Заливът на въздишките

— Не е минал ден, без да прави опити да влезе в мен. – Тя докосна гердана, който й бе направил Бран, потърка защитните камъни. – Боговете разполагат с много време, нали така?

— Боговете и безсмъртните – допълни Райли. – Ние, останалите, нямаме толкова.

— Затова ще продължим да търсим. – Аника пъхна длан в ръката на Сойер, докато говореше, и той я стисна. – За да открием това последно място. То е тук и няма да се оплаквам, че не се бием до смърт една-две седмици.

Не виждаха ли, че петимата стоят от едната страна, а Дойл, сам, от другата? Защото Аника бе забелязала това и отиде при него. Разоръжи го, като го прегърна нежно.

— Гневен си, защото няма с кого да се биеш, освен с приятелите си.

— Може би малко го е яд, че има приятели – подсмихна се Райли. – И че един от тях го ритна в топките.

— Може би. И може би не сме намерили мястото, защо­то не търсим, където трябва. Не е островът, съгласна съм. Нашата ясновидка и магическият компас казват „Капри”, значи е Капри. Но ако не е във водата, нито в пещера? Не сме обсъдили останалите възможности. Ти каза във водата, от водата – обърна се тя към Саша. – Ами фонтаните, кла­денците, подземните извори? Заливите – големите и по-малките?

— Заливът на въздишките. – Очите на Саша потъмняха. – Изгубен, между каквото е сега, каквото е бил и каквото ще бъде. Обитават го безкрайна красота и разкаяние. Дос­тойни ли сте да ги доближите? Най-искрените от сърцата, най-чистите от душите? Въздишки за допуснатите. Въз­дишки за отблъснатите. Вечна надежда, желание за избав­ление. А песента идва от звездата, за да ви води.

Саша също въздъхна.

— Те ни чакат да ги намерим.

— Кои? – попита остро Дойл. – Къде?

— Не знам. Но чувствам, че… нещо чака, надява се. Не знам отговорите, съжалявам.

— Нито пък аз – каза Райли. – Търсех информация за Залива на въздишките, но още нищо не съм намерила. Ще продължа да търся, ще опитам различни ъгли. Паралелен свят? Преместване във времето това ще е работа за Сойер. Аз ще опитам някои други източници.

— И аз – обади се Бран. – Може би някой в моето семейс­тво знае нещо или познава човек, който знае. Междувре­менно ще търсим и елиминираме.

— По-добре да спретнем закуска и да слизаме при лод­ката. – Райли направи пауза и извади телефона си, когато той избръмча. – Момент. Това е човекът, когото попитах за Малмон.

— Райли е – каза, докато се отдалечаваше.

— Аз ще ти помогна със закуската, Райли е заета – пред­ложи Аника.

Загледана в Райли, Саша кимна.

— Хайде да се залавяме. – Двете поеха към къщата.

Когато Райли дойде за кафето, Саша изсипваше послед­ната пържена филийка върху платото до купчина бекон.

— Какво откри?

— Сега ще ви кажа всичко. Благодаря ти, че ме смени, Ани.

— Няма проблем. Обичам да подреждам купата с пло­довете.

— Изглежда добре, ухае хубаво. Ще ви разказвам, дока­то се храним.

Без да губи повече време, тя веднага напълни чинията си с храна, както и главите им с информация.

— Малмон още е в Лондон, но е наел вила тук – шикозна вила, която гледа към Марина Гранде. Дели Деи.

— Вилата на боговете – преведе Дойл.

— Странно нещо е съдбата… Наел я е за месец – удвоил е исканата цена, за да няма конкуренция. Ще се настани след три дни. Говори се, че е вербувал Джон Трейк.

— Не съм чувал това име – намръщи се Сойер.

— Аз съм. Бивш полковник от американските специал­ни части. Безславно освободен преди седем години, поне­же прекалил. Изглежда, много му харесва да убива и не му пука кой може да пострада – собствените му хора, невъо­ръжени цивилни или деца. Взел е със себе си Ели Ядин.

— Това име съм го чувал. Ядин участваше в преследва­нето ми в Мароко. Мосад, но вече мисля, че не – каза Сойер.

— Прав си. Станал е твърде жесток и луд за тях, а тряб­ва да си доста жесток и луд, за да шокираш Мосад. Той е наемен убиец, но се е специализирал в мъчения. И още едно име. Франц Бергер. Ловец, следотърсач, снайперист – както на четириноги, така и на двукраки бозайници.

— Доколко може да се разчита на източника ти? – по­пита Дойл.

— Напълно. Жената работи за Интерпол, а повярвай ми, Интерпол държи под око Малмон и останалите. И те като нас се интересуват какво е намислил.

— По-добре да не попадаме в полезрението на Интерпол – отбеляза Бран.

— Тогава трябва да внимаваме. Имаме няколко дни. Мисля си… защо не проверим бърлогата на Малмон тук, в Капри? Да речем, довечера, когато е мирно и тихо.

— Искаш да се правим на апаши, а? – Сойер си взе още една пържена филийка. – Звучи забавно. Тъкмо възможност да скрия някой и друг бръмбар.

— Как ще ги скриеш? – учуди се Аника. – И защо ти е да го правиш?

— Подслушвателни устройства – обясни й той. – На­ричаме ги „бръмбари”. Влизаме, оглеждаме и поставяме няколко на подходящите места. Може да ни бъдат от полза.

— Би могло. Първо – можеш ли да правиш бръмбари?

Той се усмихна на Райли.

— Аз съм сръчен.

— Добре. Второ – той със сигурност ще провери за та­кива.

— Тук мога да помогна аз. – Бран се замисли. – Едно заклинание, за да ги скрия от електронния търсач. Ще се справя.

— Тогава и аз ще помогна. – Райли си наля още кафе. – Кажи ми от какви материали се нуждаеш, Сойер, и ми дай варианти. Ще ударя една-две жици. Но може да отне­ме ден.

— Ще ти направя списък, а във вилата на Малмон може да проникнем и утре. Разполагаме с три дни – изчисли Сойер. – Може да имаме късмет и да намерим звездата, преди той да дойде.

— Но ако не успеем? – Саша огледа масата с петимата души, на които трябваше да повери живота си. – Ще нап­равим всичко необходимо да опазим звездата и себе си.

Сойер направи своя списък, Райли позвъни, където тряб­ва. Това ги позабави, но Сойер реши, че си струва да пре­карат един час по-малко във водата, ако има вероятност да научат част от плановете на Малмон.

Докато вземаше екипировката си, Аника пристъпи в стаята му.

— Трябва да говоря с теб.

— Разбира се. – Но когато тя влезе и затвори вратата след себе си, той преустанови заниманията си. – Сериозно ли е?

— Важно е. В рисунката на Саша ти си ранен.

— Всички получаваме рани в това търсене, Ани. Дойл също изглеждаше пострадал, така че…

— Той не може да умре.

— И аз няма да умра. – Виждайки тревогата в очите й, той пристъпи към нея, хвана я за ръцете. – Ще измъкна всички ни.

— Трудно ще ти е да пътуваш с толкова много хора. Моля те, не ме лъжи, за да ме успокояваш. Няма да ме успокоиш с лъжи.

— Не е толкова трудно. По-скоро рисковано. Но успях да ни докарам тук, нали?

— И ще бъде още по-рисковано… ако те ранят?

— Аника, няма смисъл да се тревожиш за това. – Той плъзна ръце по нейните, улови я за раменете. – Ще измък­на всички ни живи и здрави. Повярвай ми.

— Вярвам ти. Вярвам ти с цялото си същество. Но те ще те ранят. Теб и Дойл. Той не може да умре, но изпитва болка. Аз не съм ранена в рисунката, а и съм от морето.

— Хубаво.

— Мога да избягам от мъжете, от акулите. Мога… да имотвлекавниманието, докато ти се измъкнеш с другите, а после…

— Забрави! – Той неволно стисна раменете й, давайки израз на неодобрението си.

— По-добре ме чуй! – Сега нейният глас прозвуча остро. – Ако стане прекалено рисковано, можеш да се довериш намен. Аз мога да се измъкна без твоя помощ. Ти вземаш другите, оставяш ме да…

— Няма да те оставя! Никога няма да те оставя! Не! – отсече той, преди тя да успее да продължи. – Ако си мис­лиш, че ще го направя, че дори ще го обсъждам, не ме познаваш.

— Не разбираш ли, че аз мога да стигна до лодката по моя си начин, дори преди ти да го направиш?

— Няма значение! Няма да те оставя, нито днес, нито утре, нито когато тази проклета рисунка стане реалност! – Тъй като забеляза нещо в очите й – от нея нямаше да излезе добър играч на покер, – Сойер пусна раменете й, за да обгърне лицето й. – И не си мисли, че можеш да се отдалечиш толкова, че да не мога да установя контакт с теб. И това няма да стане, само ще ме затрудниш.

— Не искам да те затруднявам. Искам да си в безопас­ност.

— Ще бъда, ти също. – Той лекичко изви главата й назад, докосна с устни нейните. Нежно, успокоително. Отначало.

После тя се уви около него, обгърна го и той се изгуби в топлината и желанието й. Притисна я към стената, поз­волявайки си да се отдаде на копнежа си, позволявайки си да се наслади на онова, което му даваше тя, да се наслади на онова, което усещаше в кръвта си, в костите си.

Двамата едва чуха трите силни удара по вратата.

— Сойер! Свали ръцете си от момичето! – нареди Дойл. – Тръгваме!

— Трябва да вървим. – Неохотно, почти изпитвайки болка, Сойер свали ръцете си от момичето.

— Защо не правиш секс с мен?

— Какво? – Сойер отстъпи крачка назад, сякаш някой бе метнал граната в стаята. – Какво?

— Твоето нещо за секс се втвърдява, но ти не молиш за секс. Не знам дали ми е разрешено аз да го правя вместо теб. Не знам какви са правилата.

Тъй като тя посочи слабините му, Сойер едва се сдържа да не кръстоса ръце пред тях.

— Аз не… Не че не… Правила. – Той се улови за слам­ката. – Има си правила. Много сложни правила. Ще гово­рим за тях по-късно. По-късно. Сега трябва да вървим.

— Ще ми обясниш правилата?

— Аз… да, вероятно. По-късно. – Той взе раницата си, отвори вратата. Странно, но още не можеше да си поеме нормално дъх. – Сега трябва да вървим. Изгубени звезди, застрашени светове, злата майка на лъжите. Знаеш, оби­чайното.

— Когато науча правилата, ще си легнем в моята стая. Леглото ми е голямо.

— Е, и това е идея. – Той припряно метна раницата през рамо и като внимаваше да не отделя ръка от отворената врата, хвана Аника с другата. – Да вървим. – Издърпа я от стаята, продължи да върви, докато се озоваха при остана­лите, които ги чакаха отвън.

Успя да се откъсне от Аника и прошепна на Саша:

—Разсей я.Трябва да говоря с Дойл и Бран.

— Но аз…

Тъй като Сойер вече бе поел с бърза крачка напред, за да настигне Дойл, Саша забави своята, посочи с ръка:

— О, виж! Пеперуда!

Коментарът й предизвика озадаченото изражение на Райли, но думите й накараха Аника да спре и да се възхи­щава достатъчно дълго, за да може Сойер да се отдалечи на безопасно разстояние.

— Виж – обърна се той към Дойл. – Не беше просто „пускане на ръце”.

— Не ми се слуша за останалите части от тялото ти.

— Нямах това предвид. Трябва да говоря с теб и Бран. А после и с Райли и Саша. На Аника й е хрумнала щура идея и ще се наложи да я наблюдаваме, в случай че не съм успял да я разубедя.

Той погледна назад, прецени, че има достатъчно време, ако говори бързо, и направи знак на Бран.

Аника нямаше нищо против да повърви с двете си при­ятелки. Помисли си, че жените може би проявяват по-малко стеснителност и нервност, когато говорят за секс.

— Ще ми кажете ли какви са правилата на секса?

— Правила? – изненада се Райли. – Какви правила?

— Не ги знам, не и тукашните. Сойер казва, че са много. И сложни. Не виждам защо трябва да са сложни, но мога да ги науча. Обичам да се уча.

— Сложни – изсумтя Райли. – Според мен са съвсем прости. Моите златни три? И двете страни да проявяват желание, да не са обвързани и да са чисти.

— Наистина са прости. И напълно задоволителни. Оз­начават ли, че със Сойер можем да правим секс?

— Не проумявам защо не ти е скочил досега.

— Райли! – Саша завъртя очи. – Различните хора имат различни правила, Ани. Или не толкова правила, колкото… реакции. Невинаги е лесно да се обяснят.

Райли изброи на трите си пръста:

— Да проявяват желание, да са необвързани и да са чисти.

— Добра основа – съгласи се Саша. – За този разговор ще ни трябва повечко време. И уединение – добави, дока­то подминаваха хората по пътя.

— Но нали ще ми обясните, за да се науча?

— Разбира се.

— Благодаря ви! Тогава със Сойер ще можем да правим секс. Както ти и Бран. Съжалявам, че ти не можеш да пра­виш секс – обърна се тя към Райли.

— Ставаме две, сестричке!

Фокусираха се върху източната част на острова, гмуркаха се в заливчетата и дълбоките пещери. Аника не чу въздиш­ки или песни. Само веднъж почувства нещо във водата – достатъчно голямо, за да е човек или акула.

Но беше само друга двойка гмуркачи – мъж и жена, – които май повече се интересуваха един от друг, отколкото от морския свят.

След второто гмурване Аника поведе останалите към лодката. Щеше да е много бдителна, докато преживеят нарисуваното от Саша и отново се завърнат живи и здрави.

Излезе от водата, както винаги доволна, че ще свали плавниците – толкова досадни и странни – които трябваше да носи, когато беше с крака.

Саша се появи зад нея, после Сойер. За да е полезна, Аника отвори кутията с изстудени напитки. Саша щеше да иска вода, но Сойер и Райли обичаха кола, а…

Докато вадеше бутилките, една птица се спусна от не­бето и кацна на перилото. Тя я погледна набързо, усмихна й се.

После остави бутилките, изправи се.

— Ти не си птица.

Саша, заета да сваля ципа на водолазния си костюм, погледна към нея.

— Съжалявам, какво каза?

— Това е едно от нейните създания!

Птицата не помръдна, но завъртя грозната си глава, взря се с лъскавите си жълти очи в Сойер, който посягаше към раницата за пистолета.

— Не стреляй – прошепна Саша. – Изчакай Бран и оста­налите.

Докато Райли се качваше в лодката, на перилото тежко кацна втора птица.

— Имаме си компания. – Райли извади ножа от канията.

Птиците бяха с размерите на гълъби, но с жилави, поч­ти изсушени тела и едри глави, които се въртяха напред-назад като на кукумявка. Двойката седеше мълчаливо, появи се и трета птица, която кацна до тях. Очите им, мръсно жълти, ги гледаха немигащо. Лъскавите черни пера не помръдваха.

Бран се изтърколи в лодката, изви глава и видя, че зад него Дойл вади ножа си.

