Училище за вкусове и аромати

Том

Том стоеше пред кухнята на ресторанта. Прозорците бяха осветени, той виждаше как вътре другите курсисти се смесват с лековатата фамилиарност на съседи на квартално празненство. На плота лежаха подготвени за тазвечершния урок консерва с домати, метална кутия с брашно и увит в хартия пакет. Беше като да се прибереш у дома след дълъг ден отсъствие, да отвориш врата към сигурност, че някой е вътре, че винаги е бил вътре. Той се обърна да си върви.

— Здрасти, Том — Лилиан отвори кухненската врата. Черната й коса беше прибрана назад, очите й бяха спокойни, наблюдаваха го. Тя се усмихна.

— Влез — подкани го. — Ще замръзнеш тук.

Нещо в гласа на Лилиан докосваше всеки, който го чува, създаваше чувство, че си защитен, че са ти простени всички неща, които даже не се досещаш, че си направил. Когато Лилиан ти каже да влезеш в стая, ти се подчиняваш дори само за да си близо до гласа й.

— Реших, че ми е вечер като за паста — отбеляза тя, докато Том влизаше в кухнята. — Да видим дали ще се е съгласиш с мен.

Курсистите заеха обичайните си места по редиците от столове с лице към дървената маса.

— Хладничко е навън — обърна се Лилиан към курса. — Надявам се, че вече всички се стопляте. — Очите й пробягаха по редовете на учениците, проверявайки израженията по лицата им.

Том последва погледа й. Клер прибираше портфейла си, беше показвала снимки на Изабел и на лицето й витаеше усмивка. Клои се беше преместила на задния ред, лицето й беше разсеяно, без откритостта, която се виждаше в края на часа за Деня на благодарността. Том забеляза, че Иън най-сетне си е осигурил място до Антония, макар да изглеждаше, че още му е трудно да измисли какво да й каже. Карл стоеше до жена си, както винаги. Тя беше положила длан на ръката му, върхът на показалеца й едва докосваше костта на китката му. Том се извърна напред.

— Да ви призная — подхвана Лилиан, — с мен винаги се случва нещо, когато времето се промени и настъпи есента. Сякаш всичко се движи толкова бързо към студа. Затова тази вечер реших да поработим с една от най-основните съставки — времето.

— Не, не подправката6 — добави тя, като видя обърканата физиономия на Изабел. — Минутите, часовете. Ако се замислите, с всяко ястие, което ядете, вие ядете време — седмиците, необходими да узрее един домат, годините, нужни за израстването на смокиново дърво. И всяко ястие, което готвите, е време от деня ви. Но всички вие знаете това.

— Така, обикновено урок за времето е в действителност урок по експедитивност — как да правите два пъти повече за половината време. Но тази вечер ще направим точно обратното. Ще разгърнем липсата на експедитивност, ще прахосваме най-добрия си ресурс сякаш запасите ни са бездънни. Ще направим ястие, което ще полети в лицето на факта, че през следващите три месеца всеки ден ще става по-къс — паста с червен сос.

— Е, за да изпитате съвсем истински това преживяване, трябва да започнете от сутринта, така че сосът да се готви цял ден. За нещастие ние не разполагаме с чак толкова време, но и така ще успеете да научите урока.

Тя взе глава чесън в ръка сякаш я премерваше и огледа групата.

— Том, защо не дойдеш да ми помогнеш?

И подхвърли чесъна. Той се приземи в купата, създадена от дланите му, външните му люспи изпращяха като тайна, тежестта беше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото бе очаквал. Не искаше да прави това, не и тази вечер, когато светът изглеждаше едновременно твърде студен и твърде топъл. Но чесънът лежеше в ръцете му и чакаше. Той го стисна силно, след което се изправи и малко несигурно отиде зад масата до Лилиан, сключените му длани се надигнаха към лицето в жест толкова автоматичен, че той се изненада, когато миризмата на чесън се плъзна в носа му.

Чарли обожаваше чесън, казваше на Том, че ако я обича, по-добре да обича начина, по който миришат пръстите й след ден, прекаран в кухнята, уханието, просмукано дълбоко в кожата й като вино в покривка. Тя отказваше да ползва помощта на всички кухненски уреди, мачкаше тлъстите, твърди скилидки със силния си палец, обелваше хартиените люспи и забиваше нокът в основата на скилидката да отстрани втвърдения край. Би го кълцала и с пръсти, ако можеше, заравяйки се в миризмата му. Когато свършеше, прокарваше линии с върховете на пръстите си между гърдите си, в основата на черепа й и зад ушите.

— Следи, които да следваш — казваше на Том и му намигаше.

Една вечер в ресторант съпругата на клиент на адвокатската кантора на Том коментира отчаяно огромното количество чесън върху брускетата си.

— Анди няма да спи с мен тази вечер — отбеляза тя с притеснен смях. — Скъпи, имаш ли ментови бонбони?

Докато двойката беше заета да проверява джобове и чанти, Чарли срещна очите на Том над масата. Тя бавно прокара показалеца си върху плътния ароматен зехтин, който се бе процедил в печените кръгчета хляб в чинията й. После ръката й изчезна под масата.

Чесънът лежеше на дъската за рязане, накълцан на малки, педантични парченца. Лилиан взе ножа от Том и бутна купчинката в малка грамадка до дъската. Том се изненада, като видя купчинка прясно нарязан лук до него, миризмата му беше по-остра — светкавица, а не мълния.

