Заливът на въздишките

Мъжете на входа на залата оставиха оръжието си, приб­лижиха се към нея като в транс. Макар главата на Сойер да се люшкаше, тялото му се отпусна. Устните му се изви­ха. Тя го чу да изрича името й, сякаш сънуваше.

Малмон хвана Ядин за ръката, изви я.

— Какво ти става, по дяволите?

— Тя е несравнима. Трябва да я освободим.

— Да не си си изгубил… Песента на сирените.

Като се втурна към тавата, Малмон избра нож, застана бързо зад Сойер, допря го до гърлото му.

— Още една нота, само една и ще му прережа гърлото!

Тя спря, притисна длан към устата си, за да покаже, че ще мълчи. Преди да отмести ножа, Малмон плъзна леко острието по шията на Сойер, за да му пусне кръв.

— Още една нота… – повтори той. – Ела на себе си! – нареди той на Ядин и хвърли ножа.

— Тя… тя ме владееше. – Като се засмя, Ядин доближи аквариума. – Бях като кукла на конци. Вие как устояхте?

— Явно имам по-силна воля. Накажи я.

— Разбира се.

Ядин отиде до една от машините, завъртя копче.

Водата се изпълни с болка, остра и пареща. През тонколоните долетя пронизителен писък, когато тялото на Аника се замята във водата.

— Спри, спри, спри! Няма да ви е от полза мъртва или ранена. – Сойер изви кървящите си китки в оковите.

— Достатъчно! – Сякаш просто бе направил пауза, за да пийне нещо, Малмон отново вдигна компаса. – Трябва само да си избера местоположение – координати, нали така? И това ще ме отведе там. Също и през времето.

Малмон потупа компаса, обърна го, затърси механизъм.

— Къде е часовникът?

— Не е толкова просто.

— Че кое му е сложното? До вилата и обратно! – нареди той. Затвори очи, промърмори координатите, които бе запаметил.

Но не помръдна от мястото си.

— Това да не са ти рубинените обувки*, идиот такъв! – Той ще продължи да го занимава със себе си, помисли си Сойер, да отклонява вниманието му от Аника. Ако успее да обезвреди Малмон по някакъв начин, тя би могла да запее. Би могла да избяга.

[* Обувките на Дороти от филма „Вълшебникът от Оз” – с тях герои­нята може да отиде, където пожелае, стига да удари три пъти токовете им един о друг. В книгата със същото заглавие, по която е направен филмът, обувките са сребърни. Б.пр.]

Вече нищо нямаше значение.

Това му струва още едно яростно разтърсване. Когато отново възстанови дишането си, се изсмя дрезгаво:

— Да, точно така! Продължавай в същия дух, да видим какво ще постигнеш!

— Убеди го!

Като кимна, Ядин взе един нож, стилет, подържа го, остави го. Спря се на скалпел.

— Мога да го накълцам, да го разчленя, да му отрежа палците, да му извадя очите. Ще отнеме известно време, но ще ми достави удоволствие. Но някои хора понасят болката повече от други. А има и по-бърз начин.

Ядин посочи с глава Аника.

— Убеди го! – повтори Малмон.

Ядин завъртя копчето и светът на Аника се превърна в агония.

През нея, през собствените си писъци, тя чу как Сойер крещи, проклина, умолява. Когато болката спря, когато можа само да потъне и да легне отпуснато на дъното на аквариума, тя погледна през стъклото към насиненото му кървящо лице, към страданието в очите му. Успя само да поклати глава.

Не им давай каквото искат,изрече наум, напрегна всички сили думите й да стигнат до него.Не им давай ни­що.

— Налага се.Не я наранявайте! Не я наранявайте отно­во! Не мога да ви кажа как работи компасът! Не мога да ви кажа! – Той едва не изкрещя, когато Ядин посегна към копчето. – Трябва да ви покажа. Не я наранявайте. Оста­вете я на мира и ще ви покажа.

— Това е то любовта. – Ядин вдигна ръце. – Един мъж може да изтърпи невъобразими болки в името на кауза, да умре за нея. Но любовта? Тя го надвива.

Малмон направи знак на хората си.

— Свалете го. Ако опиташ нещо, каквото и да е, Ядин ще усили тока. Тя няма да умре, но вече никога няма да е същата.

— Казах, че ще ви покажа. – Сойер се отпусна на колене, когато откачиха веригите.

Когато Сойер посегна с окованите си ръце към компаса, Малмон го ритна злобно в ребрата. В аквариума Аника заблъска с опашка по стъклото.

Ядин се обърна към нея и размаха предупредително пръст.

— Да не си въобразяваш, че просто ще ти го дам?

— Трябва да го държа. Това е единственият начин да го предам на друг човек. Аз… – Сойер печелеше време, мис­лите му препускаха, докато го разтърсваше жестока каш­лица. – Първото пътуване трябва да се направи с мен. Това е единственият начин да се предаде компасът и друг да получи правото да го използва. По дяволите, Малмон, не аз измислям правилата! – Той вдигна поглед, вече бе изпитал толкова болка, че сякаш бе претръпнал към нея. – Моля те само да не я нараняваш! Ти ще ме убиеш, щом получиш компаса. Разбирам го. Но няма причина да нараняваш нея. Вече сте я хванали.

Малмон се наведе, сграбчи Сойер за гърлото. Дълги нокти, по-остри от обичайното, се впиха в кожата му.

— Къде е Огнената звезда?

— Аз не…

— Копчето, Ядин!

— Не, не, не! Бран я е скрил с магия. Ще те отведа на мястото, но, кълна се в Бог, не знам дали мога да стигна до самата звезда. Ще те отведа да ти покажа. Дявол да го вземе, Малмон, казвам ти истината! Ще направя всичко, каквото поискаш! Само не я наранявай!

— Значи, магьосникът я е скрил? Доведи Бергер и кажи да повикат командир Трейк! – нареди Малмон на един от мъжете, изправи се и отиде до аквариума. Докато гледаше към Аника, заговори на Ядин: – Направи му дупка, но да не е смъртоносна.

Аника заудря по стъклото, когато Ядин избра един нож. Очите й го гледаха умолително.

— Истината ли ми казва? Ако ме лъжеш… – Малмон наблюдаваше лицето й, докато Сойер сподави вик – …ще накарам да му отрежат палците.

Тя задържа очи върху тези на Малмон, върху тъмните му очила, притисна и двете си ръце към сърцето в знак, че се кълне.

— Това ми е достатъчно.

Малмон се обърна. Ядин измъкна ножа между ребрата на Сойер. В този момент в пещерата влезе друг мъж.

Висок, строен, с викингски сини очи и късо подстрига­на коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла.

Вторачи се в Аника.

— Значи е истина. – Гласът му беше енергичен, с лек акцент. – Светът е пълен с мистерии. Ще я чукаш ли?

— Няма нужда да си груб, Франц.

— Просто съм любопитен. Аз бих се пробвал, да видя дали е възможно. – Той погледна към Сойер. – Много кър­ваво. Куршум в главата върши по-добра работа.

— Предпочитам моите си начини – изсумтя Ядин.

Бергер сви рамене и насочи вниманието си към Малмон.

— Останалите мишени току-що се прибраха в базата си.

— Ригс, ясновидката. Ти имаш описанието й.

— Да. Блондинката. Хубаво парче.

— Може да й пуснеш куршум в главата. – Малмон наблюдаваше реакцията на Аника и остана доволен, когато тя се сви и просълзи. – А магьосника – него само го рани.

— Имаш ли предпочитания къде?

— Ти си експертът. Командир – продължи Малмон, когато се появи Трейк, – първо ще действа господин Бергер. Вземи ударна група, изчакай го да приключи и вземи в плен оцелелите. Гуин и Килиан ги искам живи. Макклиъри можеш да обезвредиш както намериш за добре. И гледай после да е здраво завързан.

— Да, сър.

— И претърси вилата им. Искам всички компютри, бе­лежки и карти, всичките им документи – в моята.

Малмон освободи мъжете, като просто им обърна гръб, и пристъпи към Сойер.

— Ставай!

Стискайки зъби, Сойер успя да се изправи на крака.

— Какви са координатите за местоположението на Ог­нената звезда?

Сойер му даде дължината и ширината. Малмон отиде до един компютър, включи го.

— Остров в Южния Пасифик? Колко обикновено.

— Необитаем е, звездата е скрита и защитена. Нашият магьосник направи заклинание. Не знам как се неутрали­зира. Мога да те пренеса там, но не знам дали това ще премахне заклинанието. Няма нужда да убиваш Саша. Чуй ме, тя може да ти е полезна. Нереза иска дарбата й. Ти би могъл да…

Мощното кроше на Малмон го запрати на три метра разстояние.

— Знам какво иска Нереза! Не смей да изричаш името й! Кажи го пак и ще изпържа мозъка на русалката!

— Ще направя каквото поискаш!

— Колко време ще отнеме отиването до звездата и връ­щането обратно?

— Самото пътуване? Две минути,

— Имаш минута и половина. Ти! – Той махна към един от мъжете. – Ще пренесеш там него.

— Но…

— Наистина ли помисли, че ще ти позволя да вземеш мен? Да изпробваш какъвто там план се върти в трескавия ти мозък върху мен? Ако се забавиш повече от минута и половина и се опиташ да избягаш, да вземеш компаса, тя ще умре в мъки.

— Минута и половина не е…

— Толкова имаш. – Малмон погледна часовника си. – Ядин!

Макар на лицето му да се изписа леко неодобрение, Ядин завъртя копчето.

— Отново!

— Спрете! Боже, казах ти, че ще направя каквото искаш!

— Сега знаеш цената, ако не се върнеш. Включете тока, бъдете готови да го пуснете в аквариума. Извади пистоле­та си, тъпако! И те съветвам да му приложиш хватка „ключ”.

Мъжът пристъпи зад Сойер, уви месестата си ръка око­ло разранения му врат, притисна пистолет в ухото му.

— Отлично. Минута и половина. Започвам да броя. – Малмон постави компаса в окованите ръце на Сойер.

Сойер прикова очи в Аника, произнесе името й и изчезна.

Във вилата Бран се зае да лекува раната на Райли, до­като останалите двама събираха оръжията.

— Сигурно са в пещерата, нали? За там ги предупреди Саша. Знам, че той може да ги е отвел и във вилата, но…

— Не може да се каже със сигурност. Трудно е да се пренесат двама ранени и изпаднали в безсъзнание пленни­ци през хълмовете. Недей да мърдаш, докато не свърша с раната ти.

— Това е просто драскотина! Трябва да действаме!

— Не е просто драскотина! И трябва да знаемкъдеда действаме!

— Казах, че ще ги върнем. – Дойл влезе в стаята с пис­толети, окачени на двете бедра, меча на гърба и нож в ботуша. – Войник съм от няколкостотин години. Никога не изоставям бойните си другари или приятелите си.

— Няма да ги върнем, ако си губим времето с разни ранички!

— На тазираничкащяха да й трябват поне десетина шева, ако не беше Бран! – Саша влезе с арбалет, колчан със стрели и пистолета, с който бе стреляла само по мише­ни, в кобур, окачен на бедрото.

— Добре, добре. Тогава е време за онази верижна реакция.

— Аз се присъединявам към доктора – каза Дойл.

Когато Бран не отвърна нищо на Райли или Дойл, Саша седна до него.

— Ако грешим, значи напразно ще поставим капана. Трябва да усетя къде са. Никой не го казва, но всички го мислите. Мислите, че не мога да усетя, нали?

— Е, би било добре, Саша, но сме наясно, че не можеш да се насилиш.

— Въпросът е защо не мога, Райли. Защо дарбата ми бездейства, когато се нуждаем от нея? В подобен момент, когато двама от нас са… Защо не ми кажеш какво да правя? – обърна се тя към Бран. – Защо не ми кажеш?

— Защото дарбата си е твоя, любима. – Той я прегърна през раменете, целуна я по челото. – Защото само ти можеш да я задействаш.

— Тогава ще я задействам! Направи някаква магия, нап­рави заклинание! Помогни ми!

— Искам го от цялата си душа, но няма такова заклина­ние. Става дума за твоята дарба, твоя ум, твоето сърце. Само ти можеш да го направиш.

—Нуждая се чист въздух! Нуждая се от пространство! – Отчаяна, Саша се втурна навън, мъчеше се да се успокои, да се съсредоточи. Когато Бран я последва, тя притисна пръсти към очите си.

Той ги издърпа.

— Повярвай в себе си, както ти вярвам аз!

— Както ти вярваме ние! – поправи го Райли и погледна зад гърба си към Дойл.

— Да. Вярваме в теб.

— Помогнете ми!

Бран взе ръката й и я притисна към сърцето си.

— Почувствай ме, разтвори душата си.

— Любов, доверие, вяра. Бран.

— Отвори се към себе си, любима. Позволи на дарбата ти да се върне. Ти си силна. Загърби страха си за другите! И просто разтвори душата си.

Тя усещаше равномерния ритъм на сърцето му под ръката си. Равномерен. Притвори очи и започна да отбро­ява ударите. Неговите. Нейните. На двамата. Нейните. Нейните.

— О, те са ранени! Болката… Ужасна е, а страхът е още по-лош. Тя се бои за него, опитва се да се бори, но те го нараняват. Той се бои за нея, опитва се да се бори. Те я нараняват. Уловена, тя е уловена в капан. Заобиколена е от вода, но по жесток начин. Той изпитва удоволствие да ги наранява. Знае как. А Малмон – той не е само човек. Очите му, очите му, крие ги, но…

— Къде, Саша? Къде са Аника и Сойер?

— В пещерата. Кръв и смърт в пещерата. Заключена в аквариум, нараняват я, губи кураж. Пролива сълзи. Сойер, толкова много кръв. Един шанс, той усеща, че има шанс. Не виждам всичко. Толкова много болка. Сойер… Чакайте, чакайте! Той изчезна! Изчезна!

— Мъртъв ли е? Не, не, не!

Тя поклати глава към Райли.

— Изчезна. Някъде другаде. Аз не…

Докато говореше, светлина, ярка като слънце, избухна в хълмовете, последва я силен гръм.

— Снайперистко гнездо! – Дойл улови Райли за ръката.

— Вътре, влизайте вътре!

— Време е за онази верижна реакция, магьоснико! – Райли се втурна вътре, грабна оръжията си. – Време е да действаме!

— Те идват! – Изпълнена със сила, Саша вдигна арбале­та си. – Мъже, хората на Малмон! Идват тук! Искат да ни заловят!

— Няма да успеят! – Бран вдигна ръце в юмруци, удари ги един в друг.

Хълмовете над вилата се обляха в светлина.

Единствен шанс, помисли си Сойер, молейки се да е изчислил точно времето. Той можеше и да не оцелее, но имаше шанс да спаси Аника. Чувстваше пистолета до гла­вата си, ръката, стегнала гърлото му. И направи нещо, което не бе правил никога досега.

Пусна пътника си.

Ръката се свлече, вече нямаше нищо. Не се чу никакъв звук. Сойер стисна компаса, извика Аника в ума си. Нико­га не бе пробвал преместване в преместването, но вече беше отброил шестдесет скъпоценни секунди.

Трябваше да се върне обратно при нея. Ако не успееше да я измъкне, поне нямаше да я остави сама.