— Тя ли ги е изпратила? – Устните му се разтеглиха в мрачна усмивка. – Нейните вестители? Да ни подплашат? Това ли е измислила?

Саша се обърна, притисна ръка към главата си, протег­на другата – сигнал да изчакат.

— „Дойди и виж!” – така пише в книгата на вашия бог. „И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му.”* Затова изпращам блед кон и ездач. Вашата смърт идва! И вашият ад я следва! Птиците ми ще глозгат костите ви, кучетата ми ще пият от кръвта ви!

[* Откровение на Йоана (последната книга от Новия завет), 6:1-8. – Б.пр.]

Тя поклати яростно глава, докато Бран я приближаваше:

— Чакайте! Чакайте! – Задиша дълбоко със затворени очи, а когато отново ги отвори, те горяха като огнени крис­тали. Когато заговори, гласът й бе силен и отекваше над водата: – А ние казваме – ти никога няма да имаш звезди­те! Изпрати своя кон, своя ездач, изпрати най-лошото и ние ще го преодолеем, ще преодолеем всичко. И теб също, докато остарееш, докато се сбръчкаш и силите те напуснат. Ние сме твоята смърт, твоето унищожение. Дойди и виж! – Саша отметна назад глава и прилепи ръце към бедрата си с разтворени пръсти. – Дойди и виж!

Птиците изпищяха, разпериха криле и полетяха към Саша.

Аника вдигна ръка, за да предпази лицето й, изстреля лъч от гривната си, докато Бран изпращаше нажежени до синьо светкавици към останалите две.

Телата им се превърнаха в зловонен черен пушек.

— Нараних я! – С треперлив, озадачен смях Саша отно­во притисна пръсти към слепоочието си. – Нараних я. Почувствах болката й. Нараних я също толкова… не,пове­че, отколкото тя мен!

— Носът ти кърви – промърмори Аника и го попи вни­мателно с хавлиена кърпа.

— Всичко е наред. Добре съм. – С блеснали от сълзи ликуващи очи Саша погледна Бран. – Направих го!

— Фейд. – Изпълнен с любов и леко обезпокоен, той я притегли към себе си, прегърна я. – Любима. Поседни, поседни малко. – Докато го казваше, я придърпа в скута си. – Трябва й вода.

— Добре съм. – Отново смях, малко по-уверен. – Не виждате ли? Добре съм! Чух я да пищи от болка, от ярост. Да, може би не е зле да взема нещо за главоболието, но я победих. Победих я, Бран. Бях вглаватай!

— Хайде, позволи ми да ти помогна. – Той нежно поста­ви пръсти върху слепоочията й, прокара ръце по черепа й. – Дай ми болката си, за да си отиде.

— Пийни малко. – Като коленичи, Аника подаде насто­ятелно водата на Саша, хвана ръката й, притисна я към бузата си. – Беше толкова силна, толкова храбра!

— Чувствах се силна. Нарочно й позволих да влезе в мен. Знаех, че е време, знаех, че ще мога да го направя.

— Изобщо не се съмнявам в теб! – Бран я целуна. – Сък­рати ми живота с няколко години, но не се съмнявам в теб.

— Сега ще ни атакува по-мощно.

Райли хвърли бърз поглед към Дойл.

— Сега ще ни атакува по-мощно – повтори той, – защо­то знае, че тази, която е мислела за слаба – аз също го мислех, – е много по-силна, отколкото изглежда.

— Затова се опитва да ни пробута „Откровенията”? Че­тиримата ездачи, глупостите за края на света? Че може да го докара? Бран, защо не вземеш да ни приготвиш повечко „огън и жупел”. Да й покажем какво е ад.

— Малмон не е бледият ездач. – Сойер извади кола, подхвърли я на Райли, взе друга за себе си, предложи бу­тилка сок на Аника. – Той е психопат, богат главорез.

— Сега е повече от това – напомни му Саша.

— Каквото и да е, ти вече го каза. Ще ги победим. – Той отпи от колата. – Саша Ригс, ти току-що надви богиня. Какво смяташ да правиш сега?

— Смятам да намеря останалите две Звезди, после ще танцувам на слънчев плаж. Знам, че ще успеем.

— Но засега стига толкова гмуркане.

— Добре съм, Сойер, наистина.

— Добре или не, Сойер е прав. Приключваме за днес. – Дойл тръгна към рубката.

Райли се отпусна до Саша, потупа я по рамото.

— Да се порадваме на победата. А и трябва да видя дали моят човек е намерил каквото поиска Сойер.

Когато се увери, че Саша се е успокоила, Аника се от­далечи и седна до Сойер, хвана го за ръката.

— Разбрах.

— Какво разбра?

— Разбрах каквото ми каза ти и каквото знаех с ума си, но не и със сърцето. Когато птицата, която не беше птица, полетя към Саша и аз я унищожих. Щях да направя също­то и ако беше човек. Щях да направя същото.

Когато тя се облегна на него, той я прегърна, взе я в обятията си, както Бран бе гушнал Саша, докато лодката пореше водата обратно към сушата.

Щом стигнаха в пристанището, Райли извади телефона си.

— Здрасти – каза и се отдалечи.

— Саша трябва да хапне джелато. За награда – настоя Аника.

— Трудно ми е да откажа джелато, но… Хей, бързо действаш! – възкликна Саша, когато Райли се върна при тях.

— Бързо и успешно. Имаш всичко от списъка, Сойер. Ще го взема след около час.

— Значи си отворих работа.

— Един час. Това е идеално. Тъкмо с Аника и Райли ще отидем на пазар.

— На пазар! – Аника засия и потърка доволно длани.

— На пазар? – Райли се намръщи, избута надолу очила­та си, духна в бретона си. – За какво?

— Все едно. – Саша хвана Райли за ръката, стисна я предупредително. – Трите ще отидем на пазар, ще вземем частите на Сойер и… ще купим пица за вечеря.

— Ти имаше дълъг ден – поде Бран. – А и Нереза вече направи първия си ход, по-добре е да останем заедно.

— Днес тя няма да се опитва повече, освен това знаеш, че мога да се справя. Нали няма да ми кажеш, че ние трите не можем да се справим, защото сме жени?

— Не се бъркай, приятел – предупреди го Сойер. – Няма да спечелиш. Но ние бихме могли да се навъртаме наоколо, докато вие…

— Да ви няма! И тримата. Щом ще получавам награда, предпочитам да не ми висите на главата. – За да подсили думите си, Саша се повдигна на пръсти и целуна лекичко Бран. – След два часа ще сме у дома.

— Ако не сте…

— Ще бъдем.

— Стойте заедно.

— Разбира се. – Саша им махна, изчака да се отдалечат достатъчно. – Добре.

— Може да си купя нови обеци!

— Няма да ходим на пазар.

Аника я погледна недоумяващо.

— Но ти каза…

— Искаш ли да говорим за секс?

— Да! – Аника улови Саша за ръката. – Значи е заговор!

— Точно така.

— Ако ще говорим за секс, при положение че аз не пра­вя такъв, искам алкохол. – Райли огледа пристанището. – Хайде да намерим местенце с изглед и белини.

След десетина минути – Райли действаше бързо – те седяха на сенчеста тераса с изглед към морето и лодките. Тя поръча на италиански, флиртувайки с келнера, който веднага откликна.

Райли въздъхна, облегна се назад.

— Само си доказвам, че мога да правя секс, ако искам свалка за една нощ. Така. – Тя махна към Аника. – Докто­рите са тук. Можеш да започваш.

— Ти и лекар ли си?

— Иска да каже, че сме готови да те изслушаме – обясни Саша.

— О! Значи ще си поприказваме по женски?

— Точно така – кимна Саша.

— Сойер казва, че правилата за секса са сложни. Щом са толкова строги, как хората правят секс?

— Уместен въпрос. Преди мислех, че е по-добре човек да забрави за секса заради всички възможни усложнения. Наистина го вярвах, докато не се появи Бран.

— Защото сте сродни души.

— Да. – И не беше ли това истинско чудо? – Не знаех, че той изпитва същото като мен. Но освен това ме прие такава, каквато съм. Преди него никой не го беше правил. Преди всички вас.

— А аз дори не исках да правя секс с нея. – Райли се усмихна широко на келнера, когато той донесе белините

— Но тя е много хубава, мила и умна. Щяхте да правите хубав секс.

Заинтригувана, Райли попита:

— Сред морските хора има ли гейове? Разрешено ли е да спите с някой от същия пол?

— Разбира се – различно е, заради телата ни, и не се ражда поколение, но не можеш да диктуваш на сърцето си, нали така?

— Пия за това! – Райли взе белинито си.

— При вас как е? Имате ли правило, че не може да го правите?

— Вече го елиминираме. По-бавно на някои места, но работим по въпроса.

Аника издиша шумно, смръщи чело над питието си.

— Значи правилата са глупави?

— Може би някои, но като цяло зависят.

Аника разтвори недоумяващо ръце.

— Как така зависят? Нали са правила?

— Ще ни трябва още белини – реши Райли. – И сладки­ши.

— Мен не ме брой. Правилата, Ани, зависят от конкрет­ните хора, от ситуацията. Например, ако Бран беше женен или сгоден за друга жена.

— Правилото за необвързаността – поясни Райли.

— Разбирам и съм съгласна. И разбирам, че не бива да е насила. Но да си „чист” – защо това трябва да е важно при секса?

— Не такова „чисто”. По-скоро да покажеш на партньо­ра си, че си здрав – сексуално имам предвид. – Саша пок­лати глава. – Но това едва ли е необходимо при теб или Сойер, затова засега ще си спестим по-сложното обяснение. Останалите правила – тези, които зависят? Някои идват от морала или разбиранията на човека.

— Знам какво е морал. Сойер е почтен. Може би твърде почтен. Опитах се да му обясня, че когато онова на рисун­ката се случи, аз мога да се измъкна. Той да премести ос­таналите – понеже е ранен, и е по-добре да ме остави, за да…

— Глупости на търкалета! Това е изключено!

Аника се извърна безпомощно към Райли.

— Но аз мога да…

— Пет пари не давам какво можеш! И ако Сойер ти е казал нещо друго, ще си разваля мнението за него! Но първо хубавичко ще го насоля.

— Това е обидно, Аника – каза Саша по-внимателно. – Обиждаш ни, като предлагаш подобно нещо.

— Не съм искала да ви обидя. Обичам ви, всички. Нара­нила ли съм чувствата му? – Сърцето й се сви от болка, умът й се замъгли. – О, извинявайте ме! Ще му кажа, че съжалявам.

— Не се безпокой за това – посъветва я Райли. – И пом­ни: „Един за всички, всички за един!”.

— Един за всички, всички за един – повтори Аника. – Това е закон. Няма да го забравя. Нараних чувствата му, затова той не иска да прави секс с мен.

— Не мисля, че е това. Определено ще поръчам още белини.

С кимване Райли направи знак на сервитьора, подхвана дълъг, закачлив разговор.

Заинтригувана, Аника наблюдаваше как сервитьорът хвърля погледи на Райли.

— Той е готов да прави секс с теб.

— Виждам. Сексът с непознат може да е вълнуващ, а неизвестността е част от вълнението. Но точно сега си имам достатъчно вълнения. А и в момента говорим за теб и Со­йер. Уверявам те, че той е правил секс с теб няколкостотин пъти в главата си.

— Но аз искам да прави секс с тялото си.

— Не те виня.

Като кимна на Райли, Аника се наведе напред.

— Сервитьорът е смел и силен, мил и много красив. Но ти не правиш секс с него.

— Хммм! Е, да, сладур е – секси сладур. И е отракан, но… или харесваш някой, или – не, нали така?

— Да. – Доволна, Аника се облегна назад. – Сърцето е загадка. Аз искам Сойер и той иска мен. Неговото… как го нарече ти, не си спомням. – Тя се потупа по скута.

— За това има много имена.

— Ние ще се придържаме към „пенис” – засмя се Саша и сръчка Райли.

— Неговият пенис става твърд, значи е готов за секс, когато се целуваме, когато ме докосва. Това е желание и виждам желанието в очите му. Но не вкарва пениса си в мен.

— Толкова ли е просто в твоя свят? – зачуди се Саша.

— Може да има ритуал за чифтосване – това е по-сери­озно. Или е просто за забавление. За задоволяване на нуж­дите.

— Значи, и при вас не е много по-различно. Виж, това е добър баланс, така мисля. Аз май съм по-разкрепостена от Саша.

— Ей!

— Преди Бран – допълни Райли.

— Добре. Ти печелиш.

— Казвам, че моралът на Сойер прави правилата му по отношение на теб по-сложни. Той не иска да се възползва от теб или от ситуацията. Това не означава, че не иска да те чука или че не си представя как те чука.

— Да ме чука. О! Защото телата… – Очарована, Аника плесна с ръце. – Харесва ми. Забавна дума. Как мога да го накарам – но не насила – да спре да си представя и да за­почне да ме чука?

— Скочи му.

Райли примигна.

— Леле! Изненадваш ме, Саша.

— А ме нарече „задръстена”.

— Не съм… е, може и да съм. Да, добър съвет.

— Като в бой?

— Не. Ти правиш първия ход. Отиваш при него, поощ­ряваш… чукането – реши Саша. – Затваряш вратата и сваляш дрехите си. После, ако е необходимо, сваляш не­говите.

— Продължавай, Саша!

— Вече не съм задръстена – каза тя със самодоволна усмивка. – Не бих го предложила, ако не усещах колко много те желае, Ани. Толкова е силно, че няма как да не го усетя.

— Това е морал, знам. Но ти усещаш желанието му към мен?

— Да. И борбата му да го овладее.

— Значи, трябва да направя така, че да престане да се бори. – Сърцето на Аника заби по-силно и тя притисна ръка към него. – Това разрешено ли е?

— Дори се насърчава. – Когато сервитьорът се върна, Райли го посрещна с чаровна усмивчица.

Той вече флиртуваше и с трите, докато им сервираше следващата поръчка заедно с малки чинийки и плато, от­рупано с различни видове сладкиши.

—Belledonne*. – Той целуна връхчетата на пръстите си. – За мен е удоволствие да ви обслужвам.

[* Хубави жени (ит.). – Б.пр.]

Райли го гледаше как се отдалечава.

— Може и да си променя решението…

— Не – отсече Саша.

— Лесно ти е на теб… но си права. Ще трябва да се за­доволя със сладките.

— Може ли да помогна на Сойер с борбата му, да му скоча, за да ме чука довечера?

— Ти решаваш. – След бърз оглед Райли си взе един еклер от платото. – Но ни е нужен за бръмбарите.

След като помисли малко, Аника кимна.

— Това е по-важно от чукането. Но когато свърши с бръмбарите?

— Действай. Какъв е този? – Саша посочи един сладкиш.

— Какво ти пука как се казва, щом изглежда добре?Бомболони– върхът на поничките. Ето! – Тя избра един сладкиш – кексче, поръсено със захар, и го сложи в чини­ята на Аника. – Това ще ти хареса. В момента си правим малък купон.

