Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Двадесет и едно

Двамата с Люк вървим мълчаливо по коридорите към студиото, без да си разменим и една дума. Когато завиваме покрай един ъгъл, му хвърлям кос поглед — лицето му е дори още по-сурово и безизразно, отколкото беше в зелената стая.

Ами, хубаво тогава. И аз също мога да се правя на безизразна. И аз мога да бъда сурова и делова. Решително вирвам брадичка и започвам да правя по-широки крачки, подражавайки на Алексис Карингтън от „Династия“.

— Вие двамата май вече се познавате, а? — пита по едно време Зелда, която върви между нас.

— Познаваме се — отговаря Люк лаконично.

— В делови план — допълвам също толкова лаконично. — Люк непрекъснато прави промоции ту на един, ту на друг жалък финансов продукт, който се опитва да наложи на пазара. А аз непрекъснато се старая да клинча от промоциите му.

Зелда оценява с лек смях остроумието ми, но виждам, че Люк ми мята гневен поглед. На мен обаче изобщо не ми пука от това. Изобщо не ми пука, че се ядосва. Всъщност, колкото повече се ядосва Люк, толкова по-добре се чувствам аз самата.

— Е, Люк, предполагам, че статията на Ребека в „Дейли Уорлд“ доста те е разгневила — казва Зелда.

— Неприятно беше — отговаря все така лаконично Люк.

— Той дори ми се обади по телефона, за да се оплаче, представяш ли си? — подхвърлям небрежно. — Не понасяш да ти се каже истината, а, Люк? Не търпиш някой да ти покаже какво се крие под рекламното лустро на връзките с обществеността, нали? Знаеш ли, може би трябва да си смениш работата.

Настъпва мълчание и аз извръщам леко глава, за да погледна Люк. Изглежда направо бесен. За един ужасяващ миг имам чувството, че ще ме удари. После обаче изразът на лицето му се променя и Люк казва с леденоспокоен глас:

— Я хайде просто да влезем в проклетото студио и да приключим с тази шибана история.

Зелда повдига вежди и ми хвърля многозначителен поглед, на което аз й отговарям с лъчезарна усмивка. Никога преди не съм виждала Люк до такава степен избеснял.

— Добре — казва Зелда, когато наближаваме една двойна врата тип махало. — Стигнахме. Говорете съвсем тихо, когато влезем.

Тя бутва двете крила на вратата и ни вкарва в студиото. За момент бронята ми на хладнокръвие се пропуква, усещам да ме побиват тръпки на страх и удивление — чувствам се като Лаура Дърн от „Джурасик Парк“, когато вижда за първи път динозаврите. Защото ето, действително ми се случва — съвсем наистина съм в студиото на „Сутрешно кафе“, с полукръглия диван, растенията и изобщо всичко, в светлината на най-ярките, най-ослепителните прожектори, които съм виждала през живота си.

Истина е, но същевременно ми се струва и абсолютно нереално. Колко ли хиляди пъти съм си седяла у дома и съм гледала всичко това по телевизията? А ето че сега изведнъж ще стана част от него! Невероятно!

— Имаме няколко минути до паузата за реклами — казва Зелда, като ни повежда през помещението, по чийто под има плетеница от какви ли не кабели. — Рори и Ема все още са с Елизабет, в отсека с библиотеката.

Приканва ни с жест да седнем от двете противоположни страни на масичката за кафе и аз с трепет се отпускам в единия край на прочутия диван. Той е по-твърд, отколкото очаквах. И някак… различен. Всичко е различно. Абсолютно… откачено, Светлината от прожекторите е ослепително ярка и насочена право в лицето ми, така че не виждам почти нищо. Пък и не съм съвсем сигурна как точно да седя. Едно момиче приближава към мен, промушва кабела на микрофона под блузата ми и после закача самия микрофон на ревера ми. Чувствам се неудобно и вдигам ръка да отметна косата си, но Зелда веднага притичва към мен.

— Ребека, постарай се да не мърдаш много-много, нали? — Инак в микрофона се чува адско пращене.

— Добре — казвам. — Съжалявам.

