Училище за вкусове и аромати

Изабел

Изабел влезе през кухненската врата на ресторанта на Лилиан и озадачена се закова на място. Имаше толкова много дейности, толкова много храна, вече разпръсната по плотовете. Дали беше закъсняла за часа? Но дори да беше така, коя беше младата жена, която се въртеше между котлона и умивалника, където Изабел винаги си миеше ръцете, преди да започне курсът? Кой беше мъжът, който влизаше в салона с чинии, наредени на ръката му като перли в огърлица?

Изабел стоеше объркана. Не за пръв път й се случваше нещо такова, сякаш животът внезапно бе сложил различна ролка в проекционния апарат в киносалона насред прожекцията. Хора и образи се носеха към нея, около нея, оставяха я да се надява на разпознаваем момент, на познат глас или лице, в което да закотви всичко останало и себе си. В мигове като този Изабел се връщаше към уроците от детството. Майка й винаги бе казвала, че ако се загубиш, просто стоиш неподвижен, докато някой те намери.

— Изабел — Лилиан вървеше към нея. В края на краищата всичко беше наред. Щом учителката по готварство е тук, значи е време за урок.

— Изабел — повтори Лилиан и гласът й беше слънце върху трева. — Това ако не е късмет. Исках да опиташ новото ни меню и ето те тук. — Пръстите на Лилиан докоснаха рамото на Изабел, усмивката й беше широка и радостна. — Имам идеална маса за теб, можем да се промъкнем от кухнята като кулинарни шпиони.

Лилиан нежно хвана лакътя на Изабел и я повлече през летящите готвачи и сервитьори, през сосове с целина и яйчни черупки, през ваните със светли и черни миди, през миризмите на чушки в горещ тиган и парата от миялната към вратата, водеща към салона, и към сладката, мека светлина от свещи, тракането на сребърните прибори в порцелана и шепота на тежки салфетки, полягащи в очакващи ги скутове.

— Тази харесва ли ти? — попита Лилиан, когато Изабел потъна благодарно в стол с дебела тапицерия. Масата беше малка и кръгла, разположена в ниша с изглед към градината. Изабел видя, че в салона имаше хора, зачуди се дали курсът няма някакво празненство.

— Понеделник ли е? — попита Изабел.

— Не, скъпа, неделя. Но въпреки това ще останеш, нали? Ще ме направиш щастлива.

Изабел винаги бе мислила за разума си като за градина, вълшебно място, където да играе като дете, когато възрастните водят разговори, а от нея се очаква да слуша вежливо. Дори и по-късно, макар да не й беше приятно да го признае, с Едуард, съпруга й, когато слушането на подробностите около работата му като продавач на килими я изтощаваше. Всяка година градината ставаше по-голяма, пътеките — по-дълги и по-заплетени. Ливади от спомени.

Разбира се, мисловната й градина невинаги е била добре поддържана. Когато децата бяха малки, животът отлиташе без време за дълбоки размисли, и въпреки това тя знаеше, че се създават спомени, без значение дали ги обмисля или не. Винаги беше смятала, че един лукс на остаряването ще бъде възможността да се шляе из градината, която е израснала, докато тя не е гледала. Щеше да седи на пейка и да оставя съзнанието си да поема по всяка пътека, да се грижи за всеки миг, на който не е обръщала внимание, да оценява съпоставянето на един спомен с друг.

Но сега, когато вече беше по-възрастна и имаше време, тя твърде често установяваше, че е загубена — думи, имена, телефонните номера на децата пристигаха и си отиваха от ума й като влакове без разписание. Онзи ден беше прекарала пет минути в опити да вкара ключа във вратата на колата си, докато осъзнае, че автомобилът пред нея просто е подобен на автомобила, който бе притежавала преди петнайсет години. Тя дори нямаше да се усети, ако собственикът на колата не беше излязъл от супермаркета и не й беше помогнал — натисна онова кокетно малко копче на ключодържателя на Изабел и включи светлините на нейната кола през три места. Тя беше сребриста, а не зелена, малка, а не комби.