В аквариума Аника лежеше неподвижно, със затворени очи. Щеше да се бори отново, да продължи да блъска по стъклото, когато силите й се възвърнат. Сега тялото й бе слабо, наранено. Единствено волята я крепеше да не се раздели с живота.

Надяваше се да я убият. Вече бяха решили да убият Сойер – това й беше ясно. Той щеше да умре, ако се върне, а щеше да се върне.

Бе твърде почтен, за да я изостави.

Тя знаеше, че Сойер не е казал цялата истина на Малмон – все още предпазваше звездата. Вярваше, че той има план, че ще опита нещо. Но беше ранен, кървеше, едва се дър­жеше.

От цялото си сърце искаше Сойер да продължи да пъ­тува, да се спаси. После чу нещо като гръм. Водата в аква­риума потрепери.

Когато се оттласна нагоре, всичко й изглеждаше сиво, но видя, че Малмон се втурна навън от пещерата, закрещя. Видя Ядин да посяга към копчетата.

Изведнъж Сойер се появи във водата до нея – беше като някакъв сън! Вдигна вързаните си ръце, прегърна я здраво.

Проблесна ослепителна светлина. Аквариумът се олю­ля и потрепери, сякаш разклатен от гигантска ръка. Аника чу писък, ужасяващ писък. После те полетяха.

Тя обви ръце около него, почувства кръвта му – влажна и топла – върху кожата си.

— Измъкнах те! – прошепна той в ухото й.

— Ти се върна за мен! – Преди да успее да заплаче, два­мата тупнаха на пода.

Тя чу изстрели, викове, видя да проблясват нови свет­лини. Почувства как Сойер се отпуска до нея. Успя да вдигне глава, да го погледне. Лицето му, бледо като плат­но под кръвта и синините. А от рамото и хълбока му се процеждаше още кръв.

Аника искаше да стане и да се бие, но нямаше сили дори да превърне опашката си в крака. Затова направи каквото можеше – опита се да предпази тялото му със своето.

И се унесе за един кратък миг, за час – нямаше предста­ва колко. Смътно чу някакъв глас. Райли.

— Проклетниците няма да припарят скоро! Сега да обърнем внимание на… Исусе, Исусе Христе! Бран!

Тя почувства нечии ръце, усети как я повдигат.

— Не, не! – запротестира. – Първо Сойер! Той е ранен! Те го измъчваха. Сойер!

— Бран е при него, красавице. Всичко е наред.

— Дойл, отнеси я отвън, в басейна. Тя има нужда от вода. Райли, още хавлиени кърпи! Трябва да спрем това кървене, за да може Бран да започне да го лекува. – Саша се отпус­на на колене до Бран. – Колко е зле?

— Много. Загубил е доста кръв. Мисля, че скулата му е строшена, а окото му…

— Нека ти помогна! Мога да отнема част от болката.

— Твърде много е, Саша.

— Мога да го направя. Мога да ти помогна. – Тя докос­на бузата на Сойер. Извика шокирано: – О, господи!

— Спри! Това не е по силите ти.

— Напротив! Работи през мен! – В нея се бяха преплели отчаяние, жалост, обич. – Ти каза, че ми вярваш. Докажи го!

Райли влезе забързано, видя бледото потно лице на Саша, пълната концентрация на Бран. Отпусна се на пода, притисна хавлиена кърпа към ранения хълбок на Сойер.

— Хайде, Точно око, съвземи се. Проклета да съм, ако ти позволя да изцапаш пода с кръв. – Тя вдигна поглед към Дойл. – Не биваше да я оставяш сама.

— Аника е добре, помоли ме да видя как е Сойер. Ще се почувства още по-добре, като й кажа, че… Мили боже, гадовете не са си поплювали!

— Достатъчно, Саша!

— Още малко. Мога да понеса още. Дойл, кажи й, че той ще се оправи, после донеси големия комплект на Бран. Райли?

— Кръвта намаля, но не мога да я спра.

— Бран ще я спре. Ще успее. Виждам ни заедно. Всички. На хълм с каменен кръг и морето е синьо. Виждам го. Шестима сме. Донеси комплекта, Дойл, и кажи на Аника, че той ще се оправи.

— Тук съм. – Тя влезе гола, с треперещи крака. – Вярвам ви.

— Ето, красавице. – Дойл свали шлифера си, уви го около нея. – Студено ти е.

— Сойер дойде за мен! Успя да ги излъже и дойде за мен. Рискува всичко заради мен, заради нас, заради звез­дите. Той е кураж. – По лицето й се застичаха сълзи, дока­то коленичеше край него. – Нека ви помогна.

Малмон пълзеше. Светлината, ужасната светлина, го беше ослепила. Виждаше само мрак. И тази болка! Дори сега, когато писъците и гръмотевиците бяха отстъпили на брутална тишина, тялото му продължаваше да гори.

Той подуши собствената си обгорена кожа и топла кръв.

Но беше жив, затова запълзя по изпепелената каменна земя. Копнееше за вода, хладна вода за своето тяло, за своето гърло. Би дал половината си богатство за чаша вода.

После чу нейния глас и потрепери:

— Ти се провали!

— Не, кралице моя! Не! Устроиха ни засада, подмамиха ни, но моите войници пак могат да ги заловят. Ще получиш всичките шестима. Моля те, те ме раниха!

— Твоите войници се провалиха и си отидоха от този свят както всички останали, които ти доведе тук.

— Умолявам те, любов моя, моя кралице, светлината ме опърли. Очите ми! Помогни ми!

Виещ от болка, той запълзя към звука на гласа й, но беше отблъснат с удар.

— И защо да помагам на някой, който е оплескал всичко? Дадох ти дар, а какво ми даде ти?

— Всичко, което съм, всичко, което имам! – Той посег­на сляпо към нея.

— Ти си нищо! Нямаш нищо, освен онова, което ти дадох аз. Имаше две задачи, скъпи мой. Звездите и пазителите. За тези две задачи щях да ти дам вечен живот, вечна мла­дост и всичко, което пожелаеш! Ти не се справи с нито една от тях.

— Ще ги изпълня! Кълна се, няма да се проваля!

— Ти си сляп. Слаб. От теб е останала само черупката!

— Помогни ми! – Макар всеки сантиметър от тялото му да пламтеше, той отново запълзя към нея. – Помогни ми да прогледна, помогни ми да се излекувам. Ще ти доставя звездите. Ще ти ги доставя окъпани в кръвта на пазителите.

— Искаш да виждаш?

— Излекувай очите ми, умолявам те! Не мога да намеря звездите, не мога да убия онези, които ти се противопос­тавиха, ако съм сляп.

— Искаш да виждаш? – повтори тя и смехът в гласа й го накара да потрепери. – И ако ти върна зрението, ще се за­кълнеш да ми служиш?

— Аз съм твой слуга! Ще бъда твой слуга! Имай милост!

— Милостта е слабост. Аз съм сила. Ще ти върна зре­нието, скъпи мой. Ще ти позволя да виждаш.

Очите му сякаш завряха в главата. Той запищя и про­дължи да пищи, докато гърлото му прокърви, притисна пламналите си очи, докато се опитваше да смекчи ужасната болка.

Сълзите, които проливаше, бяха кървави.

През виковете, през агонията чуваше смеха й.

И през мрака започна да вижда.

Навити като змии кичури падаха около лицето й, а на него бе изписано садистично удоволствие, докато той се гърчеше и пищеше. Въпреки това мъжът и онова, в което се бе превърнал този мъж, протегна ръце към нея.

Просител.

— Никога не моли за милост! – Нереза му се усмихна почти мило. – И не се проваляй отново. А сега се върни обратно в дупката си. – Тя махна към пещерата. – И чакай благоволението ми.

— Не ме изоставяй! Вземи ме със себе си! Вземи ме със себе си, за да мога да ти служа!

— Искаш да дойдеш с мен? – Тя започна да обикаля мястото, където той лежеше, сякаш обмисляше молбата му, дългата й черна коса шумолеше като криле.

— Отново ще стана силен! Ще ти доставя звездите! Ще ти доставя главите на пазителите!

— Думите и обещанията не значат нищо. Дай ми какво­то искам! – Тя се наведе към него. – Или болката, която те ти причиниха, ще е нищо в сравнение с моето недоволство.

— Аз ще се излекувам! Ще ти дам каквото искаш! Вземи ме със себе си, кралице моя!

— Много добре! Хвани ме за ръката.

Разтреперан от благодарност, той се протегна. Дланта, която положи в нейната, беше почерняла, кожата се лю­щеше, а ноктите бяха дълги няколко сантиметра – дебели, жълти и извити като на граблива птица.

— Ако не беше онова, в каквото те превърнах, в каквото се превръщаш, щеше да изчезнеш като останалите, които доведе тук, които се провалиха. Не го забравяй, скъпи мой.

Болката се върна. Беше разтърсваща, сякаш от огъня го хвърлиха в ледена прегръдка. Студът едва не го уби. Ко­сите му запукаха и засъскаха.

После дойде мракът, пълен мрак.

Когато отвори очи, виждаше замъглено. Нещо като стая или зала с белезници и окови, които висяха от каменни стени.

Птиците, които не бяха птици, седяха превити върху пръчки, жълтите им очи проблясваха в тъмнината.

— Тук ще живееш. Когато се промениш докрай, ще ми бъдеш от полза.

— Тъмнината… Студът…

— О, да, все още го има в теб – това, което копнее за светлина, за топлина. Много добре.

Лумнаха свещи и факли. На пръчките си птиците, кои­то не бяха птици, нададоха остри писъци и разпериха криле. Стените от камък, излъскан до блясък, отразиха хиляди светлини.

Нереза стоеше в своята черна роба с кървавочервен рубин на шията.

И някой – нещо – приклекна на пода. Кожата му бе почерняла, лющеше се и висеше, разкривайки… нещо от­долу. Ръце и крака като птичи нокти, коса, изгоряла до скалпа, покрит с проблясващи израстъци. Очи – жълти като на птиците, със змийски клепачи, които гледаха с непод­правен ужас.

Създанието започна да се движи, когато и той се раз­движи. Надигна се на ноктестите си крака, когато и той се надигна.

— Какво съм?

— Още си нещо междинно. – Нереза перна с пръст ви­сящата му кожа. Когато тя се откъсна и падна на пода, птиците я връхлетяха и започнаха да се бият за нея.

— Аз съм… чудовище!

— Полудемон. И мой слуга. Не забравяй болката, скъпи мой. Не забравяй кой възстанови зрението ти. Помни клет­вата си!

— Аз съм човек.

— Ти си мой и ще бъдеш такъв вечно… или докато прик­люча с теб. – Тя отиде до една врата, която той не бе видял, отвори я. – Ще разбереш, когато имам нужда от теб.

Той се опита да изтича до вратата, препъна се и падна. Отново запълзя, но вече нямаше врата, нямаше изход, само камък, излъскан като стъкло. Полиран като огледало, кое­то му разкриваше истинския му облик, накъдето и да пог­леднеше.

Малмон допълзя до един ъгъл, сви се там и остана така, а онова, в което се бе превърнал, го гледаше отвсякъде.

Той започна да се смее с луд смях и се смя, докато за­лата заехтя.

Сойер спеше дълбоко. Спохождаха го сънища, но бяха леки, приятни. Чуваше гласове. Нежното пеене на Аника го унасяше, към него се присъединиха успокоителният шепот на Саша и думите на Райли, които звучаха окура­жително. В съня му се появи Бран, също и Дойл, чиято деловитост вдъхваше надежда.

Веднъж видя дядо си – седеше с него край лагерен огън. Под светлината на пламъците лицето на дядо му беше младо колкото неговото, докато двамата разговаряха за приемственост, звезди и богове, а бялата луна се носеше над главите им.

Сойер също се носеше, сякаш бе в прозрачен мехур. Плавно – над морета, над земи, над светове. Над остров, прозрачен като стъкло, със замък върху един хълм и каме­нен кръг.

Толкова беше красиво!

После мехурът се спука и той се събуди.

Аника седеше до него на леглото и държеше ръката му, затова първото лице, което видя, бе нейното.

И първата му мисъл беше, че тя е в безопасност. Той я бе спасил.

— Шшшт, не се опитвай да говориш, не още. Бран те приспа. – Тя вдигна ръката му към устните си, обсипа я с целувки, после целуна и все още болната му китка. – За да се излекуваш по-бързо. Те те измъчваха. Раниха те тежко.

— Аника…

— Не, не бива да говориш. Бран каза да го извикам, когато се събудиш.

— Чакай! Почакай малко! – Той понечи да се надигне, въпреки тревогата й, и ги почувства. О, боже, почувства следите от мъченията!

— Боли те! Бран каза да изпиеш това, ако се събудиш с болка. – Аника взе едно шишенце от нощното шкафче. – Това ще ти помогне да заспиш.

— Колко дълго? – Сойер трябваше да прочисти гърлото си и да диша през болката. – Колко дълго съм бил в без­съзнание? Заспал – допълни.

— Когато ни върна, беше нощ, после мина още една, а това е денят след нея. Не е сутрин, пладне е. Моля те, изпий го, Сойер.

— Достатъчно дълго съм спал.

— Ще доведа Бран.

Но той продължи да стиска здраво ръката й.

— Те измъчваха и теб.

— Бран и Саша ми помогнаха, аз също спах. Не толкова дълго, но не бях ранена като теб. Той те прониза с нож. Тук. – Тя внимателно докосна хълбока му. – Вече е много по-добре. Така каза Бран. Удряха те и в лицето, и…

— Да. – Той опипа предпазливо бузата си, челюстта си.

— Счупиха нещо тук. Сега само малко ме наболява.

— Ти се върна за мен.

— Разбира се. Никога не бих те изоставил. Просто тряб­ваше да… Не плачи. Хайде, не плачи!

— Знаех, че ще се върнеш за мен. – Дългите часове, в които бе чакала той да се събуди, я бяха смазали. – Не можех да се измъкна. Не можех да ти помогна. Те не спи­раха да те измъчват! Имах нещо, което не позволяваше на гривните ми да действат. Сега Бран ги оправи, но тогава не можех да счупя стъклото и да ти помогна. Исках да ги убия – особено мъжа с ножовете. Но не можех.

— Сега сме тук. – Той я погали по главата. – В безопас­ност сме и сме тук. Това е важното. Компасът?

Тя стана бързо, взе го от тоалетката си.

— Тук е. И той е на сигурно място. Ще доведа Бран.

— Какво ще кажеш за това? Имам нужда от някакви дрехи, защото съм напълно гол. Помогни ми да се облека и ще отидем заедно при Бран.

— Виждам болката в очите ти.

А под нейните имаше сенки.

— Не е толкова зле. Честна скаутска… уверявам те – поп­рави се той. – Трябва да се движа, Аника. Трябва да се движа, да хапна нещо и да разбера какво се случи, по дя­волите.

— Райли каза, че няма да заспиш отново, когато се събу­диш. – Като въздъхна, Аника се върна обратно при тоалет­ката. – Пренесох дрехите ти в стаята си. Искам да останеш при мен.

— Добре, и аз го искам. Просто ми дай някакъв панталон и риза.

Тя направи както я помоли, помогна му да се облече.

— Сойер?

— Да.

— Ти си моят герой.

