Училище за вкусове и аромати

Карл

Карл и Хелън дойдоха на курса по готварство заедно. Те бяха една от онези двойки, които изглеждаха родени в близост един до друг, близнаци с небиологичен произход. Тази мисъл не се подкрепяше с никакви физически белези — той беше висок и клонеше към слаб, с удивително бяла коса и бистри сини очи, а Хелън беше по-ниска, по-закръглена, усмихваше се с лекота на останалите участници в курса, вадеше снимки на внуците си, водена от естественото разбиране, че ледът трябва да бъде разчупен, а децата го правят по-лесно от повечето неща. И въпреки това, дори когато Карл и Хелън бяха разделени в двата края на стаята, човек мислеше за тях като за застанали един до друг, двете глави кимащи съсредоточено в отговор, на каквото и да се казва или прави.

Беше необичайно да видиш двойка в училището по готварство на Лилиан, курсът беше достатъчно скъп, така че повечето двойки изпращаха назначен представител — Марко Поло — като изследовател на морска мисия, който да донесе нови подправки, номера, с които да се променят ястия или животи. Като излъчени пратеници те обикновено пристигаха с ясно определени цели — вечери от едно блюдо за заети семейства, неподражаем сос за паста — които от време на време се подриваха от сочната плътност на прясно козе сирене, трептящо по езика, от марината с червено вино, оставена в продължение на дни да се пропие в говежда флейка. Животът вкъщи рядко беше същият след това.

Когато двойка идваше на курса, това означаваше нещо съвсем друго — храната като решение, като отклонение или, от време на време, като площадка за игри. Лилиан всеки път беше любопитна. Дали щяха да си разделят функциите, или да си прехвърлят задачите един на друг? Дали се докосваха, докато се занимават с храната? Понякога Лилиан се чудеше защо психолозите се фокусират толкова върху живота на двойката в спалнята. Можеш да научиш всичко за двама души просто като наблюдаваш кухненската им хореография, докато приготвят вечеря.

Във вихъра на запознанствата преди часа Карл и Хелън стояха заедно в единия край на стаята и нежно сплели ръце наблюдаваха хората около тях. Лицето й беше гладко и рязко контрастираше с бялата й коса, а той изглеждаше по-висок, защото беше до нея, гледаше с мили очи зад очила с метални рамки. В позата им нямаше усещане за отделеност, никакво видимо желание за изолация, те като че ли съществуваха във водовъртеж от спокойствие, който привличаше останалите, при това първо жените.

— О, не — засмя се Хелън, докато разговаряше с младата жена с маслинова кожа и големи кафяви очи, която се бе приближила към тях, — никога не сме ходили на курс по готварство. Просто ни се стори, че ще е забавно.

Тогава Лилиан призова курсистите да заемат местата си и Карл и Хелън избраха столове на втория ред, срещу прозорците. Хелън извади тефтер и тънка синя химикалка.

— Няма нужда да си водя записки, когато Хелън е тук — тихо прошепна Карл на младата жена, която колебливо ги бе последвала до местата им. — Жена ми е писателят в семейството.

Хелън пишеше, когато Карл я видя за пръв път преди петдесет години. Седеше в централния квадрат на колежа им, заобиколена от черешови дървета, сипещи цветове в големи, снежни дрейфове. Всъщност Карл винаги уточняваше, когато разказваше историята, Хелън не пишеше, а мислеше над това, дъвчейки устна, сякаш предизвикваше думите да се процедят през зъбите й.

— Значи си писателка, а? — бе попитал той, като се настани на циментовата пейка до нея с надеждата, че тази откриваща реплика е стъпка напред от ужасяващото „каква ти е специалността“. Тя го изгледа продължително, замислено, през което време той реши, че не получава никакви точки за оригиналност. Момичето в края на краищата беше писателка, ако да си писател означава да гледаш на света от хладната отдалеченост на разума. Той преглътна и зачака, не искаше да си тръгне, въпреки това беше решен да не прави повече опити по красноречие.

Тя щракна химикалката си и го погледна в очите.

