Бебето е мое

14

Джейн се усмихваше, докато по-късно този следобед се носеше към планината Хартейк в очукания си форд „Ескорт“. Предишната нощ беше прекарала почти четири часа, пресявайки съдържанието на кутиите с „Лъки Чармс“, ала изражението на Кал си беше струвало усилието. Много скоро щеше да осъзнае, че не може да се отнася с нея както си поиска и Джейн се надяваше, че упражнението с парченцата маршмелоус щеше да го отведе в правилната посока.

Защо трябваше да бъде толкова невероятно интригуващ? От всички клопки, в които се беше опасявала да не попадне в този брак, да започне да държи на него бе най-немислимата. Колкото и да я дразнеше, тя харесваше това, че интелигентността й не го смущава, както се случваше с толкова много други. С него живееше пълноценно: кръвта пулсираше във вените й, умът й работеше на пълни обороти, сетивата й — също. Досега се бе чувствала така, единствено когато бе потънала в работа.

Всичко би било много по-лесно, ако можеше да е просто егоцентричен, самовлюбен футболист, ала той беше много повече от това. Под арогантната, войнствена фасада се криеше не само остър ум, но и добре развито чувство за хумор. И с оглед на инцидента с парченцата маршмелоус и това, че той много скоро щеше да научи за колата, Джейн силно се надяваше това чувство за хумор да се задейства.

Спря пред къщата на Ани и изключи двигателя. Фордът потрепери в продължение на няколко секунди преди най-сетне да угасне. Както се надяваше, колата на Лин не се виждаше никъде, значи все още обядваше с Кал, което й даваше възможност да се види с бабката насаме.

Изкачи стъпалата и влезе, без да чука, точно както старицата й нареди да прави при последното й посещение: „Вече си част от семейството, момиче, в случай че си забравила“.

— Ани?

Тя пристъпи навътре в празната дневна.

За огромен неин смут, Лин Бонър показа глава през вратата на кухнята, а после бавно се приближи, като зърна снаха си.

Джейн забеляза, че под грима си жената бе бледа и имаше сенки под очите. Облечена простичко в дънки и стара розова тениска с джобче, не приличаше на добре поддържаната, изискана дама, която преди пет дни бе играла ролята на домакиня толкова безупречно. Искаше да изрази загрижеността си, но си даваше сметка, че дори този дребен жест би нанесъл повече вреда, отколкото полза. Нямаше намерение да увеличава проблемите на Лин, а това означаваше да играе ролята на кучка.

— Не знаех, че си тук. Мислех, че ще обядваш с Кал.

— Ангажиментът му от сутринта се проточи и се наложи да отмени срещата ни. — Свекърва й преметна кърпата за съдове, която държеше, през облегалката на креслото.

— Дойдох при Ани.

— Тя легна да си подремне.

— Тогава й кажи, че съм идвала.

— За какво искаше да я видиш?

Джейн понечи да отвърне, че се е тревожила за нея, но се спря тъкмо навреме.

— Кал ми поръча да намина.

Дали Господ броеше и лъжите, изречени с добри намерения?

— Разбирам. — Сините очи на Лин станаха ледени. — Е, радвам се, че дългът те е накарал да се отбиеш, защото трябва да поговорим. Искаш ли чаша кафе или чай?

Последното, от което се нуждаеше, бе разговор на четири очи с майката на Бомбардировача.

— Наистина не мога да остана.

— Няма да отнеме дълго. Седни.

— Може би някой друг път. Имам цял куп важни неща, които трябва да свърша.

— Седни!

Ако отчаяно не искаше да се измъкне, Джейн сигурно би била развеселена. Очевидно Кал не беше наследил лидерските си умения само от баща си, но пък това можеше да се очаква — една жена, отгледала трима синове със силни характери несъмнено знаеше как да се налага.

— Добре, но само за няколко минути — отвърна тя и приседна на ръба на дивана.

Лин се настани в тапицирания люлеещ се стол на Ани.

— Искам да поговорим за Кал.

— Не ми е удобно да говоря за него зад гърба му.

