Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Осем

Добре де, подходът „П. П.“ явно не сработи. Няма значение — пестенето на пари е вече отминал етап в моя живот. Тогава бях жертва на негативно мислене, докато сега вече съм настроена изцяло да мисля позитивно. Напред и нагоре. Растеж и просперитет. „П. П. П.“! Ами да, като се замисли човек, печеленето на повече пари е единственото приемливо и съвсем очевидно решение. И да ви кажа, Сузи е напълно права. Подходът „П. П. П.“ подхожда много повече на моята индивидуалност, отколкото „П. П.“. Всъщност, доказателство, че именно това е правилният за мен път, е фактът, че дори само решението да тръгна по него вече ме прави много по-щастлива. Мисълта, че занапред няма да ми се налага да си правя мижави сандвичи със сирене или да ходя по музеи свали огромен товар от душата ми. Вече ми е позволено да си купувам колкото си искам капучино и отново да се заглеждам по витрините на магазините. Боже, какво облекчение! Дори хвърлих „Как да контролираме ежедневните си разходи“ на боклука. Всъщност, Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че това книжле е пълен боклук.

Има само един-единствен малък проблем — микроскопично мъничък, — а именно, че все още не съм съвсем сигурна как да го направя. Печеленето на повече пари имам предвид. Но важното беше да се реша, нали така? Щом веднъж съм взела решението, все нещо ще се появи на хоризонта. Абсолютно съм убедена в това!

Като отивам на работа в понеделник, Клеър Едуардс е вече на бюрото си — голяма изненада, няма що — и говори по телефона.

— Да — казва тя тихо в слушалката. — Предполагам, че единственото решение е да се планират нещата предварително. Да.

Когато ме вижда, тя за мое учудване се изчервява до бледорозово и се извръща леко настрани.

— Да, разбирам — вече почти шепне в слушалката, като записва нещо в бележника си. — И какво… каква беше досегашната реакция?

Един Бог знае защо се прави на толкова потайна. Сякаш ме интересува мизерното й съществуване. Сядам на бюрото си, рязко включвам компютъра и отварям файла с дневното си разписание. О, разкош, имам пресконференция в Ситито. Дори да се окаже някаква досадна промоция на пенсионни планове, поне ще имам възможност да се измъкна за известно време от офиса, пък може и да имам късмета да поднесат хубаво шампанско. Понякога работата може да бъде доста забавно занимание. Филип още го няма, така че можем просто да си седим и да поклюкаме малко.

— Е, Клеър — подхвърлям, като я виждам, че затваря телефона, — как изкара уикенда?

Вдигам поглед към нея в очакване да чуя обичайния вълнуващ разказ за това каква библиотечка къде точно са сложили тя и гаджето й, но с изненада установявам, че Клеър, изглежда, дори не е чула какво я питам.

— Клеър? — повтарям озадачена и заинтригувана.

Тя ме гледа с пламнали бузи, сякаш съм я заловила да краде химикалки от шкафа за канцеларски материали.

— Виж, Ребека — изведнъж започва Клеър припряно, — този разговор, който ме чу да водя току-що… може ли да не го споменаваш пред Филип?

Зяпвам я удивено. За какво говори? Охооо! Да не би да има тайна любовна афера? Но пък какво общо има това с Филип? Той й е главен редактор, а не…

Боже мили! Да не би да има любовна афера с Филип, а?!

— Какво има, Клеър?! — питам развълнувано.

Настава дълго мълчание и Клеър се изчервява като домат. Не мога да повярвам! Най-сетне скандал в офиса! И то не с друг, а с Клеър Едуардс!

— Хайде де, Клеър, кажи ми! — прошепвам й напрегнато. — Знаеш, че на никого няма да кажа. — Навеждам се съчувствено към нея. — Нищо чудно да мога и да ти помогна.

— Да — отронва най-сетне Клеър, като разтрива с длани лицето си. — Да, права си. Имам нужда от съвет. Не издържам повече на това напрежение.

— Разкажи ми всичко от самото начало — предлагам й спокойно, досущ като психотерапевт. — Кога започна тази история?

— Добре, ще ти кажа — прошепва Клеър, като се оглежда нервно наоколо. — Преди около… преди шест месеца.

— И как стана?

— Всичко започна по време на онази командировка в Шотландия — подема Клеър бавно. — Бях далеч от вкъщи, беше ми тъжно… и се съгласих, без дори да се замисля. Предполагам, че бях най-вече поласкана.

— Така става обикновено — казвам мъдро. Боже, страшно интересно!

