— Да, човекът умее да готви. – Дойл затрака с чиниите, докато зареждаше миялната машина. Тъй като знаеше какво е да се опитваш да измиеш тенджера или чиния на мивката, реши, че не бива да се оплаква.

— Вече и аз мога да готвя малко. Забавно е. Ти си живял толкова дълго, но не готвиш.

— Мога да мина и без това. – Дойл извади една кърпа, започна да подсушава тенджерите. – Научих се да готвя на огън, когато ходя на лов.

— Ти си видял много чудеса. Райли ми позволи да пог­ледна в някои от книгите й. Преди време хората от сушата са се движели пеша или са яздели коне. После са се научи­ли да правят коли и мотоциклети като твоя. Не ги е имало и телефоните, които Райли толкова харесва, нито филмите, които обича да гледа Сойер.

— Нещата се променят. Хората – не толкова.

— Но нещата не се променят сами. А хората го могат. Саша се промени толкова много само за един цикъл на луната. Вече е по-силна и се научи да се бие. Сега прави шест лицеви опори, а преди не можеше нито една.

— За това си права. Обзалагам се, че ще стигне до десет, преди да приключим с търсенето.

— Всъщност всички видяхме чудеса – от мрак и светли­на.

Известно време работиха в мълчание.

— Имам труден въпрос – поде Аника. – Исках да те попитам, когато сме насаме.

— Слушам те.

— Ти си живял дълго време. Имал си хора, които… – Тя допря ръка до сърцето си – …значат нещо за теб, значат много за теб.

— След известно време гледаш да не се привързваш.

— Но се случва. Ние значим нещо за теб не само като пазители, бойци. Значим нещо за теб!

Той погледна изумителната русалка, помисли за оста­налите, един по един.

— Значите, да.

— Как се сбогуваш?

Дойл остави кърпата, защото разбра, че тя иска сериозен отговор.

— Не съм намерил лесен начин. Ако е лесно, значи не си се привързал.

— Има ли начин да го направиш лесно за онзи, когото напускаш?

— Убеждаваш го, че не значи нищо за теб. Но това няма да се получи при теб, красавице. Няма да мине при Сойер.

— Не, не мога да се престоря. Ще излезе, че между нас не е имало нищо.

— И без това той няма да ти повярва. И никога няма да те забрави.

— Мисля си колко хубаво ще е, ако го направи – така с времето споменът за мен ще избледнее… Значи, трябва да очаквам някакво чудо.

— Ако някой го може, това си ти.

— Ти си много добър приятел! – Тя го прегърна. – Ще ми е мъчно, когато се сбогувам с теб. Но има още два ци­къла на луната, преди… О, почти се е стъмнило! Ще закъс­нея за джелатото на Райли. Имам още чинии за миене. Бисквити!

Очарована от хрумването, тя извади пакет вкусни бис­квити от килера.

— Аз ще довърша тук, а ти й ги занеси. Има достатъчно време да си хапне една. И ще бъдат в стаята й на сутринта, когато е гладна и уморена.

— Не мисля, че тя…

— Моля те. – Аника му се усмихна и му подаде пакета.

Дойл си помисли, че на света няма мъж, който би могъл да откаже на подобна усмивка.

— Добре.

Отнесе ги горе. Тази задача поне го спаси от прибира­нето на остатъците от вечерята в кутии и миенето на пло­товете – всички в списъка със задълженията.

Чу гласа на Райли и долови появилия се интерес в него.

— Да, ако можеш да го направиш, още по-добре.

Той пристъпи в стаята й – онази, в която книгите бяха струпани навсякъде, а тя използваше нощното шкафче като малко писалище. Сега записваше бързо нещо на него.

Забелязвайки Дойл, вдигна пръст и го размаха в знак, че довършва нещо и той трябва да изчака.

— Да, съгласна съм, Атлантида е съвсем друга работа. С удоволствие ще го направя, ще се заема още утре сутрин­та. Ъхъ, точно така. Просто ми е нужно малко време да събера всичко.

Дойл отвори пакета с бисквитите и извади една. Райли продължи да говори, докато той ядеше, докато крачеше из стаята й, разглеждаше книгите, картите, залепени по сте­ните, бележките, организирани по начин, разбираем само за нея.

Вече си бяха говорили за това, че й липсва система, но тя наистина можеше да намери каквото й е необходимо за секунди, така че той бе изгубил битката.

Стаята миришеше на сапуна й – съвсем доловимо ухание на ванилия – и на цветята, които Аника настояваше да слага във всяка спалня. Включително неговата собствена.

Изяде още една бисквита, наведе се над нов превод, върху който тя, изглежда, бе работила сама, за миг се от­несе, докато гласът й не прекъсна мислите му.

— Задължена съм ви, докторе. Това е голяма помощ. Непременно ще го направя. Благодаря ви. Да, благодаря. До скоро.

Райли изключи телефона, затанцува на място. Тъмните й златисти очи гледаха самодоволно. По някаква странна причина това му харесваше.

— Имаш добри новини.

— И още как! Той забравил да си включи отново теле­фона и компютъра. Уайт – моят източник. И ми даде…

Телефонът се плъзна от ръката й и отскочи върху лег­лото, докато Райли си поемаше дъх.

— О, по дяволите, по дяволите, чаках прекалено дълго. Излизай, излизай, излизай!

Тя се свлече на пода, забори се с връзките на ботушите си.

И Дойл осъзна, че той също не бе обърнал внимание. Слънцето залязваше в огненочервена топка.

Дъхът й се учести и засвистя, пръстите й се мъчеха да развържат двойните възли на връзките.

Дойл заотстъпва назад, после хвърли пакета с бискви­тите встрани, клекна на пода.

— Аз ще го направя! Аз ще го направя!

— Махай се! О, по дяволите!

Тя издърпа потника през главата си.

— Готово! – Той смъкна ботушите й, чорапите, а когато тя отметна глава назад, когато той видя променящия се блясък в очите й, заскърца със зъби, зае се да разкопчава колана й.

— Задръж малко!

— Не мога!

Тя простена и той чу как костите й започват да пукат, да се местят.

— Райли! – Саша спря в рамката на вратата.

— Готово, готово! Не ме хапи. – Докато гръбнакът й се извиваше, Дойл разкопча копчето на късите й панталони с много джобове, смъкна ги заедно с бикините под тях надолу по краката й. После пъхна пръсти в спортния й сутиен и ловко го измъкна през главата й.

Гола, тя изви тяло в дъга, застана на четири крака.

Раменете й се събраха, мускулите се издуха. Ръцете й се извиха, ноктите се издължиха, станаха остри, докато кожата се превръщаше в козина.

Тя отметна глава назад и все още впримчена между вълка и жената, зави. И жената изчезна.

Вълкът изръмжа ниско и изтича към вратата на тераса­та. С един скок се озова на железния парапет, със следващия изчезна в нощта.

— О, божичко! Райли!

Саша се втурна към терасата, на крачка след Дойл. И видя как вълчицата направи невъзможно приземяване върху моравата от другата страна на басейна. След бърз поглед към тях им обърна гръб и се шмугна в горичката.

— Не знаех, че Райли е способна… Това беше невъзмо­жен скок!

— Великолепен! – Дойл не можеше да сдържи възхище­нието си. – Атлетичен и великолепен!

— Тя има нужда да тича – припомни си Саша. – Каза ни, че има нужда да тича веднага след промяната. Цялата тази енергия. Защо ти не… – Тя видя разхвърляните дрехи, про­кашля се. – Не е моя работа.

— Не е каквото си мислиш. Аника ме помоли да й доне­са тия проклети бисквити, а тя беше на проклетия телефон. С оня тип, дето се опитваше да го открие. Не обърна вни­мание, нито пък аз. Беше превъзбудена, думите му, какви­то и да бяха, я развълнуваха много и тя започна промяната както беше облечена.

— Помогнал си й.

— Тя не можеше да свали проклетите си ботуши и аз…

Саша постави длан върху ръката му.

— Помогнал си й. Дори да е смутена от това и да поръмжи малко утре, Райли ще ти е благодарна за помощта.

Като въздъхна, Саша се върна в стаята.

— Ще прибера нещата й, иначе тя ще…

Дойл се извърна към нея, когато гласът й заглъхна, раз­позна видението в очите й. Още великолепие, помисли си. Досега не беше срещал три толкова забележителни жени.

— Те идват! Тя ги изпраща, преобразени както се преоб­рази един от нас. За мен, за моята кръв, за моята кръв, която да я нахрани.

— Няма да я получи! – Дойл улови решително Саша за раменете. – Доведи Бран, вземи арбалета си! Аз ще кажа на останалите.

— Тя наблюдава, знае, че сега сме петима и сме слаби.

— Нека наблюдава. Върви!

Той разкопча кобура на Райли от колана й, закачи го на своя и извика на останалите да се въоръжат, докато тичаше по стълбите за меча си.

Във вилата Сойер напъха няколко пълнителя в джоба си. Поне пред себе си можеше да признае, че копнее за един точен изстрел по Малмон. Напъха резервен нож в ботуша си и забърза навън, за да се присъедини към оста­налите.

— В горичката?

— Няма време!

Бран посочи към мястото, където гледаше Саша. При­личаше на облак, тъмен и кипнал, изплют от небето и пълен с бури.

— Райли! – Аника го улови за ръката. – Тя…

— Слънцето е залязло, луната е изгряла. Не бива да се доберат до нея, където и да се намира. Ще се погрижим за това. – Той я стисна леко по ръката, освободи се от нея. Извади и двата си пистолета.