Лилиан доближи масата на Изабел и наля пенливо сухо бяло вино във висока издължена чаша. Бледозлатистата течност проблясваше на светлината от свещите загадъчна и игрива.

— Мехурчета за сетивата ти — каза й. — Да ти е вкусно.

Изабел се огледа. Салонът беше пълен предимно с двойки, които се накланяха един към друг през масите, затворени в своите собствени сфери на осветена от свещи интимност. Пръсти, протягащи се към пръсти или прелитащи се през въздуха, рисувайки формите на история. Това накара Изабел да се запита дали ритмите могат да съдържат истории, дали движенията могат да извикват спомени, както го правят миризма или гледка. Може би с годините ръцете й бяха създали пътеки във въздуха, докато жестикулираше, разказвайки анекдоти, и те чакаха да я отведат обратно до истории, които вече не помнеше. Тя понечи пробно да раздвижи ръце, после обаче спря. Така правеха старите хора. Тя се пресегна за чашата си и погледна равнодушно през прозореца към притъмнялата градина навън.

Не беше очаквала мехурчетата от виното да достигнат носа й, подобно на малки кикотещи се деца. Нейните деца, две малки момиченца, с руси коси, потъмнели почти до кестеняво от водата, във вана, едва наполовина пълна, но въпреки това преливаща, докато те плискат вътре, мокрейки ризата й и корема, в който е третото бебе, техният силен, закръглен смях, който отеква от плочките, освобождава деня и оставя място за сънища. Едуард се прибира вкъщи, следва шума до вратата на банята, където застава, възрастен и изумен, докато тя отмахва мократа коса от лицето си и вдига поглед към него. Момичетата по-късно, танцуващи в хавлиите си и препускащи през дневната, с дупета като зрели праскови и големи, горди коремчета, докато накрая пленени в пижамите се настаняват на канапето, топли и сладки като прясно мляко. Чете им историята за дивото зайче с вълшебните обувки, докато те притихват в съня, а тя седи и си мисли за златни пантофки, с които да полети около света, да прави необикновени неща и да се върне сутринта.

Лилиан слага чиния със салата на масата на Изабел.

— Нова е — каза й. — Чудя се как ще ти се стори.

Изабел прилежно взе вилицата си, набоде листата маруля, светло- и тъмнозелена, къдрав пурпур, червеното на сушените боровинки и бледите луни на бадемите и крушите. Вкусът беше първият ден на пролетта с острата нотка на боровинките, бързо следваща твърдото хрускане на ядките и мекотата на месото от крушата. Всеки вкус беше тук, изразен и после изчезващ, смекчен съвсем леко от няколкото капки оцет от шампанско в заливката.

Едуард. На вратата отново, съблякъл си е сакото, но още е с вратовръзка, наблюдава я как приготвя вечеря в кухнята. В спомените й изглеждаше сякаш Едуард винаги е на вратата, не съвсем вътре. Сякаш тя е рамката на вратата, а светът е от другата страна. Не си тръгва този път, макар че щеше да го направи по-късно. Когато беше честна със себе си, знаеше, че той винаги е бил на път — или към нея, или от нея. Дори след като си тръгна, беше на път да се върне, но тогава тя също си беше отишла, толкова лека без тежестта на погледа му, че понякога сънуваше, че лети.

Изабел погледна надолу — празната чиния от салатата беше изчезнала, без да забележи, и беше заменена от чиния за вечеря с езеро от бял фасул, върху което лежеше съвършено парче сьомга, гарнирано с ленти от хрупкави пържени зелени листа. Изабел набоде едно от тях да пробва и го поднесе към носа си. Опушено зелено, миризмата на живот, съставен от слънце и малко вода, най-сухия парфюм. Салвия.