— Ако Филип разбере какво правя, сигурно ще побеснее — прошепва тя отчаяно. — Но всичко е толкова лесно. Използвам различно име… и никой не знае!

— Използваш различно име ли? — питам, неволно впечатлена.

— Всъщност, няколко различни имена — отвръща тя, като се разсмива нервно. — Сигурно си чувала някои от тях — добавя и въздъхва тежко. — Знам, че поемам огромен риск, но не мога да се спра. Да ти призная, с парите лесно се свиква.

Пари ли? Да не е ПРОСТИТУТКА?

— Клеър, ти с какво точно…

— Първо беше едно съвсем кратко материалче във връзка с ипотеките за „Мейл“ — казва тя, сякаш без изобщо да ме чуе. — Помислих си, че ако ще е така, ще мога да се справя. После обаче ми поискаха голяма статия за застраховките „Живот“ за „Сънди Таймс“. После ме потърсиха и от „Пенсия и инвестиции“. И сега вече имам по три статии всяка седмица. Трябва да правя проучванията и да ги пиша тайно, а в същото време да се държа все едно, че няма нищо… — Тя млъква рязко и отчаяно клати глава. — Понякога просто не издържам. Но вече просто не съм в състояние да откажа. Хванала съм се на въдицата.

Не, не мога да повярвам! Тя ми говори за работа! За работа!! Само Клеър Едуардс е в състояние да сервира подобно разочарование. А аз си мислех, че има някаква пикантна любовна история, тръпнех от желание да чуя подробностите… а тя през цялото време е имала предвид нещо си за работа…

В същия миг обаче нещо проблясва в главата ми.

— И казваш, че се изкарват добри пари, така ли? — питам уж нехайно.

— О, да — отвръща тя. — Около триста на материал. Така можахме да си вземем апартамента.

Какво?! Триста лири?!

Деветстотин седмично! Мамка му!!

Ето, това е то. Просто като фасул. Ще стана търсен журналист на свободна практика, точно като Клеър, и ще изкарвам по деветстотин лири седмично. Трябва да започна активно да завързвам контакти по пресконференциите и презентациите, на които ходя, вместо да се спотайвам на задния ред, за да се кикотя с Ели. Трябва да се ръкувам уверено с всички редактори от националните финансови издания и да нося на видно място баджа с името си, вместо да го пъхам в чантата си веднага щом вляза. А после дискретно да им телефонирам от офиса и да им предлагам идеи за разни материали. И готово — деветстотин лири на седмица! Върхът!

Така че когато се появявам на следобедната пресконференция, закачам здраво баджа си на видно място на гърдите, вземам си чаша кафе (никакво шампанско — тук съм с важна мисия!) и решително се отправям към Мойра Чанинг от „Дейли Хералд“.

— Здравейте — кимам по възможно най-делови и отговорен начин. — Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.

— Здрасти — изсумтява тя без капчица интерес и отново се обръща към жената, с която разговаря. — Така че извикахме втората строителна фирма да се върне на мястото и съвсем буквално им прочетохме Закона за опазване на обществения ред!

— О, Мойра, горкичката, какво е трябвало да изтърпиш! — гука съчувствено събеседницата й.

Поглеждам крадешком към баджа на гърдите й: „Лавиния Белимор, журналист на свободна практика.“ Е, тази няма какво да я впечатлявам — тя ми е конкурентка.

Мойра обаче дори не ме и поглежда. Бъбри си с конкуренцията за ремонти и училищни такси, а на мен — нула внимание. Помотавам се край тях още малко, после измърморвам „Радвам се, че се видяхме“ и унило се отдалечавам. Господи, бях забравила колко недружелюбни са тези надути кучки от националните издания! Както и да е! Просто ще трябва да прихвана някой друг.

След няколко мига се присламчвам към един много висок тип, който виси сам, и му се усмихвам широко:

— Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.

— Джофри Норис, на свободна практика — отвръща ми той, като ми показва баджа си.

Боже мили, тук е тъпкано с конкуренция!

— На кои издания сътрудничите? — питам любезно, с надеждата да изкопча малко полезна информация.

— Зависи — отговаря ми уклончиво той. Върти очи насам-натам из залата, като явно отбягва погледа ми. — Преди време работех в „Монетарни въпроси“, но ме уволниха.

— О! — казвам.

— Гадни копелета! — пресушава той кафето си. — Копелета! И ако ме питате за съвет: по-добре да си нямате работа с тях!

— Благодаря, ще го запомня! — отвръщам ведро. — Аз всъщност трябва да…

Обръщам се и бързо се отдалечавам. Защо попадам все на откачалници?!

