Вампирски целувки

Глава 18. Киномания

Закъснявах за всичко — за вечеря, училище, дори за филмите — но тази вечер бях подранила, тъй като пристигнах в Имението в 6:45. Александър отвори вратата и ме целуна нежно по бузата. Бях шокирана колкото него от внезапния израз на обич.

— Това никога не се е случвало, когато Джеймсън отваря вратата! — казах.

— Ами, по-добре да ми кажеш, ако се случи. Имаме правило, нали знаеш. Аз не целувам неговите момичета и той не целува моите! — Александър грейна дори повече и от нощта, в която се бях промъкнала и бе протегнал ръката с пръстена с паяка. Самочувствието му растеше.

Той ме поведе нагоре по главното стълбище към хола. Беше изпълнен с творби от модерното изкуство — картини с цвета, картината от Анди Уорхол „Консерви супа“, скулптури на кукли Барби и ярки, пухкави черги. Имаше черен кожен диван, голям телевизор и стъклена маса с голяма купа пуканки, бонбонки Снокапс, Дотс, Сприйс, Гууд енд Пленти, както и две зелени чаши, пълни с газирани напитки.

— Исках да се чувстваш като на кино, — обясни той.

Той пусна DVD-то, изгаси лампите и се сгушихме в тъмнината. Взех си Снокапс, а той — пакетче Сприйс. Пуканките стояха между нас на дивана.

Дракула тъкмо се готвеше да захапе Луси, когато Александър нежно придърпа лицето ми встрани от екрана.

Той ме погледна с дълбоките си тъмни очи. Наведе се към мен. И ме целуна. Страстно. Той ме целуна! Най-накрая ме целуна! Точно пред Бела Лугоси!

Целуна ме сякаш ме изпиваше и изпълваше сърцето ми и вените ми с любов. Като си поех дъх, той започна да целува ушите ми и нежно да ги хапе. Изкисках се диво. Устните му и зъбите му тръгнаха надолу по врата ми, като устата му ме изпълваше с абсолютна страст. Лекото му ухапване по врата ми ме погъделичка. Бях толкова завладяна, че протегнах крака несръчно върху кафената масичка, разливайки чашата на Александър и след това събаряйки пуканките върху него. Стреснат, Александър впи зъби във врата ми така силно, че изпищях.

— О, не! Съжалявам! — извини се той.

Пуканките се бяха разпилели навсякъде и аз протегнах врата си, който пулсираше сякаш сърцето ми бе там.

— Рейвън, добре ли си?

Кръвта нахлу в мозъка ми и стаята започна да се преобръща от една страна на друга и ми се догади. Направих това, което всяко превъзбудено и мекушаво момиче би направило. Припаднах.

Изглеждаше ми като часове, но бяха само секунди. Александър ме събуди, викайки името ми. Дракула все още беше в стаята на Луси. Единствената разлика бе, че сега лампите светеха.

— Рейвън? Рейвън?

— Какво стана?

— Ти припадна! Мислех, че това става само по старите филми! — Ето, изпий това, — той постави чаша до устните ми, сякаш бях бебе.

Обикновено бледото лице на Александър бе дори по-бледо. Той взе малко от леда, разпилял се по масата и го постави на врата ми. — Толкова съжалявам! Никога не съм мислел да…

— Хей, това е студено! — оплаках се аз.

— Съсипах всичко, — рече той, държейки хлъзгащия се по врата ми лед.

— Не говори така. Това се случва постоянно.

Той ме погледна скептично.

— Е, само с теб.

— Никога не съм искал да те нараня.

Усещах как пръстите му проследяват раната.

— Просто повърхностна рана. Не съм проникнал в кожата.

— Не си? — попитах, почти разочарована.

— Малко по-голяма е от ухапване от комар. Ще имаш нещо като по-голяма следа от ухапване.

— Бела би се гордял, — рекох, разчитайки на реакцията на Александър.

— Да, — рече той. — Предполагам.

— Искам да те питам нещо, — казах нервно, докато той ме изпращаше до вратата. Вече почти нямах възможности да го поканя на танците, затова осъзнах, че ако не го поканя сега, никога нямаше да го направя.

— Не искаш да излизаш повече? Слушай, Рейвън…

— Не, имам предвид… Просто исках да кажа…

— Да?

— Ъъм… намерих място за танци, — започнах аз.

— За танци? В този град?

— Да.

— Готино ли е?

— Не, но…

— Но ако ти отидеш там, тогава трябва да стане.

— Мястото е училището ми.

— Училище?

— Мислех, че ще решиш, че е адски глупаво. Не трябваше да го споменавам.

— Никога досега не съм бил на училищни танци.

— Така ли? Нито пък аз.

— Тогава и за двама ни ще е пръв път, — каза той със секси и внезапно уверена усмивка.

— Да, предполагам. Казват му Снежния бал. Мога да нося вълнен шал, за да закрия ухапването, — пошегувах се аз.

— Съжалявам, беше случайно.