— Всъщност — отговори — мисля, че предпочитам да съм книга.

И когато той кимна, сякаш изказването й беше най-логичното на света, тя се усмихна, а Карл осъзна, че ще седи в този миг през остатъка от живота си.

— Какво ще бъде тази вечер? — попита Клер от предния ред на групата. Карл забеляза, че тя се навежда напред нетърпеливо, имаше нещо различно тази вечер в нея. Прическа? Дрехи? Хелън щеше да знае, ако я попита, но тя беше съсредоточена в Лилиан.

Върху масата, зад която стоеше Лилиан, нямаше никакви продукти. Миксер, гумена шпатула и няколко купи за смесване бяха единствените предмети, които курсистите виждаха отразени в огледалото, висящо над работната плоскост.

— И така — подзе Лилиан със закачлив поглед, — миналия път ви подхванах с доста драматично начало и трябва да бъдете възнаградени, че сте толкова добри. Освен това есента вече започва да се проявява и моментът изглежда подходящ да се поглезим. Сега искам да ми кажете каква е първата ви мисъл, когато казвам торта.

— Шоколад.

— Глазура.

— Свещи.

— Агнешка торта — обади се Иън.

— Агнешка торта ли? — зачуди се Лилиан с усмивка. — Какво е това, Иън?

Иън се огледа и видя, че другите чакат заинтригувани.

— Ами баща ми винаги я правеше за Великден. Бяла торта, оформена като агънце, с глазура от белтъци и кокосови стърготини. — Той замълча, сетне продължи припряно. — Мразех кокос и смятах, че цялата тази работа е глупава, но след като отидох в колеж, единственото, за което мислех, е как няма да получа нищо от агнешката торта. И тогава около седмица преди Великден по пощата пристигна опакован плик. Вътре имаше нещо, което приличаше на замразено кравешко лайно. Звъннах на баща ми и знаете ли какво ми каза? „Ами, липсваше ни, синко, затова ти пратих остатъка от агнето.“

Другите курсисти се засмяха и после стаята притихна в очакване на следващия разказ. Жената до Карл и съпругата му леко се размърда на мястото си.

— Давай, Антония — окуражи я Лилиан и младата жена заговори, акцентът й беше плътен и топъл като слънчева светлина.

— Когато бях дете в Италия, семейството ми живееше над пекарница. Всяка сутрин ароматът на печен хляб долиташе нагоре по стълбите и се прокрадваше под вратата ми. Когато се прибирах от училище, стъклените витрини бяха пълни с малки тортички, но те винаги бяха тънки и плоски, не толкова интересни. Понякога обаче отзад правеха голяма, за сватба. — Антония си седна на мястото, усмихвайки се на спомена.

— Спомням си сватбената си торта — обади се Клер. — Бях толкова гладна — не бяхме яли цял ден. Имахме великолепна торта — пластове шоколад и бита сметана и всички тези заврънкулки от плътна, гладка глазура, — а продължаваха да ни карат да позираме за снимка. Казах на съпруга ми, че умирам от глад, той просто взе вилица и я заби встрани на тортата и ме нахрани с парченце. Майка ми и фотографът бяха бесни, но винаги казвам на Джеймс, че това е моментът, в който се омъжих за него.

Погледите на Карл и Хелън се срещнаха, споделящи безмълвна шега.

— Каква беше сватбената ви торта, Карл? — подкани го Лилиан.

Карл се усмихна.

— „Бим-бам-бум“.

Курсистите се извърнаха да го погледнат.

— Ами двамата с Хелън бяхме на икономичен режим — даже не се прибрахме у дома при родителите си да се оженим. Отидохме в съда след пролетните зрелостни изпити и прекарахме медения си месец в малък стар хотел на плажа в Северна Калифорния. Единственият отворен магазин в градчето беше в бензиностанция и единственото, което предлагаха, бяха „Бим-бам-бум“, тогава ги наричаха „Големите колела“, и съсухрени стари хотдози.

