Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Седем

Да, ама не, защото в събота получавам от Таркуин картичка с изображение на пре-рафаелитно маце, което ми хвърля срамежлив поглед през рамо. А вътре той бе написал следното:

Ха, вечеря сТаркуин! Представете си само! Да седя цяла вечеря сама с този откачалник. Пък и за какво всъщност става дума? Никога не съм чувала за „Бейрут“. Да не е някакъв нов мюзикъл или нещс подобно? Или има предвид града Бейрут? Но откъде накъде пък ще ходим в Бейрут, за Бога?

Както и да е, няма значение, майната му на Таркуин. Днес имам да мисля за къде-къде по-важни неща. Защото днес е шестият ден, откакто взех решението да живея пестеливо — и първият ми уикенд, а това е критично важен момент. Дейвид Е. Бартън казва, че обикновено именно през уикендите, и особено през първия ден, има сериозна опасност човек да изневери на режима си, тъй като ги няма рутинните служебни задължения, които да запълват времето и да отвличат вниманието, така че часовете се точат досадно празни и просто плачат да бъдат запълнени с привичния комфорт на пазаруването.

Аз обаче имам достатъчно силна воля, за да не се поддам на изкушението. Направила съм си стриктна програма за деня — изобщо НЯМА И ДА ПРИПАРВАМ до каквито и да било магазини! Тази сутрин съм решила да посетя някой музей, а вечерта — вместо да си харча парите за скъпи готови храни от ресторант, сама ще сготвя къри за мен и Сузи. Всъщност, чувствам се доста въодушевена от тази перспектива.

И така, проектобюджетът ми за целия днешен ден е както следва:

Върхът! А на всичкото отгоре и ще се потопя в лоното на възвишена култура, вместо да тъна в бездуховен материализъм. Избрах да отида в Музея на Виктория и Албърт, защото никога преди не съм ходила там. Дори не знам какво всъщност показват. Вероятно статуи на кралица Виктория и на принц Албърт или нещо подобно.

Както и да е, сигурна съм, че при всички случаи ще ми бъде интересно и ще ми подейства стимулиращо. Пък и е напълно безплатно!

Когато излизам от метрото на улицата, слънцето блести ярко и аз поемам въодушевено към музея, ужасно доволна от себе си. Обикновено всяка събота сутрин гледам шоупрограми по телевизията и се приготвям за следобедните си обиколки по магазините. А я ме вижте сега! Изведнъж ме обзема приятното усещане на зряла и изискана светска жена от големия град — като жените от филмите на Уди Алън. Ако имах дълъг пухкав шал и черни очила, щях да изглеждам съвсем като Даян Кийтън. (Като младата Даян Кийтън, естествено, ама не и облечена по модата от седемдесетте години.)

А в понеделник, когато някой ме попита как съм изкарала уикенда си, ще мога да кажа: „Отскочих до «Виктория и Албърт».“ Не, ме, по-добре ще е да кажа: „Успях да хвана една изложба.“ Точно така, това звучи много по-шик. (Впрочем, защо изобщо се казва, че „хващаш“ някаква изложба? Сякаш картините препускат покрай хората като биковете от онези ужасни репортажи от Памплона, дето ги дават по телевизията!) И тогава този, който ме е попитал, ще възкликне: „Така ли? Не знаех, че си падаш по изкуството, Ребека.“ А аз ще отвърна небрежно: „О, да, прекарвам повечето си свободно време по музеи и изложби.“ И тогава този, с когото разговарям, ще бъде силно впечатлен, ще ме изгледа с уважение и ще каже…

Ха, подминала съм входа на музея. Ама че глупаво! Толкова се бях умислила за разговора си с… Изведнъж си давам сметка, че човекът, с когото разговарям в тази въображаема сценка, е не друг, а Люк Брандън. Странно! Откъде накъде? Сигурно защото си прехвръквах от маса на маса с него в „Терадза“. Както и да е. Съсредоточи се, Ребека! Музеят!