— И ти си героиня, Ани! Какво ще кажеш да ми помог­неш да сляза долу, за да поговоря и с останалите герои?

Болеше го, но няколко аспирина щяха да свършат рабо­та. И малко храна. И бира. Докато излизаха от стаята на Аника, Райли се подаде от своята.

— Аз просто… Хей! Ето те и теб!

— Не искаше да изпие лекарството, точно както ти каза.

— Защото е добре, нали, каубой? – Райли пристъпи по-близо, нежно потърка с ръка неколкодневната му четина. – Малко си брадясал, но ти отива. Изкара ни акъла.

— Съжалявам.

— Хайде да те свалим долу. Сигурно искаш да хапнеш нещо.

— Да, гладен съм. Много.

— Добър знак. – И Райли като Аника го прегърна през кръста и заедно му помогнаха да слезе по стълбите. – Хай­де навън – насочи го Райли. Чист въздух, слънце. Държа го, Ани. Защо не му донесеш голяма чаша изстуден слън­чев чай?

— Бира.

— Не още, приятелю. И малко храна. От снощи остана паста и…

— Да, да, отивам. – Аника забърза към кухнята.

— Тя ни разказа всичко – обясни Райли с нисък глас, щом пристъпиха навън. – Но ни е нужен и твоят поглед. Аз само ще ти кажа, че тя е разкървавила опашката си, докато се е опитвала да ти помогне, и не се отдели от теб, след като Бран те приспа. Не е излизала и от стаята. Има голяма нужда от слънце и вода.

— Знам. – Видимо олюлявайки се, той приседна в бесед­ката. – Басейнът е колкото да дойде на себе си. Тя се нуж­дае от морето. Нека Бран я отнесе до водата. Аз още не мога.

— Ще се погрижим за това.

Райли го пусна, забеляза Саша, която рисуваше на те­расата, направи й знак.

— Сойер се събуди, долу е. Би ли извикала Бран?

— Веднага идваме.

После, поглеждайки към горичката, Райли пъхна два пръста в устата си и изсвири силно и продължително.

— Хей, страхотно изсвирване! Личи си вълкът в теб.

Райли погледна зад гърба си, усмихна се кисело.

— Радвам се, че си върна дебелашкото чувство за хумор. О, по дяволите! – Тя отиде при него, обгърна с длани ли­цето му и го целуна силно по устата. – Ще отида да помог­на на Ани. И да си взема бира.

— И аз искам.

— Никакъв алкохол, докато господин магьосникът не разреши.

Сойер понечи да се нацупи, но докато Райли се отдале­чаваше, Саша го приближи тичешком. И също като Райли, го целуна.

— Май трябва да ме измъчват по-често. Така ще полу­чавам повече целувки.

— Цветът ти е добър. Как са болките?

— Още ме боли. Не силно, но боли.

— Ще се погрижим за това. Гладен ли си?

— Умирам от глад.

— Дай да видя раната от ножа. – Без да се церемони, тя повдигна ризата му, внимателно я огледа, докато Дойл крачеше през моравата. – Започва да зараства. Сега рамо­то… по-добре е. Китките ти са още по-добре. Остани с него – помоли тя Дойл. – Бран ще слезе всеки момент, а аз отивам да помогна с готвенето.

Като кимна, Дойл седна срещу Сойер, огледа го изуча­ващо.

— Няма ли да ме целунеш? Всички го правят.

— Ще пропусна. Зверски са те пребили, братле, и здра­вата са те накълцали. Използвали са и електрошокова палка, нали? Ако съдя от онова, което ни описа Аника.

— Нещо подобно. Малмон?

— Изчезна безследно. В пещерата не е останало нищо, никакви оцелели. Според източниците на Райли не се е връщал във вилата. Нещата му още са там, но не са го виждали.

— Ако ми бяха дали шибаната бира, щях да пия за то­ва!

— Предвид обстоятелствата, май ще взема и за двама ни.

— Не за Сойер, не още. – Бран дойде, понесъл един от медицинските си комплекти.

— Имай милост! Едва не умрях!

— А ти имай малко търпение! – Райли се появи с поднос – чашата със слънчев чай, пастата. – Идва и още, но можеш да започваш.

— Първо – болката. От едно до десет?

Сойер погледна Бран и сви рамене.

— Може би четири и половина.

— Това означава твърдо шест – обади се Райли. – Той се опитва да замаже положението.

— И аз мисля така. – Бран взе едно шишенце от комплек­та. – За болката – обясни. – Не за да спиш. Само да я облек­чим малко.

— Чудесно. – Сойер изчака Бран да прибави няколко капки към чашата и изгълта чая. – Искам да ям!

Напъха два огромни залъка в устата си, облегна се назад, възкликна:

— Леле! И казваш, че е за болката?

— Ще ти даде и малко енергия.

— Вече я усещам! Бран, трябва да отнесеш Аника до водата – морската вода.

И Саша, и Аника се появиха с подноси.

— Имаме още паста – обяви Саша. – Хляб, сирене, пло­дове, маслини, чушки и всичко, за което успя да се сети Ани.

— Страхотно! А какво ще ядете вие? – ухили се Сойер и си взе голяма филия хляб.

— Как е болката?

— Едва я усещам – каза той на Саша.

— Тогава да я премахнем напълно. Вече съм добра в това. Просто се отпусни и продължавай да се храниш.

— А ще мога ли да пийна бира?

— За начало може половин чаша вино – омекна Бран. – Да видим как ще се почувстваш. Готов ли си да ни раз­кажеш какво се случи?

— Определено. Благодаря ти, Ани, страхотно е.

— Не подредих красиво масата.

— Следващия път. Ето какво стана. Когато се върнах във водата, те я бяха уловили в проклетата мрежа. Тя беше изпаднала в безсъзнание. Броят на нападателите беше на­малял, но не достатъчно. Пронизаха ме с нещо, май беше упойка. Сигурно са я използвали и за Аника. И когато се опомних, вече ме бяха провесили в онази пещера. Много оборудване плюс главорези с оръжие и онзи аквариум. Държаха Аника в аквариум, пълен с вода…

— Не скачай, Саша. Добре съм – наистина.

— Ти имаше скъсани мускули и в раменете, не само където беше прострелян. И изгаряния по гърдите. – Но Саша седна.

— Вече съм добре. После влезе той. Господин Мъчение.

— Ядин – обади се Райли.

— Представи се много любезно. И се залови за работа.

Сойер пропусна най-лошото – какъв смисъл имаше? – но им описа положението в общи линии.

— Ядин беше прекарал електричество в аквариума. Ку­чият син непрекъснато й пускаше ток.

— И на теб също – обади се Аника.

— Не беше много силен, докато не дойде Малмон – про­дължи Сойер. – Изглеждаше някак променен. Бих казал, че ходеше различно – сякаш обувките му стягаха. Освен това носеше очила в пещерата и риза с дълъг ръкав. И – знам, че звучи странно, – но пръстите му бяха твърде дълги.

— Пръстите му? – повтори Райли.

— Да, знам, странно е. Аз вече не бях съвсем във форма, когато той се присъедини към купона.

— Сойер е прав. Той не беше като останалите мъже. Почувствах, че не е… – Аника затърси думата. – Завършен? Нито едното, нито другото.

— Шестото чувство на седмата дъщеря на седмата дъ­щеря – засмя се Райли, – която вече заприличва на нашата ясновидка. Видяхме го да подписва договор с Нереза с кръв. Отново бих гласувала за „демон”.

— Приличаше си на човек – продължи Сойер. – Но някак настръхнал, изнервен. А ти знаеш, че това не му е в стила, Райли.

— Не, държи се хладно и с превъзходство. От хората, които ще ти прережат гърлото – или по-скоро ще платят на някой да го направи, – без да им мигне окото.

— Освен това беше ядосан, защото не можеше да нака­ра компаса да проработи.

— Удари много силно Сойер и връзките, които ти свали от него, Бран, се впиха в кожата му. Другият мъж му каза нещо и той спря.

— Да, да, за минута изгубих съзнание. Малмон прекали. Но Ядин успя да го успокои.

— Накара мъжа да прободе Сойер с нож, да нарани и мен отново.

— Увеличи волтажа. Каза, че ще я изпържи. И не се шегуваше. Вече не мислеше каква печалба може да извле­че от нея.

— И това не му е присъщо. Вероятно е блъфирал.

— Съмнявам се – обърна се Сойер към Райли. – Видях, че Ядин се колебае. Не му се щеше играта да свършва толкова бързо, но беше готов да го направи. Дадох на Малмон координатите, защото искаше да знае къде е Ог­нената звезда.

— Какви координати? – попита рязко Дойл.

— На онзи необитаем остров – в Южния Пасифик.

— И как така ги помнеше? – учуди се Райли.

— Там ме заведе дядо, когато ме обучаваше. Там го е завел и баща му. Лагерувахме на острова няколко нощи. Сънувах го – припомни си той. – Когато бях припаднал. Както и да е, казах, че Бран я е скрил там.

— Успял си да запазиш самообладание – похвали го Бран.

— Само това имах. Затова им казах част от истината. Че няма да се получи, докато не предам лично компаса, но поукрасих нещата. Как трябва да взема Малмон на първо­то пътуване. Не мога да му го предам без този ритуал. Реших, че единственият ми шанс е да го махна оттам, да го взема със себе си и след като се отърва от него, да се върна за Аника. Но той искаше пробно пътуване, затова избра един червеноризец.

— Мъжът с пистолета нямаше червена риза. Беше кафя­ва.

Сойер се усмихна.

— „Стар Трек”. Имаш да наваксваш.

— Означава човек, от когото можеш да се лишиш – обяс­ни Райли. – Човекът от екипажа с червената риза, който отива на мисия, но няма да се върне.

— Защо не си смени ризата?

Сойер започна да се смее и се смя, докато болката в хълбока му не се появи отново и го накара да простене.

— Боли те.

— Само когато се смея.

— Не се смей.

Той хвана Аника за ръката, стисна я.

— Почувствах се добре. И така, Малмон нареди на Ядин да отвърже веригата, на която висях, и накара червеноризеца да опре пистолет в ухото ми и да ме улови през вра­та. Даде ми минута и половина – бях му казал, че ми тряб­ват две. Не беше вярно, но знаех, че може да ги намали. Ако не се върнех до деветдесет секунди, той щеше да от­мъсти на Аника – да й пусне достатъчно ток и да увреди мозъка й. Накара Ядин да я разтърси няколко пъти, за да ми държи влага. После ми върна компаса и аз зададох ко­ординатите.

— Червеноризецът не се ли запита какво, по дяволите, прави на някакъв остров в Тихия океан? – учуди се Райли.

Сойер поклати глава, вдигна проклетата половин чаша вино. Изпи я на един дъх.

— Не. Не можех да рискувам. Не можех да го взема на еднопосочно пътуване, а и времето ми…. Затова го пуснах.

— Пусна го? – повтори Дойл.

— Скъсах връзката. Просто го оставих да падне. Вече не е между живите. – Цветът, който храната бе върнала на лицето му, отново се оттече. – Кълнеш се никога да не използваш компаса за подобни неща, но аз го направих. Не е като да убиеш в бой, но аз просто го пуснах.

— Той е опрял пистолет в главата ти – припомни му Райли. – А и животът на Аника е висял на косъм.

— Знам. Знам това. Но…

— Мислиш си, че с голямата власт идва и голямата от­говорност.

Той кимна към Райли.

— Чичо Бен е прав.

— Онзи от рекламата на ориза?

Сойер отново се засмя и се смя, докато се задъха.

— Господи, Саша, по-зле си и от Аника! Чичото на Питър Паркър. „Спайдърмен”. И това за отговорността е вярно. Не бях убивал човек, докато не ни нападнаха под водата онзи ден, но това си беше битка. А червеноризецът…

— Същото е – настоя Дойл. – Имал е оръжие, ти също. Използвал си всичко, за да спасиш Аника и себе си. Това е било твоя отговорност, братле.

— Не навреждай никому! – Бран изговори думите тър­жествено. – Моята свещена клетва. Никога не бях използ­вал дарбата си, за да навредя на друго човешко същество. Досега. И на мен ми тежи, но знам, че го направих за за­щита, за борба със злото.

— Прави сте. Не обичам да се бия и съм против убийс­твото, но щях да съм мъртва, ти също. Нямаше те само секунди, така ми се стори – продължи Аника. – Бях толко­ва слаба и се молех да не се върнеш. Сърцето ми обаче казваше, че ще го направиш, защото ти си Сойер. Знаех също, че ще убият и двама ни. Чувствах го. Веднага щом този Малмон получеше каквото иска, Ядин щеше да ни убие по ужасен начин. И изведнъж ти се появи в аквариума при мен, под водата с мен. Знаех, че ще живеем, защото ти имаше куража и волята да постъпиш мъжки. Ако мислиш, че това е грешно, то тогава бъркаш. Ако някой мисли, че си се провалил, защото не си зачел клетвата си, значи е глупак!

— Добре казано! – Тъй като очите на Аника бяха пълни със сълзи, Райли се пресегна през масата за ръцете й. – Браво, Аника!

— Това ни тежи. – Саша се изправи, наля още половин чаша вино на Сойер. – На всички ни. Ние убихме хора. Човешки същества. И ни тежи.

— Умирането тежи повече – отбеляза Райли.

— Но най-лошото, по-лошо дори от това – продължи Саша, – щеше да е да се провалим. Ние сме пазителите – звездите са нашата сила и отговорност. Никой от нас не е нарушил клетвата си, нито е изгубил вярата си. Те ни наб­людават – богините, пазителките. Те наблюдават шести­мата, които дойдоха от тях, и виждат, че ние използваме силата си, изпълняваме отговорностите си и вярваме в мисията си. Тъжно е да отнемеш живот, но ако ние изгубим живота си, това ще е провал. След този провал във всички светове ще настане мрак.

— Това ти ли беше? – попита Райли след кратко мълча­ние. – Или ясновидката в теб?

— По малко и от двете – Саша въздъхна шумно. – От­където и да идва, е истина. Има и още. – Тя се обърна към Сойер. – Съдейки от разказа ти и от онова, което ни описа Аника, ти си пътувал с пистолет, опрян в главата, и то след като си бил ранен, прободен и изтезаван. След което си прекъснал връзката с пътника си, което е било трудно за теб, но абсолютно необходимо, после си се върнал за Ани­ка в аквариума. Това означава ли, че си я използвал като… фар?

— Да, може и така да се каже. Имах координатите на пещерата, но не и точното място, където беше Аника. Трябваше да се съсредоточа върху нея, да вляза вътре, за да я измъкна.

— При това бързо – продължи Саша. – После отново си пътувал дотук с нея. Това са три премествания в рамките на – колко? – деветдесет секунди?

— Там някъде.

— И това пътуване те е изтощило. Изгубил си много кръв, бил си провесен като овнешки бут и бит. И още по-лошо – вършели са го, докато си гледал как нараняват Аника, което е допълнително мъчение. Но си направил каквото трябва и си се върнал полужив. Права ли съм? – попита тя Бран.

— Да, добре го описа, макар да звучи ужасно.

— Именно! Затова не искам да слушам повече глупости по въпроса.

— Точно така! – подкрепи я Аника. После отпусна гла­ва на масата и се разрида.