— Реших да ти правя компания — отбеляза Лилиан. Тя измъкна двулитрова бутилка зехтин изпод масата, вдигна я и наля спирален кръг от плътна, зелено-златиста течност в тиган на котлона. Включи дюзата с леко свистене на въздух.

— Понякога — подзе тя — най-хубавото ястие изисква да забравите, че времето съществува. Но пък го има зехтина — маслините започват да променят вкуса си часове след като са набрани. След всички тези месеци, през които са расли. Ето защо най-хубавият зехтин е от първата преса, а най-най-хубавият се прави близо до собствените му дървета.

Том беше срещнал Чарли преди осем години, когато и двамата работеха през лятото в ресторант на Кейп Код. Не че действително беше ресторант, нито пък той действително беше готвач, нито пък Чарли трябваше да е сервитьорка, като се има предвид цялостното й отношение към покорството. Като се отчетат уменията на Чарли в кухнята, трябваше да е точно обратното. Но така стояха нещата в „При Лони“.

В първия си ден Том беше на смяна за закуска, обръщаше бекон с шпатула с дълга дръжка и се опитваше да събере кураж да обърне пържено яйце, което скоро нямаше да е толкова лесно. Жена със златиста кожа и слънчеворуса коса — изумителна външност, смекчена съвсем леко с комичността на униформата й на сервитьорка на червени и бели райета — се приближи до него и хвана дръжката на тигана за пържене. С рязко движение напред и назад тя запрати яйцето нагоре и го преобърна.

— Ще ми се да можех да направя това на маса номер седем — призна тя сухо и се запъти извън кухнята.

Намери го отново по време на обедната му почивка. Подаде му тиган с наполовина сготвено яйце.

— Аз съм Чарли — представи се тя. — Обърни ми това десет пъти.

След третия му неуспешен опит, тя се ухили, взе тигана и му показа отново, а той се влюби в леката линия на мускула, спускащ се по ръката й.

Том бързо научи, че Чарли не може да си държи ръцете далеч от храната. Тя можеше да накълца цяла глава лук, да я остави непокрита на плота, преди помощник-готвачът да успее да се върне от хладилната стая. Готвачите все й крещяха, задето си пъха пръстите в сосовете им. Тя ги умилостивяваше, флиртувайки, като правеше съблазнителна пауза, преди да блъсне с хълбок летящите врати към трапезарията. Често идваше при Том при следващото си преминаване.

— Прибави малко индийско орехче към белия сос — съветваше го тя приглушено, за да чуе някой друг.

Наричаше го партизанско готвене. Том знаеше, че когато го няма, Чарли просто слага съставките сама, но му харесваше, когато е там, да го напътства какво да прави. Мислеше си за нея вечер, чудеше се какво ли ще направи с палачинка, с пица, малките изненади, които ще добави към живота на хората, които седят на нейните маси.

Тя ядеше всичко. Вечерите, когато работеха късна смяна, танцуваха по боклука в кофата, докато се освободи достатъчно място да се прибавят последните кутии и консерви, и когато свършеха, се оглеждаха в излъсканата кухня. После грабваха тиганите, олиото, храната, която Чарли бе складирала зад вратата на хладилното помещение, и започваха да готвят истински. Салца с лук и кориандър, прясна бяла риба с чесън, соев сос и сок от мандарини. Много от съставките донасяше самата тя — клиентите на ресторанта ще разпознаят тофу, колкото ще познаят собствените си задници, обичаше да казва Чарли. Това, че Том също никога преди не беше виждал тофу, не я безпокоеше.

— Ти си различен — казваше му. — Хапни и се научи.

Ядяха в кухнята, избягваха салона с хартиени салфетки и маси, покрити с мушамени покривки на червени и бели карета. Докато се хранеха, тя рецитираше старата английска поезия, която отказваше да изучава повече. Том й разказваше за юридическите курсове, които посещаваше, а тя слушаше, играеше с плетениците на случаите така, както го правеше със съставките в ястие.

— Ами какво, ако… — все питаше тя и Том осъзнаваше, че нейните идеи, ако бъдат приложени към правната система, ще бъдат също толкова елегантни и смущаващи като хайвер и водорасли в заведение за бързо хранене.

Първия път, когато я целуна — беше му коствало шест седмици — беше над хамбургери, дебели пет сантиметра, с течащи сокове. Той се беше навел и беше облизал мазнината от ръката й, без да се замисля. Когато вдигна лице към нейното, се зачуди как разстоянието между ръката и устата може да се изминава за толкова сладка безкрайност.

Зехтинът покриваше дъното на тигана, гладък и плътен, съвсем малки мехурчета се надигаха към повърхността.

— Сега ще вземем едно от тези — обяви Лилиан на курса, като хвана плоска квадратна форма, покрита с фолио. — Някой знае ли какво е това?

— Dadi7 — обади се Антония зарадвана.

— Те са по-интересни от солта — отбеляза Лилиан, — малко като бульон на кубчета, но този вид е по-различен. — Тя отвори увитото във фолио пакетче и сложи квадратната, златистокафява форма в ръката на Том.