Онова, което беше искала в началото, бе пустинята, сухи, горещи километри от въздух, пречистен с изгаряне от слънцето, празното платно на пустошта, след като Едуард, а после и децата си заминаха и тя остана с нищо и с всичко. Беше се качила на тромавото комби с дървена облицовка и беше поела на юг, вентилаторът бръмчеше, докато сви от магистралата и пое през кактуси и ястреби, отворила прозореца да нахлува вътре светът, сребристозелен с аромат на салвия.

В градчето, в което спря да зареди бензин, видя галерия, пестеливо, изпълнено със светлина помещение с три бели каменни скулптури — гладки, бели, чувствени като дюни. Докато служителят на бензиностанцията пълнеше резервоара, тя пресече улицата и влезе в галерията. Разгледа скулптурите, очите й проследиха извивките, от които камъкът изглеждаше повече течен, отколкото твърд. Времето се забави, нямаше нужда да бърза — нейната кола беше единствената в бензиностанцията. И докато изучаваше всяка скулптура, тя видя нещо друго. Не беше очевидно — линия като протегната ръка, наклон на таза, вдлъбнатина в основата на врата, където се срещат ключиците — не част от личност, а по-скоро същност, малкото уязвимо място, където живее душата.

— Каменни поеми — промълви тихо на себе си.

— Да — обади се глас, приглушен и сърдечен, и ръка докосна гърба й, полягайки на извивката на раменната й плешка.

Казваше се Айзък, беше по-млад от нея с години, домът му беше далеч навън в пустинята, червена пръстена къща с избледнели сини кепенци, които спираха слънцето в средата на деня, когато Айзък работеше със затворени очи, заглаждаше контурите, които беше издялал на сутринта. Фонтан ромолеше в двора под дърво. И Изабел прекара първата си седмица в седене под огромните му клони, четеше поезията, заета й от Айзък от колекцията, която покриваше всяка налична повърхност в къщата. Срещаха се всяка вечер на вечеря с яхнии със свинско, които бяха къкрили цял следобед, фасул и ориз. Разговаряха, докато се хранеха, беседите им кръжаха като птиците над земята около тях. Изабел спеше във втората спалня и всяка сутрин се будеше с приглушения звук на метал, плъзгащ се през камък в студиото.

— Какви сме си ние? — Изабел попита Айзък една вечер, изпълнена с любопитство. Седяха в двора, димът от огнището се надигаше между тях, звездите бяха големи и неизброими.

— Защо питаш? — поинтересува се Айзък. Истински въпрос.

Тя не изпитваше чувство за неотложност, усещаше се безкрайна като пустинята, докато седеше там в тъмното. Въпреки това бе почувствала, че трябва да зададе въпроса, да се увери, че няма да бъде разочарована.

— Струва ми се — каза той замислено в мрака, — че сме стол и стълба един за друг.

И някак си това имаше смисъл.

Айзък беше този, който я подстрига.

Седеше в двора с глава, покрита с розови ролки. Той излезе, избърса каменния прах от крачолите на джинсите си и я видя. Смехът му отскочи от клоните на дървото.

— Какво? — попита го тя. — Не използвам сешоар. Нямаш такъв.

Той се върна в къщата и излезе с ножици и стол с права облегалка.

— Ела тук — покани я, като потупа стола.

Тя седна пред него и усети ролките да напускат главата й, една по една, влажните, достигащи до рамената къдрици се охлаждаха на вятъра. Когато всички ролки вече лежаха на купчина около нея, той хвана косата й и се зае да реже бързо и решително, тежестта падаше на земята заедно с косата. Когато свърши, разроши къдрите й с пръсти.

— Сега просто седи тук на слънце и ги остави да изсъхнат — нареди й.

Лицето й, когато по-късно се погледна в огледалото, беше загоряло и по-младо, отколкото го помнеше, скулите — по-силно очертани от мекотата на къдриците. Не можеше да си представи жена с такова лице да се появи на коктейл, облечена в синя вълнена рокля, пристегната в талията. Да подава на секретарката на съпруга си чаша шери, чудейки се какво са докосвали тези тънки пръсти.

