Училище за вкусове и аромати

Лилиан

Лилиан беше на четири годинки, когато баща й ги напусна, а майка й, зашеметена, се плъзна в книгите като тюлен във вода. Лилиан наблюдаваше как майка й се гмурка и изчезва, като инстинктивно чувстваше дори на невръстната си възраст безличното естество на избора, направен просто за оцеляване, и се приспособяваше към ниша, която сега щеше да обитава като наблюдател от брега на океана на майка си.

В този нов живот лицето на майка й се превърна в поредица от книжни корици, държани на мястото, където при нормални обстоятелства се виждат очите, носът или устата. Лилиан скоро научи, че книжните корици могат да прогнозират настроения подобно на израженията на лицето, тъй като майка й плуваше дълбоко в книгите, които четеше, докато личността на героя я обгърнеше като парфюм, нанесен от неподбираща ръка. Лилиан никога не беше сигурна кой ще я посрещне на масата по време на закуска, независимо че халатът, косата и краката винаги бяха същите. Беше като да имаш фокусник за майка, макар Лилиан да подозираше, че фокусниците, които виждаше на тържествата по случай рождени дни, се прибираха вкъщи и се превръщаха отново в стабилни мъже с три деца и с трева, която се нуждае от окосяване. Майката на Лилиан просто свършваше една книга и започваше следващата.

Нейната отдаденост на книгите не беше напълно мълчаливо занимание. Много преди баща й да ги напусне, много преди Лилиан да осъзнае, че думите имат значение отвъд музиката на техните модулации, майка й й четеше на глас. Не от детски книжки с рисунки в основните цветове и едносрични рими — малкото, които попадаха у тях, майка й отхвърляше под маската на вина.

— Не е необходимо да ядеш картофи, Лилиан — обясняваше тя, — когато четиристепенното меню е готово и чака.

И й четеше.

За майката на Лилиан всяка част от книга беше вълшебство, но онова, което най-много я възхищаваше, бяха самите думи. Тя колекционираше изтънчени фрази и сложни ритми, описания, които се диплеха през страницата като тесто за торта, сипвано в тава, четеше на глас, за да сложи думите във въздуха, където можеше не само да ги чуе, но и да ги види.

— О, Лили — възкликваше майка й, — тази. Звучи зелено, не смяташ ли?

Лилиан, която беше твърде малка, за да знае, че думите не са цветове и мислите не са звуци, слушаше, докато сричките се спускаха тихо в нея, и си мислеше „така звучи зеленото“.

Ала след като баща й си тръгна, нещата се промениха и тя все повече виждаше себе си като ням и покорен помощник в натрупването на изключителни фрази или, ако се случеше да са някъде сред хора, като прикритие на майка си за пред обществото. Хората се усмихваха на гледката на майка, която подхранва литературното въображение на дъщеря си, но Лилиан си знаеше най-добре — тя беше пристройка, станала необходима, когато пространството в първоначалната сграда бе стеснено.

Не е никак за чудене, че когато дойде време Лилиан да се учи да чете, тя се стресна и се заинати. Това не беше само защитно действие, въпреки че, когато започна да ходи на детска градина, тя вече хранеше към книгите лични изблици на агресия, след които се чувстваше едновременно объркана и някак силна. Но не беше само това. В света на Лилиан книгите бяха корици и думите бяха звук и движение, не форма. Тя не можеше да сложи знак на равенство между ритмите, които се прокрадваха във въображението й, и онова, което виждаше на хартия. Буквите лежаха проснати на страниците, подредени в неподатлива прецизност. На самата страница нямаше вълшебство, виждаше Лилиан. И макар това да повишаваше оценката за майка й, то с нищо не помагаше за интереса й към книгите.

Именно по време на първите си сблъсъци с печатното слово Лилиан откри готвенето. Откакто баща й ги бе напуснал, домакинската работа се бе превърнала за майка й в крайна точка на пътуване, която рядко достигаше, прането беше приятел, на когото никога не се сещаше да се обади. Лилиан усвои тези умения, следвайки майките на приятелките си в домовете им, докато самите майки се преструваха, че не го забелязват, пускаха намеци за избелване с белина или за смяна на торбичка на прахосмукачка, сякаш това беше просто поредна игра, която децата играят. Лилиан се научи и скоро нейният дом — поне долните метър и половина — развиха някакво подобие на домакински режим.