Изведнъж имам чувството, че гласът ми не излиза както трябва. Сякаш в гърлото ми е натикана топка памук. Поглеждам към близката камера и с ужас виждам, че тя приближава към мен и явно ме снима.

— О, Ребека — възкликва Зелда и отново притичва. — Друго златно правило: не гледай в камерата. Ясно ли е? Просто се дръж естествено!

— Добре — казвам прегракнало.

Да се държа естествено. Хубаво. Фасулска работа.

— Тридесет секунди до бюлетина с новините — оповестява Зелдл, гледайки часовника си. — Всичко наред ли е, Люк?

— Напълно — отговаря Люк спокойно.

Той седи в своя край на дивана съвършено спокойно, сякаш цял живот само това е правил. Типично. Мъжете не се притесняват от явявания по телевизията, защото изобщо не им пука как изглеждат, нали така?

Намествам се на мястото си, подръпвам си полата и приглаждам сакото си надолу. Чувала съм да казват, че когато те снимат по телевизията, винаги изглеждаш пет кила по-дебел, което означава, че краката ми ще са направо ужасни. О, Боже! Дали да не ги кръстосам на другата страна? Или пък изобщо да не ги кръстосвам? Ама тогава може да изглеждат още по-дебели.

— Здрааасти! — долита леко писклив глас откъм другия край на студиото, преди още да съм успяла да реша как точно да седна.

Стреснато вдигам глава, поглеждам по посока на гласа и изтръпвам от вълнение. Ема Марч от кръв и плът! Облечена в розов костюм, върви забързано през кабелите към дивана, следвана по петите от Рори, чиято челюст изглежда дори още по-квадратна, отколкото по телевизията. Господи, ама наистина е много шантаво да видиш телевизионни знаменитости в реалния живот. Изглеждат някак… нереални.

— Здрасти! — поздравява Ема ведро и се тръсва на дивана между мен и Люк. — Вие значи сте финансовите гурута, а? Уф, ама че ми се пишка, направо умирам! — възкликва тя, смръщва се към прожектора и подвиква: — Колко остава, Зелда?

— Здравейте! — казва Рори и после се ръкува с мен. — Здрасти, Роберта.

— Името й е Ребека! — казва Ема, врътва очи към небето с мимика на пресилено отчаяние и ми се усмихва извинително: — Безнадежден случай! Не може да помни имена и това си е! — После се размърдва неспокойно на дивана и добавя: — Ох, наистина трябва да отскоча до едното място!

— Нямаш време вече — заявява Рори.

— Ама не беше ли адски нездравословно да се стискаш, като ти се пишка? — тревожно сбърчва вежди Ема. — Спомням си, че в едно от предаванията се обсъждаше този въпрос. Обади се някакво шантаво момиче и каза, че пишкало само веднъж дневно, А доктор Джеймс каза, че… как беше…?

— Убий ме, ако си спомням — нехайно отвръща Рори. — Изобщо не ги и слушам тези обаждания. Впрочем, трябва да те предупредя, Ребека — добавя, обръщайки се към мен, — не чакай от мен активно участие в тези ваши финансови разговори. Прекалено са ми сложни — усмихва ми се той широко и аз също му се усмихвам, ама едва-едва и с треперещи устни.

— Десет секунди! — извиква предупредително Зелда някъде отстрани и стомахът ми се свива на топка от страх.

Чувам по високоговорителите музикалната заставка, която бележи края на рекламите в „Сутрешно кафе“.

— Кой открива? — пита Ема, присвивайки очи към автокюто. — О, добре, аз.

Боже, почва се. Вие ми се свят от страх. Не знам накъде трябва да гледам. Нито кога трябва да заговоря. Краката ми треперят. Стискам здраво длани в скута си. Ярката светлината на прожекторите бие право в очите ми. Чувам от лявата ми страна да забръмчава камера и си напомням да не й обръщам внимание.

— Отново сме заедно! — изведнъж възкликва Ема, обръщайки се към камерата. — Я да видим сега, какво бихте избрали да ви подарят? Стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги?