Прицели се във водачите – един изстрел, светлината избухна, обгори ги.

— На шест часа! – извика Дойл и Сойер се извъртя ряз­ко. От запад се носеше втори облак.

— Саша и аз поемаме запада. – Макар да се бе въоръжил, Бран остави пистолета в кобура. От протегнатите му ръце излетя светкавица. – Сойер и Аника – изтока! Дойл…

— По малко и от двете.

Сойер изпразни и двата пълнителя, успя да избегне остри като бръснач нокти, докато презареждаше. Колкото и да се доверяваше на уменията на Аника, гледаше да му е под око, готов да я защити, докато тя изстрелваше мълнии, премяташе се и риташе, завърташе се и обсипваше мрака със светлина.

Но не видя никакъв Малмон.

— Хайде, негоднико! – промърмори, пренебрегвайки пръските кръв и пепелта, изсипала се изпод размахания меч на Дойл. – Покажи се!

Нещо профуча край него. Зърна тъмното петно, почувс­тва внезапния шок от болката, когато ноктите одраскаха ръката му. Обърна се да проследи петното, то отново вле­зе в полезрението му, ала летеше като светкавиците на Бран, при това хаотично.

Когато Сойер осъзна, че е стрела, насочила се зигзагообразно към Саша, сърцето му се качи в гърлото.

Тя пусна една от своите, запъна лъка си, извади нова.

— Саша! Внимавай!

Тя се поколеба само секунда при вика му, направи две бързи крачки встрани. Той видя, че от ръката й потече кръв, чу как изохка от болката.

Тъй като пистолетът му бе безполезен – тя беше твърде близо, – той се затича към нея, макар Бран вече да я бе дръпнал зад себе си. Сойер зае позиция да я предпази от нападението, но то смени посоката толкова бързо, че мечът на Дойл срещна само въздух.

От крака на Саша течеше кръв.

— Вкарай я вътре! Ние ще ви прикриваме! – извика Сойер.

— Не, твърде много са! – Като се отскубна от Бран, Саша изпрати нова стрела.

Сойер видя петното, скока му. Стреля. Пропусна. Видя как Бран отново дърпа Саша зад себе си и разбра, че този път ще бъде улучен.

Изневиделица от тъмното връхлетя вълкът, воят му бе яростен и смъртоносен като зъбите му. Миг по-късно пет­ното доби форма, ужасна форма, груба червена кожа, пок­рита с люспи, диви жълти очи на дълго тясно лице и бучки по главата.

Вълкът заби зъбите си в рамото на демона – в рамото на Малмон – и писъкът му разтърси въздуха. Демонът отвърна на нападението с изкривено от ярост и болка лице. Ударът запрати вълка във въздуха. Когато падна на земята, остана да лежи неподвижен.

— Дръжте ги далеч от нея! – Като направи кълбо напред с една ръка, Дойл се преметна към Райли, докато размах­ваше меча си и избиваше птиците, които се спускаха ниско, за да я нападнат.

След секунди петимата заобиколиха вълка, образувайки защитна стена. Сойер зърна за последно Малмон, прицели се, но мракът погълна демона и птиците.

И нощта утихна, докато смълчаната луна се носеше над главите им.

— Райли! – Саша се свлече на колене. – О, господи, Райли! Бран!

— Дайте да я видя! Ти кървиш, ахра*!

[* Любов моя (ирл.). – Б.пр.]

— Райли! Как е тя?

Кръвта се стичаше по ръката на Саша, а после и по ко­зината на приятелката й, докато поставяше длани върху нея.

— Жива е! Усещам биенето на сърцето й.

— В най-добрия случай е зашеметена. Ще я вкараме вътре.

— Аз ще я взема. – Като вкара меча в ножницата, Дойл клекна, вдигна изпадналия в безсъзнание вълк.

Бран кимна и вдигна Саша.

— И ти губиш кръв, Сойер също. Аника?

— Не съм ранена. Ще донеса каквото ти трябва.

— Добре съм. Първо Райли!

— Не си добре, не, но ще бъдеш. Остави Райли на маса­та, Дойл, и донеси кърпи!

— Нека проверя дали има счупено. – След като остави Райли, Дойл прокара ръце по нея, провери краката, прегле­да тялото й. – Няколко ребра, така ми се струва, но, госпо­ди, май вече зарастват. Усещам как счупеното заздравява. Бързо като при вълците. Чувствам се малко…

— Да, и аз. – Когато краката му омекнаха, Сойер просто седна на пода. – Кожата ми гори и чувствам слабост.

— Отрова, несъмнено! Донеси кърпите, Дойл, и вода. Аника – каза Бран, когато тя влезе тичешком, – помогни ми! Трябва да почистя раните, но първо всички ще пием от отварата, по шест капки на човек. Моля те, приготви ги. И побързай!

Той избра друго шише от комплекта, докато Аника отмерваше отварата.

— Ще те заболи малко – промърмори на Саша. – Съжа­лявам. Погледни ме, отвори се за мен.

Тя изохка, когато течността обля раната, после просто притвори очи.

— Вече е по-добре.

— Почти. Трябва да се погрижа и за крака ти. Само още малко. Сойер, хайде, изпий това! Готово, готово, фейд, почистен е. Сега ще го намажа с балсама.

— Първо се погрижи за Сойер.

— Аз ще го поема, ти продължи с нея. – Дойл взе ши­шенцето, клекна до Сойер. – Готов ли си?

— Давай. Ох, по дяволите! По дяволите!

Аника притисна устни върху челото му, докато течност­та изгаряше раните на ръката му, и той почувства как Саша – другар по болка – го хвана за китката.

— Малмон щеше да ме рани смъртоносно, ако ти не ме беше предупредил.

— Не успях да се прицеля точно. Копелето беше твърде бързо, а и ти беше много близо.

— Той се беше насочил към гърлото ми. За миг го усетих, но ти извика и той пропусна. Ти ми спаси живота, а после Райли спаси живота на Бран, което за мен е едно и също. Моля те, Бран, моля те, погрижи се за Райли! Тя падна много лошо.

— Само още малко. Аника, ти ще намажеш Сойер с балсама.

— Да, знам как. Раната е чиста. Дълбока е, но е чиста.

— Да, така е, усещам го. И мога да стоя прав. – Отново стабилен, Сойер се изправи на крака. – Сигурно имаш нещичко в твоята вълшебна кутия за Райли.

— Нищо не е счупено. – Отново Дойл прокара ръце по нея. – Ребрата вече са зараснали.

Докато говореше, очите на вълка се отвориха, жълтеникавокафяви и ясни, и срещнаха неговите. Ниското ръмже­не го накара да вдигне ръце, да ги обърне с дланите нагоре.

— Спокойно!

— Ти си ранена – каза Саша, когато Райли се размърда и скочи сковано на пода. – Ще ми кажеш ли, ако те боли? Ще се отвориш ли за мен?

Очите им се срещнаха и устните на Саша се извиха.

— Той не те опипва. Ще изпиеш ли лекарството? Но бързото не означава… Добре. На зазоряване. Сега иди да си починеш.

Вълкът отправи към Дойл един последен, продължите­лен поглед и излезе от кухнята.

— Ти разговаряше с вълк! Знам, че е Райли, но все пак…

Като се ухили, Сойер поклати глава.

— С вълк. Като доктор Дулитъл.

— Тя имаше болки, но не силни, ще поспи малко. За нея не е обичайно да спи, докато е във вълчата си форма, но това ще й помогне да се възстанови. Не беше точно разго­вор – поправи ги Саша. – По-скоро тя ми позволи да раз­гадая чувствата й и аз ги предадох в думи. Райли ни раз­бира идеално и усещам какво иска да знам.

Като въздъхна, тя погледна към кръвта на пода.

— Трябва да почистим това.

— Аз ще го почистя. Не съм ранена. Ти трябва да почи­ваш. Ти също, Сойер. Това ще ви помогне да се възстано­вите. Нали така, Бран?

— Да, затова ще го направят. Ще говорим за всичко утре сутрин.

— Искаше ми се да й задам един въпрос, преди да изле­зе. – Дойл погледна към вратата. – Това беше Малмон, нали?

— Да – отвърна Саша. – Но вече не е същият.

— Значи човекът се е превърнал в демон. При това де­мон, който току-що е бил ухапан от върколак – или ликан, както тя предпочита да я наричаме. Дали демонът ще се промени от ухапването?

— Добър въпрос – отбеляза Сойер. – И дали това ще е хубаво или лошо за нас?



Тъй като искаше да изненада всички, Аника стана много рано. Безшумно облече една от роклите си – онази с лю­бимите й цветове, като пъстроцветна дъга. Хвърли бърз поглед към спящия Сойер и излезе тихо от стаята. Докато слизаше по стълбите, сплете косата си на плитка. Не иска­ше да й се пречка в работата, която възнамеряваше да свърши.

Беше гледала как се готви много пъти и й бяха позво­лявали да помага. Но днес щеше да приготви закуската сама, докато останалите си почиват. Предната вечер Дойл беше казал, че заради боя и кръвта, а и заради гмуркането на другия ден, може да пропуснат калистениката.

Аника я обичаше, но подозираше, че е единствената.

Затананика си, докато избираше тигани, тенджери и необходимите продукти от голямата сребърна кутия, коя­то държеше нещата студени. Нощта бе изпълнена със страх и кръв, но тя имаше добро, силно предчувствие за пред­стоящия ден.

Ако успее да приготви вкусна закуска без грешки, денят ще е чудесен.

