Заливът на въздишките

Някога, много отдавна, в свят отвъд нашия три богини се събрали да приветстват новата си кралица. Дарили я с три звезди: огнената, ледената и водната, които да разпръскват любов и светлина. Господарката на мрака Нереза обаче направила зла магия – един ден звездите да паднат от небето.

За да се слеят мракът и светлината и да настъпи краят на света.

Пътешественикът Сойер отвежда пазителите до италианския остров Капри. Според виденията на Саша там, в Залива на въздишките, е скрита Водната звезда. Сойер се влюбва в красивата русалка Аника, но знае, че ако я допусне до сърцето си, и двамата ще страдат. Тя принадлежи на морето и времето й на сушата изтича.

Шестимата пазители се впускат в търсене на Залива на въздишките, който според легендата може да бъде видян само от малцина избрани. Загубила Огнената звезда. Нереза се спотайва в сенките и подготвя отмъщението си. Този път обаче тя разполага с опасен и кръвожаден съюзник. Смъртоносен, непредсказуем и жаден за вечен живот. Човек.

В борбата между мрака и светлината единствено любовта може да спаси пазителите от ужасна участ.

На внуците ми – моите магии и вълшебства

Сърцето ми е като пееща птица,

чието гнездо е върху росен клон.

Сърцето ми е като ябълково дърво,

чиито клони са натежяли от плод.

Кристина Росети

Съдбата обича смелите

Теренций

Историята се предавала от поколение на поколение в пес­ни и преразкази и с времето се превърнала в легенда. Някои вярвали в нея, защото легендите носят утеха.

А други знаели, че е истина.

Че в едно далечно време, в царство, древно като морето, три богини създали три звезди, за да почетат и приветстват новата кралица. Изковали звезда от огън, звезда от вода и звезда от лед – с пожелания за силно сърце, силен ум и силен дух, които трябвало да греят над всички светове.

Тези три богини на луната били пазителки на световете, наблюдателки на богове, полубогове, смъртни и безсмърт­ни. Макар да идвали от светлината, те знаели какво е вой­на и смърт, кръвопролития и битки.

Имало и друга богиня, на мрака, чието сърце било чер­но – попарено от огромната й жажда за власт, от неутоли­мата й алчност. Нереза, майката на лъжите, проклела звездите, въпреки че копнеела да ги притежава. В нощта на създаването им, докато летели към небето, тя насочила силата си към тях, направила им зла магия – един ден да паднат от сияйната извивка около луната.

Щом Нереза завладеела и трите, щом се сдобиела със силата им, луната щяла да загине, светлината – да изчезне, а тя можела да властва над мрака.

Затова богините на луната – Селена гадателката, Луна благородната, Арианрод смелата – обединили магиите си, за да защитят звездите.

Ала подобна защита изисква саможертва, кураж и без­гранична надежда.

Звездите щели да паднат – богините не можели да го предотвратят. Но щели да паднат тайно и да останат скри­ти – до едно друго време, в едно друго царство, когато няколко души щели да се заемат с тяхното търсене и опаз­ване. Шестима пазители щели да рискуват всичко, за да не попаднат звездите в лоши ръце.

За да спасят светлината и всички светове, шестимата щели да се обединят и да използват способностите си док­рай.

Сега, когато пазителите, дошли от далечни земи, вече се били събрали, сближили и превърнали във верни парт­ньори, след като пролели чужда и своя кръв, за да намерят първата звезда, богините се срещнали отново.

На белия бряг, където някога създали звездите с радост и надежда, те се събрали под пълната луна, искрящо бяла на тъмното небе.

— Шестимата надвиха Нереза. – Луна уловила сестрите си за ръце. – Намериха Огнената звезда и я прибраха на безопасно място.

— Скриха я – поправила я Арианрод. – При това го нап­равиха умно, но никоя от звездите не е в безопасност, до­като не се върне у дома.

— Шестимата победиха Нереза! – настояла Луна.

— Да, засега. Биха се храбро, рискуваха живота си, раз­дадоха се без остатък. И все пак…

Тя погледнала към Селена, която кимнала.

— Виждам още кръв, още битки, още страх. Борба срещу мрака, в който болката и смъртта могат да те сполетят всеки момент и да продължат вечно.

— Пазителите няма да се огънат! – настояла Луна. – Няма да го направят!

— Шестимата доказаха, че имат кураж. Куражът е по-истински, когато под него прозира страх. Не се съмнявам в тях, сестро. – Арианрод вдигнала поглед към луната и мястото, където преди блестели трите сияйни звезди. – Но не се съмнявам и в злите намерения на Нереза, в нейната настървеност. Тя ще ги преследва и ще ги напада отново и отново.

— И ще включи в това и друг, смъртен… – Селена се загледала в морето, в черната му, гладка като стъкло по­върхност, и различила сенките от бъдещето. – …чийто глад е също като нейния. Той е убивал и ще убива и за по-малка награда от Трите звезди. Той е отрова във виното, острие в подадената ръка, хапеща уста зад усмивката. А в ръцете на Нереза е оръжие – зловещо и мощно.

— Ние трябва да им помогнем! Те се доказаха, едино­душни сме в това. Трябва да ни се разреши да им помогнем.

— Знаеш, че не можем – напомнила й Селена. – Всяко тяхно решение трябва да е взето без нашата намеса. Засега сме направили всичко по силите си.

— Егле не е тяхната кралица.

— Без Егле, без това място, без луната и без нас, които я почитаме, техният свят не съществува. Съдбата им, на­шата съдба, съдбата на всички е в техните ръце.

— Те произлизат от нас. – Арианрод стиснала успокои­телно ръката на Луна. – Не са богове и все пак са повече от смъртни, всеки един от тях притежава дарба. Те ще се бият.

— И нещо също толкова важно – ще мислят и чувстват.

— Селена въздъхнала тихо. – И ще обичат. Ум, сърце и дух, както и меч, зъби и дори магия. Те са добре въоръжени.

— Да се надяваме. – Застанала между двете си сестри, Луна вдигнала лице към луната. – Нека вярата ни в тях им служи за щит. Както ние сме пазителки на световете, така те да са пазители на звездите. Те са надежда.

— И храброст – допълнила Арианрод.

— И са изобретателни. Ето. – Като се усмихнала, Селе­на вдигнала ръка, посочила към цветния лъч, разсичащ небето. – В момента минават край нас, през нашия свят, забързани към следващия. Към друга земя, към втората звезда.

— И всички богове на светлината ги съпровождат – до­бавила Луна.

За миг, продължил колкото едно плясване с криле, Аника долови мириса на морето, чу гласове, извисили се в песен. Първо ги имаше, после изчезнаха, мъглявина в мъгляви­ната от цвят и скорост, но изпълниха сърцето й с любов.

После дойде въздишката, ехо от въздишки, друг вид музика. Сладко-горчива. И я заля като сълзи.

Падаше надолу, изпълнена едновременно с радост и тъга. Премяташе се, въртеше се спираловидно, спускаше се задъхано, което прибави безразсъдна тръпка и ненадей­на паника към усещанията й.

Сега пляскаха хиляди криле, стотици хиляди, като плющене на вятър и стена от звуци. Нещо цветно пробяга в тъмното, докато тя се приземяваше толкова внезапно, че не успя да си поеме дъх.

За миг се уплаши, че са се озовали в дълбока и тъмна пещера, където пълзят паяци, и още по-лошо – много по-лошо! – където ги очаква притаилата се Нереза.

После зрението й се проясни. Различи сенки и подобие на лунна светлина, почувства стегнатото тяло под себе си, ръцете, които я прегръщаха здраво. Тя познаваше очерта­нията на това тяло, този аромат, прииска й се да се сгуши в него, пък да става каквото ще.

Беше цяло чудо, че чувстваше отново сърцето му, което биеше толкова бързо и силно, под своето.

Мъжът се размърда и едната му ръка се плъзна по ко­сата й. Другата докосна леко дупето й и тя изпита прекрас­но чувство.

Веднага се сгуши в него.

— Мммм. – Сега двете ръце се отпуснаха на раменете й, но гласът му бе толкова близо до сърцето й, че дъхът му я погъделичка. – Добре ли си? Ранена ли си? Добре ли са всички?

Тя си спомни приятелите – не че ги беше забравила, нямаше как да се случи. Ала никога досега не бе лежала така интимно върху мъж – върху Сойер – и това й харес­ваше извънредно много!

Чу сумтене, изохкване, ругатня. Раздразненият глас на Дойл наблизо произнесе отчетливо: „Да ти го начукам!”. Беше й ясно, че това не е покана за чифтосване, а ругатня.

Не се разтревожи за Дойл. Все пак той беше безсмъртен.

— Не чувам нищо. – Това беше Бран, на около метър разстояние. – Всички ли са тук? Саша е с мен. Райли?

— Страхотно пътуване!

— Стига да си махнеш коляното от топките ми! – изсумтя Дойл.

Аника чу тупване и реши, че Дойл избутва Райли и коляното й от себе си – вече знаеше, че топките не са само играчките, които подскачат, а и деликатна част от мъжка­та анатомия.

— Тук съм – провикна се и се потърка лекичко в чувс­твителното място на Сойер, за да си направи експеримент.

— От небето ли паднахме?

— Почти. – Сойер прочисти гърлото си и Аника остана разочарована, когато се отмести от нея и седна. – Не можах да забавя приземяването. Никога не съм пренасял шест души, и то толкова на далеч. Предполагам, че преценката ми не бе съвсем точна.

— Но сме тук, и шестимата, това е важното – успокои го Бран. – Питам се само дали сме на точното място?

— Вътре сме – каза Саша. – Виждам прозорци, през тях прониква лунна светлина. Където и да сме, все още е нощ.

— Да се надяваме, че Сойер и неговият пространствено-времеви компас са ни пренесли на точното място в точно­то време. Хайде да разберем.

Райли се надигна от пода. Ученият археолог. Аника запремята думата в ума си, тъй като нейните роднини, морските хора, нямаха подобно нещо. Не бяха и ликани, мислеше си тя, така че в нейния свят не съществуваше нищо и никой подобен на Райли.

Доктор Райли Гуин – жилаво, стегнато тяло, шапка с широка периферия, която някак си бе успяла да се задържи на главата й, се приближи към прозореца.

— Виждам вода, но не е като изгледа от вилата в Корфу – по-нагоре сме. Път – стръмен, тесен. Стълби, които водят към него. Почти съм сигурна, че това е Капри, а ние се намираме във вилата. Право в целта, Сойер! Браво на пъ­тешественика и вълшебния му компас.

— Благодаря. – Той стана, поколеба се, протегна ръка към Аника, за да й помогне да се изправи. Макар краката й да бяха силни и гъвкави, тя прие помощта му.

— Да видим дали ще намеря осветлението – каза Райли.

— Аз ще ти помогна.

Бран, също на крака, прегърнал Саша през раменете, протегна ръка. Топката светлина, която увисна над дланта му, освети стаята.

Това, че видя всичките си приятели около себе си, сгря сърцето й като песента. Саша, ясновидката, с коса като слънцето и очи като небето. Бран, магьосникът, толкова красив, одухотворен от магиите си. И Райли, с една ръка върху дръжката на пистолета на бедрото си, готова да го използва, и тъмно златисти очи, които обхващаха всичко наведнъж, докато Дойл, воин от главата до петите, стоеше, извадил вече меч.

И Сойер, нейният Сойер, с компаса на пътешественик в ръка.

Може да имаха синини и рани след последната битка, но сега бяха в безопасност.

— Това ли ще е домът ни? – попита тя. – Много е хубав!

— Освен ако Сойер не е сбъркал адреса, това е новата ни щабквартира. – Макар ръката й да остана върху дръж­ката на пистолета, Райли се отмести от прозореца.

В стаята имаше цветни декоративни възглавници върху дълго легло – не, напомни си Аника, диван. И столове и маси с красиви лампи. Подът – всички вече го бяха разбра­ли от собствен опит – беше твърд, с големи керамични плочки с цвета на избелял от слънцето пясък.

Райли отиде до една от лампите, натисна ключа и бла­годарение на магията, наречена електричество, тя светна.

— Дайте ми време да се ориентирам, да се уверя, че сме на правилното място. Не ни трябва посещение от местнатаpolizia.

Райли излезе от стаята през широка арка. След миг нахлу още светлина. Като пъхна меча си в ножницата, Дойл я последва навън.

— Доколкото виждам, всичките ни неща са тук. И из­глежда, са се приземили по-меко от нас.

Аника надникна навън. Не знаеше как да нарече пространството с голямата порта с изглед към морето и арките, водещи към други пространства. Но чантите и кутиите им бяха струпани в средата му.

С приглушена ругатня Дойл изправи мотоциклета си.

— Пуснах първо нещата ни, за да не се приземим върху тях – обясни Сойер. – Е, Райли, улучил ли съм мястото?

— Отговаря на описанието, което ми дадоха – потвърди Райли. – И на мястото. Трябва да има голяма всекидневна с френски прозорец, водещ към… А, ето я.

Още светлини и както каза Райли, просторна стая с дивани, кресла и красиви малки неща. Но най-хубавото, о, най-хубавото от всичко бе огромният прозорец, през кой­то се виждаха морето и небето.

Когато Аника се втурна да го отвори, Райли задържа ръката й.

— Не! Не още. Има алармена система. Аз имам кода. Първо трябва да я изключим.

— Ето го панела – каза Сойер и почука по него.

— Една секунда. – Райли извади къс хартия от джоба си.

— По-добре да не се предоверявам на паметта си – в случай че пътуването ми е разбъркало мозъка.

— Преместването не разбърква мозъка. – Като се ухили, Сойер почука с кокалчетата на пръстите си по главата на Райли, докато тя набираше кода.

— Хайде, Аника, отвори прозореца.

Тя го направи и се озова на широка тераса, където я очакваха нощ, луна и море с всичките му ухания, приме­сени с аромата на лимони и цветя.

— Красиво е! Никога не съм го виждала толкова отви­соко.

— Но си го виждала и преди, нали? – попита я Сойер. – Капри?

— От морето. И от долу, където има сини пещери, дъл­боко море и костите на кораби, плавали в него много от­давна. Има цветя! – Тя протегна ръка и докосна венчелистчетата на цветята, които преливаха от големи ярки саксии.

— Нека аз да ги поливам и да се грижа за тях. Нека да е мое задължение.

— Дадено. Това е мястото. – С доволно кимане Райли подпря ръце на бедрата си. – Още веднъж браво, Сойер!

— Трябва да го претърсим, за всеки случай. – Бран сто­еше на терасата, тъмните му напрегнати очи оглеждаха небето.

Нереза често идваше от небето.

— Ще прибавя защита към алармената система, защото е от по-обикновените – продължи той. – Причинихме й болка и едва ли ще има достатъчно сили да ни нападне отново тази нощ, ако въобще успее да ни открие. Но всич­ки ще спим по-спокойно, ако сме предпазени от слой магия.