— Беше най-хубавото случайно нещо, което някога ми се е случвало!

Той се наведе, за да ме целуне и внезапно спря.

— По-добре да не го правя.

— По-добре го направи!

Той се наведе отново и този път устните ни се сляха, силната му и нежна ръка придържаше брадичката ми.

— Докато се срещнем отново, — каза той, целувайки ме отново за последно. Изпрати ми последна въздушна целувка, когато стигна до колата.

Докоснах мястото, където ме бе ухапал. Знаех, че вече се променях. Но исках да погледна за по-сигурно в огледалото.

На следващия ден с Беки отидохме в Евънс парк веднага след училище. Отворихме раниците си зад мрачния ъгъл в празния кът за почивка. Фотоапаратът ми, дневникът ми и джобното огледалце лежаха пред нас. Най-накрая Беки постави и купата с капака, която съдържаше скилидки чесън и кръст, обвит в кожена кесия на пода.

— Готова ли си да видиш ухапването? — попитах.

— Голямо ли е?

— Това е моята любовна рана, — рекох и внимателно отмих черния шал, който носех цял ден.

— Уоу! Има голяма уста, — каза тя с разширени очи.

— Не е ли жестоко?

— Мога да различа белезите от зъбите. Няколко одрасквания, но не мисля, че е пробил кожата. Боли ли?

— Изобщо. Все едно да си пробиеш ушите — в началото боли леко, но болката бързо изчезва.

— Когато ти пробиха ушите също ли припадна?

— Не се прави на умна!

— И белегът също ще изчезне, нали?

— Тук сме, за да разберем точно това. Вземи фотоапарата.

Беки направи снимки на раната ми, отпред и отстрани. Оставихме полароидните снимки на цимента, докато се проявят.

— Излизаш, — заяви Беки.

— Добре. Сега огледалото, — казах аз.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но ако си, нали знаеш, ако наистина си ъъъ… това може да заболи.

— Беки, нямаме цял ден.

Свалих си очилата.

— Готова? — попита тя, държейки малкото огледалце.

— Готова.

Тя го отвори и го завря в носа ми.

— Ауч!

— О, не!

— Не трябва да ме удряш с него! Дай ми го, — грабнах огледалцето с треперещи ръце и зяпнах строго. Нищо, или по-скоро всичко. Все още имах отражение.

— Опитай с чесъна! — наредих, захвърляйки настрани огледалото.

Беки отвори купата с капака и сряза скилидката на две.

— Сега? — попита тя.

— Сега. Вече можех да усетя миризмата на чесъна. Тя задържа скилидката под носа ми. Поех си дълбоко въздух. И се закашлях бясно.

— Добре ли си?

— Леле, това е силно! Много! Махни го!

— Свеж е, ето затова.

— Махни го! — рекох.

— Харесва ми миризмата. Прочиства синусите ми.

— Е, не трябва да ме освобождава от запушения нос. Трябва да ми причини ужасна ярост.

— Остана ни само още една възможност.

Тя разтвори кожената кесия.

— Готова?

Поех дълбоко въздух.

— Давай!

Тя извади кръста със златната верижка.

— Уау, това е жестоко, — рекох аз. — Изглежда доста специален.

— Притеснява ли те някак?

— Да. Притеснява ме фактът, че съм толкова глупава.

Пристъпихме на слънцето — заслепяващо и за двете ни.

— Доста е блестящо след като стоиш на тъмно, — изкоментира Беки, слагайки си слънчеви очила. Погледна ме облекчена. — Не мисля, че си вампир.

— Какво си мислех? Александър е толкова специален. Защо се държа като Тревър?

И двете погледнахме към слънцето.

— Напълно се бях хванала на тази мълва. Точно както всички граждани на Дулсвил. Не съм по-добра от тях, нали? Носим различни дрехи, но аз съм точно толкова повърхностна, колкото са и те, — казах, разочарована от себе си.

— Но ти искаше той да е вампир, защото харесваш вампири!

— Благодаря. Може би трябва да минат 24 часа, — казах аз, докато тръгвахме към къщи.

Събудих се за нов слънчев ден. Не само, че слънцето не изгори кожата ми при контакта, ами и топлината му всъщност беше много приятна. Не само, че огледалата не се разбиваха, както ставаше за Гари Олдмън в „Дракула“ на Брам Стокър, ами и отражението ми изглеждаше като всеки ден — бледо момиче, цялото в черно. И единственото нещо, за което бях жадна, бе шоколадова сода от сладкарницата на Шърли.

Все пак сърцето ми задумка, когато майка ми сервира лингуини с чесън за вечеря. Всички ме гледаха, докато си играех с храната, подушвайки я и поемайки дълбоко дъх.

— Какво ти е? — попита Били. — Държиш се странно, повече от обикновено.

Набодох малко от пастата с вилицата си и я повдигнах бавно към устата си.

— Започва се, — казах.