Изпи сока, студен и свеж, пое си дълбоко дъх и обгърна тялото си с ръце. Сега щеше да приготви бекона.

Докато слънцето надзърташе през източните прозорци, тя вече бе пъхнала тава с бекон във фурната на ниска сте­пен, както й бе показала Саша, и хубава купчина пържени филийки, както я бе научил Сойер.

Смяташе да направи бърканите яйца и картофите, кои­то приготвяше Бран, когато беше дежурен по кухня. Райли щеше да е много гладна след поста си. И когато всичко е готово и на топло, тя щеше да подреди масата.

Чу, че някой идва – уви, нямаше да успее да свърши всичко, както се бе надявала. Но се усмихна, когато видя Райли.

— Добро утро! Да ти направя ли кафе?

— Да. Подуших бекон.

— Изпържих бекон. – Очарована, Аника отвори фурна­та, сложи големите ръкавици, които предпазваха ръцете от изгаряне, и извади тавата.

— Виждам. – Райли веднага си взе пълна шепа. – Дос­татъчен за цяла армия.

— Много ли съм направила?

— Аз съм като цяла армия – успокои я Райли с пълна уста. – Пържени филийки? – Без да чака, тя си взе една, захапа я лакомо.

— Вкусна ли е?

— Страхотна е. Умирам от глад. Къде е Саша?

— Спи. Всички спят, освен теб и мен.

Райли хапна още бекон.

— Ти готвиш соло?

— Сама? Да, изненада. Сойер, Саша и ти бяхте ранени, а Дойл каза, че няма да има калистеника.

— Аха.

— Имаш ли болки?

— Не, чувствам се добре. – Като все още ядеше, Райли отиде до кафе машината.

— Аз ще го приготвя! Ти си стой. Обичам да правя кафе, но не обичам да го пия. – Тя направи голяма чаша, остави я на масата, прегърна Райли. – Ти спаси Бран и Саша. Спо­ред мен спаси всички ни, защото, когато дойде, злите неща избягаха.

— Бях се отдалечила доста. Трябваше да остана по-бли­зо. Ако се бях върнала по-скоро…

— Дойде точно навреме. Демонът Малмон те рани, но ти го рани повече, така мисля.

— Все едно ме халоса боксьор в тежка категория.

— Не разбирам.

— Станал е много силен. Кафето е хубаво, Аника. Май току-що издържа изпита за майстор готвач.

Бързото радостно възклицание на Аника бе последвано от сияйна усмивка.

— Наистина ли?

— Не знам защо това те очарова, но да, определено го издържа. Хей, Саша, днес Аника май ти иззе правомощията.

— О, Райли, ти си добре!

— Вече да – отвърна тя и хапна още бекон.

— Аника, ти… приготвила си всичко това?

— Райли каза, че е добро. Можем да се въртим. Ще ме включиш ли в графика за готвене?

— Да, и ти благодаря, че си ме отменила.

— Добре ли си?

— Напълно. Всички сме добре. Щом ти си готвачът, аз ще сложа масата.

— Мога и сама.

— Нека ти помогна. – Саша плъзна длан по ръката на Аника. – Но първо – кафето.


Толкова бе доволна, че й идеше да затанцува, когато видя, че всички хапват от храната й. Сойер я целуна, дока­то посягаше за още.

Тя беше приготвила закуска за семейството си и от всичко научено явно бе избрала най-доброто.

— Първи въпрос. – Дойл погледна към Райли. – Той ще се върне ли? Малмон.

Райли загреба от яйцата.

— Това е нещо, за което мислих цяла нощ. Никога не съм хапала преди – човек или демон. Голямо нарушение, макар да е валидно само за хора, а той не е. Вече не е. За­това отговорът ми е: „Не знам”. Непозната територия. Ще се консултирам със специалисти по въпроса, но може да се окаже напълно непозната територия.

— Икогаще се върне, ако го направи? – попита Сойер.

— Не и по време на тази луна. Ако беше човек, щеше да е доста болен. Температура, втрисане, а когато луната за­почне да намалява, отново ще е добре. До следващото пълнолуние.

— Но той не е човек – изтъкна Дойл.

— Така е и затова ще се консултирам, но мисля, че няма да се появи веднага, ако изобщо се появи. Във всеки случай първата промяна е трудна, особено за някой, който е зара­зен и не е подготвен и обучен. Проблемът е, че не знам дали ухапването на ликана може да зарази демон. Не съм сигурна дали изобщо някой знае.

— Значи ще почакаме и ще видим. – Бран замислено отпи от кафето. – Не бях достатъчно подготвен. Не успях да го видя, не и ясно, и имам нужда да поработя върху това.

— Но ти го видя – каза Дойл.

— Видях го. – Все още ядейки, Райли кимна. – Грозен кучи син, което е страхотно и иронично, тъй като преди се смяташе за божи дар. С извинения към бога – добави тя и хапна още. – Видях го и видях, че се е насочил към Саша. Щеше да мине през Бран, за да стигне до нея, но целта му беше тя.

— Нереза ме искаше мъртва – и искаше кръвта ми. Ще получи малко от нея.

— Не останах достатъчно близо. Бях се разсеяла и про­мяната започна, преди да съм се погрижила за нещата. Благодаря ти, че ми помогна.

Дойл сви рамене.

— Винаги съм готов да съблека жена.

— Много мило! Но… промяната пред някого е… Това е нещо лично и аз реагирах по-различно от друг път. Затова не бях толкова близо, колкото трябваше. Иначе сега Нере­за нямаше да има тази кръв.

— Ако не беше дошла, тя щеше да има и кръвта на Бран, а аз вероятно щях да съм мъртва. Затова нека не обсъжда­ме повече този въпрос.

— Ако Малмон е станал ликан след ухапването, дали ще е по-силен от боксьор в тежка категория?

— Боксьор в тежка категория? – Въпреки опасността това да се е случило, Сойер се ухили. – Откъде знаеш за… – Той премести погледа си от Аника към Райли, кимна. Вдигна палец към нея, докато хапваше от пържената филийка.

— Може би, но не и преди първата промяна, а тя ще го удари много силно, ако е заразен. Нека направя няколко обаждания и… по дяволите! Обаждания. Къде ми е умът? Уайт. Доктор Уайт.

— Дойл каза, че си се свързала. Научи ли нещо полезно? – попита я Сойер.

— Да, научих. И ми изпраща още. Нека си донеса бележ­ките.

— В стаята ми са.

Тя се бе надигнала от стола си, но спря рязко и се вто­рачи в Дойл.

— Какво?

— Взех ги в стаята си снощи, за да се опитам да ги де­шифрирам.

— Не можеш да се ровиш в нещата ми!

— Бяха на видно място до телефона. Ти започна да каз­ваш нещо… изглеждаше сякаш си попаднала на златна жила… а после слънцето залезе.

— Говорим за моята стая, за моите бележки! И не би могъл да ги дешифрираш – аз си имам собствен код, за да не ми отмъкват откритията!

Той посрещна гневния й изблик съвършено спокойно.

— Това е просто смесица от стенография, морзова азбу­ка и почти съм сигурен, езика на индианците навахо. Още няколко часа и щях да я дешифрирам.

— Ще я дешифрираш друг път! – озъби му се тя и изле­зе наперено.

— Кодът й си го бива – призна Дойл, когато тя вече не можеше да го чуе. – Изненадан съм, че сама си го разчита.

— Ще си донеса картите. – Сойер се надигна. – Ако тя ни даде някакви координати, вероятно ще успея да ги пот­върдя или отхвърля. Може да е достатъчно.

— Само на Капри – предупреди го Саша. – Защото мяс­тото е тук. Абсолютно съм сигурна. Имам нужда да… – Тя също се изправи на крака. – Имам нужда да рисувам. Не ме чакайте.

— Какво има?

— Не знам – каза тя на Бран, – но ще разбера. Днес е. Знам го. Днес е и аз трябва да… Не ме чакайте.

— Защо не отидеш с нея? – предложи Сойер.

— Не, по-добре да не я разсейвам – отвърна Бран.

— Къде хукна Саша, по дяволите? – подразни се Райли. – Нося ви страхотна новина!

— Тя също ще има такава.

— Време за видение – обясни Сойер. – Ще трябва да минем без нея.

— Добре тогава. Всичко започна да си идва на мястото по средата на разговора ми с Уайт. Той е умен, но е много приказлив и обяснява надълго и нашироко. Както и да е.

— Тя остави на масата бележките си. – Каза, че според него е Заливът на въздишките – тоест той бил свързан със Стък­ления остров. Елиминира Атлантида – след като отдели сума време да се обосновава. Датирал е въстанието и ра­зединението на преди около три хиляди години и през това време, докато островът се мести, където и както си пожелае и се показва само на избраници, заливът е изоставен и се лута безпомощно. А онези в затвора на водите му – това са неговите думи – въздишат и пеят с надеждата да призо­ват своя избавител. – Тя отгърна нова страница. – А сега чуйте това. Избавителят, както са били и те някога, е от сушата и от морето, търси и е търсен, ще дой­де, ще се изправи срещу вещиците и чудовищата и ще ги спаси, ще им помогне да се спасят, когато една звезда, кралска звезда, падне от небето в залива.

— Вече търсихме проклетия залив – поде Дойл.

— Има и още и точно това ме насочи. Звездата – синя като залива, заливът – син като звездата. Те са едно цяло, докато избавителят не ги вземе от ръката на владетелката на морето, която я пази за кралицата на всички.

Райли ги погледна въпросително.

— Не разбирате ли?

