нищо против чужденците, но… — И в същия момент спираме пред „Хародс“. — Пристигнахме. Малко на пазар, а?

— Точно така — отвръща Люк и изважда портфейла си.

— За нещо специално или…? — пита шофьорът любопитно.

Аз също очаквам с интерес отговора на Люк. Все още не ми е казал какво ще пазаруваме. Дрехи ли? Или ще си търси нов афтършейф? Ще пръсва ту от едно, ту от друго шишенце върху страните си, и ще очаква да го мириша и да си казвам мнението? (Не бих имала нищо против, всъщност.) Или ще избираме мебели? Нещо скучно, като ново бюро например?

— Куфари и пътни чанти — отговаря той и подава на шофьора една едра банкнота. — Задръжте рестото.

Куфари и пътни чанти! Ами да! Обикалям из отдела за пътни принадлежности, зяпам шикозните куфари и чанти от еленова кожа на „Вюитон“ и се чувствам малко нещо смугена. Какво ти смутена, направо съм шокирана от себе си! Как така никога преди и през ум не ми е минавало да се загледам какво става при куфарите и пътните чанти?!

Този въпрос се нуждае от известно пояснение. Години наред съм следвала един твърдо установен и по-скоро неформален цикъл на пазаруване. Нещо като ротационна система на посевите, която прилагат фермерите. Само че вместо да редувам пшеница-царевица — ечемик — угар за почивка на почвата, моят цикъл е дрехи — козметика — обувки — дрехи. (Обикновено прескачам етапа на угара.) Всъщност, пазаруването наподобява изключително много обработването на една нива. Просто не можеш да купуваш все едно и също — трябва все пак да има и известно разнообразие. Иначе много бързо ти зоскучава и цялата работа не ти носи никакво удоволствие.

Винаги съм си мислела, че си осигурявам достатъчно разнообразие при моето пазаруване — поне толкова, колкото и всеки друг. Въобразявах си, че покривам всички основни сфери на пазаруване. Да си призная дори смятах себе си за голям спец в тази насока. А какво излиза? Гледай само що нещо съм подминавала с пренебрежение през цялото това време! От колко неща съм се лишавала поради недоглеждане. Чак се разтрепервам, като осъзнавам какви възможности за разнообразие съм изпуснала през всичките тези години. Куфари и куфарчета, големи и малки пътни чанти, несесери и кутии за шапки… С омекнали крака се довличам до един ъгъл на отдела за пътни принадлежности и присядам на някаква покрита с мокет платформа, точно до една вишнево червена кожена чанта за козметика.

Как е възможно толкова дълго време да не съм обръщала внимание на пътните принадлежности?! Как е възможно да съм живяла така слепешката, подминавайки най-безотговорно цял един пазарен сектор?!

— Е, какво мислиш? — пита Люк, приближавайки към мен. — Има ли нещо, което си струва да бъде купено?

Този негов въпрос изведнъж ме кара да се чувствам като измамница. Защо не поиска да си купи някоя наистина хубава бяла риза? Или кашмирен шал? Или поне крем за ръце? В такъв сучай бих могла да му дам най-компетентен съвет за качество и цени. Но по въпроса за куфари и пътни чанти… Та аз съм начинаеща в тази област!

— Ооо — провлачвам, опитвайки се да печеля време, — зависи. Всички изглеждат страхотно.

— Да, нали? — съгласявасе той, като неприкрито следи накъде се насочва погледът ми. — Но кой куфар би избрала все пак? Ако трябва да купиш един-единствен куфар, кой би избрала?

Кофти работа. Няма как да блъфирам.

— Да си призная — казвам най-сетне, — това все е в сферата на моята компетентност.

— Кое не е? — пита той невярващо. — Пазаруването ли?

— Куфарите — пояснявам аз. — Не бих казала, че съм отделила достатъчно време за по-специално проучване на тази специфична пазарна ниша. Трябвало е да го направя, знам, но…

— Е, няма значение — прекъсва ме Люк с лека усмивка на уста. — Произнеси се като неспециалист. Кой куфар би избрала?

Добре, така може.