Изабел влезе в студиото.

— Благодаря ти — простичко каза тя.

Той вдигна поглед.

— Мисля, че е време да ми позираш.

Някак си беше в реда на нещата да стои гола в студиото с гръб към отворената стена, през която нахлуваше слънцето и се спускаше по протежението на гръбнака й, по меката заоблена плът отдолу, по вдлъбнатините на колената. Тя, която никога не беше стояла гола сама в собствената си баня, посрещаше топлината, усещаше я как се съсредоточава между краката й, в основата на тила. Наблюдаваше силните кафяви очи на Айзък, които се движеха бавно и с все по-дълбоко разбиране по тялото й, по смекчените ъгли на ключиците й, по наклона на талията й, заоблящ се в бедрата, по мекотата на корема й след бебетата, наблюдаваше ръцете му, докато се движеха по камъка и с отлитането на часовете издълбаваха извивка, която се навиваше спираловидно до безкрай. Сексът, когато се случи по-късно следобед, беше нещо, което и двамата искаха, но от което нямаха нужда, продължителен и бавен като слънцето, движещо се извън кепенците на прохладната тъмна стая.

Когато си тръгна, седмица по-късно, той застана на вратата и я наблюдава как прибира вещите си в колата. Тя вдигна поглед и го видя, усмихнаха си се, продължително и бавно.

Айзък се приближи до нея.

— За теб е — каза й и й подаде гладък овал от бял камък, който се плъзна в шепата й.

Сьомгата беше плътна и наситена при допира със зъбите й, с плаж от бял фасул под нея. Изабел на шест години хвърля тънки, плоски камъчета странично, наблюдава ги как потъват и изчезват, докато камъчетата на баща й се носят по повърхността, потапят се и се извъртат нагоре като птици, търсещи храна. Въздухът, прохладен и пълен с влага, докосва лицето й дори в юлска сутрин, рано, съвсем рано, майка й и братята й още спят, само тя и баща й са на плажа, където го е намерила, загледан надолу в залива, сякаш може да види това, което тя не вижда от другия край. Искаше й се да задържи ръката му, но баща й не беше такъв, така че тя вдигна камък и се опита да го хвърли по начина, по който го бе виждала да учи братята й.

— Така ще убиеш рибата — каза й той, когато камъкът потъна във водата като оловна топка, но смехът му не беше суров.

— Покажи ми — поиска тя в пристъп на смелост.

И те стояха на плажа, той й показваше как да разположи камъка в ръката си и да извърти китката си, а тя хвърляше камък след камък, докато един най-сетне отскочи и затанцува по водата като дете.

— Време за закуска? — каза баща й тогава и те се обърнаха и се изкачиха до хижата, която ги очакваше там, където каменистият плаж среща големите зелени дървета отзад.

Едва по-късно, когато баща й вече беше мъртъв и тя самата имаше деца, Изабел осъзна, че родителите най-често осъзнават, когато децата им забавят да задържат края на нещо, което искат да запазят. Когато си даде сметка, че има много видове любов и не всички са очевидни, че някои чакат като подаръци в дъното на гардероб да си готов да ги отвориш.

Именно към хижата се запъти Изабел, когато напусна пустинята. Не беше права линия — спря в Лос Анджелис и продаде семейната къща, докато се придвижваше на север, прекара известно време с всяко от децата си. Момичетата не разбираха. Вече пораснали, едната с бебе, другата в университета, те я съзерцаваха от хладната отдалеченост на своите нови възрастни същности.

— Мамо, това е налудничаво. Никой не е живял в хижата от години. Сигурно е съборетина. А и какво ще правиш там съвсем сама?

Те стояха и я гледаха като две колони на чувствителността. Изабел си помисли, че ако точно в този момент Айзък им направеше скулптура, тя щеше да приеме формата на наставляващ пръст.

