Вампирски целувки

Глава 10. Работещ вампир

Биг Бен, Айфеловата кула и Хавайски залез минаваха през администрацията в Армстронг Травъл, напомняйки, че имаше живот извън Дулсвил, и че вълнението беше доста далече.

Единственото интересно нещо в работата в Армстронг бяха клюките. В нормални обстоятелства, щях да намеря скандалите на града доста скучни — кметът е хванат в крачка с момиче от Вегас, местен репортер от WGYS фалшифицирал история за извънземно, лидер на Сладките откраднал печалбата от надпревара с курабийки.

Но сега животът бе различен — имаше клюки за семейството от Имението.

Руби, лудата колежка, ме запозна с най-пресните. Тя е като ходещо Бюро за Справки.

— Все още е мистерия какво прави съпруга, — визирайки семейството в Имението, — но очевидно е заможен. Икономът пазарува от Уексли в събота точно в осем вечерта и взима дрехите от химическото във вторници — всички черни костюми и наметала. Съпругата е висока бледа жена около четиридесетте, с дълга черна коса и винаги носи тъмни очила.

— Все едно са вампири — заключи Руби, без да знае за слабостта ми. — Забелязвани са само през нощта; изглеждат толкова зловещо, тъмно, и отблъскващо, сякаш са изскочили от хорър филм. И нито един посетител не е влизал в къщата. Нито един. Мислиш ли, че крият нещо?

Попивах всяка нейна дума.

— Живеят там повече от месец — продължи. — И не са пребоядисали мястото, или дори окосили тревата! Вероятно дори са добавили скърцащи врати!

Джанис се засмя високо и игнорира звънящия си телефон.

— Марси Джейкъбс твърдеше абсолютно същото — добави Джанис. — Можеш ли да си представиш? Да не си косиш моравата или да засадиш цветя. Дори да не се почудиш какво си мислят съседите?

— Може би не им пука какво мислят съседите. Може би им харесва така — изпротестирах.

И двете ме погледнаха ужасено.

— Но слушай сега — каза Руби. — Чух, че съпругата била в италианското бистро на Джорджио и поръчала специалитета на Хенри… без чесън! Това го казва сина на Натали Мичъл.

„Е, и?“ помислих си. „На мен ми харесва пълнолунието. Това прави ли ме върколак? Голяма работа. А и кой може да се довери на Тревър и семейството му?“ Звънецът на предната врата прекрати клюкарската сесия. И новият посетител ни накара да потреперим.

Зловещият Мъж!

— Имам да свърша някой неща отзад! — прошепнах на Руби, чийто очи бяха залепени на кокалестия човек.

Изнесох се колкото се може по-бързо, без да поглеждам назад докато не стоях безопасно зад копирната машина. И все пак копнеех да избягам към господин Зловещ, да прегърна крехкото му тяло и да му кажа, че съжалявам за Хелоунския шедьовър на Тревър. Исках да чуя всичко, което щеше да ми каже за света през неговите очи, за приключенията и пътешествията му. Но не можех, затова се покрих зад копирната машина и преснех ръката си.

— Бих желал два билета за Букурещ — чух го да казва, сядайки до бюрото на Руби.

Проточих врат, за да го видя.

— Букурещ? — попита Руби.

— Да, Букурещ, Румъния.

— И кога бихте желали да отпътувате?

— Аз няма да ходя, мадам. Билетите са за господин и госпожа Стърлинг. Те биха искали полет на първи ноември, за три месеца.

Руби поработи с компютъра си.

— Две места… в икономическа?

— Не, първа класа, моля. Докато екипажа им доставя кърваво вино, ще са винаги доволни! — каза с плътния си акцент, смеейки се.

Руби се засмя неловко, а аз се изкикотих вътрешно.

Отиде до принтера и му подаде копие.

— Цената на билетите е равна на цената, на която даряваш кръв, тези дни! — Зловещия Мъж се разсмя, пеейки.

Ставаше добре!

Руби използва кредитната му карта.

— Вие няма ли да отидете, сър? — попита тя, когато той се подписа, в опит да измъкне повече информация от него. Само така, Рубс!

— Не, момчето и аз ще останем тук.

Момче? Да не визираше Готическия Мъж? Или Стърлингс имаха дете, което можех да гледам? Можех да си играя на криеница с него в Имението.

— Стърлингс имат момче? — попита Руби.

— Той не излиза много. Стои си в стаята, слушайки силна музика. Това правят повечето седемнадесетгодишни.

Седемнадесет? Добре ли чух? Седемнадесет? Говореше за Готическия Мъж. Но защо не ходеше на училище?