Беше меко, почти мазно и за разлика от твърдите кубчета бульон, които бяха подправяли супите от детството на Том, този се трошеше лесно, като оставяше мазнина по краищата на пръстите му, докато ронеше парчетата в тигана. Лилиан разбърка с дървена лъжица и консистенцията на зехтина се промени, стана като течен пясък.

— Време е за лука — нареди Лилиан. Том взе хлъзгавите парченца и ги сипа предпазливо. Миризмата се надигна към лицето му, той понечи да се отдръпне, но вместо това се наведе напред и вдъхна — хляб и лозя, нагрети от слънцето.

Лилиан сложи дървената лъжица в ръката му и го насочи към тигана. Той наблюдаваше движещите се парченца, които взеха да се променят от бели в прозрачни, твърдите им очертания започнаха да се смекчават. Том разбърка в очакване на указания от Лилиан, докато лукът взе да попива течността около него, почти изчезващ в цвета на зехтина. Лилиан се надвеси и прибави чесъна, но не каза нищо. Накрая, когато чесънът омекна, но преди краищата му да започнат да се нагърчват, Том се пресегна и свали тигана от котлона.

— Идеално — рече тя тихо. Курсът нададе лека всеобща въздишка.

— Сега ще прибавим месото. Може да изпробвате различни видове — обясни тя с лице към курсистите, — в зависимост от настроението ви. Този път ще ползваме наденица. — Вълни от копър и пипер, миризмата на цвърчащо червено месо се смеси с въздуха.

— Вдъхнете — прикани ги Лилиан. — Въздухът вече е различен. Ако искате по-леко ястие, можете да направите соса с патладжан вместо с месо. Или лятна версия, само със зехтин, чесън, пресни домати и босилек, които се готвят миг-два. Но понякога, особено през есента и зимата, е хубаво да има малко повече интензивност.

Преди Том да целуне Чарли, имаше чувството, че тя присъства във всяка негова мисъл. След това обаче беше на друг акъл. Беше направо усмъртяващо как мисълта да прави любов с Чарли превзе най-тривиалните му разсъждения. Започна да носи четка за зъби на работа, макар прекрасно да знаеше, че тя не храни особена страст към вкуса на мента, намаляваща плаката.

— Мили боже, човече, да не би да си се отказал от правото заради зъболекарството? — беше го попитала тя.

Но той не можеше да се удържи. Устните му, докоснали ръката и устата на Чарли, искаха да изследват, а там, където не отиваха устните, отиваше съзнанието му. Пържени яйца, забравени в тигана, втвърдени като дръжки на врата, докато Том хвърляше пържени картофи на грила, пържоли във фритюрника.

— Чарли, за бога — бе изкрещял миячът на чинии вбесен, — ще му дадеш ли мира на човека, преди цялото това място да избухне в пламъци?

Чарли се върна при мястото на Том. Огледа бъркотията на грила.

— Вечеря, у дома. Тази вечер — обяви тя, след което прекоси кухнята до задната врата и маркира перфокартата си. Помощник-готвачите нададоха вой.

Чарли живееше в синьо-оранжева виличка на две къщи от океана. Боята беше сдала повечето от цвета си на вятъра и слънцето още преди години, маргаритки и гладиоли растяха в произволно изобилие, ръсейки цветни листенца по чакълената пътека, водеща към къщата. Когато Том пристигна, предната врата беше отворена и той видя, че виличката е малка, със сгъваемо легло, което денем даваше дежурство като канапе в дневната, и кухня, достатъчно голяма да побере само един слабичък готвач.

Чарли стоеше над котлона с дървена лъжица в ръка. Долови миризмата на вино, на масло и чесън.

— Знаех си, че ще дойдеш навреме — поздрави го тя. Кожата под ухото й беше топла, когато допря устни в нея. Тя се усмихна и кимна към плота, където той видя синя купа, препълнена с нарязан пъпеш, и комплект искрящо бели чинии. — Можеш да изнесеш това във вътрешния двор.

Том наведе глава, докато излизаше през задната врата, и се озова под асма, натежала от зелени лози и тъмнолилави цветове, вечерната слънчева светлина се процеждаше през листата. Под краката му имаше вътрешен двор, направен от стари тухли, които се разместваха под тежестта му, прозвънтяваха леко, докато вървеше към зелената метална маса, където постави купата и чиниите до кошничка с хляб. Той се изправи, като главата му почти докосна листата, и вдъхна пиперливо сладостния аромат на глициния. Всичко изведнъж изглеждаше двойно по-тихо, отколкото някога си бе представял, че ще бъде.

— Вино? — попита Чарли, като се приближи зад него и му подаде чаша. Виното беше студено и имаше вкус на цветя и сняг. — Обожавам този двор. Заради него наех къщата.

Тя се върна в кухнята и излезе с чиния, покрита с резени месо, тънки като листа.

— Прошуто — обясни тя, видяла въпросителния му поглед. — С пъпеша. Ще видиш.

Седнаха на малката маса, пръстите на краката им се докоснаха, когато Чарли сипа лъжица сочни парченца пъпеш в чинията му.

— Първо опитай пъпеша — предложи тя. — Има един тип на сергията за плодове, който ми запазва най-хубавите. — Тя се засмя, като видя изражението на лицето му. — Той е много, много стар. И обича пъпешите си като деца. Имаш късмет — сега е моментът, когато са най-вкусни. А пъпешите на Анджело… ами…

Том набоде парче с вилицата си и го сложи в устата си. Вкусът се разтвори като цвете върху езика му, мек и сладък. Той понечи да заговори, но се спря, задържайки вкуса, докато се разтвори в сок.