— Мамо? За какво мислиш? — Дъщерите й я гледаха очаквателно.

— Мисля си, че трябва да ме посетите — каза им тя. Знаеше, че няма да го направят.

Изабел стигна до дома на сина си по-късно на следващия ден, когато наближаваше време за вечеря. Рори живееше в голяма къща в Бъркли, пълна със съквартиранти от колежа, които готвеха заедно и през смях пренесоха обемист стол от дневната в трапезарията, за да има тя място на масата. Тя седна, видимо по-ниска, а те й сервираха щедро в чинията, настояваха да се грижат майчински за нея, защото, всички се пошегуваха, тя самата приличаше на момиче с тази къса коса и загоряла кожа, все едно е била навън да се катери по дървета и има нужда от хубава вечеря. Изабел се отпусна в дълбокия си тапициран стол и се заслуша в добронамерените им гласове. Чувстваше се едновременно у дома и готова да продължи сама.

След вечеря сподели със сина си плана си, седнала в същия стол, вече на мястото му. Синът й я гледа изпитателно дълго време и накрая се усмихна.

— Задава ми се лятна ваканция може да ти трябва помощ с покрива.

Хижата беше по-зле, отколкото дори бе предполагала. Прозорците бяха счупени, покривът едва предпазваше катеричките, които се бяха настанили вътре. Първото нещо, което направи, след като прекара почти седмица в чистене, бе да построи навес за инструментите, но също и за катеричките, които нетърпеливо напуснаха бившето си жилище в полза на по-уединеното. Линиите на навеса далеч не бяха прави, Изабел прекара доста време в разпитване в местната железария и се опита да си спомни уроците, които бе дочувала баща й да преподава на братята й. Но навесът накрая имаше четири стени, покрив и врата, която се затваряше, с печка вътре, а и катеричките във всеки случай не изглеждаха придирчиви обитатели.

Хижата нямаше нищо общо със солидната, квадратна къща, която бе споделяла с Едуард и децата й, но тя откри, че върши добра работа. Готвеше яхнии на древната бяла емайлирана печка и печеше сияйно жълти царевични хлябове във фурната. Намери старо стъкло от онзи вид, през който светът отвън изглежда сякаш е под вода, и оправи счупените прозорци. Отиде до не съвсем антикварните магазини, пръснати покрай пътя, водещ към близкия резерват, и намери старо одеяло за легло в синьо и бяло, с шевове, направени от ръка, която не познаваше, но й се доверяваше, и го опъна през черния метален креват. Откри, че й харесва тежестта на брадвата в ръката й, удовлетворителното тупване, когато потъваше в дънера пред нея, блестящото бяло на оголеното дърво, докато ги редеше на грамада.

Вечерта, когато й монтираха телефонна линия, се обади на Рори в Калифорния. Каза му как напредва, направи планове за посещението му следващия месец.

— Струва ми се, че покривът ще издържи дотогава — засмя се тя.

— Къде се научи да правиш тези неща? — гласът на Рори прозвуча озадачено. — Не си спомням да си поправяла прозорци в нашата къща.

— Ти също така не си спомняш, че когато се омъжих за баща ти, не знаех да готвя, нито да карам кола или да приспивам бебе с колики. Хората се учат, Рори. Неприятно ми е да смятам, че има възраст, на която трябва да престанем да учим.

Вечерите, когато въздухът беше топъл, Изабел си пускаше старите плочи с джаз на баща си, отваряше вратата на хижата и слизаше на каменистия плаж. Докато слънцето се плъзгаше зад върховете на планините, тъжният, чувствен звук на тромпета, ниският, дълбок глас на влюбена жена струяха от хижата като светлина от прозорци и тя седеше на донесен от течението дънер, пръстите на краката й играеха между камъчетата, а тюлените излизаха на повърхността и слушаха, очите им бяха тъмни и интелигентни над линията на водата.