Врътвам се на пета и бързо тръгвам обратно. Влизам с нехайна походка във фоайето на музея, сякаш съм у дома си. А не като тази смешна групичка японски туристи, скупчили се притеснено около екскурзовода си. „Ха! — мисля си гордо. — Аз не съм турист! Това тук е моето историческо наследство! МОЯТА култура!“ Вземам от стелажа една програма с карта на музея — но така небрежно, сякаш в действителност нямам нужда от нея — и хвърлям поглед към оповестените за днес сказки за неща като „Керамиката по време на династиите Янг и началото на Минг“ (каквото и да значи това). После, все така нехайно, поемам по посока на първата галерия.

— Извинете? — долита иззад гърба ми гласът на служителката от рецепцията. — Вие платихте ли?

— Не е ли безплатно! — възкликвам, като се обръщам изненадано към нея.

— Боя се, че не — отвръща ми тя и посочва към стената зад мен.

Обръщам се и само дето не падам от удивление, когато прочитам окачения там надпис: „Вход 5.00 лири.“

Чак ми прималява от шока. Ама какво става с този наш свят?! Вече ти искат пари и за музеите?! Та това е страшно! Всеки знае, че музеите трябва да са безплатни. Ами да! Ако има входна такса, никой никога няма и да стъпи в тях! Цяло едно поколение ще бъде откъснато от нашето велико културно наследство — заради някаква си скапана финансова бариера. Нацията ни ще затъпее още повече и цивилизованото британско общество ще бъде изправено на прага на колапса. Това ли е целта ти, Тони Блеър?

Пък и аз нямам в себе си пет лири! Нарочно излязох само с 2.50, които са ми за продуктите за кърито, което ще сготвя собственоръчно у дома. Господи, колко досадно! Така де, ето ме тук, готова да поема малко култура, ИЗГАРЯЩА (хм!) от желание да вляза и да разгледам… е, каквото и да има там вътре… а не мога!

В този момент забелязвам, че всички японци от туристическата група ме гледат втренчено и укоризнено, сякаш съм някакъв криминален престъпник. „Я ми се разкарайте от главата! — озъбвам им се мислено. — Вървете да позяпате малко изкуство!“

— Приемаме и кредитни карти — казва ми служителката от рецепцията. — „Виза“, „Суич“, „Американ Експрес“.

— О! — отвръщам. — Ами… Добре тогава.

— Цената на сезонния билет е петнадесет лири — добавя тя, докато бъркам в чантата си, за да си извадя портфейла с „Виза“ картата, — но той ви дава право на неограничен достъп за цяла година.

Неограничен достъп за цяла година ли?! Чакай, чакай малко сега. Дейвид Е. Бартън казва, че при всяка покупка човек трябва да прецени колко му излиза еднократната употреба на съответния продукт, а това се получава, като се раздели цената му на колкото пъти смяташ, че ще го използваш. Да предположим, че от днес нататък цяла година ще идвам във „Виктория и Албърт“ веднъж месечно. (Мисля, че това е напълно реалистична преценка.) Ако си купя сезонен билет, едно посещение ще ми струва… ще ми струва само 1.25.

Е, че то е страшно изгодно, нали така? И всъщност е изключително добра инвестиция, като се позамисли човек.

— Добре, ще взема сезонен билет — казвам и подавам на служителката „Виза“ картата си.

Ха! Дръж се, културо, идвам!!

Началото е доста успешно. От време на време надниквам в картата на музея, най-подробно оглеждам всеки експонат и внимателно прочитам мъничките картички с пояснения към него.

„Сребърен потир, Холандия, XVI век.“

„Плака с изображение на Светата Троица, Италия, средата на XV век.“

„Пръстена купа, покрита с глазура в синьо и бяло, началото на XVII век.“

Хм, тази купа е наистина красива. Любопитно ми е колко ли струва? Изглежда доста скъпа… Понечвам да я вдигна, за да видя етикетчето с цената отдолу, но пръстите ми докосват стъклото на витрината и изведнъж си спомням къде се намирам. Добре де, ясно! Това тук не е магазин. И няма никакви етикетчета с цени.