— Обичам купоните. Благодаря ви, че ми помогнахте да разбера правилата на чукането.

— Едва ли имаш нужда от това пожелание, но… – Саша хвана ръката на Аника – …успех!

— Сега яжте и пийте, дами. След двайсет минути имаме среща.

— По пътя може ли да се отбием в магазините?

Преди Райли да успее да възрази, Саша кимна.

— Всъщност дори се налага. Не можем да се върнем без доказателство, че сме били, където казахме, че ще бъдем.

— По дяволите! Но ще го направим бързо. Много бързо! – настоя Райли.

— О, аз съм бърза!

— Да, да. Ще повярвам, когато го видя.

Върнаха се отрупани с покупки. Може би Аника не успя да изпълни желанието на Райли за бързо пазаруване, но успя да си купи два чифта обеци, сандали – едните с петнайсетсантиметрови токчета, на които ходеше сякаш бе родена с тях, миниатюрна чантичка, побираща единствено въздух, но с мидена закопчалка, която я очарова, и три нови рокли.

Заедно трите изкачиха хълма, натоварени с торбите, частите за Сойер и три големи пици.

— Къде ще носиш тези токчета, по дяволите? – изсумтя Райли.

— Ще ги носи, когато прелъстява Сойер. Ще си ги сло­жи, ще свали роклята и ще остане само по токчета.

— Може и да си нова в това, Саша, но определено те бива в стратегиите.

— Толкова се забавлявах! Новите обеци много ти отиват, Райли.

Като сви рамене, Райли прие собствената си слабост.

— В боя всеки противник с удоволствие ще ги хване и дръпне.

— Харесват ми. Също и тези на Саша, а тя ще е много красива в новата си рокля и сандалите. Трябваше да купиш роклята, която ти показах, Райли.

— Аз няма да прелъстявам никого.

— Имаш много хубаво тяло. Дребно, силно и гъвкаво, а гърдите ти са прекрасни.

— Но си нямам гадже, нали? Благодаря ти все пак.

— В моя свят и мъжете, и жените биха искали да те чукат.

Трите влязоха със смях в къщата, слагайки край на безпокойството на Бран.

— Явно добре сте напазарували – отбеляза той.

— Отлично! Носим ви и пица, както обещахме. – Саша повдигна лице за целувка.

— Ще я отнеса в кухнята. Дойл е в горичката… или поне беше. Сойер е отвън, работи върху плановете.

— Райли ще му занесе нещата. – Саша смушка тайничко Аника. – Ние се качваме горе да приберем останалите по­купки.

— Това стратегия ли е? – попита Аника, докато тръгва­ха.

— Нека да усети липсата ти, да се чуди къде си. Не си слагай токчетата. Запази ги за по-късно.

— Прилича на игра.

— Малко, но в нея печелите и двамата.

Пред вратата на стаята си Аника остави торбите и пре­гърна сърдечно Саша.

— Благодаря ти! Ти и Райли сте моите сестри в този свят, и в моя също!

— Научих какво е семейство от вас. Когато мисията ни свърши, ще се опитам да използвам всичко, което научих, в отношенията ми с мама. Ще се видим долу.

— Облечи си новата рокля!

Аника разбираше от игри, разбираше и от ритуали. Беше гледала как три от сестрите й изпълняват ритуала на свърз­ване с избрания партньор. Той включваше флиртуване, привидна липса на интерес, отново флиртуване.

Макар да знаеше, че Сойер не може да е неин партньор за цял живот, тя го обичаше, винаги щеше да го обича, така че ритуалът от нейна страна бе позволен.

Тя се преоблече – не в новата си рокля, защото Саша трябваше да блести в своята. Но използва цвета за устни и четчицата за цвят на миглите, както знаеше, че правят жените, за да изглеждат още по-красиви.

След като слезе долу, приготви – както я бе научила Саша – кана с пенлив плодов сок. На една табла подреди каната, чаши и купа с лед, ако някой поиска.

Сойер седеше край масата в беседката с нещата, които Райли му бе намерила, рисунка, която бе направил, и ня­какъв инструмент, който й заприлича на пистолет.

Тъй като Дойл седеше срещу него и го гледаше как работи, тя се усмихна и остави таблата на масата.

— Приготвих ви студени напитки, защото след малко с пицата ще искате бира. Бран ще я претопли за вечеря. Това ли е „бръмбарът”? – попита тя, докато наливаше сока в чашите.

— Ще бъде. Трябва да прикрепя този кондензатор…

— Да не е като оня, който прави възможно пътуването във времето?* – провикна се Райли от терасата си.

[* Алюзия за кондензатора в машината на времето от филма „Завръ­щане в бъдещето”. – Б.пр.]

— Много смешно. Тук имам материал за три стайни предаватели, затова трябва да решим къде е най-добре да ги разположим.

— Къде си се научил на това? – учуди се Дойл.

— Просто съм любопитен. Разглобих едно старо радио, после стар телефонен секретар, една от повредените ми колички с дистанционно… такива неща. Сглобявах ги, за да си играя на шпионин. Това ще е малко по-сложно, но ще се справя. – Той вдигна поглед към Аника. – О, изглеж­даш добре! Искам да кажа, че винаги изглеждаш добре, но…

— Благодаря. – Тя прокара пръст по рамото му, докато минаваше зад него. После приседна на ръба на масата с гръб към него и с лице към Дойл.

Да, тя разбираше от ритуали.

— Много добре караш лодката.

— Хубаво корито.

— Много хубаво. Ще научиш ли и мен? Обичам да се уча. В замяна мога да те науча да правиш кълбо напред.

— Ако правя кълбо напред, няма да мога да държа меча.

— Ще те науча да го правиш само с една ръка. Ти си силен. – Тя нарочно се протегна, потупа бицепсите му. – Можеш да скочиш само с една ръка, така ще замахнеш с меча към краката, а стъпалата ти ще ударят лицето.

— С една ръка?

— Да, ще те науча. И да тичаш нагоре по стени, и без да използваш ръцете си, да правиш задно салто. Може да използваш тези неща в боя. Искаш ли да ти покажа?

— Разбира се. Обичам новите неща.

Когато той стана, за да отиде с нея до ивицата морава, хвърли поглед назад към смръщения Сойер, после нагоре към Райли. Тя се ухили и се облегна на парапета, за да наблюдава шоуто.

Чу Сойер да ругае.

— Проблем ли има, каубой?

— Нищо. Просто леко се изгорих.

Той гледаше Аника, роклята й, която се смъкваше до главата, великолепните й крака, които се премятаха ше­метно във въздуха.

— Ясно – каза и отново се ухили.

Сойер продължи да работи. Райли го бе снабдила с необходимото и сега той щеше да го използва, за да направи каквото искаха всички.

Положи усилия да се съсредоточи, да не обръща вни­мание на обясненията на Аника към Дойл, на коментарите на Дойл в отговор.

И на смеха й. Дойл – иначе самата сериозност – сега, изглежда, си прекарваше чудесно.

„Не се разсейвай!”, нареди си той, когато почувства как по кожата му плъзнаха раздразнение и ревност. Той имаше работа, имаше да спасява светове и не биваше да се трево­жи за част от екипа, която се премяташе по глупавата мо­рава.

Може пък и той да иска да се научи да прави кълбо напред с една ръка. Дойл не беше единственият с мускули.

Вероятно Дойл имаше достатъчно мускули да изтласка тойота от лег, но все пак…

Сойер опита да се успокои. Само щеше да си пърли пръстите със заваръчния пистолет, защото гледаше към тях, вместо да си гледа работата.

Тогава се появи Саша и седна до него.

— Ще хапнем пицата след час, ако това те устройва.

Като изсумтя, той довърши увиването на емайлирана жица около един болт и отряза излишната част.

— Имам доста работа – каза и оголи краищата на жица­та. – Ще взема нещата вътре, ще хапна на крак.

— Трябва ли ти помощ?

Той поклати глава и взе поялника, за да запои оголе­ните краища към новата си миниатюрна верига.

— Това е работа за един човек.

— Ако решиш, че… леле!

— „Леле” какво?

— Дойл току-що направи кълбо напред само с една ръ­ка.

Той вдигна очи тъкмо навреме, за да види как Аника прегръща доволно Дойл.

— Браво!

Когато довърши сглобяването на две подслушвателни устройства на масата в дневната, където имаше достатъчно място и достатъчно спокойствие, луната вече грееше, бяха се появили звезди. И той реши да си почине.

Излезе навън, седна на стъпалата и се загледа в море­то.

— Как върви?

Той се извърна, вдигна поглед и видя Бран на терасата.

— Две са готови и тествани. Имам нужда от…

— Чакай, сега слизам.

Бран излезе, седна на стъпалата до Сойер и му подаде бира.

— Саша каза, че не бива да пиеш алкохол, докато рабо­тиш. Но сега вече можеш.

— Да, мога, благодаря. Имам нужда от почивка. Не че e сложно, но трябва да внимавам, особено при положение, че ги майсторя сам. Тази вечер бих могъл да направя и третото устройство, но усещам, че губя форма. Май е по-добре да изчакаме и да ги поставим утре вечер. Или да използваме само две.

— Говорихме за това на вечерята, решихме да действа­ме утре вечер. Така че спокойно.

— Благодаря. – Доволен от компанията и бирата, Сойер насочи ума си към следващите им действия. – Ще ви вкарам във вилата на Малмон без проблем. Няма да се разправяме с прозорци и врати, затова алармената система не ни ин­тересува. Но ако използват детектори за движение, имаме проблем.

— Хммм. – Като кимна, Бран се облегна назад на стъл­бите, погледна към осеяното със звезди небе и растящата луна. – И никой от нас не е помислил за него.

След решението да проверят вилата на Малмон Сойер бе мислил много.

— Или вътрешни камери. Ако знаех дали имат аларма с детектори за движение или охранителни камери, какъв вид са и къде е разположена системата, бих могъл да ги заоби­коля.

Веждата с белега на Бран се повдигна закачливо.

— Това ли е всичко?

Като се засмя кратко, Сойер надигна бирата.

— Нямам навик да прониквам в чужди къщи, но е добре да знаеш как стоят нещата и как действат. Бас държа, че Малмон ще инсталира всичко, докато е там. А може вече да е направено. Ако се бях сетил по-рано, Райли можеше да провери.

— Още може – ще й кажем. Но мисля да рискуваме. В случай че задействаме някоя аларма, ще се измъкнем, пре­ди да реагират.

— Мога да го представя като софтуерен дефект. Но ка­мерите…

— Ще измисля как да се погрижа за тях, ако се наложи.

— Добре. Ако утре се върнем към пет, както обикновено, ще успея да сглобя третия бръмбар преди залез-слънце.

— Устройва ни напълно, решихме да изчакаме до полу­нощ. Дойл иска да огледа мястото около вилата и са му нужни тишина и спокойствие.

— Все правим каквото иска Дойл.

Бран отпи замислено от бирата си.

— Някакъв проблем с Дойл ли имаш?

— Не, не. Никакъв.

За Бран тройното отрицание означаваше „да”.

— Разбрах, че е научил нови неща от Аника.

— Какви неща? – Главата на Сойер се обърна толкова рязко, че Бран се изплаши да не се отвърти като капачка на бутилка. – О, да, да. Прословутото кълбо напред с една ръка.

— Точно така. Тя твърди, че може да го научи и на къл­бо назад за нула време. Двамата явно много се харесват и уважават. Но ако мислиш, че помежду им има нещо пове­че, значи си глупак. Тя е твоя, стига да поискаш. А сега, тъй като имам планове за моята си жена, ти пожелавам лека нощ. Сладки сънища – добави той, докато ставаше, за да влезе в къщата.

Негова, стига да поиска, помисли си Сойер и засмука бирата. Само дето не изглеждаше точно така в момента. Освен това нямаше да е редно да го поиска. Тя беше нова в този свят. Все още бъркаше думите, трябваше да й се обясняват разни неща. Как би могъл да я помоли да спи с него?

В допълнение към това, което за него беше повече от достатъчно, тя разполагаше само с три месеца – всъщност вече по-малко от два и половина, напомни си той, – след което трябваше да се върне в морето.

Толкова много се боеше, че ако я помоли, ако я обладае, ако я има, никога – когато и където и да отиде – няма да може да я забрави.

Не биваше изобщо да я докосва, да я кара да си мисли разни неща. Простото решение? Не я докосвай отново. И без това имаха достатъчно за правене, за да рискуват до­пълнително със секс и разбити сърца.

Той стана и взе бирата, за да я отнесе в стаята си. Отво­ри вратата и едва не изпусна бутилката.

Тя седеше отстрани на леглото му и се изправи, когато той застана пред нея.

— Чаках те.

— Добре. – Сойер внимателно остави бирата. – Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Мисля, че и ти също. Затова те чаках.

Като го гледаше в лицето, тя вдигна ръце, побутна две­те тънки презрамки от раменете си и свивайки ги леко, се изхлузи от роклята, която падна в краката й.

Единствената мисъл, която се стрелна в главата му, беше: „Мъртъв съм!”. Припряно и непохватно затвори вратата.

— Аника, недей…

Думите заглъхнаха, когато тя прекрачи свалената рокля и застана пред него гъвкава, стройна и прекрасна, в обувки, които се състояха само от няколко яркочервени каишки и високи, тънки токчета.

— Ти ме желаеш. – Тя пристъпи към него. – Аз те желая. Ще вземеш ли каквото ти предлагам? Ще ми предложиш ли каквото искам?

Той знаеше, че има причини да й откаже, но не можеше да се сети или задържи нито една в главата си.

— Аз не бива да…

— Легни си с мен – каза тя и направи още една крачка. Очите й, тези нейни очи, омайващо зелени, го убиваха. – Слей се с мен. – Още една крачка. – Бъди с мен.

Аника уви ръце около врата му, притисна стройното си красиво тяло към неговото и го целуна страстно.

Дълго, топло, бавно и дълбоко тя завладя сетивата му, после ги подпали. Пръстите й потънаха в косата му, не му позволяваха да се отдръпне и съпротивата му рухна. Пре­ди да успее да се овладее, да разсъждава трезво, да сложи край, тя плъзна крак по неговия и „стената” падна.

Той й се подчини, подчини се на собствената си все по-неуправляема страст. „По дяволите правилата!”, помисли си. „По дяволите рисковете!” Притегли я по-близо, пъхна длани в косата й – тази гъста, разкошна коса.

Когато я побутна към леглото, тя свали ръце и задърпа нагоре ризата му.

— Искам да те видя, да те докосна. Целият. Искам да сваля дрехите ти.

— Да, да, ще го направим. Просто ми позволи… – Дока­то падаха на леглото, ръцете му се плъзнаха по нея. Мека, гладка, божествена. – Аника. Просто ми позволи.

Беше всичко, което тя си бе представяла, всичко, на което се беше надявала. Тази свобода, която той не й беше давал досега, страстният начин, по който ръцете му я до­косваха, дивият глад на устата му, докато… се хранеше от нейната със зъби, език и устни.

Никой не я беше целувал така. С такъв апетит.