Но готвенето, което се случваше в домовете на приятелките й, омагьосваше Лилиан — ароматите, започващи да я призовават вечер точно когато се налагаше да се прибере вкъщи. Някои миризми бяха остри, обонятелен тропот на токчета по дъсчен под. Други създаваха усещането за топлината във въздуха в далечния край на лятото. Лилиан наблюдаваше как уханието на топящо се сирене изкарва провлечено децата от стаите им, виждаше как чесънът ги прави приказливи, как шегите се разрастват до разкази за дните им. Струваше й се странно, че, изглежда, не всички майки го забелязваха — майката на Сара например винаги готвеше къри, когато се караше с дъщеря си тийнейджърка, миризмата на ястието се стрелкаше подобно на ракета из къщата като предизвикателство. Но Лилиан скоро проумя, че много хора не разбират езика на миризмите, който за нея беше толкова явен, колкото уличен рекламен билборд.

Може би, разсъждаваше Лилиан, миризмите за нея бяха това, което са напечатаните думи за останалите, нещо живо, което расте и се развива. Не само уханието на розмарин в градината, но и мирисът на ръцете й, след като бе набрала малко за майката на Елизабет, ароматът, смесващ се с тежката миризма на пилешка мазнина и чесън в кухнята, остатъчният дъх по възглавниците на канапето на следващия ден; начинът, по който оттам нататък за Лилиан Елизабет завинаги се превърна в част от розмарина, как кръглото лице на Ели се бе набръчкало от смях, когато Лилиан навря малкото, бодливо клонче в носа й.

На Лилиан й харесваше да мисли за миризмите по същия начин, както й допадаше тежестта на масивната тенджера на майката на Мери в ръцете й, или пък начинът, по който ванилията се плъзгаше във вкуса на топлото мляко. Често си спомняше как майката на Маргарет й бе позволила да помогне с белия сос, прожектираше спомена в главата си така, както някои деца се опитват да възстановят парче по парче миговете от любим рожден ден. Маргарет се беше нацупила, защото, обяви тя решително, на нея никога не й се позволявало да помага в кухнята, но Лилиан бе пренебрегнала всички угризения на лоялността и се бе покатерила на стола, откъдето бе застанала да наблюдава как маслото се разтопява в тигана като най-далечния участък на вълна, потъваща в пясъка, сетне брашното, първоначално отблъскващо нещо на бучки, разрушаващо образа, докато се разбъркваше ли разбъркваше. Ръката на майката на Маргарет върху ръката на Лилиан, хванала дървената лъжица в желанието си да раздроби бучките, но вместо това я насочваше бавно, в плавни кръгове, докато брашното и маслото станаха гладки, гладки, докато отново образът се промени от млякото, сосът се разшири да поеме течността и Лилиан всеки път си мислеше, че сосът не може да побере повече, че ще се разпадне на твърдо и течно, но това така и не стана. И в последната минута майката на Маргарет вдигна чашата мляко от тенджерата, а Лилиан погледна соса, непокътнато снежно поле, уханието му създаваше усещане за тишина в края на болест, когато светът започва да ти се струва отново благоразположен и приветстващ.

Когато Лилиан стана на осем, започна да поема готвенето в собствения си дом. Майка й не възрази, храната не беше изчезнала с бащата на Лилиан, но макар да не беше изключено да готвиш, докато четеш, все пак това създаваше проблеми. А и заради склонността на майката на Лилиан да бърка една подправка с друга, ако някоя книга е поглъщаща, ястията бяха станали по-неуспешни, при все че също така понякога бяха и по-любопитни. Въпреки това прехвърлянето на задълженията около готвенето от майка на дъщеря бе посрещнато с известно облекчение и от двете страни.