Мисля си обаче, че не са прави. Дори допускат груба грешка. Защото по този начин отнемат част от забавлението на посетителите, нали така? Обикаляш насам-натам, ама можеш само да гледаш… и след известно време цялата тази работа страшно доскучава. Докато ако имаше етикетчета с цени, човек щеше да е много по-силно заинтригуван. Ами да! Смятам, че всички музеи трябва да слагат етикетчета с цени на експонатите си. И тогава ще разгледаш сребърния потир, мраморната статуя, „Мона Лиза“ или каквото и да е там, ще те възхитиш на красотата му, ще оцениш историческата му значимост и тъй нататък… а после ще погледнеш етикетчето с цената и ще иьзкликнеш: „Хей, я виж колко скъпо струва!“ Мисля, че това наистина ще оживи посещението на музеи.

Ще взема да пиша до управата на „Виктория и Албърт“, за да ги посъветвам да вземат мерки в тази насока. Та аз съм инвестирала в техния сезонен билет, нали така? Би трябвало да се вслушат в мнението ми.

Но междувременно нека видим какво има зад следващата витрина.

„Гравирана чаша, Англия, средата на XVвек.“

Господи, направо умирам за чаша кафе! Колко ли време е минало, откакто влязох? Сигурно цяла вечност…

Ооо! Само петнадесет минути!

По едно време се озовавам в зала, чиито експонати проследяват историята на модата. Изведнъж усещам прилив на сили и ме обзема научен интерес. Всъщност, тук се задържам много повече, отколкото в която и да било друга зала. После обаче дрехите и обувките свършват и пак се занизват статуи и стъклени шкафове с разни дребни очукани предмети в тях. През минута си поглеждам часовника, краката ме болят… и най-сетне се отпускам тежко на някакво канапе.

Не ме разбирайте погрешно — обожавам музеите. Наистина съм фен на корейското изкуство. Проблемът е, че точно в този музей подовете са някак си прекалено твърди, а ботушките на краката ми са ми малко тесни. И освен това е прекалено затоплено, така че се наложи да си сваля жакета, който обаче ми натежава все повече ръцете и непрекъснато го изпускам. И може да прозвучи налудничаво, но все ми се струва, че чувам да прозвънва касов апарат. Навярно си въобразявам.

Седя отпусната на канапенцето, загледана в нищото, като се чудя дали ще мога да насъбера сили да стана отново… когато в залата влиза групата японски туристи и това ме принуждава изведнъж да скоча на крака и да се престоря, че разглеждам някакъв експонат. Забождам уж заинтригуван поглед в някаква тъкана постелка на стената, после се устремявам по един коридор, облицован от двете страни с експонати на индиански керамични плочки. И точно си мисля дали пък няма да е добре със Сузи да вземем каталога на „Печена глина“ и да си сменим плочките в банята, когато през едва метална решетка мярвам нещо, което ме хвърля в такъв шок, че заковавам на място.

Сънувам ли?! Или това е някакъв мираж?! През решетката виждам касов апарат, опашка от хора пред него и витринен шкаф с разни предмети, по които висят етикетчета с цени…

О, Боже, права Съм бида! Магазин! Тук има МАГАЗИН, точно под носа ми!

Изведнъж на краката ми сякаш им изникват криле; по някакъв чудодеен начин цялата ми енергия се възвръща. Следвайки бипкащия звук на касовия апарат, аз се втурвам да заобиколя ъгъла, за да стигна до входа на магазина. На прага спирам за миг, като си казвам, че не бива да храня прекомерни надежди, за да не се разочаровам безумно много, ако се окаже, че продават само поставки за чай и картички.

Нищо подобно! По дяволите, направо е фантастично! И защо никой досега не ми е казал за съществуването на този магазин, питам аз?! Всякакви изключително красиви бижута, купища страхотни художествени албуми, прекрасна керамика, прелестни поздравителни картички, … и какво ли не още!

