Вампирски целувки

Глава 1. Малко чудовище

Случи се за първи път, когато бях на пет. Тъкмо бях приключила с оцветяването на книжката ми от детската градина. Беше изпълнена с рисунки в стил Пикасо на мама и татко, залепен с лепило Елмърс колаж от гланцова хартия и отговорите на въпроси (любим цвят, домашни любимци, най-добри приятели и т.н.), подписан отдолу от нашата стогодишна учителка госпожа Пийвиш.

Заедно със съучениците ми седяхме на пода в полукръг в зоната за четене.

— Брадли, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? — попита госпожа Пийвиш след като на всички останали въпроси бе отговорено.

— Пожарникар! — извика той.

— Синди?

— Ъ… медицинска сестра, — прошепна кротко Сидни Уорън.

Госпожа Пийвиш попита и останалите от класа. Полицаи. Астронавти. Футболисти. Най-накрая дойде и моят ред.

— Рейвън, каква искаш да станеш като пораснеш? — попита госпожа Пийвиш, пронизвайки ме със зелените си очи.

Не казах нищо.

— Актриса?

Поклатих глава.

— Лекарка?

— Ъх, не — казах аз.

— Стюардеса?

— Бляк! — отвърнах аз.

— Тогава каква? — попита тя раздразнена.

Помислих за момент.

— Искам да стана…

— Да?

— Искам да стана… вампир! — извиках за шок и изненада на госпожа Пийвиш и съучениците си. За момент помислих, че е започнала да се смее; може би наистина бе започнала. Децата, седящи до мен, се отдръпнаха.

Прекарах голяма част от детството си, гледайки как другите се отдръпват.

Била съм зачената на водното легло на баща ми — или на покрива на колежанското общежитие на майка ми под искрящите звезди — зависи от това кой от родителите ми разказва историята. Те са сродни души, които не биха могли да се разделят със седемдесетте: истинска любов, съчетана с наркотици, малко малинов тамян и звученето на Грейтфул Дед. Мъж, накичен с броеници около шията, със срязани дънки, сплетена дълга коса, необръснат, с очила като на Елтън Джон, загар, кожено елече, чарлстон и сандали. Мисля, че са късметлии, че не съм по-ексцентрична. Можеше да искам да бъда върколак със сплетена с мъниста хипи коса! Но някак вампирите станаха моята мания.

Сара и Пол Мадисън станаха по-отговорни след навлизането ми в този свят — или да се поправя и да кажа, че родителите ми станаха „по-малко слепи“. Продадоха микробуса Фолксфаген, в който живееха, и всъщност имуществото започваше да се разпада. Хипи апартаментът ни беше обзаведен с триизмерни светещи в мрака постери на цветя и оранжеви лампи с мърдаща се сама материя Плейдо — лава лампи — които можеш да гледаш вечно. Беше най-доброто време. Тримата се смеехме и играехме „Чуутс“ и „Ледърс“ и смучехме „Туийнкис“. Оставахме до късно, гледайки филми за Дракула, „Тъмните сенки“ с небезизвестния Барнабас Колинс и „Батман“ на черно-белия телевизор, който бяхме взели след като си бяхме открили банкова сметка. Чувствах се защитена под одеялото на непрогледния мрак, слушайки растящия стомах на мама, който издаваше звуци, подобни на тези от оранжевите лава лампи. Представях си, че ще роди нещо по-мърдащо се от Плейдо.

Всичко се промени, когато тя роди пластелиненото нещо — само че не беше Плейдо. Тя роди Загубеняка! Как можа? Как можа да унищожи всичките нощи с Туийнки? Сега си ляга рано и съществото, което родителите ми наричаха „Били“, плачеше и вдигаше шум по цяла нощ. Изведнъж бях сама. Само Дракула — Дракула от телевизията — ми правеше компания, докато мама спеше, Загубенякът ридаеше, а татко сменяше миризливи пелени в тъмнината.

И ако това не бе достатъчно зле, изведнъж те ме пратиха на място, което не беше моят апартамент, което нямаше триизмерните плакати на цветя по стените, а имаше скучни колажи с отпечатъци от детски ръце. Кой обзавежда тук? Чудех се. Беше пълно с момичета с надиплени рокли и момчета с панталони с ръб и идеално заресани коси като от Сиърс каталози. Мама и татко го наричаха „детска градина“.