Предаването на кулинарната факла беляза началото на години на експериментиране, което бе едновременно по-бавно и необичайно заради тоталния отказ на Лилиан да се ангажира с писаното слово, дори с готварска книга. Изучаването на всяка подробност около бърканите яйца, следвайки такъв педагогичен подход, можеше да отнеме седмица — една вечер само яйца, разбъркани внимателно с вилица; следващата — яйца, разбити с мляко с помощта на тел, друг път с вода или пък със сметана. Ако майката на Лилиан имаше нещо против, тя с нищо не го показа, докато съпътстваше Лилиан в търсенията й на съставки, като обикаляше из къщата и четеше на глас от книгата за деня. Освен това, мислеше си Лилиан, бъркани яйца пет вечери поред изглеждаше справедлива размяна за седмица, иначе протекла под господството на Джеймс Джойс. Може би щеше да добави див лук тази вечер. Да, казах, ще добавя.

С напредъка на уменията на Лилиан през годините тя усвои други неочаквани кулинарни уроци. Наблюдаваше как от тестото, което се удря, се получават твърд хляб и също толкова твърди настроения. Виждаше как меки и топли сладки задоволяват човешка потребност, различна от тази при хрупкавите и охладените. Колкото повече готвеше, толкова повече започваше да възприема подправките като носители на емоции и спомени за места, от които произлизат или през които са пътували с годините. Тя откри, че хората сякаш реагират на подправките доста подобно на начина, по който реагират на други хора, забеляза как се отпускат инстинктивно при някои, как потреперват в нещо като емоционално посмъртно вкочаняване, когато се сблъскат с други. Когато навърши дванайсет, Лилиан вече вярваше, че истинският готвач, онзи, който разчита хората и подправките, може да предвиди реакциите преди първото вкусване и така да повлияе на начина, по който ще протече храненето или вечерта. Това беше осъзнаване, което я доведе до нейната Велика идея.

— Ще я накарам да изплува с готвене — заяви Лилиан на Елизабет, докато двете седяха на предната веранда на къщата на приятелката й.

— Моля?

Осем месеца по-голяма от Лилиан, Елизабет отдавна бе загубила интерес към готвенето в полза на по-силната страст по съседа, който, даже докато говореха, караше скейтборд и драматично го вдигаше от рампа, поставена пред портата на Елизабет.

— Майка ми. Ще я накарам да изплува с готвене.

— Лили — лицето на Елизабет показваше смесица от присмех и съчувствие. — Кога ще се откажеш?

— Тя не се е отдалечила толкова, колкото си мислиш — настоя Лилиан. После се захвана да обяснява как си е мислила за сладките и подправките, докато осъзна, че Елизабет е малко вероятно да повярва в силата на готвенето и още по-малко вероятно да осъзнае способността му да повлияе на майката на Лилиан.

Но самата тя вярваше в готвенето, както някои вярват в религия, и направи онова, което мнозина правят, когато се сблъскат с критичен момент в живота си. Застанала тази вечер в кухнята, заобиколена от тенджерите и тиганите, които бе събрала през годините, тя предложи сделка.

— Нека я накарам да изплува — спазари се Лилиан — и ще готвя до края на живота си. Ако не мога, ще се откажа завинаги от готвенето.

После сложи ръце на дъното на трийсет и петсантиметров тиган и се закле. И само защото още беше в края на дванайсетата си година и крайно несведуща в областта на традиционните религии, тя не осъзна, че повечето сделки, предлагани на по-висша сила, предполагат жертва за желан резултат, а при нея рискът беше по-голям от обичайното, тъй като значеше да спечели или да загуби всичко.

Както при много такива начинания, началото беше пълен провал. Лилиан, окрилена от надеждата, засипа майка си с храни, предназначени да изтръгнат моментално книгите от ръцете й — блюда, димящи от подправки, които стреляха директно в стомаха и в емоциите. Цяла седмица в кухнята ухаеше на червени люти чушлета и кориандър. Майката на Лилиан ядеше ястията си както винаги и после се оттегляше в сигурната диета на британските романи от ХІХ век, в които храната рядко играеше ключова драматична роля.

И така Лилиан се оттегли, прегрупира и даде на майка си храна, която да подхожда на книгата за деня. Овесена каша и чай с кифлички, варени моркови и бяла риба. Но след три месеца Чарлс Дикенс отстъпи място на това, което изглеждаше като твърда решимост от страна на майка й да прочете цялото творчество на Хенри Джеймс, а Лилиан се отчая. Майка й може и да бе променила литературните си коментари, но само в най-общия смисъл.