Чарли го наблюдаваше.

— Сега ще пробваме малко прошуто с него.

Тя взе парченце пъпеш с пръсти, уви го в прозрачен резен розово месо и му направи знак да отвори уста. Месото беше шепот на сол на фона на плътния сладък плод. Създаваше усещането за лято в гореща земя, за гладката кожа в извивката между силния палец и показалец на Чарли. Виното след това беше свежо като изплуване на повърхността на вода да си поемеш дъх. Ядяха бавно и после още по-бавно, докато купата се изпразни.

— Дай ми само минута — каза Чарли. Изправи се и положи за миг ръка върху рамото му, след което се запъти към кухнята. — Ей сега се връщам.

Том седеше, заслушан в звуците, долитащи от Чарли, докато се движеше из кухнята — изтракване на капак на тенджера, оставен в мивката, отваряне на хладилник, мидени черупки, подрънкващи в тенджера. От дневната долиташе музика, пееше жена, която никога не беше чувал, на език, който не знаеше. Чарли си тананикаше с музиката, а през отворената задна врата Том съзираше ту ръка, ту пета, докато тя се движеше от мивката до печката. Спомни си, сякаш от много отдавна, времето, когато светът беше огромен, а сега изглеждаше, че може целия да го побере в толкова малко пространство — ресторант, къща, маса, подгъва на полата на Чарли, докосваща глезена му.

— Спагети дел маре — обяви тя, излизайки през задната врата. — С морски дарове.

В голямата широка синя купа спирали от тънки спагети си проправяха път между тъмните черни черупки и парчета червен домат.

— Първо помириши — каза му Чарли — със затворени очи.

Парата се надигаше от пастата като океан, превърнат във въздух.

— Черни и светли миди — предположи Том, — чесън, разбира се, и домати. Червен пипер. Масло, вино, зехтин.

— Още едно — подкани го тя.

Той се надвеси, подуши хълмове на слънце, гореща земя, каменни стени.

— Риган — рече той, отваряйки очи.

Чарли се усмихна и му подаде вилица с паста. След сладостта на пъпеша вкусът беше пълен с червени избухвания и остриета на лют пипер, стрелкащи се по езика му; отдолу като здрава почва имаше солена възглавничка от светла мида, мекото кадифе на ригана и паста, топла като плажен пясък.

Ядяха. Хапка след хапка, чиния след чиния. Говореха за детството си. Чарли беше от Западния бряг, Том от Източния; Чарли си беше счупила три кости при падане от велосипед, Том — носа, когато по-големият му брат се учеше да подава бейзболна топка. Щом купата се изпразни, те прокараха залъци хляб по соса на дъното и ги поднесоха капещи към устата си. Светлината през листата помръкна и изчезна и те останаха със свещта в средата на масата и със светлината, долитаща от частично отворената задна врата към кухнята.

— Време е за десерт — обяви Чарли и влезе в кухнята, откъдето се завърна с малка чиния посипани с канела сладки и две малки чашки плътно тъмно кафе.

Ядяха и пиеха, вече по-тихи, наблюдаваха движенията на ръцете си, очите си.

— Знаеш ли — подзе тя, като отпи последната си глътка кафе, — срещала съм много мъже, които възприемат секса като десерт — наградата, която получаваш, след като си изял всички зеленчуци, които правят жените щастливи.

— Предполагам, че аз го виждам малко по-различно — продължи тя замислено. — Мисля, че сексът трябва да е като вечерята. И така обичам да ям аз.

— Месото е готово — произнесе се Лилиан и взе лъжицата от бездейната ръка на Том, след което я прокара в широк кръг около тигана, като придърпваше наденицата в средата, където тя излъчваше пара и цвърчеше.

— Сега сме готови за следващата стъпка — но първо един номер. Месният сос обожава червено вино. Само че, ако сложим виното сега, месото ще има кисел вкус, затова ще добавим малко мляко. — Лилиан изсипа, както изглеждаше, голямо количество бяла течност в сместа. — Знам, че ви се струва странно, но ми се доверете.

Том погледна в тигана. Действително изглеждаше странно, бялото първоначално се зави около месото, отдръпна се от зехтина като придирчиво момиченце, което не иска да си нацапа ръцете. Но докато наблюдаваше, Том видя как млякото започва да навлиза в месото, да променя цвета му до почти прашносиво, да смекчава краищата му.

— Ще го оставим да покъкри, докато млякото се поеме — вметна Лилиан. — Признавам, че всичко това отнема много време. Докато чакате, можете да отговорите на три имейла. Можете да се обадите на приятел, да пуснете пералня. Но тази вечер няма време, така че няма нужда да се тревожите, че го губите. Можете просто да седите и да оставите мислите ви да се разгърнат. И ще се радвате, че сте го сторили, защото времето ще промени вкуса в нещо гладко — разликата между полиестер и кадифе.

Том остана в ресторанта само през лятото, изкарваше пари да си помогне за следването в юридическия факултет. Искаше Чарли също да напусне, но тя не беше съгласна. Собственикът на ресторанта беше променил философията си, може би подтикнат от ястията, които Чарли все оставяше на бюрото му, и й беше предложил мястото на Том, когато разбра, че той се връща в университета наесен.