— Да се разделим. – С меч, пъхнат в ножницата, и коса, падаща безредно върху красивото му строго лице, Дойл кимна в знак на съгласие. – Да огледаме мястото и да се уверим, че е чисто и безопасно.

— Тук долу трябва да има две спални, още четири горе и обща дневна. Вилата не е голяма и луксозна като онази в Корфу и няма да имаме просторна градина.

— Нито Аполон – вметна Аника.

— Да. – Райли се усмихна. – Това куче ми липсва. Но вилата е удобна и локацията й е добра. Аз ще огледам горе.

— Просто искаш първа да си избереш спалня.

Райли се усмихна широко на Саша, после се намръщи.

— Добре ли си, Саша? Бледа си.

— Боли ме главата. Обикновено главоболие – повтори тя, когато всички очи се обърнаха към нея. – Вече не се опитвам да блокирам виденията. Просто денят беше много дълъг.

— И още как! – Бран я притегли към себе си, прошепна нещо в ухото й и тя се усмихна и кимна. – Ние също ще огледаме горе – обяви той и двамата със Саша изчезнаха.

— Не е честно! Ще използват магия! – Райли хукна на­горе по стълбите.

— Трима горе, оставаме трима долу. Да огледаме този етаж. Аз предпочитам да се настаня тук – каза Дойл, дока­то се оглеждаше. – По-лесен достъп до околността.

— Значи ти и аз сме долу – реши Сойер, което разоча­рова Аника. – По-близо до кухнята и храната. Да видим с какво разполагаме.

Двете спални бяха една до друга. Не толкова големи като онези, които бяха оставили в Корфу, но с хубави лег­ла и красив изглед.

— Става – заяви Дойл.

— Става – съгласи се Сойер, след като отвори друга врата към баня с душ.

Вратата се прибираше навътре, което толкова очарова Аника, че тя започна да я отваря и затваря. Направи го няколко пъти, докато Сойер не я издърпа оттам.

Намериха още една стая – с нещо, което Сойер нарече „бар”, голям телевизор на стената (тяобожавашетелеви­зията) и дълга маса с топки в различен цвят, подредени в триъгълник на зелена повърхност.

Аника прокара ръка по нея.

— Не е трева.

— Филц – обясни й Сойер. – Това е маса за билярд – вид игра. Пробвал ли си? – попита той Дойл.

— Че кой мъж, живял няколко века, не е играл билярд?

— Аз съм живял само няколко десетилетия, но съм си отиграл.

Имаше и тоалетна с мивка, после бяха кухнята с трапе­зарията. Аника веднага разбра, че Сойер е доволен.

Той я огледа. Високо, стегнато тяло, което се движеше така, сякаш не бърза за никъде. Пръстите й копнееха да се заровят в тази негова тъмно златиста коса, изсветляла от слънцето и разрошена от вятъра по време на пътуването. А очите му – сиви като морето, когато го огряват първите сребристи лъчи на зората – я накараха да въздъхне.

— Италианците умеят да готвят. И да се хранят. Това тук е страхотно!

Тя вече знаеше доста за готвенето, дори се беше научи­ла да прави няколко ястия, затова веднага разпозна голя­мата печка с многото горелки и фурната за печене на месо и сладкиши. Големият кухненски остров разполагаше със собствена мивка, което я очарова, а под един от прозорци­те имаше и втора – по-широка.

Сойер отвори кутията, която изстудяваше храната – „хладилник”, припомни си тя.

— Вече е зареден. Райли няма грешка. Бира?

— С удоволствие! – ухили се Дойл.

— Ани?

— Не обичам много бирата. Има ли нещо друго?

— Да, твоите безалкохолни. Има и плодов сок. Чакай малко. – Той посочи към стойка с бутилки. – Вино.

— Обичам вино!

— Значи си уредена. – Той избра бутилка, подаде бира на Дойл, взе и за себе си, после пристъпи към една врата. – Килер, също зареден. Имаме си всичко, от което се нуж­даем!

Започна да отваря чекмеджетата, докато намери инстру­мента, с който да отвори виното. Тирбушон – ама че странна дума!

— Не знам за другите, но аз умирам от глад! Това дълго преместване направо ме изтощи.

— И аз бих хапнал – реши Дойл.

— Ей сега ще спретна нещо. Райли беше права – Саша изглежда бледа. Ще хапнем, пийнем и разпуснем.

— Действай тогава. Аз ще проверя наоколо. – С меч в ножницата, все още преметната на гърба му, Дойл излезе през широката стъклена врата.

— Мога да ти помогна в приготвянето на храната.

— Не искаш ли да си избереш спалня?

— Обичам да помагам в кухнята. – „Най-вече на теб”, помисли си тя.

— Добре, ще изберем нещо бързо и лесно. Паста с мас­ло и билки. Имаме също… да, домати и моцарела. – Той извади сиренето от хладилника, подаде й домат от купата на плота. – Вече знаеш как да ги нарежеш, нали?

— Да, научих се да режа много добре.

— Първо ги нарязваш, после намираш голяма чиния или плато. – Той разпери ръце, за да й покаже размера.

Имаше силни ръце, но ги използваше деликатно. Аника си помисли, че деликатността е своего рода сила.

— И нареждаш сиренето върху домата – продължи той. – Поръсваш ги с този зехтин. – Постави една бутилка на плота.

— Поръсването е като дъжд, но съвсем лек.

— Точно така. После взимаш това. – Той отиде до пер­ваза на прозореца, където имаше няколко саксии, и отчупи едно клонче с листа. – Босилек.

— Помня го. Придава аромат.

— Да. Нарязваш го на ситно, поръсваш го върху всичко, смилаш малко черен пипер и си готова.

— И съм готова?

— Означава, че си го направила – обясни той.

— Ще съм готова за теб.

Доволна, тя сплете дългата си до кръста черна коса в плитка и я преметна на гърба. Залови се за работа, докато Сойер поставяше тенджера с вода на печката, след което й наля вино и отпи от бирата си.

Харесваха й спокойните мигове с него и се беше научи­ла да им се наслаждава. Щеше да има още битки – тя го знаеше, приемаше го. Щеше да има още болка. Приемаше и това. Но й бе даден дар. Краката, които й позволяваха да се движи на сушата, макар и не за дълго. Приятелите, кои­то бяха по-ценни от злато. Целта, която беше неин завет и дълг.

И най-вече Сойер, когото обичаше, преди той дори да знае за съществуването й.

— Мечтаеш ли си за разни неща, Сойер?

— Какво? – Разсеян, той я погледна, докато търсеше гевгир. – Да. Разбира се, кой не го прави?

— Мечтаеш ли си за това, което ще е, когато сме изпъл­нили дълга си, когато намерим и трите звезди? Когато са защитени от Нереза? Когато няма да има повече битки?

— Трудно е да видиш толкова далеч в бъдещето, при положение че сме още по средата. Но, да, мисля си за това.

— Какво искаш най-много, когато всичко свърши?

— Не знам. От толкова време е част от живота ми – тър­сенето, да не кажа битките.

Ала той спря и се замисли. Тя си каза, че вниманието, което обърна на думите й, също е сила.

— Може би и на шестима ни ще е достатъчно, след като сме изпълнили мисията си, да поседнем на някой топъл плаж, да погледнем нагоре и да ги видим. Да видим Трите звезди там, където им е мястото. И да знаем, че ние сме причината за това. Ето ти една голяма красива мечта.

— Не мечтаеш ли за богатство и дълъг живот? – Тя плъзна поглед към него. – Или за жена?

— Ако можех да потъркам някоя вълшебна лампа, бих бил идиот да не си пожелая всичко това. – Той помълча за миг, зарови пръсти в косата си. – Но приятелите, които са се били с мен, и един топъл плаж ще са ми достатъчни. Прибави бутилка изстудена бира и звучи идеално.

Тя понечи да заговори, но Дойл се върна през стъкле­ната врата.

Въпреки че бе висок и мускулест, той се движеше с лекота.

— Тук няма същото пространство за тренировки както в Гърция, но има лимонова горичка, която можем да из­ползваме, а и мястото е по-закътано, отколкото си мислех. Макар че Бран ще се погрижи да го обезопаси допълнител­но. Има и зеленчукова градина – по-малка е от онази във вилата. И саксии с билки и домати на терасата. Голяма маса за ядене с лозница над нея. Сенчесто е, но е възможно пчелите да се окажат проблем. Имаме си и басейн.

— О!

— Е, и той е по-малък от онзи в Корфу. В дъното на двора е, сигурно затова са засадили дървета по края му. Не са искали да се вижда. Имаш ли предпочитания за спалня?

— Не. Избери си, която искаш.

— Добре. Отивам да си прибера багажа.

Щом той излезе, дойде Райли.

— Направо ми четете мислите! – Тя приближи и прегър­на Аника през кръста. – Умирам от глад. Какво ще ядем?

— Сойер приготвя паста, а аз правя салатата от сирене и домати със зехтин и билки. Ще хапнем, пийнем и раз­пуснем.

— Съгласна!

— Твоят „приятел на приятел” е заредил кухнята – каза Сойер на Райли.

— Да, задължени сме му. Бира или вино? – За да си по­могне в избора, тя отпи по глътка от бутилката на Сойер и чашата на Аника. – Трудно ми е да реша. Но ще ядем пас­та, така че избирам вино. Бран и Саша са ме изпреварили и са заели голямата спалня – но пък те са двама, така е честно.

— С Дойл ще се настаним тук долу. Две стаи и баня с тоалетна. Устройва ни.

— Звучи добре. Аника, ти можеш да си избереш една от стаите горе. Саша и Бран ще използват другата за студио и работилница. Горе има и тераси. Няма да можем да сти­гаме до плажа оттук, но ще ползваме въжената железница.

— Какво е въжена железница? – попита Аника.

— Като влак, но във въздуха. Плащаш си и слизаш с нея в града или близо до плажа, или…

— Искам да се кача на нея! Може ли да се качим утре?

— Вероятно. До магазините в Анакапри е доста път пеша, а на връщане е стръмно. За да стигнеш до центъра на Капри пък, трябва да вземеш автобус или такси. Или сериозно да повървиш. В Анакапри няма коли. Ако ни потрябва, ще намеря някоя и ще паркираме в Капри, но засега ще използваме най-вече краката си или градския транспорт. Отивам да направя една бърза проверка на околността.

— Дойл вече я направи. – Сойер изсипа спагетите в тенджерата с кипнала вода.

Райли се поколеба, хвърли поглед към вратата. Накрая сви рамене.

— Тогава няма смисъл и аз да правя.

— Имаме си басейн – осведоми я Аника.

— Да, разбрах. Може да се топна в него преди лягане. На двора има маса, нали? Защо не хапнем навън?

— Аз съм „за”. Ще я подредя.

Райли си наля вино, вдигна чашата към Сойер.

— Чудесно. – Взе още една чаша, когато Саша влезе с Бран. – Виното ще върне цвета на лицето ти.

— С удоволствие бих пийнала. И хапнала. Сойер, Ани­ка, страхотни сте!

— Избирам италианската бира. – Бран отвори хладил­ника, взе си една. – Дойл?

— Нашиятбезсмъртенси прибира багажа. – Сойер раз­бърка пастата, във въздуха се вдигна пара. – Ще се настаним в двете спални долу.

— Значи, Аника има избор горе.

— Райли каза, че ви е нужна стая за рисуване и за маги­ите на Бран. Изберете си. На мен ми е все едно.

— Ако наистина не възразяваш, ще вземем стаята срещу нашата. Тя е по-малката от двете, но е достатъчно голяма за нуждите ни. А твоята ще гледа към морето. Ще се съ­буждаш и заспиваш с него.

Трогната, Аника пристъпи към Саша и я прегърна.

— Благодаря ти.

— Аз съм срещу теб – каза й Райли. – С гледка към ли­моновата горичка.

— И ни пазиш гърба – усмихна се Бран.

— Да. Ще се храним навън. Веднага щом намеря чинии.

Тя ги намери – пъстри като декоративните възглавници.

Двете със Саша излязоха да подредят масата, докато Ани­ка старателно добавяше билките към салатата.

— Така добре ли е? Правилно ли го направих?

Сойер хвърли поглед на салатата.

— Идеално. Още няколко минути и яденето е готово.

— Обаче ни трябват и свещи! И цветя! – Аника се втур­на да търси каквото смяташе, че е нужно за подредбата на масата.

Сойер опита пастата и изключи газта.

— Саша добре ли е?

— Явно е малко по-разтърсена от нас. Но почивката и храната ще й се отразят добре. – Бран вдигна поглед при появата на Дойл. – Направих основно заклинание за защи­та на къщата и двора, но искам да го допълня с предпазен слой, преди да си легнем. Рано или късно Нереза ще ни намери и ще е бясна.

— Нас ще намери – съгласи се Сойер, докато изцеждаше пастата. – Но едва ли ще намери Огнената звезда.

— Което значи, че ще се бори още по-настървено за следващата. – Дойл вдигна бирата си, пресуши я. – Какво бих направил на нейно място? Бих решил, че в първия рунд съм подценил врага си. Гордостта й ще я доведе до този извод. Ще ни нападне по-жестоко, по-кръвожадно.

— И вероятно по-хитро – добави Бран. – Досега дейст­ваше с ярост и насилие. Каквото и да ни струва това на нас, на нея й струваше по-скъпо. Ако е умна, ще избере стра­тегията пред силата. Трябва да сме готови.

— Трябва да хапнем. – Сойер изсипа пастата в една купа, заля я с маслото и билките, които бе приготвил. – И да поспим.

— Имаш право. Но и да празнуваме, макар и набързо, за това, че сме живи и здрави. И заедно.

— И готови да търсим следващата звезда.

Бран кимна към Дойл.

— Да пием за следващата. Все още не знаем дали става дума за Водната или Ледената. Ала съдбата ни изпрати тук, където несравнимата Райли отново ни подсигури покрив и храна. Предлагам да оставим изготвянето на стратегия за утре.

— И без това няма да е днес, защото пастата е готова. Ще вземеш ли тази табла? И виното. Аз ще пийна още една бира.

Сойер излезе в ухаещата на лимони нощ, в която тън­кият сърп на луната разливаше мека синя светлина над земята и морето.

Аника, вярна на себе си, беше измайсторила букет от салфетки и бе „изровила” свещи от къщата.

— Не можах да намеря… – Когато думата й убягна, тя изимитира палене на клечка кибрит.

— Кибрит – помогна й Сойер.

— Аз ще се погрижа. – Бран просто щракна с пръсти и свещите засияха.

Аника плесна с ръце и се засмя. После се втурна да прегърне Бран.

— Вече прегърнах Саша и Райли. Всички сме заедно на това ново място! – Тя се обърна и обви ръце около Дойл, успя да измъкне усмивка и от него. – Имаме добра храна и добри приятели!

Накрая се обърна към Сойер, прегърна го, достави си насладата да вдъхне аромата му.

— Нереза няма приятели и не може да има това, което имаме ние.

— Тя не иска да има това, което имаме ние.