Точно в този момент се разнася мелодичен звън и хората започнат да се настаняват по местата си. Решително се насочвам към втория ред, вземам оставената на стола лъскава брошура и си изваждам бележника. Ще ми се да носех очила, за да изглеждам дори още по-сериозна и отговорна. Сядам и делово се заемам да изписвам с главни букви в горния край на страницата на бележника си: „Пенсионя фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. В същия момент на стола до мен се пльосва някакъв мъж, когото никога преди не съм виждала. Кестенявата му коса стърчи на всички посоки, мирише на цигари, оглежда се наоколо с блеснали кафяви очи.

— Пълен майтап, а? — измърморва той, като среща погледа ми. — Всичко лъскаво и изтупацо! Шоу и половина! — казва той, като обхваща с жест залата, и добавя: — Не им се хващаш на въдицата, надявам се?

О, Боже! ПОРЕДНИЯТ откачалник!

— В никакъв случай — отговарям любезно и заничам да видя баджа му, но такъв няма.

— Радвам се да го чуя — отвръща мъжът и клати глава. — Самодоволни тлъсти плъхове — добавя, като махва с ръка към тримата мъже в скъпи костюми, които се настаняват най-отпред, на масата за служители на фонда. — Не мислиш, че тия оцеляват с петдесет лири на седмица, нали?

— Ами… не — отвръщам. — По-скоро с петдесет на минута.

Мъжът се разсмива и ми хвърля одобрителен поглед.

— Чудесна реплика. Като нищо ще я пусна в обръщение — казва ми той и протяга ръка за запознанство: — Ерик Форман. „Дейли Уорлд“.

— „Дейли Уорлд“ ли? — възкликвам неволно, дълбоко впечатлена.

Боже мили, „Дейли Уорлд“! Тук трябва да си призная една моя малка тайна — наистина харесвам много „Дейли Уорлд“. Добре де, знам, че не е нищо повече от таблоид, но пък е толкова лесен за четене, особено в метрото. (Аз сигурно имам недоразвити мускули на ръцете или нещо подобно, защото като разгърна да чета „Таймс“, само след няколко минути те изтръпват и ме заболяват. Пък и на „Таймс“ страниците му непрекъснато се подгъват и мачкат. Кошмар някакъв!) А някои от статиите в раздела им „Женски свят“ са действително доста интересни.

Изведнъж обаче нещо ми просветва в главата — чакай малко сега, сигурна съм, че познавам финансовия редактор на „Дейли Уорлд“. Ами да, една размъкната крава на име Марджъри, нали? Но в такъв случай кой е този тип?

— Не съм ви виждала преди по пресконференции — отбелязвам непринудено. — Нов ли сте?

Ерик Форман цъква с език.

— Работя във вестника вече десета година. Но обикновено не се занимавам с този тип финансови въпроси. — Мъжът снишава глас и добавя: — Пратен съм да размътя малко блатото. Главният редактор ме натовари е новата ни кампания: „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

Божке, та той дори ГОВОРИ с таблоиден глас!

— Звучи страхотно — казвам любезно.

— И ще стане страхотно. Стига само да успея да преджапам тия досадни финансови подробности — казва той и добавя с престорено отчаяна физиономия: — Никога не ме е бивало с цифрите.

— Няма страшно — успокоявам го мило. — Всъщност, не е нужно човек да има кой знае какви познания. Много скоро ще ти стане ясно кое е важно и кое не.

— Радвам се да го чуя — въздъхва с облекчение Ерик Форман. После занича към баджа ми. — Ти си…

— Ребека Блумууд, „Успешно спестяване“ — отговарям с възможно най-делови и готов на сътрудничество глас.

— Радвам се, че се запознахме, Ребека — отвръща мъжът, бърка из джобовете си и ми подава визитка.

— О, благодаря — казвам и припряно започвам да ровя из чантата си за моите визитки.

„Ура!“ мисля си триумфално, като на свой ред му подавам визитката си. Това е то! Сближавам се с националните издания! Ето, разменяме си визитки! Върхът!!

Точно в този момент микрофоните в залата се включват с изпукване, а тъмнокосото момиче на подиума се покашля лекичко. Екранът зад гърба му светва и на него се появява надпис на фона на залез: „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“.

Ааа, сетих се кое е това момиче. На една пресконференция през миналата година се държа адски кофти с мен. Ама Филип я харесва, защото тази хитра лисица му праща бутилка шампанско за всяка Коледа. Явно ще трябва да се пишат мили думи за новата им пенсионна програма.