Родителите ми ме изгледаха сякаш бях извънземно. Юфката докосна езика ми и аз задъвках, задъвках и после преглътнах звучно.

— Започва се кое? — попита майка ми.

Поех си въздух. Очаквах гърлото ми да изгаря и кожата ми да се свлича. Очаквах да се задавя и да се задъхам от първата хапка с чесън. И после се случи. Нищо. Нищо — ето какво се случи.

— Започва се кое? — повтори майка ми.

— Започва се… с поредното ужасяващо вкусно ястие на Сара Мадисън!

Макар че не се топях от слънцето, не трошах огледала и не се превивах от болки при мириса на чесън, усещах силата на Александър по различен начин. Сякаш вървях по облаци, сякаш летях като прилеп. Не можех да спя нощем, умът ми препускаше, сънувах го, как отвръщам на целувките му отново и отново. Драсках имената ни, ограждайки ги със сърчица във всичките си тетрадки по време на часовете. Исках да бъда с него всеки един момент, защото какъвто и да беше, той беше моят Александър. Моят забавен, интелигентен, грижовен, самотен, прекрасен, като от сънищата Александър. Той беше по-невероятен и изключителен, отколкото някога си бях представяла.

И аз бях щастлива, че се променях и то не по начина, по който бях фантазирала от толкова време. Бях щастлива да видя, че огледалата не се чупеха, защото сега виждах отражението на влюбено момиче, преливащо от радост. Защо трябваше да живея в гробище цяла вечност, когато можеше да е възможно да живея в таванската стая на Александър? Не исках и да се превивам от болка от слънчевата светлина, а да гледам Хавайския залез с него. Не исках да пия кръв, а да пия газирани напитки от зелените чаши на Александър. Исках да се наслаждавам на нещата, на които винаги съм се радвала — сладолед, хорър филми, разходки в тъмното — но сега исках да ги споделя с него.

— Чух, че излизаш с вампира, — каза Тревър в деня преди Снежния бал, когато аз и Беки минавахме през салона след обяда. Обяви за танците висяха от тавана и бяха залепени по стените. — Не е ли достатъчно, че ти си откачалка, а Беки е трол? Сега трябва и да излизаш с лунатик? Не знаеш ли, че Имението е обитавано от духове?

— Ти не знаеш нищо! Никога дори не си срещал Александър.

— Оу, Александър. Чудовището си има име. Мислех си, че просто го наричаш Франкенщайн. Ако наистина го срещна, ще го спукам от бой и ще го изгоня от града. Трябва да сме сигурни, че е безопасно да вървим нощем по улиците!

— Аз ще те спукам от бой, ако изобщо някога го доближиш. Ако изобщо някога го погледнеш.

— Ако прилича на теб, ще ми трябват слънчеви очила, за да не ме заслепи грозотата му.

Директор Смит пристигна.

— Надявам се, че всичко е наред между вас двамата. Не сме получили финанси за нови шкафчета, — после постави ръката си около Кретена и рече: — Разбрах, че вчера си вкарал победния гол, Тревър.

Те тръгнаха, директор Смит подхвана спортен разговор с нежелаещия Тревър.

— Откъде знае, че се виждам с Александър? — попитах объркана Беки.

— Ъм, хората, предполагам… нали знаеш как говорят хората в града.

— Е, хората в този град са тъпи!

— Слушай, Рейвън, трябва да ти кажа нещо, — започна тя с нервен глас, който бе дори по-нервен от нормалния й нервен глас.

Но бях разсеяна от обявите за танците — билетите се продаваха сега. Спестете 5 долара, ако купите билетите предварително.

— Билети? По дяволите! Не знаех, че ми трябват билети! Дали да ги взема от Тикет Мастър? Поръчка по телефона? — засмях се. — Ето така става, когато си в провинцията, нали знаеш…

— Наистина знам. Провинцията става все по-зле и по-зле с всеки изминал ден.

— Може би ще са продадени и ще се наложи да танцуваме на училищното игрище, — пошегувах се аз.

Но Беки не се смееше.

— Може би е най-добре ти и Александър да си направите нещо като частни танци в Имението.

— И да пропусна да видя лицето на Тревър, когато ни види с Александър?

— Тревър знае много, Рейвън, — каза тя странно.

— Хубаво, тогава ще влезе в хубав колеж. Какво ми пука?

— Страх ме е от Тревър. Баща му притежава половината ни ферма.

— Царевицата или захарта?

— Искам да призная нещо…

— Запази го за неделя. Забрави за Тревър. Той е просто един побойник.

— Не съм силна като теб. Никога не съм била. Ти си най-добрата ми приятелка, но Тревър има начин да накара хората да говорят неща, които не искат. Но, моля те, не отивай на танците, — каза тя, хващайки ръката ми.

Изведнъж звънецът би.

— Трябва да тръгвам. Не мога да си позволя пак да ме накажат или да ми забранят да ида на танците.

— Но, Рейвън…

— Не се плаши, момиче, ще те пазя от чудовищата.