— Винаги е имал учител. Или както казвате тук, на домашно учение — отговори Зловещият Мъж, сякаш бе прочел мислите ми. Или можеше да каже, учение в Имението! Никой не беше домашен ученик в Дулсвил.

— Седемнадесет? — повтори Руби, опитвайки се да измъкне повече информация от застарелите му кости.

— Да, седемнадесет… ставайки на хиляда.

— Знам какво е — прекъсна го Руби. — Моето момиче току-що навърши тринадесет, и вече си мисли, че знае всичко!

— Държи се сякаш е живял преди, ако ме разбирате, с големите си мнения за света. — Зловещият Мъж се засмя, което го докара до кашлица.

— Може ли да ви помогна с нещо друго?

— Бих искал карта на града.

— На нашия град? — попита тя, смеейки се. — Не съм сигурна дали въобще получаваме.

Обърна се към Джанис, която поклати глава.

— Там е центъра, а там са царевичните полета — каза Руби, сочейки през бюрото. — Сигурен ли сте, че не искате на някое по-интересно място? — попита тя, предлагайки му карта на Гърция.

— Това е цялото вълнение, което един стар мъж на моята възраст може да понесе, благодаря — каза с усмивка. — Центърът ми напомня на моето село в Европа. Минаха векове от последната ми визита.

— Векове? — попита любопитно Руби. — Е, тогава много добре прикривате годините си — пошегува се.

Ако някой можеше да изкопчи информация от ходещ труп, то това бе Руби. Можеше да флиртува с най-добрите от тях.

Лицето на Зловещия Мъж се промени от бяло вино, до светло червеникаво.

— Толкова сте мила, скъпа — каза той, попивайки плешивата си глава с червена носна кърпичка. — Благодаря за отделеното време — каза, готвейки се да си тръгва. — Беше ми приятно, а вие също бяхте много дружелюбна — хвана ръката й в кокалестата си длан и се усмихна широко.

Когато се изправи, погледна директно към мен и през мен, сякаш знаеше, че ме е виждал и преди. Можех да усетя студения му поглед, докато се обръщах, бързо събирайки тринадесет копия на ръката ми.

Не се осмелих да се обърна назад, докато не чух вратата да се затваря. Излязох навън, докато минаваше покрай предния прозорец — и той се обърна гледайки точно към мен. Усетих студени тръпки по тялото си. Обикнах го!

Останалия ден прелетя покрай мен. Едва забелязах, че беше след шест.

Преметнах чантата си през рамо.

— Уау, ще трябва да ти плащаме за допълнително време! — каза Руби, докато ставах от рецепцията.

Ако не можех да съм Елвира, невеста на Дракула, щях да съм Руби. Тя ми беше пълна противоположност в своите бели дрехи — бели ботуши със стегната бяла рокля, или изискан бял костюм с панталон и бели токчета. Носеше бяло-русата си коса на кок и винаги дооправяше грима си с бяла компактна пудра. Дори имаше и бял пудел, който понякога водеше със себе си в агенцията. Винаги я посещаваха гаджета. Знаеха, че е от по-висшите.

Доближих до бюрото й, което беше покрито с бели кристали, бели ангели, и усмихнато тринадесетгодишно момиче в снимка, носещо бяло костюмче.

— Руби? — попитах, докато тя се бореше с бялата си кожена чанта.

— Какво, скъпа?

— Просто се чудех? — казах, играейки си с дръжката на чантата ми. — Ти…

— Какво има, мила? Седни. — Дръпна стола на Джанис и го допря до своя.

— Относно днес… Знам, че звучи налудничаво, но ти… е… ти вярваш ли във… вампири?

— Дали вярвам? — засмя се тя, докосвайки кристалната си огърлица. — Вярвам в много неща, скъпа.

— Но вярваш ли във вампири?

— Не!

— Оу. — Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Но какво знам? — засмя се. — Сестра ми, Кейт, се кълне, че е видяла духа на стар фермер, когато бяхме деца. А аз ходех с един, който видял нещо сребърно да се изстрелва право в небето, а най-добрата ми приятелка, Евелин, се кълне, че нумерология й е помогнала да намери мъжа си, а моя масажист лекува хора, като поставя магнити на бедрата им. Което е фантазия за някои, е истина за други.

Попивах всяка нейна дума.

— Та, дали вярвам във вампири? — продължи. — Не. Но също не вярвах, че Рок Хъдсън е гей. Какво разбирам аз? — усмихна се с искряща бяла усмивка.

Смеех се, докато вървях към вратата.

— Рейвън?

— Да?

— Ти в какво вярваш?

— Вярвам в… откритията!