— Отнесохме нашите „Бим-бам-бум“ на плажа — добави Хелън, — Карл намери няколко пръчки, които да ползваме като колони, и направи сватбена торта на етажи. Беше красиво.

— Запазихме върха за първата ни годишнина, точно както казват, че трябва да се направи — завърши Карл, — дори не се налагаше да го замразяваме. — Те се засмяха заедно с останалите курсисти.

— Добре тогава — рече Лилиан, — мисля, че тази вечер трябва да направим торта за Карл и Хелън.

Класът кимна с гладни изражения.

— Какъв вкус да има? — обърна се Лилиан към Хелън и Карл.

— Бял — отсече решително Хелън. — За белите ни коси. — Тя хвана ръката на Карл и се усмихна.

Хелън не беше свободна в деня на черешовите цветове, когато Карл седна до нея — и не беше свободна доста време след това. Карл нямаше против да изчака, но нямаше намерение да го прави пасивно. Той избра групата по дебати, в която Хелън беше ревностен участник и която му се стори по-добър вариант от книжния клуб на университета и женския отбор по футбол, които заемаха остатъка от свободното време на Хелън. Настоящият приятел на Хелън също беше в групата по дебати и Карл прецени, че възможността за пряко предизвикателство е по-интересна.

В крайна сметка установи, че групата по дебати му харесва. Правеше щателни и целенасочени проучвания, аргументите му се основаваха на необорими факти и имаше страстно усещане за справедливост, с което преодоля първоначалните си притеснения за говорене пред публика и което не толкова дълго след присъединяването му го накара да се противопостави на Хелън насред мним дебат. Тя спря озадачена и го изгледа внимателно. Накрая се засмя.

Една вечер през октомври Карл влезе в зала за танци и видя Хелън да стои встрани и да разговаря с три приятелки. Тъмносинята й рокля се разкрояваше от кръста надолу, а нагоре беше с корсаж. Музиката започна и различни кавалери задигнаха приятелките й. Хелън остана загледана в тях.

— Къде е господин Група по дебати? — попита я Карл, като се приближи.

— Извън града е. Поне така казва — Хелън продължи да гледа танцуващите с безизразно лице.

— Искаш ли да поупражняваш малко стъпки с мен? — попита Карл безгрижно. Хелън го изгледа преценяващо, въпрос, зададен и отхвърлен в погледа й, и се отпусна в кръга на ръцете му.

Той се удиви колко лесно е всъщност след цялото това чакане да прокара дясната си ръка по гърба й и да усети как пръстите му идеално прилягат в извивката на талията й, да почувства как пръстите й се плъзват по дланта на лявата му ръка и се настаняват нежно на мястото си. Тя следваше неговото водене като вода, а краката му се движеха сякаш получаваха указания от далеч по-добър танцьор. Без да се замисля, той я притегли по-близо до себе си и не усети съпротива, само леко накланяне на челото й към рамото му. Беше топла, а косата й ухаеше на канела.

Когато танцът свърши, той я задържа близо до себе си, ръката му беше в нейната като цвете, което е откъснал. Тя наклони леко глава назад да го погледне.

— У дома си — каза й той. Тя се усмихна и той се наведе да я целуне.

— По мое мнение тортата доста прилича на брака — подхвана Лилиан, като извади яйца, мляко и масло от хладилника и ги сложи на масата. — Признавам си, че нямам кой знае какъв опит — отбеляза тя и вдигна лявата си ръка без пръстен с огорчена физиономия, — но често съм си мислила, че ще е страхотна идея двойките сами да правят сватбените си торти като част от подготовката за съвместния им живот. Може би не чак толкова хора ще се окажат женени — усмихна се Лилиан, — но ми се струва, че тези, които все пак сключат брак, ще подхождат малко по-различно.

Тя се пресегна в чекмеджетата под масата и извади кутии с брашно и захар и кутийка сода за хляб.

— Така, при готвенето всичко е въпрос на предпочитания — прибави малко повече от това или онова, докато постигнеш вкуса, който искаш. Печенето обаче е друга работа. Трябва да сте сигурни, че определени комбинации са правилните.