Саша се олюля и стана. Очите й бяха тъмни и дълбоки, виждаха повече от морето и от тънкия сърп на луната.

— Тя не желае приятели, любов или привързаност. Из­тъкана е от лъжи, алчност и амбиция, всичките тъмни. Тя е мракът. Сега беснее и е познала болката. Но скоро ще започне да ни търси и да крои планове. И ще дойде. Изга­ря я жажда, жажда за кръв. Единствено нашата кръв може да я утоли. Тя ще дойде, колкото и да се обезопасяваме. Кристалната топка ще ни открие. И Нереза ще намери още някой, който да участва в преследването. Алчността засле­пява, алчността обединява. Богинята се обвързва с човек, човекът се обвързва с богиня. В сделка, подпечатана с кръв. На този остров, в тези води, в песните, във въздишките, ще има нови битки. Кръвта се лее, болката поразява. И идва предателството, скрито зад усмивки. На този остров, в тези води, в песните, във въздишките, звездата чака, синя и чиста, чака невинните и храбрите. Водната звезда не е направена от сълзи, но ще се проливат сълзи, преди да бъде намерена.

Саша отново се олюля, бяла като призрак. Бран я под­хвана, прегърна я.

— Дишай дълбоко,фейд*.

[*Пророчица (ирл.). – Б.пр.]

— Не му се противопоставих. Кълна се, че не се опитах да блокирам това. Просто… просто всичко ми дойде в по­вече.

— Преместването. Досега никога не съм пътувал с ясновидка, не съм правил нищо подобно – обади се Сойер.

— Разбъркан мозък?

Сойер хвърли кос поглед на Райли.

— Не точно, но може би видението просто имаше нуж­да да… да я настигне. Искаш ли да пийнеш вода? Ще ти донеса.

— Не, не, добре съм. По-добре. – Саша въздъхна. – На­истина съм по-добре. Чувствах се така, сякаш не мога да си върна равновесието. Сега мога. Така че, да, може би е от преместването. О, боже, денят си го биваше! Ще поседна.

— И ще хапнеш. – С бързи движения Аника напълни една чиния с паста, загреба от доматите и моцарелата. – Трябва да хапнеш.

— Ще го направя. Всички ще го направим. Дойде тол­кова бързо. Сякаш ме настигна изневиделица и се стовари отгоре ми. И голяма част от него е брутална. Емоцията във всичко това. Яростта й и нуждата да ни унищожи. Не само да наранява или убива. Иска да ни унищожи.

— Ти каза, че е намерила човек – напомни й Бран.

— Да, но не знам дали означава мъж. Тя обаче ще наме­ри някой, който ще обедини сили с нейните.

— След като сме се били с богиня? – Дойл натрупа хра­на в чинията си. – Не виждам как ще ни победи някакъв си смъртен.

— Казва човекът, който не може да умре – вметна Райли. Човешкият род е хитър, предпазлив и опасен. Ако Нере­за е сключила сделка с човек, то е защото той – или тя – му е полезен. Не се перчи толкова.

Сойер подаде купата на Аника.

— Е, сега знаем коя звезда търсим в Капри и околности­те му. Водната. Може да задраскаме това от списъка с неизвестни.

— Синя е и е красива. Неземно синя. Не знам дали мога да предам тоновете й с боя. Огнената звезда светеше и изгаряше. А тази… – Саша притвори очи за миг. – Тя сияе и изглежда така, сякаш… се дипли. Вода? Може би затова.

След като нави паста около вилицата си и я опита, Саша отново притвори очи.

— О, много е вкусно, Сойер! Точно както го обичам. Аз ще поема закуската.

— Не, аз. Ти ще си почиваш.

— Мога да помагам.

— И да виждаш в бъдещето. – Той посочи към Аника.

— Имам си услужлив и сръчен помощник-готвач.

— Аз я направих. – Аника внимателно си взе малко от салатата. – И е добра.

— Страхотна е – съгласи се Райли и си отсипа втора порция. – Утре започвам проучванията. Може би е прибър­зано да си мислим, че Водната звезда е във водата, но първата беше. Познавам някои от пещерите наоколо, във водата и на сушата. Ще издиря още.

— Ти спомена и суша, и море – изтъкна Бран. – Песни и въздишки.

— Както когато летяхме?

— Какво?

— Както докато летяхме – обърна се Аника към Сойер.

— Поне приличаше на моята представа за летене. Пътува­нето. Песните и въздишките, когато ти ни пренесе дотук.

— Какви песни и въздишки, Аника? – Тъмният поглед на Бран светкавично се насочи към нея.

— Не ги ли чухте?

— Не. – Той огледа масата. – Явно никой друг не ги е чул.

— Чух само торнадото. – Макар да наблюдаваше Аника, Райли продължи да се храни. – Преживяла съм няколко и пътуването със Сойер ми заприлича на тях. Но ти си чула песни и въздишки?

— Само за момент. Беше толкова красиво! – Тя притисна ръка към сърцето си, после я сви в шепа и я протегна нап­ред. – Изпълни сърцето ми. Имаше вятър, цветове и свет­лина. Беше много вълнуващо. После песни, музика с думи, но не ги чувах добре. И въздишки, ала не тъжни – или поне не само тъжни. Сладостни, но с някаква тъга. Тъга, приме­сена с радост. Как ви звучи?

— Уши на русалка? – предположи Райли. – Водната звезда, русалка. Интересно. – Тя хапна още от пастата, усмихна се. – Пак ще ни трябва лодка. Ще се заема с това.

По-късно, когато къщата бе притихнала, когато всички­те й приятели спяха, Аника излезе на терасата пред новата си стая. Морето я теглеше – тя бе част от него, създадена в него. Прииска й се да литне към водата, да поплува за малко в сърцето му.

Но морето трябваше да почака.

Тя имаше крака и ги ценеше, макар сега, когато бе раз­крила на останалите каква е – нямаше друг избор, – време­то й с тях бе преброено.

Затова си пожела, докато гледаше сърпа на луната, да владее сърцето на Сойер и да го кара да пее и въздиша, когато нея няма да я има. Пожела си той да почувства каквото чувстваше тя, пък макар и само за един ден.

Дългът беше на първо място и Аника нямаше да го пренебрегне. Но дълбоко в сърцето си можеше да се надя­ва, че ще изпълни дълга си, че ще осъществи завета.

И ще познае любовта, преди да се върне завинаги в морето.

На сутринта Аника се събуди рано. Избра една от хубави­те си рокли, която падаше богато около краката й – прек­расно напомняне, че ги има – и веднага пое към кухнята.

Искаше да приготви кафето. Беше се научила как във вилата в Корфу и й харесваше да прави като хората от сушата. Но в тази нова къща машината бе различна и щеше да й е нужно известно време, за да се научи да работи с нея.

Обичаше да научава как действат нещата.

Днес искаше истински цветя за масата, затова излезе навън и се запъти към градината. И видя басейна. Бледосинята вода под първите меки лъчи на слънцето.

Морето е твърде далеч за сутрешно плуване, помисли си, но басейнът?… Той е тук. Дървета ограждаха двора и образуваха плътна зелена стена. Аника не разбираше защо човеците се смущават от телата си. Те бяха естествени като косата и очите, ръцете и краката и бе излишно да се крият.

Освен това тя копнееше за водата и не виждаше защо трябва да се връща в стаята си за банския. Затова просто си свали роклята, метна я на един стол и се гмурна в ба­сейна.

Водата я обгърна – нежно като майка, сладко като лю­бовник. Тя се плъзна по дъното, морскозелените й очи искряха от удоволствие. Очарована, преплува дължината на басейна, върна се, отгласна се от дъното и изправи кра­ката си във въздуха под слънцето.

После отново разцепи водата, този път с опашка.

Сойер, с чаша кафе в ръка, замръзна на място край ба­сейна.

Беше излязъл да види какво става, кой е заредил кафе машината. Разбра, че е Аника, в мига, когато краката й се появиха над водата – дълги, златисти и съвършени.

После около тях се появиха цветове, проблясващи като скъпоценни камъни – камъни, които се превърнаха в ис­кряща течност, преди да се преобразят в опашка на ру­салка.

Сойер остана без дъх. Да знае, че тя е русалка, и да я види как се преобразява, бяха две различни неща. Затова просто остана без дъх. Преди да успее да се окопити, тя изплува над водата, дългата й черна коса се стелеше около нея, ръцете й бяха разперени, опашката проблясваше, ли­цето й бе свежо и красиво.

Изви се като дъга във въздуха – господи, не носеше нищо, освен опашката! – и се плъзна обратно във водата.

Тялото му реагира и той се упрекна, макар че беше мъж, а кой мъж не би се възбудил при вида на великолепна гола русалка? Помъчи се да мисли за нея като за своя сестра, но не стигна доникъде. Постигна по-голям успех, когато твър­до я определи като съотборник.

Тя непременно трябваше да спре да размахва тази не­вероятна опашка в басейна. Наоколо имаше съседи.

Аника отново излезе над водата с весел смях, преметна се във въздуха и заплува по гръб. Той си нареди да не гле­да гърдите й – уви, беше твърде късно, – но успя да пре­мести поглед към лицето й. Тя бе притворила очи, а на лицето й имаше кротка усмивка, докато се носеше по во­дата само с едно перване на опашката.

— Аника!

Очите й се отвориха, тя му се усмихна.

— Добро утро, Сойер. Искаш ли да поплуваш с мен?

„О, да, господи, да! Не… не мога, не бива, няма!”

— Ъъъ… не точно сега. А и ти не бива да си тук с… нали знаеш, опашката. Без краката. И гола. Някой може да те види.

— Още е рано. А и нали има дървета.

— И прозорци над дърветата, от които някой може да погледне точно сега.

— О! – С лека въздишка тя свали опашката във водата и миг по-късно той зърна краката й, които ритаха леко. – Съжалявам, но беше толкова приятно, че не се усетих.

— Няма проблем, просто недей да… Не, не излизай от водата!

Той наистина изпита паника, когато тя се плъзна към плиткия край и се изправи във водата. Това нейно тяло – гъвкаво, съвършено и… мокро! Водата проблясваше по кожата й като диаманти върху златист пясък.

Направо го убиваше!

— Аз… ще отида да донеса хавлия. Недей да излизаш без… Просто изчакай.

Той забърза към къщата. Кафето нямаше да помогне много на гърлото му, което бе пресъхнало като кладенец при вида на косата й, полепнала по великолепните й гърди!

Сойер се опита да брои през три от хиляда назад и пак му трябваше минута да дойде на себе си – съвсем човешко, – преди да грабне една голяма хавлия от килера до кухня­та.

Когато се върна при басейна, тя стоеше послушно там, където я бе оставил.

— Ти трябва да… – Той завъртя пръст във въздуха. – Обърни се. После роклята.

Не беше видял друго, освен роклята, което означаваше, че тя няма да носи нищо под нея. И за това не беше много умно да мисли.

Впери поглед в лимоновите дървета, докато държеше хавлията над водата.

— Защо жените винаги закриват горната част на тялото си, а мъжете – не?

— Защото ние нямаме… а вие имате.

— Гърди – каза тя, докато пристъпваше вън от басейна, увила хавлията около себе си. – Понякога девойките носят миди върху гърдите си. Но само защото е модерно.

Той се престраши и я погледна, изпита облекчение, че е покрила всичко.

— И при русалките ли има мода?

— Да. Освен това обичаме украшенията. Направих ка­фе.

— Да, добре. Благодаря. – Той го взе от масата, отпи. Тя го бе приготвила силно като за шампиони, но му беше все едно. – Ако смяташ да плуваш, наистина трябва да носиш бански и да си с крака.

— Извинявай ме.

— Не. Не се извинявай. – Той отново се престраши да я погледне. Сега носеше рокля, а дългата й коса бе влажна и лъскава като кожата на тюлен. – Опашката ти е неверо­ятна. Толкова е красива. Сигурно ти е странно да плуваш без нея.

— Харесвам краката.

— Да, и те са страхотни. Щом намерим лодка, ще можем да влизаме по-навътре и ти ще можеш да плуваш с опашка, когато поискаш. Но в басейна, посред бял ден – по-добре недей.

— За момент си помислих, че е просто едно утро, с ба­сейн, огрян от слънцето, и ухаещи дървета.

— И това ще се случи.

Тя го погледна право в очите.

— Вярваш ли?

— Да. Вярвам.

— Тогава няма да съм тъжна. Ще ти помогна да пригот­виш закуската и ще сложа масата. Какво ще сготвиш?

— С провизиите, които имаме в момента? Доста неща. Ти какво искаш?

— Може ли да избера?

— Разбира се.

— Може ли да направиш… не точно палачинки, защото ти… – Тя направи въртеливо движение с ръка. – И да сло­жиш нещо вкусно вътре?

— Малки палачинки.

— Да! Можеш ли да ги правиш?

— Имаш ги.

Беше й приятно да работи в кухнята. Толкова много аромати, цветове и вкусове. Сойер каза, че ще приготвят и бекон с яйца, а палачинките ще са с праскови отвътре и мед отвън, за да са сладки.

Тя му помогна да приготви сместа и той й показа как да пържи палачинките, остави я да опита сама. Докато го правеше, влезе Саша.

— Точно навреме. Всички вече станаха. Господи, тук ухае прекрасно!

— Приготвям палачинки.

— Много обичам! – Саша приближи, прегърна Аника през кръста, известно време я наблюдава. – Браво на теб!

Пресегна се за чаша кафе.

— Да сложа ли масата?

— Масата! Забравих да набера цветя. Трябват ни чинии и чаши, и салфетки, и…

— Нека аз да се погрижа за чиниите – предложи Саша.

Прехапала долната си устна, Аника кимна, докато вни­мателно изсипваше палачинката в една чиния.

— Добре ли го правя?

— Идеално – увери я Сойер.

— Сега трябва да набера цветя.

Тя хукна навън, а Саша се облегна на плота.

— Прекрасната подредба на маса на Аника.

— Би ли се опитала да й обясниш, че не бива да плува гола, поне не денем?

— Така ли прави?

— Ако не броим опашката.

— Божичко!

— Не е кой знае какво, просто се бе увлякла. Мисля, че разбра какво й казвам, но може би – е, нали знаеш – е по-добре да го чуе от жена. На Корфу всяка сутрин можеше да слиза на морския бряг, плуваше под водата, навътре в морето, за да изпълни този… ритуал. Но тук…

— Ще й обясня така, че да ме разбере. Ти имаш ли нуж­да от помощ?

— Не, справям се.

— Кафе, кафе, кафе – промърмори Райли, докато влиза­ше със сънлива походка. Наля си чаша, вдиша аромата, отпи глътка. – Боже! – възкликна. – Това се казва кафе!

— Направо може да ти поникне козина – засмя се Сойер.

— О, забравих, че на теб ти е нужна и луна.

— Много смешно! – Тя взе палачинката на Аника, на­пъха я в устата си и промърмори „добра е”, докато дъвче­ше.

— Дай ми петнайсет минути и ще видиш на какво още съм способна.