Рори дойде, както беше обещал, когато дните станаха по-дълги, ясни и топли, простирайки се във вечери на морскосиньо небе. Той беше пълен с философия, любимия му курс от предишния семестър, рецитираше откъси от Платон и Кант, сякаш току-що са написани и той пръв ги е открил.

Изабел слушаше, наблюдаваше как мускулите се движат по бицепсите и гърба на сина й, докато изтръгваше летви от покрива и й ги хвърляше долу, и се чудеше къде са отишли нежните закръглени ръце на малкото й момченце, дивеше се на хубостта на сина си, застанал над нея.

— Философия и поправка на покриви — закачи го тя. — Ще направиш някое момиче много щастливо.

— Има едно момиче — призна той, леко смутен. И после седна на ръба на покрива и говори час, докато Изабел извиваше шия нагоре към него, но нито веднъж не спомена разтежението във врата си, защото беше твърде ценно да слуша момчето си да й разказва с такава красива наивност за това, че е влюбен, когато единственото, което е познавал, са родители, които при неговото раждане вече не бяха влюбени.

— Мамо? — попита я той една вечер, докато седяха на плажа и наблюдаваха тюлените. Време за концерт, както го наричаше Изабел.

— Да?

— Би ли пробвала марихуана?

Изабел се засмя.

— Значи за това отива таксата ти за университета?

— Сериозно, мамо. Искам да кажа, погледни се. Ти със сигурност не си жената, която се е омъжила за татко. Замисляла ли си се да опиташ нещо наистина различно?

— Не обичам да пуша.

— Е, това може да го заобиколим.

Маслото цвърчеше в тигана, а листата излъчваха меко, опушено ухание, не съвсем далечно от това на салвия, помисли си Изабел. Докато гледаше, листата омекнаха, освободиха маслото си в кравето масло, докато на другия котлон блок шоколад се топеше в разтопена, блестяща течност.

— Така е по-лека — обясни Рори, — а и не се налага да пушиш.

Прибавиха захар, яйца и брашно.

— Баща ти винаги е обичал шоколадови сладки — отбеляза Изабел с лека усмивка, когато сложиха тавата в голямата бяла фурна.

Седнаха на предните стъпала, миризмата им правеше компания, ставаше все по-плътна, дълбока и наситена на шоколад. Когато сладките бяха готови, ги изядоха, още гладни от работата през деня, дори след вечеря с люти чушлета и царевичен хляб.

— За какво мислиш, мамо? — попита Рори след известно време, като избърса разтопен шоколад от горната си устна.

Но Изабел летеше, майка зайка със златни пантофки, която гледа надолу към децата си, съпруга си, къщата си. Нейната собствена хижа с почти готов покрив.

— Изабел — обади се глас до нея. Тя вдигна поглед. Беше в ресторант. Ресторантът на Лилиан. Разбира се. Тази вечер нямаше курс по готварство — това беше глупаво от нейна страна — но тогава защо този млад мъж, тъжният от курса по готварство, стоеше до масата й с Лилиан?

— Изабел — нежно каза Лилиан. — Извинявай, че прекъсвам вечерята ти. Случи се така, че Том дойде, а масите са претъпкани. Надявах се, че няма да имаш нищо против да споделиш твоята с него.

— Разбира се, че не — автоматично отвърна Изабел, кимвайки с глава към мястото срещу нея. Том седна, а Лилиан ги остави и отиде да нагледа съседна маса.

Изабел се отърси от мислите си и погледна надолу към последните зрънца фасул в чинията й.

— Опасявам се, че почти приключих.

— Всъщност аз се надявах само на десерт и кафе. Може да си ми прикритие — така Лилиан няма да се вбеси, че няма да ям цяла вечеря.

— Отдавна не съм била ничие прикритие — отвърна Изабел през смях. Тя огледа масите наоколо, много от тях се бяха изпразнили в течение на вечерта, така че сега ресторантът беше едва наполовина пълен.

— Мислиш ли, че очаква прилив на късни клиенти? — попита Изабел с вдигната вежда.