В стремежа си да му даде повече, тя се притисна към него и почувства твърдостта му, а той простена като от болка, но болка, която означаваше желание.

Затова тя отново изви бедра, нагаждайки тялото си към неговото, почувства трепет в собствените си слабини и някакво прекрасно, прекрасно стягане.

Мускулите на гърба му, раменете му, толкова различни, когато бяха легнали, мекотата под нея, твърдостта над нея я караха да се чувстваблажено.

Макар никога да не бе разсъбличала мъж, не можеше да е по-различно от това да разсъблече себе си – а тя тол­кова копнееше да има тялото му без дрехите до своето. Посегна към колана му, опита се да овладее възбудата си, за да може пръстите й да разкопчаят катарамата.

— По-добре не го прави – промърмори той, – иначе ще свърши ужасно бързо.

Ръцете й застинаха.

— Само веднъж ли ще бъде?

Звукът, който издаде той, смесица от смях и пъшкане, я озадачи.

— Няма да е само веднъж.

— Тогава нека този път е бързо. – Тя го искаше сега, сега, сега, затова разкопча колана му. – Искам да знам. За първи път правя секс с крака.

Задъхан, почти отчаян, той успя да спре.

— За първи път? – Разбира се, че ще е за първи път, каза си. – Това означава ли, че ти… Че ще ти е за първи път… изобщо?

— О, питаш дали още имам преградата? – Тя отново го привлече към себе си. – Не. Тази част е същата. Но крака­та, леглото, твоите крака. Това е различно. Искам те меж­ду краката си! Искам те вътре в мен, между краката си! Искам да разбера, Сойер! С теб. – Изгаряна от неудържимо желание и страст, тя отново впи устни в неговите. – Само с теб!

Започна да смъква джинсите му.

— Още съм с ботушите. Почакай. – Той се претърколи и седна. Докато се опитваше да си свали ботушите, тя се надигна, заобиколи го, притегли го към себе си, притисна устни към врата му, ръцете й се плъзнаха по гърдите му.

Най-сетне, освободен от ботушите, от джинсите, от всичко, той се извърна към нея. Тя остана на колене, коса­та й се бе разпиляла като мастило по гърба над едното рамо. Погледът й пробяга по гърдите му, спусна се надолу. Тя се усмихна.

— Красив си… и силен. – Прокара пръсти по твърдата му мъжественост и кръвта забуча в ушите му. Сякаш някой дръпна наведнъж хиляди струни.

— Така харесва ли ти?

— Не мисля, че има дума, която да опише как се чувст­вам.

Тя се усмихна, легна по гръб, косата й се разпиля върху белите чаршафи като дълга, пълноводна река. Прекрасен дар, предложен естествено, без фалш и преструвка.

— Слей се с мен, моля те! Изпълни ме със себе си.

Тя го замая, освободи и в този миг го притежаваше.

Той се наведе над нея и като се опитваше да е по-вни­мателен, да не бърза толкова, в случай че тя греши и ще й е като първия път, започна да прониква – горещ и влажен.

— О! О! – Пръстите й сграбчиха ръката му, ноктите й се впиха в плътта му. После извика с пълни с изумление очи.

— Но това… това идва накрая. Това краят ли е?

— Не, не е краят. – Всеки мускул в тялото му трепереше, докато се навеждаше над нея. – Искаш ли пак да го изпи­таш?

— Мога ли? Да! Да!

Тя издаде звук, гърлен звук, когато той проникна по-дълбоко.

Остана в нея, полагайки усилия да се задържи така, докато бедрата й започнаха да се вдигат и спускат некон­тролируемо.

— Искам да… Искам да…

— Точно така. – Устните му пробягаха леко по нейните. – Направи каквото искаш. – После използва езика си, це­лувката му загрубя. Когато тя отново достигна оргазъм, викът й се удави в устата му.

Сойер проникна в нея веднъж – силно, дълбоко, и тя простена, изви тяло в дъга.

— Да! Пак! Пак!

Той започна да я язди бързо, напористо. Просто се ос­тави на удоволствието си.

Тя почувства, че краят, който с него не беше край, от­ново се надига в нея. Докато я заливаше, отметна ръце назад, сключи крака на кръста му, започна да се движи заедно с него, понесе се по вълната, после по следващата.

И онова, което се надигна в нея, беше повече от удо­волствие и наслада, повече от всичко познато. Тя потрепе­ри, той потрепери с нея.

Когато настъпи истинският край, тя сякаш бе отнесена в нов свят, отвъд този на красотата.

Дори когато Сойер бе поуспокоил дишането си, за кое­то му бе нужно известно време, той продължи да усеща как сърцето тупти в ушите му. Когато се претърколи и отдели от нея, тя също се претърколи и се сгуши в него.

И това му се стори съвсем естествено.

— Доволен ли си от мен?

— Ани, няма достатъчно силни думи, които да изразят чувствата ми към теб.

— И аз изпитвам същото към теб. Правенето на секс с крака е различно. А с теб – още повече. Ти имаш много хубав пенис.

Той се засмя смутено.

— Благодаря ти. Аз… харесвам си го.

— И аз. Ще го вкараш ли пак в мен?

На този свят няма друга като нея, помисли си той. В който и да е свят.

— Можеш да разчиташ на това!

— А сега много бързо ли беше?

Той отмести ръката й от сърцето си, целуна я.

— Отначало беше… ами нещо като игра. Преди да… Божичко! Да се чифтосаме.

— Имаш предвид целувките и прегръдките. Много ми хареса. Не трябва ли да се прави по-дълго?

— Зависи. Но има и други неща, които хората обичат да правят понякога, преди главната част.

— Други? Какви?

Тя не беше невинна, каза си той. Но беше неосведомена в някои отношения.

— Знаеш ли, може би трябва да говориш за това със Саша и Райли.

— Направих го. Така разбрах, че трябва да дойда тук, да си сваля роклята и да остана по токчета.

— Ти… Нима?

— Ти хареса обувките. Ще им кажа.

Той само притвори очи.

— Сигурен съм в това.

Тя завъртя бавно пръст около сърцето му, спусна го лекичко по гърдите му.

— Ще ми направиш ли онези други неща? Ще ме научиш ли на тях, за да ги правя на теб?

— Аника, ти ме убиваш.

— Това е израз, нали. Никога не бих те наранила.

— Знам. – Когато той обърна глава, за да я целуне, из­веднъж го прониза една мисъл, като стрела от лък. – Аз не те пазих.

— Не бях в опасност.

— Не, имам предвид… – Той се надигна, притегли я към себе си. – Можеш ли да забременееш?

— О, не. Не мога да имам малки от теб. Ние сме от раз­лични светове, не сме съвсем същите. Съжалявам.

— Недей. – Облекчен, той притисна устни към челото й. – Така е по-добре. Първо – водим война. А и на теб ти остават само два месеца…

Тя бързо постави пръст върху устните му.

— Не говори за края. Моля те. Сега сме заедно.

— Права си. Ако се тревожиш много за бъдещето, не можеш да се насладиш на мига. Благодарен съм, че съм с теб сега.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Искам да остана с теб тази нощ.

— И аз го искам. Леглото е малко, но ще се справим.

— Да. – Тя отново се сгуши в него. – Наистина ли може да бъде повече от веднъж?

— Да. И май ще се случи много скоро.

— Тогава, преди да заспим, ще ми покажеш някои от другите неща.

— Става. – Навеждайки се да я целуне, той плъзна ръка надолу по тялото й, между краката й.

— О! Това ми харесва!

Той се засмя, докато тя отново получаваше оргазъм.

На сутринта Сойер излезе за калистениката, чувствайки се като човек, който може да пробяга трийсет километра – и то по нагорнище, – без да се задъха, а после да види сметката на цяло стадо коне.

Видя, че Дойл се е облегнал на масата отвън и пие кафе, докато небето просветляваше и порозовяваше.

— Другите ще се появят скоро – каза Сойер.

— Хммм. Излезе ти късметът. Личи ти, братле – добави Дойл. – А и да не ти личеше, аз съм в съседната стая. Тво­ята русалка е доста гласовита.

— О! – Сойер се загледа в бутилката си с вода, хвърли поглед към Дойл. – Съжалявам.

— Не съжаляваш и не те виня. Но си ми длъжник.

— И защо така?

— Аника ме използва, за да те подразни – класическа стратегия. И тя ми е длъжник, но ме научи на някои дви­жения, така че с нея сме квит.

Сойер си спомни проклетите кълба напред и как кожа­та му беше настръхнала от ревност.

— Не знаех.

— Винаги е така. Следващия път го правете в нейната стая, за да не ме подсещате, че аз не се чукам.

— Дадено. Бях ти ядосан.

— Знам. – Дойл вдигна кафето си и се усмихна. – И за това не те виня. Ти си късметлия, Сойер. Няма друга като Аника.

— Така е. Затова бях впрегнал цялата си воля…

— Братле, падне ли ти такава хубост, не я изпускай за нищо на света. Утре може да си мъртъв.

— Хммм, това беше… вдъхновяващо.

Когато другите излязоха, Аника отиде право при Сойер, дари го с целувка така, че на него му се прииска да про­дължат с целуването в нейната стая.

— Имаш ли още от тези? – пошегува се Дойл.

Като се засмя бързо, тя се обърна към него, постави ръце на раменете му, целуна го лекичко и сладко по устните.

— Така целуваш близките си. Сойер също ми е близък, но е различно. Ние правим секс.

— Чух.

— Имах звезди в главата си. Само много хубавият секс предизвиква звезди. И научих за другите неща. Ти знаеше ли, че в предварителната любовна игра – как хубаво звучи само! – мъжът може да…

— Добре, добре. – Сойер припряно я улови за ръката. – Хайде да започваме.

След близо час клекове, лицеви опори, набирания и каквито там други мъчения успя да измисли Дойл, Сойер направи планина от палачинки. Беше му ред да готви и беше в настроение.

По средата на яденето и на обсъждането кога и как ще претърсят вилата, наета от Малмон, телефонът на Райли избръмча. Тя хвърли поглед към екранчето, отдалечи се и заговори бързо на италиански.

Когато се върна, си взе чинията и натрупа храна в нея.

— Уредих три SPP-lMs с двайсет и четири патрона. От това по-добре няма накъде, при това третият е безплатен. Обаче ще ни трябват парички – обърна се тя към Бран.

— Аз ще имам грижата. Откъде ще вземем оръжията?

— Трябва да отидем до лодката му, и то веднага. Дайте ми парите и ме оставете да действам сама. Този тип не обича тълпите.

— Надежден ли е? – попита я Бран.

— Да видим… контрабандист е, продавач на оръжие, крадец, значи е „хлъзгав”. Но мен няма да ме прекара. Ще играе честно – иначе ще си развали репутацията, а и ще загуби, ако се нуждаем от още муниции.

— Пистолетите крадени ли са?

Райли погледна Саша и сви рамене.

— Трябват ни, ще ги имаме. Или поне три. Сойер е най-добрият стрелец, затова предлагам той да вземе единия. Аз също ще взема, сигурно Дойл ще използва третия. Бран е добър, но като знаем какво друго може да изстрелва, не му е нужен пистолет. Саша също е приличен стрелец. Просто Дойл е по-добър.

— Не възразявам, но искам да се науча да ги използвам. За всеки случай – настоя Саша.

— Можем да го обсъдим на лодката, щом ги вземем.

Макар идеята за още оръжия да не й се нравеше, Аника не каза нищо. Изпълни задачите си за деня, приготви ра­ницата си и пое с останалите към пристанището.

Когато излязоха от него с лодката, Райли посочи с ръ­ка:

— Виждате ли онази яхта там? На десет часа?

— Трудно е да я пропуснеш – промърмори Дойл. – Си­гурно е към сто метра.

— Да, Лестър си пада грандоман. Както и да е. Просто карайте още малко и спрете от страната на пристанището. Аз ще поема оттам. – Тя намести слънчевите си очила и взе чантата с парите от Бран.

— Не се тревожете, ако видите двама типа с автоматично оръжие. Няма да застрелят никого.

— Чудно защо това не ме успокоява. – При тези думи Сойер откопча кобура отзад на кръста си, премести го на бедрото.

— Най-много да видите няколко мадами, които се при­пичат по монокини.

— Е, за това ще ми е нужен фотоапарат.

Когато приближиха, Сойер наистина видя две сурови лица с пушки.

— Райли Гуин – провикна се Райли. – Лестър ме очаква. И това. – Тя вдигна чантата. – Хей, Мигел,quepasa*?

[* Какво става? (исп.). – Б.пр.]

Якият тип с АК-47 се ухили.

—Nomucho,chica. *

[* Нищо особено, маце (исп.). – Б.пр.]

Когато спуснаха стълбичката, Дойл направи знак на Сойер.

— Вземи кормилото. Тръгвам с нея.

— Не, не тръгваш!

Без да й обръща внимание, Дойл пристъпи, улови стъл­бичката и започна да се изкачва.

— По дяволите! Водя и приятел, Мигел!

Миг по-късно Дойл вече беше на яхтата, после се качи и Райли и двамата изчезнаха от погледа.

— Колко време им даваме? – Сойер не сваляше очи от въоръжените типове.

— Десет минути – реши Бран. – Четеш ли им мислите, фейд?

— Онзи, когото тя нарече „Мигел”, много иска да ни види голи – Аника и мен. Другият… той не се чувства добре. Май е стомахът.

— Десет минути – повтори Бран, – освен ако Саша не усети опасност.

След почти десет пълни минути, през които Сойер мис­леше как най-добре да защити приятелите си на лодката, да се качи на яхтата и да спаси останалите двама, чу смеха на Райли.

Но не се успокои, докато не я видя да слиза по стълбичката с преметната през гърдите кожена чанта и метално куфарче в ръка.

Дойл слезе след нея с друга чанта, друго куфарче и някаква кутия, пъхната под мишницата му.

—Ciao,Мигел.

—Hastaluego,chica* –Той й изпрати многозначителна въздушна целувка, докато Сойер обръщаше лодката.

[* До скоро, маце (исп.). – Б.пр.]

— Наред ли е всичко? – попита Сойер.

— Тип-топ. Три руски подводни пистолета с патрони, кобури и калъфи. И малък подарък за Дойл. Лестър си падна по Дойл и слава богу, защото той не обича промени в последния момент.

— Нямаше да можеш да носиш всичко. – След като свали чантата, Дойл я подаде на Бран. – Лестър е горе-до­лу същият „калибър” като Райли, но прилича на плъх с прищипано лице.

— Освен това струва неколкостотин милиона и си пада бонвиван. Обича безмозъчни, секси бодибилдъри – и жени, и мъже, често едновременно. Ако му беше дал и най-мал­кия знак, щеше да ти предложи тлъста пачка и да те олигави целия – обърна се тя към Дойл.

— Не е мой тип. Но се облажих с една бутилка хубава текила.

— „Трес, куатро и синко” – това не е просто хубава те­кила, това е кралицата на текилите! Не бива да се хаби за маргарити и желенца. Трябва да се пие бавно, за да й се насладиш. Както и да е, Лестър се представи добре.