— Тя се е запънала — сподели Лилиан с Елизабет.

— Лили, никога няма да се получи. — Елизабет стоеше пред огледалото си. — Просто й свари картофи и приключи с тази работа.

— Картофи — повтори Лилиан.

Двайсеткилограмов чувал с картофи седеше в подножието на стъпалата в мазето на Лили. Майка й ги бе поръчала в периода й „Оливър Туист“, когато насъщните продукти взеха да се появяват на прага им в такива огромни количества, че съседите попитаха Лилиан дали майка й има планове за гости или може би за бомбоубежище. Ако Лилиан беше по-малка, може би щеше да построи крепост от храна, но сега тя беше заета. Взе ножа си и разряза конопените връзки на чувала и извади четири продълговати картофа.

— Добре, хубавци мои — прошепна им тя.

Отнесе ги горе и изми пръстта от восъчните им повърхности, като с четка почисти вдлъбнатините и джобчетата. Елизабет винаги се оплакваше, когато майка й я караше да мие картофи за вечеря, и се чудеше гласно пред Лилиан или който се случеше наблизо защо просто не правят гладки картофи. Но Лилиан харесваше вдлъбнатините и нащърбванията, дори това да означаваше повече време за измиване. Напомняха й за полята, преди да бъдат култивирани, когато всяка могилка или дупка е била дом, сцена на малка животинска битка или романс.

Когато картофите най-сетне бяха почистени, тя свали любимия си нож от лавицата, сряза ги на четвъртини и пусна парчетата едно по едно в голямата синя тенджера пълна с вода, която чакаше на котлона. Те удариха дъното с глухи, удовлетворителни тупвания и се наместиха за миг, докато намерят позициите си, после замряха, помръдвайки съвсем леко, когато водата завря с мехурчета.

Майка й влезе в кухнята със „Събрани съчинения на Хенри Джеймс“ в ръце.

— Вечеря или експеримент? — поинтересува се тя.

— Ще видим — отвърна Лилиан.

През прозорците небето притъмняваше. Колите вече включваха фаровете си, а светлината се процеждаше сиво-синя през облаците. В кухнята висящите лампи блестяха, светлината се отразяваше от ивиците хром и потъваше кротко в дървените плоскости и под. Майката на Лилиан седеше с разтворена книга на боядисан в червено стол до масата.

— „Спомням си — прочете тя на глас — цялото начало като поредица от полети и падания, малка люлка от правилни удари на сърцето и грешни…“

Лилиан, заслушана с половин ухо, се наведе и извади малка тенджерка от шкафа. Сложи я на котлона и наля мляко, една трета от правите страни. Когато завъртя копчето на котлона, пламъкът изскочи да докосне страните на тенджерката.

— „Имаше миг, в който, вярвам, разпознах, немощен и далечен, вика на дете; имаше друг, когато се стреснах от преминаването на леки стъпки пред вратата ми…“

Водата къкреше в голямата синя тенджера, картофите се наместваха с внимателна решителност като пътници в претъпкан автобус. Кухнята се изпълни с топлината на изпарената вода и с аромата на затоплено мляко, докато последната светлина навлезе в розово през прозорците. Лилиан включи лампата над печката и провери картофите с острието на ножа си. Готови. Тя свали тенджерата от котлона и изсипа картофите в гевгир.

— Спрете да се готвите — прошепна тя, докато прокарваше студена вода над парещите повърхности. — Спрете да се готвите сега.

Изтръска последните останки вода от картофите. Кожиците се свалиха лесно, като шал, плъзгащ се от раменете на жена. Лилиан пусна късовете един след друг в голяма метална купа, включи миксера и загледа как парчетата се променят от форми в консистенция, купчинки, които стават облаци на бучки, а те на свой ред — памук. Резенчета масло се разтопиха в дълги, лъскави струи в жълто през вихрушката от бяло. Тя взе по-малка тенджерка и бавно сипа млякото при картофите. После сол. Точно колкото трябва. Почти като закъсняла мисъл отиде до хладилника и извади твърдо парче пармезан. Настърга малко върху дъската за рязане, взе с пръсти подобните на перца стърготини и ги посипа като фина мъгла във въртящата се купа, където изчезнаха в сместа. Изключи миксера, прокара пръст по повърхността и опита.