Ооо! Ама аз май не трябваше да купувам абсолютно нищо днес, нали така? Мамка му!

Направо отвратително! Къде му е смисълът да откриеш някой невероятен нов магазин, а да нямаш право да си купищ нищо от него?! НЕ Е ЧЕСТНО!!! Всички други си купуват разни неща, всички други се забавляват, само аз… Известно време вися отчаяно край един витринен шкаф, пълен със страхотно сладки керамични чаши, и наблюдавам как някаква австралийка си купува куп художествени албуми и книги за скулптура. Тя бъбри оживено с една от продавачките и изведнъж я чувам да споменава нещо за Коледа. И в съшия миг ме осенва гениално хрумване.

Ами да! Мога да напазарувам от тук всичките си подаръци за Коледа! Добре де, знам, че да се пазарува за Коледа през март е малко раничко, но… но пък не може ли човек да е добре организиран, питам аз?! А после, като дойде Коледа, няма да ми се налага да се блъскам в онези отвратителни предколедни тълпи. Просто не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало да пазарувам за Коледа по-отрано. Пък и това съвсем не означава, че ще си наруша режима за пестеливост, защото… ВСЕ НЯКОГА ще трябва да купя подаръци за Коледа, нали така? И какво пък толкова — всъщност само изтеглям коледното пазаруване на малко по-ранна дата. Напълно разумно, бих казала.

И така, след около час излизам от музея, щастливо понесла две пълни с подаръци найлонови торби. Купих един фотоалбум с рекламна корица на „Уилям Морис“, един старинен дървен пъзъл, един албум с артистични снимки от различни модни ревюта и един фантастичен керамичен чайник. Боже, ОБОЖАВАМ коледното пазаруване! Не съм съвсем сигурна кое на кого ще подаря, но… главното е, че всички тези неща, които са с неувяхваща стойност и уникална изработка, биха разкрасили всеки дом. (Поне за чайника това е съвсем сигурно, защото го пише в миниатюрната диплянка, закачена на дръжката му.) Така че, предполагам, наистина имах късмет, че го открих този магазин.

Всъщност, цялата тази сутрин беше много успешна. Излизам от музея неимоверно доволна и невероятно въодушевена. А това само доказва изключително благотворното влияние, което има глътката чиста култура за душата. Ей Богу, от днес нататък ще прекарвам всяка събота сутрин в някой музей.

Когато стигам вкъщи, обедната поща вече е пристигнала и в купчинката рекламни брошури откривам един квадратен плик, адресиран до мен с непознат почерк. Отварям го, като лекичко плъзгам с крак торбите към стаята си… и в следващия миг замръзвам от изненада. Картичка от Люк Брандън. Откъде ли ми има домашния адрес? Съдържанието й ме хвърля в още по-голяма почуда:

За миг гледам вцепенено картичката. Просто не знам какво да си мисля. После много предпазливо си казвам: Боже, много мило от негова страна, нали? Да ми изпрати такава красива картичка, собственоръчно надписана, само за да ми благодари за МОЯТА картичка. Искам да кажа: не е длъжен да го прави; значи едва ли е само от любезност, нали така? Ами да, не се прави така — никой не благодари с картичка за това, че някой му е върнал заем от двадесет лири!

Или пък се прави? Може би вече е възприето и в такива случаи да благодариш с картичка? Изглежда, че в днешно време всеки праща картички за всичко. Вече и представа си нямам какво е прието и какво не е прието да се прави! (ЗНАМ СИ АЗ, че трябваше да прочета онова ръководство по етикеция, дето ми го подариха миналата Коледа!) И така, дали тази картичка Е ИЛИ НЕ Е само любезна благодарност? Или пък е нещо съвсем друго? И ако е нещо съвсем друго… какво по-точно?

ДА НЕ БИ ДА СЕ Е ДОСЕТИЛ?

О, Боже, това е! Разбрал е, че няма никаква леля Ърминтрюд! И с тази картичка иска да ме засрами.