— Но искаш ли да работиш тук цял живот? — попита я Том, когато му съобщи новината.

Тя го изгледа разочарована.

— Искам да готвя — заяви, — а това е единственият ресторант в града, ако не броиш заведението за риба и пържени картофки.

— Ами следването ти по литература? — настоя той, завладян от енергията на първата му седмица отново на лекции. — Не искаш ли да направиш нещо трайно?

Тя го зяпна и поклати глава.

— Поезията не е много по-различна от храната, Том. Ние, хората, искаме да правим неща и те проникват в нас, независимо дали го съзнаваме. Може би разумът ти няма да помни какво съм готвила миналата седмица, но тялото ти ще помни. А съм стигнала до убеждението — добави тя, като се усмихна дяволито, — че телата ни са по-интелигентни от мозъците ни.

Никога нямаше да възрази на Чарли, може би защото не я беше грижа дали той е съгласен с нея. Обичаше го, знаеше това, и знаеше, че той я обича.

— Защо аз? — бе я попитал той, загледан в лицето й през водопада от коса, спускаща се между двама им.

— Ти си риганът — простичко бе отвърнала тя.

— Сега вече можем да добавим виното — подсказа Лилиан. Млякото беше изчезнало, пропило се в месото. — Том, ще вземеш ли бутилка червено от лавицата? — Тя се обърна към курса. — Може да изглежда, че няма значение кое вино се слага в соса — и бездруго ще къкри дълго. Но ще забележите разликата, ако внимавате със съставките. Не искаме да се скъпим на вино, дори да е в сос, и се нуждаем от вино, което да покаже характер и да не отстъпва на месото — нещо тежко и пълнокръвно, зряло.

Том взе бутилка и с въпросителен поглед я подаде на Лилиан. Тя изтегли тапата и с усмивка вдъхна аромата.

— Това върши чудесна работа — каза.

Чарли ги наричаше мамини вина заради матроните, които срещнаха в Италия по време на медения си месец — грандиозна двуседмична обиколка за отпразнуване на новата му работа в правна кантора в голям град и на шанса Чарли да готви в ресторант с главно Р. Планът им беше да започнат от Рим, после да поемат към Флоренция, езерото Комо, Венеция. Но Чарли достигна техния agriturismo8 на четирсет и пет минути от Рим и спря.

— Опитай това — каза тя по време на вечеря на дългата дървена маса. — Няма да си тръгнем, докато не науча как да правя тази паста.

Лингуините доведоха до равиоли, последвани от канелони и капоната. Градчето беше малко и непривлекателно — нещо, което Том бе смятал за невъзможно в Италия. Най-добрата му функция, изглежда, беше на спирка за една нощ за бавни туристи на път между Рим и Флоренция. Сградите бяха от след Втората световна война, от цимент и хоросан, не се намираха никакви арки, фрески или малко известен Караваджо. Когато Том се опита да обясни това на Чарли, тя само се усмихна и му каза да отиде да намери малко планинско градче, където да дегустира вино или нещо друго.

— Имам, каквото ми трябва — заявяваше тя и добавяше усмихната, — поне за сутринта.

И се отправяше към кухнята, където я посрещаха с хор от: „La bella Americana si è finalmente alzata dal letto“ — „Красивата американка най-сетне стана от леглото“ — което предизвикваше бурен съучастнически смях.

Том се научи да се прибира за обяд на дългата маса под дърветата навън и следобед, когато фермата се усмиреше в дълбока тишина, Чарли се търкулваше сладостно в обятията му, а косата й беше непрестанно менящ се лабиринт от миризми — копър, индийско орехче, морска сол. Часове по-късно тя го оставяше и се връщаше при жените само за да започне наново целия процес на вечеря.

— Можеше да имаш по-лош меден месец — подкачаше го тя с намигане. — Можеше да плячкосвам стари музеи за стихотворения…

Не му пукаше, осъзна той. Не му пукаше, когато резервациите, толкова грижливо направени шест месеца по-рано, се изплъзнаха, а с тях и куполът с цвят на теракота, Гранд канал, целунато с пяна капучино в кафене край езерото. На всеки обяд, всяка вечеря той се връщаше при жена, която сякаш поемаше в тялото си самата същност на храната, която се учеше да приготвя, ставаше по-дълбока, по-сложна и по-вълнуваща.

След две седмици най-сетне си тръгнаха и се върнаха в Рим. Чарли прекара времето в самолета на връщане в драскане на проекти, на бележки за рецепти за равиоли върху листчета хартия.

— Какво ще кажеш, ако пробвам бърбън в пълнежа? — питаше го тя. — Италия среща американския юг.

Обратно у дома Чарли си намери работа в ресторант и в рамките на седмици новите й ястия вече си проправиха път в менюто. Някои вечери Том отиваше в ресторанта в края на работния си ден и се хранеше с нея на задните стълби, някои вечери и двамата знаеха предварително, че той просто ще се прибере. Отваряше вратата на дома им и го лъхваше миризмата на сос от котлона отзад. До тигана винаги имаше бележка.