„КАКВО? — мисля си шокирано. — Но това е МОЯТА реплика. Това АЗ трябваше да го кажа!“

— Отговорът е повече от очевиден, нали? — продължава Ема невъзмутимо. — Всички ние ще предпочетем двадесетте хиляди.

— Абсолютно! — вметва Рори с лъчезарна усмивка.

— Е, да, но когато неотдавна „Флагстаф Лайф“ разпраща до инвеститорите си циркулярно писмо със съвет да преместят спестяванията си в новоучреден фонд — продължава Ема, чиято физиономия изведнъж е станала почти погребална, — на хората изобщо не им става ясно, че ако го направят, ще изгубят двадесет хиляди лири стерлинги, които биха получили при процедурата по прехвърлянето на предишния печеливш фонд към новия собственик на компанията. Ребека Блумууд е журналистката, разкрила тази скандална история. Ребека, мислиш ли, че подобни машинации и измами са често срещано явление?

Изведнъж всички се вторачват в мен, очаквайки отговора ми. Камерата е насочена към лицето ми. В студиото се възцарява мълчание.

Два и половина милиона души седят пред телевизорите в домовете си и ме гледат.

О, Боже, умирам, не мога да дишам!

— Мислиш ли, че хората трябва да бъдат по-предпазливи и по-внимателни по отношение на инвестициите си? — припира ме Ема.

— Да — успявам да изцедя от себе си, а гласът излиза от гърлото ми някак странно приглушен. — Да, би трябвало.

— Люк Брандън, ти си тук като представител на „Флагстаф Лайф“ — казва Ема, като ме загърбва. — Мислиш ли, че…

Мамка му! Жалка работа! Бях абсолютно ЖАЛКА! Какво му стана на гласа ми, по дяволите?! Какво стана и с целия ми така добре отрепетиран сценарий на въпроси и отговори?

А ето че сега не слушам и Люк какво говори. Не може така! Хайде, Ребека! Вземи се в ръце! Съсредоточи се!

— Не бива да се забравя — чувам Люк да обяснява спокойно и плавно, — че всъщност никой инвеститор не разполага с някакво ИЗКОННО ПРАВО на компенсации и приравнителни бонуси. Така че в случая и дума не може да става за измама! — набляга той и се усмихва на Ема. — А само за отделни инвеститори, които са малко по-алчни, отколкото би било добре за самите тях. Този тип хора вечно живеят с представата, че изпускат някаква аванта, защото някой нарочно иска да ги прекара — поради това и започват да разпространяват злостни слухове за компанията. Същевременно има хиляди други инвеститори, които са се облагодетелствали от „Флагстаф Лайф“.

Какво? Какво казва?

— Разбирам — вметва Ема, кимайки умно. — Люк, смяташ ли, че…

— Момент, моля! — с изненада се чувам да я прекъсвам. — Само… минутка. Правилно ли чух, Люк Брандън? Ти току-що нарече ИНВЕСТИТОРИТЕ алчни?

— Не всички — отвръща Люк. — Но някои определено да.

Гледам го невярващо, а кожата ми буквално настръхва от обида.

Представям си Дженис и Мартин — най-милите, най-безкористните и всеотдайни хора на света — и ме задавя такъв гняв, че няколко мига съм неспособна да проговоря.

— Истината е, че през последните пет години повечето инвеститори във „Флагстаф Лайф“ са се радвали на рекордно висока възвръщаемост на вдоженията — продължава да обяснява Люк на Ема, която кима умно. — И смятам, че именно това добро, качествено инвестиране трябва да бъде в центъра на вниманието на хората, а не дали ще получат изневиделица някой и друг бонус. В крайна сметка „Флагстаф Лайф“ поначало е била учредена, за да осигурява…

— Поправи ме, ако греша, Люк — прекъсвам го настоятелно, като се старая да говоря колкото се може по-овладяно и делово. — Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, „Флагстаф Лайф“ първоначално е била учредена като взаимоспомагателна каса, нали така? Тоест за ВЗАИМНО ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНЕ на всички нейни членове. А не за облагодетелстване на едни за сметка на други.