— Значи сега трябва да търсим владетелката на морето? – попита остро Дойл. – Да не би да се казва Салация*, след като говорим за римско време?

[* Римска богиня на бурното море, сродна с гръцката Тетия, съпруга на Океан и майка на Тритон. – Б.пр.]

— Да, вероятно. И аз имам идея къде ще я намерим. Жената на Нептун. Виж, тук се е оттеглил Тиберий и е построил дворците си, вилите си и е възложил изработва­нето на много статуи. Някои от тях са открити на единстве­ното място, за което решихме, че не влиза в списъка.

GrottaAzzurra.Синята пещера! – възкликна Сойер, когато компасът му просветна и започна да се движи по картата.

— Някога местните са се страхували от нея, защото вярвали, че я обитават вещици и чудовища. Била е използ­вана от Тиберий, който поставил статуи в пещерата. Някои са намерени и се смята, че има още, по-дълбоко.

— Това е туристическа атракция – изтъкна Дойл.

— Сега. Уайт е открил още теории и трудове, но според мен се движи в погрешната посока. Точно сега се е фоку­сирал върху Флорида. Представяте ли си! – Тя се обърна към Аника. – И какво имаме тук? Имаме пазител, който е от суша­та и от морето. Твой ред е, Ани!

— Но аз не знам къде да намеря кралицата и ръката й. Била съм в онези води, но досега не съм чувала въздишки­те или песните.

— Било е рано – каза просто Бран. – Не сме били заедно, а е ясно, че търсенето на звездите го изисква. Компасът на Сойер го потвърждава. Синята пещера. Сега ще трябва да се гмуркаме за звездата на място, където продават билети за туристи.

— Не и вечер – каза Райли. – Нощем е затворена и гмуркането не е разрешено, макар да се обзалагам, че се случва. Проблемът е, че имам още две нощи, преди да мога да си окача кислородната бутилка.

— Значи ти е нужна специална екипировка. Видях така­ва в Ютюб. За кучета. И котки. Невероятно е!

— Няма да стане!

— Тъй като ще отнеме много време да те екипираме така, наистина няма да стане. Но би могло, просто отбелязвам.

— Въпреки теорията на приятел на приятел и просветването на компаса – започна Дойл, – трябва да отидем там или в околността и да огледаме.

— Теория, която пасва като ключ в ключалка, а компасът определи мястото съвсем точно. Но – продължи Райли, – докато чакаме за нощното гмуркане, няма да ни навреди да поемем натам. Огнената звезда бе открита от Саша. Звездата я извика, така да се каже, притегли я към себе си.

— И едва не я удави – допълни Сойер. – Затова, когато го направим, всички трябва да наблюдаваме Аника.

— Не мога да се удавя във водата, както вие не можете да се удавите във въздуха.

— Има и други начини да пострадаш – напомни й Бран.

— Ако ти си определена за Водната звезда, а всичко показ­ва, че е така, ние сме с теб.

— Това е чест – каза бавно Аника, – да си избран. Не искам да ви разочаровам, да ви проваля, да не изпълня дълга си. Ако съм избрана да намеря звездата, ще ми гла­сувате ли доверие да опитам?

— Излишно е да питаш – увери я Сойер. – Но това не означава, че няма да сме до теб.

— Разбирам. Онзи израз… Един за всички, всички за един.

— Точно така.

— Но ако съм аз, не искам да нося кислородните бутил­ки, костюма. Щом ще е нощем и никой няма да ни види, искам да съм свободна във водата.

— Според мен вероятно това е начинът. Особено ако се чувстваш сигурна – съгласи се Райли.

— Ясно, никакво специално оборудване за Райли, ни­какви бутилки за теб. – Сойер погледна към Бран и Дойл.

— Някакви възражения?

— Не. И не вярвам Саша да има. – Докато говореше, Бран погледна към терасата.

— Опитваш се да не се тревожиш за нея, но ти е трудно. Иди да провериш – подкани го Сойер. – Така всички ще спрем да се безпокоим.

— Тя се научи да се контролира и фокусира невероятно бързо, прие като дар това, което цял живот е било товар за нея. Въпрос на доверие е, но… – Тъй като не можеше да се успокои, Бран се изправи на крака. – Само ще погледна.

— Щом трябва да рисува – отбеляза Аника, когато Бран тръгна към вилата, – сигурно е нещо, от което се нуждаем.

— Много вероятно. – Замислен, Сойер вдигна компаса, почувства как той завибрира леко в ръката му. – И аз имам нещо, което можем да използваме, ако решим.

— Защо не се приготвим за гмуркането тук? – предложи Райли. – И ти да ни прехвърлиш в пещерата? Така няма да се нуждаем от лодка.

— И патрулиращите полицаи няма да се чудят какво прави лодка с гмуркачи в района посред нощ. Започвам да се питам защо да чакаме?

— Защото аз няма да се гмуркам, докато съм във вълча­та си форма, каубой, колкото и да е вълнуващо.

Сойер просто обърна компаса, показа им часовника.

— По дяволите! – Райли се засмя смутено и поклати глава. – Не се сетих за това.

— Все едно е дали ще върна времето, или ще го изместя напред. И в двата случая не се налага да чакаме.

— Хммм, назад. Не съм мислил за това. – Дойл се наве­де над часовника и го разгледа по-внимателно. – Ако се върнем достатъчно назад, няма да има патрулиращи поли­цаи. Кога са започнали с всички тези туристически оби­колки, билети и забрани? Ти сигурно знаеш – обърна се той към Райли.

Тъй като за нея беше фасулска работа да прелисти енциклопедията в главата си, Райли сви рамене.

— Двама немци – писател и неговият приятел – посети­ли пещерата през 20-те години на XIX век, водени от мес­тен рибар. Впечатлен, писателят издал книга за нея. През 30-те години на XIX век тя вече е туристическа дестинация. Назад… – промърмори тя и сърцето й на археолог се раз­туптя, очите й заблестяха. – Бихме могли да се върнем назад до времето на Тиберий, дори на Август и… само че сега говорим за друго. – Тя подпря лакти на масата, облег­на брадичка върху юмруците си. – Но, божичко, колко е приятно да си мисля за това!

— Значи, за да е безопасно, преди 1820 година?

— Да. И сигурно ще искате да избегнете френската оку­пация и събитията около нея в началото на XIX век.

— Повярвайте ми – потвърди Дойл, – ще искате!

— Можеш ли да го направиш? – попита Аника. – Едно­временно да пътуваш до различно място в различно време?

— Да. Пътуването е по-щуро, но съм го правил.

— Нямам нищо против да е щуро.

Той й се усмихна широко и неспособен да устои, я це­луна по ръката.

— Имате го. Нека Райли избере кога. Аз ще задам коор­динатите на мястото. Щом Бран и Саша отново са „на борда”, ще започнем подготовката за пътуването. И още нещо. – Сойер погледна Райли. – Ако успеем да тръгнем преди залез-слънце, за теб няма да има значение. Но ако не успеем да се върнем преди залез-слънце, какво ще се случи?

— Никога не съм го правила, но бих казала, че промя­ната няма да ме разтърси много. Мога да се справя. Най-добре ще е, ако отидем и се върнем, преди да се появи луната.

— Нереза ще ни се нахвърли – предупреди Дойл. – Или в пещерата, когато намерим звездата, или когато се върнем.

— Прехвърлянето – време и място? – Сойер вдигна ра­мене. – Не казвам да не сте готови за бой, но може би то ще е достатъчно да я обърка. Но да, сдобием ли се със звездата, тя ще ни удари. Затова да си изработим план за битката.

За Аника беше чест да е част от военния съвет.

— Трябва да пазим Бран, за да скрие звездата на безо­пасно място, когато я намерим. Обаче… компасът не казва къде трябва да отидем, щом той я скрие.

— Не още.

— Трудно е да приемаме всичко на доверие.

— Имаш ли по-добър вариант, господин Умнико? – обърна се Райли към Дойл.

— Отиваме там, където е звездата. Вземаме я, скриваме я, после се местим и чакаме. Търся от векове и никога не съм се приближавал до звездите или Нереза, преди онзи ден в Корфу. Едва ли е въпрос на месеци да намерим и трите. А после да открием и Стъкления остров?

— Ние сме шестима. – Сойер стисна здраво ръката на Аника. – Имаме още два месеца и това е всичко. Не вярвам нито за секунда, че няма да успеем да намерим звездите преди това.

— Ако трябва да се върна в морето преди… все още ще мога да ви помагам. Ще ви помагам.

— Рано е да говорим за това – поде Сойер, но спря при появата на Бран. – Наред ли е всичко?

— Да. Тя е… невероятна. Не я обезпокоих – съмнявам се, че бих могъл.

— Какво рисува? – поиска да знае Райли.

— Красота. И май мястото, където да изпратим Водната звезда. Мястото, където ще отидем, щом я намерим.

— И къде е това? Ако го определим точно, мога да за­почна да търся къща или вила… или няколко палатки.

Бран се усмихна на Райли.

— Ако правилно съм разчел рисунката, няма да са необ­ходими. Защото според мен тя рисува моята къща в Ир­ландия. Къщата, която построих в края на една пътека – рисунката, която тя е нарисувала, преди да ни срещне. Онази, която купих, преди да я познавам.

— Отново остров. – Райли се облегна назад. – Пасва. Кое крайбрежие?

— Западното. Намира се в Клеър, откъдето е Дойл. Мис­ля, че мястото е много подходящо.

— Значи ще отседнем в твоята къща? О, това ми харес­ва! Сигурно е красива?