— Чудех се — отбеляза Изабел замислено над десерта — дали е глупаво да създаваш нови спомени, когато знаеш, че ще ги загубиш.

— И въпреки това, ето те тук, посещаваш курс по готварство — вметна Том.

— Е, не и тази вечер очевидно — посочи Изабел иронично.

Том се усмихна.

Хранеха се в лека тишина, наслаждаваха се на сметановия лимонов пай пред тях. След известно време Изабел заговори отново:

— Знаеш ли — каза тя, вдигайки парче десерт, набодено с вилица, — започвам да мисля, че може би спомените са като десерта. Ям го и става част от мен, без значение дали по-късно си го спомням.

— Познавах човек, който обичаше да казва нещо подобно — призна Том.

— Затова ли си тъжен? — попита Изабел и тогава видя изражението му. — Съжалявам. Обноските ми си заминават заедно със спомените ми.

Том леко поклати глава.

— Обноските ти са чудесни и умът ти е доста остър — той духна повърхността на кафето си и отпи. — Жена ми. Почина преди малко повече от година. Беше главен готвач и винаги казваше същото нещо за храната. Опитвам се да го вярвам, но беше по-лесно, когато тя беше тук и храната беше нейната.

— Ах — Изабел изгледа Том замислено, — значи не сме толкова различни.

— Как така?

— И двамата имаме минало, което не можем да задържим.

— Предполагам, че е така. — Том я погледна, сякаш очакваше още нещо.

— Познавах един скулптор — подхвана Изабел с кимване. — Той все казваше, че ако гледаш достатъчно усилено, можеш да видиш къде всеки човек носи душата си в тялото си. Звучи налудничаво, но когато видиш скулптурите му, го разбираш. Мисля, че същото важи за онези, които обичаме — обясни тя. — Телата ни носят спомени за тях, в нашите мускули, в кожата ни, в костите ни. Децата ми са точно тук. — Тя посочи вътрешната извивка на лакътя си. — Където ги държах, когато бяха бебета. Дори да дойде време, когато вече да не знам кои са те, вярвам, че ще ги усещам тук. Къде държиш жена си? — попита тя Том.

Том я погледна, очите му бяха изпълнени със сълзи. Сложи дясната си ръка встрани на лицето си, после я отдръпна и промени леко формата й.

— Това е нейната челюст — нежно каза той, като прокара левия си показалец по полукръга в основата на ръката си, после по горната извивка, където шепата се срещаше с пръстите. — А тук е скулата й.

Том се извини под предлог, че отива до тоалетна, и отиде при Лилиан, която стоеше до входната врата с чаша вино в ръка и получаваше комплименти от отиваща си двойка. Том се огледа в салона и се изненада, като осъзна, че е празен, като се изключи Изабел на тяхната маса.

Той се приближи и докосна рамото на Лилиан.

— Искам да платя вечерята на Изабел — каза й.

Лилиан се усмихна.

— За сметка на заведението е.

— Благодаря ти, че ми се обади. Не знам как винаги се сещаш…

— Случайно предположение — прекъсна го Лилиан и вдигна чашата си.

Навън беше хладно след топлината на ресторанта. Уличните светлини блестяха между новите израстъци на овощните дръвчета в градината на Лилиан. Том мина с Изабел по лавандуловата пътека към портата, навън на улицата хората се движеха, в гласовете им се долавяше вълнение от предстоящата пролет, обсъждаха садене на цветя и планове за лятната почивка.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита я Том.

— Лилиан знае да ми извика такси — отвърна Изабел, като махна към улицата, където жълто такси паркираше до тротоара. — Лекарят ми казва, че вече не ми е позволено да карам.

— Беше прекрасна вечер. Благодаря ти.

Изабел се наведе и го целуна нежно по бузата.

— Беше прекрасна. Благодаря ти, Рори — прошепна тя. След това се отдръпна и се отправи към таксито, което я чакаше под уличната лампа.