— Дами и господа — започва тя. — Казвам се Мария Фрийман и ви приветствам с „Добре дошли!“ на представянето на „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. Тази наша новаторска серия програмни продукти има за цел да съчетае гъвкавостта и сигурността на мениджмънта на пенсионните фондове с присъщата на „Сакрум“ внушителна изява на разрастване и печалби.

На екрана се появява някаква графика, на която една дебела червена линия се издига с чупки над друга черна, тъничка и мижава.

— От Графика 1 става ясно — продължава Мария Фрийман внушително, като посочва дебелата червена линия, — че във Великобритания резултатите от предприемаческите изяви на нашия пенсионен фонд надминават значително всички останали в дадения сектор.

— Хммм — измърморва Ерик Форман към мен, забил смръщен поглед в лъскавата брошура в ръцете му. — Можеш ли ми каза какво става всъщност? Защото чух слухове, че резултатите на „Сакрум“ не са особено добри. — Той вдига поглед към графиката на екрана и добавя мрачно: — А я виж как „надминават значително всички останали в дадения сектор“…

— Да бе, да — отвръщам му също шепнешком. — Ама за кой сектор става дума? Дали за сектора „Скапано инвестиране“? Или за сектора „Вложи и изгуби всичките си пари“?

Ерик Форман ме поглежда втренчено и леко присвива устни.

— Смяташ, че си преправят цифрите, така ли? — пита ме полугласно той.

— Не точно, че си ги преправят — отвръщам все така шепнешком. — Просто се сравняват с онези, които са по-зле и от тях, а после се обявяват за победители. — Посочвам му графиката в брошурата. — Виж, изобщо никъде не уточняват за кой сектор става дума.

— Мамка му! — изръмжава Ерик Форман и впива яростен поглед в седналите на подиума официални лица от „Сакрум“. — Мръсни копелета, а?

Личи си, че и представа си няма какво става в реалния финансов живот — чак ми дожалява за него.

Мария Фрийман продължава да каканиже за успехите им, а аз с мъка сдържам прозявката си. Това му е кофтито да седиш на предните редове — трябва непрекъснато да се правиш на силно заинтригуван и да си водиш бележки. „Пенсии“, написвам в бележника си и подчертавам думата с къдрава линия. После започвам делово да я украсявам с гроздове и листенца.

— След малко ще ви представя Майк Дилън, ръководителя на инвеститорския ни екип, който ще ви запознае по-подробно с използваните от „Сакрум“ методи. Ако междувременно някой има въпрос, моля да го зададе…

— Да — провиква се Ерик Форман. — Аз имам един въпрос.

Леко изненадана вдигам поглед от лозето в бележника си.

— Да, кажете? — усмихва му се захаросано Мария Фрийман. — Вие сте…?

— Ерик Форман. „Дейли Уорлд“. Искам да знам какви заплати получавате всички вие — казва той и обхваща с жест насядалите на официалната маса мъже.

— Какво? — заеква Мария Фрийман и се изчервява, но в следващия миг си възвръща самообладанието: — О, имате предвид таксите за услугите ни. След малко ще се спрем и на тях, а сега…

— Не, нямам предвид таксите за услугите ви — прекъсва я рязко Ерик Форман. — Питам какви заплати получавате всички вие там! Например Майк Дилън — и той го посочва обвинително с пръст. — Колко е годишната ти заплата? Шестцифрено число, нали? А като знаем мижавите резултати на „Сакрум“ за миналата година, не е ли редно всички вече да сте уволнени?

Зяпвам го с отворена уста. Поразително! Никога не съм виждала подобно нещо на пресконференция. Никога!

На официалната маса настава раздвижване, шепнат си нещо, а после Майк Дилън се привежда към микрофона.

— Предлагам да продължим с презентацията — казва той — и да оставим… да оставим въпросите за по-късно.

Определено изглежда ужасно притеснен.

— Само още един въпрос — извиква Ерик Форман. — Какво ще отговорите на някой от нашите читатели, който е доверил пенсионните си спестявания на вашия „План за сигурни инвестиции“ и е изгубил десет хилядарки? — И той ми хвърля кос поглед, като ми намига. — Сигурно ще му покажете някоя спретната оптимистична графика от рода на тази тук, нали? И ще го уверите, че резултатите ви „надминават значително всички останали в дадения сектор“, а?

Върхът! Абсолютно фантастично! Представителите на „Сакрум“ изглеждат на ръба на нервна криза!