Саша занесе чиниите навън, върна се за чашите и полу­чи целувка от Бран. Когато отново излезе, Аника вече се бе заловила за работа.

Наредила беше чиниите в полукръг около куличка от празни саксии. От най-горната излизаха салфетки в ярки цветове, нагънати като хармоника и имитиращи водопад. В основата на цветовете и листата няколко красиви камъ­ка образуваха езерце.

— Това е водопад-дъга – предположи Саша.

— Да! А водата напоява малката градинка. Всъщност водата „цъфти”, така че можеш да плуваш в цветята.

— Красива мисъл.

— Мястото е красиво. Тук не може да достигне мрак. Добре е да има място, където не може да достигне мрак.

Тя погледна към гривните, обгърнали китките й – маги­ята, която Бран бе създал за нея. – Място, където никой не трябва да се бие.

— Ние ще изтласкаме мрака на далеч, Ани. Дори да ус­пеем да направим само това, пак ще е от значение.

— Да, важно е. Приятелите са важни. Ние, приятелите, можем да си направим една хубава закуска в първия ден от търсенето на Водната звезда.

С водопад-дъга.

По време на закуската говореха за практични неща. За Капри и морето. Разпределяха си домакинските задълже­ния.

— Тук не сме изолирани от останалите – отбеляза Бран.

— Нужна ни е някаква история за прикритие. Приятели на почивка?

— Да кажем, работна почивка за мен. – Райли загреба от яйцата. – Винаги е по-добре да се придържаш към истина­та. Аз съм археолог, правя дисертация, проучвания. Така че въпросите, които е възможно да задавам, ще имат обяс­нение. Италианският ми е по-добър от гръцкия и ще можем да се разбираме. Някой друг говори ли го?

—Ioparloitalianomoltobene.* –Дойл захапа една па­лачинка.

[* Говоря италиански много добре (ит.). – Б.пр.]

Веждите на Райли се повдигнаха.

— Виж ти!

—Si.Имах предостатъчно време да уча езици.

— Това ще ни е от полза, ако ни потрябва още един преводач. Ще звънна тук-там да задвижа нещата. Ще са ни нужни лодка и екипи за гмуркане.

— Ти ще сключиш сделката – предложи Сойер. – Бива те.

— Една от силните ми страни.

— Няма да е зле да имаме подръка кола или ван – каза Бран. – Ако се наложи да отидем по-навътре в сушата.

— Ще видя какво мога да направя.

— По-добре да държа мотоциклета си вътре и да го вадя само при нужда. Ще направя тренировъчна площадка в горичката. Дърветата са добро прикритие – започна да размишлява на глас Дойл. – Наоколо има доста хълмове за изкачване.

— Обичам да се разхождам. – Аника изяде последната хапка от залятата с мед праскова. – Може ли да се разходим до плажа?

— По-късно – отвърна Бран. – Имам да свърша някои неща, ако Сойер помогне на Дойл да организира трениро­въчната площадка.

— Разбира се.

— Аника, ще ми помогнеш ли, докато Саша и Райли почистват тук? Трябва да попълним запасите си от лекарс­тва. Ти ще се заемеш с обажданията – обърна се Бран към Райли, – твоите „магии”.

— Трябва да прегледаме картата на района – напомни Дойл. – И да си изработим стратегия.

— Съгласен. Ще изготвиш ли графика на домашните задължения, Саша?

— Веднага щом почистим кухнята.

— Добре, съотборници… – Райли плесна с ръце. – …да се залавяме за работа.

Аника обичаше да работи с Бран не само заради търпе­нието му, а и заради очарованието на магиите му. Тя ня­маше опит като магьосница, но по време на престоя им в Корфу той й бе показал как да стрива листа и венчелистчета, как да отмерва дозите.

Бран беше добър и в правенето на оръжия – като отва­рите от светлина и сила, които бяха разгромили Нереза и зверовете й на Корфу. Можеше да призове светкавиците и ги използваше така ловко, както други използваха пистолет, лък или меч. Тя беше видяла на какво е способен и вярва­ше, че неговата мощ е по-голяма от тази на всеки магьос­ник, когото познаваше. Дори по-голяма от тази на морска­та вещица.

Но той отделяше доста време и за начините на лечение. Макар да знаеше, че на някои им прилошава при вида на рани и кръв, Аника не се боеше. И изпита гордост, когато Бран й каза, че има талант да лекува.

Тя нямаше желание да е воин, макар да приемаше вой­ната. Нейните оръжия бяха бързината и гъвкавостта – във водата и извън нея. И гривните, които изстрелваха сила или я блокираха.

Когато Саша се присъедини към тях, Аника си измисли извинение, за да ги остави сами. Защото се обичаха, а вре­мето между влюбени е ценно. Разходи се из къщата, запоз­на се с покоите й – стаите, поправи се.

Следвайки гласа на Райли, пристъпи в една обляна в светлина стая, в която Райли крачеше и говореше мно­го бързо по телефона на смесица от английски и италиан­ски.

—Checazzo*¹,Фабио! На товапредложениели му ви­каш? Две седмици минимум, най-вероятно от четири до шест.Stronzate!*²Не се опитвай да ме разориш! Дори от непознат ще получа по-добра оферта! Точно това ще нап­равя. О, и ще посетя майка ти, докато съм тук. Чака ни приятен разговор, защото имам много пресни спомени от вечерта в Неапол. И на теб,amico*³.

Тя замълча, докато отсреща не спираха да говорят. Ус­мивката й стана остра и доволна.

[*¹По дяволите (ит.). – Б.пр.]

[*²Копеле! (ит.). – Б.пр.]

[*³Приятелю (ит.). – Б.пр.]

—Quanto?*По-добре е, малко по-добре, но… Наистина ще ми е приятно да си поговоря с майка ти. О, толкова за две седмици? Е, това вече е приказка! Така става, ще за­държиш депозита и в двата случая. Какво казваш?

[* Колко? (ит.). – Б.пр.]

Райли отметна глава назад и се засмя.

— Скъпи,ще ти седа те стисна за топките. Четири сед­мици минимум и имаме сделка. Утре ще я вземем. И гледай да е в добро състояние, Фабио, иначе… не си забравил как ти спасих задника в Неапол, нали? Не ме карай да съжаля­вам.Ciao.

Тя затвори телефона с едно докосване и отиде при Ани­ка.

— Дай пет!

Когато Аника я изгледа недоумяващо, Райли отново се засмя.

— Не, не, това означава да допрем длани. Сключих страхотна сделка. Имаме лодка и свалих значително цената. – Тя изпъна рамене. – Наистина стиснах копелето за топките.

— Какви топки?

Райли посочи чатала й.

— Такива.

— О, ясно. Знам за тях. Но как си му стиснала топките, когато… О, това е израз.

— Започваш да схващаш. Оборудването за гмуркане го уредих лесно. За него отговаря братовчедката на Фабио, Ана Мария, договорих много ниска цена. Щях да сваля още и тази на Фабио, ако не се беше опитал да ми стисне топките пръв. Както и да е. – Тя пъхна телефона в джоба си и потри длани. – Справих се. Освен това сестрата на гаджето на една приятелка ни дава вана си срещу бен­зин и бира, ако имаме нужда от превоз. Е, къде са остана­лите?

— Саша и Бран са горе и правят магии. Мисля, че Сойер и Дойл още подготвят тренировъчната площадка в горич­ката.

— Хубаво. Ти трябва да облечеш панталон.

— Панталон?

— Да, от онези, които са дотук. – Райли потупа с длан мястото над коляното си. – С многото джобове. И потник, който можеш да напъхаш в него. Искам да поработя върху някои от движенията си, а ти си най-добрата. Ще упраж­няваме и ръкопашен бой. Но няма как да се премяташ в тази рокля, особено без бельо под нея.

— Предпочитам рокля.

— Да, но когато правиш кълбо напред или се премяташ, всичко ти се вижда.

— Всичко ми се вижда?

— Женските части, Ани. Които, за добро или за лошо, смятаме за интимни. По-нататък ще ти намерим клин – като тези за каране на велосипед. Ще го носиш под роклята.

— Клин.

— Ще се погрижим за това. Но сега отивай да се преоб­лечеш. Ще видя дали Бран може да остави Саша. Тя също трябва да тренира.

— Вече се справя по-добре.

— Да, така е – съгласи се Райли, докато изкачваха стъл­бите. – Ти си добър треньор.

— Благодаря. Обичам да помагам.

Доволна, въпреки новината, че трябва да носи клин, Аника отиде в стаята си да се преоблече и прибра косата си в дълга, тежка плитка.

Остави прозореца си отворен и макар че щеше да изле­зе, за миг се подаде навън, наслади се на въздуха, арома­тите, гледката към морето.

На тесния път долу видя хора с туристически обувки и клинове, които изкачваха стръмния хълм. Може би бяха клинове за велосипед, но тя знаеше какво е колело, а те нямаха такова.

Видя храсти и дървета, обсипани с цвят, а в далечината – хора на ивицата плаж и лодки, движещи се в синята вода.

Обичаше да плува под лодките, да гледа към сенките им и да се опитва да познае къде отиват.

Но днес видя жена, която вървеше бавно нагоре по стръмния път и буташе бебе със закръглени бузки в… хо­дилка, носилка… Детска количка! Детска количка. От двете й страни бяха окачени тежки найлонови торби, дру­га чанта изпълваше докрай малката кошница.

Жената пееше, а бебето се смееше и пляскаше с пухка­вите си ръчички.

На Аника й се прииска да може да рисува като Саша. Щеше да нарисува жената и засмяното бебе, дългия стръ­мен път, виещ се пред тях.

Жената вдигна очи, улови погледа й. Аника й помаха.

—Buongiorno! * –извика жената.

[* Добър ден! (ит.). – Б.пр.]

Аника знаеше думи от много езици, защото обичаше да слуша и да се учи.

—Buongiorno–извика в отговор. Затруднена да състави изречение, тя смеси езиците. – Ти и твоятаbambina*¹стеbella*². –Тя протегна ръце. –Bella.

[* Момиченце (ит.). – Б.пр.]

[* Хубава (ит.). – Б.пр.]

Жената се засмя, наклони глава на една страна.

—Grazie,signorita.Grazjemille.*

[*Благодаря, госпожице. Благодаря много (ит.). – Б.пр.]

И като запя отново, продължи да се изкачва по стръмния път с бебето.

Заредена положително от срещата, Аника заслиза с танцова стъпка по стълбите, за да тренира за битки.

Видя Саша и Райли на ивицата морава между басейна и лимоновата горичка. Красиви растения и храсти добавя­ха цвят по края й, а високите стройни дървета образуваха зелена стена.

Нямаше много място, така че трябваше да тренират по-компактно.

И все пак тя се любуваше на начина, по който Райли упражняваше ръкопашния бой със Саша. Удар, завъртане, ритник. Като танц.

След кратък спринт Аника изпълни двойно кълбо нап­ред, приземи се меко и изимитира нанасяне на крошета върху двете си приятелки.

— Фукла! – промърмори Саша.

— Няма много трева, но е красиво. Започни да упраж­няваш претъркулването, Саша. – Аника завъртя ръце, за да й покаже. – После и отскока.

— Двойно претъркулване – реши Райли. – Приближаваш, страничен ритник, удар отляво.

— Сериозно ли говориш?

— Трябва да започнеш да комбинираш премятането и претъркулването с останалото. Дяволски добра си с арба­лета, миличка, но всички знаем, че боят от разстояние ти куца. Гъвкавост, подвижност, сила. Нали така, Ани?

— Точно така.

— Нека първо тя да го направи. – Саша посочи с пръст Райли.

— Искаш аз да го направя първа? Чудесно.

Райли плесна с ръце, разкърши рамене, приклекна ня­колко пъти. После скочи напред, приземи се на ръцете си, претърколи се още веднъж, изправи се на крака, ритна с единия вдясно, едната й ръка, свита в юмрук, замахна на­ляво.

Аника я аплодира.

— Не я окуражавай – промърмори Саша.

— И ти можеш да го направиш, Саша. Помни! Стягаш мускулите. – Аника потупа корема на Саша. – Тук трябва да има сила, също и в краката ти.

— Добре. – Саша разкърши ръце и издиша. – Добре. Стягам корема, подскок, претъркулване, ритник. О, госпо­ди!

Тя се засили и скочи във въздуха за кълбото напред.

Аника кимна, после примигна, защото, макар скокът да бе добър, претъркулването се измести от центъра, а второ­то – още повече. В резултат на това, вместо на краката си, Саша се приземи по очи.

— По дяволите!

— Десетка за приземяване по очи – пошегува се Райли.

Саша се претърколи, изгледа я кръвнишки.

— Кълбото ти напред беше добро. – Аника се наведе, потърка раменете на Саша. – Само малко се наклони вляво при претъркулването. Нямаш център, затова не можеш да запазиш равновесие. Ще ти покажа по-бавно от Райли.

Тя не си направи труда да се засили, просто се превъртя плавно във въздуха.

— Внимавай с центъра – каза, докато свиваше тяло и се претъркулваше. – Коленете трябва да са готови да поемат тежестта на тялото. – С лекота се приземи на краката си, изстреля единия навън, едната ръка. Задържа се в тази поза като статуя.

— Не може ли просто да замервам лошите с камъни?

— Понякога. – Аника се усмихна. – Спокойно, ще се справиш. Аз ще ти помогна. Внимавай с центъра – повто­ри тя. – Хайде, опитай!

Този път Аника се премести заедно с нея и лекичко я побутна при претъркулването.

— Стегни мускулите! Стегнати! Стягаш и се оттласкваш!

Саша се приземи – нестабилно, но се приземи. Възста­нови равновесието си, изпълни ритника и удара отляво.

— Добре! Много добре! – Аника отново изръкопляска.

— Пак се наклоних наляво. Усетих го.

— Но не толкова, колкото преди.

— Справи се – увери я Райли. – Сега го повтори.

— Добре! Добре! Но този път не ми помагай. Ако ще пак да падна по очи. Ще го направя това проклето кълбо напред!

— Така те искам! – Райли я потупа по рамото.

Тя се преметна, отново се олюля, едва не загуби равно­весие, но не падна по очи.

— Заедно – реши Аника. – И трите.

— О, господи, добре!

— Със стегнати мускули! Като юмрук в стомаха.

Райли кимна.

— На три. Едно, две, три!

Сойер спря в края на лимоновата горичка.

—Яда ги видим.

Заедно с Дойл се загледа в трите жени, които скачаха, премятаха се, приземяваха се на краката си.

— Брюнетката има бързина и техника – отбеляза Дойл.

Блондинката схваща бързо и става все по-добра. Но мор­ското момиче? Все едно се разхожда по плажа.

— Човек би решил, че ще й трябва време да се пренастрои – от водата на сушата. Но и на двете места тя е гъв­кава като тръстика.

— Страхотни крака.

Дойл отново тръгна, докато трите жени обсъждаха нещо, а Аника жестикулираше. Но спря, когато Райли кимна в знак на съгласие и преплете ръце като столче.