— Аз съм му майка, а ти — негова жена. И това ако не ни дава правото да говорим за него, не знам какво друго би могло. В крайна сметка и двете ни е грижа за него?

Джейн чу едва доловимата въпросителна в края на това изречение и разбра, че свекърва й очаква от нея да потвърди чувствата си към сина й. Вместо това тя се погрижи лицето й да си остане напълно безизразно. Кал беше прав. Лин и Джим бяха преживели достатъчно скръб, за да бъдат принудени да оплакват и провала на брака му. Нека вместо това, когато всичко свършеше, да празнуват края на една катастрофална връзка. Може би това щеше да им даде нещо, което да споделят.

Стойката на Лин стана още по-скована и по-младата жена усети как сърцето й се свива. Съжаляваше за болката, която й причинява, ала знаеше, че в крайна сметка така е по-добре. Роднините на съпруга й ги очакваха разбити сърца, но тя поне можеше да се погрижи това да не трае дълго.

— В някои отношения Кал е като баща си — каза Лин. — И двамата доста се перчат, но са много по-раними, отколкото хората предполагат.

По лицето на майка му пробяга сянка.

Може би една мъничка отстъпка щеше да я успокои достатъчно, за да сложат край на този разговор.

— Кал е наистина специален. Разбрах го в мига, в който го видях.

Начаса разбра, че е допуснала грешка. В очите на Лин лумна искрица майчинска надежда — Джейн буквално можеше да види как у свекърва й покълва мисълта, че студената, надменна булка, която най-големият й син бе довел у дома, не е чак толкова лоша, колкото изглежда.

Стисна ръце в скута си. Ненавиждаше това, че трябва да причини болка на тази жена. У нея имаше нещо крехко, някаква печал, спотаена под изисканото й лустро. Независимо колко ужасна щеше да изглежда самата тя, Джейн не можеше да допусне Лин да храни напразни надежди. В крайна сметка това би било по-жестоко от всичко друго.

Тя се насили да свие устни в тънка усмивчица.

— А ако някой случайно се усъмни, че е специален, трябва просто да го попита. Не е като да страда от липса на его.

Лин вирна брадичка в същия миг, в който пръстите й сграбчиха облегалката на стола.

— Май не го харесваш особено.

— Разбира се, че го харесвам, но никой не е съвършен. — Имаше чувството, че се задушава. Никога през живота си не беше проявявала преднамерена жестокост и макар да знаеше, че трябва да го направи, от това й се повдигаше.

— Не разбирам защо си се омъжила за него.

Джейн просто трябваше да се махне оттук, преди да е рухнала. Тя се изправи с усилие.

— Той е богат, интелигентен и не се бърка в работата ми. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

— Да. — Лин пусна облегалката на стола и също се изправи. — Защо, по дяволите, той се е оженил за теб?

Джейн знаеше, че трябва да забие последния пирон в ковчега на надеждите на свекърва си.

— Много е просто. Аз съм умна, не се бъркам в работата му и ме бива в леглото. Виж, Лин, не си го слагай толкова на сърце. Нито аз, нито Кал сме направили кой знае каква емоционална инвестиция в този брак. Надяваме се да се получи, но ако това не стане, и двамата ще го преживеем. А сега, ако ме извиниш, трябва да се връщам при компютъра си. Кажи на Ани, ако се нуждае от нещо, да се обади на внука си.

— Искам да довърши боядисването на къщата.

Джейн рязко обърна глава и с ужас видя бабката на прага на вратата, отвеждаща в спалнята отзад. Колко ли дълго бе стояла там и колко бе чула? Тя беше непредсказуема. Очевидно не бе споделила с Лин, че снаха й е бременна, но какво ли й беше казала? Изпод бръчките и сините очни сенки, старицата я гледаше с нещо, което можеше да бъде единствено съчувствие.

— Ще му предам — каза Джейн.

— Гледай да го направиш. — Ани й кимна кратичко и влезе в кухнята.

Докато бързаше към колата си, очите й бяха пълни със сълзи. Дяволите да го вземат Кал, задето я бе накарал да дойде в Салвейшън! Чумата да го тръшне дано, задето я беше принудил на този брак и задето вярваше, че е толкова лесно тя да отчужди родителите му!