— Навремето излязохме с прескомюнике по този въпрос — отбелязва Мария Фрийман и се усмихва ледено на Ерик Форман. — А сегашната пресконференция е посветена на новите ни пенсионни програми. — Бъдете така любезен да изчакате да свършим и тогава…

— О, не се тревожете — прекъсва я непринудено и безкрайно мило Ерик Форман. — Нямам намерение да вися тук и да ви слушам глупостите. Вече узнах каквото ми трябваше.

В настъпилата мъртва тишина той става и се обръща към мен с широка усмивка:

— Радвам се, че се запознахме, Ребека. И благодаря.

След което ми протяга ръка за сбогуване и аз я стисвам сърдечно, без всъщност изобщо да осъзнавам какво правя. После той излиза от реда ни и поема към изхода на залата, а хората извръщат глави след него и си шушукат, докато вратата най-сетне не се затваря зад гърба му.

— Дами и господа — подема Мария Фрийман, а на бузите й пламтят две яркочервени петна. — Поради този инц… поради тази… неподходяща намеса ще направим кратка пауза, преди да продължим работата си. Масата в дъното е заредена с кафе и чай. Благодаря.

Тя спира микрофона, слиза от подиума и се втурва към скупчилата се групичка висши служители на „Сакрум“.

— Изобщо не трябваше да го допускате вътре — чувам да й казва ядно един от тях.

— Не го знаех кой е! — оправдава се Мария Фрийман. — Каза ми, че е репортер от „Уолстрийт Джърнъл“.

Върхът на сладоледа! Не бях виждала такъв разбунен мравуняк, откакто Алън Деринг от „Дейли Инвестър“ се изтъпанчи пред всички по време на Пресконференцията на застрахователното дружество „Провидент“ и заяви на всеослушание, че възнамерява да смени пола си и че моли всички вече да го наричат Андрея.

Помъквам се към дъното на залата, за да си взема още една чаша кафе и до масичката за сервиране налитам на Ели. Чудесно! Не съм я виждала от сто години.

— Здрасти — ухилва се тя насреща ми. — Кефи ме новият ти приятел. Много е забавен.

— Знам — отвръщам доволно. — Страхотен е, нали?!

Вземам си от подноса два баровски шоколадови сладкиша в златисто фолио и подавам чашата си на сервитьорката, за да ми сипе кафе. После си вземам още два сладкиша и ги пускам в чантата си. (Няма смисъл да ги излапвам и четирите наведнъж, нали така?)

Хората около нас коментират оживено, а служителите на „Сакрум“ са все така скупчени в предния край на залата. Страхотно! Ще имаме възможност да побъбрим до насита.

— Кандидатствала ли си за някаква работа напоследък? — обръщам се към Ели, като отпивам от кафето си. — Защото оня ден видях една обява от „Нова жена“ в „Медиа Гардиън“ и мислех да ти звънна. Пишеше, че имат изискване за опит в работата е клиенти, но пък ти би могла да кажеш, че…

— Беки — прекъсва ме Ели с някак странен тон на гласа, — знаеш за каква работа си пуснах документите.

— Какво? — зяпвам я невярващо, — Само не ми разправяй пак, че ще ставаш финансов мениджър във фонд. Знам, че това тогава беше някаква шега. И че смяташ да го използваш само като инструмент за преговори с твоя шеф.

— Е, назначиха ме — отвръща Ели и аз я зяпвам шокирано. Изведнъж откъм подиума се разнася глас и двете поглеждаме натам.

— Дами и господа — казва Мария Фрийман, — моля, заемете местата си…

Съжалявам, но просто няма начин да се върна и пак да си седна на мястото! ТРЯБВА да науча повече подробности за тази нова работа на Ели.

— Хайде, тръгвай — казвам й припряно. — Няма нужда да оставаме. Взех рекламни пакети и за двете ни. Дай да отидем някъде да хапнем за обяд.

Настъпва кратка пауза… През ума ми минава ужасяващата мисъл, че Ели ще ми откаже, че тя може би вече ИСКА да остане и да слуша разните му глупости за пенсионни фондове. В следващия миг обаче Ели ми се усмихва широко и ме хваща за ръката, а после — за огромно изумление на служителката на вратата — двете напускаме с танцова стъпка залата.

Хлътваме в близкото „Кафене Руж“ и още от вратата поръчваме бутилка бяло вино. Да си призная, още съм в шок. Ели Гринджър става финансов мениджър във фонда „Уедърбай Инвестмънтс“?! Моята приятелка Ели ме изоставя! Вече няма да си имам другарче за игри!