Аника се затича към нея, скочи с единия крак в столче­то и докато Райли я оттласкваше, направи съвършено кълбо назад и се приземи безупречно – ниско, единият крак свит в коляното, другият изнесен напред, с една ръка об­легната на земята.

— Това „плаче” за видео! – възкликна Сойер.

В този момент Аника ги забеляза и изтича при тях.

— Елате да тренирате с нас!

— И цял живот да се упражнявам, пак няма да те стигна!

— Аз мога да те науча.

— Обзалагам се, че можеш – усмихна се Дойл, – но ние трябва да обиколим наоколо, да видим къде сме, позиция­та ни, слабите ни места.

— Съгласна. – Райли кимна и погледна към необятното синьо небе. – Ето едно голямо слабо място.

— Ще вземем мерки.

— Бран работи по въпроса, но малко почивка ще му се отрази добре. Ще му кажа, че тръгваме. След десет мину­ти? – попита Саша.

— Става. – Сойер се усмихна на Аника. – Ще ти трябват обувки.

Потеглиха с леки раници по тесния стръмен път. Денят вече бе топъл, слънцето огряваше морето, плажа и къщите в нежнорозово, бяло и тъмнокафяво, плъзнали по дългия склон.

Докато вървяха, Сойер чертаеше в главата си карта. Биваше го в това – беше се научил от дядо си. Компасът – дар, сила, завет – изискваше познания за място и време. Ръката, която го държеше, се нуждаеше от нещо повече от късмет и магия.

Подминаха маслинови и лимонови горички и той ги прибави към пътеводителя в главата си, заедно с градини­те, къщите със спуснати кепенци или тези с отворени прозорци, за да се проветряват.

От високото си място Райли посочи към континентална Италия.

— Някога Капри е бил част от сушата, населен е през неолита. Колонизиран от телебоите, после от гърците от Куме*. Римляните го завземат през 328 година пр.н.е. Но процъфтява по времето на император Август. Храмо­ве, градини, вили, акведукти. Тиберий, който идва след него, продължава да строи. Останките от вилата му се намират на Монте Тиберио. Вървим в тази посока, но още сме далеч.

[* Първата гръцка колония в континентална Италия. – Б.пр.]

— Била ли си там?

— Да, преди време. Идвах с родителите си. Вила Йовис. Страхотно място, дори сега – струва си да я изследва човек.

— На една богиня може да й хареса да разположи щаба си във вилата на римски император – отбеляза Бран.

— Хммм! – Райли се замисли върху думите му, докато продължаваха стръмното изкачване. – Запазили са извест­но великолепие, но не могат да се нарекат уединени. Постоянно има хора – едни се изкачват, като нас, други сли­зат. Това е основен маршрут. И една от атракциите на острова.

— Островът е пълен с пещери – допълни Дойл.

— Така е. – Райли му хвърли любопитен поглед. – Бил ли си тук преди?

— Да. По-отдавна от теб. Участвах във войната. Англи­чаните и французите се биха за Капри.

— През 1806 г. френската окупация е заменена от ан­глийска. През 1807 г. французите си връщат острова. Ти на коя страна беше?

— И на двете. – Дойл сви рамене. – Намирах си занима­ния… След двеста години изглежда доста променен. Пъти­щата, къщите, въжената железница. Но земята се променя по-бавно. Познавам някои пещери, гротите*.

[* Недълбоки пещери с широк вход. – Б.пр.]

— Грота Азура, Лазурната пещера – засия Аника. – Тол­кова е красива! И аз съм я посещавала със семейството си, къпали сме се във водата и светлината.

— Тя е идеалното място за Водната звезда – изрече за­мислено Сойер. – И сигурно точно затова няма да е там.

— Светлината й пламти в синьо само когато я вдигнеш. Сега тя чака, студена и тиха.

Всички спряха, обърнаха се към Саша. Бран я хвана за лакътя.

— Какво друго виждаш?

— Нея. Виждам нея, през дима и счупените огледала. Нереза, майката на лъжите. Тя ще изгради двореца си в мрака и от мрака, а после ще изкове ново оръжие срещу нас. Обещания за власт, попаднали върху жадна почва. Тя я напоява с кръв.

Саша потърси ръката на Бран.

— Как се справих?

— Много добре. Имаш ли главоболие?

— Не. Не, добре съм. Позволих на видението да дойде. Не мога да го извикам, но мога да му позволя да дойде.

— Пребледняла си. – Аника зарови в раницата си и из­вади бутилка. – Водата помага.

— Така е.

— Също и храната, а приближаваме такава. Подушвам пица – каза Райли.

— Вълчи нос – засмя се Сойер.

— Точно така. Гласувам да обядваме.

Носът на Райли се оказа безпогрешен. След по-малко от 400 метра седяха в двора на малка крайпътна тратория*.

[* Вид ресторант с непринудена атмосфера, в който напитките се сервират в гарафи. – Б.пр.]

— Носиш ли си скицника? – обърна се Сойер към Саша.

— Никога не излизам без него.

— Може ли да го заема за малко? Искам да нарисувам нещо, докато не съм го забравил.

Заинтригувана, Саша извади скицника си и калъф с моливи.

— Не си ни казвал, че рисуваш.

— Не като теб.

Докато всички гласуваха за пица, докато им сервираха бирата и виното, той скицира картата по памет. Извивката на сушата, вдаденото море и брега с възвишенията. Доба­ви пътя, по който бяха вървели, разположението на къщи­те, горичките, ливадите.

Райли се наведе напред, за да я разгледа.

— Дяволски добра е, каубой!

— Трябва да знаем къде сме. Което е тук – по-точно къщата е тук. Ние дойдохме по този път и сега сме тук.

Той нарисува циферблата на компас в долната част на страницата.

— Къде ще се озовем, ако слезем по-надолу?

— На пиацетата, или както я знаят местните –chiazza.Площадчето – малко, както подсказва и името – е социал­ният и туристически център на Капри. Кафенетата, баро­вете, тесните улички, които тръгват оттам, магазините.

— Магазини? – Аника прекъсна обяснението на Райли.

— Значи, можем да пазаруваме?

— Е, сигурно ще се наложи. Провизии, муниции. Ти ще си получиш дрънкулките – увери я Райли. – Това тук е Марина Гранде, голямото пристанище.

— Записах го. – Сойер надраска името на картата.

— Утре сутринта ще вземем лодката – пак е надуваема – и оборудването за гмуркане. Уредила съм и ван, но не ви препоръчвам да шофирате тук – било то кола или мотоцик­лет, – освен ако не се налага. Градският транспорт е добър, а имаме и Сойер, ако искаме да стигнем бързо. Въжената железница се движи от град Капри до пристанището, в случай че ни потрябва. Вероятно автобусите ще са най-подходящият превоз от къщата до кея.

— И как точно ще пренесем оръжията си с автобус? – попита Дойл.

— Ще измисля нещо – успокои го Бран.

В този момент пристигна пицата, от която се вдигаше пара, и прекрати очертаващия се спор. Но знаейки, че такъв предстои, Сойер опипа почвата.

— Можем да ги пренесем пеша. Градски транспорт само когато иакосе наложи, иначе кракомобил.

— Разумен компромис – съгласи се Бран. – Ще видим дали ще се получи. Ще направя допълнителна защита на оръжията и можем да превърнем отиването до пристани­щето в част от утринната ни калистеника.

— Обичам калистениката! – зарадва се Аника. – Обичам пица, а това вино е много хубаво. Мога да ходя до магази­ните пеша. – Тя погледна развеселено към Сойер. – А ти можеш да дойдеш с мен.

— Ъъъ…

— Ще се върнем пеша, за да смелим обяда – предложи Дойл, – после ще се упражняваме един час с оръжията. Край пристанището сигурно гъмжи от магазини, красави­це. Ще имаш възможност да напазаруваш.

— Харесвам оръжията си. – Тя огледа гривните на ръ­цете си, усмихна се на Бран и Саша. – Красиви са. Хубаво е да прекарваме деня заедно. В упражнения, да, трениров­ки и планиране, но и в разходки на слънцето, с всички тези цветя и дървета. И да ядем пица. Просто да…

— Просто да се наслаждаваме на живота? – довърши Бран и в ръката му се появи цвете с формата на звезда.

Аника се засмя и втъкна цветето зад ухото си.

— Да. Просто да сме заедно. Тук, където ни каза да дой­дем Саша. Където ни доведе Сойер. Където… – Тя постави ръка на сърцето си. – …знам, че трябва да сме.

— Бидейки седма дъщеря на седмата дъщеря? – поше­гува се Райли.

— Е, добре де. Но аз знам. И чувствам, чувствам много силно, че ще намерим Водната звезда, че каквото и оръжие да използват срещу нас, няма да успеят. Мракът не може да победи, така че остава да спечели светлината.

— Ти си светлината, Ани – обърна се Сойер към нея и сърцето й се изпълни с радост.

— И една от вас. Хубаво е да съм една от вас. Може ли още пица?

Сойер взе голямо парче и го сложи в чинията й.

— Колкото искаш.

Върнаха се пеша за обучението с оръжията. На Аника й харесваше да използва вълшебните си гривни, а още повече – да се упражнява с тях в лимоновата горичка. Ле­тящите топки, които Бран създаде за нея, се плъзгаха и подскачаха, опитваха се да се скрият зад дърветата и за да ги отклони, тя трябваше да е бърза и съобразителна.

И да внимава да не ги унищожи, защото той трябваше да спре своята тренировка, за да й направи нови.

Не й пречеше, че не е сама в горичката – която ухаеше прекрасно! – докато другите се упражняваха с лък. Но когато дойде време за огнестрелните оръжия, не можеше да се преструва, че не чува ужасните звуци.

Бран каза, че ги е блокирал и няма да се чуват извън горичката, но вътре жестоките звуци трещяха и отекваха. Затова тя се измъкна оттам.

Щеше да се упражнява още, сама, но искаше да е далеч от тези гърмежи, от противната миризма на оръжията.

Останалите петима се бяха съгласили тя да не използва огнестрелни оръжия и щеше да им се реваншира, като е полезна по друг начин.

Кучето и пилетата, които имаха в Гърция, й липсваха – заради компанията и грижите. Но макар градината тук да не беше толкова голяма, тя също се нуждаеше от пле­вене. Къщата също се нуждаеше от ред.

Сойер й беше показал как да приготвя слънчев чай и тя огледа кухнята за необходимото. Напомни си, че се учи бързо и сама може да изпълни тази дребна задача. Беше тук да се учи, не само да се бие и да участва в търсенето на звездите.

Беше тук да помага. Знаеше, че водата в чайника трябва да заври, а това отнема време. Докато чакаше, събра мръс­ните дрехи. По някои от тях имаше кръв и спечена кал от последната битка в Корфу. Тя щеше да се погрижи отново да са чисти.

Това също отнемаше време, тъй като машината, която переше дрехите, не беше съвсем като онази в Гърция. Аника направи каквото смяташе, че е правилно, сложи големия стъклен буркан в горещата вода. Забрави думата, която из­ползваше Сойер, и се ядоса. Тази стъпка беше необходима, за да не влязат лоши неща в чая или в буркана.

Тъй като Бран й бе показал някои билки, излезе навън и отряза малко, както бе виждала да прави Саша.

Почисти ги, сложи ги в големия стъклен буркан. Доба­ви водата, постави капака и отнесе буркана на слънце.

Сега беше ред на слънцето да свърши своята работа.

А тя можеше да оплеви градината и да откъсне узрели­те зеленчуци, както я бяха научили.

Толкова щеше да е приятно, помисли си, да живее по този начин, без тренировки и битки. Да се грижи за къща с градина, да прави чай на слънцето. Да намери куче, кое­то обича да играе. Къща край морето, така че водата вина­ги да е наблизо. Място, на което би могла да живее с приятелите си, където би могла да споделя леглото на Сойер.

О, колко искаше да разбере какво е да спи с него!

Разрешено й е да мечтае, каза си. Това не вреди никому. Да мечтае за къща край морето, където да живее с един­ствената си истинска любов и своите приятели, когато вече всички светове са защитени от мрака.

Знаеше, че повечето от мечтите й никога няма да се осъществят. Оставаха й само три пълни луни, след което вече нямаше да притежава крака и морето отново щеше да е единственият й дом.

Но можеше да си мечтае и да направи всичко по силите си да се пребори с мрака.

Изправи се, когато Саша прекоси моравата, подпря кошницата с доматите и чушките на кръста си.

— Тези са узрели.

Саша им хвърли един поглед, кимна.

— Напълно. Свършила си доста работа.

— Слънцето прави чая. Аз само използвах мента, онова растение, което мирише на лимон, и лайка.

— Много хубава комбинация.

— Вече изглежда добре, но трябва да постои още малко на слънце.

— Може би, но когато дойдат останалите, едва ли ще искат да чакат. От тренировките се ожаднява. Май се канят да направят почивка край басейна. И от градинската рабо­та се ожаднява. Малко плуване ще ти се отрази добре.

— И още как! Ъъъ… сложила съм пране в пералнята, но машината е различна. Ще погледнеш ли дали всичко е наред?

— Ще погледна на път към стаята си.

— За да си вземеш банския.

— Всъщност – не, смятам да си почина по друг начин. Рисува ми се.

— Видение?

— Не, просто ми се рисува. Както ти имаш нужда да плуваш.

Аника кимна с разбиране и се усмихна.

— Защото това е същността ти.

— Точно така. Но знаеш ли, бих могла да сваля статива тук. Вече не се нуждая толкова от уединение.

— Тогава аз ще изнеса чашите и леда.

Саша влезе с нея, тръгнаха към малкото перално поме­щение.

— Накиснах прането със сол, заради кръвта. И добавих от шишенцето, което направи Бран, за допълнително пре­чистване.

Тя изреди всички стъпки, които бе изпълнила, докато вадеше дрехите, за да ги погледне Саша.

— Справила си се чудесно.

— Когато изсъхнат, ще ги сгъна, както ми показа. След почивката. Сега ще си взема банския и ще плувам.

— А след почивката Бран иска всички да помагат за защитата – спускане на завеса и обезопасяване, както нап­равихме в Корфу.

— Има метли.

— Добре. Сега ти ще ми показваш, защото аз спях, ко­гато вие обезопасявахте миналия път. А след това, когато спуснем завесата и сме защитени, ще проведем първия си военен съвет на Капри.

— Мъжете и Райли.

— Те имат повече опит, но и ние двете с теб, Аника – бихме се, бяхме ранени. Сега всички ще участваме в съве­та.

Аника сложи чашите и голяма кофичка лед на масата, подряза ментата, както й беше показал Сойер, и я превър­на в букет, който постави в малка ваза. Нареди резенчета лимон под формата на цвете върху една чинийка. И тъй като винаги имаше някой гладен, подреди артистично плато с плодове, сирене и солени бисквити.