— Това е — каза си.

Пресегна се към кухненския шкаф и свали две купи за паста, широки и плоски, с точно толкова кант, че да побере изящна плетеница от синьо и жълто, и ги сложи на кухненския плот. С голяма дървена лъжица загреба от картофите и сипа малка планина от бяло в средата на двете купи. В последната минута направи падинки в центъра на планините и внимателно постави допълнителна порция масло.

— Мамо — рече тя, грижовно поставяйки купата и вилицата пред майка си, — вечерята.

Майка й се намести на стола си към масата, книгата се завъртя пред нея като стрелка на компас.

Тя се пресегна да вземе вилицата и сръчно я придвижи около „Събраните съчинения“ към средата на картофите. Вдигна вилицата във въздуха.

— „Беше първият път, когато познах пространство и въздух, и свобода, всички музики на лятото и всички загадки на природата. Имаше го и размисъла — и размисълът беше сладък…“

Вилицата завърши пътешествието си до устата на майката на Лилиан, където влезе, и после излезе чиста.

— Хмммм… — промълви тя. След това настъпи пълна тишина.

— Измъкнах я — похвали се Лилиан на Елизабет, докато ядяха препечени филийки с топло фъстъчено масло в дома на Елизабет след училище.

— Защото си я накарала да спре да говори ли? — Елизабет имаше скептично изражение.

— Ще видиш — увери я Лилиан.

Въпреки че през следващите дни майката на Лилиан действително изглеждаше по-спокойна, основната разлика беше такава, каквато Лилиан не беше предвидила. Майка й продължаваше да чете, но сега беше абсолютно безмълвна. И макар Лилиан, която отдавна не възприемаше четенето й на глас като някакъв опит за общуване, да не съжаляваше, че вече не е мрежа за съкровени изрази, това не беше въздействието, на което се бе надявала. Беше убедена, че картофите ще са вълшебни.

На връщане от училище Лилиан хвана пряк път надолу по тясна пряка, която водеше от главната артерия към по-селския път към дома й. Насред уличката се намираше малка бакалия, която Лилиан бе открила на седем годинки в летен следобед, когато потисната бе пуснала ръката на майка си и бе поела в неизпробвана до този момент посока, чудейки се дали майка й ще забележи отсъствието й.

В онзи ден преди години тя подуши магазина, преди да го види — горещи и прашни ухания, гъделичкащи носа й и примамващи я надолу по тясната уличка. Самата бакалия беше мъничка, може би с размера на дневна в апартамент, лавиците й бяха изпълнени с кутийки, надписани на езици, които Лилиан не познаваше, и с високи свещи в стъкленици, с изображения на хора с ореоли и тъжни лица. Стъклена витрина до касата беше препълнена с панери храна в ярки цветове — жълти и червени, и зелени, с плътни и опушени аромати, понякога остри.

Жената зад щанда видя Лилиан да стои зазяпана в стъклената витрина.

— Искаш ли да опиташ? — я попита.

Не къде е майка ти, нито на колко години си, ами искаш ли да опиташ. Лилиан вдигна поглед и се усмихна.

Жената бръкна във витрината и извади овална жълта форма.

— Тамале — обяви тя и й го подаде в малка хартиена чинийка.

Коричката беше мека и леко хрупкава, вътрешността — празненство от месо, лук, домати и нещо, което смътно приличаше на канела.

— Ти разбираш храната — отбеляза жената с кимване, докато я наблюдаваше как се храни.

Момичето отново вдигна поглед и се почувства прегърнато в усмивката на жената.

— Децата ме наричат Абуелита — представи се тя. — Струва ми се, че чувам майка ти да приближава.

Лилиан се заслуша и чу гласа на майка си, която четеше надолу по уличката. Тя отново обходи с очи бакалията и забеляза странен дървен предмет, провесен на кука на един от рафтовете.

— Какво е това?

— Според теб какво е? — Абуелита го свали и го подаде на Лилиан, която огледа неправилната му форма — петнайсетсантиметрова пръчка, която в единия край имаше заоблена крушка с издълбани вдлъбнатини като бразди на поле.