Тя седна и отвори едната чанта.

— Да ви покажа новите ни играчки.

— Аз ще поема руля. – Дойл отиде при рубката. – Вече ги разгледах.

Тъй като не гореше от желание да види пистолетите, Аника се изправи.

— Отивам при Дойл. Той ще ме учи да карам лодката.

— Ето, хвани руля.

Докато Сойер се отместваше, Дойл нагласи Аника, пос­тави ръцете й върху руля.

— Може ли?

— Аз съм до теб.

Зад нея мъжете си размениха погледи, които, от една страна, изразяваха одобрение, а от друга – благодарност. След като Аника си намери занимание, Сойер се включи в брифинга за SPP-lMs.

Щом се озова във водата, той не стреля с пистолета – липсваше безопасна цел и нямаше смисъл да се хабят муниции. Но свикна с тежестта му и започна да го държи уверено – усещането бе различно.

Докато се гмуркаха, фокусирайки се отново върху тър­сенето, той държеше Аника и всички останали в полезре­нието си.

Разузнаването на Райли можеше да не е точно или Мал­мон да изпрати хора предварително. Но отново не намери­ха нищо и никого.

Той обаче имаше работа за довършване. Когато се вър­наха във вилата, се фокусира върху нея. Другите му оси­гуриха пространство и тишина.

Вдигна поглед, когато влезе Аника.

— Съжалявам, но Саша каза, че трябва да хапнеш.

— Почти свърших.

— Тя каза, че приготвя пиле пармиджана*.

[* Пилешки гърди, запечени с доматен сос и пармезан. – Б.пр.]

Внезапно той огладня.

— Така ли?

— И ще е готово след трийсет минути.

— Устройва ме.

— Сойер? Ще си легнеш ли с мен тази вечер?

— Канех се да те попитам същото.

Усмивката й озари стаята.

— Тогава мога да сложа прането, което сгънах – твоето – в моята стая?

Но тя трябва да получи нещо повече от секс, помисли си той. Защото колкото и фаталистично да звучеше, Дойл бе прав. Предлагат ли ти подобна красота, грабни я и не я изпускай.

И я почитай, би допълнил Сойер.

— Може да се разходим в градината след вечеря.

— Би било хубаво. Обичам да се разхождам с теб и да ме държиш за ръката, както Бран държи ръката на Саша.

Но по време на вечерята Райли предложи да променят графика:

— Отиваме до вилата на Малмон, оглеждаме я. Трябва да сме сигурни, че е празна. Той може да е изпратил пер­сонал или част от своите наемници. Или да е уредил мест­ните да заредят вилата.

— Затова решихме да влезем след полунощ – напомни й Дойл.

— Вече минава осем, а ни чака трийсетминутно ходене. Трябва да видим дали няма външна аларма, за да я неутра­лизираме. После да намерим трите най-добри места за „бръмбарите”.

— Защо да чакаме? – Сойер взе нейната страна. – Избрах­те полунощ, за да ми дадете възможност да довърша бръм­барите. Те са готови, така че да действаме.

— А ако във вилата има някой? – попита Саша.

— Ще разберем. – Докато обмисляше положението, Райли мина от вино на вода. – Най-добре да решим там, вместо да си губим времето в приказки.

— Имаш право – съгласи се Бран. – Значи, решаваме да тръгнем. В колко… девет?

Не беше романтичната разходка в градината, която си бе представял Сойер, но той знаеше, че всяка стъпка ги приближава към целта. Успееха ли да подслушат част от плановете на Малмон, щяха да ги осуетят и дори да ги обърнат срещу него.

А разгромят ли го, каква полза би имала от него Нереза? Каквото и наказание да му наложи за провала, ще си го е заслужил.

— Тук е по-близо до морето – отбеляза Аника. – Над него, но по-близо.

— Той е искал хубав изглед.

Стигнаха до каменна ограда.

— От другата страна е – осведоми ги Райли. – Портата е наблизо. Сигурно е заключена. По-добре да прескочим стената.

— Нека първо проверя.

Сойер продължи напред, стигна до портата – желязна, красива, арковидна и обезопасена с електронна ключалка. Зад нея различи чакълеста алея, достатъчно широка за кола, и дървета и храсти, които закриваха изгледа. Но нямаше камери.

Докато се връщаше, огледа района. Още къщи, но пътят беше безлюден и никой не надничаше от прозорците.

— Не видях аларма или камери, но ако опитаме да минем през портата, може да се включи нещо. Аз ще ви прехвър­ля.

— Без нас. – Бран прегърна Саша през кръста, издигна се с нея над стената и двамата минаха от другата страна.

— Добре, отбор – подкани Сойер останалите, – съберете се по-плътно. Чака ни кратко пътуване.

Той ги прехвърли през стената и се озоваха на място, където въздухът ухаеше на цветя, а нощта бе изпълнена със сенки.

— Не се разделяйте – предупреди ги тихо Бран. – И не излизайте на светло.

Като гледаха да вървят покрай чакълестата алея, подми­наха лимонова горичка, заобиколиха място с каменни пейки и малък фонтан и прекосиха градина, преливаща от цветя и аромати.

— Все пак получи разходка в градината. – Сойер стисна ръката на Аника и спря рязко. – Леле!

Отпред се извиси вилата, бяла като току-що навалял сняг, с черни прозорци, проблясващи на светлината от звездите. Чакълестата пътека се разклони, едната част стигаше до къщата, с розови храсти от двете страни, дру­гата водеше към пристройка.

Фасадата изобилстваше от широки тераси, поддържани от изящни колони.

Вилата беше на три етажа, имаше и нещо, което му заприлича на тераса на покрива. Потокът лунна светлина превръщаше всичко в рисунка с въглен на богатство и лукс.

— Нашата вила в Корфу направо бледнее!

— Аз я харесвах повече. Имахме си Аполон.

Сойер отново стисна Аника за ръката.

— Страхотно куче!

— Не свети – каза Райли. – А още няма десет часа. Ако вътре имаше някой, щяхме да видим светлини.

— Тези отвън сигурно се активират от реле – отбеляза Сойер. – Нали се сещате, прибираш се късно и те светват, щом приближиш къщата, за да не се спънеш в нещо. Няма значение. Ако някой види, че се появяват светлини, ще реши, че вилата е обитавана.

— При положение, че вътре няма никой и не си е легнал рано – обади се Саша.

— Ще проверя. Мога да го направя за нула време, като Светкавицата.

Преди Сойер да успее да извади компаса, Райли го уло­ви за лакътя.

— Не сам, Бари Алън! Идвам с теб, както направи Дойл тази сутрин.

— Щом искаш… Дайте ни десет минути.

Когато изчезнаха, Аника се намръщи.

— Защо тя го нарече с това име? Бари Алън?

— Нямам представа – отвърна Бран.

— Истинското име на Светкавицата. Божичко – промър­мори Дойл, – никой ли не чете графични романи? – Като поклати глава, той навлезе в дълбоките сенки.

— Ще огледам наоколо.

— Не се отдалечавай много – предупреди го Бран.

— Няма.

Той изчезна в тъмнината, както Райли и Сойер бяха изчезнали във въздуха.

Малко преди да изминат десет минути, Сойер изникна пред тях сам.

— Мястото е празно, а охранителната система отвън е обикновена. Няма да имаме проблем с влизането. – Той кимна, когато във вилата се появиха светлини. – Райли оглежда къде да поставим бръмбарите. Това място е огромно! Трябваше да направя цяла дузина.

— Ще се задоволим с наличните – каза Бран.

— Колкото – толкова. – Ръката на Сойер посегна към пистолета, но се отпусна, когато от сенките се матери­ализира Дойл. – Готови ли сте?

Сойер хвана Аника за ръката, прехвърли всички вътре.

Светлината се разливаше върху опушено сиви плочки и тъмно дърво в просторно фоайе, увенчано с двойно стъл­бище.

— Огледахме набързо тук долу и горните два етажа. Кухнята е заредена и навсякъде има свежи цветя. На това ниво има външна кухня и друга на терасата на покрива. Храната е достатъчна за цяла армия, но Малмон едва ли ще държи в къщата повече хора от личната си охрана и основния си екип. Няма да настани тук всичките си наем­ници.

— И все още не знаем колко са и къде ще ги настани. – Райли слезе по внушителното стълбище в очукани турис­тически обувки. – Тук има осем спални, включително два луксозни апартамента. Единият е по-луксозен от другия и бас държа, че Малмон ще избере него. Ваната е на крачета, от естествен камък и голяма колкото лодка. И аз бих иска­ла да имам такава, но да не се разсейваме – гласувам да поставим единия бръмбар там.

— Съгласен съм. Той няма да провежда срещи в банята – добави Сойер. – Но сигурно ще я използва – понеже е много царствено – да се обажда оттам, да издава заповеди, да получава доклади.

— Но най-важното място за подслушване е, където ще се среща с шефовете на екипа си – напомни Дойл.

— Да, със Сойер говорихме за това. Главното ниво – така го виждаме.

— Освен това вие го познавате, а ние – не – вметна Бран.

— Да. – Сойер продължаваше да се оглежда. – Както казах, огледахме набързо. Трябва да се пръснем и да нап­равим по-пълен оглед.

Отхвърлиха кухнята, спалните в главното ниво, залата за игри и се спряха на просторен салон с прозорци към градината и морето, както и на комбинацията от офис и библиотека с красиво антично бюро и отново изобилие от тъмно масивно дърво и скъпа италианска кожа.

— Какво ви подсказва инстинктът? – Бран погледна към Райли и Сойер.

— Сигурно ще иска да впечатли подчинените си с този изглед – поде Райли. – И може да използва салона и голя­мата тераса тук за срещи. Но…

— …офисът. И голямото бюро – кимна Сойер към нея. – Това си е команден център. Всичко в него казва: „Аз съм шефът!”. Типично за Малмон.

— Ще „покрием” и двете места. – Дойл огледа офиса.

— Вие ни го описахте добре. Не би работил сериозно на горните етажи – няма да допусне наемниците в личните си „покои”. Терасата на покрива, басейнът, останалото? Из­глеждат страхотно, но деловата обстановка е тук долу.

— Значи, два бръмбара тук, един в спалнята. Трябваше да направя повече.

— Каквото и да научим, все ще ни е от полза – успокои го Бран.

— Добре. Значи се разбрахме? – попита Сойер и получи кимвания. – Може да използваме библиотеката зад бюрото. Те обаче ще направят проверка.

— Аз ще се погрижа за това – увери го Бран.

След като огледа лавиците, Сойер избра малка сребър­на кутия и я отвори.

— Правена е по поръчка.

Докато пъхаше бръмбара в нея, Бран задържа ръката си отгоре й. За миг тя засия в ясно, студено синьо.

— Нещо като щит – обясни Бран.

Те повториха същото в салона и в спалнята, която спо­ред тях щеше да избере Малмон.

— Искам да ги изпробвам. Нека по един от вас застане на всяко от местата. Ще се прехвърля в нашата вила. Дай­те ми, да речем, три минути, после искам човекът в офиса да каже нещо, няколко изречения. След десет секунди направете същото от салона, още десет – от спалнята. Ако се чува добре, ще се върна веднага. В противен случай ми дайте около две минути за регулиране и отново повторете всичко.

Повториха го два пъти, преди Сойер да остане доволен. След като се увериха, че са оставили всичко както е било, той ги прехвърли обратно във вилата.

— Изглеждаш изцеден – отбеляза Райли.

— Не, просто поуморен. Събра ми се доста пътуване за кратко време. Това се отразява.

— Ще ти приготвя закуска.

Той се канеше да отклони предложението на Аника, но размисли.

— Знаеш ли, това е страхотно. Имам нужда от енергия.

Докато Аника бързаше към кухнята, а Саша тръгна след нея, за да й помогне, Сойер седна в беседката.

— Сега ще чакаме.

— Пак ще се опитам да разбера къде е разположил хо­рата си. Може да му скроим някой номер. Всъщност аз ще…

Райли спря, когато Аника изтича навън.

— Саша казва, че идват! От небето! Идват!

— Оръжията! – нареди Дойл.

Тренировките им се отплатиха. За по-малко от две ми­нути се бяха събрали в горичката, напълно въоръжени.

— Накарайте ги да дойдат към нас! – нареди Райли. – Накарайте ги да маневрират! Готов ли си, каубой?

— И още как! – отговори Сойер с пистолет във всяка ръка.

Те се спуснаха от небето – не прилепоподобните мутан­ти от Корфу, а стотици и стотици от странните, злобни птици, с които се бяха сблъскали на лодката.

По-малки, по-бързи, по-пъргави, но не толкова смърто­носни, те се изсипаха в горичката.

Стрелата на Саша прониза три наведнъж и те се превър­наха в пепел.

Сойер стреля с две ръце, докато го атакуваха. Когато едно от създанията сряза листата и пропусна на косъм гърлото му, той откри, че крилете им са също толкова смъртоносни, колкото и ноктите и клюновете.

С крайчеца на окото си видя как Аника се премята във въздуха и атакува тварите с два яростни ритника, а грив­ните й изстрелват две светкавици. И крилото, което разряза подметката на обувката й.

— Пази се от крилете! – извика той. – Като бръсначи са!

Като приклекна, той стреля вдясно, вляво, реши да сме­ни тактиката. Ако изчакаше да се появи цяла група, може­ше да свали няколко наведнъж, както направи Саша. Една от птиците успя да го достигне, докато падаше. Острото крило одраска рамото му, преди да се превърне в пепел. За да избегне следващата, той се наведе, претърколи се и успя да свали дузина, преди да презареди.

От дясната му страна Бран изстрелваше светкавици, за да го прикрива. Зърна Райли, която падна по гръб, за да избегне бръснещия полет на една птица и меча на Дойл, който я прониза, при което Райли се претърколи, за да избегне пепелта от нея, и едновременно с това стреля.

Сойер подуши пепелта, вонята и кръвта. На другите, своята собствена, докато едно трио, в което се бе прицелил, се разпръсна. Той свали две от птиците, но онази, която се бе спуснала по-ниско, го одраска с ноктите по глезена.

Като внимаваше за ръцете си, той използва приклада на пистолета, за да я замае, после й вкара един куршум, до­като пърхаше на земята.

Видя как Аника вдигна ръце, завъртя се отново и отно­во, гривните й проблясваха, докато пепелта се сипеше като дъжд.

В един момент горичката ехтеше от изстрели, в следва­щия настъпи тишина.

С решителен жест Райли срита купчина пепел, след това обърса кръвта, която се стичаше на тънка струйка от сле­поочието й.

— Сега искам закуска.

Аника се обърна и я прегърна.

— Ще ти направя.

Когато забеляза, че тя куца, Сойер я прегърна през кръс­та.

— Да не са те одраскали по краката?

— Леко. Но ми съсипаха новите обувки.

Докато напрежението от битката преминаваше в смях, Дойл пъхна меча в ножницата.

— На мен ми разрязаха шлифера. Бас държа, че ти можеш да го поправиш – обърна се той към Бран.

— Сериозно ли говориш? Искаш той да използва магия, за да закърпи шлифера ти? – възкликна Райли.