— За мен е – каза той на Аника. – И има достатъчно място за всички ни. Чудех се, когато я строях, защо искам толкова голяма къща, но я видях в главата си, чувствах, че трябва да е такава, и последвах интуицията си. Има ли проблем? – обърна се той към Дойл.

— Не съм бил в Ирландия от известно време, а в Клеър – още по-отдавна. Трябваше да се досетя, че това ще е част от търсенето. Е, сега може да осветлите Бран за онова, което решихме.

Когато той стана и се отдалечи, Аника погледна подире му.

— Сърцето го заболя.

— Да се върне там, откъдето е тръгнал, където е живял, когато просто е живял. Не му е лесно. – Райли се изправи.

— Отивам да го ядосам за нещо, за да не мисли за това. Клеър – обърна се тя към Бран. – Семейството ти е от Слайго, а си построил къща в Клеър.

— Тя ме призова – пътеката, и онова, което беше в края й. Руините на старо имение на скалите над буйното море. Различно е от вълнистите хълмове на родното ми място, но ме призова.

— Сигурно това е причината. Отивам да ядосам Дойл, после ще си събера багажа. Добре е да съм готова.

По обед Сойер седеше на терасата и наблюдаваше Саша. Никой не искаше да я оставя сама за дълго и той предложи да е близо до нея за час, докато Бран работи.

Беше поставил една маса, почисти оръжията си. След което разстла картата си на Ирландия и гледаше как ком­пасът му се плъзга решително към крайбрежието на граф­ство Клеър.

Каза си, че не бива да се безпокои за Аника и да мисли за друго време, освен за годината, месеца и нощта, които ще избере Райли. Но умът му постоянно се връщаше на това, докато не се фокусира решително върху рисунката на Саша.

Не разбираше много от изкуство, можеше да каже само дали му харесва или не. И не знаеше нищо за създаването му, освен когато бе гледал какво прави Саша, когато скицира или рисува.

Онова, което сега оживяваше върху платното, му се стори абсурдно красиво. Почти невъзможно. Светлината – как успяваше тя да създаде тази мека светлина, сякаш прозираща от вътрешността на мида? – се лееше над вну­шителна (това бе думата, която се натрапи на съзнанието му) каменна сграда. С високи арковидни прозорци с олов­ни стъкла. Имаше две кули – едната кръгла, другата островърха, и както той реши, тераси, наподобяващи бойници.

Цветя и храсти се простираха в подножието й като цветни поли, а дървета, лятно зелени, разпростираха ша­рената си сянка върху просторна морава, по-зелена от изумруд.

Всичко това се издигаше над стръмни скали, драматич­ни, буреносно сиви, и неспокойно море, чиито вълни се разбиваха долу.

Лесно си представи Бран там. Вълшебникът в неговия замък на скалите. За себе си, когато се установи, той щеше да търси място за едноетажна къща, някъде на морския бряг – където и да е – със синя вода и полюшващи се пал­ми. Но усещаше, че домът на Бран на скалите силно го привлича.

Когато Саша отстъпи назад, той понечи да заговори. Ала погледът в очите й го накара да замълчи.

Тя вдигна картината, остави я на работната маса, после подпря скицника си върху статива.

Значи имаше и още.

След като отвори кутия с цветна креда, тя избра една и започна да я движи бързо и ловко по страницата.

Той гледаше как оживява Аника, но както не я беше виждал никога досега. Издигаше се във водата, или поне така му се стори, с лице към повърхността. Косата й се стелеше в невъзможното синьо.

За миг Сойер си помисли, че това е като да гледаш проявяването на снимка – толкова бързи и уверени бяха движенията на Саша.

Ръцете на Аника се издигнаха над главата й, китките се докосваха, дланите й бяха събрани. Благодарение на кре­дата на Саша, на нейната дарба, звездата се появи в ръцете на Аника, сияйна и синя.

— Във водата и от нея – произнесе Саша. – От ръцете на богинята в тези на пазителката. Която е във водата и от нея. Звездата на Луна, звездата на водата, надарена с гра­ция, радост, любов, сега държана от дъщерята.

Саша остави бавно кредата и се обърна към Сойер.

— Но нощта идва, страховита и кървава, и трябва да я посрещнем. Рискът ще е твой, пътешественико. И изборът да го направиш.

— Какъв риск?

— Твоят живот, за да спасиш този на всички останали. Ще прегърнеш ли богинята на мрака, ще я отведеш ли при светлината, ще я оставиш ли да се изгуби? Тя отново ще намери пътя, но ще рискуваш ли, за да не се пролее кръвта на приятелите ти? За да им дадеш време отново да се из­лекуват?

— Да я прехвърля с мен? Възможно ли е?

— Само ти знаеш. Ти си пътешественикът. Тя е дъщеря­та – каза Саша и посочи портрета. – И двамата трябва да избирате. Както и всички ние.

Очите на Саша се притвориха и тя изпусна въздишка.

— Сойер?

— Хей, добре дошла у дома! Трябва да поседнеш.

— Не, добре съм. – Тя махна с ръка, за да го отпъди. – Наистина, дори леко превъзбудена. Знам какво ти казах, но…

— Нека се успокоим. Значи, Аника намира звездата – Водната звезда.

— Знам, че може. – Докато разглеждаше творбата си, Саша взе парцал да избърше кредата от ръцете си. – И знам, че около нея ще има гласове и ридание, освен въздишките и песните. Само това знам.

Тя се върна при работната си маса и рисунката.

— Там трябва да отидем, Ледената звезда ни чака. Това е домът на Бран, нали?

— Да, той го позна, когато ти работеше върху него по-рано.

— На Бран е – повтори тя. – И още нещо. Би ли помолил останалите да дойдат. Трябва да я видят.

— Да, ще ги доведа. Ето. – Той й подаде бутилка вода.

— Работиш вече цели четири часа.

— Има нужда от доизпипване, но… засега е достатъчно.

Бран дойде пръв, прегърна я през кръста, докато раз­глеждаше портрета на Аника.

— Той ли я осветява, или Аника осветява него?

— Мисля, че и двете. Чувствам, че трябва да побързам, че времето изтича. Не съм уловила блясъка – нейния, на звездата. Този блясък ще предизвика сълзи.

Тя сгуши лице в рамото му.

— Бран, сигурен ли си, че не можеш да им помогнеш? Не можеш ли да направиш така, че тя да остане с него?

— Дори да ми е по силите, а мисля, че е, моята дарба не бива да вреди. Аника е получила крака с определена цел. И е положила клетва по своя воля. Не бива да се намесвам в това.

— Сърцето ми се къса. – Саша се притисна към него, после отстъпи назад. – Ти се прибираш у дома.

— Ние се прибираме у дома. Домът ми е твой, фейд, ако го искаш. Ще живееш ли там с мен? А в твоите планини в Америка? И в моите апартаменти в Дъблин и Ню Йорк? На всички тези места?

— Бих живяла с теб навсякъде. Навсякъде, Бран! – Тя го прегърна и отново погледна рисунката. – Това е красиво и въздействащо. Това си ти. Знаеш ли защо си построил къща точно там?

— Знам само, че когато поех по онази пътека за първи път и стигнах до отвесните скали и руините, знаех, че мяс­тото е за мен. То имаше нужда от дом, а аз имах нужда да съм там.

Аника излезе от къщата и ахна изумено.

— Ти си ме нарисувала! Аз съм намерила звездата! Дър­жа я! Значи ще я намеря!

— Можеш и вярвам, че ще го направиш.

Дойл също излезе, вървеше малко пред Райли. Саша почувства как сърцето й се свива съчувствено.

— Вече си имаш звезда, Ани. Бас ловя, че този портрет ще се превърне в действителност още днес! – Въодушеве­на, Райли се премести до Дойл, загледа се в картината.

— Един въпрос, Бран. Колко спални имаш? – попита тя.

— Десет, но се използват само две, когато семейството ми се изсипе накуп.

— В тези кули има ли стаи?

— Да.

— Заплювам си едната!

— Това е твое? – попита Дойл, без да откъсва поглед от картината. – Тази къща на тези скали? С гъстата гора отзад? А на север, до гората, има кладенец.

— Има един стар кладенец и ми казаха, че някога гората е стигала по-надалеч. Ти как… Аха. – Бран изведнъж се досети. – Познаваш тази земя, тези отвесни скали.

— Морето, гората. Познавам ги. Това е моят дом. Или беше. Дядо ми помогнал на баща си да го построи… или поне в първоначалния му вид. Прекрасна каменна къща. А баща ми помогнал на своя да добави стаи в южния край, тъй като бил едно от десет деца, всичките живи. Заради кръвта на Макклиъри, така казваха всички. Силна и здрава. Аз пък помогнах на моя баща да ремонтира старата ко­нюшня, която бе изградил дядо му. На скалистите хълмо­ве пасяха овце, ловувахме елени и зайци в тези гори… И брат ми умря в ръцете ми на по-малко от ден езда от мяс­тото, където сме родени. Сега искат от мен да се върна там, тези богове.

— Съжалявам, Дойл – започна Саша, но Райли поклати глава.

— Кои са били преди нас, как са живеели, какво са пос­троили? Всичко това има значение. Ние ги почитаме, като се връщаме назад, като ходим, където са ходели те, живе­ем, където са живели те. Никога няма да си отидат, ако имат значение, ако са почитани.

Дойл я изгледа продължително.

— Това е единственото място на този свят, където не искам да се връщам.

— Боговете са копелета.

— Такива са, да. Такива са.