— Може да седите тук цяла вечер и да наблюдавате как месото поема виното — отбеляза Лилиан. — Удивително е за какво ще си мислите в крайна сметка. Тектоника на плочите. Дете в скута ви. Минзухари. Засега обаче ще прибавим домати и ще преминем към пастата. И така, трябват ни малко домати за плътност. Можете да използвате консервна кутия смлени домати, но смлените домати се правят от остатъци, от частите, които и бездруго никой не вижда. Ако искате да сте сигурни, че имате най-доброто, купувайте цели и ги мелете сами. Отново още време.

Лилиан отвори кутия цели домати и извади кухненски комбайн от лавиците под плота. Загреба доматите от кутията, машината забръмча и спря. Лилиан изсипа съдържанието в тигана.

— Накрая малко доматен сос, за да сгъстим. — Тя отвори кутия доматен сос и сипа малко в яденето. — Готово. Това може да се грижи само за себе си известно време — заяви тя, като намали котлона под тигана.

— Сега към пастата. — Лилиан извади голям буркан брашно и го стовари на плота.

— Може да използвате сушена паста — тя също върши чудесна работа. Но тази вечер имаме време. И така, давай, вземи от брашното и го сложи в грамадка — нареди тя на Том. — После направи вдлъбнатина. Използвай ръцете си.

Том бръкна в широкото гърло на стъкления буркан и почувства брашното между пръстите си, меко като перушина. Сви дланта си и извади шепа, после още една и още една, създавайки малка планина върху дървената маса. Направи трапчинка в средата, прокара основата на палеца си по краищата да ги заглади и усети как брашното помръдва под върховете на пръстите му, напомняше му за игри на плажа, часове със слънце по гърба му и декари строителни материали на негово разположение.

— Добре — похвали го Лилиан и отиде при хладилника. Завърна се с малка купа яйца. Счупи едно във вдлъбнатината. — Добавяме яйцата едно след друго, докато ни се стори, че са достатъчно — обясни тя. — Том, може да разбъркваш с вилица, трябва да си сигурен, че няма бучици.

Том беше този, който откри бучката, загнездена като мраморно топче в основата на гърдата на Чарли. Дишането му, което препускаше в крак с вълнението му, внезапно замря. Беше като да се събудиш с дуло на пистолет в лицето; светът замръзна насред въздуха.

— Хей, приятел, къде отиде? — попита го Чарли закачливо.

Той се придърпа още по-близо до нея, допрял устни в извивката на челюстта й. Взе ръката й и заведе пръстите й до бучката. Отдръпна глава назад и потъна в погледа й.

— Това е достатъчно — заяви Лилиан и взе вилицата от ръката на Том. — Сега ще се заемем с тестото. Мислете за ръцете си като за вълни, които влизат и излизат от океан. Сгъвате тестото, избутвате го леко с мекото на ръката си, после отново сгъвате и избутвате, колкото е необходимо, докато го усетите като част от себе си. Можете да използвате приставката за тесто на миксера, ако желаете, но ще пропуснете нещо. Месенето на тесто е като плуването или ходенето — поддържа част от ума ви зает и позволява на останалата част да отива, където иска или където има нужда.

Две седмици след като намери бучката, Том се прибра вкъщи рано от работа и чу смях в задната част на къщата — на Чарли и на мъж, когото не познаваше. Влезе в кухнята и видя Чарли да седи на масата с разтворена риза, гърдите й падаха свободно. Главата й беше килната назад, смехът се носеше от нея като цветя. В краката й беше коленичил мъж, когото не беше виждал преди.

— Какво… — Том застана неподвижен, неразбиращ.

— Том — усмихна му се Чарли, — запознай се с Реми. Той ми помага с един малък проект.

Тя погледна физиономията на Том и се засмя нежно.

— Реми работи със стъкло, Том. Взимаме отливка на гърдите ми. Реми ще ми направи две винени чаши. Една за теб и една за мен — никога преди не сме имали толкова равно разпределение. — Тя продължаваше да се смее, но очите й бяха приковани в неговите в очакване на разбиране.

Том погледна жена си и мъжа на пода, хванал гърдите й в шепи. Думите на Чарли се стовариха върху него и той осъзна, че няма как да осмисли информацията, която му бе дадена.

Чарли го наблюдаваше, пое си дъх и смехът се заличи от лицето й като прах пред метла.

— Том, и двамата знаем какво ще кажат лекарите утре. Ще вземат гърдите ми. Не ме е грижа, нека ги вземат, но искам нещо. — Тя поклати глава. — Нещо, което да държа в ръката си. Разбираш ли?

Той погледна жената, която обичаше, и мъжа, коленичил на пода. Приближи се и внимателно сложи ръка на рамото на Реми. После се наведе и целуна съпругата си.

През следващите месеци светът се превърна в нещо малко и ужасяващо, със собствен език на терминология и статистика, на прогнози и теории, създадени от самата материя на реалността. Но Том често си мислеше, че схващанията на Чарли за маята или за подправките заслужаваха повече вяра от тях. Откри, че копнее за дни на списъци с покупки и трудни клиенти, неща, от които можеш да се оплачеш, защото знаеш, че в крайна сметка ще преминат.