Дойл сви рамене в отговор.

— Харесвам си го.

— Защо не влезем вътре? – Бран повдигна едната от ръцете на Саша – която кървеше – към устните си. – Да направим оценка на щетите. Първо ще се погрижим за раните, после ще се заемем с дрехите и обувките.

— Движението ти беше страхотно. – Сойер не сваляше ръка от кръста на Аника, докато вървяха. – Последното, със завъртането.

— Ядосах се заради обувките. Дойде ми още енергия.

— Отива ти. Имаш няколко драскотини. Тези малки негодници са бързи.

— Разказахме им играта! Не го казвай! – Райли предуп­реди Дойл. – Не съм идиотка. Нереза искаше само да ни отвори работа, да види дали разполагаме с нещо ново – като нейните дяволски птичета. Самоубийствен взвод, това бяха те.

В кухнята Бран почисти и превърза раните им с помощта на Саша.

— Не сме понесли големи поражения, предвид обстоя­телствата.

Смръщен, Дойл вдигна шлифера си и пъхна пръст в разрязания ръкав.

— Харесвам си шлифера. Носил съм го само трийсетина години.

— Ще го погледна. – На кухненската мивка Бран отми­ваше кръвта и балсама от ръцете си. – Тъй като вече сте добре, ще ви кажа, че работя върху нещо ново. Светкави­ците, куршумите, хладното оръжие и гривните плюс още нещо. До ден-два ще съм готов.

— Звучи добре – отбеляза Райли с пълна със сирене и салам уста.

— Ако всичко върви по план, ще можем да унищожава­ме цели ята от тия дяволски изчадия наведнъж.

— Това звучи още по-добре. – Докато се хранеше и усе­щаше как енергията му се възвръща, Сойер кимна към Райли. – Все пак ще ни трябват още муниции.

— Ще се погрижа.

— Сега ти. – Саша побутна Бран да седне, за да се пог­рижи за раните му. – Същото е като в Корфу. Подобен кошмар, който се спуска от небето. Ние се бием, кървим, убиваме и никой не забелязва. Случва се само на нас.

— И слава богу. Обясненията може да доведат до услож­нения. Аз ще изляза – искам да видя дали някой не се мотае навън – заяви Дойл.

— По дяволите! – Райли напъха нова хапка в устата си и също се надигна. – Идвам с теб.

Бран направи знак с пръст.

— Нека първо погледна шлифера.

След като Дойл му го подхвърли, Бран постави длан върху разреза в ръкава, докато Саша продължаваше да го маже с балсама.

После подаде обратно шлифера – порядъчно износен, но не и скъсан.

— Благодаря.

Когато излязоха, Бран се усмихна на Аника.

— Не ме помоли да ти оправя обувките?

— Не е важно. Шлиферът на Дойл е като… броня. Да, за него е нещо като броня. Аз не мога да кажа същото за обувките си.

— Без тях – изтъкна Саша – краката ти щяха да постра­дат повече. – Тя ги вдигна от пода, подаде ги на Бран. – Следователно и те са нещо като броня.

Когато Бран й ги върна и изглеждаха като нови, Аника го прегърна.

— Благодаря ти. Сега ще отведа Сойер в леглото.

Сойер се задави с парче салам. Аника му предложи вода.

— Не го казва, обаче е много уморен. Храната помага, но сега трябва да си почине. Хайде в леглото, Сойер. Мо­жеш да спиш в моето легло. Само да спиш – добави тя и му предложи ръката си.

Докато го извеждаше, я чуха да казва:

— Ако искаш да правим секс, трябва да лежиш спокой­но и да ме оставиш да ти доставя наслада.

Бран се ухили и притегли Саша в скута си.

— Каква жена само!

— Само че не е. – Изпълнена със смесени чувства, Саша се загледа подире им. – Тя не е от нашия свят и времето й тук е ограничено. Ограничено е, защото ми спаси живота.

Тя притисна буза към лицето на Бран, към дара, който той беше за нея.

— Аз окуражих това между тях. И двамата го искаха и аз… Виждаше се, че любовта й към Сойер буквално струи от нея. Дълбока, силна и пълна. Но сега мисля само какво ще й се случи – на нея, на сърцето й, когато трябва да го напусне.

— Ще й се случи любов. – Щастлив от своята, той я погали по косата. – Понякога боговете са благосклонни към онези, които й се отдават.

— Досега не видях доказателства за това.

— Под носа ти са. – Той я притегли към себе си и я це­луна. – Как да не вярвам в добрината на боговете, когато имам теб? Радвай се за тях.

— И да имам вяра в бъдещето?

— Вече я имаме. Сега и ти трябва да починеш.

— А ако искам секс?

Като се смееше, той стана с нея.

— Ще се радвам да ти доставя наслада.

Андре Малмон, който се настани в Дели Деи, не беше същият човек, който бе наместил черната си вратовръзка в онази фатална вечер в Лондон. Общо взето, вече не беше и човек.

И това му харесваше.

Харесваха му силата и апетитите, които се зараждаха в него. Дори започна да се наслаждава на болката, която пронизваше рязко и яростно гръбнака му, сякаш две злоб­ни ръце го извиваха като мокър парцал.

Освен че бе развил вкус към кръвта и плътта, сега има­ше и възможността да го задоволи. Както бе направил с курвата, която бе убил и чиято кръв бе изсмукал в послед­ната си нощ в Лондон.

Започваше да се променя. Нереза му бе дала този дар и обещанието за вечен живот и власт, щом изпълни задачата си. Можеше също да има и шестимата пазители и да прави с тях каквото си поиска, когато набави звездите.

После той и Нереза щяха да управляват всички светове, вечно. И заедно.

Той вече бе решил какво ще прави с пазителите. Искаше компаса – това бе задължително – също както искаше да убие досадника, който го притежаваше. Разбира се, бавно и мъчително.

Щеше да принуди неоценимата доктор Гуин да го от­веде до глутницата си. Мисълта да притежава глутница върколаци го очароваше. Ще продаде част от малките, ще отгледа още и ще има какво да ловува в продължение на векове.

Русалката възнамеряваше да задържи за себе си. Тя щеше да е прекрасен експонат за показване. Магьосника – за него бе избрал бърза смърт. Надяваше се да запази ясновидката, но това не беше сигурно, тъй като Нереза искаше да я унищожи.

И безсмъртният. О, веднъж окован и затворен, подобен екземпляр щеше да му предложи векове забавление в за­лата за мъчения, която в момента се строеше за тази цел.

Никога повече нямаше да се чувства отегчен.

Сега, докато отпиваше от своето блъди мери, приготве­но както го предпочита превръщащият се в демон човек, той се загледа към огрения от слънцето изглед от терасата. Тъй като вените в ръцете му бяха започнали да се издуват и пулсират, той носеше риза с дълъг ръкав и тъмни очила, понеже яркото слънце дразнеше очите му.

Ала това беше малка цена.

Довечера Нереза щеше да го посети и отведе с тялото си на нови места – отвъд болката, отвъд удоволствието.

Но сега имаше работа за вършене.

— Сър.

Главата му се извърна няколко градуса повече от възможното за човек, но прислужникът му не трепна. Онзи, когото бе имал в Лондон, повече не бе видян.

— Пристигна командир Трейк.

— Ще го приема в кабинета си. – Малмон остави полупразната чаша и се надигна.

Прислужникът си позволи съвсем леко потръпване, докато вземаше чашата, за да я отнесе в кухнята.

Джон Трейк – мускулест, на четирийсет, убийствено красив, с виещ се по грапавата му дясна буза белег, който само увеличаваше сексапила му – влезе бързо в кабинета на Малмон с лъснати до блясък ботуши.

Той вярваше в реда и дисциплината и не се колебаеше да наказва подчинените си, ако не отговаряха на стандар­тите му.

Убиването беше просто страничен продукт от тактика­та му на командир и макар да вярваше силно, че му се полага възнаграждение за добре свършена работа, би могъл – и го беше правил – да убие безплатно.

Един договор с Малмон несъмнено щеше да му донесе печалба. За тази работа, толкова засукана, толкова непред­сказуема и подлагаща на проверка способностите му, той вече бе получил милион евро в сметката си. Залавянето на всяка от мишените щеше да му донесе още по милион, плюс бонус от десет милиона при успешното завършване на операцията.

Шестимата пленници и трите звезди (той бе решил, че става дума за скъпоценни камъни) Малмон искаше за себе си.

Под свое командване Трейк имаше шейсет души и още двайсет цивилни работници. Когато подписа договора, прие да работи и координира действията си с Ели Ядин и Франц Бергер – и двамата специалисти.

Смяташе Ядин за психопат, а Бергер за недисциплини­ран, но уважаваше работата им и резултатите от нея.

Макар лицето му да не издаде нищо, появата на Малмон го изненада. Блед като пергамент и толкова слаб, че риза­та му висеше на тялото, Малмон седна зад голямо писали­ще, очите му бяха скрити от тъмни очила.

— Командире.

— Господин Малмон.

— Надявам се, че всичко върви по план.

— Да. Центърът за задържане ще бъде довършен утре, по график. Ядин пристигна вчера и вече надзирава своите области. Всеки момент очакваме Бергер.

— Отлично. Надявам се много скоро да използвате цен­търа за задържане.

— Очаквам да докладвам за първия пленник до трийсет и шест часа.

— Жив, командире! Държа на това.

— Разбрано.

— И къде са те сега?

Трейк извади едно устройство от джоба си, погледна го.

— Лодката им е хвърлила котва на югоизточното край­брежие. Искате ли координатите?

Преди Малмон събираше и проучваше всички подроб­ности, сега просто махна с ръка.

— Не е необходимо. Щом мястото за настаняването им е готово, действайте.

— До трийсет и шест часа, сър.

— Досега не сте ме разочаровали, командире. – Зад очилата на Малмон сякаш запулсира мътен жълт блясък. – Нека тази операция не е изключение от правилото.

— Ще изпълня мисията си.

— Разчитам на това. – Малмон се усмихна, разкривайки по-дълги и по-остри зъби от нормалното. – Обадете ми се, когато аквариумът е готов. Той ме интересува.

След още един дълъг ден във водата и над нея, Сойер си взе душ и бира и се упъти право към предавателя и запис­ващото устройство, които бе монтирал.

Няколко минути по-късно Райли се наведе над рамото му, подпря ръка на гърба му, докато слушаше като него.

— Върни назад. Дойл и Бран разпускат долу с билярд. Ще ги доведа, също и момичетата.

Когато всички се събраха, Сойер вдигна ръка.

— От хола все още нищо, а разговорите от спалнята – просто движение из стаята, вероятно разопаковат багажа му. Но имаме попадение в кабинета. Първият запис е от около единайсет и петнайсет. Малмон и Трейк – мисля, че е Трейк.

— Трейк е – потвърди Райли. – Познах гласа му. И се говори, че вече се наричал „командир”. Сам се е повишил. Върни назад, Сойер!

Звукът беше металически, но думите се чуваха ясно.

— Пленяване, не убиване. – Бран се замисли над това, когато Сойер спря записа. – Разумно, контролирано. Очис­тят ли ни, ще им е трудно да намерят звездата, която е при нас.

— Затова е Ядин. Мъчения. – Тъй като й беше подръка, Райли отпи от бирата на Сойер. – „Изпяваме” местонахож­дението на първата звезда и всичката информация, която имаме за останалите две.

— Но няма да го направим. – Аника огледа лицата им едно по едно. – Положили сме клетва.

— Не казвам, че ще им поднесем всичко на тепсия, но Ядин наистина е добър в мъченията. В никакъв случай не бива да попадаме в този център за задържане. Не бива да позволим на Ядин да се заеме с нас. До трийсет и шест часа – добави Райли. – Почти са изминали.

— Той знае координатите ни – посочи Дойл. – Значи имат джипиес на лодката. Лесно ще ги открием, щом вече знаем за него. – Той погледна към Бран. – На какво раз­стояние можеш да ги преместиш?

— Какво ще кажеш за Нова Зеландия?

Дойл му отправи една от кратките си, редки усмивки.

— Добър избор.

— Това няма да ги спре – намеси се Сойер. – Обаче е като бръкване в окото, затова ми харесва. Център за задър­жане. Може да е навсякъде, но залагам парите си на пеще­рата. Саша усети нещо там.

— Може би Бран трябва да задейства верижна реакция на бръкване в окото – ухили се Райли – и ритник в топки­те.

— Ако грешим, ритникът ще е напразен – изтъкна Дойл.

— Мога да се прехвърля там, да огледам набързо.

— Не. – Саша рязко отхвърли предложението на Сойер. – Ти трябва да стоиш далеч от тях. А и моментът не е под­ходящ. Не мога да ти кажа защо и откъде знам. Просто не е подходящ.

— Добре тогава. Ще си спестим ритника в топките. И ще подслушваме. – Сойер потупа записващото устройство.

— Ще продължим да слушаме.

— И още нещо – допълни Бран. – Довечера събираме всички оръжия и муниции. Ще им добавим допълнителна сила и ще използваме лунната светлина, за да я запечатаме.

Ритуалът, макар и съвсем прост, изискваше присъстви­ето на шестимата, отварата, която Бран приготвяше от дни, и вяра.

— И искаш всички да оставим оръжията си в това голя­мо гърне, пълно с тая гадост?

Бран изви веждата си с белега към Райли.

— Това е котел и изобщо не е пълен с гадост.

Тя се наведе над големия съд, огледа гъстата синя теч­ност.

— Прилича ми на гадост. Като онази, с която леля ми Селма си маже косата.

— Косата или козината? – зачуди се Сойер и получи изпепеляващ поглед.

— Чиста е – обясни Бран – и пълна с енергия. Като свет­линните бомби, но под друга форма. Ще обвие хладното оръжие, куршумите, стрелите и гривните и онова, което ги изстрелва, със светлина и мощ.

Аника постави дясната си ръка върху лявата си гривна – само тя можеше да свали онова, което Бран и Саша бяха създали за нея.

— Трябва да имаме доверие. – Откопча гривната, после другата. Подаде ги.

— Пусни ги вътре с твоята ръка, с твоята вяра.

Аника внимателно сложи гривните върху повърхността на течността, гледаше ги как потъват бавно.

— Е, добре. – Сойер извади бойния си нож, ножа за гмуркане. С известно колебание извади от кобурите и два­та си пистолета.

— Трябва да вярваш – напомни му Аника.

— Да. Да. Е, никога не съм вярвал в някого, както вярвам на вас петимата. Затова… – Той пусна оръжията си в коте­ла, прибави мунициите.

Саша пусна вътре стрелите си.

— Арбалетът няма да се побере.

Бран я докосна по ръката.

— Напротив.

Като кимна, тя го вкара в котела по дължина и осъзна, че не е трябвало да се съмнява, когато той се плъзна вътре с лекота и изчезна в синята течност.

— Ето и моите. Ти си дяволски добър магьосник, ирлан­децо! Ако не вярвах в това, нямаше да съм тук. – Райли пусна ножовете си – три броя, пистолетите – два, муници­ите. После извади джобния си нож. – По-добре да ги дам всичките.