Ала докато пъхаше ключа в стартера, прекрасно си даваше сметка, че вината не беше негова, а само нейна. Тя бе виновна за всичко и злото, което беше сторила, се бе разпростряло засягайки повече хора, отколкото можеше да си представи.

Избърса очи с опакото на ръката си и подкара слепешком по алеята, докато в ума й прелитаха мисли за ефекта на пеперудата. Това беше термин, използван от учените, които се занимаваха с теория на хаоса — идеята, че нещо така простичко като пеперуда, размахала крила в Сингапур, би могло да има ефекта на вълна, започнала от центъра на езеро и разрастваща се постепенно, докато в крайна сметка това леко трепване с крилца не окаже въздействие върху времето в Денвър. Ефектът на пеперудата можеше да бъде и нещо като мини урок по морал. Всъщност, тя помнеше как беше говорила за това със своите третокласници и им бе казала, че всяко добро дело независимо колко е малко, може да продължи да се разраства, докато накрая промени целия свят и го направи по-хубаво място.

Нейната постъпка беше сторила същото, ала с обратен знак. Себичното й деяние причиняваше болка на все повече и повече невинни хора. И краят му не се виждаше. Вредата се разпростираше все по-надалеч, ефектът на пеперудата се усилваше. Беше наранила Кал, оскърбяваше родителите му, а най-лошото бе, че нейната грешка щеше да уязви и бебето й.

Беше прекалено разстроена, за да работи, затова отиде в града и влезе в бакалията. Докато излизаше от магазина, чу познат глас:

— Здравей, хубавице. Молиш ли се за мен?

Джейн се обърна рязко и се взря в чифт самонадеяни зелени очи. По някаква необяснима и за нея причина, усети, че духът й се повдига мъничко.

— Здравейте, господин Тъкър. Не очаквах да ви видя тук.

— Защо не ме наричаш Кевин? Или дори „сладурче“ — така здравата ще ядосаш старчето.

Тя се усмихна. Той й приличаше на млад голдън ретривър36 — привлекателен, прекалено нетърпелив, пълен с енергия, която не му даваше мира, и безгранична самоувереност.

— Нека да отгатна. Дошъл си в Салвейшън, за да създадеш колкото се може повече неприятности на Кал.

— Аз? Защо ми е да правя нещо такова? Та аз обичам дъртака.

— Ако някой в най-скоро време не те постави на мястото ти, значи на този свят няма справедливост.

— Мястото ми е на резервната скамейка и това изобщо не ми харесва.

— Обзалагам се, че е така.

— Защо не обядваме заедно, Джейн… може да те наричам по име, нали? Защо караш такава таратайка? Не знаех, че все още допускат подобни коли по пътищата. Чия е?

Тя отвори вратата на форда и сложи покупките си на седалката.

— Моя. И не говори за нея по този начин, че ще нараниш чувствата й.

— Тази бракма не е твоя. Бомбардировача никога не би допуснал да караш нещо подобно. Хайде, да идем да обядваме в „Планинаря“. Там приготвят най-хубавата храна в целия град.

Той я улови за ръката и Джейн усети как я водят зад ъгъла към малка, спретната на вид дървена къщурка. По грубо издяланата табела на верандата разбра, че това е барът, за който беше чувала. През цялото време, докато вървяха, Кевин не спря да говори.

— Знаеше ли, че това са въздържателски земи? Няма барове. „Планинаря“ е това, което наричат алкохолен клуб. Трябваше да си купя членска карта, за да вляза. Не мислиш ли, че е адски тъпо? И по тези места можеш да пиеш, но ти трябва членска карта, за да го правиш.

Той я поведе по стълбите, прекосиха дървената веранда и влязоха в малко преддверие, където млада жена по дънки стоеше до нещо като катедра от училищна стая, върху която имаше книга за резервации.

— Здравей, сладурче. Трябва ни маса за двама. На някое по-уютно местенце. — И той й показа членската си карта.