— О, не! Не плачи, не плачи, моля те! – Отчаян, Сойер я погали по косата, потърка я нежно по гърба. Когато се опита да я притегли върху скута си, установи, че няма сили. – Убиваш ме, Ани!

— Не, не, това са сълзи от щастие… – Тя се сгуши в него.

— Ние сме тук, тук сме и си говорим. И те чувам да се сме­еш, макар че от това те боли, чувам те да се смееш!

Тя обсипа лицето му с леки целувки, притисна устни към неговите и просто се удави в него.

— Искате ли да се уедините? – предложи Райли.

— Де да можех! – промърмори Сойер. – Но още съм твърде слаб.

— Не се безпокой, пак ще правим секс. – Аника му се усмихна през сълзи. – Когато се излекуваш. Ще бъда мно­го нежна, докато отново станеш силен.

Сойер не обърна внимание на дрезгавия смях на Дойл.

— Благодаря ти, Ани. Добре, никакви глупости повече. – Той вдигна виното си, загледа се в него. – Използвал съм правилно силата си, изпълнил съм дълга си. Но да продъл­жа. Имаше още една причина да бързам, да направя как­вото трябва. Малмон извика Бергер. Каза му да убие Саша. Искаше Бран ранен, но Саша мъртва. Искаше останалите да бъдат заловени живи, затова нареди на Трейк да дойде тук с хората си и да се погрижи за това, докато Бергер се занимава със Саша.

— Ти си заплаха за Нереза, фейд. – Под масата Бран я хвана за ръката. – Не може да наложи волята си върху теб, не може да отнеме силата ти и да си я присвои, както вяр­ваше, че ще стане. Ти си се тревожил за всички нас – обър­на се той към Сойер. – Но ние бяхме готови.

— Знаех, че Бергер ще си намери майстора, но въпреки това се безпокоях. Аквариумът се разклати. Така беше, нали? – попита той Аника. – И светлината… тя експлодира?

— Да. Тъкмо когато ти дойде за мен. Малмон хукна да бяга от светлината, но не беше достатъчно бърз.

— Докато ти си се връщал при Аника, ние се разправих­ме с Трейк и шайката му – продължи Райли. – Бяхме под­готвени. Бран задейства верижната реакция на хълмовете, а тук ги очакваха още изненади. От тях не остана нищо… Когато раняваш с магия, болката е ужасна. Но ако решиш да убиваш, тя просто ги изтрива от лицето на земята. От тях не остава нищо.

— Никакви тела, от които да се отърваваме. Колкото и сурово да звучи – добави Дойл, когато Саша трепна.

— Прав си – каза тя. – Знам, че си прав. Бран и Райли вчера отидоха до пещерата. Трябваше да проверим и след разгорещен спор отиде Райли, а Дойл остана. Не можехме да рискуваме Бран да отиде сам, нито да ни остави тук незащитени. Затова…

— Нищо не беше останало – увери го Бран. – Пещерата е просто пещера. Във въздуха се усещаше нещо… тъмно, зловещо. Но съвсем слабо.

— Аз поръсих земята със сол, а Бран се погрижи за почистването.

— Значи, спечелихме този рунд. Трябва да се върнем към търсенето – каза Сойер. Трябва да действаме, преди тя да измисли как да ни нападне отново.

Саша отново взе виното си.

— Не.

— Как така „не”?

— Или се заемаме и шестимата, или не правим нищо. Докато не укрепнеш, няма да действаме.

— Мога да се справя с малко гмуркане! Още една доза от вълшебния тоник на Бран и ще мога да участвам и в триатлон!

Без да каже нищо, Дойл се наведе, тупна го леко по рамото. И пред очите на Сойер изскочиха искри.

— По дяволите!

— Щом не можеш да понесеш едно дружеско потупване, значи не си излекуван.

— Дружеско потупване! Друг път!

— Звездите са чакали векове – намеси се Бран. – Могат да почакат още няколко дни. Ще имаме нужда от теб, ко­гато Нереза ни атакува отново.

— Ще се е възстановил, когато спре да го боли при секс – каза Аника.

— Добра отправна точка! – Райли вдигна бирата си. – Но за какъв секс точно говорим?

— И колко ще продължава – добави Дойл и Райли се ухили.

— Те се шегуват, Аника.

— Напълно сериозна съм. – Райли обърна глава към Дойл. – А ти?

— И аз. Дръж ни в течение, красавице.

— Добре. А когато Сойер се излекува, ще намерим За­лива на въздишките. Трябва да е наблизо, защото ги чух отново.

— Какво? Кога?

— Когато ти ме върна. Не ги ли чу да въздишат, не ги ли чу да пеят?

— Аз… – Той се помъчи да си спомни. – Мислех, че си ти. Наистина чух нещо. Да, чух нещо!

— Аз също имам нещо – каза Райли. – Докато ти беше в изкуствено предизвиканата от Бран кома, успях да се поровя и открих някои неща.

— И сега ще ги споделиш с нас – подкани я Дойл.

— Открих ги точно преди Сойер да се събуди. Тъкмо щях да ви разкажа. Съществува легенда. Познавам човек, който познава друг, който я знае. Но човекът, който я знае, в момента отсъства и ще мога да се свържа с него чак след няколко дни. Междувременно правя собствено проучване. Както повечето легенди, и тази има няколко варианта, но онзи, който привлече вниманието ми, е свързан със Залива на въздишките на Стъкления остров.

— Интересно. – Бран се приведе напред. – Какво научи?

— Не много. Във версията, към която клоня, някога, много отдавна, заливът и островът са били свързани. Според легендата заливът се е преместил и може да се види само от малцина избрани.

Тъй като бе пропуснала обеда заради проучването, Рай­ли си хапна малко паста.

— После имаме раса, която си поделяла острова с други обитатели. Раса, която можела да живее и на сушата, и във водата. И го правела мирно. Всичко било цветя и рози, докато не се появил някакъв тип – името варира, но най-често срещаното е Охран.

— Това е ирландско име – вметна Дойл.

— Ще го имам предвид. Та този Охран си казал: „Хей, щом можем да живеем и на сушата, и в морето, защо да не получим всичко? Те притежават онзи красив замък на хълма. И аз искам да го имам. При това ние сме по-добри и по-силни от тях.”

Бран кимна.

— Класическото оправдание за война.

— Да, и тя започнала. Първо подмамили хората в залива, издавили ги.

— С песни?

— Не е ясно – обърна се Райли към Аника, – но е възможно. После опожарявали и грабили, докато щурмували замъка. Но кралицата на другия народ не се побояла да отвърне на удара. И го направила. Тук отново имаме раз­лични варианти. Огнен дъжд, земетресения, кралицата язди крилат кон и размахва прочутата огнена сабя и тъй нататък. Но резултатът във всички варианти е един и същ. Когато бунтовниците побягнали и опитали да се върнат в залива, кралицата ги обградила. Дала им избор. Смърт или изгна­ние. Охран избрал смъртта и я получил – според повечето легенди. Последвали го още неколцина. Но останалите избрали изгнанието. Тогава кралицата издухала залива в морето. Щяла да пощади живота на бунтовниците, а и някои от тях били невинни. Но щели да се носят по водата и да се скитат вечно, прокудени от дома си. Според част от версиите – докато някой, произлязъл от тях, не им даде опрощение. Тогава те ще могат да се съединят с острова и да живеят в мир.

— Русалките? – Докато говореше, Сойер погали Аника по косата.

— Никога не съм чувала тази история – отвърна тя. – В нашия свят няма песни за нея.

— Всичко е много неясно – продължи Райли. – И още не съм открила източника. Но както каза Дойл, името на бунтовническия водач е ирландско. Или английско. Някъ­де се изписва „Одран”, а това е английският вариант.

— Трябва да има още нещо.

Райли кимна към Бран.

— Продължавам да търся, това е първият пласт от исто­рията. Опитвам се да преведа версии от гръцки, латински и староирландски.

— Мога да ти помогна.

Заинтригувана, тя погледна към Дойл.

— Знаеш гръцки, латински и староирландски?

— Справям се.

— Добре тогава. А щом успея да се свържа с онзи тип, който се води специалист по въпроса, може да науча пове­че. Но като цяло всичко сочи към Залива на въздишките.

— Номерът е да го намерим. Аника е чула нещо два пъти, докато сме пътували. Аз бих могъл…

— Да се възстановиш. – Саша го прекъсна решително.

— Никакво гмуркане, никакво вдигане на тежки неща, ни­какво пътуване, докато не се излекуваш напълно. В това отношение сме петима срещу един, Сойер. Няма смисъл да спориш.

Тъй като действието на онова, което му бе дал Бран, започваше да отслабва и той почувства, че би могъл да спи цяла седмица, не възрази.

— Трябва да полегнеш. – Аника стана и го улови за ръ­ката.

— Аника е права. Чувствам, че болката ти се връща – каза Саша. – А сънят е лекарство. Ани, имаш ли достатъчно от балсама?

— Да, ще се погрижа за Сойер.

— Утре ще съм готов. – Но колкото и да му се искаше да е така и да бе решен да се възстанови бързо, усети как главата му се замайва дори от усилието да се изправи на крака.

Докато се изкачваше по стълбите с помощта на Аника, по кожата му бе избила пот. Когато заспа веднага, дори без помощта на лекарството, Аника внимателно го разсъблече и старателно намаза раните му с балсама.

После легна до него и положи ръка върху сърцето му, за да усеща туптенето му. И за първи път след пленяването им потъна в дълбок сън.

Когато вече можеше да ходи сам, но не и да пробяга пет­десет метра, дори животът му да зависи от това, Сойер прие, че не е готов за действие. Тъй като дясната му ръка беше все така слаба, той се зае да работи върху подобря­ване уменията на лявата. Но дори целенето в мишена го умори след по-малко от час.

Слава богу, приятелите му го отменяха в домакинските задължения и той им бе благодарен за това.

Като цяло досега не бе имал сериозни здравословни проблеми в живота си. Всъщност не можеше да си спомни да е боледувал повече от ден – освен симулирането някол­ко пъти, за да не ходи на училище.

Сегашната му слабост и умората, която го затискаше като оловно одеяло дори след най-обикновено упражнение, го караха да се чувства ужасно.

Докато клатеше крака в басейна и се цупеше, Райли го приближи, свали обувките си и се отпусна до него.

— Сигурно ще потъна и ще се удавя, ако се опитам да преплувам една дължина.

— Чудо голямо. Имаш късмет, че изобщо си жив – каза тя равно и му подаде чаша с искряща бледожълта оранжа­да. – Не се шегувам, приятел. Не можех да спра кървенето в хълбока ти, а ти вече бе оставил цяла локва кръв върху земята. Рамото ти беше още по-зле – знам, защото наблю­давах лицето на Саша, докато двамата с Бран обработваха раната. Наложи се да я спре да отнема част от болката ти, защото тя пребледня почти колкото теб. А още не се бяха заели с лицето ти, с очната кухина, скъсаните мускули, последиците от електрошока и всичко останало.

— Знам.

Тя го смушка в здравата ръка.

— Бран и Саша те върнаха от оня свят. Без тях нямаше да успеем да те спасим, каквото и да правим. Животът просто изтичаше от теб, Сойер. Не беше нужно да го усе­щам като Саша, защото го виждах. Ти спаси Аника, а те спасиха теб.

Той също я смушка.

— Държа се глупаво.

— Да, поглезихме те един ден, защото едва не умря като герой, но е време да се вземеш в ръце.

— Добре. – Странно, но словесният шамар премахна от раз самосъжалението му. Той обаче продължи да се взира недоволно в чашата в ръката си. – Какво е това, по дяво­лите? Къде ми е бирата?

— Засега можеш да пиеш само по една на ден.

— Май пак ще се „вкисна”.

— Просто го изпий. Бран и Саша го приготвиха. Лечеб­на енергийна напитка.

— Не е като онази, която ми дадоха по-рано.

— Нова и подобрена. Вземи си лекарството, каубой.

Какво пък, по дяволите! Той отпи малко.

— Хубава е. – Отпи отново. – Много е хубава!

— Аз… смесих я с малко текила… с тяхно съгласие.

— Добро приятелче си ти! – Този път той я побутна със здравото си рамо. – Как върви проучването?

— Бавно. Признавам, че Дойл е страхотен преводач, но е припрян, освен това не знае кога да спре и да смени по­соката. Имахме малко спречкване по въпроса.

— Нима? Ти и Дойл? Да не повярва човек!

Тя завъртя очи.

— Той започна.

— Така казват всички.

Райли поклащаше разсеяно крака, разплисквайки мър­зеливо водата.

— Истината е, че това прекъсване – докато ти оздравееш – е добро за всички ни. Имахме нужда от него. Със Саша сме единодушни. То дава възможност на Бран да възстанови запасите си, а на нея – малко време да рисува. Аника също се нуждаеше от почивка, чисто физически. Те не само са я наранили, отнели са живеца й.

Студена ярост сви стомаха му.

— Знам. Ако не бяха мъртви…

— Да, разбирам те. Но живецът й се възвръща – нищо не е в състояние да помрачи настроението на Ани за дълго. Аз и Дойл минахме леко, но…

— Чакай малко! Ти беше простреляна. Забравих за това. Господи, Райли, теб те раниха във водата!

Тя се извърна, за да му покаже заздравяващата рана в горната част на ръката си – сега едва се забелязваше.

— Балсамът на Бран. Само ме одраска – макар да приз­навам, че болеше адски. Като си помисли човек… Мен одраскаха в ръката, теб улучиха в рамото.

— Защото не се опитваха да ни убият. Не са безмозъчни все пак.

— Целта им бе да изпаднем в паника и да ни омаломощят – съгласи се тя. – Въпреки това можеше да ни ранят по-сериозно. Замалко да унищожат хубавия ми водолазен костюм, добре че Бран се погрижи и за него. Но не успя да се погрижи за твоя, защото не знаем какво са направили с него. Аз обаче съм ти приготвила нов, когато отново из­лезем в морето.

— Повтарям – страхотно приятелче си! Като си говорим за нападателите ни… какво ли прави Нереза, майката на лъжите?

— Е, в Корфу доста пострада от нас.

— Сритахме божествения й задник.

— Всеки квадратен сантиметър от него. – Райли го туп­на лекичко с юмрук, преди да продължи: – И тогава тя привлече Малмон. Това беше добра стратегия, трябва да й се признае. Накара го да й свърши мръсната работа, а тя щеше да прибере звездите и да се сдобие с любовник – де­мон и роб.

— И въпреки това… – Той надигна чашата си. – Поред­ният провален опит.

— Да, и двата пъти плановете й се превърнаха в… канех се да кажа „дим”, но точната дума е „светлина”. Истината е, че Малмон не е свикнал с подобни игри.

— Малко ми е трудно да се съглася, като се има предвид състоянието ми в момента, но си права. Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

Като смъкна леко слънчевите си очила, тя го погледна в очите.

— Да, и после ще видим дали е каквото мисля и аз.

— Преценката й не е била добра. Каквото и да му е сто­рила, в каквото и да го е превърнала, направила го е по-силен – видях го с очите си. Но е притъпила част от спо­собностите му. Той не се държеше умно, Райли, а е дявол­ски умен.