Доволна от творението си, изтича горе да облече банския си костюм. Беше поискала само един, преди да започнат това търсене. Не виждаше особен смисъл в плуването с дрехи, затова бе сметнала, че един ще й е предостатъчен. Сега реши, че ще отдели пари за още един. Или два.

Да се обличаш бе забавно и едно от най-хубавите неща, когато имаш крака. Тя излезе от стаята си и видя Райли, която тъкмо отваряше вратата на своята.

— Време за басейн! – обяви тя. – Сойер и Дойл вече са долу.

— О! Може ли да видя?

Райли сви рамене, посочи й вратата към терасата.

— Давай.

Аника се втурна натам, видя Сойер и Дойл, които седя­ха край басейна един срещу друг и разговаряха. На мора­вата Бран стоеше със Саша, която поставяше статива си.

В гласа й прозвуча искрена радост, когато извика:

— Здравейте!

Сойер погледна нагоре, усмихна се – тя обичаше усмив­ката му, толкова бърза, толкова лъчезарна – и й помаха.

Водена от тази радост, тя скочи на парапета и се гмурна в басейна.

Чу как Сойер извика, претърколи се доволно и се плъз­на блажено под водата.

—Merda!* –Той скочи, готов да извлече безжизненото й тяло, но тя изплува със смях. – Господи, Ани, можеше да си счупиш врата!

[* Мамка му! (ит.). – Б.пр.]

Тя приглади косите си и премигна любопитно.

— Как?

— Басейнът не е много дълбок и от тази височина мо­жеше да си удариш главата в дъното.

— И защо да го правя? Главата ми знае къде е дъното.

— Беше забавно. – Райли се наведе през парапета.

— Много забавно!

— Дори и да знаят къде е дъното – обясни й Сойер, – хората не могат да забавят спускането си или да изплуват нагоре, когато паднат във водата. Не и както можеш ти.

Аника погледна предупредително към Райли.

— Ти не бива да се гмуркаш оттам.

— Разбрах.

Аника улови Сойер за ръката, задърпа го по-навътре в басейна.

— Хайде да се състезаваме! Забавно е.

— Че кой от нас би могъл да те изпревари!

— Ще плувам назад.

— Въпреки това – каза Сойер, а Дойл изсумтя. – Добре де, приемам предизвикателството!

Той се върна в края на басейна и изчака тя да се обърне по гръб.

— Готова ли си? Старт!

Той положи известни усилия, като мислено броеше секундите. А когато допря ръка до стената в другия край, тя вече седеше отстрани на басейна и нехайно изстискваше водата от плитката си.

— Фукла.

— Харесва ми да се фукам.

Той я очарова, като я дръпна обратно в басейна.

Гола кожа. Ръцете му, докосващи съвсем леко бедрата й. Очите му, които се смееха срещу нейните, а после ста­ваха сериозни. Сякаш я докосваха с ръце, без следа от смях в тях, дълбоки.

Лицето му – близо. Достатъчно близо, за да се срещнат устните им.

После той я остави, остави водата да ги раздели.

— Хайде следващия път да се състезаваме на сушата.

— Краката ми са много силни и бързи.

— Ще видим това, морско момиче!

Когато той потъна под водата, тя заплува над него, пос­ле се плъзна по дъното, за да уталожи копнежа си. Когато изплува, изпъна тяло и се понесе над водата.

Чу гласовете, плясъка, когато Райли се гмурна в басей­на.

Досущ като мечтата й, помисли си. Всичките й прияте­ли заедно, слънцето и водата. Това й беше достатъчно за деня.

Дори работата беше като мечтата й. Всичките й прия­тели заедно, за да приложат магията на Бран. Тя бе толко­ва хубава, толкова чиста и силна. Те изметоха надалеч мрака, вкараха светлината с кристалите на прах и вълшеб­ната вода. После, вече със създаден щит срещу човешки очи извън стената от дървета, Бран се зае да спусне защитната завеса от покрива на къщата до земята.

— Не знаех, че ще е толкова красиво – прошепна Саша, вперила поглед в него.

— Ирландецът има стил. – Райли обви с ръка раменете й. – Направихме всичко това и в Корфу, но признавам, че пак се впечатлих. Сега къде ще проведем съвета – на дво­ра или вътре?

— Навсякъде сме защитени, а и отвън е много хубаво.

— Съгласна.

— Трябва да довърша новия график – за домакинските задължения. Ще го направя довечера. И ще се заема с ве­черята. Дано съветът не се проточи много.

— Горе имам някои карти.

— Вече мога да сгъна прането – заяви Аника. – Ще има ли вино?

— Миличка. – Райли отмести ръка от раменете на Саша и обви тези на Аника. – Винаги ще има вино. Хайде да започваме.

Аника седеше, докато останалите бяха погълнати от картите. Райли сочеше пещерите, които познаваше или беше проучвала. Дойл им показваше други, за които си спомняше отпреди.

— Знаеш ли за други подводни пещери, Аника? – попи­та я Сойер. – Които не сме отбелязали?

— Ние сме идвали само дотук. – Тя се протегна и докос­на едно място на север от острова. – Грота Азура. Традиция е да се къпем в синята й светлина. Но не сме били на дру­ги места. Твърде много хора, нали разбирате. Има и други места, които не са толкова… населени?

— Ти чу ли въздишките и песните, когато дойде със семейството си?

— Не, но не съм се заслушвала. Бях малка, беше краси­во и вълнуващо. Нямах причина да го правя. Но бих могла да погледна от морето.

— Не и сама. – Като се протегна, Бран докосна ръката й. – Никой не бива да рискува сам. Знаем, че тя ще дойде и ще изпрати кучетата си. Ще ни атакува по суша, въздух и вода, както преди. Трябва да сме готови. Никой не бива да остава сам.

— Тук е по-закътано, отколкото във вилата. – Дойл се огледа наоколо, взря се в дърветата, линията на покривите.

— Което е едновременно предимство и неудобство. Имаме да защитаваме по-малка площ, но и пространството за маневриране е по-малко. Светлинните бомби свършиха добра работа с кучетата й. Всъщност не бива да обиждаме кучетата, като ги наричаме така.

— Саша ги нарече „слугите на Нереза”.

— Точно така, слугите – каза той и кимна към Райли. – Тя ще ги изпрати отново. Не й пука, че ще ги изгуби. Просто ще изпрати още. Можеш ли да използваш светлин­ните бомби при стрелите, куршумите и остриетата?

Бран се облегна назад, повдигна вежди.

— Интересно предложение. Ще поработя по въпроса. Да, ще поработя по въпроса.

— Ти го рани… „Цербер” ли го нарече, Райли?

— Триглавият пес от ада. Много приличаше на него.

— Ти го рани – продължи Саша. – Рани и изплаши и нея. Състари я. Не мога да видя какво оръжие ще измисли сега, но има нужда от нещо много силно, с което да се изправи срещу теб.

— Срещунас– напомни й Бран. – Без теб нямаше да съм толкова силен.

— Хубаво е, че се нуждаеш от мен. Но все пак не беше лесно да я отблъснем.

— И да й сритаме задника – допълни Сойер. – Тя избяга. Ти победи богиня. Ние победихме богиня и нейните слуги. И няма да е дръзко, ако кажа, че ще го направим и тук, с каквото и да ни атакува. Но не бих се отказал от пълнител с вълшебни патрони.

— Горичката е добро прикритие – изтъкна Дойл. – Пред­лагам да се разположим там, вместо на открито.

— Трябва да има изненади и извън нея. Да изкараме някои от тях и извън нея – посочи Райли.

— Нереза разпръсна онази мъгла по земята. Тя щипеше.

— Саша прецени разстоянието до горичката. – Можем да задействаме светлинните бомби оттам, да се бием с кур­шуми, остриета и магия.

— А аз да използвам гривните си – добави Аника.

— Добър план. – Райли посегна към виното си. – Покри­ва сушата и въздуха. Сега за водата.

— Харпуни, ножове… подсилваща ги магия? – предложи Сойер. – И русалка.

Аника се усмихна.

— Гривните ми действат и във водата, освен това там съм най-бърза.

— Така и не те попитахме – поде Саша – как общуваш със семейството си? С останалите като теб?

— О! Ами… – Аника докосна главата си, сърцето си.

— Мислиш. Чувстваш.

— Можем да говорим, но обикновено го правим без глас.

— Разбирам какво искаш да кажеш. – Райли се наведе към Аника. – Ами другите морски обитатели? Рибите, китовете?

— Разбираме се. Те не мислят като нас, макар че китът е умен, а делфините са много интелигентни. Но рибите… Те забравят бързо.

— Дори*. – Когато Аника го изгледа недоумяващо. Со­йер обясни: – От един филм. Някой път ще го гледаме. Чудя се дали можеш да усетиш лошите под водата?

[* Персонаж от анимационния филм „Търсенето на Немо”. Характерна черта на Дори е нейната разсеяност. – Б.пр.]

— О, не знам. Те не са риби, нито бозайници или хора. Те са нещо друго. Но мога да опитам. Ще опитам. – Тя стисна зъби. – Така ще ви помогна.

— Система за ранно предупреждение. Иначе правим каквото и досега. – Сойер огледа масата. – Екипна работа, няма да се делим, ще действаме заедно. Ако нещата се закучат, ще ви пренеса. Нужно ни е резервно място. Ако пътуваме по вода, можем да дойдем тук, но ако се наложи да пътуваме оттук?

— Какво ще кажете за Монте Тиберио? – предложи Райли. – Нависоко е.

— Ако става, ще определя координатите. Но междувре­менно…

Сойер извади компаса, отвори бронзовия капак.

Когато го постави върху картата, той засия ярко върху Капри. Но не помръдна.

— Трябва да поработя още – каза и го прибра в джоба си.

— И аз. – Бран се надигна. – Куршуми, стрели, остриета. И гривни. Интересно.

— Аз пък ще направя някои проучвания. Да видя дали мога да открия нещо за въздишки, песни и други подводни пещери. – Райли се изправи. – Искаш ли картата? – обърна се към Дойл.

— Може би по-късно.

— Аз ще се заема с вечерята. – Саша намести една фиба в прибраната си коса. – Ще ми помогнеш ли, Аника?

— Да, обичам да помагам.

Когато Саша и Аника влязоха, Дойл се облегна назад с бирата си, погледна към Сойер.

— Най-жизнерадостната сирена, която съм виждал. Не мога да те виня, ако си падаш по нея.

— Тя не… Не мисля, че го вижда. Все едно да сваляш нечия малка сестричка. От Венера.

— На мен ми изглежда достатъчно пораснала, но ти си знаеш. Какво ще кажеш да се поразходим около горичката? Да видим дали не трябва да укрепим още нещо.

— Добра идея.

Докато те се хранеха под звездите, Андре Малмон наг­ласяше официалната си вратовръзка. Очакваше вечерта да е отегчителна, но дългът го зовеше. Рядко откликваше и вече съжаляваше, че го прави.

И все пак това скучно благотворително събитие имаше потенциал за осъществяване на нови контакти. А те нико­га не са скучни. Той искаше нещо ново, вълнуващо.

Напоследък много малко неща го вълнуваха.

Та какво ли не бе правил вече? Какво ли не бе видял? Какво ли не би могъл да има само като щракне с пръсти?

Последните му две приключения – никога не ги нари­чаше „работа”, макар да вземаше безбожни суми за услу­гите си – не бяха особено забавни. Почти никакво предиз­викателство.

Жената, с която се виждаше в момента, беше започнала да го дразни със самото си съществуване, също и курвата, която използваше за по-изобретателните игрички. Много скоро щеше да се отърве и от двете.

Разбира се, не му липсваха предложения, но никое не му грабваше вниманието. Убийство? Фасулска работа, ала той вече не убиваше за пари. Освен ако убийството не му доставяше удоволствие.

Кражба? Понякога беше интригуващо, но вече не му се крадеше за други. По-скоро би крал за себе си, но в момен­та не се сещаше за нищо, което да си струва усилието.

Отвличане, промиване на мозъци, осакатяване. Каква скука!

Разбира се, имаше го и предложението за петдесет ми­лиона за еднорог или рога му.

Уви, парите не могат да ти купят здрав разум.

Ако се отегчеше достатъчно, можеше да отдели време и усилия да поръча фалшив рог. Но с това възможностите се изчерпваха.

Той прокара ръка през златисторусата си коса. Съвър­шени вълни около красиво лице с изваяна уста, тънък нос и измамно кротки сини очи.

Може би ще убие Магда – сегашната сиamorе. Не кур­вата, не си струва да убиваш курва. А Магда, наследница­та с кралска кръв във вените. Магда, красивата и кротката.

Би могъл да инсценира убийство (или осакатяване), да добави малко окултни елементи и сексуална перверзия. Какъв скандал!

От това може и да живне.

Намръщи се, когато на вратата се почука. Обърна се, щом тя се отвори.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Малмон.

— Ще ти покажа аз какво е съжаление! – Гласът му, хладен и английски, изплющя като камшик. – Изрично ти казах да не ме безпокоиш.

— Да, сър. Но тук има една жена, която иска да говори с вас.

Той пристъпи напред.

— Какво според теб означава „не ме безпокой”, Найджъл?

— Тя чака в дневната.

Найджъл издържа стоически и дискретно му подаде визитна картичка. Ядосан, Малмон понечи да я перне, но го възпря погледът в очите на иконома му.

Празен. Като мъртъв. Найджъл просто стоеше и гледа­ше невиждащо, протегнал картичката към него.

Малмон я грабна, на лъскавото черно правоъгълниче с тлъст червен шрифт бе изписано само едно име:

Нереза

— Какво иска?

— Да говори с вас, сър.

— Минала е през портала, покрай Люсиен и теб?

— Да, сър. Да сервирам ли закуски?

— Разкарай се с проклетите си закуски, Найджъл! Вър­ви се обеси!

И като подмина грубо иконома, Малмон пое надолу по стълбите към приемната си.

Със сигурност бе ядосан. Но и любопитен. От дни не беше изпитвал любопитство.

Провери деринджъра* в десния си ръкав. Никъде не ходеше, дори и у дома, невъоръжен. Помисли си, че и Лю­сиен бе също толкова безполезен, колкото и Найджъл, и влезе в приемната.

[* Малък двуцевен еднозаряден пистолет. – Б.пр.]

Жената се обърна. Усмихна се.

Беше видение. Не би могла да се нарече красива, но го заслепи. Черната й коса се спускаше на букли по раменете и изглеждаше още по-впечатляваща заради бялата нишка, която я прорязваше.

Черни бяха и очите й, черни, големи и хипнотизиращи на фона на бледата бяла кожа. Устни – червени като кръв, извити многозначително.

Облеклото й също бе черно, роклята подчертаваше стройната й фигура и царствената й осанка.

— Мосю Малмон. – Тя пристъпи към него. Вървеше съвсем безшумно, а гласът й, с екзотична нотка, накара сърцето му да подскочи.–Jem'appelleNerezza. *

[* Казвам се Нереза (фр.). – Б.ред.]

— Мадмоазел. – Той пое подадената ръка, допря устни до кокалчетата й и изпита непознат досега трепет.