Една вечер се прибра от работа и завари кухнята празна, а вратата към задния двор отворена. Първоначално не видя Чарли, но после зърна леко движение в хамака, едва забележимо помръдване под ябълковите дървета. Докато слизаше по стълбите, видя профила на Чарли, скулите й, рязко очертани на светлината, двата сантиметра коса, която започваше да расте отново на черепа й. Чарли се притесняваше за външния си вид, тя, която беше обект на толкова много възхитени погледи и въпреки това красотата й не се беше променила толкова със загубата на косата, на гърдите и на всичките килограми, а се беше дестилирала, усилила — толкова чиста и лична, че понякога имаше чувството, че трябва да й иска позволение да я гледа.

— Знаеш ли — обади се Чарли, без да обръща глава, — едно от неочакваните предимства на големите гърди е, че от тях стават много големи чаши за вино. — Тя вдигна чашата си, едната от чифта, направен от Реми.

— Чарли, не трябва ли да…

Тя се обърна към него и изражението на очите й спря думите му.

— Хубава вечер, не мислиш ли? Заслужава хубаво червено вино.

— Чарли… — Той зачака, задържайки дъха в дробовете си, знаеше, че със следващото поемане на въздух всичко ще е различно.

— Новата сестра — отвърна Чарли, като отпи дълго и замислено от виното — искаше да се увери, че си върши работата добре — реши, че ще се радвам да получа лабораторните резултати днес, а не да чакам часа при лекаря.

— Мислех, че…

— Очевидно не — каза тя, като леко поклати глава. — Искаш ли малко вино? Запазих ти.

Тя се премести и му направи място в хамака до себе си. Том се покатери, а Чарли вдигна чашата високо над главата си, за да не се разклаща виното. Лежаха и се гледаха по протежението на хамака. В двора беше тихо, шумът от уличното движение и звуците от съседите им, прибиращи се у дома, обгръщаха пространството като одеяло.

— Знаеш ли — каза тя след известно време, навеждайки лице към крака му, — всяка вечер хората идваха в ресторанта ми и аз ги наблюдавах как ядат храната ми. Те се отпускаха, разговаряха, припомняха си кои са. Може би се прибираха и правеха любов. Ясно ми е само, че бях част от това. Бях част от тях. Много тиха част — усмихна се тя. — Но започвам да мисля, че това да си тих има своите предимства.

Той я погледна в другия край на хамака. Тя вече си тръгваше, късче по късче. Копнееше да се протегне към нея, да я притегли към себе си, но спокойният й притихнал поглед го възпря.

— Няма да вземат повече от теб — заяви той. — Няма да го позволя.

— Моят сладък адвокат. — Гласът й беше дълбок и бавен като дъното на река. — Не мисля, че имаш избор. — Замълча и отпи глътка вино. — Ние сме просто съставки, Том. Това, което има значение, е изяществото, с което готвиш ястието.

— Когато тестото е готово — обясни Лилиан, — го разточваме и го режем на дълги, тънки ленти. Има машини за това — пробвайте ги, ако искате. Или си намерете дълга дървена точилка, остър нож и хубав, висок стол, през който да премятате лентите. Няма всички да са еднакви, но в това няма нищо лошо. Вашата ръка е от значение.

През следващите седмици Чарли изчезваше също толкова непоклатимо като вода, изпаряваща се от врящ чайник. Гледаните тенджери не завират, реши Том, и си взе отпуск да седи с нея, очите му нито за миг не се отделяха от все по-задълбочаващите се извивки на лицето й, върховете на пръстите му лежаха до нейните, когато кожата й вече не можеше да понася допир.

— Не е ли гадна работа — отбеляза тя с бавната си, сигурна усмивка, — когато най-много искаш да ми се нахвърлиш.

И той не можеше да й каже, че го прави, ще го прави, че иска да вземе каквото е останало от нея. Вместо това си присвояваше всяка част от грижите за нея, която изискваше допир, миеше я на ръка, когато вече не можеше да стои под душа, втриваше лосион в стъпалата, краката и ръцете й, когато лекарствата изсмукаха влажността от кожата й, бръснеше косата й, когато пораснеше над самоналоженото двусантиметрово ограничение.

— Дявол да го вземе, Том — заяви тя, — поне не трябва да се тревожа за косата си. Мислиш ли, че хората няма да се досетят, че съм болна?

И той се научи да готви, каквото тя беше в състояние да яде, прибавяше фини и нежни подправки, които придаваха вкус, без да атакуват покосената й стомашна лигавица, зелените, жълти и червени цветове, които й носеха външния свят.

— Обещай ми, че ще продължиш да готвиш, когато вече ме няма — гласът на Чарли беше настойчив.

— Ще ям — увери я той смутен. — Не се тревожи за мен.

— Не просто да ядеш — поправи го Чарли. — Да готвиш.

Накрая дори храната вече не беше тема. Къщата загуби аромата на готвено и Чарли живееше само на въздух и вода, потъваше дълбоко в мислите си за все по-дълги отрязъци от време, връщаше се само да го погледне, сякаш очите й можеха да му кажат всичко, което е видяла, докато я е нямало. Един ден тя просто срещна очите му, потъна в тях и изчезна. Том остана в стъписващ вакуум, заобиколен от купчини безполезни лекарства и превръзки, завладян единствено от чувството, дълбоко загнездено в костите му, в мозъка, в сърцето, че макар Чарли да му бе повтаряла ли повтаряла, че не става въпрос за победа, той беше загубил.