— Абсолютно — потвърждава на секундата Люк, без да трепне дори. — Но сигурно ще се съгласиш, че това не дава автоматично на всеки инвеститор правото да очаква, че ще получи бонус от двадесет хиляди лири стерлинги при прехвърляне на фонда към друг собственик, нали?

— Да, така е — казвам и продължавам, като леко повишавам глас: — Но пък повече от сигурно дава на инвеститорите правото да очакват, че няма да бъдат заблуждавани и мамени от компания, в която влагат парите си вече петнадесет години примерно, нали така? Хората са се доверили на съвета, който им е бил даден от ТЯХНАТА компания. И ето докъде ги доведе това доверие!

В отговор Люк заявява безизразно:

— Инвестирането е хазарт. Понякога имаш късмет и печелиш, друг път…

— В случая не става дума за късмет! — чувам се да извиквам яростно. — Изобщо не става дума за късмет! Да не искаш да ми кажеш, че е било чисто съвпадение това, че хората са били настойчиво посъветвани да прехвърлят вложенията си от един фонд в друг точно две седмици преди официалното съобщение, че компанията е придобита от нов собственик?

— Желанието на моя клиент „Флагстаф Лайф“ е било да направи достояние на вложителите си една своя нова оферта, за която е бил убеден, че ще обогати техния инвестиционен портфейл — отговаря Люк с пресилена усмивка. — От компанията ме увериха, че единственото им желание е било да допринесат някаква полза на инвеститорите си. Увериха ме, че…

— В такъв случай трябва да разбираме, че твоят клиент „Флагстаф Лайф“ е некомпетентен в работата си, така ли? — отново го прекъсвам остро. — Искаш да кажеш, че са имали най-добри намерения, но са ги оср… но са ги провалили, нали?

Люк ми мята кръвнишки поглед, който обаче само ме въодушевява още повече.

— Не виждам какво общо… — започва той, но не успява да довърши.

— Очевидно споровете по този въпрос могат да продължат цял ден — прекъсва го Ема, като се поразмърдва неспокойно на мястото си. — Нека минем към един малко по-…

— Хайде де, Люк, отговори — на свой ред прекъсвам и Ема, без дори да се замисля. — Кажи каква е истината. Възможностите са две… — привеждам се леко напред и вдигам два пръста, за да подчертая мисълта си: — Или „Флагстаф Лайф“ са били некомпетентни в работата си, или съзнателно са се опитвали да спестят пари за сметка на своите инвеститори. Но при всички положения, и в двата случая са постъпили некоректно. Семейство Уебстър са били техен дългогодишен лоялен инвеститор и е трябвало да получи въпросния паричен бонус. По мое мнение „Флагстаф Лайф“ съзнателно са ги насърчили да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в новоучредения, именно с цел да ги лишат от възможността да получат паричния бонус. Та то е повече от очевидно, нали така?

Озъртам се към водещите за подкрепа и забелязвам Рори да ме гледа тъпо.

— Всички тези подробности ми се струват… — свива рамене той, като се изсмива леко — твърде професионални, малко сложно е да ги разбере човек.

— Добре, можем да го обясним и по друг начин — казвам припряно. — Да си представим, че… — Затварям очи в търсене на вдъхновение. — Да си представим, че… съм в бутик за дрехи! — Отварям очи, вече напълно вдъхновена. — Влязла съм в бутик за дрехи и съм си избрала едно великолепно палто от кашмир на „Никол Фари“. Така става ли?

— Става — отвръща предпазливо Рори.

— Обожавам „Никол Фари“! — възкликва Ема и определено живва. — Имат прекрасни плетени тоалети.

— Точно така — потвърждавам аз. — Представете си сега, че съм се наредила на опашката пред касата, мисля си за разни свои си работи и си чакам реда, за да платя палтото. И точно тогава към мен приближава една от продавачките и ми казва: „Защо вместо това палто не вземете ей онова там? То е от много по-добро качество, пък и към него ще ви подарим флакон с парфюм.“ Тъй като нямам никаква причина да не се доверя на преценката на продавачката, решавам да последвам съвета й и купувам другото палто.