Но пък, от друга страна… защо му е да си прави целия този труд да купува картичка, да я пише, да я изпраща… само за да ме накара да се засрамя ли?

Уф, не знам. Пък и на кого му пука? Ами че аз и без това дори не го харесвам.

След като цялата съботна сутрин поглъщах култура, реших, че заслужавам малко да се поглезя следобеда, затова си купих последния брой на „Вог“ и пакет шоколадови бисквитки и сега се отпускам с наслада на дивана. Господи, колко страшно ми липсват тези дребни удоволствия на живота! Не съм чела списание от… хм, вече от цяла седмица, като изключим „Харпърс енд Куийн“, дето го взех вчера от Сузи. А дори НЕ ПОМНЯ кога за последен път съм вкусвала шоколад!

Но не мога да се отдавам прекалено дълго на тези си удоволствия, защото трябва да изляза и да купя продуктите за моето бъдещо домашно приготвено къри. Така че след като прочитам хороскопа си, затварям „Вог“ и изваждам новата си готварска книга с индийски рецепти. Бих казала, че съм доста развълнувана. Никога преди не съм готвила къри.

Отказвам се от рецептата с тигрови скариди, защото се оказа, че тигровите скариди са много скъпи. Така че вместо тях ще сготвя пиле с гъби балти. Като чета рецептата, всичко ми изглежда много евтино и лесно, така че се заемам да препиша на едно листче какво трябва да купя.

Когато довършвам списъка си обаче, изведнъж се стъписвам — той ми изглежда доста по-дълъг, отколкото би трябвало да бъде. Никога не съм и предполагала, че са необходими толкова ужасно много подправки, за да се сготви едно най-обикновено къри. Току-що претараших кухнята и се оказа, че го нямаме специалния тиган за малти, всъщност нямаме я и специалната мелачка за подправки, нямаме го и специалния уред за пасиране на продуктите за соса. Добре де, нямаме дори дървена лъжица, нито пък готварска везничка.

И все пак, не е болка за умирачка. Ще отскоча до „Питър Джонс“, за да набавя необходимото кухненско оборудване, после ще накупя продуктите по списъка, връщам се и започвам да готвя. И не бива да се забравя, че всички тези неща за кухнята се купуват веднъж и завинаги — после вече ще бъдем напълно екипирани, за да си готвим страхотни кърита всяка вечер. Няма начин, този разход трябва да се смята за инвестиция!

Когато същата вечер Сузи се прибира от пазарния център в Камдън, аз съм с новата си готварска престилка на пъстри райета и меля подправките, предварително препечени в новия ни специален гиган за балти, с новата ни специална подправкомелачка.

— Пфу! — възкликва Сузи, влизайки в кухнята. — На какво вони така?!

— На ароматни подправки — отвръщам троснато и си пийва глътка от чашата с вино.

Да си кажа правото, всичко се оказа… хм, мъничко по-сложно, отколкото си го представях, докато четях рецептата. В момента се опитвам да превърна подправките в нещото, наречено „балти масала микс“, за което се предполага, че ще можем да си го държим в буркан и да използваме месеци наред. Ама всички подправки някак мистериозно потъват в подправкомелачката и изобщо не излизат от другия й край. Къде изчезват, по дяволите?!

— Умирам от глад — заявява Сузи, като си сипва чаша вино. — Скоро ли ще стане?

— Откъде да знам — процеждам през стиснати зъби, надничайки в подправкомелачката. — Да можех само да извадя проклетите подправки отвътре…

— О, ами добре тогава — отвръща Сузи, — ще си направя един сандвич.

Тя пъхва в тостера две филии хляб и докато чака да се препекат, започва да взема и да оглежда едно след друго всичките ми пликчета, шишенца и бурканчета с подправки.

— Какво е това „бахар“? — пита Сузи, четейки любопитно етикетчето на едно от шишенцата. — Тук пише, че съчетава аромата на всички подправки. Да не би да е нещо изкуствено? Да са ги стрили, смесили и пресовали заедно за по-лесна употреба?