— Отново сме на едно мнение. Той си беше хванал ис­тинска русалка, а какво щеше да направи Малмон, когото ти и аз познаваме и мразим? Веднага щеше да се опита да осребри това. Като я е използвал да те пречупи, той е рис­кувал да я увреди или убие. Това не е умен ход. Трябвало е да я откара на някое скришно място, за да се занимае с нея по-късно, а теб да остави на Ядин. Ето какво щеше да направи предишният Малмон.

— Мислеше единствено за компаса. Дори звездите не му се струваха важни.

— Ти вече си се измъквал веднъж. С притъпения си нюх едва ли е могъл да преценява правилно. И да нареди да уби­ят Саша? Това си е някакъв луд мрачен бог, а не Малмон. Би трябвало да ни залови всичките, да ни вземе в плен, като първо накара Бергер да стреля по Дойл и да го отстрани временно от играта, а после ни атакува с всички сили. И да даде Саша на Ядин, да я направи своя лична ясновидка.

Напълно съгласен с Райли, той размахваше крака във водата в такт с нейните.

— И понеже не действа достатъчно хитро, изгуби два­мата, които вече имаше. Никога не съм очаквал да ми върне компаса, дори с пистолет, опрян в челото ми. Почти не вярвах, че ще успея да го излъжа, но той се хвана.

— Мисля също, че ако светлинните бомби не го бяха убили, Нереза щеше да го направи. Трябва да се радва, че е мъртъв.

— Не е. – С боси ходила, вдигната нагоре коса и мърт­вешки бледа, Саша приближаваше към тях със скицника си.

— Ей, ей! – Сойер пъхна чашата в ръката на Райли и се изправи рязко, при което главата му се замая. Но той за­бърза към Саша, хвана я за лакътя. – Трябва да поседнеш.

— Да, прав си. Всички трябва да поседнем. Бран и Дойл отидоха в селото за провизии. Ще ми се вече да се бяха върнали. Ако бях видяла…. Ще ми се да се бяха върнали!

— Няма да се забавят много. – Вече на крака, Райли се премести от слънцето на сянка, докато Сойер побутваше Саша към един стол в беседката.

— Къде е Аника?

— Тя е… мисля, че приключва с прането. Обича да се занимава с това.

— Ще я доведа.

— Не, ти седни. – Райли му посочи стол. – Аз ще я до­веда. Вода, алкохол, сок? – попита тя Саша.

— Само вода, благодаря.

— Ти каза, че Малмон не е мъртъв – започна Сойер, – но…

— Не е. Жив е. Или поне онова, в което се е превърнал.

— Аз не… Опитай се да се успокоиш. Сега ще ти донеса водата!

— Не, просто седни тук за минутка. Ужасно е, когато нахлува така.

— Главоболие? Трябва ти аспирин или… по дяволите! Онова, което ти дава Бран.

— Не, не е главоболие. – Но тя извади фибите от косата си, сякаш дори рехавият кок й стягаше прекалено. – Все едно отваряш прозорец, очаквайки приятен бриз, а вътре нахлува буря. След минута ще се успокоя.

— И Бран не е тук, за да ти помогне.

— Но ти си. Ти ми помагаш, Сойер. Със съчувствието си.

Аника се втурна навън, изпреварвайки Райли.

— Мога да изтичам до селото много бързо и да намеря Бран!

— Не, той ще се върне скоро.

Райли остави голяма бутилка вода, отвори я и наля малко в една чаша.

— Хидратирай се и се отпусни. Ние всички сме добре, Бран и Дойл – също. Щеше да знаеш, ако не бяха.

— Да, права си. Просто изпаднах в паника за минута. – Тя отпи бавно от водата. – Тъкмо рисувах. Чувствах се прекрасно, толкова е хубаво да рисуваш. Да не се тревожиш за нищо поне един ден. Исках да нарисувам хълмовете, зеленината, как светлината проблясва над земята. Не мо­рето този път. Приготвих платното. Вече бях направила няколко скици и ги извадих, подредих инструментите си. Започнах да смесвам боите.

Тя замълча, втренчи се в тъмнозеленото петно на пале­ца си.

— После се извърнах от платното, взех скицника. Този вятър – каза тя на Сойер. – Духаше през мен толкова бър­зо и яростно. Едва успявах да си поема дъх. Започнах да скицирам.

Като остави водата настрани, тя отвори скицника на първата страница, която бе използвала.

— Малмон. С черна вратовръзка – отбеляза Райли. – И Нереза. Но това не прилича на стаята, в която ги видя пре­ди.

— Не, мисля, че е преди това. Неговата къща, в Лондон. Тя отива при него. И тук. – Саша бързо обърна страницата. Той отива при нея и тогава започва всичко. Нещо като прогресия. Виждах проблясъци с тях двамата. Едва успявах да ги скицирам.

Тя обърна следващата страница и им показа серия ри­сунки.

— Ръцете му – забеляза Аника, Променили са се.

— Виждате как изпъкват вените. И пулсират. И тук. – С върха на пръста Саша проследи рамото в една от рисунки­те.

— Прилича на… люспи. – Райли се наведе по-близо. – Ето тук има място с люспи.

— Светлината изгаря очите му. Бялото им се е сменило с бледожълт, нездрав цвят. Знам, че едва се забелязва, но нали виждате промяната?

— Очите му – кимна Сойер. – Издължени са.

— Започва да носи тъмни очила през цялото време. Дори докато спи. И всяка нощ отива при нея, а тя вкарва още от това в него. Сипва кръв във виното, малко по малко, а после започва да сипва вино в кръвта. Той пие – повтори тя, докато обръщаше страницата. – Сега тя го владее. Част от кръвта е нейна, затова сега го владее. Нейната играчка.

Сойер видя, че Бран се приближава, допря пръст до устните си.

— Той е нейно творение – не е съвсем променен, но е неин. Чрез него тя ще получи каквото иска, каквото й при­надлежи. Може би ще го запази, когато всичко приключи. Нейната играчка. Докато престане да я забавлява.

Много внимателно Бран постави ръка на рамото й. Тя въздъхна дълбоко.

— Тук се среща с мъжете. Мъчителя, войника, наемния убиец. Среща се с останалите, те ще направят каквото им каже за парите, които ще плати. Вече не е отегчен, но се чувства различно. Умът му е замъглен. Станал е раздраз­нителен. Убива проститутка и се наслаждава на делото си. Ноктите му – реже ги всяка нощ, всяка сутрин. Дали не оплешивява? Но е толкова силен! А тя му е обещала още и още сила, още власт. Вечен живот. Сега тя е неговият бог… Ето го във вилата – скоро ще има палат, но това ще свърши работа. Само дето кожата му е ужасно опъната, а светлината изгаря очите му. Вижте очите му.

— Променени са – съгласи се Райли и хвърли поглед към Дойл, който също се присъедини към тях.

— Като на влечуго.

— Може да вижда в тъмното. Копнее за мрака. Заедно те ще угасят светлината. Всички мъже са се заловили за работа. Хеликоптери носят каквото е необходимо, но той излиза нощем, само нощем. И тича. Толкова е бърз, като змия. Тя обаче рядко идва при него, не му е достатъчно. Той копнее за нея както за мрака… Сега тя ще дойде. Пле­нени са двама врагове. Сега тя ще дойде, ще му даде как­вото иска, от каквото се нуждае…

Саша отгърна на рисунката с пещерата, на окървавения и пребит Сойер, увиснал на вериги. На Аника, уловена в аквариума.

— Той иска компаса, силата му. Бил е на косъм да го притежава преди и няма да изпусне шанса си втори път. Пътешественикът трябва да си плати, задето му се е про­тивопоставил. Тя иска звездите, неговата кралица. С ком­паса той ще има каквото желаят и двамата. Ще убие тези двама, ще убие всички, но първо ще вземе това, което му се полага. Ще открие онова, което й се полага. О, тяхната болка му доставя удоволствие! Ще им причини още!… Светлината! Светлината! Тя го изгаря, непоносимо е! Топлината е нетърпима. Той крещи за помощ, но Нереза не идва…

— Исусе Христе! – Въпреки всичко, когато Саша отгър­на на следващата рисунка, Сойер се взря потресен и изпъл­нен със съчувствие. – Това Малмон ли е?

— Все още се преобразява, но е повече звяр, отколкото човек. Уловен е в капана на мрака, болката го изгаря.

— Демон-дявол. По-нискостоящ демон – уточни Райли.

— Често е роб на демон-господар или зъл бог. Избягва светлината. Според митологията.

— Има ли точно име за това?

— За всичко си има име – каза тя на Сойер, – стига да се поровиш достатъчно.

— Нереза идва при него. – Саша отгърна на нова стра­ница. – Той плаче с кървави сълзи. Тя може да го унищожи, толкова е бясна. И в нея има лудост, също както в него. Но все още е хитра, а той може да й бъде полезен. Кара го да я умолява, да раболепничи, да се унижава, но му връща зрението и го отвежда в палата си в планината, в предва­рително приготвена стая. Все едно дали щеше да успее, или да се провали, това е съдбата, която винаги го е очак­вала. Майката на лъжите му е обещала богатства, власт и вечна младост. Вместо това той ще живее, както и колкото дълго желае тя и ще има само каквото пожелае тя.

Саша отгърна страницата. На рисунката птици кълвяха люспи почерняла кожа, а огледални каменни стени показ­ваха ужаса, в който се бе превърнал Малмон. Седеше прегърбен в един ъгъл, с луда усмивка на лицето.

— Казват, че има неща, които човек не би пожелал и на най-лошия си враг. Малмон определено е на едно от пър­вите места в нашия списък с врагове. – Райли си пое дъл­боко дъх. – Но не бих му пожелала това… дори на него.

— Тя му отказва нормална смърт и това е жестоко. Но…

— След кратка пауза Дойл се взря изучаващо в последната скица. – Това е истинската му същност, нали така? Винаги е бил такъв отвътре. Тя просто я е изкарала наяве, напра­вила я е видима.

— Да. Да – повтори Саша, преди някой да успее да за­говори. – Разпознала е чудовището в него. Сега той ще се преобрази. – Тя вдигна чашата си, пи дълго. – И Нереза ще го командва. Той е луд – тя го е докарала до лудост и го заблуждава, но сега е по-силен, по-бърз и по-зъл. Сега е по-опасен от преди.

Тя протегна ръка към Бран.

— Радвам се, че си тук.

— Не си имала спокоен ден.

— Не. Но още не е свършил. Неговият живот обаче е. Изтъргувал е цялото си богатство и лукс за лъжите й. Не, не бих го пожелала и на най-големия си враг, но той й се е отдал, защото чудовището в него е жадувало за повече.

Тя отново отпи, пое си дъх.

— Как ще го убием?

— Унищожаване на демони. – Райли погледна за послед­но рисунката. – Обезглавяване, отново според митология­та. Изпробвано е и действа. Иначе за някои е огън, а за други – вода или сол. Или конкретно заклинание. Мога да погледна. Почти съм сигурна, че той се преобразява в дявол, но ще потърся още информация по въпроса.

— И аз. – Със загрижен поглед Бран целуна Саша по главата. – Ти трябва да рисуваш, Саша. Нещо ярко и кра­сиво.

— Ще го направя. Аника, би ли ми позирала?

— Да ти позирам?

— Точно така. – Тя затвори скицника. – Бран е абсолютно прав. Бих искала да нарисувам нещо красиво, нещо пълно със светлина и радост.

— Ти ще ме рисуваш? О! – Аника скръсти ръце пред гърдите си. – Колко хубаво!

— Ще ми позираш ли в басейна? Във водата, като ру­салка.

— Да! – Тя мигом посегна към подгъва на роклята си.

— Чакай, чакай! Не можеш просто да си свалиш дрехи­те – спря я Сойер.

Аника вдигна озадачено ръце.

— Не мога да вляза във водата облечена, а не мога да нося бански в истинската си форма.

— Да, но… – Той погледна към Дойл. – Защо не си на­мериш някое друго място?

— Тук ми харесва.

— Дойл и Бран са ме виждали без дрехи.

— Какво?

— Когато се върнахме, аз нямах дрехи. Дойл ми даде шлифера си, за да не ми е студено. Ти си много срамежлив – каза тя на Сойер. Докато вървеше към басейна, си свали роклята, метна я върху един стол и се гмурна във водата.

— И сега си е произведение на изкуството. И е твоя, братле. – Като хвърли последен възхитен поглед към нея, Дойл се надигна. – Ще се заема с преводите, докато ти търсиш информация за демоните каза той на Райли.

И за голямо облекчение на Сойер, влезе в къщата.

Тъй като търсенето, гмуркането и дори тренировките не влизаха в графика му, Сойер реши да поспи. Дразнеше се, че изостава със собственото си проучване, но след час сън се почувства по-добре.

Проблемът беше, че дори и след почивката компасът не му казваше нищо. Сойер се безпокоеше, въпреки уверени­ята на приятелите си, че след използването му последния път е лишен от правото да си служи с него.

Подготвен за това, взе телефона и излезе навън. Аника седеше – по-скоро се бе излегнала – на стъпалата пред басейна, лъскавата й коса бе мокра и не покриваше съвсем гърдите. Опашката й блестеше с хиляди сияйни скъпоцен­ни камъчета. Тя извърна глава лекичко и му се усмихна.

— Трябва да остана неподвижна още няколко минути. Саша казва, че не мога да видя какво рисува, докато не свърши.

Но той можеше и се насочи към Саша. Видя, че е зака­чила няколко бързи скици с различни пози и изражения. И върху платното бе уловила радост и красота.

— Страхотно е! Невероятно!

— Толкова много тонове, отсенки и нюанси. – Саша смеси малко боя върху палитрата си, мазна върху платно­то с тънка четка. – И как само улавят светлината!

— Можеш да дойдеш до басейна и да си говорим. Саша казва, че мога да говоря.

— Може би по-късно. Трябва да се обадя по телефона.

— Ще нарисуваш ли Сойер, Саша?

— Тя не иска да…

— Вече съм го решила.

— Какво? Наистина ли?

— Искам да направя рисунка на всеки от вас. И една на всички заедно. Просто трябва да ми дойде вдъхновението. Както при Аника. Направила съм на Бран по памет. Нощем, с цялата негова скрита сила, като скъпоценните камъни в опашката на Аника. Ярки, блестящи, прекрасни. Но тряб­ва да имам вдъхновение и да избера подходящия момент. Днес е моментът на Аника.

— Това е… – Той наистина не можеше да намери думи.

— Много ще ти хареса! – обърна се към Аника. – Аз ще се поразходя и ще се обадя по телефона.

Избра горичката заради тишината, сянката, ароматите. Отново извади компаса, възнамерявайки да направи крат­ко пътуване до дома на дядо си. Но още не се бе възстано­вил напълно и нямаше да е умно. Освен това не желаеше да тревожи семейството си.

Реши да се обади по телефона.

—Дедушка.– Дори само звукът на дядовия му глас му подейства ободряващо. –Как поживаешь?

Отначало подхвана обикновен разговор, като премина­ваше от руски на английски и обратно, докато научаваше новините за семейството си.

—Золотце. – Използваното от дядо му гальовно обръ­щение и милият тон прекъснаха бърборенето му. –Что случилось?

Сойер се замисли. Откъде да започне?

—Дедушка. Боя се, че имам… Нека ти разкажа какво се случи.