— Добре — кимва Рори. — Дотук всичко е ясно.

— Когато обаче се прибирам вкъщи — продължавам бавно, — откривам, че палтото, което съм купила, нито е на „Никол Фари“, нито е и истински кашмир. Връщам се в бутика, но там отказват да ми възстановят разликата в цените.

— Измамили са те, за да те ограбят! — възкликва Рори така, сякаш току-що е открил Америка.

— Именно — потвърждавам аз. — Измамили са ме, за да ме ограбят. Точно по същия начин са били измамени и ограбени хиляди клиенти на „Флагстаф Лайф“. Убедили са ги да се откажат от първоначалния си избор на инвестиционен фонд и са ги подмамили да се прехвърлят към друг, при което обаче хората се прекарват с двадесет хиляди лири стерлинги. — Правя кратка пауза, като се опитвам да си подредя мислите. — Възможно е „Флагстаф Лайф“ да не са нарушили закона. Възможно е да не са погазили и разните му там браншови разпоредби. Но на този свят има едно нещо, което се нарича справедливост. А с постъпката си те не само са погазили, но и тотално са премазали именно тази справедливост. Техните инвеститори са заслужавали да получат въпросния паричен бонус. Те са били лоялни, дългогодишни клиенти на компанията и са заслужавали да го получат. И ако ти си почтен човек, Люк Брандън, ЗНАЕШ, че са го заслужавали.

Привършвам словесното си излияние задъхана, като отправям поглед към Люк. Виждам, че ме гледа с непроницаем израз на лицето и стомахът ми неволно се свива нервно. Преглъщам тежко и се опитвам да отклоня очите си от неговите… напразно. Не знам защо, но изобщо не мога да помръдна главата си. Все едно, че очите ни са залепени.

— Люк? — обажда се Ема. — Твоят отговор на казаното от Ребека?

Люк мълчаливо продължава да ме гледа право в очите. Аз също не откъсвам поглед от неговия, с разтуптяно като на зайче сърце.

— Люк? — вече по-нетърпеливо повтаря Ема. — Имаш ли какво да отговориш на…

— Да — отговаря Люк. — Да, имам. Ребека… — Той свежда очи, поклаща глава и сякаш се усмихва на себе си, а после отново приковава поглед в моя и казва: — Имаш право, Ребека.

В студиото изведнъж се възцарява гробна тишина. Отварям уста да отговоря, но от нея не излиза нито звук. С крайчеца на окото си виждам Рори и Ема да се споглеждат озадачено.

— Извинявай, Люк, но… — обажда се най-сетне Ема. — Искаш да кажеш, че…

— Права е — казва Люк, свивайки леко рамене. — Ребека е абсолютно права. — Взема оставената пред него чаша вода, обляга се назад на дивана и отпива голяма глътка, а после казва: — Моето лично мнение е, че тези инвеститори са заслужавали паричния бонус. Искрено съжалявам, че не са го получили.

Не, не може да бъде, сигурно сънувам! Люк се съгласява с мен?! Но как така се съгласява с мен?!

— Ясно — обажда се Ема, сякаш леко засегната. — Доколкото разбирам, променяш първоначалната си позиция, така ли?

Настава кратко мълчание. Люк гледа замислено в чашата си с вода, после вдига поглед и казва:

— Моята компания е наета от „Флагстаф Лайф“, за да поддържаме връзките им с обществеността и публичния им имидж. Но това съвсем не означава, че аз лично одобрявам всичко, което те правят… или дори че съм информиран за това какво правят. — Люк замълчава за миг, после продължава: — Истината е, че нямах ни най-малка представа за тази история, докато не прочетох статията на Ребека в „Дейли Уорлд“. Която, между другото, е великолепен образец на журналистическо разследване — добавя той, като ми кима. — Поздравления.

Аз го зяпвам безпомощно, неспособна дори едно „благодаря“ да изрека. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-объркана и смутена. Ще ми се да заровя лице в ръцете си, бавно и внимателно да обмисля станалото… Но няма начин — снимат ме на живо по телевизията и в момента ме гледат два и половина милиона души в цялата страна.