— Мисля, че е вълшебна пръчица — отвърна Лилиан.

— Може би — каза Абуелита. — Може би трябва да я задържиш, за всеки случай.

Лилиан взе пръчката и я плъзна в джоба на палтото си като шпионин, поемащ тайно послание.

— Добре дошла си по всяко време, малка готвачке — завърши Абуелита.

Лилиан се бе връщала в бакалията многократно през годините. Абуелита я бе научила на подправки и храни, които никога не бе срещала в домовете на Елизабет или Маргарет. Имаше го авокадото, сбръчкано и нацупено отвън, зелена пролет отвътре, сметаново като сладолед, когато се смачка на гуакамоле. Имаше ги опушените вкусове на чушлетата чипотле и резливо-сладкото хрускане на кориандър, което Лилиан толкова обичаше, че Абуелита винаги й даваше по един стрък да си яде на път към дома. Абуелита не говореше много, но когато говореше, беше разговор.

Така че, когато Лилиан влезе в магазина седмица след като приготви картофеното пюре за майка си, Абуелита се вгледа в нея за миг.

— Пропускаш нещо — отбеляза тя след малко.

— Не се получи — отчаяно призна Лилиан. — Мислех, че съм я измъкнала, но не се получи.

— Разкажи ми — простичко рече Абуелита и Лилиан го стори. Разказа й за сладките и за подправките, за Хенри Джеймс и картофеното пюре, както и за усещането си, че може би в крайна сметка храната няма да е вълшебството, което ще събуди майка й от нейния продължителен литературен сън, че може би в края на краищата сънят е единственото, което й остава.

Когато Лилиан привърши разказа си, Абуелита замълча за момент.

— Не че това, което си направила, е погрешно. Просто още не си свършила.

— Какво друго да сторя?

— Лилиан, сърцето на всеки човек се пречупва по различен начин. Всяко лечение е различно, но има неща, от които винаги ще се нуждаем. Преди всичко трябва да се почувстваме в безопасност. Вече си направила това за нея.

— Тогава защо още я няма?

— Защото, за да бъдем част от този свят, ние се нуждаем от нещо повече от сигурност. Майка ти има нужда да си спомни какво е загубила и да го пожелае отново. Имам идея — добави Абуелита. — Това може да отнеме няколко минути.

Тя подаде на Лилиан топла царевична тортиля и я заведе да седне на малката кръгла маса, разположена до входната врата. Пред погледа на Лилиан Абуелита откъсна задната част на малка кафява хартиена торбичка и се зае да пише нещо върху нея с набръчкано от съсредоточеност чело.

— Не съм писател — призна тя, като свърши. — Никога не съм смятала, че си струва кой знае колко. Но мисля, че ще схванеш идеята.

Тя остави хартията, взе друга малка торбичка и захвана да прибира в нея продукти от рафтовете с гръб към Лилиан. Сгъна листа хартия, сложи го най-отгоре в торбичката и я подаде на Лилиан.

— Заповядай — рече, — ще чакам да ми разкажеш как е минало.

У дома Лилиан отвори торбичката и вдъхна ароматите на портокал, канела, сладко-горчив шоколад и нещо, което не успя съвсем да разпознае, беше плътно и загадъчно като парфюм, носещ се в гънките на кашмирен шал. Изсипа съставките от торбичката върху кухненския плот и разгъна листа, който Абуелита беше сложила най-отгоре, гледайки го с известна резервираност. Беше рецепта, макар и изписана с почерка на Абуелита, всяка буква дебела като клон и почти също толкова твърда. Лилиан я сърбяха ръцете да изхвърли рецептата, но се поколеба и погледът й попадна върху първия ред от указанията.

Намери вълшебната си пръчица.

Лилиан замръзна. „Ами, добре тогава“ си каза и притегли стол до плота и се изправи върху него, за да се пресегне над шкафа за малката червена тенекиена кутия, в която държеше най-ценните си вещи.