Бран влезе в горичката. Търсеше Сойер, тъй като Саша бе обезпокоена, че отсъстваше от час.

Откри го да седи на земята, облегнал гръб на едно ли­моново дърво, натежало от плод. С компас в ръката.

— Дано не си предприел ново пътешествие.

— Какво? О, здрасти. Не, не. Тук си бях. Просто говорех с дядо.

Бран седна до него, протегна крака.

— Той добре ли е – дядо ти?

— Да. Откакто ни изплаши преди време, е по-силен от всякога.

— Хубаво е да говориш със семейството си. Аз се чух с мама вчера.

— Тя тревожи ли се за теб?

За миг в слънчевия италиански следобед Бран почувства хладната, влажна целувка на Ирландия.

— Тя ми е майка. Разбира се, че се тревожи. Но също така вярва в мен. И макар да не ми харесва, че се безпокои, вярата й засилва моята.

— Да. Аз обичам дядо си, знаеш ли. И мама, и братята и сестрите си, баба. Но дедушка…

— Имате специална връзка, нали? Компасът е негов и го е предал на теб. Аз обичам баща си и всички в семейс­твото. Но мама е тази, която ме обучи и ми помогна да се отворя към това, което съм.

— Значи разбираш.

— О, да! Сега ти си му споделил какво все още те без­покои.

— Онова, което ми казахте всички, имаше смисъл и ми помогна. Много. Но… Ти през цялото време знаеш къде е силата ти, нали? Няма нужда да я използваш, за да я усе­щаш.

— Знам какво нося в себе си, да.

— Откакто се върнахме от пещерата, не чувствам връз­ка с компаса.

Край тях изпърха водно конче, прозирно на шарената светлина. Сойер го гледаше как лети и изчезва с едва до­ловимо свистене. Той знаеше какво е да летиш.

— Знаех, че трябва да споделя всичко с дядо, затова реших да отида при него. После си казах, че имам нужда да презаредя батериите и че и бездруго не искам да ги тревожа. Но всъщност се боях, че няма да мога да го нап­равя. Че няма да мога да пътувам, защото съм изгубил правото за това.

— И какво каза дядо ти?

— Слушаше ме внимателно, докато му разправях за Малмон, пещерата, Аника, всичко. И как съм използвал компаса, този дар, за да убия човек. Опасенията ми, че може би вече нямам право да го притежавам.

— И?

— Общо взето ми каза да спра да се държа като баба.

Сойер се засмя и сви рамене. Направи го с лекота, за­щото върху плещите му вече не тежеше бремето на вината.

— Разбира се, каза още много неща, почти всичко, кое­то ми казахте и вие, но това „спри да се държиш като баба” имаше най-голям ефект. После ми каза, че ме обича и че вярва в мен, вярва, че ще изпълня онова, за което съм роден. Да се залавям за работа и да се прибера жив и здрав у дома.

— Ще ми бъде приятно да се запозная с него някой ден.

— Да, щом свърши мисията, ще си спретнем яко парти у дома!

Личеше му, че е развълнуван, но основното чувство беше на благодарност.

— Отново я чувствам. Връзката. Знам, че компасът е мой, докато дойде време да го предам на следващия. Тряб­ва да спра да се държа като баба, да спра да хленча, че съм пуснал някакъв задник да падне, при положение че той щеше да ми пусне куршум в главата.

— Така те искам! Мисля, че си заслужи една бира!

— Цяла бира?

За да провери раните, Бран попипа рамото му, после хълбока. Доволен от резултата, кимна.

— Да, имаш една халба. – Стана, подаде му ръка. – Добре дошъл обратно в екипа!

— Значи, утре ще се гмуркаме? – Като премигна едва забележимо, Сойер позволи на Бран да го вдигне на крака.

— Това трябва да почака още ден-два. Тъкмо нашата археоложка ще може да довърши проучването си.

— Още няколко дни и нашата археоложка ще се превър­не във вълк.

— Само от залез до изгрев. Явно звездата е в този Залив на въздишките. Нека им дадем време – на нея и на Дойл – да го намерят, а и остава малко време за теб и Аника. А сега да вървим да пием по бира!

— Бих бил глупак да споря с теб.

Аника вече не лежеше край басейна. Сойер не видя Саша, но тръгна към платното, което все още беше на ста­тива.

И ахна. Радост и красота, магия и вълшебство! Не зна­еше как Саша е уловила блясъка, сиянието само с боя. Не знаеше как някой може толкова точно да предаде светли­ната в тези морскозелени очи.

Как е възможно една рисунка да отрази толкова съвър­шено миловидността, сексапила и силата?

— Харесва ти. – Саша се появи с едно от прочутите белинита на Райли и хвана Сойер под ръка.

— Уловила си всичко!

— Ще я рисувам още. Затова направих толкова много скици. Искам я като класическа русалка на скала в морето, как прави циганско колело и се премята на моравата.

Като чу колко спокойно звучи гласът й, като видя, че напрежението е изчезнало от лицето й, Сойер разбра защо Бран искаше да изчакат още ден-два.

И Райли беше права. Имаха нужда от почивка.

— Мога да я рисувам с години – продължи Саша. – И вероятно ще го направя. Но тази е за теб.

— За… за мен?

— Абсолютно. – Докато отпиваше от белинито, Саша изучаваше творбата си с критично око. – Може би ще ми е нужен още час да я довърша, после е твоя. Тя също.

— Но не можем да сме заедно, нали?

— Живеем в свят на магии и чудеса. Аз вярвам и в две­те.

— Тази картина означава много за мен – не мога да ти опиша колко. Искам да ти дам нещо в замяна. Не пари – каза той, когато тя отстъпи назад. – Знам, че това ще те обиди. Но когато всичко свърши, когато приключим ми­сията си, ако искаш този разговор с Моне, ще те пренеса при него.

Тя ахна, затанцува на пръсти, сграбчи го в прегръдките си.

— Мили боже! Сойер, това ще е… Божичко! Ще трябва здравата да поработя върху френския си.

— Тъй като засега сме намерили само едната звезда, ще имаш предостатъчно време.

— Райли ще открие Залива на въздишките и ще имаме две звезди. Аз… не мога да почувствам накъде да продъл­жим оттук. А ти?

Той поклати глава.

— Компасът още мълчи.

— Ще се получи и при двама ни. А и ти имаш нужда от още един ден поне, преди да се заловим отново с търсене­то. Значи утре си ти.

— Аз ли? Какво аз?

— Утре ще рисувам теб. Още не съм решила каква точ­но ще е картината. – Тя отстъпи крачка назад, огледа го с професионално, любопитно око и това го накара да се почувства… глупаво.

— Но ще рисувам теб – каза твърдо.

— Вече се чувствам неловко – промърмори Сойер.

Ала седна на слънце и зачака да изпие бирата си в ком­панията на приятели.

Сойер разбра, че е на път да се възстанови напълно, когато сутринта Дойл му нареди да тренира, но с по-леки упраж­нения. Той успя да направи пет лицеви опори, преди бол­ката в рамото му да започне да се обажда. Гордостта му пострада малко, когато Саша направи пет, а после, пряко сили, и шеста.

— Не съм последна! – Като се отпусна на земята задъ­хано, тя размаха победоносно юмрук. – Не съм последна!

— Хей, рамото ми беше простреляно. Едва не умрях!

— Не ме интересува! Днес, в този прекрасен ден, аз не съм последна! А ти имаш закуска за приготвяне.

Той си помисли, че май е избързал с връщането към предишната си програма.

Ала установи с облекчение, че вече не иска да се пъхне обратно в леглото след час работа. А когато пак се пъхна в него, с Аника, успя най-сетне да направи и друго, освен да спи.

Така че денят наистина се оказа много приятен.

Макар да се чувстваше неловко, той позира за Саша – най-вече защото тя не го остави на мира. Остана час – по­редното постижение – с дясната ръка върху дръжката на пистолета, стиснал компаса с другата.

По едно време се появи Райли.

— Намери ли нещо? – полюбопитства той.

— Не. А ти и Дойл може да вървите по дяволите! Вземам си почивка! Утре ще говоря с човека, който знае това, което ни интересува.

— Дано успееш да се свържеш с него, преди да се пре­върнеш във вълк. – С наперена стойка и палец върху ком­паса, прибран в джоба му, Сойер й отправи бърза, нахална усмивка. – Хей, би могла да лаеш на морзовата азбука.

Райли просто му показа среден пръст и погледна карти­ната.

— Да, съвсем точно си го уловила, Саша, включително мънистените му оченца.

— Трябва да нарисуваш Райли като вълк, Саша. В дейст­вие. Например, когато се чеше заради бълхите.

— Аз нямам… – Райли издаде съскащ звук, а Саша прос­то продължи да работи.

— Вярваш ли в прераждането? – обърна се към Райли.

— Абсолютно. Защо питаш?

— Вярвам силно, че вие двамата сте били брат и сестра в предишен живот. И наистина искам да те нарисувам като вълк. И както си сега.

— Не мисля, че…

— Всичките ни страни – прекъсна я Саша и избра друга четка. – Сега, след като започнах, знам, че точно това тряб­ва да направя. Имаш ли нужда от почивка, Сойер?

— Не, освен ако ти не искаш.

— Предпочитам да продължа, докато ми кажеш, че ти е нужна почивка. И да ми кажеш, чу ли! Рисуването ми по­мага да се фокусирам, а тя се опитва да влезе в мен.

— Какво? Нереза? – Райли стисна Саша за рамото. – Ще доведа Бран.

— Не, не, всичко е наред. – Саша продължи да работи спокойно върху златистата коса на Сойер, която той имаше в изобилие. – Добре съм, а и той е зает. Аника му помага да приготвя лековете си. Нека Нереза се опита да влезе в мен – щом почувствам, че успява, ще извикаме Бран. – Фокусирана, Саша продължи да рисува, като смени четки­те, за да изобрази извивката на пръстите на Сойер върху компаса. – Днес не искам да я държа далеч от мен, а само да я блокирам. Не мога да обясня защо…

— Няма нужда. – С ръка все още върху рамото на Саша, Райли се спогледа със Сойер. – Само трябва да кажеш на Сойер кога и дали имаш нужда от Бран или от нещо дру­го.

— Точно така. – Несъзнателно Сойер стисна по-здраво пистолета си.

— Тя сякаш… можеш да го кажеш на Бран, когато влезеш вътре, Райли – сякаш си играе с мен, опитва се да ме разсее. Знам, че изчаква, изчаква пълното трансформиране на Малмон. Има и друго, но… сякаш тя иска да видя нещо.

— Може би, за да те насочи в погрешната посока?

— Не знам, Райли. Но чувствам, знам, че се опитва да ме подмами, а аз няма да се хвана. Просто както знам, че почивката ни, това наистина прекрасно откъсване от битки и кървища, е към края си.

— Тогава да й се насладим, докато трае. – Като стисна за последно рамото на Саша и се спогледа още веднъж със Сойер, Райли отиде да предаде разговора им на Бран.

Той я наблюдаваше зорко, докато тя го рисуваше. Само веднъж отмести поглед, когато видя, че Бран излиза на терасата – явно проверяваше сам дали е необходим.

Скоро след това Дойл също излезе, премести един стол, седна и впери очи в гърба на Саша. Явно Райли си беше свършила работата, помисли Сойер, и Саша щеше да е предпазена по един или друг начин.

Той се поотпусна, позволи на ума си да се отнесе за малко. Искаше му се Аника също да излезе. Зачуди се дали, когато вече имат звездите, намерят Стъкления остров и ги върнат там, ще има време, само няколко дни, да бъде с нея. Без война и отмъстителни богове, без отговорности и рис­кове.

Не искаше много, само няколко дни.

— Казал ли си й, че я обичаш? Чувствам мислите ти – поясни Саша. – Толкова са ярки, не мога да не ги усетя. Казал ли си й?

— Какъв смисъл има? Само ще я натъжа. Не искам, когато се разделим, да изпитва съжаление.

— Едва ли сърце като това на Аника ще съжалява, че е обичало. А и вярвам, че любовта може да сътвори чудо.

— Луната скоро ще се изпълни. – Той виждаше призра­ка й скрит зад синевата на небето. – След това й остават още две пълни луни. Някои хора получават цял един живот, други – само мигове. Все си повтарям, че най-важното е какво ще направиш с онова, което имаш.

— И аз съм на това мнение. Вече вярвам, че е точно така. Не бива да съжаляваш, че не си казал или предприел нещо.

Като свали четката и огледа платното, Саша отстъпи назад.

— Засега е достатъчно. Мога да я довърша без теб. – Тя разкърши рамене, за да ги отпусне. – Малко почивка ще ни се отрази добре и на двамата.

Готов за тази почивка, той я приближи и застана до нея, за да види рисунката.

— Леле!

— Харесва ли ти?

— Да. Тя е… нямам думи!

Саша го беше нарисувала на фона на хълмовете, които се издигаха зад него, всичко беше окъпано в слънце, кра­сиво, живо.

— Как успяваш да нарисуваш светлината така, сякаш се лее в картината?

— Трикове на професията.

Той поклати глава.

— По-скоро въпрос на талант. Знам, че е тук, защото познавам тези хълмове, но начинът, по който си нарисува­ла фона, може да е навсякъде, където има хълмове, плани­ни и небе.

— Тъкмо това исках – да предам колко специален дар имаш. И да гледаш от картината, знаейки, че го притежа­ваш. Райли ми помогна да го постигна.

— Райли?

— Не можех да получа от теб каквото исках, докато не се появи тя – ти се отпусна, започна да се закачаш с нея, смееше се. Това си ти, Сойер. С ръка на пистолета, готов да се биеш, ако се налага. С компас в дланта, готов да пътуваш, ако има нужда. Но също така готов да се забавляваш с приятел.

— Нарисувала си го, че свети – компаса.

— Защото наистина светеше.

— Не, не е светел. Щях да видя.

— За мен светеше. – Тя се поколеба, когато той го изва­ди и го погледна. – Може да съм видяла какво ще направи или е направил – обясни тя.

Но знаеше, че не е това. Компасът бе излъчвал мека, равна светлина, когато той бе мислел за Аника.

След вечерята той не се противопостави на решението да изчака още един пълен ден, преди да се гмурне отново. Не искаше да спори – надяваше се да направи нещо, за което този допълнителен ден щеше да му е необходим.

— С малко повече късмет скоро ще имам местоположе­нието или поне посоката. Ще знаем къде трябва да сме – осведоми ги Райли.

— Това е добре. А сега Аника има нужда от морето.

Бран кимна към Сойер.

— Аз ще я сваля долу.

— Не, аз ще я сваля. – Дойл поклати глава, но Сойер му отправи решителен поглед. – Нямаше да го предлагам, ако не бях сигурен, че ще се справя. Освен това Нереза няма да души там. Избрал съм място, където Аника ще се чувства свободна.

— Не си се възстановил на сто процента, Сойер – пре­дупреди го Райли.

— Не, но съм много по-добре и знам какво мога. Не бих рискувал с Аника, нито с някой от вас.

— Басейнът е много хубав. Достатъчен ми е.

— Имаш нужда от морето. Ще те направи по-силна. А и аз ще използвам и други мускули, освен бицепсите си. Имам нужда да заякна, а там е подходящо и за двама ни. Ще ми се довериш ли?