— Ммм — отвръщам и делово се изправям на крака. — Дай да ги огледаме по-отблизо.

Господи, и двамата страхотно се забавляваме. Нареждаме осем куфара един до друг и започваме да им поставяме оценки за външен вид, тежина, качество на хастара, брой на джобовете и надеждност на колелцата. (Изпробвам колелцата, като препускам из отдела, мъкнейки съответния куфар след себе си. Продавачът отдавна вече се е отказал да ни консултира и ни е оставил сами да се оправяме с избора си.) После подбираме към всеки куфар подходящи малки пътни чанти, на които също поставяме оценки.

Цените, изглежда, нямат никакво значение за Люк. Което е направо върхът, защото те са наистина астрономически — в първия момент ми се видяха толкова страховити, че буквално ми се прищя да избягам. Странно обаче, много скоро хиляда лири вече започват да ми се струва съвсем приемлива цена за един куфар — особено като се има предвид, че голямата пътна „ракла“ с монограм на „Луи Вюитон“ струва около десет пъти повече! В действителност вече доста сериозно се замислям, че би трябвало и аз също да инвестирам в един качествен куфар, с който да заменя старата си, охлузгана платнена пътна чанта.

Днес обаче пазаруваме за Люк, а не за мен. А най-странното е, че да пазаруваш за някой друг се оказва дори още по-забавно, отколкото за себе, си. В крайна сметка свеждаме избора си до две опции — тъмнозелен кожен куфар със стабилни безшумни колела или светлобежав куфар от еленова кожа, който е малко по-тежък, но има забележително красив копринен хастар и всъщност е толкова красив, че буквално ме хипнотизира. Към него има и малка пътна чанта в същия стил, а също и куфарче за козметика — не по-малко красиви и хипнотизиращи. Господи, ако пазарувахме за мен, щях да…

Ама не е за мен, нали така? Люк си купува куфар, не аз. Той трябва да го избере. Сядаме един до друг на пода пред куфарите и впиваме изпитателен поглед в тях.

— Зеленият май ще е по-практичен — казва по едно време Люк.

— Ммм — отвръщам неопределено. — Предполагам.

— По-лек е, а и колелата са му по-добри.

— Ммм.

— Пък и тази светла еленова кожа вероятно ще се зацапа за нула време. Зеленият цвят ми се струва по-подходящ.

— Ммм — изхъмквам отново, като се старая да прозвучи така, сякаш съм съгласна с него.

Той ми хвърля изпитателен поглед и казва:

— Точно така. Е, мисля, че направихме избора си, нали?

След което, без да става от пода, повиква продавача.

— Избрахте ли, сър? — привежда се към нас човекът и Люк му кимва.

— Светлобежавия куфар от еленова кожа.

— О! — възкликвам и усещам как по лицето ми се разлива усмивка на блажено задоволство. — Страхотно! Точно него харесвам!

— Основно житейско правило — казва Люк, като скача на крака и изтупва панталоните си. — Щом си помолил някой за съвет, послушай го.

— Но аз не съм казала кой от двата…

— Не беше нужно да го казваш — отвръща Люк и ми протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. — Хъмкането ти беше достатъчно красноречиво.

Ръката му около моята е изненадващо силна и топла и докато ме дръпва да стана, усещам дълбоко в себе си сладостна тръпка. Пък и мирише хубаво. На скъп афтършейв, чиято марка не успявам да разпозная. За момент оставаме смълчани.

— Чудесно — казва най-сетне Люк. — Май ще е добре да го платя в такъв случай.

— Да — отвръщам и се чувствам някак смешно нервна. — Май да.

Той отива на касата, където започва да говори нещо с продавача, а аз се извръщам към изложените отстрани кожени гардеробни чанти. Изведнъж изпитвам странно неудобство. Така де, пазаруването свърши. А сега какво?

Ами, ще се сбогуваме учтиво и това е. Люк вероятно трябва да се връща в офиса си. Положително не може да се мотае цял ден по пазар.

А ако ме попита какво смятам да правя аз, ще кажа, че съм заета. Ще се престоря, че имам важна делова среща или нещо подобно.

