Вампирски целувки

Глава 8. Да си търсиш белята

Вървях към кабинета по история, тъй като щях да имам час там, когато видях Тревър да върви малко по-напред от мен. Забелязах нещо необичайно за досегашния му стил на обличане — носеше ръкавица за голф на дясната си ръка.

— Създаваш ново течение в модата ли? — подразних го аз, настигайки го. — Предполагам, че е направо късмет, че не играеш футбол с ръцете си!

Той пренебрегна коментарите ми и продължи да върви напред.

— Предполагам, че ще трябва да пропуснеш няколко сесии на клуба ти за графити, — пошегувах се аз. — След като пръста, с който натискаш спрея, е извън строя.

Той спря и ме изгледа студено. Но явно помисли по въпроса и реши да не ми отговаря.

Упс! Май бях наранила нещо повече от ръката му.

— Виждам, че си се прибрал у дома благополучно, — продължих аз, преследвайки го. — Мат се погрижи страхотно за мен. Той е перфектен джентълмен!

Но тогава разбрах всичко. Бях отнела на Тревър гордостта му, гаджетата му, а сега бях принудила най-добрия му приятел да го предаде и да застане на страната на врага. Стана ми гадно за него… Почти.

Тревър спря и ме погледна, сякаш щеше да избухне. Но вниманието ми бе отвлечено от една странна фигура, която говореше със секретарката в кабинета на директора. Беше Зловещият Човек! Изглеждаше много блед на флуоресцентната светлина, а тялото му бе заметнато със сиво палто. И от кокалестата му бяла ръка висеше тенис ракетата на татко.

Притеглих ядосаният Тревър до стената, където можехме да подслушаме целия разговор.

— Какво правиш? — попита той, мъчейки се да се отскубне от мен.

— Шшт! Това е икономът от Имението! — прошепнах аз и го посочих.

— Е и?

— Търси нас!

— Как може да търси нас? Беше тъмно, глупачке!

— Този човек ни видя! Вероятно е намерил флаконите спрей в предния двор, или каквото там си пръскал на стената, а сега ги носи като доказателство! И у него е тенис ракетата на баща ми!

— По дяволите, откачалке, ако не ме бе ударила, нищо от това нямаше да се случи!

— Ако не се беше раждал — също, гадняр такъв. Шшт, тихо!

— Сър, можете да оставите тенис ракетата при нас и ние ще направим официално съобщение, — чух мисис Гербер да му отговаря. — Как казахте, че е било облечено момичето?

— Тенис екип, госпожице.

— За Хелуин? — Тя се засмя и посегна да вземе ракетата.

Но Зловещият Човек се отдръпна назад.

— Предпочитам засега да я задържа. Ако намерите собственичката, нека дойде и да си я поиска. Приятен ден, — каза той и се поклони на очарованата мис Гербер.

Аз се паникьосах напълно и издърпах Тревър зад една статуя на Теди Рузвелт.

— Това е капан, — казах аз, сграбчила здраво ръката му, или по-скоро — ръкавицата му. — Сигурна съм, че полицията ще ни чака с белезниците!

Учениците зяпаха Зловещият Човек, докато той зловещо тръгна към изхода на училището, хвърляйки поглед наоколо, докато излизаше. Търсеше нас.

— Взима доказателството със себе си, а това нещо струва двеста долара, — прошепнах на Тревър.

— Да, доказателството, — отвърна той. — Срещу теб!

— Срещу мен? Твоите отпечатъци са навсякъде! И освен това този човек те видя.

— Видя ме само като бягах. Може и да е гонел теб. Беше толкова ядосана, че са им свършили бонбоните, че си напръскала къщата му докато не си го чула да шуми отвътре, тогава си изпуснала бонбоните и си хвърлила тенис ракетата — обясни ми той, сякаш бе Шерлок Холмс, разрешаващ случаят на Изгубената Тенис Ракета.

— Ще натопиш мен? Не мога да повярвам!

— Не се безпокой, мила, няма да те вкарат в затвора заради това провинение. Само лудият иконом ще ти изнесе една поучителна лекция.

Бях си навлякла достатъчно неприятности заради нещата, които бях направила; не исках да ме накажат и за нещо, за което не бях виновна.

Тревър тръгна към своя кабинет.

Настигнах го.

— Ще ти го върна тъпкано, ако се случи нещо лошо!

— На кого ще повярват, откачалке? На почетния ученик, който играе в училищния футболен отбор, или на готическия изрод с една приятелка, който прекарва повече време в дирекцията, отколкото в час?

— Дължиш ми една тенис ракета! — изкрещях безпомощно, докато го гледах как се отдалечава.

Признавам си, Тревър си беше отмъстил за Голата Нощ Насред Гората. Заради него бях загубила невероятно-фантастичната ракета на татко. И най-вече, бе ме направил враг в очите на единствените хора в града, които може би щяха да ме разберат и да ми бъдат приятели. Те бяха свободата ми в Дулсвил, моята връзка с цивилизацията, а сега заради Тревър щеше да ми е по-трудно да се вмъкна в Имението, отколкото ако бе барикадирано както преди.