Хостесата му се усмихна и ги преведе през малка, спартански обзаведена трапезария, която изглеждаше така, сякаш първоначално е била предвидена за всекидневна на къщата. Сега обаче в нея имаше половин дузина квадратни дървени маси, които до една бяха празни. Две стъпала отвеждаха в открито помещение с тухлен под, махагонов бар и голяма каменна камина, в чието огнище имаше тръстикова кошница, пълна със стари списания. Звучеше тиха кънтри музика, а около кръглите маси във втората зала и край бара бяха насядали местни хора, които се наслаждаваха на обяда си. Момичето ги отведе до малка масичка съвсем близо до камината.

Джейн никога не си беше падала по барове, но трябваше да признае, че този бе доста уютен. По стените бяха окачени носталгични стари реклами, избелели изрезки от вестници и различни футболни сувенири, включително и синьо-златна тениска на „Чикаго Старс“ с номер 18. До нея висяха няколко корици на спортни списания, сложени в рамки, върху които до една имаше снимки на съпруга й.

Кевин им хвърли поглед, докато й държеше стола с плетена облегалка.

— Колкото и хубава да е храната, гледката направо може да ти съсипе апетита.

— Ако не искаш такава гледка, не трябваше да идваш в Салвейшън.

Той изсумтя, докато сядаше.

— Целият град е с промит мозък.

— О, я порасни, Кевин.

— Би трябвало да се досетя, че ще си на негова страна.

Джейн се засмя при вида на съкрушеното му изражение.

— Аз съм му жена! Какво очакваше?

— Е, и? Не беше ли гений или нещо такова? Не се ли очаква да си безпристрастна и справедлива?

Бе спасена от необходимостта да отговори от появата на сервитьорката, която гледаше куотърбека жадно, но той беше погълнат от менюто и сякаш не забелязваше.

— Бихме искали два бургера, пържени картофки и бира. Нека да е „Ред Дог“.

— Имате ги.

— И две гарнитури от зелева салата.

Джейн едва се сдържа да не извърти очи при тази проява на властническо държание.

— Нека моето да бъде салата Коб37, без бекон, с по-малко сирене, заливката да е отделно. И чаша обезмаслено мляко.

Кевин направи гримаса.

— Ти сериозно ли?

— Храна за ума.

— Все тая.

Сервитьорката си тръгна и Джейн трябваше да изслуша монолог, чиято основна тема беше Кевин Тъкър. Тя изчака и когато храната им пристигна, започна да се храни.

— Какво си намислил в действителност?

— Какво имаш предвид?

— Защо дойде в Салвейшън?

— Хубаво местенце е.

— Има цял куп подобни. — Тя го прониза с поглед, какъвто някоя майка би отправила на сина си тийнейджър. — Кевин, остави пържените картофи и ми кажи какво всъщност правиш тук.

Осъзна, че изпитва желание да защити Кал. Ама че странно, особено като се имаше предвид колко му бе ядосана.

— Нищо. — Той сви рамене и върна шепа картофки в синята им пластмасова кошничка. — Тук съм, за да се позабавлявам малко, това е всичко.

— Какво искаш от него, освен мястото му?

— Че защо ми е каквото и да било от него?

— Иначе нямаше да си тук. — Джейн прокара палец по чашата си с мляко. — Рано или късно Бомбардировача ще трябва да се оттегли и тогава мястото му в отбора ще бъде твое. Защо не можеш просто да изчакаш?

— Защото то трябва да е мое сега!

— Треньорите очевидно не са на същото мнение.

— Те са глупаци!

— Полагаш големи усилия да му вгорчиш живота. Защо? Само защото сте съперници, не означава, че трябва да бъдете врагове.

Тъкър се начумери, от което придоби още по-момчешки вид.

— Защото го мразя и в червата.

— Ако аз мразех някого толкова, колкото ти него, определено бих сторила всичко по силите си, за да стоя надалеч от него.

— Не разбираш.

— Обясни ми.

— Аз… той е истински задник, това е всичко.

— И?

— Той… не знам. — Кевин сведе поглед. Побутна ръба на чинията си. — Не е толкова зле като треньор.