— Ще ти бъдат приятели, — увери ме мама, когато се притиснах към нея. Тя ми помаха за довиждане и ми изпрати въздушни целувки, докато стоях сама до внушителната госпожа Пийвиш, която беше толкова сама, колкото може да бъде човек. Гледах как мама се отдалечава със Загубеняка, носейки го, обратно към мястото, което беше изпълнено със светещите в мрака плакати, филми с чудовища и Туийнкис.

Някак преживях деня. Изрязвайки и залепяйки черна хартия върху черна хартия, рисувайки с пръсти черни устни на Барби и разказвайки призрачни истории на асистентката, докато децата тичаха наоколо, сякаш всички бяха братовчеди на пикник на американски семейства. Дори бях щастлива да видя Загубеняка, когато мама най-накрая дойде да ме вземе.

Тази нощ тя ме намери с устни притиснати в телевизионния екран, докато се опитвах да целуна Кристофър Лий в „Ужаса на Дракула“.

— Рейвън! Какво правиш толкова късно? Утре си на училище!

— Какво? — казах аз. Черешовият пай „Хостес“, който ядях, падна на пода, а сърцето ми падна заедно с него. — Но аз мислех, че ще бъде само един път? — рекох паникьосана.

— Скъпа Рейвън. Трябва да ходиш всеки ден!

Всеки ден? Думите отекнаха в главата ми. Беше доживотна присъда!

Тази вечер Загубенякът нямаше начин да се конкурира с драматичните ми стенания и ридания. Докато лежах сама в леглото си, се молех за вечна тъмнина и слънце, което никога да не изгрее.

За съжаление на другия ден се събудих от ослепителна светлина и чудовищно главоболие.

Жадувах да бъда около поне един човек, с който някак да имам връзка. Но не можех да намеря такъв нито вкъщи, нито в училище. Вкъщи лава лампите бяха заменени с лампиони стил Тифани, светещите в мрака постери бяха покрити с тапети на Лаура Ашли, а сивкавият ни черно-бял телевизор бе заменен от нов цветен 25-инчов модел.

В училище вместо да пея песните от „Мери Попинз“, аз си подсвирквах мелодията от „Екзорсистът“.

По средата на времето в детската градина се опитах да стана вампир. Тревър Мичел, идеално заресан и рус със сини очи, бе моето отмъщение от мига, в който го видях да се опитва да се пореже пред мен на пързалката. Той ме мразеше, защото бях единственото дете, което не се страхуваше от него. Децата и учителите му се умилкваха, защото баща му притежаваше голяма част от земите, върху които живееха. Тревър бе хапеща фаза, не защото искаше да стане вампир като мен, а само защото беше зъл. Беше отхапал плът от всеки, освен от мен. А идваше и моят ред в списъка.

Бяхме на площадката, стояхме до баскетболния кош, когато ощипах кожата на малката му слаба ръка толкова силно, че помислих, че кръв ще бликне оттам. Лицето му цялото почервеня. Стоях неподвижно и чаках. Тялото на Тревър затрепери от гняв и очите му се разшириха отмъстително, докато аз се усмихвах дяволито. И тогава той остави зъбните си отпечатъци върху очакващата ми ръка. Госпожа Пийвиш се намери принудена да го накаже до училищната стена, а аз щастливо затанцувах по площадката, чакайки да се трансформирам във вампир.

— Тази Рейвън е странно дете, — дочух госпожа Пийвиш да казва на другата учителка, докато минавах покрай ридаещия Тревър, който сега бе изпаднал в истерия срещу твърдата асфалтова настилка. Пратих му благодарствена въздушна целувка с ухапаната си ръка.

Носех се гордо с раната си, докато се люлеех на училищната люлка. Сега можех да летя, нали? Но имах нужда от нещо, което да ми даде начална скорост. Седалката се издигаше високо на нивото на оградата, но аз се целях към пухкавите облаци. Ръждясалата люлка се изкриви, когато скочих от нея. Мислех, че ще полетя през площадката — точно към слисания Тревър. Вместо това тупнах върху калната земя, причинявайки си много по-сериозни вреди от тази на ръката ми. Плачех повече заради факта, че не притежавах свръхестествени сили като героите по телевизията, отколкото заради пулсиращата от болка плът.

Госпожа Пийвиш ме остави до стената да почивам, а раната ми бе превързана с лед и сега сополивият Тревър можеше спокойно да си играе. Той ми изпрати подигравателни въздушни целувки и рече:

— Благодаря.

Изплезих му се и го нарекох с дума, която бях чула мафиотите в „Кръстникът“ да използват. Госпожа Пийвиш веднага ме прати вътре. Бях изпращана вътре доста често по време на детските ми почивни междучасия. Бях предопределена да си почивам от почивните междучасия.