Лилиан взе яйцата и отдели жълтъците от белтъците в две малки сини купички.

— По същността си тортата е фино химично уравнение — равновесие между въздух и структура. Ако й придадете твърде много структура, ще стане твърда. Прекалено много въздух — и тя буквално ще се разпадне.

— Можете да разберете защо е изкушаващо да се ползва готова смес — очите й проблеснаха, — но пък тогава ще изпуснете всички уроци, които може да ви даде печенето.

Лилиан сложи маслото в купа и включи миксера, перките се врязаха в меките жълти правоъгълници. Бавно в невъзможно тънък водопад от бяло посипа захарта в купата.

— Така придавате на тортата въздух — обясни тя над шума от машината. — Едно време, преди да се появят миксерите, това е отнемало наистина много време. Всяко мехурче въздух в тестото е идвало от енергията на нечия ръка. Сега ние просто трябва да удържим на импулса да сме по-бързи и да включим миксера на по-висока скорост. На тестото няма да му хареса, ако го направите.

Водопадът от захар свърши и Лилиан зачака търпеливо, наблюдавайки миксера.

Перките продължиха кръговите си движения из купата, а курсистите запленени наблюдаваха в образа в огледалото над масата как захарта се среща и смесва с маслото, всяка съставка черпи цвят и плътност от другата, разраства се, омеква, надига се по стените на купата в копринени вълни. Минаха минути, но Лилиан продължаваше да изчаква. Когато маслото и захарта достигнаха подобната на облак консистенция на бита сметана, тя изключи миксера.

— Ето — каза. — Вълшебство.

След като се ожениха, Карл и Хелън решиха да се преместят в тихоокеанския северозапад. Хелън беше чувала истории за високи дървета и зеленина, която трае вечно; каза, че е готова за промяна в цвета. Карл се зарадва на приключенския й дух и на идеята за нов дом за новия им брак. Намери си работа като застрахователен агент — продаваше стабилност, както обичаше да обяснява, осигуряваше на клиентите си лукса да спят спокойно през нощта, знаейки, че каквото и да се случи, има обезопасителна мрежа, която да ги поеме насред съня им.

Тихоокеанският северозапад беше тъмен и влажен през по-голямата част от годината, но Карл харесваше мъглата, която обвиваше като одеяло дърветата, тревите и къщите. Беше течна приказна мъгла, казваше той на децата си, когато се появиха на бял свят, две в бърза последователност на третата година от брака им с Хелън. Техните наследници бяха родом от северозапад, вдигаха лицата си към влажните небеса тъй, както лалетата следват слънцето. Карл се удивяваше как дъждът сякаш ги захранва, наблюдаваше ги как пускат корени дълбоко в почвата около тях.

Хелън намери начини да промъкне лятото в тъмните месеци на годината, консервираше и замразяваше плодове от дърветата им през юли и август и ги използваше екстравагантно през цялата зима — ябълково чатни2 за пуйката в Деня на благодарността, малинов сос върху фунтовия сладкиш3 през декември, боровинки в януарските палачинки. И винаги твърдеше, че по-късите зимни дни с техните дълги отрязъци хладна сива светлина способстват писането. Карл й купи малко дървено писалище, което прилягаше като вградено в ниша на горната площадка на стълбището. Хелън обаче казваше, че е спринтьор, когато иде реч за писане, съчиняваше в бързи серии на кухненската маса, в леглото, макар че, когато децата се появиха, отрязъците време понякога бяха на маратонско разстояние едно от друго.

Където и да пишеше, каквото и да правеше, тя беше неговата Хелън и Карл я обичаше толкова всеотдайно в сребърната светлина на северозапада, колкото на плажа в Северна Калифорния, където беше меденият им месец. Хелън на свой ред запълваше живота му и точно когато най-малко очакваше в тези първи години, в обяда си намираше „Бим-бам-бум“. В тези дни си тръгваше рано от работа.

Лилиан сложи пръст в купата.

— Все си мисля, че това е най-вкусният етап от тортата. — Тя облиза пръста си с детински ентусиазъм. — Бих ви дала малко — подразни ги тя, — но няма да остане достатъчно за тортата.