Мамка му, надявам се, че краката ми не изглеждат много дебели.

— Ако аз бях инвеститор във „Флагстаф Лайф“ и това ми се беше случило на мен, щях да бъда много ядосан и обиден — продължава Люк. — НАИСТИНА съществува такова нещо като лоялност към лоялния клиент; и НАИСТИНА трябва да се постъпва справедливо. Горещо се надявам всеки мой клиент, когото представлявам пред обществеността, да изповядва тези два принципа.

— Разбирам — казва Ема и се обръща към камерата. — Е, станахме свидетели на твърде неочакван обрат! Люк Брандън, дошъл в студиото като представител и защитник на „Флагстаф Лайф“, сега твърди, че те са постъпили некоректно и несправедливо. Още нещо, Люк?

— Да си призная — казва Люк с крива усмивка, — не съм убеден, че след всичко това ще представлявам и занапред „Флагстаф Лайф“.

— Ооо! — проточва Рори, като се привежда умно напред. — А би ли ни казал защо?

— А стига бе, Рори! — възкликва Ема нетърпеливо. Врътва с пресилено отчаяние очи към небето, Люк не издържа и се разсмива.

В следващия миг всички се заливат в смях, към който се присъединявам с леко истеричен кикот. Срещам очите на Люк, усещам как нещо като светкавица прорязва гърдите ми и бързо отклонявам поглед встрани.

— Ами добре, чудесно, всичко е ясно — изведнъж спира да се смее Ема, овладява се и се усмихва делово към камерата: — Това беше всичко от финансовите експерти. Но останете с нас, защото след рекламната пауза ще говорим за завръщането на секси панталонките по модните ревюта…

— …и за антицелулитните кремове… дали наистина има ефект от употребата им? — вметва Рори.

— А нашите специални гости, „Хивън Сент 7“, ще пеят на живо за вас тук, в студиото ни — завършва триумфално Ема.

От високоговорителите бликва музикалната заставка за рекламната пауза. В същия миг Ема и Рори скачат едновременно от дивана.

— Чудесен дебат — подвиква ни Ема и добавя, като се втурва навън: — Извинете ме, ама ще умра, ако не се изпишкам.

— Великолепна дискусия — сериозно заявява Рори. — Не разбрах нито дума, но пък беше много ефектно като за телевизия.

Той плясва Люк по гърба, махва ми с ръка за довиждане и забързано излиза от студиото.

Изведнъж всичко свършва. Всичко вече е свършило. Двамата с Люк оставаме сами, седнали в двата противоположни края на полукръглия диван. Ярката светлина на прожекторите все още бие в очите ни, микрофоните са все още на реверите ни. Чувствам се някак разголена и беззащитна. И леко замаяна.

Нима всичко това преди малко наистина се случи?

— И така… — казвам колкото да наруша тягостното мълчание и лекичко се покашлям.

— И така… — повтаря Люк и се поусмихва. — Браво на теб.

— Благодаря — отвръщам и прехапвам устни в новопоследвалото тягостно мълчание.

Чудя се дали го чакат големи неприятности. И дали в сферата на връзките с обществеността да отправиш нападки срещу собствения си клиент на живо по телевизията не е равнозначно на това продавачка в бутик да крие дрехи от клиентите.

И дали наистина е променил мнението си заради моята статия? Заради мен?!

Но няма начин да му задам подобен въпрос, нали така?

Мълчанието става все по-тягостно и по-тягостно. Не издържам, поемам си дълбоко дъх и…

— Чудя се дали…

— Канех се да…

…двамата заговорваме едновременно.

— Не, ти кажи — подканям го аз и усещам, че се изчервявам — Моето не беше… Ти кажи.

— Добре — съгласява се Люк, леко свивайки рамене. — Канех се да те питам би ли приела да вечеряме заедно тази вечер?

Зяпвам го изумена.