— Готово — казва Люк, като се връща при мен. — Страшно съм ти благодарен за помощта, Ребека.

— Няма защо — отвръщам ведро. — Е, аз трябва да тръгвам за една…

— Чудех се — прекъсва ме Люк бързо — дали ще приемеш, ако те поканя на обяд?

Днешният ден се очертава като абсолютно съвършен. Пазаруване в „Хародс“, а после обяд в „Харви Никълс“. Така де, има ли нещо по-хубаво от това? Качваме се в разположения на петия етаж шикозен ресторант, настаняваме се, Люк поръчва бутилка изстудено бяло вино, а когато ни го сервират, вдига чаша за наздравица.

— За куфара — казва и се усмихва.

— За куфара — отвръщам щастливо и отпивам от чашата си.

Това е вероятно най-страхотното вино, което съм опитвала през живота си. Люк взема менюто си и се зачита в него. И аз също отварям моето, но да си призная, не прочитам и думичка. Просто си седя и сияя щастливо. Оглеждам се наоколо, въодушевена от всички тези шик жени, дошли да обядват тук, водя си мислено бележки относно тоалетите им и се чудя откъде ли онова момиче там е купило страхотните си розови ботушки. После изведнъж, незнайно защо, се мислям за картичката, която Люк ми изпрати. И пак започвам да се чудя дали е било просто приятелски жест или… или нещо друго.

При тази мисъл чак ми прималяза и бързо отпивам нова глътка вино. Добре де, не глътка, ами направо пресушавам чашата си на един дъх. Оставям я на масата, преброявам до пет и казвам небрежно:

— Благодаря за картичката, между другото.

— Какво? — пита Люк, вдигайки поглед от менюто си. — Ааа, няма защо. — На свой ред отпива от виното си и добавя: — За мен беше удоволствие да те видя онази вечер.

— „Терадза“ е страхотно място за прехвръкване от маса на маса! — отвръщам и в същия миг усещам, че се изчервявам.

Люк се усмихва лекичко и казва:

— Да, наистина. — После оставя чашата си и добавя: — Избра ли си вече?

— Ъъъ… — отвръщам и преглеждам набързо менюто. — Мисля да взема… ъъъ… рибни крокети с картофено пюре. И салата от аспарагус.

По дяволите, чак сега видях, че предлагат и сепия. Това трябваше да си поръчам. О, майната му, късно е вече.

— Добър избор — казва Люк и ми се усмихва. — Още веднъж ти благодаря, че ми помогна днес. В такива случаи винаги е добре човек да чуе и второ мнение.

— Няма проблем — отвръщам лъчезарно и отпивам от виното си. — Надявам се куфарът да ти върши добра работа.

— О, той не е за мен — отвръща Люк след кратка пауза. — Купих го за Саша.

— Все едно — казвам любезно. — Коя е Саша? Сестра ти ли?

— Приятелката ми — отговаря Люк и се извръща, за да повика келнера.

А аз го зяпвам като парализирана.

Приятелката му! Помогнала съм му да избере куфар за приятелката си!

Изведнъж вече не изпитвам никакъв глад. Не ми се ядат нито рибни крокети, нито салата от аспарагус. Дори не искам повече да седя тук, в този шикозен ресторант. Усещам как щастливото сияние напуска душата ми, а на негово място се настанява студ. Чувствам се глупаво. Люк Брандън си има приятелка. Ами, разбира се, че ще си има. Красиво, шикозно момиче на име Саша, несъмнено с перфектен маникюр, за разлика от мен, и което пътува насам-натам по света с луксозни, баснословно скъпи куфари. А аз съм пълна, тотална глупачка? Трябваше да предположа, че ще има някоя Саша. Така де, то се подразбира!

Само че… Само че май не се подразбира чак толкова. Всъщност, изобщо не се подразбира! Люк не спомена и думичка за приятелката си през цялата сутрин. Защо? Защо още от самото начало не каза, че търси куфар за приятелката си? Защо ме остави да седя до него на пода в „Хародс“ и защо се смееше с такова искрено удоволствие, докато ме гледаше как препускам насам-натам, за да изпробвам колелцата на куфарите? Ако ми беше казал, че избираме куфар за приятелката му, изобщо нямаше да се държа по този начин. И той го е знаел. Съвсем сигурно го е знаел, затова и не ми е казал.