Лилиан взе яйцата от купата с топла вода.

— И така, сега прибавяме жълтъците, един по един, като оставяме и в тях да се надигне въздух.

Миксерът отново започна да се върти, докато течността се смесваше в масата от брашно и захар, а жълтъците направиха тестото още по-тъмно, рехаво и блестящо.

— След това — подчерта тя — никакво похапване от тестото. Със сурови жълтъци е твърде рисковано.

Годините, когато децата бяха малки, бяха като дар за Карл. Той идваше от семейство, което възприемаше проявите на привързаност с нещо като благо интелектуално веселие и удивителната физическа любов на децата му го изпълваше с благодарност. Въпреки че двамата с Хелън бяха изпаднали, без да го обсъждат, в традиционните роли на тяхното поколение — той излизаше от вкъщи и печелеше пари, а тя се грижеше за дома и децата, — Карл установи, че нарушава правилата, когато може, събужда се при първия шум на бебето и я взима, преди Хелън да се надигне. Той потъваше в топлината на крехкото детско телце, опряно в рамото му, наблюдаваше изумен как бебе, което всъщност все още спи, може да стиска до смърт одеялото, което означаваше, че светът е безопасен и любящ, дивеше се на мисълта, че той и Хелън са тези, които дават чувството на одеялото и одеялото на детето.

Той дори нямаше нищо против онези ранни коледни утрини, когато първо едното, после другото дребосъче се покатерваха в леглото, в което двамата с Хелън толкова скоро се бяха отпуснали след нощ на сглобяване на дървени вагончета, колела или куклени къщи. Той разтваряше ръце и те се накачулваха, опитваха се да го убедят, че уличната лампа навън в действителност е слънцето и че несъмнено е време да се отворят поне чорапите, ако не подаръците, когато всъщност беше едва два сутринта. Хелън изпъшкваше добросърдечно и се преобръщаше, казваше на Карл, че всичко, което иска за Коледа, е хубав нощен сън, а той притегляше децата към себе си и им шепнеше историята за нощта преди Коледа, докато те бавничко, едно по едно, заспиваха, с телца проснати едно връз друго като пране в коша. Когато децата поотраснаха, станаха достатъчно самостоятелни да се отправят на среднощни изследователски мисии сред кутиите под елхата (където най-често Карл и Хелън ги заварваха заспали на сутринта), Карл откри, че му липсват тези сърдечни нахлувания в сънищата му.

— Сега е време да добавим брашното — обяви Лилиан и свали капака на кутията. — Така, както го виждам — отбеляза тя, като загреба лъжица и я пусна да се посипе през ситото в трептящ снегопад в голямата мерителна купа, — брашното е като онзи тип във филма, за който до самия край не осъзнавате, че е секси. Искам да кажа, хайде да си го речем направо, когато разпределяте задълженията в кухнята, кой иска да се занимава с брашното? Маслото е толкова по-примамливо. Но работата е там, че брашното споява тортата.

Лилиан се захвана да добавя брашно към тестото, после мляко.

— Има един номер обаче — вметна тя, докато отново редуваше брашно и мляко и завърши с последна порция брашно, сипана с ръка. — Ако смесвате брашното с останалите съставки твърде дълго, ще се получи плоска, твърда торта. Но ако внимавате, ще имате торта съблазнителна като шепот в ухото ви.

— И сега, една последна стъпка — обяви тя. Разби белтъците на пяна, като добави съвсем малко захар накрая, а групата наблюдаваше как те се превръщат в твърди, после меки върхове. Когато белтъците бяха готови, Лилиан внимателно сгъна пенестите кълбести облаци в тестото, по една трета на слагане. Вдигна очи и се вгледа в групата. — Винаги запазвайте по малко вълшебство за края.