— Не помислих за това. – Сойер прибави комбинирания си нож. – Човек никога не знае.

— Притежавам този меч по-дълго, отколкото сте живе­ли вие. По-дълго, отколкото са живели вашите родители, баби и дядовци. Повярвайте ми, наистина е въпрос на до­верие. – Дойл поднесе меча си към котела, после лъка и стрелите, ножовете си, пистолета, мунициите.

Накрая пуснаха и подводните оръжия.

— Този котел е бездънен – промърмори Сойер и предиз­вика гръмкия смях на Райли.

— Доверие – започна Бран. – Обединяване. Сила. – Той посочи към луната. – Трите богини са създали звездите. Богините ни изпратиха на мисия. Те се борят, а сега и ние се борим срещу тъмнината, срещу всички, които искат да унищожат чистотата.

Той вдигна другата си ръка, започна да я издърпва бавно назад, сякаш теглеше огромен товар. Докато дърпаше, над синята течност се разпростря бяла светлина. Сега гласът му проехтя, разтърси въздуха:

— В това място, в този час, призоваваме вашата светли­на и власт. Селена, Луна, Ариапрод, дъщери на луната, чуйте ни през въздуха, земята и водата и прибавете към тази отвара светлина, ярка и добра. С тези оръжия обеща­ваме – само злото ще унищожаваме. Кълна се аз, вашият син!

Той погледна към Саша, улови я за ръката.

— Кълна се аз – каза тя, – вашата дъщеря. – И хвана ръката на Дойл.

Всички положиха клетвата, един по един, в кръг около котела, в който гъстата течност бълбукаше леко.

Бран вдигна и двете си ръце.

— И нека желанието ни се сбъдне.

От луната се изстреляха три тънки лъча светлина и пронизаха котела. От него като звезди се разлетяха искри, излитаха нагоре, гмурваха се надолу.

После всичко утихна.

— Заслужаваш аплодисменти, ирландецо – каза Райли. – Шоуто си го биваше.

— За това бяха нужни шестима, така че браво на всички.

— Да се поклоним на публиката. Така, а сега какво ще правим? – зачуди се Райли. – Просто бъркаме в това желе – вълшебно желе – добави тя – и изваждаме всичко?

Бран обърна длани нагоре, повдигна ръце. Изплуваха пистолети, гривни, ножове, лъкове, мечове.

Без колебание Аника посегна за гривните си.

— Все същите са – много са хубави, но не виждам раз­лика.

— Ще я видиш, когато имаш нужда – увери я Бран.

Сойер улови пистолетите си от въздуха, огледа ги, пъх­на ги в кобурите им.

— И това ще се случи след… колко? Трийсет и два часа?

— Мисля… усещам, че са по-малко – каза Саша, докато Дойл прибираше меча в ножницата. – По-малко. Тази вечер те ще се движат в тъмното, майката на лъжите и нейният питомник. А утре идва кръвта. Кръв във водата и смъртта на мъже. И един от нашите, един от нашите, ако изборът е погрешен. Не мога да видя кой е. Не мога… много е мътно. И толкова замъглено от болка и страх.

— Хайде, успокой се. – Бран я притегли в обятията си. – Стигна твърде далеч.

— Каква полза от мен, щом предсказанията ми не са ясни?

— Предсказа, че ще е утре. – Дойл вдигна лъка си. – И ние ще сме готови.

Когато се събуди, видя, че тя се е сгушила в него, и вдиша с пълни гърди аромата на косата и кожата й.

Предстоящият ден и всичко, което той съдържаше, за него бе просто поредната борба със силите на мрака. Зато­ва Сойер реши да се отдаде на момента, да му се наслади. Вдишваше я, докато пръстите му се оплитаха в тъмните копринени кичури на косата й, докато сърцето й биеше бавно и равномерно до неговото.

Можеше да си представи това – как се събужда до нея всяка сутрин, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Сойер знаеше всичко за времето – какво ти дава, какво ти отнема, какво ти предлага. Ако можеше, би използвал своя дар, своето наследство така, че времето и пространството да ги отведат някъде другаде, в някое друго време, където с Аника можеха да са заедно, докато са живи.

Но и двамата бяха положили клетва. Компасът, който той носеше, не беше играчка, не беше просто инструмент. Той беше – и винаги щеше да е – отговорност.

Сойер я бе приел, както и всичко, което вървеше с нея.

А Аника, той бе уверен, също бе приела собствения си дълг, отговорността, която идваше с нейния дар. Когато времето й свършеше – всичко се свеждаше до времето, – нямаше да има друг избор, освен да се върне в своя свят, при своите хора и да живее своя живот там, където той не можеше да я последва.

Сойер не искаше да я обича, не искаше да се чувства така, сякаш я бе обичал винаги и щеше да я обича вечно. Но тя се бе увила около сърцето му, както се бе увила и около тялото му.

Дали, зачуди се той, времето щеше да намали сърдеч­ната болка, която знаеше, че ще изпитва? Не му трябваше ясновидството на Саша, за да е наясно, че никога няма да забрави Аника и ще копнее за нея до последния си дъх.

И все пак онова, за което се бореха и за което всеки от тях би умрял, беше неимоверно повече от разбитото сърце на един мъж.

Те имаха време, напомни си Сойер. Те имаха днес, утре и идните седмици. Той не биваше да губи тези скъпоценни мигове в тревоги по бъдещето.

Докосна с устни слепоочието й, притегли я по-близо. Тя се сгуши в прегръдките му, кожата й лениво се допря до неговата. Сърцето му се изпълни с доволство.

Макар зората още да не бе пукнала, птиците да не бяха запели, той я видя как се усмихва, докато отмяташе глава назад.

— Добро утро! Много е добро, когато се будя в обятия­та ти. Наспа ли се?

— Да. Ти си много тиха, Аника.

— Обичам да съм тиха с теб, преди небето да се е събу­дило. Преди Дойл да се е събудил – добави тя със смях в гласа – и всичко да е станало шумно и забързано. Мога да ти направя кафе.

— Не. Няма да мърдаш оттук! – Той лекичко докосна с устни нейните, почувства как те се извиха.

— Искаш да се събудиш със секс. – Аника плъзна ръка по гърба му и се притисна по-плътно в него. – Пенисът ти вече се е събудил.

Караше го да обича, да се смее и да копнее, затова му беше невъзможно да отдели едната реакция от другата.

— Искам те, Аника. – Той отново я целуна, нежно и бавно. – Ти искаш ли ме?

— Когато ме целуваш, когато чувствам тялото ти до моето, се изпълвам с желание. Вземи желанието ми, Сойер, а аз ще взема твоето.

Толкова просто, помисли си той, и толкова всеотдайно. И двамата потънаха в целувката. Стори им се, че дори зората задържа дъха си, за да им даде време. Скъпоценно време.

Ръцете му я загалиха много нежно, за да се насладят на всеки сантиметър от тялото й. Кадифената кожа, изящни­те извивки, стройния торс и великолепните крака. Устните му ги последваха. За да вземат желанието й, да й отдадат неговото.

Тя предлагаше и приемаше. Притискаше се към него, разтапяше се в него, сякаш всичко, което представляваше, бе очаквало само него.

Всяко движение, всеки допир, всяко докосване възпла­меняваха кожата му. Топлина, светлина и красота, които обгръщаха сърцето му като длани.

Дъхът й се смесваше с неговия във всепроникващи це­лувки. Усещането за гърдата й в ръката му беше прекрасно. Бедрата й се надигнаха, когато я пренесе през първия връх. В този миг, този притихнал между мрака и светлината миг, тябешеи щеше да остане всичко за него.

— Аника! – Преизпълнен с любов, зарови лице в извив­ката на врата й. – Нуждая се от теб!

Думите му я разтърсиха. Тя знаеше какво е поезия, как­во е песен и приказка. Но нищо от това не я беше разчувст­вало толкова силно. Мисълта, че той се нуждае от нея, я изпълни с щастие, накара сърцето й да ликува. Докато очите й се замъгляваха от сълзи, тя постави длани на бу­зите му, повдигна лицето му, за да го погледне.

— Бих ти дала всичко, от което се нуждаеш. Слей се с мен, преди да изгрее слънцето. Преди слънцето – повтори тя и изви гостоприемно тялото си.

И ако плачеше, докато се движеха в единен ритъм, то беше единствено от радост, от блаженство. Единствено от съзнанието, че той се нуждае от нея.

Взе тази радост със себе си, докато правеше лицеви опори и клекове, носеше я и по време на закуската.

Държеше я здраво, когато Сойер донесе записващото устройство на масата.

— Може и да не е много уместно веднага след ядене, но трябва да го чуете.

— Друга среща?

— В известен смисъл – обърна се той към Райли. – От записващото устройство в спалнята, точно след полунощ.

— Ако трябва да слушаме как Малмон се забавлява с някое злощастно работещо момиче…

— Нереза е.

Сойер изчака малко, натисна копчето.

За миг се чу нещо като жива тишина, дрезгаво бръмче­не. После пращене във въздуха, както се стори на Аника. Гласът на Малмон трепереше, но тя не можеше да каже дали е от възбуда или страх.

Аз те чаках.

Когато Нереза отговори, гласът й беше лепкав като мед, който капе от гнездо на пчели:

Всичко ли е както го поисках?

Всичко е както го поиска.

Не, миличък, не всичко, докато звездите не станат мои, а онези, които ги пазят, не запищят от болка.

Всичко е подготвено и ще бъде както го искаш. Моля те, кралице моя. Аз те чаках.

Смехът накара Аника да потрепери.

Няма ли първо да ми предложиш нещо за пиене, скъпи мой?

Чашата ти.

Но още не е подсладена.

Миг по-късно Малмон просъска:

О, идеално! Болката само засилва потентността ми.

— Кръв – промърмори Бран. – Сигурно е неговата, да­дена доброволно.

Стаята ти е приятнa. Ще остана един час с теб.

Час? Но… Няма ли да живееш тук с мен, докато наме­ря звездата?

На това място? Построено за простосмъртни, за човеци? Ще си потърся мое собствено.

В гласа й ясно прозвуча отвращение, после стана закач­лив.

Не се цупи, миличък. Ще ти дам рая за един час. Свали дрехите си, за да видя как върви трансформацията ти. А после заедно ще заситим апетита си.

— Трансформация. – Райли кимна към Саша. – Ти каза, те той няма да е каквото е бил.

— Но още не знам в какво се превръща.

О, да върви добре. Има ли болка?

Пронизва ме и отминава.

Но ти обичаш болката. Тя означава, че се променяш.

Сега съм по-силен.

И ще станеш още по-силен.

Ще съм непобедим. Безсмъртен. И заедно ще управляваме световете.

Разбира се.

— Тя го лъже – прошепна Аника. – Той не го ли усеща?

Последва звук като свистене на вятър, ниско ръмжане.

Шум от строполяване, дрезгаво сумтене, гладно засмук­ване, животинско пъшкане. На два пъти се извиси агони­зиращ вик, който бе прекъснат като с нож. Плесници, остри и ехтящи, умолителни стонове.

Аника стисна ръце под масата.

— Ние не правим така. Това не е секс. Това е… като при акулите. Само задоволяване, без красота и нежност. И… сърце.

— Сексът невинаги е нежен, но това? – Райли се размър­да в стола си. – Добре че нямаме видео.

Още!– Гласът на Малмон прозвуча гърлено, не съвсем човешки. –Един час! Ти обеща!

Така ли?– След като се засмя, Нереза каза: –Сега спи. Да, да, спи и сънувай, преди да ме отегчиш. Скоро ще ми дадеш всичко, което искам, всичко, което е мое, миличък. Провалиш ли се, кръвта ти не само ще подслажда виното ми.

Отново се чу пукане, после настъпи тишина.

— Това е всичко – осведоми ги Сойер.

— Предостатъчно е. – Като взе чашата си с вода, Саша отпи жадно. – Тя искаше да го види, така че сигурно има физическа трансформация.

— Не гледай към мен – промърмори Райли. – При мен е наследствено, три нощи в месеца.

— Но ти каза, че изпитваш болка, когато се променяш.

— Донякъде. Просто е част от трансформацията. Тя не го превръща в ликан. Неговата промяна е бърза, а и луната още не е пълна. Бих се обзаложила за „демон”.

— И аз – съгласи се Бран.

— Значи ще се бием с богиня, малка армия и демон. – Сойер се изправи и взе рекордера. – Страхотно. Ще го отнеса.

Макар записът да я бе разтърсил, Аника отново се вър­на към насладата от призори. Мислеше си за нея, докато разговаряха за битката – Саша беше сигурна, че през деня им предстои такава – и докато се хлъзгаше от лодката във водата, за да намери онова, което Сойер нарече проследя­ващо устройство, за да може Бран да го изпрати надалеч.

Гледаше как Сойер си окачва специалния подводен пистолет.

— Добре, тази локация означава, че трябва да обиколим повече от половината остров. – След като дръпна ципа на неопреновия костюм, Райли взе пистолета си. – Боговете не могат да ни обвинят в липса на усърдие и упоритост.

— Ще ми се да ви кажа, че усещам нещо, както в деня, когато намерихме Огнената звезда.

— Не търсиш само ти. – Райли потупа Саша по ръката. – И шестимата сме част от това. О, покрай „страстния” секс на Малмон забравих да ви кажа, че намерих нещо за Зали­ва на въздишките. Ще задълбая повече, като се върнем, но мисля, че „копая” на точното място. Ако не се бием днес, може да открия нещо, с което да си помогнем. А междувре­менно – готови ли сте за действие?

— Първата пещера е на два часа. – Докато закопчаваше кислородната си бутилка, Дойл повдигна брадичка, за да укаже посоката. – На около четири метра и половина под водата.

— Да действаме тогава. – Сойер седна отстрани и се претърколи във водата.

Без значение колко често се пробваха и проваляха в това търсене, плуването с приятелите й винаги доставяше удо­волствие на Аника. Днес опасенията бяха впили нокти в това удоволствие, в радостта й от преживяното призори.

Тя щеше да се бие, ако се наложи. Никога, никога ня­маше да избяга от дълга си. Но картината, която бе нари­сувала Саша, не й излизаше от ума.

Днес, когато кръжеше около групата във водата, не го правеше за забавление, а за да се увери, че всички са заед­но.

Видя пещерата, при това бързо, но не се насочи към нея. Вместо това плуваше редом с останалите.

Стигна до входа със Сойер и макар че не й беше необ­ходимо да го види, изпита благодарност към Бран, когато го освети. От светлината му струеше чистота, защото ид­ваше от доброто – огря поклащащите се растения, малките рибки, които се стрелкаха сред тях.

Счупена мидена черупка (нечий разбит дом) само под­сили опасенията й.

Те се пръснаха ветрилообразно едва когато навлязоха доста навътре. Дори тогава Аника повече ги наблюдаваше, отколкото да търси. Райли заплува над една стена, надзър­таше в пукнатините, малките дупки, докато Дойл навлезе по-дълбоко, а Сойер се изтегли върху тясна козирка. За миг тя се изплаши, че няма да може да държи всички под око.