Как МОЖА да го направи?! Та тя мечтаеше да бъде редактор в „МАРИ-КЛЕР“, за Бога!

— Е, и как така се реши на тази крачка? — питам предпазливо, след като ни донасят виното.

— О, и аз не знам — въздъхва Ели. — Но в ума ми непрекъснато се въртеше въпросът какво всъщност правя аз в този живот. Добре, кандидатствам за работа във всички тези лъскавите списания и какво? Никога нищо — дори за интервю не са ме потърсили!

— Щяха да те потърсят… след време! — казвам уверено. — Знам, че щяха!

— Може би да — отговаря Ели, — а може би не. А междувременно аз какво правя? Пиша това-онова за разни скучни до смърт финансови работи… И изведнъж се замислих дали пък няма ли да е по-добре за мен самата да зарежа писането и да започна АЗ да ги правя същите тези скучни финансови работи? Поне ще имам нормална кариера.

— Ама ти имаше нормална кариера!

— Не, нямах! Гола вода бях! Мотаех се безволно насам-натам, без цел, без житейски план, без перспективи… — разгорещено започва Ели, но в следващия миг вижда израза на лицето ми и млъква. Но веднага бърза да добави: — Искам да кажа, че бях много различна от теб. Ти винаги си била далеч по-целенасочена и по-здраво стъпила на земята от мен.

По-целенасочена ли? По-здраво стъпила на земята ли? Тя майтап ли си прави с мен или какво?

— Е, и кога започваш? — казвам, за да променя темата, защото, да си кажа правото, цялата тази работа доста ме потиска. Нямам цел, нямам житейски план, нямам перспективи. О, Боже, може би и аз съм гола вода! Може би и аз трябва да преосмисля кариерата си. Господи, колко депресиращо! Работата ми във вестника звучи толкова страхотно и вълнуващо, когато я описвам пред хора като съседите ни Мартин и Дженис! А ето че сега изявлението на Ели ме накара да се почувствам като пълна неудачница!

— Другата седмица — отвръща Ели и отпива от виното си. — Ще работя в офиса им на Силк Стрийт.

— Аха, ясно — отронвам унило.

— И трябваше да накупувам куп нови дрехи — добавя Ели с лека гримаса. — В „Уедърбай“ ходят доста изтупани.

Нови дрехи ли? НОВИ ДРЕХИ! Е, сега вече наистина завиждам!

— Влязох в „Карън Милън“ и буквално ги изкупих — казва Ели и лапва една маринована маслинка. — Похарчих някъде около хиляда лири.

— Господи! — възкликвам в лек потрес. — Хиляда лири?! Наведнъж?!

— Ами, налагаше се — отвръща Ели, сякаш извинявайки се. — Пък и вече ще печеля доста повече.

— Така ли?

— О, да! — казва Ели, като се изсмива лекичко. — Много-много повече.

— Като например… колко? — питам, обзета от любопитство.

— Като начало четиридесет хиляди годишно — отговаря ми тя, като свива пренебрежително рамене. — Пък после… кой знае… Те казват, че…

И започва да ми разправя за структури на кариерата, йерархични нива и бонуси. Не чувам и дума от това, което ми говори, толкова силно съм шокирана.

Четиридесет хиляди?

ЧЕТИРИДЕСЕТ ХИЛЯДНИ Ами че аз печеля само…

Всъщност, дали е редно да ви казвам колко печеля? Това не беше ли едно от онези неща… като религията например… за които не е възпитано да се говори на всеослушание? Или пък в днешно време вече е позволено да се говори за пари? Сузи сигурно ще е наясно по въпроса.

О, всъщност… що пък не? Вече и без това знаете всичко останало за мен, нали така? Истината е, че печеля двадесет и една хиляди лири годишно. И смятах, че е върхът! Много добре си спомням, че когато си смених работата, годишната ми заплата скочи от осемнадесет на двадесет и една хиляди и аз реших, че съм ударила джакпота. Толкова бях въодушевена, че сума ти време си правех списъци какво ще си купя с тези допълнителни три хиляди.

А ето че сега двадесет и една хиляди ми се виждат нищо и никаква сума. Би трябвало да печеля четиридесет хиляди, като Ели, и да се обличам само от „Карън Милън“. О, НЕ Е ЧЕСТНО! Животът ми е пълен провал!

