Вампирски целувки

Глава 4. Истина или страх

Най-вълнуващите неща, които ми случили се в Дулсвил през живота ми, в хронологичен ред, са:

1. Влакът за 3:10 прескочи релсите, изсипвайки кутии с Тутси ролс, които ние изядохме.

2. Гимназист пусна черешова бомба в тоалетната, която взриви канализацията, а училището затвори за седмица.

3. На шестнадесетия ми рожден ден, семейство, набедено че е вампирско се нанесе в обладаното имение на върха на Хълма Бенсън!

Легендата за Имението е следната: Било е построено от румънска баронеса, която напуснала страната си след бунт на селяни, в който загинал съпругът й заедно с повечето от семейството му. Баронесата построила новия си дом на Хълма Бенсън, за да заприлича на европейския й във всеки детайл, освен труповете.

Тя живеела със слугите си в пълна изолация, ужасена от непознати и тълпи. Бях малко дете по времето на смъртта й и никога не съм я виждала, въпреки че си играех до надгробния й камък на гробището. Хората казват, че тя седяла на прозореца на горния етаж през нощта, гледайки луната, и че дори сега, когато луната е пълна, ако погледнеш от точния ъгъл, можеш да видиш духа й, седящ на същото място, взиращ се в небето.

Но аз никога не съм я виждала.

Имението беше изоставено от тогава. Чуха се слухове, че там живее вещерска румънска дъщеря, интересуваща се от черна магия. Във всеки случай, тя не се интересуваше от Дулсвил (умна госпожа!) и никога не припари до мястото.

Имението на Хълма Бенсън беше доста прелестно за мен в готическия си вид, но бе трън в очите за всички останали. Беше най-голямата къща в града — и най-празната. Баща ми казва, че това е защото е завещано. Беки твърди, че е обладано. Аз мисля, че е, защото жените в града се страхуват от прах.

Имението, разбира се, винаги ме е изумявало. Бе моята Къща Мечта на Барби и аз изкачвах хълма много нощи, надявайки се да видя дух. Но всъщност, съм влизала вътре само веднъж, когато бях на дванадесет. Надявах се, да мога да го пооправя и да го превърна в игрална къща. Щях да сложа надпис, гласящ, ЗАБРАНЕНО ЗА ЗАГУБЕНЯЦИ. Една вечер изкачих грубата желязна порта и изприпках по ветровитата алея.

Имението беше наистина величествено, с лози, спускащи се по страните му като сълзи, избеляла боя, изпочупени керемиди, и плашещи тавански прозорци. Дървената врата стоеше като Годзила, висока и силна — и заключена. Прокраднах се отзад. Всички прозорци бяха заковани с дълги пирони, но забелязах няколко отпуснати дъски, висящи над прозореца на мазето. Опитвах се да ги откача, когато чух гласове.

Свих се зад някакви храсти, когато банда гимназисти минаха наблизо. Повечето бяха пияни, а един беше изплашен.

— Хайде, Джак, всички сме го правили — излъгаха, бутайки момче, носещо бейзболна шапка, към Имението. — Влез вътре и ни донеси съсухрена глава!

Можех да видя, че Джак Патерсън бе нервен. Беше красиво, заслужаващо да си паднеш по него момче, от вида, който трябва да прекарва времето си в игра на баскетбол или да сваля момичета, не да се промъква в обладани къщи, за да спечели приятели.

Беше сякаш Джак вече бе видял призрак, когато доближи Имението. Изведнъж погледна зад храстите, където се криех аз. Въздъхнах, а той изпищя. Помислих, че и двамата щяхме да получим инфаркт. Запълзях назад, защото чух бандата да наближава.

— Пищи като малко момиченце, а все още не е вътре! — подигра му се един от тях.

— Разкарайте се от тук! — каза Джак на момчетата. — Очаква се от мен да вляза сам, нали?

Той изчака останалите да отстъпят и после ми кимна, че е чисто.

— По дяволите, момиче, изплаши ме! Какво правиш тук?

— Живея тук и си забравих ключовете. Опитвам се да се върна вътре — пошегувах се.

Той си пое дъх и се усмихна.

— Коя си ти?

— Рейвън. Вече знам кой си ти. Ти си Джак Патерсън. Баща ти държи магазина, от който майка ми си купува чантите. Виждала съм те на касата.

— Да, знаех си, че изглеждаш позната.

— Е, защо си тук?

— Предизвикателство е. Приятелите ми мислят, че мястото е обладано, и от мен се иска да вляза вътре и да измъкна сувенир.

— Нещо от рода на стар диван?

Усмихна се със същата онази усмивка.

— Да, идиоти. Но няма значение. Няма начин.

— Да, има! — и аз му показах отпуснатите дъски на прозореца до мазето.

— Ти влез първа — каза, бутайки ме напред с треперещи ръце. — Ти си по-малка.

Проврях се лесно през прозореца.

Вътре, бе наистина тъмно, дори за мен. Едва можех да премахна паяжините. Обикнах го! Имаше купища от кашони навсякъде, и миришеше като мазе, което беше тук от началото на света.

— Хайде идвай вече! — казах.

— Не мога да мръдна! Заклещих се.

— Трябва да мръднеш. Искаш ли да те намерят със задницата, стърчаща навън?

Протегнах се и дръпнах и бутнах. Накрая Джак влезе, за мое облекчение, но не и негово.

Поведох ужасения гимназист през тъмното мазе. Стискаше толкова силно ръката ми, че си помислих, че ще ми счупи пръстите.

Но беше приятно да държа ръката му. Беше голяма и силна и мускулеста. Не като на Загубеняците, чиито малки ръце винаги бяха мокри и лепкави.