— Но Бран е построил къща на мястото, където някога е била твоята. Това не е съвпадение. Трябва да се примирим, да разберем защо.

— Изключено е да не отидем. А и там ще скриеш звез­дата, както скри първата в картината на гората.

— Да.

— Тогава по-добре да вървим да я намерим.



Макар навън още да бе светло, те решиха да си съберат багажа. Можеше да се наложи да потеглят бързо. Сойер улови ръката на Аника, докато тя сгъваше енергично дре­хи в пъстрата си чанта.

— Отдели ми няколко минути.

— О, Сойер, не мисля, че имаме време за секс.

— Не за това – макар да ми е приятно, че веднага си го помисли. Искам да те попитам нещо.

— Можеш да ме питаш за всичко.

— Искам да ми кажеш дали ако – макар да съм наясно, че това „ако” е малко вероятно, – но ако, когато свършим всичко, за което сме призовани, когато изпълним дълга си, а след това вашите старейшини, морската вещица и който там отговаря за тези неща, ако те ти позволят да останеш… да останеш на сушата, с мен… би ли го направила?

Сериозно, с проблясваща в тях тъга, прекрасните й очи срещнаха неговите.

— Бих останала с теб навсякъде. Ти си единственият, моят Сойер, моята любов. Но това е невъзможно. Краката са ми дадени временно. Мои са, докато приключи търсе­нето, или защото трябваше да ви разкрия каква съм – три пълни луни. Останаха две. Те не искат да страдам, нито ти да страдаш, но е извън възможностите им да ми дадат това.

— Може би Бран…

— Попитах. – За миг погледът й се спусна към земята. – Знам, че не биваше, но щом разбрах, че ме обичаш, по­питах. Не е по силите му. Обеща да направи приношения, но не може да премахне заклинание, направено за доброто, за светлината. Не мога да наруша клетвата си – дори зара­ди любовта, заради теб.

— Добре, добре. – Той притисна устни към челото й. – Може пък аз да направя като Том Ханкс.

— Кой е той?

— Актьор. Игра в онзи филм, дето се влюби в русалка.

— О, бих искала да го гледам!

— Да, ще стигнем и до това. Както и да е, тя също се влюбва в него.

— Значи е хубава история.

— Но се намесиха лоши хора.

— А зли богове?

— Не, само лоши хора. Щяха да я наранят. Или по-зле. Тя не можеше да остане с него, затова накрая той скочи във водата с нея. И тя направи нещо, за да може любимият й да живее в морето.

Аника го целуна нежно по бузите, прокара пръсти през косата му.

— Би било прекрасно. Но аз не мога да сторя нищо, за да живееш под водата. Ти си от сушата.

— Може би морската вещица…

— Готовността ти да направиш това за мен изпълва сърцето ми с радост и сълзи. Но не е във властта й да те промени. – Тъй като сълзите заплашваха да бликнат, тя извърна глава. – Хайде да си събираме багажа.

— Добре, но има и още нещо. Не плачи, Ани, просто чуй още една възможност. Островът, където те заведох. Той притежава особена магия, нали така?

Как само й се искаше да не обсъждат възможности, които не могат да се осъществят.

— Да. Водата около него е свещена, а сушата е важна.

— Точно така. И не е на маршрута на корабите. И два­мата сме свързани с него. Аз бих могъл да живея там. Сръчен съм и мога да построя малка къщичка – много ми се живее на брега. А ти можеш да живееш във водата. Ще бъдем заедно. Аз ще плувам с теб и ще седя на плажа, а ти – на скалите. Ще ти говоря, ще те виждам, ще те докос­вам.

Сърцето в гърдите й потрепери и подскочи.

— А семейството ти?

— Ей, нали имам компаса. Ще мога да ги виждам, да ги водя да ни виждат – същото ще е и за твоите близки, ако искат. Защото истината е… – Вперил очи в нея, той плъз­на нежно длани надолу по ръцете й, после нагоре. – Ис­тината е, Аника, че и ти за мен си единствена. Не искам да живея в свят, където теб те няма. И няма да повярвам, че сме се открили, че сме се борили заедно и сме напра­вили всичко, което е трябвало, само за да не сме заедно. Няма да приема това! Би ли останала с мен – ти във вода­та, аз на сушата?

— Не мога да те даря с деца.

— Аника, просто ме дари със себе си.

— Ще го направя. Ще остана с теб. Не искам да живея в свят, където теб те няма! – Тя обви ръце около него. – Ще бъда твоя и ти ще бъдеш мой.

Сойер притвори очи, притисна я в обятията си.

— И това ще ни е достатъчно.

— Обичам те с всичко, което съм!

Когато той я целуна, и двамата забравиха за багажа и всичко останало, докато Саша не почука силно по рамката на вратата.

— Съжалявам, но трябва да свалим багажа долу и да преговорим стъпките. Вече е почти четири.

— Сойер ще построи къща на острова и ще живее там, а аз мога да живея във водата, така ще сме заедно.

— Любовта е изобретателна! – Развълнувана, Саша по­сегна да прегърне и двамата. – Намерили сте много добър начин. И не си мислете, че някакъв безлюден остров в Южните морета ще ни спре да ви идваме на гости!

— Разчитам на това – усмихна се Сойер.

— Но сега трябва да побързате. Нямаме много време.

— Пет минути.

Отне им малко повече, но свалиха всичко долу, извади­ха мотоциклета на Дойл от пристройката.

— Поне ще мога да го карам отново, щом отидем в Ир­ландия.

— Обичам да се возя на мотоциклет!

— Когато кажеш, красавице.

— Докато този щастлив ден дойде, ни остават три часа и… – Райли погледна часовника си – …трийсет и две ми­нути до залез-слънце. Ако ще го правим, по-добре да се залавяме.

— И още нещо. Последното видение на Саша.

— Сойер, не! – Обезпокоена, Аника се притисна към него. – Тя е богиня!

— Но Бран и Саша й дадоха да се разбере в Корфу. Този път е мой ред. Мой риск, мой избор – така каза Саша, това обяснихме на всички. Е, аз правя този избор и вярвам, че мога да ни спечеля време. Обаче ще ми е нужна помощ.

— Само кажи, братче – увери го Дойл, – и я имаш!

— Моментът трябва да е подбран много точно и трябва да се приближа достатъчно близо до нея, за да осъществя връзката.

— Тя може да те разкъса на парчета. – При тези думи на Райли Аника притисна лице към рамото на Сойер. – Съжалявам, но по-добре да говорим без заобикалки. Пред­лагам да изчакаме, за да имаме време да планираме неща­та.

— Не можем да отлагаме. И аз съжалявам. – Саша по­сегна и погали Аника по косата. – Но сега е точният момент. За звездата, за битката, за риска.

— Би могла да ме разкъса на парчета, но едва ли ще успее, особено ако Бран поотслаби силите й.

— Ще го направя, имаш думата ми.

— Ти отслабваш силите й, аз я приближавам достатъчно, притеглям я за преместване, а щом изчезнем, прекъсвам връзката с нея. Може да се получи.

— Ще бъдеш сам в това – промълви Аника.

— Не. – Той взе ръката й и я положи върху сърцето си. – Хайде всички да си обличат водолазните костюми! Освен ти. – Той притегли лицето на Аника и я целуна.

Сложиха си екипировката, която Райли и Дойл бяха докарали на количка от навеса – с немалко усилия. И макар това още да го караше да трепва, Сойер изчака Аника да свали розовата си рокля и да я метне встрани.

— Може да усетите леко разтърсване. Досега не съм го правил от суша във вода.

— И то през 1742 година – добави Райли.

— Времето е зададено, само помнете, че този път пре­местването няма да е обикновено. И когато… – Той нарочно не каза „ако” – …Ани намери звездата, обратното пъ­туване също няма да е леко. Стойте близко един до друг, не се отделяйте. Колкото по-стегната е групата, толкова по-лесно ще е преместването. Бъдете готови!

Той нахлузи маската, намести я, нагласи мундщука. С подводния пистолет на едното бедро и ножа за гмуркане в колана, улови Аника за ръката.

Отправяйки последен поглед към приятелите си, Сойер кимна. Притвори очи и активира едновременно компаса и часовника.

Трусът бе по-силен, отколкото бе очаквал. Но пък пре­ди бе правил подобно пътуване само с един придружител.

Въздухът свистеше, вихреше се край него, през него, около него, докато той стискаше ръката на Аника, докато поддържаше здраво връзката с останалите в главата си.

Светът се завъртя или така му се стори, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато край тях годините профуча­ваха като въздуха.

За миг Сойер си помисли, че чува песен и въздишки, които се смесиха с нея. После водата го погълна, завихри се над него, разплиска се около тялото му.

И настъпи плътен мрак.

Нощ е, помисли си той, при това безлунна. Райли не бе поела никакви рискове. А той не бе помислил за липсата на светлина в пещерата.

Ръката на Аника още беше в неговата, усети допира на опашката й до краката си. Но останалите…

Появи се мека светлина, идваше от дланта на Бран. Когато той махна с ръка над нея, тя се усили.

Облекчен, Сойер забави дишането си, опита да се ори­ентира.

Без слънце или луна, без отразена светлина пещерата беше тъмна като гробница, не толкова красива, почти не­земно синя, както я бе виждал изобразена навсякъде.

Но успя да види усмивката на Аника, докато тя плуваше около тях и ги побутваше да се съберат по-близо един до друг.

После тя потупа ухото си.

Сойер понечи да поклати утвърдително глава, но не чуваше добре. Съвсем слабо долавяше някакъв хор от въздишки, като дихание на водата около тях.