— Да говорим на английски. Все пак сме в Англия.

— Както желаете. Моля, седнете, мадмоазел.

— Нереза, ако обичате. – Шумолейки леко с полите си, тя седна. – Двамата с вас ще станем добри приятели.

— Така ли? – Той се мъчеше да говори самоуверено, но сърцето му препускаше, кръвта му бушуваше. – Тогава нека започнем приятелството си с питие.

— Разбира се.

Той отиде до бара и наля уиски за двамата. Ще поеме контрола, помисли си, като не я попита каква напитка предпочита.

Върна се, седна срещу нея. Чукнаха се.

— И какво ви води при мен, Нереза?

— Вашата репутация, разбира се. Вие сте мъжът, който ми трябва, Андре. – Тя отпи, без да сваля очи от него. – Вие сте човекът, от когото се нуждая. А за нуждите ми, когато бъдат задоволени, мога да ви предложа повече, отколкото сте имали някога. Отколкото сте мечтали да имате.

— Имам много, но мечтая за още.

— Ако е пари, притежавам достатъчно. Но има неща, които струват повече от злато и сребро.

— Например?

— Ще говорим и за това, но тази вечер ще си приказва­ме за звезди. Какво знаете за Трите звезди?

— Мит. Три звезди – огнена, водна и ледена, създадени от три богини, за да почетат млада кралица. И прокълнати от друга богиня.

Устните й се извиха в усмивка, достатъчно остра да разреже кост.

— Какво мислите за митовете?

— Че много от тях са изненадващо реални.

— Както са реални и тези звезди, уверявам ви. Искам ги. Вие ще ги намерите и ще ми ги донесете.

Очите й бяха бездънни, притегляха го в мрака си. Но гордостта му не му позволяваше да се предаде.

— Нима?

— Да. На пътя ви стоят шестима.

— Никой не стои на пътя ми дълго.

— Така разбрах и аз, иначе нямаше да си хабя времето, както и вашето. Ако приемете предизвикателството, ако поискате да узнаете какво ще ви дам в замяна, елате на адреса, изписан на картичката ми, утре в полунощ.

— На картичката няма адрес.

Тя се усмихна, надигна се.

— Елате и ще научите съдбата си. До утре.

Излезе плавно от стаята, преди той да се сети да се из­прави. Но когато отиде до вратата, тя си беше отишла. Сякаш се бе стопила.

Малмон извади картичката от джоба си и видя, че е сбъркал.

На нея ясно бе изписан адрес.

Очарован, озадачен и леко изнервен, той натисна интеркома.

— Люсиен!

— Сър?

— Къде отиде тя?

— Извинете, кой къде е отишъл?

— Жената, жената в черно, идиот такъв! Кой друг? Защо си я пуснал без разрешение?

— Сър, тази вечер никой не е идвал в къщата. Не съм пускал никого.

Бесен, Малмон се отдалечи от интеркома, извика Най­джъл. Гневът му нарастваше, затова се втурна надолу, към апартамента на иконома.

Когато видя Найджъл да виси от полилея в хола си, спря като закован.

И се засмя.

Вече не беше отегчен.

Със зората дойдоха меката, потрепваща светлина и диамантените капки на росата.

Със зората дойде и калистениката.

Аника обичаше калистениката. Упражненията наподо­бяваха танц, а пъшкането, сумтенето и задъхването – осо­бено тези на Саша – винаги я разсмиваха.

Сойер нарече Дойл „проклет сержант” и това също я накара да се засмее. Тя вече знаеше, че „проклет” е ругат­ня, използвана доста по време на калистениката. Но един­ствените сержанти, които познаваше, бяха малките раирани рибки, които обичаха да плуват в рифа.

Сравняването на едрия, красив Дойл с малка рибка, свряна в коралите, я накара да се засмее насред набирани­ята си.

— Кое е толкова смешно? – Запотена, с почервеняло от напъване лице, Саша се намръщи, докато се приготвяше да направи набиранията.

— Дойл е проклета риба сержант, така каза Сойер!

— Проклета… – Саша изгледа кръвнишки Дойл, който й правеше знаци да започва. – Ти си риба! – провикна се към него, после промърмори: – Помогни ми, господи!

Направи едното набиране чисто, второто – сравнително добре, а третото горе-долу, лицето й почервеня от усили­ето и се покри с капки пот. Ръцете й видимо трепереха.

Аника понечи да изръкопляска и Саша изсъска.

— Остава ми още едно. По дяволите!

Аника задържа дъха си, защото Саша изохка, сякаш от ужасна болка, почти изкрещя, но успя да се набере на тре­перещите си ръце, след което се строполи на земята, като дишаше тежко.

— Справи се добре! – похвали я Дойл. – Има какво да се желае, но си упорита. Утре пробвай да направиш пет.

— Утре ще пробвам да те застрелям!

— На това му викам дух. – Като се наведе, той я вдигна на крака и я избута встрани. – Твой ред е, Гуин.

Райли зае позиция, направи дузина за времето, което бе нужно на Саша да сътвори четири.

— И теб ще застрелям! – изрече мрачно Саша. – Където едно убийство, там и две.

— Ти направичетиринабирания – напомни й Аника. – В началото не можеше да направиш и едно, но днес нап­рави цели четири.

— Да, да. – Саша въздъхна дълбоко. – Да – повтори по-високо. – А утре ще пробвам пет.

Закусиха и се заеха със сутрешните домакински задъл­жения, които Саша бе записала в новия график. После дойде време да слязат до пристанището.

На Аника й се тичаше. Нямаше търпение да се гмурне в морето. Но й харесваше да гледа как Бран и Саша се държат за ръце, или как Дойл и Райли спорят кой да кара лодката.

Въздухът ухаеше прекрасно, бризът довяваше аромати от морето, цветята, лимоните, тревата. Разходката й дава­ше възможност да се наслади на градините, на полета на птиците. И да бъде по-дълго време със Сойер.

— Ще правиш ли снимки във водата?

— Да, мисля по въпроса.

— Ако ме научиш да боравя с апарата, може да те сни­мам. Когато ти правиш снимки, не си на тях.

— Имам няколко селфита. – Той й показа какво е, като протегна ръка и изимитира щракане на фотоапарат.

— О! Това е умно.

— Но не е зле да те науча. Добре е да имаме резервен вариант.

— Тогава аз ще ти помагам да правиш снимки във вода­та и извън нея. Надявам се, че ще можем да се разходим сред хълмовете. – Тя посочи към планините. – Знам, че Нереза може да е там, че трябва да се бием с нея и че тър­сенето на звездите е най-важното. Но разходката ще е приятна и интересна. Представи си колко нови неща ще видим!

Той я побутна по рамото със своето – тя вече знаеше, че това е израз на обич – и каза:

— Трябва да виждаме и светлата страна.

— Светлата страна ни помага да се изправим срещу мрака.

— Няма спор.

— В последната битка се боях. Вярвах, че ще спечелим, че ще си свършим работата, но се боях.

Той докосна ръката й със своята – тя знаеше, че това е израз на обич, успокоителен жест.

— Всички се страхуваме, Ани.

Изненадана, тя вдигна очи към него.

— Не си личеше.

— Бояхме се до един – увери я той. – Би било лудост да не се боим. Нали знаеш какво е кураж. – Това не беше въпрос, а заключение, но тя кимна.

— Означава храброст. Да се изправиш срещу мрака.

— Точно така. Да се изправиш срещу мрака, дори кога­то те е страх.

Тя наклони глава към рамото му, решавайки, че щом той я смята за смела, трябва да е смела докрай.

— Защо си нямаш половинка?

— Ъъъ… ами много обикалям. Трябваше да положа уси­лия, за да стигна дотук.

— Но е имало секс?

Той свали шапката си, прокара пръсти през гъстата руса коса със светли кичури, през която и тя искаше да прокара своите. След като отново върна шапката на мястото й, пъхна ръце в джобовете си.

— Виж, ако искаш да научиш повече за тези неща, тряб­ва да говориш с Райли и Саша.

— О, знам за секса. В нашия свят не е много по-различно. Можем да правим секс, когато пожелаем. Това е свет­лата страна.

Той не се сдържа и се засмя.

— Определено.

— Но след като намерим половинката си и се вречем, вече няма друг. Както при Бран и Саша – има само един.

— Това е хубаво. Повечето хора си мечтаят да е така.

— Значи и при теб е имало секс, но не и половинка?

— Пристигнахме.

Пътят беше станал тесен заради появилите се сгради. Сойер отклони вниманието й от разговора за секса, като й посочи витрина на магазин.

— О, после може да се върнем тук! Обичам да пазарувам!

— На мен ли го казваш?

Той се ухили, но я прегърна през рамо, за да я отдели от витрината.

— Надясно.

— Виж каква хубава храна!

Торти и кексчета, красиви като бижута, изкушаваха зад стъклото.

— Определено трябва да вземем сладкиши за вкъщи. Виждаш ли по-надолу? Джелато*.

[* Вид сладолед, който се прави основно с мляко и с по-малко сметана и жълтъци. – Б.пр.]

— Какво е това?

— Страхотно е.

— Страхотно – повтори тя, докато вървяха по стръмната, тясна улица.

Сойер я хвана за ръката. Магазините още не бяха отво­рени, но той имаше опит от пазаруването й в Корфу и знаеше, че тя може да хукне импулсивно към тях като териер след катеричка.

— Ще ти купя джелато на връщане.

— Благодаря ти.

— Но сега трябва да отидем право при лодката.

— Това сало – хем е голямо, хем е малко. О, там има зеленчуци и плодове! – Тя посочи една сергия. – Виж как­ви цветове и форми! Не ги познавам всичките. Стават ли за ядене?

— Да. Някои от тях. Други първо трябва да се сготвят.

Аника разглеждаше всичко, поглъщаше всичко. Според него това беше част от чара й. Прокарваше пръсти по сте­ните на сградите, за да усети мазилката, и със сигурност щеше да изтича след една котка, ако той не я беше уловил здраво. Но успя да я отклони, за да не изостават от други­те, докато минаваха край хора, седнали на маси пред ка­фенетата със своите кексчета и силно кафе, покрай скуп­чените колоритни къщи и хотелите с тенти и чадъри, след което се насочиха към лодките и пристанището.

— Ето там. – Райли посочи една лодка, много подобна на онази, която бяха използвали в Корфу.

„Надуваема с…” Аника зарови в главата си за името, но накрая се сети. „Твърдо стъклопластово дъно.”

Райли кимна към мършав мъж с много зъби, който вър­веше към тях. Изобилието от зъби, оголени в широка ус­мивка, напомни на Аника за акулите.

— Намерих тази.

Райли избърза напред, поведе оживен разговор на ита­лиански. Аника знаеше част от думите и някои от тях бяха груби.

Саша извади скицника си и започна да рисува пейзажа край пристанището – опънатите тенти, масите, сградите, къщите, скупчени по високите хълмове.

— Той иска повече пари – обясни им Дойл. – Тя му каз­ва по различни начини да върви на майната си.

Очевидно уверен, че Райли ще спечели битката, Дойл скочи в лодката.

— Тя спомена… – Аника затърси думите. – …задните му части.

Сойер се засмя и я затегли към лодката.

— Просто го нарече „задник”. Това е обида.

— „Задникът” дава обещания, а после не ги спазва.

— Освен другите си недостатъци.

Райли се върна, а мършавият мъж вече не си показваше толкова много зъбите.

— Фабио, запознай се с моя отбор. Отборе, това е Фабио. Клубът по гмуркане е ей там. Фабио любезно се съгласи да ми помогне с екипировката, но може да ни потрябва помощ.

— Аз ще дойда с вас.Come va*,Фабио?

[*Как си? (ит.). – Б.пр.]

Фабио показа изобилието си от зъби на Сойер.

—Bene.

— Ще отида с тях. – Бран целуна Саша по челото, отда­лечи се със Сойер.

Не се бавиха много. Докараха на количка кислородните бутилки и неопреновите костюми, оборудването, необхо­димо на човеците за оцеляване под водата. Също и охла­дител, пълен с лед и вода, и дори любимите й плодови сокове, както и кока-кола – тя харесваше и нея.

Докато товареха нещата и ги обезопасяваха, имаше много приказки на италиански, но вече без грубите думи.

И накрая – най-накрая – всички бяха на борда, а мър­шавият Фабио отвърза въжетата, които ги придържаха към пристанището.

Райли потупа периферията на шапката си с два пръста.

—Ciao,Фабио. Копеле… – промърмори под нос.

— „Копеле” същото ли е като „задник”? – попита Аника.

Райли смъкна леко слънчевите си очила и жълтеника­вите й очи се засмяха насреща й. – Копелето е много голям задник. Приятелката ми Ана-Мария, която не е нито едно­то, нито другото, казва, че можем да оставяме лодката на кея на водолазния клуб. Така по-лесно ще товарим и раз­товарваме.

Райли отиде напред към онова, което наричаха рубка, където Дойл разглеждаше копчетата.

— Разбрахме се аз да карам днес, нали?

— Просто ни откарай по-далеч от това копеле.

Но той се отмести, отстъпи й кормилото.

Заплъзгаха се по водата почти толкова добре, колкото ако бяха вътре в нея. Дойл излезе от рубката и отиде при оборудването.

— Аз нямам нужда от кислородна бутилка – напомни му Аника.

— По-добре използвай същото оборудване като нас.

— Може да попаднем на други водолази – обясни Сойер.

— Хората ще забележат, че се гмуркаш без бутилка.

— Значи, просто да се преструвам?

— Точно така.

— Мога да го направя.

— Ще плуваме заедно – напомни им Бран, докато Ани­ка се събличаше, за да остане по бански, а Сойер се опит­ваше да не гледа как го прави. – Макар да е малко вероят­но Нереза да ни намери толкова бързо, не бива да риску­ваме. Никой да не се отделя от групата. – Той хвърли бърз поглед към Саша.

— Не чувствам нищо. Но нека всички ме държат под око – в случай че получа видение под водата.

— Аз ще те наблюдавам – обеща й Аника.

— Знам.

— Значи, както го правехме досега – Сойер и Аника отпред, Саша и аз след тях, Дойл и Райли във фланга. Съг­ласни?

— Не възразявам. – Сойер вдигна ципа на неопреновия си костюм. – За пръв път ще се гмуркам с русалка. – Той се усмихна широко на Аника. – Не звучи зле.

— Но си остани с крака, красавице – предупреди я Дойл, а Райли обърна лодката към високите отвесни скали.

— Обещавам. Освен ако ни нападнат.

— Като говорим за това, как вървят нещата със стрели­те, куршумите и остриетата? – попита Дойл, докато взема­ше един харпун.

— Напредвам, но има още работа – отвърна Бран. – Още няколко дни, после ще видим. Засега – да кажем, по един харпун на двойка? В нашата двойка ще го използва Саша, предвид уменията й с арбалета,

Дойл й подаде харпун.

— Ще можеш ли?