Карл беше на четирсет и четири, когато Хелън му призна, че е имала връзка — вече приключена, но просто не можела да крие повече, каза тя. Това беше най-изненадващото нещо, което му се беше случвало някога, връхлетя го като бурна вълна, когато смяташе, че разбира стихиите около себе си. Хелън седеше срещу него на кухненската маса, плачеше и той осъзна, че няма никаква представа в чий живот е навлязъл внезапно. В онзи момент си спомняше странни неща — не първия път, когато я бе целунал, а малко след това, когато се беше приближил зад нея, докато стоеше в малката кухня в общежитието си, и бе докоснал с устни тила й.

Тя не искаше да го напуска, каза му, нито искаше той да я напусне. Обичаше го, винаги го бе обичала, просто имаше нужда той да знае. Карл откри, че му се иска тя, която можеше да запази коледна тайна от децата си месеци наред, без да трепне, да бе запазила тази за себе си — не завинаги, но поне известно време, като признание, че някои съобщения се нуждаят от очакване, за да се улесни преходът им в живота ни, шанс да почувстваш колебливите съмнения, да забележиш, че пътническата седалка в колата е настроена не по твоя мярка, че последната чаша кафе се взима от каната без предложение за споделяне.

Това беше, както Карл щеше да обясни по-късно, грандиозна липса на въображение от негова страна. Той, който живееше в бъдещето всеки ден в работата си, който помагаше на хората да се подготвят за бедствия от всякаква величина, не беше забелязал никакви признаци. Хелън настояваше, че е така, защото никога не е променила чувствата си към него, но той не можеше да повярва, че това е съвсем вярно. Чудеше се как не е разбрал и ако не е — какъвто очевидно беше случаят, — как ще разбере каквото и да било отново. Лежеше в леглото нощем до Хелън и мислеше.

Карл знаеше статистиката за разводите, разбира се. Беше част от работата му. В действителност статистиката предвиждаше много по-голяма вероятност от развод, отколкото от автомобилна катастрофа, насилствена смърт или твърде графичната възможност за „осакатяване“ — затова може би застрахователните компании не продаваха полици за брачна стабилност. В седмиците след разговора му с Хелън Карл установи, че наблюдава младите двойки, които идваха в кабинета му, дивеше се, че хората могат да похарчат стотици долари годишно, за да се застраховат срещу вероятността някой да се подхлъзне на предното си стълбище по лед, който рядко се явяваше в крайбрежния северозапад, но въпреки това всяка вечер си лягаха незастраховани срещу възможността бракът им да бъде откраднат на следващия ден. Може би, мислеше си той, въображението отсъства, когато възможностите са толкова очевидни.

Години по-късно Карл казваше, че именно неговата липса на въображение е била причината бракът им да продължи. След като Хелън му каза, колкото и лесно да беше да си представи жена си с някой друг — в края на краищата той знаеше кое питие ще поръча, ако има нужда от кураж (скоч, чист), кои са любимите й истории за децата (Марк и зайчето, Лори, която се учи как да плува), как може да докосне върха на носа си и да наведе брадичка, ако намери някоя от неговите (другите негови) шеги за забавна — колкото и лесно да беше да си представи всичко това, да осъзнае колко стегнато може да бъде подредено цялото му знание за жена му в продължително прожектиран филм, който няма желание да вижда, той не можеше да си представи следващите четирсет години без нея.

Какво щеше да прави с дългите си крака, ако не можеше повече да ги протяга през леглото да топли нейната страна, докато тя си мие зъбите в банята (по трийсет секунди от всяка страна, нагоре и надолу, с палец на крака, отброяващ времето)? Кой щеше да оставя кухненските шкафове отворени, ако тя си тръгнеше? Или да улавя откъслеци от изреченията му, докато пътуваха през масата в трапезарията, накъсвани от безкрайните коментари на децата им? Какъв щеше да е смисълът да сменя скоростите в тяхната стара, „трябва да се отървем от нея“ кола, ако не да докосва ръката й, която винаги беше отпусната върху скоростния лост, сякаш (това беше семейна шега) да заяви притежание?