Какво иска да каже с това „да вечеряме заедно“? Да не би да иска…

— Да обсъдим някои делови въпроси — продължава Люк. — Много ми допадна идеята ти да се направи промоция на някой фонд по време и в стила на януарските разпродажби.

Какво мое му допаднало?

Каква идея? За какво гов…

О, Боже, спомням си! Ама той сериозно ли говори? Защото тогава просто ме беше налегнал един от онези мои глупави моменти да дрънкам каквото ми дойде наум, без изобщо да мисля какво говоря.

— Мисля, че това би било много подходяща промоция специално за един от нашите клиенти — казва Люк. — И се питах дали би приела да работиш като консултант по проекта. На хонорар, разбира се.

Консултант. Хонорар. Проект.

Не, не мога да повярвам! Абсолютно сериозно говори.

— О! — преглъщам мъчително, с необяснимо чувство на разочарование. — О, разбирам. Ами, предполагам… предполагам, че тази вечер ми е свободна.

— Чудесно — кимва Люк. — Да речем, в „Риц“?

— Щом искаш… — съгласявам се нехайно, сякаш непрекъснато ходя да вечерям в „Риц“.

— Чудесно — повтаря Люк и присвива очи в усмивка. — С нетърпение ще чакам да се видим довечера.

И тогава… О, Боже!… за мой неописуем ужас не успявам да се възпра и се чувам да питам злобничко:

— Ами Саша? Тя няма ли някакви планове да излизате заедно тази вечер?

В същия миг усещам, че се изчервявам като домат. Мамка му! Това пък сега за чий го изтърсих?!

Настава дълго мълчание. Обзема ме желание да избягам, да се свра някъде и да умра.

— Саша си замина преди седмица — казва най-сетне Люк.

— О! — отронвам неуверено, като вдигам глава да го погледна. — Съжалявам.

— Без предупреждение. Събра си куфара и си замина — пояснява Люк, като среща погледа ми. — Е, можеше да бъде и много по-лошо… — добавя, свивайки пренебрежително рамене. — Добре поне, че не купих пътната чанта към куфара.

О, Боже, не! Едва се сдържам да не се разкикотя! Не, не бива да се кикотя! Не бива!

— Съжалявам — успявам най-сетне да кажа.

— Не и аз — казва Люк.

Гледа ме безкрайно сериозно и смехът в мен постепенно умира. Отвръщам нервно на погледа му и сърцето ми забива все по-гръмко.

— Ребека! Люк!

Извръщаме едновременно главя и виждаме Зелда, която приближава към нас с бележник в ръка.

— Фантастично! — възкликва тя. — Точно както го искахме. Люк, ти беше страхотен! А Ребека… — Тя приближава, сяда до мен на дивана и ме потупва по рамото. — Ти беше направо върхът! Толкова великолепно се представи, че си помислихме… би ли приела да останеш и да отговаряш като наш експерт на запитванията на зрителите малко по-късно в шоуто?

— Какво? — зяпвам я изумено. — Но аз… аз… Не, не мога! Та аз не съм експерт по абсолютно нищо.

— Ха-ха-ха, много добре! — засмива се одобрително Зелда. — Страхотното при теб, Ребека, е това, че не си вириш носа, а се държиш съвсем непринудено. Ние тук те виждаме като очарователна смесица между финансов гуру и съседското момиче. Даваш много информация, но по достъпен начин; имаш големи познания, които обаче умело обвързваш със здравия разум. Накратко, ти си точно финансовият експерт, с когото хората биха искали да поговорят и да се посъветват. Ти как смяташ, Люк?

— Смятам, че Ребека ще се справи великолепно с тази роля — чувам да отговаря Люк. — Не се сещам за друг, който да е по-добре квалифициран от нея за подобна работа. И освен това мисля да не ви се пречкам повече. — Става и ми се усмихва. — Довиждане, Ребека, ще се видим по-късно. Бай, Зелда.

Гледам го замаяно как крачи към изхода, като минава внимателно между кабелите по пода. За един момент ми се приисква да се обърне и да ме погледне.

— Ами добре тогава — казва Зелда, хваща ръката ми и я стисва. — Дай да уточним нещата.