После видя морска звезда, червена като огън, която спеше върху една скала. Това й подейства успокояващо – покоят на съня, красотата му. Заплува по-близо, мислеше да погали звездата, но осъзна, че тя не спи.

Очарована я взе в дланите си, почувства топлина и ко­гато звездата отплува към отвора на пещерата, Аника се усмихна. Сякаш в дирите й проблясваха искри.

Прииска й се да заплува след нея, да плува в тези искри от светлина. Но трябваше да мисли за приятелите си…

Засрамена, че дори за миг не е била бдителна, тя се превъртя във водата, видя, че Райли потупва часовника си.

Затова все пак заплува през искрите, макар да бе изгу­била от поглед морската звезда, тъй като Сойер беше пред нея. Но отново се изпълни с приятно чувство и й се при­иска да излезе горе, да каже на Сойер как е плувала между звездите.

И в този момент чу въздишките, чу песента. Все още далечна, но по-близка от преди. Това беше знак, разбира се, че беше знак. Въздишките и песните ги зовяха. Зовяха нея.

Не тази пещера, друга. Ако можеше да улови морската звезда, знака, тя щеше да я води. Аника усети как се изпъл­ва с възбуда. Зарита с крака, стигна до Сойер и го докосна с ръка. Той се извърна да я погледне, докато изплуваше от пещерата.

И гледайки я, гледайки възторга, изписан на лицето й, не забеляза засадата.

Стреловидният куршум го удари в дясното рамо.

Аника чу ужасния звук, видя кръвта, която плъзна във водата. Излетя от пещерата като фурия, но Сойер я избута зад себе си, докато посягаше да извади собствения си пис­толет с лявата ръка.

Тя не мислеше, просто действаше – изстреля светлина от гривните си през водата и успя да спре нападателите. Светкавицата на Бран я последва. От харпуна на Саша полетя стрела и се заби в крака на един от мъжете.

Кръв и лудост. Кръвта на Сойер, кръвта на мъжете.

И акулите дойдоха да ловуват, също като на рисунката.

Тя знаеше какво да прави и че трябва да стои наблизо. И въпреки че стомахът й се сви, когато акулите започнаха да сключват челюсти около нападателите, тя си каза, че те са врагът. Както бе предсказано, този враг сега бе зает да стреля срещу акулите.

Сойер им даде знак, сви дланта на ранената си ръка около компаса. Готова за път, Аника изстреля още една светлина. И докато усещаше притеглянето, шеметното понасяне в пространството, нещо удари бедрото й.

Прониза го, тя изпадна в шок. Зрението й се замъгли и тя изгуби съзнание.

Заслепен от болка, Сойер се строполи в лодката.

— По дяволите! Измъкни ни оттук. Не съм сигурен дали не са ме улучили още някъде.

— Дай да видя. – С мрачно лице Бран коленичи до него, докато Дойл смъкваше плавниците му.

— Ани. – Макар че ръцете й трепереха, Саша презареди харпуна. – Тя не се върна с нас. Не е с нас.

— Какво? – Сойер избута Бран настрани и се надигна с усилие. – Беше с групата. Беше с групата!

— Изпадна. Тя… те… стрела в бедрото. Не успях да… – Саша не продължи.

Сойер беше изчезнал.

— Божичко! И аз се връщам!

— Имаме си компания. – Думите на Дойл спряха Райли, която се канеше да скочи във водата.

— Няма да ги оставим там долу!

— Никого няма да оставим. – Дойл изскочи от рубката, улови меча си.

Птиците се спуснаха от небето, закръжиха над лодката на петдесет метра от тях, насочиха се към тяхната. Макар ножовете и куршумите да бяха потопени в отварата на Бран и да превърнаха няколко десетки в пепел, грозната битка, съпроводена с остри писъци, отне ценно време. Достатъч­но, за да гледат безпомощни как другата лодка се отдале­чава бързо, докато се биеха.

— Заловили са ги! – Като хлипаше, Саша грабна писто­лета на Сойер, започна да стреля отново и отново. – Тряб­ва да ги догоним!

— Те също имат защити. – Докато унищожаваха и пос­ледните птици, над морето се затъркаля сива мъгла, погълна другата лодка. Бран метна към нея светлина, но тя от­скочи като топка от стена. – Кучка!

— Все едно, ще ги последваме! – настоя Райли. – Нямат голяма преднина.

— Достатъчна, за да не можем да ги настигнем с тази лодка. А и ти кървиш, Гуин.

Дойл остави меча си, хвана развяващото се парче разрязан неопрен.

— Да, един ме докопа. Само ме одраска. – Тя огледа раната. – Повърхностна е.

— Нямаше да я получиш, ако не ме беше предпазила долу. Никога повече не го прави!

Райли вдигна вежди към Саша.

— Слушам и изпълнявам.

— Сериозно говоря! По дяволите! И сама мога да се справя.

— Хайде, успокой се – намеси се Бран. – А ти седни и дай да погледна раната. Дойл, по-добре ни върни на брега.

— Не можем! Не можем да се върнем! Не можем да ги оставим!

— Фейд, трябва да се заемем с раните, да набавим още оръжия. И да ги намерим. Обещавам ти, че ще ги намерим. Ще ги върнем у дома.

Тя се свлече на пода, закри лицето си с ръце.

— Усетих как Аника се отпусна – мисля, че използваха пушка с приспивателно. Усетих как се откъсва от нас, но не можах да я достигна. Стана много бързо. Не успях да стигна до нея.

— Тогава да вярваме, че Сойер го е направил.

— Той епрострелян!

— Имай вяра! – повтори Бран. – Ще ги върнем живи и здрави!

— Отстъплението не е капитулация. – Дойл обърна лод­ката. – Ще ги измъкнем.

Тя се събуди объркана, главата й бе замаяна, бедрото й беше изтръпнало. За един миг, един прекрасен миг, Аника си помисли, че е сънувала ужасен сън. Но докато се опит­ваше да достигне Сойер, почувства целувката и движение­то на водата около себе си.

Морето, мъжете, кръвта, акулите.

Докато се мъчеше да проясни мозъка си, да раздвижи тялото си, видя, че наистина е във вода. Но водата имаше стъклени стени и стъклен капак. Като кутия.

А тя нямаше дрехи. Макар да не притежаваше присъ­щата на човеците свенливост, Аника разбираше, че е дъл­боко и ужасно нарушение на правата й да я разсъблекат без нейно знание и съгласие и да я държат гола в кутия с вода.

Тя притисна длани към стъклото, погледна навън.

Пещерата! Реши, че е пещерата, макар да имаше някои промени. Светлини и плотове или маси, и машини. И мъже с оръжия.

Сърцето й подскочи, после замръзна, когато видя Сойер.

Бяха го оковали, с ръце над главата. Превръзката на рамото му бе подгизнала от кръв. Бяха свалили водолазния му костюм и сега носеше само плувките. Бяха го оковали така, че краката му едва достигаха пода.

Главата му бе отпусната и тя осъзна, че той още е в безсъзнание. Но жив, поуспокои се тя. Видя, че гръдният му кош се вдига и спуска. Двамата бяха живи и тя трябва­ше да се измъкне от кутията и да му помогне!

Вдигна ръце, за да се опита да изстреля светлина в стък­лото, надявайки се да го счупи, но видя, че гривните й бяха покрити с дебел черен плат. Макар да го задърпа, да се опита да го скъса, не успя да го свали.

И когато изстреля светлина към стъклото, тя беше сла­ба, твърде слаба.

Заудря с юмруци по него.

— А, малката ни русалка!

Думите се хлъзнаха през водата като змиорки и Аника се завъртя рязко, за да види откъде идват.

Той влезе в залата – дребен слаб мъж, който й заприли­ча на змия. Беше облечен в черно – риза с ръкави, навити до лактите, панталон с дебел черен колан и сребърна тока. Косата му, също черна, бе прибрана назад и откриваше жестоките черти на лицето му. Вежди с остри краища, тънка, усмихваща се уста, продълговати сурови очи с не­обичаен, почти красив син цвят.

— Не можахме да свалим гривните – не и ако не ти от­режем ръцете. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Гласът му звучеше напевно. Би могъл да е красив, като очите му, ако от него не лъхаше хлад. Мъжът пристъпи към стъклената стена, вгледа се изучаващо в Аника.

— Как дишаш? Не виждам да имаш хриле. Невероятно е. Разполагаме с хора, които ще разрешат загадката по един или друг начин. Но къде са ми маниерите? Аз съм Ели Ядин и ще работя с теб и твоето другарче. Можем да работим лесно или не толкова лесно. Вие избирате. Господин Мал­мон ще е тук всеки момент. Много ще се радва да се запоз­нае с теб.

Ядин хвърли поглед към Сойер.

— И с двамата.

Тя му обърна гръб, сви се на кълбо. Слаб израз на непо­корство, но само с това разполагаше.

— Виждам, че си разстроена. Засега ще те оставя да се цупиш. Време е да събудим приятелчето ти.

Тя се изви рязко с ръце, свити в юмруци, притиснати към стъклото. Без да й обръща внимание, Ядин взе нещо от една табла и го счупи под носа на Сойер.

Сойер се закашля, закиха, потрепери. Макар от това петното на рамото му да се увеличи, той се помъчи да се завърти, да зарита с крака.

Ядин само се изсмя.

— О, непокорството на младостта! Много по-забавно е да работиш с някого, който я притежава. Да, и прелестна­та ти приятелка е при нас – добави, когато очите на Сойер се приковаха в Аника. – В среда, създадена тъкмо за нея. Вашите приятелчета ви изоставиха. – Гласът му омекна, стана почти напевен. – Избягаха, за да си спасят кожата. Оставиха ви да умрете. Или по-лошо… Ще е по-лошо, много по-лошо, ако не ми дадеш каквото искам.

— Мислиш ли, че ми пука какво искаш?

— О, толкова млад и дързък! И красив. - Ядин застърга с нокът по голите гърди на Сойер. – Засега.

Отиде до близкия плот, вдигна една тава, наклони я леко, за да види Сойер какво има в нея. Когато не получи реакция, обърна тавата към Аника.

Тя видя ножове, ужасно много, и неща, сребристи и остри, които проблясваха и приличаха на ножици. За миг изгуби самообладание, заблъска по стъклото, зарита и запищя, а звукът излезе през тонколоните на аквариума като писклив, слаб вой.

— Не искаш да го нараня, а? Колко мило. Може и да изчакам с инструментите. – Той ги остави. – Но какво ще ми дадеш за търпението? Господин Малмон много иска да те види в истинската ти форма. Придобий я и може и да не го нараня.

— Недей! Той те лъже. Не му давай нищо!

Ядин се обърна, взе плоска кожена палка от масата и удари злобно Сойер по лицето. Когато кръвта шурна, Аника изплува рязко нагоре, хвърли се към капака на аквариума.

— Грубо, но ефикасно. Да го повторя ли? Да, защо не.

Той удари Сойер от другата страна на лицето. Когато той се отпусна, Аника се замята в аквариума, запляска с опашка.

— Ооо! Очарователно! И изумително! Ти си рядко съз­дание!

Аквариумът потрепери, когато тя се завъртя вътре все по-бързо и по-бързо и накрая удари стената с опашка. От­ново се завъртя, отново я удари. Приготви се да я удари трети път, но Ядин допря някаква пръчка към гърдите на Сойер.

Първо долетя писъкът и разкъса сърцето й, после тяло­то му се загърчи и той подбели очи. А звуците, които изда­ваше, бяха по-лоши и от писъка.

Ядин отново се обърна към нея, докато Сойер се бореше за въздух, докато главата му се отпускаше на гърдите.

— Видя, че едва го докоснах, нали? Направи го отново и ще му изпържа мозъка.

Тя се отпусна на дъното, очите й мятаха мълнии през стъклото.

— Така е по-добре. Сега защо да не… А, господин Мал­мон… Вече отбелязваме известен успех, както виждате.

За разлика от Ядин, Малмон беше облечен в бяло, ри­зата му бе закопчана на китките. Макар очите му да бяха скрити зад тъмни очила, Аника почувства как припламна­ха, щом се взря в нея.

— Великолепно! Тя е великолепна! Ще я задържа, поне за известно време. Гледай да не я повредиш – поне не така, че да си личи.

След това Малмон премести поглед към Сойер.

— Вече не си толкова наперен, а? Кървиш и си пребит, окован с вериги като животно. Можеше да имаш милиони, а виж се сега!

Той пристъпи към него, показа му компаса.

— А аз все пак си получих наградата. – Сякаш се забав­ляваше, Малмон взе пръчката, която Ядин бе оставил, за­въртя я в дланта си, мушна злобно Сойер в корема.

Аника сведе глава, сълзите й се смесиха с водата, дока­то ужасната пръчка оставяше малки черни петна от изго­рено върху кожата на Сойер и караше тялото му да се тресе неконтролируемо.

После Малмон заби юмрук в корема на Сойер и тялото му се залюля толкова рязко, че оковите се врязаха в кит­ките му и ги разкървавиха.

Когато Малмон вдигна пръчката, сякаш искаше да шибне с нея Сойер през лицето, Ядин пристъпи напред.

— Господин Малмон…

Малмон се извърна рязко с изтеглени назад устни. По­казаха се удължени кучешки зъби.

Ядин вдигна извинително ръце. Върху лицето му про­бягаха едновременно страх и възхита, но продължи да говори със същия напевен глас:

— Разбира се, вие можете да правите каквото желаете. Но ако искате информация от него, това изисква известна… деликатност и търпение.

Малмон издаде звук, подобен на змийско съскане, но свали ръката си. Дланта му потрепери, преди да подхвърли пръчката към другия мъж.

— Може би си прав. Върши си работата.

— Разбира се. Сега, господин Кинг, господин Малмон се интересува живо как действа това устройство. Ако ми обясните, няма да има нужда от повече болка. След това можем да обсъдим Трите звезди.

Гласът на Сойер излизаше дрезгаво, задъхано, затова той трябваше да говори бавно. Лявото му око беше подуто и затворено, но дясното излъчваше решимост през кръвта и синините.

— Разбира се. Погледнете в наръчника на скаутите. Там пише как работи компасът.

— Харесва ми стилът ти. – С усмивка Ядин допря пръч­ката в гърдите на Сойер.

Клетвата беше свещена. Никой не използваше песента на сирените при хората. Но тези мъже, помисли си Аника, когато тялото на Сойер отново се разтърси в конвулсии, тези мъже не бяха хора. Това беше злото и тя щеше да направи каквото може.

Изтръгна я от себе си – песента, използвана да примам­ва мъжете, да ги поробва. И като вдигна глава, я запя.

Ядин я изгледа, жестока усмивка изви устните му.

— Тя пее. Може би това е погребална песен за другарче­то й. Това е… – После устата му омекна, очите му потъмня­ха. – Толкова е красиво… Чуваш ли го? Толкова е красиво!

Мелодията извираше от нея – сладка, много сладка, много примамлива. През водата зелените й очи сияеха.