— Откъде да знам — изсумтявам, като почуквам доста ядно дъното на подправкомелачката върху плота на шкафа.

От нея най-сетне излиза нещо — около половин чаена лъжичка фин пращец с подозрителен цвят. Усещам как докато го гледам, недоумението ми прераства в гняв. Какво става с буркана, пълен с така наречения „балти масала микс“, който мога да използвам месеци наред?! Май ще трябва да препичам и меля още от всички тези проклетии.

— Щото ако това тук е истина — отбелязва Сузи, като почуква с нокът етикетчето върху шишенцето с бахар, — можеш да го използваш само него и да зарежеш останалите, нали?

— Не, не мога! — изръмжавам доста грубо. — Приготвям пресен, мултиароматен „балти масала микс“, ясно?!

— Добре де, ясно — съгласява се Сузи, свивайки рамене. — Ти си майсторът.

„Точно така! — мисля си, отпивайки глътка вино. — Започваме отначало!“

Хвърлям в тигана семе от кориандър, от копър, от канела, чер пипер, бахар, карамфил, дафинов лист… Отдавна вече съм се отказала от използването на новата ни електронна готварска везничка. Сипвам на око. Всички казват, че готвенето е въпрос на вдъхновение и интуиция, нали така?

— Какво е това? — пита Сузи, която е взела от кухненската маса картичката на Люк Брандън. — Откъде накъде ще ти праща картичка?

— Ами… — свивам уж нехайно рамене, — …просто от любезност.

— От любезност ли? — смръщва вежди Сузи, като върти картичката в ръцете си и я оглежда от всички страни. — Няма начин. Никой не благодари с картичка за това, че са му върнали двадесет лири.

— Наистина ли? — с малко по-тъничък и по-треперлив от обичайното глас… сигурно поради острия мирис откъм специалния тиган за балти, където с леко пукане се препичат ароматните подправки. — Мислех си, че днес вече е прието да се прави така.

— Глупости! — отсича Сузи уверено. — В такива случаи практиката е следната: връщат ти заема, пращаш кратко писъмце с дежурното „благодаря“, за да уведомиш, че си си получил парите, и край. Докато тази картичка тук… — многозначително я размахва Сузи към мен, — … тази картичка тук е вече нещо съвсем различно.

Ето, точно затова ми харесва да имам Сузи за съквартирантка. Тя е наясно с всякакви подобни неща, защото се движи в най-изисканите социални кръгове. Веднъж дори е била на вечеря с херцогинята на Кент?! Не че се фукам или нещо подобно.

— И какво по-точно? — питам, стараейки се гласът ми да не звучи напрегнато.

— Предполагам, че е израз на приятелски чувства — отвръща Сузи и оставя картичката обратно на кухненската маса.

Приятелски чувства. Ами да, разбира се, така е. Израз на приятелски чувства. Което само по себе си е нещо много хубаво, естествено. Но защо ли се чувствам леко разочарована? Гледам с недоумение картичката, върху която има репродукция на лице от Пикасо. Какво ли означава това?

— Впрочем, тези неща в тигана черни ли трябва да станат? — пита Сузи, мажейки препечената си филийка с масло.

— О, Боже! — свалям светкавично тигана от котлона и оглеждам критично почернелите зърна в него.

Това готвене ще ме побърка! Ама аз, както се знае, имам силна ноля, така че изхвърлям на боклука поредните станали на въглен семена и започвам всичко отначало. Щедро изсипвам в тигана семе от кориандър, от копър, от канела, чер пипер, бахар, карамфил, дафинов лист… С това дафиновият лист свърши. Дано този път стане, защото инак…

По някакво чудо наистина става! Четиридесет минути по-късно в моя специален тиган за балти вече къкри сготвено от мен самата къри! Фантастично! Мирише божествено, пък и изглежда точно като на снимката в книгата — а аз дори не съм следвала рецептата им дословно! Което несъмнено доказва, че аз притежавам вродена дарба за готвене на индийски ястия. И колкото повече практикувам, толкова повече ще се усъвършенствам. Както казва Дейвид Е. Бартън, скоро ще мога да спретна вълшебно къри за четирима за толкова минути, колкото ще ми отнеме да се обадя по телефона и да го поръчам от ресторанта. А пък я колко пари спестих!