След седмиците и месеците на гледане, на живот, увиснал в бездънния кладенец на болестта на Чарли, светът изглеждаше абсурдно практичен. Имаше сметки за плащане, ливада за косене, пране, което миришеше само на пот, и претоплената на микровълнова снощна вечеря. Входящите обаждания преминаха в безучастни проверки от приятели, той вече не беше източникът на мрачни новини за последни развития. Доставяните на ръка ястия от отзивчиви съседи се забавиха, сетне изчезнаха. Той ходеше в бакалията, без да се чуди дали тя ще си е вкъщи, когато се прибере, кипенето в стомаха му бе заменено от по-сигурна и по-дълбока болка. Тя беше никъде и навсякъде и той не можеше да спре да я търси.

Единствените хора, които наистина искаха да говорят за смъртта на Чарли, бяха доставчиците на услуги и държавните агенции. Всички те искаха доказателство, черно на бяло. Той се превърна в разпращач на свидетелства за смърт, изпращаше послания за смъртност на доставчици на телефонни услуги, на фирми за кредитни карти, на застрахователни компании за живот и здраве, на автомобилната служба и агенцията за социално осигуряване. Беше удивително, мислеше си той, колко много хора ги е грижа да знаят, че със сигурност си мъртъв.

Чарли ясно беше заявила, че не иска да бъде погребана. „Не, освен ако не ме превърнеш в компост“, твърдо беше отсякла тя, сетне бе обяснила какво иска. И така една вечер група приятели се събраха и вечеряха на плажа, който Чарли обичаше — парчета сочен пъпеш от стария продавач на плодове, който плака, когато чу вестта, прясна риба, маринована в зехтин и естрагонов оцет и опечена на плажен огън, комати хляб с дебела кора от любимата й пекарница в града, кейк с подправки по рецепта на самата Чарли. След това разпръснаха праха й в големи арки над водата. Онова, което единствен Том знаеше, бе, че всеки от тях бе отнесъл малко парченце от нея у дома, изпечено в кейка, който бяха яли.

След това Том престана да говори. Сякаш всички тези разговори, тежките, докато тя беше жива, и прозаичните след смъртта й, бяха изразходвали всичко, което някога би искал да каже. Беше твърде голямо усилие да си отваря устата, да мисли какво някой ще иска или ще има нужда да чуе. Умът му беше зает, макар да не можеше да каже на никого с какво.

Почти девет месеца по-късно, на датата, когато Чарли трябваше да има рожден ден, един приятел го заведе на вечеря в ресторанта на Лилиан и му каза:

— Чарли би искала да си сред храна на рождения й ден, приятел, а храната на Лилиан ще накара дори теб да ти се прияде.

Беше август, листата по черешовите дървета в градината на ресторанта бяха зелени и пълнокръвни, когато минаха по пътеката, водеща към „При Лилиан“. Седнаха на верандата в големите дървени столове да изчакат за маса с по чаша червено вино, заслушани в жуженето на разговорите около тях, в дрънченето на сребърните прибори, долитащо през отворените прозорци на салона. Том почувства как разумът му се забавя, как се уталожва в покоя на заобикалящата ги градина.

Когато най-сетне ги настаниха в салона с дървена ламперия, при тях дойде сервитьорка и ги поздрави.

— Тази вечер имаме превъзходен специалитет с морски дарове — обяви тя. — Днес Лилиан намери прекрасни пресни светли и черни миди на пазара за морска храна и ги поднася върху домашно приготвена паста, ангелски коси със сос от масло, чесън и вино, със съвсем малко червен пипер и… — Сервитьорката спря, притеснена, че не си спомни.

— Риган — тихо добави Том.

— Да — потвърди сервитьорката облекчена. — Благодаря ви. Откъде знаете?

— Случайно предположение — отвърна Том и вдигна чашата си в безмълвен тост.

Той погледна масата пред него, съсредоточи се в сплитъка на ленения плат, в извивката на дръжката на вилицата му, в линиите на шлифования кристал на малката купичка, пълна с морска сол и копър.

После изведнъж забеляза картонена табелка в шоколадов цвят, почти скрита зад купата сол. Взе малката обява и прочете надписа в кремаво върху нея.

— Ученици, мисля, че сме готови — провикна се Лилиан през рамо, докато изсипваше пастата от голямата тенджера в гевгир. — Сега ни трябват само чинии.

Докато прехвърляше парещите спагети от гевгира в тежка керамична купа, курсистите се изправиха покорно и отидоха при лавиците, където като пожарникарска команда захванаха да си подават чиниите за паста от човек на човек. Наредиха се пред плота, като шеговито се побутваха един друг. Лилиан пренесе голямата синя купа и започна да сервира паста във всяка чиния.

— Том — обърна се тя към него, — ти поеми задълженията на домакин със соса. Все пак той е твой.

Тя го наблюдаваше как загребва първата ухайна червена лъжица и я сипва в очакващото я легло от кремавожълта паста. Когато бе сервирано на всички, курсът се настани на групички по столовете, разговаряйки дружески, преди да поемат първите хапки. След това стаята се разтвори в тишина, прекъсвана единствено от тракането на вилици по чиниите и спорадична въздишка на задоволство.

— Виж какво направи — отбеляза тихичко Лилиан, застанала до Том при плота.

— Ще го изядат — отвърна той — и ще се свърши.

— Това го прави подарък — заключи Лилиан.