Пръчицата беше близо до дъното на кутията, под първия й билет за кино и миниатюрна фигурка на венециански мост, подарена й от баща й, не много преди да си тръгне и да остави след себе си само пари и миризмата си в чаршафите, която се изпари доста преди Лилиан да се научи да пуска пералня. Под пръчицата имаше стара снимка на майка й, държаща бебето Лилиан, очите й гледаха право в камерата, усмивката й беше широка и великолепна като коя да е шоколадова торта, която Лилиан би се сетила да направи.

Лилиан съзерцава снимката продължително, слезе от стола, стиснала пръчицата в дясната си ръка, и взе рецептата.

Налей мляко в тенджера. Използвай истинско мляко, от масленото.

Абуелита непрестанно се оплакваше от момичета от училището на Лилиан, които не ядяха нейните тамале или пък искаха енчилада без заквасена сметана, след което старателно остъргваха сиренето.

— Кльощави момичета — казваше тя презрително, — мислят си, че могат да привлекат пчела с пръчка.

Направи портокалови стружки. Сложи ги настрани.

Лилиан се усмихна. Тя изпитваше към коктейлната си белачка същото, което някои жени изпитваха към чифт заострени червени обувки — фриволна прищявка, вършеща работа само за празненства, но, о, тъй прекрасна. В деня, когато преди година бе открила малкия уред на гаражна разпродажба, с грейнало лице тя го бе занесла на Абуелита. Тогава даже не знаеше какво е, просто знаеше, че обича малката му дръжка от неръждаема стомана, причудливото парче метал от работната страна с петте му сдържани малки дупчици, края, завит около отворите като ресни на пелерина. Имаше толкова малко поводи за коктейлна белачка, използването й беше като празник.

Лилиан взе портокала и го поднесе към носа си, вдъхвайки аромата. Миришеше на слънчева светлина и лепкави ръце, на лъскави зелени листа и сини, безоблачни небеса. Овощна градина, някъде — Калифорния? Флорида? Родителите й се гледат над главата й, майка й й подава жълто-оранжев плод, по-голям отколкото двете ръце на Лилиан могат да задържат, смее се, казва й „оттук идват супермаркетите.“

Сега Лилиан взе коктейлната белачка и я прокара по заоблената външна повърхност на плода, като сряза кората на пет дълги оранжеви стружки, оставяйки горчивата бяла част под тях.

Разчупи канелата на две.

Канелената пръчка беше светла, завита в себе си като ронлив свитък папирус. Съвсем не беше пръчка, припомни си Лилиан, като се вгледа по-отблизо, а кора — точката, в която се срещат вътрешност и външност. Тя се натроши, когато я разчупи, освобождавайки ароматичност, отчасти топла, отчасти сладка, която погъделичка очите и носа й, а езикът й потръпна, без дори да я е вкусила.

Прибави портокаловите корички и канелата към млякото. Настържи шоколада.

Твърдата, обла буца шоколад беше увита в жълт найлон с червени ивици, блестяща и тъмна, когато я отвори. Шоколадът издаде стържещ звук, когато докосна финия раздел на рендето, посипа се на меки облаци върху плота, излъчвайки уханието на прашни задни стаи, пълни със сладко-горчив шоколад и стари любовни писма, с дъна на стари бюра и последните есенни листа, с бадеми, канела и захар.

Отиде при млякото.

И анасон.

Толкова малко количество от смляната подправка в малката торбичка, която Абуелита й беше дала. Лежеше вътре кротко, незабележимо, с цвета на мокър плажен пясък. Тя развърза връзката на торбичката и спиралки от топло злато и женско биле затанцуваха нагоре към носа й, носеха със себе си километри от далечни пустини и тъмно, беззвездно небе, копнеж, който можеше да почувства в очите си, с върховете на пръстите си. Докато слагаше торбичката върху плота, Лилиан знаеше, че подправката е по-пораснала, отколкото е тя самата.

Наистина ли, Абуелита, попита тя във въздуха.

Съвсем малко. Нека да покъкри, докато всичко се слее в едно. Ще разбереш кога.

Лилиан пусна котлона на тих огън. Отиде до хладилника, взе битата сметана и включи миксера на високи обороти, като периодично проверяваше тенджерата. След известно време видя точиците шоколад да изчезват в млякото, да се разтопяват, сместа да става по-плътна, по-млечна, едно нещо, а не няколко.