— Да. Доверявам ти се за всичко – каза Аника.

— Трябва да знаем местоположението ви и времевата рамка. – Бран огледа масата. – Не подлежи на обсъждане!

— Два часа. Аника ще има много време за морето, а аз – възможност да презаредя батериите, ако се наложи. Едва ли ще имам нужда, но ако имам, това е достатъчно. Къде ще бъдем?

Той примигна два пъти и пред тях се появи карта.

— Фукльо. – Но Райли се усмихна.

— Само показвам, че вече си възвръщам формата. Тук ще бъдем.

— Но… Тихият океан? – Саша погледна към Бран с безпокойство в очите. – Много е далеч.

— Това е едно от моите места… все едно се връщам у дома.

— Можеш ли да стигнеш дотам? – обърна се Саша към Бран.

— Ако се наложи, да.

— А какво ще кажете за това? Да се постарая да мисля и чувствам толкова съсредоточено, че ти да ме усетиш? Така ще разбереш дали ни заплашва нещо.

— Ще се опитам – кимна Саша. – Ще се опитам. Бран ще ми помогне. Но наистина е далеч.

— Това е едно от моите места – повтори Сойер и измък­на малка платнена чанта изпод масата.

— Какво има вътре? – полюбопитсгва Райли.

— Нищо особено. – Той подаде ръка на Аника. – Готова ли си?

— Девет часът е. Вечерен час до единайсет. Нула, нула – натърти Саша.

— Да, мамче! Да вървим.

Когато изчезнаха, Дойл надигна бирата си.

— Мислите ли, че отиде чак в Тихия океан, за да я чука?

— Не само, но и това.

Саша смушка Райли в рамото.

— Сойер има нужда да си върне самочувствието. Едва не умря, после беше слаб и разтърсен. Ани се нуждае от морето, а той копнее да й го даде.

— Значи сексът е допълнителен бонус – реши Райли.

— Има два часа за морето, за възвръщане на самочувст­вието, за секс. – Бран завъртя китка и в средата на масата се появи старинен пясъчен часовник. – Отмерва два часа. Падне ли и последното зрънце пясък, аз потеглям.

— Харесва ми. Вече включих алармата на ръчния си часовник – добави Райли, докато разглеждаше пясъчния. – Но твоят е много по-готин.

— Той иска да се насладят на малкото време, което имат – каза Саша, после внезапно млъкна. – Аз… – Посегна към ръката на Бран, пое сила от него. – Чувствам ги! Чувствам ги! В безопасност са.

Сойер ги пренесе на един бряг, точно където прибоят се плискаше тихо и кротко, под обсипано със звезди небе. Беше все едно се е оттласнал силно и уверено и прехвър­лянето му успя.

— О, Сойер! – Очарована, Аника се завъртя, после зас­тана с единия крак във водата, а с другия на брега.

— Страхотно местенце, нали?

— Прекрасно е! Била съм тук и преди.

— Така ли?

— Да, със семейството ми. Много пъти.

— Откъде знаеш?

— Познавам водата, морето – както ти познаваш път, по който си минал. Не мога да ти го обясня по-добре. Това място, тези води, ние идваме тук на… – Ядосана на себе си, тя поклати глава. – Не помня думата. Пътуване до специ­ално място. Свято място.

— Поклонение?

— Да! Поклонение, поклонение – повтори тя, за да за­памети думата. – Ние вярваме в Аника – аз нося нейното име. Тя е била свята и силна и е преплувала всички морета, за да разпространява любов и доброта.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Значи носиш подходящото име.

— Чест е да си кръстен на някого, който е толкова оби­чан. Едва не е била пленена и е била тежко ранена от мо­ряци, ловували в тези води. Но един я намира, помага й, грижи се за нея, докато се възстанови. Спасява я и тя го спасява. Той се бил загубил, нали разбираш? И тя му по­мага да намери пътя към дома. Дава му дар, за да не се губи повече никога – нито на сушата, нито в морето.

Сойер остави платнената си чанта на пясъка.

— Това прилича много на историята, която се предава в моето семейство – за компаса. Но е било в Северно море, така че…

Той погледна надолу към компаса, все още в ръката му.

— Освен ако не е било там. Морякът и русалката, които се спасяват един друг. Дарът за намиране на посоката. Има много паралели. Може да е същата история, но мястото в твоята и моята версия се е променило през годините. Ти си Аника.

— Да, аз съм Аника.

— А аз съм Сойер Алексей Кинг – Алексей е било име­то на моряка, който е получил компаса. Кръстен съм на него. Паралели… или може би просто съдба.

— И дядо ти те е довел на това свято място?

— Да, направихме си лагер точно тук, на брега.

— Значи и двамата сме били тук преди. Мястото е важно и за двама ни. Това също е паралел, нали?

— Според мен – да. Хайде, влизай в морето. Вечерта е чудесна за плуване.

— Плувай с мен. – И по своя безгрижен начин тя свали роклята си, метна я встрани.

Затича се към водата, гмурна се във вълните на прибоя. Опашката й се мерна над водата, течна като нея, и изчезна в индиговото море.

Секунди по-късно Аника отново се показа, само до раменете, със сияйна усмивка.

— Плувай с мен!

— Стой там!

Той трябваше първо да организира нещата и го направи бързо, а тя отново се плъзна във водата. После се съблече и също като Аника се гмурна в прибоя. Отдалечи се от пенливите вълни, доволен, че рамото му не напомня за себе си, а хълбокът не го боли от движението.

Понесе се в хладната вода, докато бялата луна плаваше над главата му, а звездите приличаха на пръснати диаман­ти. И осъзна, когато всичко в него се отпусна, че се е нуж­даел от това не по-малко от нея.

Както Саша бе имала нужда да рисува, така той се нуж­даеше от нещо оптимистично и красиво.

А оптимистичното и красивото се появи, отметнало назад глава с развети коси. Аника сякаш засенчи луната, преди да се обърне и гмурне отново. Опашката й се уви около кръста му. Той започна да се смее, когато се оказа издигнат нагоре, към небето. Чу и нейния смях, щом падна от опашката й във водата и я разплиска шумно.

— Как цопна само!

— Направи го пак!

— Забавно ли ти беше?

— Много!

Този път, вече подготвен, Сойер опита да се гмурне красиво. Никога нямаше да го направи като нея, но реши, че заслужава седем точки от десет.

Забавляваха се, гмуркаха се, подскачаха нагоре, падаха шумно във водата, плъзгаха се в нея.

После се понесоха над нея.

— Как са рамото ти, хълбокът? Болят ли?

— Не. Явно съм се възстановил почти на сто процента.

— Ти си силен.

— Не съвсем, но ще бъда.

Тя се завъртя във водата, уви ръце около него.

— Силен си – повтори. – Саша и Бран са добри лечите­ли. Затова се оправи толкова бързо. Много се боях. В пе­щерата, а и след това.

— И аз. Но сега сме тук.

— Да. – Тя му поднесе устните си. – Ще ме погалиш ли? Липсва ми докосването ти, когато ме желаеш.

— Винаги те желая. – Той прокара ръце през лъскавата й коса, дълга до под кръста, и надолу по кожата, по стран­ния и прекрасен преход от кожа към люспи. И двете глад­ки, и двете красиви.

Автоматично зарита с крака, за да се задържи над вода­та, после опашката й се уви около него и задържа и двама­та на повърхността.

— Пожелах те още щом те видях за първи път.

Тя го погали по бузата.

— Истината ли казваш?

— Абсолютната истина. Ти беше просто рисунка в скиц­ника на Саша, но аз те пожелах. – Той пак потърси устни­те й. – А когато те видях на брега в Корфу, на лунна свет­лина, в бялата дреха, те пожелах отново.

— Но ти беше само мой приятел.

— И сега съм твой приятел, но не беше лесно да остана само такъв.

Сърцето й въздъхна, тялото й потрепери, когато той погали гърдите й.

— И защо не?

— Мислех, че не е редно. Ти имаше толкова да учиш. Не исках да те обърквам.

— Не съм объркана.

Тя се издигна по-високо във водата, предложи гърдите си на устните му. Когато той ги докосна, тя отпусна глава назад. Косата й се понесе над водата – черно копринено езеро върху тъмното море.

„Силен”, помисли си тя отново. Как само бе жадувала за тези силни ръце върху тялото си. Устата му я вкусваше, наслаждаваше се по начин, който й казваше, че е желана.

Възбудата я изпълни, тя се понесе нагоре с него, закръжи на повърхността все по-бързо и по-бързо.

Притисна се силно към него, притегли главата му към своята, отново бе разтърсена от силна тръпка. Продължи да кръжи, вече по-бавно, водата се диплеше гальовно око­ло тях, докато устните им се срещаха, езиците им се докос­ваха в целувка, която изведнъж стана настоятелна.

Ръцете й го галеха, пръстите й проследяваха зараства­щите рани.

— Боли ли?

— Нищо не ме боли. – Но кръвта му пулсираше нався­къде. – Трябва да отидем на брега. Искам да съм върху теб! Искам да те изпълня! Господи, трябва да те имам!

— Не може ли да ме имаш тук?

— Да! Да! – Едва сдържайки страстта си, той покри устните й с целувки. – Приближи се още малко. Трябва да съм прав.

— Не, тук. – Тя обхвана лицето му с ръце, за да го за­държи. Виждаше желанието му, нуждата му, отражение на нейните собствени. Но… – Искаш ли ме така? В истинска­та ми форма?

— Искам те, Ани! Това си ти!

— Мога да се отворя за теб.

— Отвори се за мен! – Вече неспособен да разсъждава, неспособен да се сдържа, той я притегли към себе си. Поеми ме в теб!

Беше дар, откровение! Тя го гледаше в очите, докато се отваряше за него. Гледаше го в очите, докато го поемаше в себе си. А когато значението на мига, на дара я заслепи, тя притвори очи, докато светлината пулсираше върху кле­пачите й.

Разкошното изумително усещане, което той изпита, когато проникна в нея, го разтърси. Почувства как Аника се затваря около него, стегнато като юмрук.

Тя потрепери, двамата продължиха да се носят по вода­та – любовници, приласкани от морето.

Сойер започна да се движи в нея съвсем бавно, съзна­вайки какво чудо е, че тя му принадлежи абсолютно, съз­навайки вълшебството на този миг. Миг, който не биваше да пришпорва. Поддържан от нея във водата, той обсипа с леки целувки бузите й, клепачите й, устните й, като през цялото време я галеше, напасвайки ритъма си към лесния танц на морето, което ги поддържаше.

Любовта премина през него като топъл бриз, понесъл нейния аромат.

Отдадена на собственото си блаженство, тя отново се надигна, закръжи с него. Потопи го във водата, с уста вър­ху неговата, за да му даде своя дъх с целувката си.

Обвит от тъмното море, той се движеше в нея, предусе­ти, че тя скоро ще свърши, пое дъха й, за да й даде още. Знаеше, когато любовта го разтърси целия, че ако може да стане чудо, той би живял с нея, би направил нейния свят свой.

После тя го вдигна над водата, на въздух, под светли­ната на луната и звездите, под звуците на водата, която се разбиваше в брега. И там, между двата свята, Аника още веднъж се стегна около него. Произнесе името му, докато устните й бяха върху неговите.

И го разтърси, целия.

Държеше го до себе си, главата й беше на рамото му, прекрасното й симетрично тяло се притискаше към него­вото.

— Нали не си разочарован? – промърмори.

— Аника, аз съм… Нямам думи, но съм точно обратното на разочарован!

— С крака може да се прави повече.

— Аника. – Той докосна с устни косата й. – Ти си сбъд­ната мечта. По-красива, по-вълшебна от всяка жена, която съм познавал.

— И ти си същият за мен. Същият!

Като се претърколи по гръб, тя не спря да му се усмих­ва по целия път до брега.

Когато застана с него в плитчините, притисна ръка към сърцето си.

— Донесъл си одеяло и свещи, вино, дори цветя! Толко­ва е хубаво!

— Ти ще го направиш още по-хубаво! – Той я затегли към брега. – Студено ли ти е?

— Не, а на теб?

— Чувствам се почти идеално. – След като измъкна за­палка от платнената чанта, той я поднесе към малките свещи, използва тирбушона от комбинираното си джобно ножче, за да отвори виното.

— Имаме ли време?

— Останало ни е малко. – Той я притегли към одеялото, наля виното. – Време за теб и мен.

— Харесва ми да имаме време за теб и мен, много! Но трябва да го използвам, за да ти кажа нещо. Не знаеш ця­лата истина.

— За какво?

Тя сведе очи.

— Ти вярваш, че аз те видях, когато ме видя и ти за пър­ви път, на брега в Корфу. Но това не е истина.

— Не е ли?

— Когато ме обучаваха за търсенето на звездите, мор­ската вещица ме отведе на друг остров и те видях там, на брега, под луната, както сме сега. Ти беше сам, но не из­глеждаше самотен.

Заинтригуван, Сойер обърна лицето й към себе си и очите им се срещнаха.

— Какъв остров?

— Казаха ми да запомня как го наричат земните хора. Айл о Хаут.

— Мейн? Не съм бил там от… сигурно има поне пет години. Колко дълго те обучаваха?

— Още преди да ме изберат, после по-дълго, а също и когато разбрах, че трябва да дойда при теб, защото съм избрана.

— Виждала ли си другите преди?

— Само теб. Морската вещица ми обясни, че тъкмо ти ще ми кажеш кога и къде трябва да започна. Ти беше дос­татъчен. Сърдиш ли се, че не ти казах истината?

— Не. – За да го докаже, той вплете пръсти в нейните. – Не се сърдя.

— Тогава те пожелах, но още не беше дошло времето и трябваше да чакам.

А пък Сойер си мислеше, че седмиците, през които бе чакал той, са безкрайни!

— Пет години! Това е ужасно много време!

— Не и когато имам това!

Тя се сгуши в него, главата й беше на рамото му, погле­дът й – като неговия – към морето. Той просто бе искал да й даде морето и малко романтика, малко време извън вре­мето, на място, което му беше скъпо.

Без да знае, че и на нея й е също толкова скъпо.

Не беше възнамерявал да й даде повече, да иска повече. Но му се стори редно тук, на това място, което беше скъпо и на двамата, в това време, принадлежащо само на тях, да й даде повече. Без съжаления.

— И аз не ти казах цялата истина.

— Каква е тя?

— Желая те, но това не е всичко. Приятел съм ти, но и това не е всичко. – Той закрепи столчето на своята чаша в пясъка, за да я улови за ръцете, поднесе едната, после дру­гата към устните си. – Влюбен съм в теб.

Тези очи, тези очи, които го омагьосваха, се разшириха. Тя затаи дъх, после от гърлото й изля нещо опасно близко до ридание.

— Ти ме обичаш… Имаш предвид… както обичаш Саша и Райли?

— Не. Тях ги обичам като семейство. Като сестри. Но в теб съм влюбен. Това означава…

— Знам. Знам. – Очите й заблестяха от радост, от сълзи. – Знам – повтори. – И аз обичам, но ти си единственият, в когото мога да се влюбя. Не можех да ти кажа. – Тя го прегърна, притисна буза към неговата. – Това е като с пър­вата целувка. Не мога да ти кажа, ако не ми кажеш ти. Ако не си с мен.