Докато се връщам към офиса, се чувствам доста мрачно. Може би е добре и аз да зарежа журналистиката и също да стана финансов мениджър в някой фонд. Или пък банкер в търговска банка. Те май изкарват доста добри пари, нали? А още по-добре ще е да се присъединя към „Голдман Сакс“ или нещо подобно. Те печелят по един милион годишно, нали? Боже, това би било прекрасно! Един милион годишно! Чудя се как ли може да се докопа човек до такава работа.

Но пък, от друга страна… искам ли наистина да бъда банкер? Нямам нищо против онази част от работата, дето изисква да се обличаш от „Карън Милън“. Дори мисля, че ще се справя доста добре с това си задължение. Виж за останалото не съм чак толкова сигурна — имам предвид за ставането в ранни зори и работенето до среднощ. Не че съм мързелива или нещо подобно — просто ми харесва възможността, която имам сега, да прекарвам следобедите си в „Имидж Стор“ или да разглеждам списания, преструвайки се, че проучвам някаква тема, както и това, че никой не ми виси на главата и не ме юрка. А ми се струва, че на новата си работа Ели едва ли ще има подобни възможности. Всъщност, новата й работа звучи доста страшничко.

Хмм. Де да можеше да имам новите дрехи, но не и другата, страшната част от работата. Едното, ама без другото. Де да можеше… Очите ми автоматично обхождат витрините, покрай които минавам, проверявайки къде какво ново има. И изведнъж спирам на място като закована.

Та това е Божий знак! Няма начин да не е.

Стоя пред бутика на „Али Смит“ — на чиято витрина впрочем са изложени няколко страхотни дълги кожени палта — и чета лепнатия на стъклото на вратата ръкописен надпис: „Търсим продавач-консултантки за съботните дни.“

Усещам, че чак ми прималява, докато стоя и се взирам в надписа. Сякаш ме е ударил гръм или нещо подобно. Защо ЗА БОГА не съм се сетила за това по-рано? Гениално! Ще се хвана на съботна работа! Ще работя в бутик за дрехи! Така ще изкарвам куп пари допълнително И ще мога да си купувам дрехи с отбив от цената! Пък и нека погледнем истината в очите: да се работи в магазин сигурно е много по-лесно, отколкото да бъдеш финансов мениджър във фонд, нали така? Всъщност дори ще бъде страшно забавно, защото помагайки на купувачките, ще мога да си избирам и дрехи за мен самата. В действителност ЩЕ МИ ПЛАЩАТ, за да пазарувам!

„Направо фантастично!“, мисля си, влизайки в бутика с лъчезарна усмивка на уста. ЗНАЕХ си, че днес ще ми се случи нещо хубаво Предчувствах си го.

Половин час по-късно излизам от бутика с още по-лъчезарна усмивка. Взеха ме! Имам нова работа! Работното ми време е от 8.30 до 17.30 всяка събота, ще получавам по четири лири на час и ще мога да си купувам дрехи с 10% отстъпка от цената! А след три месеца отстъпката ще е 20%! Край на всичките ми парични затруднения!

Слава Богу, че този следобед при тях нямаше много хора. Дадоха ми да попълня формуляра на място, а после управителката — Даниел — веднага проведе и интервюто. Отначало имаше известни съмненияли да ме вземе или не — особено когато й казах, че имам редовна работа като финансов журналист, а за тази кандидатствам заради допълнителните пари и възможността да купувам дрехи с намаление. Все повтаряше „Работата е трудна“ и „Давате ли си сметка, че това е много тежка работа?“ Мисля, че мнението й се промени, когато заговорихме за дрехите, които предлагат. Обожавам „Али Смит“, така че — естествено — знам цената на всяка дреха в бутика им, а също и дали в „Джигсоу“ и „Френч Кънекшън“ се предлагат подобни на техните тоалети. Най-сетне Даниел ме погледна някак странно и отбеляза: „Е, ти очевидно обичаш дрехите.“ И ме назначи на работа! Нямам търпение. Започвам тази събота. Не е ли страхотно?

Връщам се в офиса безкрайно въодушевена от успеха си. Оглеждам се наоколо — и изведнъж целият този рутинен чиновнически живот започва да ми се струва твърде скучен и потискащ за такъв творчески и свободолюбив дух като моя. Не, мястото ми определено не е тук, сред купищата прахлясали папки с прескомюникета и глухото тракане по клавиатурите на унило просветващите компютри. Мястото ми е там, под ярките светлини и сред фините кашмирени пуловери на „Али Смит“. Сядам на бюрото си и се замислям дали пък няма да е по-добре да се отдам изцяло на търговията с дрехи. Бих могла да открия собствена верига от бутици за скъпи дизайнерски облекла! Ами да! Господи, ето, това е призванието ми! И ще стана една от онези личности, за които се пишат статии по лъскавите списания и ги сочат като пример за невероятно преуспяващи предприемачи: „Беки Блумууд работела като финансов журналист в малък вестник, когато развила новаторската си концепция за създаването на «Бутици Блумууд» — днес вече прочута верига от магазини из цялата страна. Идеята й хрумнала един ден, когато…“

Телефонът иззвънява и аз автоматично вдигам слушалката.