Използвай пръчицата.

Лилиан взе пръчицата, замислено завъртайки дръжката между дланите си. Стисна решително тънката централна пръчка и потопи нащърбения край в тенджерата. Разтърка пръчицата напред-назад между дланите си и завъртя ръбовете из течността, като запрати млякото и шоколада в тенджерата на вълни, създаващи мехурчета през повърхността.

— Абракадабра — каза си. — Моля те.

Сега го прибави към кафето на майка си.

Едно жизнено умение, което майката на Лилиан не беше изоставила заради книгите, беше правенето на кафе, на кухненския плот винаги имаше кана с топла течност, незаменима като вълнено палто. Лилиан напълни чашата на майка си до половината с кафе, прибави млечния шоколад, като прецеди портокаловите корички и канелата така, че течността да е гладка за езика.

Гарнирай с бита сметана за мекота. Дай го на майка си.

— Каква е тази удивителна миризма? — зачуди се майка й, когато Лилиан занесе чашата в дневната.

— Вълшебство.

Майка й се пресегна за чашата и я поднесе към устата си, подуха нежно през повърхността, а парата се надигаше на спирали да достигне до носа й. Тя отпи предпазливо, почти озадачена, очите й се вдигнаха от книгата да погледнат към нещо далечно, лицето й почервеня леко. Когато свърши, върна чашата на Лилиан.

— Къде се научи да правиш това? — я попита, облегна се и затвори очи.

— Това е чудесно — поздрави я Абуелита, когато Лилиан й разказа историята на следващия ден. — Накарала си я да си спомни живота си. Сега просто трябва да се протегне към него. Тази рецепта — добави Абуелита, като видя въпросителната физиономия на Лилиан — трябва да е твоя. Но ще я намериш — продължи тя. — Ти си готвач. Това е дар от майка ти.

Лилиан вдигна вежди скептично. Абуелита я изгледа, добронамерено развеселена.

— Понякога, niña1, най-големите ни дарове израстват от това, което не сме получили.

Два дни по-късно след часовете Лилиан се запъти право към вкъщи. Времето се беше обърнало през нощта и когато Лилиан си тръгна от училище, въздухът имаше бистра, трошлива нотка. Лилиан вървеше бързо, за да е в крак с въздуха около нея. Живееше в края на града, където къщите все още можеха да са в съседство до малки овощни градини и където кухненските градини служеха като възпоминание за по-големите ферми от не чак толкова отдавнашни времена. Една овощна градина особено й харесваше — горичка от ябълкови дървета, извити и надвесени, растящи едно към друго като стари братовчеди. Собственикът беше стар като дърветата си и вече не беше в състояние да се грижи за тях кой знае колко. Тревата растеше гъста около дънерите и бръшлян бе започнал да си проправя път нагоре по стволовете им. Но ябълките, изглежда, не бяха забелязали крехкостта на източника си и бяха твърди, хрупкави и сладки. Лилиан ги очакваше всяка година, както и усмивката на стареца, докато й ги подаваше през оградата. Той беше сред дърветата, когато тя мина покрай него и го повика. Мъжът се обърна и присви очи към нея. Махна й, обърна се и се пресегна към дървото. Първо провери една ябълка, после друга. Най-сетне останал доволен, отиде при нея с по една ябълка в ръка.

— Вземи — предложи й ги. — Вкус от новия сезон.

Небето вече притъмняваше, когато Лилиан се прибра у дома, и студеният въздух нахлу с нея през вратата. Майка й седеше на обичайния си стол в дневната, държеше книга под кръг от светлина, хвърляна от лампата за четене.

— Имам нещо за теб, мамо — рече й Лилиан и сложи едната ябълка в ръката на майка си.

Тя взе ябълката и разсеяно притисна гладката й, твърда повърхност към бузата си.

— Усеща се като есен — отбеляза тя и я захапа. Острият, сладък звук от хрупането изпълни въздуха като внезапно избухване на аплодисменти и Лилиан се засмя. Майка й вдигна поглед, усмихна се на звука и очите й срещнаха очите на дъщеря й.

— Боже, Лилиан — каза тя и в гласа й прозвуча изненада, — виж колко си пораснала.