— Аха! Какво означава това?

— Нищо. Просто „аха“.

— Каза го така, сякаш би трябвало да означава нещо.

— Нима?

— Сериозно ли мислиш, че бих искал той да ме тренира? Да ми къса нервите непрекъснато, като ми крещи, че ръката ми не струва нищо, ако нямам акъл за футбола? Повярвай ми, това е последното, от което се нуждая. И без неговата помощ съм дяволски добър куотърбек.

Ала със съветите на Кал сигурно би бил още по-добър, предположи Джейн. Значи затова беше тук. Не само се домогваше до мястото на Бомбардировача, но и искаше той да го тренира. Но освен ако не се заблуждаваше дълбоко, Кевин нямаше никаква представа как да помоли Кал и едновременно с това да запази гордостта си. Скъта тази информация на сигурно място в ума си.

От своя страна, Тъкър очевидно изгаряше от желание да смени темата.

— Съжалявам за онази нощ в хотела. Реших, че си поредната фенка. Не знаех, че двамата сте двойка.

— Няма проблем.

— Определено опазихте връзката си в тайна.

Не за първи път Джейн се зачуди какво ли мислеха за всичко това Джуниър и останалите играчи, които бяха уредили посещението й на неговия рожден ден. И най-вече — бяха ли си държали устите затворени?

Реши, че може да поопипа почвата.

— Няколко души знаеха за нас.

— От отбора?

— Неколцина.

— Не са ми казвали.

Значи приятелите му не бяха проговорили.

— Ти определено не ми се струваш неговия тип.

— Може би не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Може би и не искам.

Той впи зъби в бургера си, отхапвайки залък, който определено беше прекалено голям, за да получи одобрението на който и да било специалист по етикета. Все пак, ентусиазмът му беше заразителен и Джейн си даде сметка, че и тя е гладна.

Докато се хранеха, младокът я забавляваше с разни смешни истории, повечето от които бяха доста цветисти. Фактът, че бе главното действащо лице във всички тях, би трябвало да я подразни, но не го стори. Струваше й се, че тази негова егоцентричност се дължи на липса на увереност, която бе твърдо решен да скрие от света. Макар да имаше доста причини да не го прави, Джейн установи, че харесва Кевин Тъкър.

Той довърши бирата си и се ухили насреща й.

— Проявяваш ли интерес към това да изневериш на Бомбардировача? Защото ако си навита, мисля, че между теб и мен може да се получи нещо.

— Невъзможен си.

Тъкър се усмихна, ала очите му бяха сериозни.

— Знам, че на пръв поглед между нас няма нищо общо, а и ти си няколко години по-голяма от мен, но с теб ми е приятно. Ти разбираш нещата. И си добра слушателка.

— Благодаря. — Джейн не се сдържа и се усмихна в отговор. — И на мен ми е приятно с теб.

— Но сигурно няма да си навита на афера, нали? Така де, та ти си омъжена само от няколко седмици.

— Да, не бива да забравяме този незначителен факт. — Знаеше, че това не би трябвало да й доставя удоволствие, но миналата нощ самочувствието й бе пострадало сериозно, а Кевин Тъкър беше толкова сладък. Все пак, вече имаше предостатъчно грехове на съвестта си и без да напомпва егото си за сметка на неговото. — На колко си години?

— Двайсет и пет.

— А аз съм на трийсет и четири. Девет години по-възрастна от теб.

— Не мога да повярвам. Ти си почти на годините на Бомбардировача.

— Боя се, че е така.

— Не ми пука. — Устните му се свиха, образувайки тънка упорита линия. — Него може и да го е грижа за такива неща като възраст, но за мен те не значат нищо. Работата е там, че… — Той изглеждаше някак огорчен. — Колкото и да го ненавиждам, имам си неписано правило да не се забърквам с омъжени жени.

— Браво!

— Това ти харесва?

— Говори добре за теб.

— Е, предполагам, че е така. — На Кевин, изглежда му стана приятно и като се пресегна през масата, улови ръката й. — Обещай ми нещо, Джейн. Ако някога двамата с Бомбардировача се разделите, непременно ми се обади.