— Да? — казвам разсеяно. — Ребека Блумууд на телефона.

За малко да добавя „Бутици Блумууд“, но решавам, че все пак е малко раничко за това.

— Миз Блумууд, обажда ви се Дерек Смийт, Ендуич Банк.

КАКВО? Толкова съм шокирана, че слушалката се изплъзва от ръката ми, изтраква силно по бюрото, полита към пода, повличайки след себе си и телефона. Навеждам се да ги вдигна, а сърцето ми изведнъж затуптява бързо като на заек. Как е узнал Дерек Смийт къде работя? Кой му е дал номера ми тук?

— Добре ли си? — пита Клеър Едуардс любопитно.

— Да — изпръхтявам. — Да, всичко е наред.

Сега обаче тя ме гледа, И вече няма как да затворя телефона и да се престоря, че е било грешка. Налага се да говоря с него. Само без паника! Какво да направя, за Бога?! Добре де, ще му говоря припряно и ведро и ще гледам да се отърва колкото се може по-бързо от него.

— Здравейте — казвам припряно и ведро в слушалката. — Съжалявам, че не ви поздравих веднага, но в момента съм страшно заета с нещо спешно. Знаете как е при нас!

— Миз Блумууд, изпратих ви няколко писма — казва Дерек Смийт, — но не получих удовлетворителен отговор на никое от тях.

Усещам бузите ми неволно да пламват. О, Боже, май наистина е ядосан. Но това е ужасно! Какво право има този човек да ми звъни тук и да ми разваля деня?!

— Боя се, че бях много заета — отговарям. — Моята… леля беше много болна. Трябваше да… отида и да се грижа за нея. Надявам се, че разбирате.

— Разбирам — казва той. — И все пак…

— А после тя умря — добавям припряно.

— Съжалявам — отвръща Дерек Смийт. Ама по гласа му ИЗОБЩО не личи, че съжалява. — Но това не променя факта, че понастоящем балансът на сметката ви показва…

Ама този човек няма ли сърце?! Докато ми говори за баланси, дългове и договори, нарочно изключвам мозъка си, за да не чуя нещо, което би ме разтревожило. Гледам втренчено шарките по псевдодървеното покритие на бюрото ми и се чудя дали пък да не се престоря, че случайно изпускам слушалката върху вилката на телефона. О, Боже, това е ужасно! Какво да направя? КАКВО ДА НАПРАВЯ?

— И ако този проблем не бъде решен в най-скоро време — долита до мен сухият и строг глас на Дерек Смийт, — ще бъда принуден да…

— Няма проблем — чувам се най-неочаквано да го прекъсвам. — Няма никакъв проблем, защото… скоро ще имам пари.

— О, така ли?

— Да — отвръщам, преглъщайки мъчително. — Защото… защото моята… леля ми е завещала известна сума.

Което в известен смисъл е почти истина, нали така? Искам да кажа, че леля Ърминтрюд несъмнено би ми завещала пари. В края на краищата, аз съм била любимата й племенница, нали така? Ами да! Пък и кой друг се сети да й купи шал от „Дени енд Джордж“?

— Ще ги получа след около две седмици — продължавам в телефона и добавям за повече достоверност: — Хиляда лири.

В следващия миг осъзнавам, че е трябвало да кажа десет хиляди — това вече наистина щеше да го впечатли. Е, все едно, късно е вече.

— Искате да кажете, че след две седмици ще ни изпратите чек за хиляда лири, с които да покриете част от задълженията си по вашия кредит, така ли? — уточнява Дерек Смийт.

— Ами… да — казвам след кратка пауза. — Предполагам, че да.

— Радвам се да го чуя — отговаря ми той. — Слагам към досието ви кратка паметна записка за този наш разговор, миз Блумууд, и ще очаквам да получим от вас хиляда лири в понеделник, 27 март.

— Чудесно — казвам нахакано. — Това ли е всичко?

— Да, засега. Дочуване, миз Блумууд.

— Дочуване — отговарям и затварям телефона. Слава Богу! Разкарах го.