Все така усмихната, с блеснали очи, красива, Аника посочи надолу. Изви тялото си, замаха плавно с опашка и заплува право навътре, в мрака.

Обезпокоен, той последва инстинкта си, заплува с всич­ки сили след нея. Но само след секунди, дори със светли­ната на Бран, вече не я виждаше.

Тя слизаше все по-надолу и, о, какво блаженство беше отново да се гмурне в дълбините… Сега чуваше въздиш­ките около себе си и долавяше скритите в тях думи.

Ние чакаме. Ние чакаме.

В песните звучаха молби.

Простете ни. Избавете ни. Освободете ни. Прегърне­те ни.

Колкото по-навътре се гмуркаше, толкова по-добре виждаше. Тъмнината в дълбините не беше пречка за нея. Виждаше скалите, статуите, направени от хора, и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се очертаваха формите и сенките на прокудените, онези, които чакаха, онези, които умоляваха.

С въздишки и песен.

Аника ги усещаше, чувстваше докосването на пръстите им, докато минаваше през тях. Макар страданието им да тегнеше над нея, тя само можеше да следва въздишките и вярата.

Богинята чакаше. Бяла в тъмното море, с прекрасно, царствено лице и надиплена одежда. Едната й ръка полег­нала върху полите, другата поставена на кръста. Но в из­витата й длан нямаше нищо.

Помогнете ни. Вижте ни. Върнете ни обратно.

„Виждам ви, помисли си Аника. Виждам ви. Чувам ви.”

Постави ръката си в ръката на богинята, погледна в каменните й очи.

„Във водата, от водата.”

Докато го казваше наум, всичко, което я заобикаляше, въздъхна.

Във водата, от водата. Каквато бе и тя.

Аника разтвори ръце сърдечно, като за прегръдка. И започна да се върти в кръг.

„Аз съм от водата. Избрана съм от моя свят. Аз съм пазителка. Аз съм избавителка. Аз съм онази, която търси. Аз съм от водата.”

Повтаряше го безспир в главата си, въртеше се все по-бързо и по-бързо. Почувства движение над себе си – Сойер, приятелите й.

„От водата, за да донесеш светлина в мрака. Избавителке, Водната звезда те чака. Ние те чакаме.”

„Аз съм от водата. Звездата е от водата. Богинята е от водата. От нейната ръка – в моята.”

Докато се въртеше все по-бързо и по-бързо, водата просветля, светлината засия. Меко, меко, меко. По-ярко, по-наситено, по-синьо.

Създадена за това, тя вдигна ръце, събра длани. Над тях водата се завъртя, заблестя, затопли се.

Над тях звездата изригна ярко.

Аника се засмя, сърцето й преливаше от радост, край нея въздишките се изпълниха със сълзи, като ехо на ра­достта й.

Вдигнала високо ръце, тя започна да се издига, песните зазвучаха ликуващо.

Сойер я наблюдаваше, сърцето му биеше учестено, това бе образът от портрета, но по-ярък, по-изумителен. Със звездата, искрящо синя в леко разтворените й длани.

Докато се издигаше към приятелите си, тя сякаш летеше, великолепна птица, все по-високо и по-високо. Заля ги със светлината на звездата, върна се при тях.

Върна се при него.

Протегна към него звездата, като приношение.

Сойер внимателно притисна дланите й около нея.

Плъзна ръка около талията й, погледна всеки от прия­телите си. Заедно, водени от синята светлина, те изплуваха в пещерата.

Сойер свали мундщука си.

— Аника!

И впи устни в нейните.

— Ти изчезна, изплаши ме! Ти си най-красивата! Ти си всичко за мен!

— Трябваше да се гмурна по-дълбоко. Не чу ли песни­те?

— Сърцето ми се късаше – промълви Саша.

— Вземи я! – Аника подаде звездата на Бран.

— Когато се върнем. Ти си вълшебно създание, Аника! Сега трябва да се върнем, да довършим това.

— Не може ли да отделим десетина минути? Много ми се иска да изплувам, да видя…

Дойл улови Райли за ръката, преди тя да успее да го направи.

— Тръгваме веднага!

— Веднага – съгласи се Сойер. – Дръжте се!

Само след няколко секунди мощният тласък сякаш ги изстреля от водата на пода във вилата.

— Мътните да те вземат, Сойер!

Самият той, с леко разширени очи, се ухили на Рай­ли.

— Това се казва скорост! Пренесе ни за нула време. Сигурно е заради звездата. Бог ми е свидетел, че не бях аз.

— Толкова е красива! – Аника я погледна – сияйна, ис­кряща, неописуемо синя в дланта й.

Сойер също погледна надолу, не само към звездата, но и към Аника, която седеше на пода, подвила опашката под себе си.

— Може би искаш, ъъъ… да се облечеш. – Той взе рок­лята и й я подаде. – Сложи си я.

— О, да, забравих. Виж, тя е като жива! Сякаш диша! – Предложи я на Сойер.

Звездата наистина пулсираше – без маса, но топла и осезаема в ръцете му.

— Невероятна е! Ето, вземи я!

Докато Бран я поемаше, Аника се изправи на крака, облече роклята си. Също както бе направил с Огнената звезда, Бран постави и Водната в прозрачно кълбо.

— За да я предпази и съхрани.

— Трябва да побързаме! Тя знае!

Като кимна към Саша, Бран застана до рисунката. Ос­таналите се събраха около него, облени от вълшебната синя светлина.

— Както и първия път – всички поставяме ръка върху кълбото, изричаме думите заедно: „За да защитя тази лъ­чиста вода, тази чиста светлина, изпращам я там, където не може да я види око, да я докосне ръка, да я погълне мрак”.

Мощно сияние, рязко завъртане. Звездата в кълбото запулсира, светлината й заля къщата и скалите, насити мекото небе с цвят. После се плъзна в картината. И проб­лясвайки в синьо за последен път, потъна в нея.

— Вече е спокойна – промърмори Аника. – И на сигур­но място.

— Ще е защитена и силна. – Бран протегна ръка. Карти­ната изчезна. – Сега е още по-силна, защото са две.

— Нереза е бясна. – До Бран Саша потрепери. – Изтъка­на е от бяс и лудост. Ще ни залее с огнен дъжд, ще ни из­пепели.

— Значи, трябва да потегляме към Ирландия. – Като се огледа наоколо, Райли отметна мократа си коса назад. – Не бягам от битки, но може би сега е моментът да отстъпим и да се прегрупираме.

— Тя ще ни последва и ще изпрати дъжд от огън. Огън е – усещам изгарянията.

— Ако въпросът е тук или там, предпочитам да е там. – Всъщност Сойер копнееше за това. – Мога да ни спечеля време и да я върна назад – така ще трябва да ни търси от­ново, вместо просто да ни следва по петите. Но и в двата случая трябва да се преоблечем.

Сойер разкопча калъфа на подводния пистолет.

— И да се борим срещу огъня с огън – продължи.

— Срещу огъня с огън – съгласи се Бран и добави с остра усмивка, – но да не забравяме и водата.

— Значи горещи и влажни – май долавям сексуален подтекст. Така де… Екипировката за гмуркане – в беседка­та! – нареди Райли. – Ще им кажа да я вземат оттам. – Тя сви рамене. – И без това ме смятат за ексцентричка.

Аника последва Сойер в стаята му, където той бе оста­вил дрехи за преобличане, ботушите си и оръжията си.

— Тя е богиня, Сойер! Ами ако не те пусне?

— Няма да й дам тази възможност.

— Но тя…

— Чуй ме. – Той спря, прегърна я през раменете, пог­ледна я в очите. – Трябва да ми се довериш, както аз ти се доверих в пещерата. Да, вярно е, че изпаднах в паника за момент, когато ти потъна в мрака и не те виждах.

И се бе наложило и Дойл, и Бран да го държат, за да не я последва.

— Но се овладях. Защото знаех, че ти правиш каквото е необходимо, каквото трябва. И че ще успееш. Сега искам ти да ми се довериш, да повярваш в мен. Иначе няма да се справя.

— Ще ти помогне ли, ако повярвам?

— Не можеш да си представиш колко!

— Тогава ти вярвам. – Тя обгърна лицето му с длани, допря устни до неговите, изля всичко, което бе, в този единствен миг. – Вярвам ти с цялото си сърце!

— Тогава няма да пострадам!

Той се преоблече бързо, присъедини се към останали­те.

— Пригответе се за пожар и наводнение – предупреди ги Бран. – Ще направя каквото мога да ги отблъсна, да ги отдалеча от вас, но играта ще загрубее.

— Обичам грубите игри! – Дойл изтегли меча си, хвър­ли поглед към Райли. – И в това има сексуален подтекст.

— И още как! – Тя извади пистолета си, стисна ножа.

— Дръжте гадовете й настрана от мен, когато можете. – Сойер погледна нагоре и осъзна, че няма нужда Саша да му казва, че идват. Над главите им небето вече вреше и кипеше. – Ако Нереза е с тях и получа потвърждение от ясновидката, трябва да я приближа достатъчно, за да я притегля с компаса. Може да имам нужда от повдигане – обърна се той към Бран.

— Имаш го.

Небето се разтвори, разтърси света. И от недрата му се изля смъртоносният огнен мрак.

— Вярвам ти с цялото си сърце – повтори Аника.

В този момент ги нападнаха.