— О, Кевин, наистина не смятам, че…

— Ама че мила картинка!

Дълбок, войнствен глас я прекъсна и я накара да вдигне рязко глава, тъкмо навреме, за да види как Калвин Джеймс Бонър се носи към тях с вид на вулкан, който всеки миг ще изригне. Джейн почти очакваше от ноздрите му да излезе дим и се опита да издърпа ръката си от тази на Кевин, но той, естествено, я стисна още по-здраво. Би трябвало да се досети, че за нищо на света не би пропуснал такава златна възможност да вбеси съпруга й.

— Здрасти, старче. С малката ти женичка тъкмо си бъбрехме. Вземи си стол и се присъедини към нас.

Без да му обръща внимание, Кал впери в нея такъв взривоопасен поглед, че би могъл да помете половин Северна Каролина.

— Да вървим.

— Все още не съм приключила с обяда си. — Тя махна към наполовина изядената салата.

— О, приключила си и още как.

Издърпа салатата изпод носа й и изсипа каквото беше останало в чинията на Тъкър.

Очите й се разшириха. Заблуждаваше ли се или наистина бе свидетел на забележителен пристъп на ревност? Духът й се повдигна още малко, макар че в същото време се опитваше да реши как да се справи със ситуацията. Дали трябваше да направи сцена на обществено място, или насаме?

Кевин й спести необходимостта да вземе решение, като скочи на крака.

— Кучи син!

Един юмрук се стрелна във въздуха и в следващия миг хлапакът бе проснат на пода. Джейн изсъска уплашено и като скочи на крака, се втурна към него.

— Кевин, добре ли си? — След това вдигна свиреп поглед към съпруга си. — Кретен!

— Ама че женчо. Едва го докоснах.

От устата на Тъкър изригна цветиста ругатня и докато той се изправяше, Джейн си напомни, че си има работа с две пораснали деца, и двете — избухливи и свикнали да действат, а не да говорят.

— Престанете веднага! — възкликна тя и също се изправи. — Това трябва да спре още сега.

— Искаш ли да го уредим отвън? — подхвърли Кал на Кевин с ехидна усмивка.

— Не! И тук мога да ти сритам задника.

Тъкър го блъсна в гърдите и той политна назад, но не падна.

Ръцете на Джейн се вдигнаха към бузите й. Те се канеха да започнат побой насред бара и едно от нещата, заради които се биеха, беше тя! Потискайки тази привлекателна мисъл, тя си напомни, че ненавижда насилието и че трябва да сложи край на случващото се.

— Никой няма да сритва ничий задник!

Използва най-строгия си глас, онзи, до който от време на време прибягваше с по-буйните си третокласници. Ала тези момчета не й обърнаха никакво внимание. Вместо това Кал запрати Кевин в един от столовете край бара, а после Тъкър го притисна към стената. Една от рамките с корица на „Спортс Илюстрейтид“, върху която имаше снимка на Бомбардировача, свалящ футболния си шлем, се откачи и тупна шумно на пода.

Джейн знаеше, че не може да ги надвие със сила, затова използва друга тактика. Посегна зад бара, сграбчи един от маркучите там и натисна спусъка. Шурна или обикновена вода, или сода, но каквото и да беше, докато стигне до целта си, то беше изгубило твърде много от силата си, за да има какъвто и да било ефект.

Тя се обърна към зяпачите, които бяха наставали от масите, за да виждат по-добре и се примоли на няколко мъже:

— Няма ли да направите нещо? Спрете ги!

Не й обърнаха никакво внимание.

За миг обмисли идеята да ги остави да се изпопребият, щом така искат, но те бяха прекалено силни, а тя просто не можеше да го понесе. Грабна една кана с бира от бара, втурна се напред и я запрати по тях.

Те ахнаха, изплюха бирата, която им беше влязла в устите и отново започнаха да се налагат, сякаш нищо не се беше случило. Неприятно напомняне за това колко корави бяха и двамата.