Саша го огледа внимателно, провери тежината му.

— Да. Ще се справя.

— Аз не искам харпун – каза бързо Аника.

— Няма проблем, аз ще го взема.

— Сойер, Саша. – Дойл погледна към рубката и Райли. – Ти имаш ли претенции?

— Ще се сменяме. Аз карам лодката, ти вземаш харпуна. Ти караш лодката, аз съм с харпуна.

— Съгласен.

Райли спря лодката, посочи с ръка.

— Първата пещера в днешния списък е на два часа, до входа й има около четири метра под водата. След около дванайсет метра тесният канал преминава в каньон. Не е за новаци.

— Ще се справя – увери я Саша, докато обличаше нео­преновия си костюм.

— Ти вече се гмурка в Корфу, така че не си новак. – След като свали дрехите си, Райли също посегна към своя кос­тюм. – Входът е тесен – трябва да влезем един по един – и трудно се забелязва.

— Аз ще го намеря! – Облечена във водолазния си екип, Аника седна отстрани на лодката. После направи това, което искаше най-много в момента – претърколи се заднешком в морето.

Макар че изпитваше желание да продължи да се спуска, веднага изплува на повърхността. Засега й беше достатъч­но просто да чувства морето около себе си. Помаха на останалите.

— Дай ни минутка. – На палубата Райли надяваше кислородната бутилка.

Доволна, Аника заплува около лодката и под нея, като се стараеше да не се отдалечава, да бъде нащрек, но се наслаждаваше на чувството, че си е у дома.

Когато отново закръжи, видя Сойер. Той посочи фото­апарата си, затова тя спря и се преобърна с главата надолу, сякаш прави стойка на ръце.

Почувства как Саша влезе във водата, после Бран. Миг по-късно се присъединиха Райли и Дойл. По сигнал на Бран тя смени рязко посоката и се понесе напред.

Но не бързо, напомни си, като плуваше редом до Сойер и се обръщаше към останалите, както би го правила за пасаж риби или русалки като нея.

Край тях минаваха риби и сякаш не ги забелязваха. Тя почувства бавния пулс на морска звезда, която спеше на една скала, чу тихото полюшване на морските треви.

Почувства сърдечния ритъм на Сойер – не толкова бавен както на морската звезда, но стабилен и спокоен. Движе­нията му и тези на останалите достигаха до нея като шепот.

Още по-дълбоко видя входа, направи знак, но осъзна, че останалите не го виждат. Затова отново направи знак и продължи да се спуска. Изчака останалите, преди да се плъзне в пещерата.

Безстрашна, помисли си Сойер. Във водата тя беше безстрашна. И невероятно грациозна. Движеше се през тесния канал плавно като самата вода. Стените се стесни­ха, едва можеше да се мине, светлината стана мътна. В това тясно пространство с мътна светлина тя се обърна и зап­лува обратно. Макар да не виждаше лицето й, Сойер зна­еше, че се усмихва, вероятно ги брои, след което отново се обърна и продължи напред.

Той зърна змиорка, сгушена в пукнатина в скалата, и се помоли да си остане там. Не беше любител на змиите и подобните им.

Стените се разшириха, появи се каньонът. Тук беше малко по-светло. Високо горе той видя отвори в скалата, от които проникваше светлина.

Шестимата се пръснаха, двама по двама, за да търсят. „По-внимателно!” – помисли си той, надявайки се, че Саша ще почувства нещо, както бе направила с Огнената звезда.

Огледа се за нещо необичайно: скално образувание, про­мяна във водата или проблясване на светлина.

Едва не изпадна в паника, когато изгуби Аника от пог­лед. Завъртя се бързо. Извади ножа си, зачука с дръжката по скалата, за да привлече вниманието на останалите. После я видя да се появява от тъмнината отдолу.

Тя го хвана бързо за ръцете и ги стисна, за да го успо­кои.

Дойл им направи знак, че е време да излизат. Аника отново улови Сойер за ръката, затегли го към канала и се плъзна вътре пред него.

Когато той се изтегли в лодката, тя вече сваляше мас­ката си.

— Сърцето ти биеше толкова бързо!

— Какво?

— В каньона, накрая, биеше. – Тя потупа своето. – Защо?

— Не можех да те открия.

— Бях точно под теб. Малко по-дълбоко, за да огледам. Виждах те през цялото време.

— Аз не те виждах.Ниене те виждахме – поправи се той.

— О… – Тя откачи бутилката си. – Забравих. Забравих, че ти не виждаш като мен във водата. Съжалявам.

— За какво съжаляваш? – Райли се изтегли в лодката.

— Слязох по-дълбоко и не бях наблизо. Съжалявам. Няма да се повтори. Виждах всички ви, но забравих, че вие не виждате като мен във водата. Накарах сърцето на Сойер да забие по-бързо.

Райли се усмихна над рамото на Аника, докато й пома­гаше да свали бутилките.

— Бас държа, че не му е за първи път.

— Странно. Как така знаеше как бие сърцето ми, когато аз дори не те виждах?

— Почувствах го. Във водата мога да… Не е същото като да почувствам ръката ти – каза тя и взе неговата. – Но го усещам.

— Интересно. – Бран й хвърли бърз поглед и отвори охладителя. – Можеш да почувстваш сърдечния ритъм на живите същества, когато си във водата?

— Да. Може биусещаме по-точната дума?

— И виждаш много по-далеч от нас – продължи Бран.

— Забравих за това. Аз можех да почувствам, да усетя сърцето на Саша онзи ден в Корфу, знаех къде да я търся. И я видях. Краката ми не бяха достатъчно бързи, затова трябваше да ги сменя.

— Но дори с краката можеше да чувстваш и виждаш? – Райли си взе една кока-кола, а на Саша подхвърли сок.

— Във водата мога. Сърдиш ли ми се? – попита тя Сойер.

— Не. Не, не ти се сърдя. Просто ме изплаши. Не забра­вяй, че сме екип.

Тя седна до него и отпусна глава на рамото му.

— Няма да забравям.

— Хубаво. Ти как се чувстваше, Саша?

— Добре – не мога да кажа, че ми харесва да плувам в такива тесни пещери, но бях добре. Само че не долових нищо, за разлика от Аника.

— Да я зачеркнем. – Райли приглади гъстата си коса, за да изтръска водата от нея. – И да поемаме към следващата. Днес трябва да огледаме три. Всичките са в този район. Чакат ни и още на източния бряг, после на юг. Но днес ще отметнем три.

Сойер си помисли, че Аника би могла да се гмурка цял ден, както и цяла нощ, но на останалите им стигаха пет часа под водата и на лодката, само с кратко прекъсване за бърз обяд.

Не откриха нищо, освен красотата на морския свят, скални формации, а в една пещера – грубо изрязано сърце в скалата с имената Трета и Франц в него и датата „15/8/05”.

Той се надяваше Трета и Франц да са останали заедно и да живеят щастливо в малка ферма край Рейн.

Не беше очаквал да попаднат на звездата още първия ден – едва ли и другите от екипа се надяваха на такъв късмет. Подобно начинание изискваше време, усилия, пот и поемане на рискове.

А когато са замесени и богове – и кръв.

Но трябваше да направят необходимото и днес го бяха сторили. Най-хубавото бе, че не попаднаха на никой от слугите на Нереза. Всеки ден, в който не се проливаше кръв, за него бе добър.

Щом оставиха лодката на кея и върнаха кислородните бутилки, той надяна раницата си. Чакаше ги доста ходене пеш, но в къщата щеше да има бира.

— Сега можем да пазаруваме – обяви бодро Аника.

Останалите петима я изгледаха като по команда.

— Пълно е с магазини и хубави неща! А и Сойер обеща да ми купи от „страхотното”.

— На мен по бира ми звучи страхотно – каза Дойл.

— Тя има предвид джелато. – Отново очарован, напук на здравия разум, Сойер намести раницата. – Никога не забравя нищо.

— „Джелатото” не звучи лошо – реши Райли.

— А на мен ми трябва още един бански. Имам само един.

Райли повдигна вежди.

— При това доста оскъден.

— Но носен много грациозно – отбеляза Дойл и накара Аника да се усмихне.

— Мисля, че джелатото е чудесна идея. – Прибрала влажната си коса в конска опашка, Саша огледа пристани­щето. – Бас държа, че ще го намерим лесно и че ни е на път.

— Хайде тогава. – Бран я улови за ръката.

След пет минути, през които държаха Аника по-далеч от витрините и лъскавите предмети, те се сблъскаха с твърдата й решимост.

— В този магазин продават бански. Трябва ми един.

— Иди с нея, Сойер.

— А, не! – Той поклати глава със същата твърда катего­ричност. – Това са женски работи, Райли.

— Сойер е прав. – Бран го потупа солидарно по рамото.

— Нека жените се заемат с това, ние тримата ще сме ей там. – Той показа с ръка. – Можем да си вземем бира.

— Отивам с тях. – Райли пристъпи към мъжката групич­ка.

— Чакайте малко… – поде Саша.

— Ще разбера какви са съставките за белини*. Опреде­лено се нуждаем от белини.

[*Коктейл от пенливо вино и прасковено пюре. – Б.пр.]

— Белини. – Саша въздъхна, погледна към магазина, представяйки си хаотичното пазаруване вътре. – Е, добре, Аника, ще дойда с теб, но ми обещай, че няма да мериш всичко. Само бански.

— Обещавам. После ще си вземем страхотно джелато. – Тя се втурна в магазина.

— Дано белинито си струва жертвата – промърмори Саша и последва Аника.

Тя намери прекрасен бански на червени цветя и яркозелен плажен шал – ефирен като въздух, както отбеляза Саша, и обувки с красиви морски миди, които бяха много изрязани. С помощта на Саша тя купи всичко, както и още един плажен шал на сини вълни върху бял фон за Саша.

— За теб. – Подаде й малката торба. – Благодаря ти за помощта.

— О, не, Аника, няма нужда да ми купуваш нищо.

— Но тя е за теб! – Аника пъхна твърдо торбата в ръце­те на Саша. – Синьото е като очите ти. Това е подарък, доставя ми удоволствие да подарявам.

— Благодаря ти. Красив е. Време е да тръгваме. Не заб­равяй, че трябва да носим всичко това.

— Хубавите неща не тежат много.

Саша си помисли, че чифт оскъдни бикини няма как да тежат много, но избута Аника навън от магазина.

— Ето ги. – Тя внимаваше да държи Аника здраво за лакътя, докато вървяха към мястото, където останалите разпределяха бутилки по раниците.

— Ти няма да носиш нищо – обърна се Райли към Саша, докато вдигаше пълната си раница. – Така е честно.

— Аз мога да нося още нещо. – Аника се обърна с гръб към тях, предлагайки раницата си. – Не е тежка.

Дойл пъхна вътре две бутилки италианска бира.

— Стига ти толкова. Ние ще носим останалото.

— Това е джелато! – Аника се втурна нагоре по стръмната улица, сякаш новите й сандали имаха криле.

Беше повела оживен разговор с двойка американски туристи, когато останалите я настигнаха.

— Джесика обича шоколад, но Марк предпочита с шамфъстък. Това е вид ядка.

— Ясно. Как сте? – Райли направи знак на Сойер да отведе Аника и се зае да разсейва двойката с общи приказ­ки, докато двамата се отдалечаваха.

— Бяха много мили, но не знаех кого да послушам – Джесика или Марк. А и има толкова различни цветове!

— Избери си два – предложи Сойер и очите й се разши­риха.

— Може ли?

— Две различни топки във фунийка.

— Две различни топки във фунийка – повтори тя. – Ти кое избираш?

— Ти избери първа. Няма да сбъркаш.

— Мисля… да взема розовото и… от това, зеленото? Ще си отиват. Като цвете.

— Ягода и мента. Хубава комбинация. Аз черпя – каза той на останалите.

Когато, дори след като беше платил, Аника все още продължаваше да се възхищава на фунийката си, той й показа как да яде джелатото.

Тя го близна деликатно, после още веднъж.

— О! Все едно ядеш радост!

Странно, помисли си Сойер, докато вървяха с раниците, торбите и фунийките – тя го караше да се чувства като герой, задето й бе показал как да яде „радост”.

Затова изкачването по стръмния път беше леко.

На връщане се пръснаха. И понеже Сойер вървеше бър­зо, успя да се докопа до душа преди Дойл. Отми солта, морето, потта, почувства се блажено и изпи половин бира под душа.

Когато излезе от банята, чу смях от кухнята. И макар той да го изкуши, реши, че е по-разумно да поддържа из­вестна дистанция между себе си и Аника.

Коефициентът му на копнеж по нея продължаваше да се покачва, без значение колко се стараеше да го потисне.

Взе останалата бира отвън, издърпа един шезлонг под сянката и се настани в него с таблета си. Трябваше да из­прати имейли на близките си, да ги информира как вървят нещата. И може би да прочете една-две глави от някоя от книгите, които бе свалил.

Написа набързо имейлите, обеща да изпрати снимки. Каза си, че ще почете или подремне един час, а после ще направи проучване.

Райли го водеше в това отношение, но той също имаше контакти.

И тогава излезе тя, русалката, в една от своите ефирни, прозрачни рокли, с разпусната коса, леко къдрава заради времето, в което бе стояла на плитка. Носеше табла с ви­соки чаши, пълни с пенлива течност в прасковен цвят.

— Райли каза, че е време за белини. – Тя остави таблата на масата, избра две чаши. – Тя го направи, а ние го опи­тахме – Саша и аз. – Подаде му чашата, седна на тревата, подвила великолепните си крака. – Също като джелатото е – все едно пиеш радост.

Той отпи, за да й достави удоволствие.

— Оригинално. Хубаво. Хубаво и оригинално.

— Саша каза, че шампанското го е измислил – създал – един монах. И каза, че е все едно пиеш звезди*.

[* Думи, които се приписват на Дом Периньон, създателя на шам­панското. – Б.пр.]

— Чувал съм този израз.

— Звездите означават красота и светлина – за всички светове. Нереза няма да ги изпие.

— Дяволски си права! – Сойер се надигна, чукна се с нея.

— Дяволски права.

Саша и Бран излязоха с питиетата, избраха си друга сянка. Саша носеше скицника си. Райли се настани на слънце с едно белини и с таблет, също като Сойер. Дойл дойде последен, изгледа подозрително белинито, сви ра­мене и си взе едно. Той също избра слънцето.

— Обичам да сме заедно – промърмори Аника. – Дори малко разделени както сега, но заедно. Това ще ми липсва, всички ще ми липсвате, когато върнем звездите на Стък­ления остров.

— Ще си организираме събиране.

— Събиране?

— Това е когато хора, които са били заедно и после по­емат в различни посоки, се събират отново, за да празнуват. За една вечер или няколко дни.

— Събиране. – Тя си помисли, че тази ще е сред новите й любими думи. – Ти ще дойдеш ли?

— Разбира се. Бас държа, че Бран може да го организи­ра – на някое закътано място, близо до морето. Ще хапва­ме джелато и ще пием белини.