— Къде отиваме? — прошепна с ужасен глас. — Нищо не виждам!

Можех да различа формите на огромни столове и дивани, покрити с прашна бяла покривка, вероятно някога принадлежащи на старата жена, която гледала луната.

— Виждам стълби — казах. — Просто ме следвай.

— Не отивам по-нататък! Луда ли си?

— Какво ще кажеш за голямо огледало? — подразних го, надничайки зад покривка.

— Ще взема някой от тези празни кашони!

— Това не става. Приятелите ти ще те убият. Ще бъдеш посмешище до края на живота ти. Повярвай ми, знам как стоят нещата.

Погледнах го и видях ужаса на лицето му. Не бях сигурна дали беше изплашен от приятелите си отвън, или от стъпалата на мазето, които могат да се пречупят при най-малкия натиск. Или може би го беше страх от призраци.

— Окей — казах. — Чакай тук.

— Сякаш мога да отида някъде? Нямам идея как да се върна!

— Но първо…

— Какво?

— Пусни ми ръката!

— Ох, да.

Той ме пусна.

— Рейвън.

— Какво?

— Пази се!

Спрях.

— Джак, вярваш ли в духове?

— Не, разбира се, че не!

— Значи не мислиш, че тук има дух? На тази стара жена?

— Шшт! Не говори толкова високо!

Усмихнах се, чакайки. Но тогава се сетих за предизвикателството на бандата му и хванах шапката му. Той отново изпищя.

— Успокой се, това съм само аз, не съм от тези страшни духове, в които не вярваш.

Внимателно се изкачих по скърцащите стъпала и се натъкнах на гардеробна врата. Но тя се отвори, когато завъртях дръжката. Намирах се в широк коридор. Лунната светлина мъждееше през пукнатините на дъските. Имението изглеждаше дори по-голямо отвътре. Докосвах стените докато вървях, прахта нежно минаваше през ръцете ми. Завих на ъгъла и се озовах пред огромно стълбище. Какви ли съкровища се намираха в края му? Нима там се появяваше духа на баронесата?

Изкачих се на пръсти, толкова тихо, колкото ми позволяваха тежките ми кубинки.

Първата врата бе заключена, както и втората и третата. Допрях ухо до четвъртата, и чух звука на немощен плач от другата страна. Студени тръпки ме побиха. Бях в Рая. Когато се заслушах по-съсредоточено, разбрах, че това беше просто вятъра свистейки през закованите прозорци. Отворих дрешник, който изскърца като стар ковчег. Може би щях да намеря скелет! Единственото нещо, което открих обаче, бяха няколко стари закачалки покрити с паяжини, вместо дрехи. Чудех се къде ли са духовете. Влязох в библиотеката. Отворена книга лежеше на малка масичка, сякаш жената, която гледаше луната я бе чела преди да умре.

Хванах Румънски Замъци от полицата, надявайки се да отворя таен проход към страшно подземие. Нищо не помръдна, освен космат черен паяк, който премина през прашния рафт.

Но в следващият момент, чух силен шум и почти скочих от покрива — беше звука на рог! Изплашена, изпуснах книгата. Тотално бях забравила за бандата на Джак и новата ми мисия.

Избягах обратно по стълбите, прескачайки последната стълба. Силна светлина озаряваше дневната. Изкачих се на прозореца и се подадох навън, криейки се зад дъските. Можех да видя гимназистите, седящи на капака на колата си, фаровете осветяваха портата на Имението.

Единият от тях гледаше към мен, затова изкарах шапката на Джак през цепнатината между дъските и я развях, сякаш току-що бях кацнала на луната. Почувствах се триумфираща. Гимназистите вдигнаха палци в отговор.

Намерих Джак потен, седящ в ъгъла на мазето, върху няколко дървени подпори. Сигурно мисли за плъховете така, както и за духовете.

Хвана ме така, както майка хваща детето си.

— Защо се забави?

Поставих шапката отново на главата му.

— Ще ти потрябва.

— Какво направи с нея?

— Осведомих ги, че си вътре. Готов ли си?

— Готов! — и той ме издърпа през прозореца, сякаш мястото гореше. Забелязах, че този път не се заклещи.

Върнахме дъската обратно на мястото й. Изглеждаше сякаш никога не сме били там.

— Не искаме това да е лесно за никой друг — казах.

Гледаше ме така, сякаш не знаеше какво да прави с мен или как да ми се отблагодари.

— Чакай! Не си взех сувенир! — осъзна.

— Ще се върна вътре.

— Няма начин! — каза, сграбчвайки ръката ми.

Замислих се за момент.

— Ето, вземи това — дадох му огърлицата си. Черна, кожена връзка с медальон от оникс. — Струва само три долара, но изглежда, сякаш е било притежание на баронеса. Само не давай на никой да я оцени.

— Но ти свърши цялата работа, а аз ще обера лаврите.

— Вземи го преди да си сменя решението.

— Мерси!

Претегли огърлицата в ръката си и ме дари с топла целувка по бузата. Скрих се зад треперещия белведер, докато той тичаше към приятелите си, размахвайки огърлицата пред лицата им, давайки им гепи. Сега те го обожаваха, както и аз. Придържах мръсната си ръка към прясно целунатата ми буза.

След този ден Джак се движеше с клуба на готините и дори стана президент на класа. От време на време, го засичах по центъра, и той винаги ми се усмихваше широко.

Нямах възможност да се върна в Къщата Мечта на Барби. Разнесоха се слухове, че Джак се е промъкнал в Имението. Опасявайки се, че повече деца ще могат да влязат, полицаите патрулираха в околността през нощта. Щяха да минат години докато посетя Имението отново.