Тържествено вдигам капака на тенджерката със сварения от мен ориз баспати и триумфално сипвам по чиниите от него и от кърито. После щедро наръсвам всичко с накълцани на ситно листенца от пресен кориандър — и да ви кажа честно, чиниите изглеждат така, сякаш са изскочили от готварската страница на „Мари-Клер“. Изваждам от фурната купените готови, но подходящо затоплени от мен индийски питчици наан и понасям всичко към дивана в хола. Слагам едната чиния на скута на Сузи.

— Оуу! — възкликва тя. — Изглежда фантастично!

— Знам — съгласявам се гордо и се настанявам на дивана до нея. — Не е ли страхотно?!

Наблюдавам я любопитно как загребва с вилицата и пъхва в устата си първата хапка, след което и аз го правя.

— Ммм! Много вкусно наистина! — казва Сузи, дъвчейки с явно облекчение. — Доста лютиво — отбелязва след малко.

— Сосът е подправен с лют пипер — пояснявам. — А в кърито има и нарязани на ситно пресни люти чушлета. Ама пък наистина е вкусно, нали?

— Великолепно е! — възторгва се Сузи. — Ти си невероятна, Беки! Сигурна съм, че аз лично никога не бих успяла да сготвя подобно нещо!

И Сузи продължава да дъвче, но по лицето й изведнъж се изписва някакво странно изражение. Да си кажа правичката, и аз се чувствам някак особено, не мога да си поема въздух. Кърито действително е малко люто. Всъщност, АДСКИ люто е!

Сузи е оставила вилицата си и жадно отпива от виното си. Вдига насълзени очи към мен, а бузите й са кървавочервени.

— Добре ли си? — питам я, като се насилвам да се усмихна въпреки парещата болка в устата ми.

— Аха, страхотно! — отвръща тя, дишайки тежко, и тъпче в устата си едри залци питка наан.

Свеждам поглед към чинията си и решително загребвам и лапвам втора вилица къри. Носът ми на секундата потича. Забелязвам, че Сузи също подсмърча, но когато очите ни се срещат, тя ми отправя лъчезарна усмивка.

О, Боже, ама че е люто! Устата и езикът ми буквално горят. Бузите ми са огненочервени, очите ми се насълзяват. По дяволите, колко от лютивия пипер сипах в това проклето нещо? Само една чаена лъжичка… дали пък не бяха две? Май реших да се доверя на готварския си инстинкт и да сипвам, докато ми се стори, че е достатъчно. Е,… хубав инстинкт, няма що!

Сълзите потичат по лицето ми, подсмърквам гръмовно.

— Добре ли си? — пита Сузи тревожно.

— Страхотно! — отвръщам, като оставям вилицата си. — Само че… знаеш… малко налютява.

В действителност обаче изобщо не съм „страхотно“. Дори не съм и „добре“. И не толкова парещата лютивина е причина за стичащите се по лицето ми сълзи, колкото това, че изведнъж се почувствах като пълен боклук. Във всичко се провалям. Дори едно най-просто къри не мога да сготвя като хората. А колко пари попилях заради него — специален тиган за балти, готварска престилка, тези екзотични подправки… Ооо, всичко ми върви абсолютно наопаки, нали така? Изобщо не съм си ограничила харченията и нищо-нищичко не съм спестила! Цялата тази седмица е един тотален провал!

Изхлипвам шумно и оставям чинията си на пода.

— Ужасно е! — казвам задавено и се разплаквам още по-силно. — Не го яж, Сузи. Ще те отрови.