Той не можеше да си представи, не можеше да види, липса на разбиране на най-дребното, а така и на най-голямото ниво. Чакаше просветление, а с него и посока, която да го отведе от дома му, от съпругата му, но то така и не настъпи. Опитваше се да мисли напред, но просто не можеше. Двамата с Хелън лежаха нощ след нощ в леглото, без да се докосват, седяха на масата и си разменяха планове за деня над кафето сутринта, а вечер си разказваха истории за работата и децата. И бавно, докато чакаше просветление, онова, което се случваше всеки ден — свада с дъщеря или син, първите минзухари в градината, притеснението на Хелън за прическа — започна да се натрупва срещу онова, което не можеше да си представи, докато тайната, която тя не можеше да запази, се превърна в поредна част от живота им, още една сламка в гнездото, което бяха изградили от мигове и обещания, първия път, когато я бе видял, втория път, когато се бяха скарали, ръката му, докосваща косата й, докато кърми бебе. Карл обичаше да наблюдава птиците, той знаеше, че не всички сламки в гнездото са прави.

По-голямата сестра на Карл не разбираше. Тя беше забелязала, че нещо не е наред, и му беше извадила душата, докато й каже. Месеци по-късно на Деня на благодарността го намери в кухнята да почиства месото от пуйката след вечеря.

— Колко дълго можеш да живееш така? — попита го.

— Дадохме обещание преди много време.

Пръстите му се движеха между костите на пуйката, изтръгваха парчета месо и ги трупаха в чиния до него. През следващите две седмици Хелън щеше да ги прави на сандвичи, на пуешка яхния и пирог, докато децата слязат на масата за вечеря с крякане, обявявайки, че са призраците от миналото на пуйката.

— Тя наруши обещанието, Карл — възрази сестра му, но тонът й беше мек.

— Спазваме колкото можем от него. — Карл погледна кучето, чакащо търпеливо в краката му, и пусна малко парче пуешко на пода. — Бракът е скок на доверие. Всеки е обезопасяващата мрежа на другия.

— Хората се променят.

Карл спря и положи пръсти на плота пред него.

— Мисля, че това е нещото, на което и двамата разчитаме.

Лилиан извади формите за торта от фурната и ги сложи на метални стойки на работната маса. Блатовете се надигаха равни и гладки от формите; уханието с нотка на ванилия прекоси стаята на меки, тежки вълни, изпълвайки въздуха с шепотите на други кухни, на други любови. Курсистите несъзнателно се наведоха напред да посрещнат миризмите и съпътстващите ги спомени. Торта за закуска, която се пече в снежен ден, в който няма училище, целият свят е във ваканция. Звукът от металните листа за сладки, които дрънчат в решетките на фурната. Пекарницата, която е причината да ставаш рано в студени, тъмни утрини; кроасан, сложен топъл в ръката на млада жена на път за работата й, която никога не е възнамерявала да има. Коледа, Свети Валентин, рождени дни се нижат заедно, една торта след друга, осветени от очи, блеснали от любов.

Със сръчно бързо движение Лилиан продупчи златната повърхност на един от блатовете с клечка за зъби и я извади чиста.

— Идеално — отбеляза. — Докато се охлажда, ще направим глазурата.

Лилиан замълча, събирайки идеи.

— Когато правехме тялото на тортата — подзе тя, — най-важното бе да запазим равновесието между въздух и структура. Сега ще сглобим тортата и глазурата и тук контрастът е много важен, той ще ви накара да вземете втора хапка… и трета.

— Ето защо бялата торта е особено сложна. Не можем да добием контраст от вкуса, не и по някой от очебийните начини. Нямаме вариант за шоколад в глазурата, нито за пълнеж със сладко от малини. Никакви ягоди или лимонови корички, посипани отгоре или пръснати между блатовете — въпреки че всичко това би могло да е забавно в друг случай.

— Бялата торта е точно противоположното на фойерверки и фанфари — тя е фина, работата при нея е в разликата в плътността между блата и глазурата, когато прекосят езика ви. Малко по-трудно е за постигане — тя се усмихна на Хелън и Карл, — но трябва да призная, че когато се получи, е несравнима.