Той избегна огъня, който се сипеше под формата на пламтящи копия от небето и съскаше на земята. Каквато и да бе защитата, изградена от Бран около къщата, тя успя­ваше да държи този огън настрана – той отскачаше от нея като от силово поле. И някои от огнените топки и копия рикошираха в острите криле на спускащите се птици.

„С вашите камъни по вашите глави”, помисли си той, помитайки няколко с куршумите си.

Във въздуха изригнаха огнени искри и Сойер усети горещия им дъх.

Стреляше и стреляше, зареждаше с нови пълнители и пак стреляше. Всичко бе огън и пушек, свирене на куршу­ми, свистене на метал, съскане на стрели. И светкавици.

А после дойде наводнението.

Той беше предупреден, напомни си Сойер, когато над него заплющя бурята, предизвикана от Бран. Вятър и по­роен дъжд, светкавици, пронизващи мрака.

Видя как гривните на Аника проблясват, изстреля откос над главата й, за да унищожи нападателите й.

Огнените езици бяха удавени в дъжда, хладната, чиста влага облекчи изгарянията му. Той мерна неясна сянка, помисли, че е Малмон. Бърз, но не както преди. „Все още се възстановява”, реши Сойер, докато се прицелваше.

Ала земята се надигна, захвърли го обратно в плъзна­лата мъгла, която съскаше и хапеше. Той се преметна във въздуха, за първи път истински благодарен за тренировки­те призори. Едва не изгуби Малмон в мъглата, видя, че петното се насочва към Саша.

Извика предупредително, обърна се бързо, за да стреля по него. Но светкавицата на Бран улучи петното и го зап­рати надалеч. Сойер зърна за миг Райли и Дойл, който я улови за крака и я повдигна така, че тя се преметна високо във въздуха и стреля в кръга от птици.

Той се запита кога, по дяволите, бяха научили това движение, после не му остана време да мисли.

Нереза изникна от мрака, разтърси въздуха и той почувс­тва как зарядът в него наелектризира космите по ръцете и тила му. Тя отново бе яхнала триглавия звяр, но сега носе­ше някакво подобие на броня, черна като нощта.

Изпращаше гръмотевици, заля дъжда с течен огън, кой­то пламтеше в зловещо оранжево, докато се опитваше да се промъкне през бурята.

Целта й е Бран, досети се той, виждайки как приятели­те му се втурнаха и го обградиха. Иска да унищожи ма­гьосника, после да изпепели останалите. Церберът нададе тържествуващ вик, от езиците му лумна още огън, очите му бяха луди като тези на ездачката му. Светът потрепери, когато се сблъскаха стихия със стихия, Сойер вкопа крака в земята, прицели се.

Куршумите му поразиха и трите глави, накараха ги да се отметнат рязко назад и тържествуващите викове на цербера се превърнаха в писъци от болка.

— Сега! – извика той към Бран. – Повдигни ме!

Захвърли бързо оръжията си и стисна компаса.

Излетя във въздуха, благодарен на съдбата, че вече е имал подобен опит с Бран, иначе щеше да е непохватен. Докато Нереза се опитваше да овладее звяра си, насочила яростта си срещу петимата, Сойер вложи всичките си уме­ния в този миг.

Ръката му сграбчи косата й, която се стелеше във въз­духа, и разтърсен от допира до нея, започна прехвърляне­то.

Подобно на торнадо, мракът около него се превърна в тунел, пълен със звуци, изгарян от беса й. Жилещият кам­шик на мощта й шибаше ръката му, лицето му, тялото му. Но той устоя.

После очите й срещнаха неговите, усмихнаха му се лудо.


— Всички вътре! – нареди Бран. – Вътре! Бъдете готови! Има ли ранени?

— Изгаряния, порязвания, гадости. И още гадости – успя да каже Райли. – Слънцето залязва!

За да разреши проблема и понеже тя накуцваше, докато тичаше, Дойл просто я взе в обятията си, отнесе я като футболна топка във вилата.

— Ще лекуваме раните в Ирландия. Нека ти помогна. – Саша се наведе, за да свали ботушите на Райли.

— Виж, не искам да съм гадна, но защо не ме оставиш сама да… По дяволите, няма време!

Тя захвърли скромността заедно с ризата си.

Дойл откопча колана й.

— Не можеш да тичаш.

— Знам, знам. Сойер…

— Той ще се върне при нас. Трябва да вярваме. – Саша улови Райли за ръката, макар тя вече да бе започнала да се променя. – Всички трябва да вярваме.

Единственият отговор на Райли бе вой, докато застава­ше на четири крака, предаваше се на луната.

— Виждаш ли го? – Аника коленичи, уви ръце около вълка, притисна лице в топлата козина, за да успокои и двете. – Саша, можеш ли да го почувстваш? Моля те, моля те!

— Не, но не мога, когато той пътува. Сойер е силен, Ани, и умен. Отдалечил я е от нас.

— Успя да я изненада – добави Дойл. – Хвана я непод­готвена. Това хлапе има топки от стомана. Ще се справи. Ще се върне при нас.

— Ще живеем на острова. – Докато Аника го изричаше, подобно на молитва, по бузите й се затъркаляха сълзи. – Ще построи къща, а аз ще остана в морето. Ще плуваме заедно.

— Знам. – Чувствайки усилието на Аника да сдържа отчаянието си, Саша коленичи до нея и я прегърна заедно с вълка. – Звучи прекрасно. Всички ще ви идваме на гости, ще плуваме с вас.

— Той ще се върне при мен! – Аника си пое дълбоко дъх, вирна глава. – Както преди! Ще се върне при мен!

Любимият й падна в краката й.

— Сойер, Сойер! – Тя се отпусна върху него, обсипа лицето му с целувки. – Ти си ранен!

— Не е толкова зле. – Той също я целуна и изпъшка от болка, докато се изправяше на колене. – Всъщност е доста зле – призна. – Едва прекъснах връзката с нея. Тя е дявол­ски силна. Не знам къде я изхвърлих, нито колко време ще мине, докато се окопити, но трябва да изчезваме оттук.

— Изстискала те е, братко.

— Не съм толкова слаб! – изстреля той, но прие ръката на Дойл, за да се изправи на крака.

— Аз вярвах в теб! – Аника хвана окървавената му ръка, притисна я към бузата си.

— Чувствах го. Продължавай все така.

— Имаш координатите, нали?

Той кимна към Бран, потупа се по слепоочието.

— Зададени са. Но малко енергийна помощ ще ми дойде добре.

— Имаш я.

— Да не забравиш мотоциклета ми – напомни му Дойл.

— Няма. – Сойер погледна Райли. – За първи път ще пътувам с ликан. – Ухили се, когато тя изръмжа глухо. – Окей, банда, втората звезда вдясно и направо до сутринта*.

[* Цитат от романа за деца „Питър Пан” на английския писател Джеймс Матю Бари. – Б.пр.]

— Обичам те, Сойер Кинг!

— Продължавай все така! – Той притисна устни към устните на Аника, наум събра по-близо приятелите си, понесли тежка битка.

С ръцете на Аника, обвити около него, ги поведе – натам, където двете звезди светеха кротко, а третата чакаше да засияе отново.


Майката на лъжите се търкаляше през времето и пространството. Край нея фучеше буря от вятър и звуци. Прелитаха светове, драскаха я с ръбовете си, докато пропада­ше през тях.

Докато кървеше – кървеше! – силата се отцеждаше от нея капка по капка. Тя улови юздите на яростта в разране­ните си ръце, събра всичко, което беше, което имаше.

Най-сетне успя.

Спусна се през световете като ледена комета и земята потрепери, когато падна на пода в пещерата, до сребърни­те стъпала, които бе сътворила.

Усети вкуса на собствената си кръв в устата, преглътна, но нямаше сили да се изправи. Затова остана да лежи в обятията на болката.

Смътно чу потракването на нокти по камък.

— Кралице моя, богиньо моя, любов моя!

Ръце, покрити с люспи, повдигнаха главата й, загалиха я, докато звярът, който тя бе създала от мъжа, напяваше гърлено.

— Ще ги убия всичките – обеща й той. – Ще ти помогна да се излекуваш, да станеш силна. Пий. – Допря бокал до устните й. – Пий и си почивай, лекувай се.

Тя отпи, но няколкото капки от кръвта на ясновидката едва докоснаха болката, успяха да разсеят съвсем малко от мъглата в главата й.

Но Нереза успя да види, отразен многократно в поли­раните камъни на залата, звяра, който я беше прегърнал. Видя, че одеждите й са раздърпани, парцаливи, обгорени. Видя втора бяла нишка, прокрадваща се в косата й.

Бръчките около устата й се бяха врязали по-дълбоко.

В очите й заблестя отмъстителна лудост.

Тя й даде сили.

— Ти ще спиш. Аз ще те храня, ще се грижа за теб, ще промивам раните ти. Ти ще се излекуваш, кралице моя, и аз ще отмъстя за теб.

Вътре в болката й, в яростта й прошава нещо, което би могло да мине за благодарност. После, докато звярът я отнасяше към спалнята й, тя заспа и потъна в кървави съ­нища.


Nora Roberts – Bay of sighs (2016)

Нора Робъртс – Заливът на въздишките

Книга втора от трилогията „Пазителите“

Американска, първо издание

Превод: Маргарита Месроб Дограмаджян (2016)

Корица: Мариана Кръстева Станкова (2016)

Редактор: Ивелина Волтова

Коректори: Петя Мешкова, Нина Славова

Комп. обработка: Ана Цанкова

Издател: ИК „Хермес” (2016)


Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54 (2017)

Редакция: Bonbon4e (2017)


Загрузка...