— Не изглупявай, Беки! Фантастично е! — отвръща Сузи, после ме поглежда и също оставя чинията си на пода. — О, Беки! — възкликва, пресяга се и ме прегръща. — Не го вземай толкова навътре. Само дето е малко лютиво. Иначе е върхът! А питчиците наан са направо страхотни! Честно! Както виждаш, не всичко е загубено! Хайде, успокой се!

Отварям уста да й обясня, че тях не съм ги правила аз, но вместо думи, от нея излиза още по-силен рев.

— Беки, не плачи, моля те! — извиква Сузи и самата тя се разплаква. — Страшно вкусно е! Това е най-страхотното къри, което съм яла през живота си!

— Не е само кърито! — изхлипвам, като бърша сълзите от очите си. — Идеята беше да пестя. Това къри трябваше да ми струва само 2.50 лири.

— Ама… защо? — пита Сузи безкрайно объркана. — На някакъв бас ли си се хванала?

— Не! — реввам отново. — Затънала съм в дългове. И татко каза, че трябва или да пестя пари, или да правя повече пари. Цяла седмица се опитвах да пестя като луда, а накрая какво? Едно голямо нищо. — Вече цялата се треса от плач. — За нищо не ме бива.

— Глупости говориш! — рязко ме срязва Сузи. — Напротив, бива те за страшно много неща, Беки. Само че… — поколебава се тя за миг, — …само че може би…

— Какво?

Настъпва кратко мълчание, после Сузи заявява едва ли не тържествено:

— Беки, мисля, че си избрала погрешния подход. Според мен ти просто не си спестовен тип човек.

— Наистина ли? — подсмръквам и избърсвам очи, за да я погледна обнадеждено. — Така ли мислиш?

— Убедена съм, че по ти подхожда правенето на повече пари — заявява Сузи категорично, замисля се за миг и добавя: — Всъщност, да си кажа правичката, не разбирам защо изобщо някой би избрал да спестява. Според мен правенето на повече пари е къде-къде по-добро решение. Ако някога ми се наложи да избирам, нито за миг не бих се поколебала какво да бъде.

— Да — казвам бавно. — Да, вероятно си права. Може би точно това трябва и да направя. — Посягам с трепереща ръка към чинията на пода и вземам една все още топла питчица наан. Сузи е съвършено права. Без къри в устата питчицата е великолепна. — Въпросът е как да го направя — казвам, преглъщайки. — Как да започна да изкарвам повече пари?

Настава кратка пауза, през която и двете дъвчем замислено питчици. После лицето на Сузи просветва.

— Сетих се! Виж това тук! — извиква тя, пресята се, вдига от пода някакво списание и го отгръща на последните страници, където са рубриките с обявите. — Чуй какво пише: „Имате ли нужда от повече пари? Присъединете се към голямото семейство на «Изящни рамки» Печелете хиляди, работейки от дома си, през свободното си време. Осигурени материали.“ Е, виждаш ли? Лесна работа. Уха! Доста съм впечатлена въпреки унинието си. Хиляди, така ли? Не звучи зле.

— Да — отронвам с треперещ глас, — Може би ще го направя.

— Или пък можеш да изобретиш нещо — допълва Сузи.

— Какво например?

— О, каквото и да е — махва тя уверено с ръка. — Ти си много умна, Беки. Все ще измислиш нещо. Или пък… Сетих се! Можеш да основеш някоя Интернет компания. Та те печелят милиони!

Ами да, права е! Има хиляди неща, които мога да направя, за да печеля повече пари. Хиляди! Трябва само да си поразмърдам ума и да мисля по-нашироко. Изведнъж ми става много по-добре. Ей Богу, Сузи е страхотен приятел! Пресягам се и я прегръщам.

— Благодаря, Сузи — казвам. — Ти си върхът!

— Няма проблеми — отвръща ми тя и също ме прегръща. — Така че изрязвай обявата и почвай да печелиш… — Сузи замълчава за миг и добавя: — А аз ще се обадя по телефона да поръчам къри от някой индийски ресторант, става ли?

— Благодаря — отвръщам с жалък гласец. — Би било чудесно.

О, БОЖЕ, ДОСТАТЪЧНО!