Усещам да ме побиват ледени тръпки. Има нещо гнило в цялата работа.

— Всичко наред ли е? — пита Люк, като се обръща отново към мен.

— Не — чувам се да казвам. — Не, не е наред. Не ми каза, че куфарът е за приятелката ти. Дори не ми спомена, че имаш приятелка.

О, Боже! Как можах да го изтърся това пък сега?! Толкова е тъпо! Но пък, от друга страна, някак си не ми пука.

— Разбирам — казва Люк след кратка пауза. Взема парченце хляб и започва да го троши между пръстите си, после ме поглежда и казва тихо: — Саша и аз… излизаме заедно от известно време. Съжалявам, ако съм ти дал повод да… да си мислиш нещо друго.

Господи, сега пък ми говори снизходително. Не, не мога да го понеса!

— Не става дума за това — казвам рязко и усещам как се изчервявам като домат. — Но в цялата тази работа има нещо… нещо гнило.

— Гнило ли? — пита той.

Имам чувството, че се забавлява.

— Трябваше да ми кажеш, че избираш куфар за приятелката си — заинатявам се аз, впила поглед в масата пред себе си. — Щях да подходя към въпроса… по-различно.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам, че Люк ме гледа така, сякаш съм някоя откачена.

— Ребека — казва той, — мисля, че правиш от мухата слон. Помолих те за съвет при избора на куфар. И това е всичко.

— А ще кажеш ли на приятелката си кой те е съветвал?

— Разбира се, че ще й кажа! — възкликва Люк и добавя, като позасмива леко: — Предполагам, че ще й бъде забавно.

Гледам го мълчаливо и усещам как буквално се смръзвам от ужас. Гърлото ми се свива, болка стяга гърдите ми. Щяло да й бъде забавно! Саша ще се смее за моя сметка!

Ами да, разбира се, че ще се смее. Кой не би се смял, когато му разкажат как някакво момиче е търчало цяла сутрин като смахнато насам-натам из „Хародс“, изпробвайки куфари за друга жена?! Защото изобщо не е загряло, че има нещо гнило. Защото съвсем глупашки си е въобразило, че Люк Брандън може да го харесва!

Преглъщам мъчително и буквално ми прилошава от унижение. За първи път си давам сметка как изглеждам в очите на Люк Брандън. А всъщност, как изглеждам в очите на всички останали. Пълно посмешище, нали така? Нескопосана глупачка, която никога не схваща за какво точно става дума и с гафовете си непрекъснато разсмива хората. Момиче, което не знае, че „ЕсБиДжи“ и „Рутланд Банк“ са се слели! Момиче, което никой никога не би и помислил да вземе насериозно. На Люк и през ум не му е минало да ми каже, че ще избираме куфар за приятелката му, защото за него аз съм едно голямо нищо. И ме е поканил на обяд просто защото не е имал нищо друго по-интересно за правене — вероятно се е надявал на пореден гаф от моя страна, примерно да си изпусна вилицата и да се завра под масата да я търся, на който да се посмее с колегите си, когато се върне в офиса си.

— Извинявай — казвам с треперещ глас и ставам. — Сетих се, че нямам време за обяд.

— Глупости, Ребека! — казва Люк. — Виж, съжалявам, че не си знаела за приятелката ми — добавя той, като повдига вежди уж извинително, а на мен ми се приисква да му светна един. — Но можем все пак да си останем приятели, нали?

— Не! — отвръщам сковано, като си давам сметка за разочарованието в гласа ми и усещам очите ми да се насълзяват. — Не, не можем. Защото приятелите се отнасят един към друг с уважение. А ти, Люк, не ме уважаваш, нали? Смяташ ме за посмешище. За пълна пула. Е… — преглъщам мъчително, — не съм.

И преди той да успее да ми отговори каквото и да било, аз се обръщам и напускам ресторанта, полузаслепена от сълзи на разочарование.