Беше събота следобед, близо две години, откакто Хелън бе казала на Карл за връзката си. Децата бяха навън, подготвяха се за дипломирането на Марк в гимназията. Карл се качи по стълбите от мазето и чу глас на френски, последван от заекващото повтаряне на Хелън. Карл стигна до вратата на кухнята и надзърна вътре. Хелън стоеше с гръб към него, на перваза на прозореца несигурно бе поставен касетофон, а продуктите за шоколадова торта бяха извадени на кухненския плот около нея. Хелън никога не е била особено чист и спретнат готвач и сега доказателствата бяха навсякъде — брашно, посипано по пода, спускащо се на широки ивици по престилката й, разтопен шоколад, изтекъл по плота.

Записът спря и Хелън, дълбоко съсредоточена, не забеляза. Тортите винаги са били неуловима жертва за нея. Тя най-старателно ги правеше за всеки рожден ден и празненство — плоски, безформени, твърди като камък, разтопени; Лори още говореше за онова, което наричаше вулканична торта, беше направена за петия й рожден ден. Карл знаеше, че Марк се е примолил за торта, дипломирането му беше тази вечер и нямаше да е истинско празненство без торта от Хелън.

Карл постоя на вратата на кухнята, без да помръдва, наблюдаваше как светлината на късния следобед се процежда през прозореца и през Хелън, за да полегне върху черно-белите плочки на пода под краката й. Той погледна брашнения отпечатък на бедрото й, където беше положила ръка, докато четеше следващата стъпка от рецептата, бялото, което бе започнало да се прокрадва в косата й, кичури, които той обичаше и не й казваше за тях, тъй като знаеше, че ще ги изскубне. Той я гледаше, без да говори, и докато гледаше, усети, че нещо се намества и уталожва в него, движение малко и тихо като тиктакане на часовник.

Той се приближи зад нея и нежно допря устни в тила й. Хелън се обърна да го погледне, срещна очите му за дълъг миг, сякаш измерваше тежестта на нещо в тях. Сетне се усмихна.

— У дома си — каза му и се надигна да го целуне.

Курсистите стояха дружески около дървената маса, като се опитваха да придвижат парчетата торта с вилици, без да загубят и трошица на пода. Глазурата беше от плътен маслен крем, пищен като сатенена рокля, положена върху твърдата, крехка тъкан на блата. С всяка хапка първо се разтопяваше блатът, после глазурата, едно след друго, като любовници, които се въргалят в легло.

— О, толкова е вкусно! — Клер погледна през масата към Карл и Хелън. — Не мога да повярвам, че накарах Джеймс да избере шоколадова за нашата сватба.

— Определено бие агнешката торта — вметна Иън ухилен.

Възрастната жена с деликатна външност стоеше безмълвно, вкусваше хапката в устата си. Лилиан се наведе към нея.

— Давам пени за спомена ти, Изабел — подкачи я.

— О, спомените ми струват повече от това напоследък — търсене и предлагане, нали разбираш — каза Изабел с кикот, след което продължи: — Мислех си за Едуард, съпруга ми, когато бях по-млада. Беше толкова красив на сватбения ни ден, толкова грижлив. Това не продължи дълго, но беше хубаво да си го припомня.

Докато другите продължаваха да разговарят, Карл и Хелън стояха един до друг и ядяха мълчаливо. Тя беше левичар, а той десничар и докато се хранеха, свободните им ръце се намираха и пускаха, а рамената им нежно се докосваха едно в друго.

В края на курса остана едно парче торта. Лилиан го уви във фолио и го подаде на Карл и Хелън, когато понечиха да си тръгват.

— За вас е, да си го отнесете вкъщи — обясни тя. — Символ на дълъг и щастлив брак.

— Или може би…

Хелън погледна към Карл, който кимна и се усмихна. Хелън взе пакетчето във фолио и бързо излезе през вратата. Лилиан и Карл я проследиха как настига Клер на портата. Двете жени поговориха няколко секунди, после Хелън се наведе и целуна Клер по бузата. Когато се върна в кухнята, лицето й сияеше, а ръцете й бяха празни.