— С теб съм. – Той се намести, притисна устни към ней­ните. – Влюбен съм в теб, Аника. Знам, че не можем да…

— Не, не! Моля те! Не казвай „не” на любовта. Ние имаме любов. Ти си моята любов, единствената. Аз преп­лувах Залива на любовта и ти дойде при мен.

— Залива? В Корфу?

— Влюбих се в теб, когато те видях преди това на брега. И зачаках. А когато ти ме затегли към себе си, аз преплувах залива. Има поверие, че ако го направиш, ще срещнеш истинската си любов. Аз го направих и ти дойде при мен. Но не можех да ти кажа.

Пръстите й запърхаха гальовно по бузите му, челюстта му, устата.

— Познавах лицето ти, усмивката ти, но не и името ти. До онази нощ. И все още не можех да ти кажа. Дори кога­то се биеше редом с мен или ме целуваше, или се чифтос­ваше с мен, или ме спасяваше от смърт. Но мога да ти върна думите. Влюбена съм в теб.

Тя разля виното си, когато прекатури и двамата върху одеялото, но изобщо не забеляза. Целувката им премина от лека в дълбока, от нежна в страстна.

— Исках да ти дам дар в морето.

— Направи го.

— Но ти беше този, който ми даде такъв. – С благогове­ние, с радост тя положи ръка върху сърцето му. – Няма по-ценен дар от любовта. Ще пазя твоята непокътната. Можем ли пак да сме заедно? Има ли време? Искам да отпразнувам този дар.

— Ще си създадем време. Ще си създадем наше собстве­но време.

— Закъсняват. – Неспокоен, Бран стана и закрачи из беседката, където се бяха събрали всички в нещо като бдение.

— Добре са – увери го Саша. – Дай им още малко време. Добре са. Щастливи са. Не бива да забравяме какво ни предстои много скоро.

— Ако един мъж не може да го свърши за два часа…

— Задръж си мнението, Дойл! – сряза го Райли. – Не всеки иска просто да се изчука.

— Сделката беше два часа – настоя той и Бран кимна, когато посочи пясъчния часовник.

— Именно.

— Изминали са само десет минути повече. И са добре. Няма нужда да… Те идват!

При тези думи на Саша Дойл скочи на крака и се улови за меча.

— Не, не лошите! Сойер и Аника. Спокойно!

Появиха се още докато Саша го казваше.

— Можех да ви заблудя – каза веднага Сойер, усмивка­та му можеше да огрее целия остров. – Да върна времето назад.

— Искаше му се, но му казах, че ще е лъжа, а имахме нощ на откровенията.

— Да, така е. – Все още широко усмихнат, той притегли Аника по-плътно към себе си. – Наказани ли сме?

— Времето има значение – поде Бран.

— Не се сърди. – Аника се протегна и го прегърна. – Аз съм твърде щастлива, за да се сърдиш! Сойер ме обича.

— И това ако не е новина! – подсмихна се Райли.

Все така прегърнала Бран, Аника се намръщи.

— Знам, че това е… сарказма.

— Сарказъм – поправи я Бран.

— Сарказъм. Знаела си, че той ме обича?

— Ако си го разбрала едва тази вечер, значи си един­ствената, която не го е знаела. А сега, след като децата се върнаха, аз отивам да поспя. – Райли погледна към луната.

— Утре вечер няма да мога.

— Сойер също се нуждае от сън. Правихме много секс и сега трябва да почива. Готов е да се гмурка отново – обърна се Аника към Дойл. – Но заради секса по-добре да мине още един ден.

Райли завъртя очи и продължи да върви. Дойл се надиг­на.

— Ще отида да направя последна обиколка. Почини си, братле. Гмуркането е вдругиден, но утре си на тренировки.

— Ясно. Е, ние отиваме да поспим.

Саша се загледа след тях със сантиментална усмивка.

— Толкова са влюбени! – Тя стана, хвана Бран за ръката. – Няма смисъл да им се ядосваме. Всичко е наред. Точно сега е повече от наред. А и ние също имаме нужда от по­чивка.

— Значи ще я получим. След много секс.

За да й е забавно, той я пренесе с магия на терасата, а после и в леглото.

В залата на двореца в планината онова, което някога беше Малмон, сега притича по стената, прекоси тавана, слезе по другата стена, озова се на пода – огромен хамстер, въртящ колело.

Тичаше вече часове, като от време на време сграбчваше някоя от птиците с ноктестата си ръка и я поглъщаше. Често повече за развлечение, отколкото от глад.

Понякога, докато тичаше и се кикотеше, в лудия му мозък проблясваше нещо. Образи на красиви стаи, плю­шени легла, мъж със златиста коса в тъмен костюм, загле­дан в образа си в огледалото с ужас, сякаш през замъглено стъкло.

Проблясъците го караха да пищи, а писъците отекваха в гладките камъни.

Когато и да се появеше неговата кралица, неговата бо­гиня, неговият свят, той падаше на възлестите си колене. Сълзи на страх, радост и луда любов изпълваха очите му без клепачи, щом тя го погалеше по главата. Викаше дрез­гаво след нея, когато отново го оставеше.

И се връщаше към колелото си.

В деня, когато тя дойде при него, хвана го за ръката, изведе го от залата, той трепереше. Малката му бодлива опашка потръпваше.

Нереза го поведе през лабиринт от камък, опушен от дима на пропукващите факли. Сред пламъците бяха нака­цали прилепи и птици с лъскави очи, наблюдаваха ги. Той видя оковано създание с криле и три глави, видя кръвта и костите, пръснати около него.

След това влязоха в голяма зала, осветена от пламъка на свещи, в която проблясваха злато, сребро и скъпоценни камъни. Подобно на неговите, и тези стени бяха огледални и отразяваха трона върху позлатен подиум с три сребърни стъпала.

Тя го пусна, изкачи се, седна. После му направи знак с дългите си пръсти, отрупани с рубини.

— Налей ми вино, миличък. – Когато той нито помръд­на, нито отговори, тя наклони глава. – Не помниш ли как се прави?

Малмон изсумтя.

— Боли ме, като си спомням.

— Налей ми вино. Нали искаш да ми дадеш всичко, което желая?

— Да! Всичко, което пожелаеш. Всичко!

— Тогава ми дай вино.

Ръцете му трепереха. Мъжът със златистата коса отно­во се появи за миг и болката прониза главата му. Но той взе стъклената бутилка и наля алената течност в бокал, обсипан с кървавочервени рубини, любимите й.

Ноктите на краката му задраскаха по сребърните стъпа­ла, докато й го носеше.

— И за теб.

— За мен?

— Ще пием заедно, миличък. Налей си вино и седни. – Тя посочи стъпалото в краката си.

Като се разтрепери от радост, от страх, той направи каквото му каза. Канеше се да излочи виното в бокала, но си спомни как се прави в болезнен проблясък и започна да пие, дългите му остри зъби потракваха по среброто.

— А сега, Андре…

Щом чу името, в тялото му изригна болка. Извика, раз­ля виното, среброто почервеня.

— Ти трябваше да забравиш – продължи Нереза, – за да можеш да направиш прехода. Сега вече си го направил и трябва да си спомниш. Това ще ти е от полза.

— Боли!

— Обичаш ли ме?

— Обичам те! Обожавам те!

— Тогава трябва да понесеш малко болка заради мен. Ти все още притежаваш човешки ум и аз се нуждая от него. Нуждая се от теб… Андре. Веднъж се провали, но аз про­явих милост. Седиш до ръката ми и пиеш вино. Жив си и притежаваш бързина и сила, каквито няма нито един човек. Как ще се отблагодариш за милостта ми?

— Както ми заповядаш!

— Да. Както ти заповядам. – Тя се усмихна и отпи от виното. – Помниш ли пазителите? Шестимата?

Дъхът му изгори гърлото му, ноктестата му ръка напра­ви вдлъбнатина в сребърния бокал.

— Врагове!

— Кой от тях избираш да убиеш най-напред?

— Сойер Кинг! Сойер Кинг! Сойер Кинг!

— О, да, той те надхитри. Ще ти позволя да отнемеш живота му. Но не най-напред. Искам смъртта на ясновидката. Докато умира, ще я изсмуча. Тя е силна и тази сила е… млада. Ще ме зареди, а тя повече няма да насочва ос­таналите.

— Ще я убия за теб, кралице моя!

— Може би. – Нереза вдигна Магическата сфера. Вътре се носеха досадни мъгли, скриваха голяма част от нея. – Ако тя умре от твоята ръка, разрешавам ти да убиеш, кого­то искаш, да направиш каквото поискаш. Трябва да се приготвиш за битка, Андре.

„И ако отново се провали…”, помисли тя, и дори умре, докато се опитва да изпълни заповедите й, все пак ще се пролее кръв.

Остави бокала и взе огледалото си. Видя бялата нишка в красивата си черна коса, признаците на стареене върху красивото си лице.

Те й бяха причинили това! Пазителите бяха замърсили съвършената й красота! Но когато изпие кръвта на ясновидката, ще изпие и силата й. С нея ще възвърне вечната си младост.

Отново чувствайки връзката много силно, Сойер раз­твори картите си, постави отгоре им компаса. Когато той засия, Сойер въздъхна – с облекчение и благодарност гледаше как се плъзга върху картите. Спря върху картата на Капри и остана там.

— Да, да, разбрах. Но къде? – Като се намръщи, той се облегна назад в стола. – Защо всичко трябва да е толкова загадъчно? Защо поне веднъж не ни дадеш ясен, точен отговор, без шикалкавене?

Той продължи да се мръщи, когато Райли седна срещу него в беседката.

— Нямаш късмет, а?

Той поклати глава.

— А ти?

— Наруших правилото си да не досаждам и оставих спешно съобщение на гласовата поща, изпратих спешен имейл на доктор Уайт – Джонас Уайт – моят източник твърди, че той е експерт по Залива на въздишките. Вече би трябвало да се е върнал на работа и да се е свързал с външ­ния свят, но няма нищо.

Като Сойер и тя се загледа в компаса.

— Това помага ли? Да го гледаш продължително?

— Не.

— И аз така си помислих. Както няма смисъл и аз да продължавам да ровя за тоя митичен залив в момента. Не стигнах доникъде и трябва да го преглътна. Мразя се.

— Поне утре ще се гмуркаме. И може би така трябва да го намерим. Просто продължавай да търсиш. Не се обви­нявай. – Той я погледна. – И на мен компасът не ми по­казва къде е този залив и изобщо не ме насочва къде да отидем след това, когато вече сме го намерили. А това е важно.

— Жизненоважно, след като намерим Водната звезда. Затова ми е трудно да не нарушавам правилото си да не досаждам по отношение на Саша.

— Нереза ще разбере, когато я намерим, и ще ни атаку­ва с всички сили.

— Със сигурност. – Докато обмисляше ситуацията, Рай­ли завъртя слънчевите си очила за дръжката. – Първата ни работа, когато я намерим, е да я приберем на безопасно място. Вероятно Бран ще я скрие, където скри и първата. После трябва да се изпарим или да сме готови да посрещ­нем Нереза тук.

— Ще бъдем. Но не мисля, че ще е тук.

Заинтригувана, Райли подпря брадичка върху юмрука си.

— Знаеш ли, прав си. И аз не мисля, че ще е тук. Някак си не се връзва да спретнем голямо финално шоу на куч­ката в лимонова горичка пред хубава къща в Капри.

— Говорим за Водната звезда, така че сигурно голямото шоу ще е докато сме във водата или плаваме по нея.

— Да, и аз така си го представям. Всъщност няма значе­ние кога или къде, стига да сме готови да посрещнем злобарката. – Райли погледна нагоре. – Бран е в своята въл­шебна работилница и се приготвя.

— Къде са всички останали?

— Имаш предвид Аника, затова кажи „Аника”. Май работи с Бран, за да може Саша да рисува. Всички се на­дяваме да нарисува нещо, което ще ни е от полза. А Дойл е в кухнята и почиства оръжията си.

— Както и да е, следващата звезда – ако успеем сега – е Ледената. Затова си мисля за Исландия или Гренландия. Или дори Арктика. Може скоро само да си мечтаем за слънце и топло време.

— Да не избързваме. Първо трябва да намерим Водната звезда.

Сойер забеляза, че тя гледа телефона си, както той бе гледал компаса.

— Хайде да постреляме.

— Какво?

— Стрелба по мишена. Вместо да седим тук и да чакаме компаса или телефона да се размърдат. Взе да ми писва.

— Никой от нас няма нужда от упражнение по стрелба, а и не бива да хабим мунициите. Какво ще кажеш за със­тезание по мятане на ножове?

— Става.

Той взе компаса, а тя – мобилния си телефон, и двамата убиха известно време и унищожиха няколко хартиени мишени.

— Не сме излъчили победител – настоя Райли, но Сойер поклати глава.

— Довечера съм дежурен по кухня и трябва да се залавям за работа.

— Още е рано.

— Това е първата ти нощ от трите, нали? Имаш нужда да се подкрепиш преди залез-слънце. Решил съм да при­готвя говеждо маникоти*. Червеното месо ще ти дойде добре.

[* Вид италианска паста с пълнеж от зеленчуци или месо. – Б.пр.]

— Да. Благодаря ти. – Тя извади телефона от джоба си, докато се връщаха към къщата. – Гледай дали този Уайт няма да се обади след залез-слънце, когато няма да мога да говоря с него.

— Казах ти. Лай на морзовата азбука.

Тя го смушка с лакът, после се отдели от него, за да влезе в стаята си. Тази нощ нямаше да спи и една дрямка нямаше да й навреди.

По-късно хапнаха тихо, всеки от тях зает със собстве­ните си мисли. Тъй като дневният ред за следващия ден вече беше готов, оставаше само да чакат.

— Това ще ме засити до сутринта.

— Имаш още време – отбеляза Саша, когато Райли се надигна от масата.

— Да, затова ще се опитам да се свържа с тоя тип Уайт. Ще потърся и други начини да стигна до него. Колкото по-трудно е да установя контакт с него, толкова повече си мисля, че той ще ми даде някои отговори. В случай че се проваля, просто ще се видим с вас утре сутрин.

— Стой далеч от кокошарника на съседите – подкачи я Сойер и си спечели бърз поглед с присвити очи.

— Аз ще поема нейните задължения – предложи Аника, когато Райли влезе вътре.

— Задължения? – Разсеяна, Саша потърка слепоочието си. – О! Графикът. Днес чистят Райли и Дойл.

— Нямам нищо против. Може тя да намери доктор Уайт и да научи онова, от което се нуждаем. А след като почис­тим, ако има време, ще й занеса малко от джелатото, което идва в кутия.

— Хубаво. – С известна неохота Дойл се надигна заедно с Аника. Той бе решил задълженията си на готвач – купил беше пица, но сега трябваше да измисли как да се измъкне от чистенето.

— Приятно е да чистиш – каза Аника, след като отнесо­ха вътре чиниите.

— Приятно е друг да чисти.

— Днес ти почисти оръжията си, лъсна меча си, дори ножовете си. – Тя с удоволствие се зае да мие чиниите. – Това не е много по-различно.

Аника обичаше да пълни голямата мивка с вода и пяна, обичаше аромата на пяната, докато жулеше тенджерите, които бе използвал Сойер.

— Яденето беше много вкусно.