Кевин заби юмрук в корема на Кал, който на свой ред му нанесе солиден удар в гърдите. Никой от бизнесмените и пенсионерите, които ги гледаха, не даваше и най-слаб признак, че има желание да помогне. Джейн трябваше да се справи сама, ала единственото, за което се сещаше, беше в разрез с природата й. Само че нямаше по-добра идея, затова седна на един от столовете край бара, пое си дълбоко дъх и запищя, колкото й глас държи.

Звукът беше отвратителен, дори и в нейните уши, но тя не спря. Зяпачите начаса насочиха вниманието си от сбиването към изперкалата блондинка, която седеше на бара и виеше като банши38. Кал така се разсея, че Кевин успя да му прасне един по главата, а после и той изгуби концентрация и се озова на пода.

Джейн отново си пое дъх и продължи да пищи.

— Ще престанеш ли! — изрева Бонър, отдръпвайки се със залитане от стената.

Започваше да й се завива свят, но тя се насили да отприщи нов порой от писъци.

Кевин се изправи от пода, дишайки тежко.

— Какво й става?

— Изпаднала е в истерия. — Кал избърса бирата от очите с опакото на ръката си, пое си въздух и се насочи към Джейн с решителен блясък в очите. — Ще се наложи да я зашлевя.

— Да не си посмял! — възкликна тя.

— Налага се. — В погледа му се беше появило нещо почти сатанинско.

— Само да си ме докоснал и ще се разпищя.

— Да не си я докоснал! — извикаха в един глас трима души от тълпата.

Джейн скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа свирепо.

— Ако се бяхте намесили, нямаше да се наложи да прибягвам до това.

— Просто най-обикновено сбиване — измърмори Кевин. — Какво толкова го раздухваш.

Кал я хвана за ръката и я дръпна от стола.

— Тя си пада малко нервозна.

— Виждам. — Тъкър вдигна края на ризата си, за да избърше бирата от лицето си. Скулата му беше сцепена и кървеше, а едното му око се беше подуло.

Мъж на средна възраст с колосана бяла риза и черна папийонка я гледаше любопитно.

— Коя всъщност е тя?

Кал се престори, че не е чул.

— Дарлингтън — отвърна Джейн, протягайки ръка, за да се здрависа. — Джейн Дарлингтън.

— Съпругата ми — измърмори Бонър.

— Съпругата ти? — Мъжът с папийонката изглеждаше леко объркан, докато поемаше ръката й.

— Точно така — потвърди тя.

— Това е Харли Крисп. Той държи местната железария. — Джейн никога не беше чувала по-неохотно представяне.

Харли пусна ръката й и се обърна към Кал.

— Как така за първи път се появи тук с Тъкър, а не с теб?

Съпругът й стисна челюст.

— Те са стари приятели.

Джейн си даде сметка, че всички в бара са я зяпнали преценяващо и никой от тях не изглежда особено дружелюбен.

— Много мило от ваша страна, че най-сетне сте намерили време да се запознаете с хората, които живеят тук, госпожо Бонър — каза Харли.

Джейн чу как неколцина души, в това число и привлекателната барманка, замърмориха враждебно и разбра, че историята за студената съпруга-учен на Кал, която се имаше за по-важна от всички други, се беше разнесла.

Бомбардировача отклони вниманието на тълпата, като нареди на барманката да включи разходите за щетите в сметката на Тъкър. Кевин се намуси, като дете, което бяха наказали да стои в стаята си.

— Ти пръв ме удари.

Без да му обръща внимание, Кал сграбчи жена си с ръка, все още влажна от бирата, и се отправи към изхода.

— Радвам се, че се запознах с всички ви — подхвърли тя през рамо към недружелюбната тълпа. — Макар че бих оценила малко повече помощ.

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Кал.

Издърпа я през верандата и по стъпалата. При вида на джипа му, паркиран до бордюра, Джейн си даде сметка, че й предстои още една битка. Бракът с Кал Бонър се превръщаше във все по-сложна и по-сложна задача.

— Имам си кола.

— Как ли пък не! — Устната му кървеше и вече бе започнала да се подува от едната страна.

— Имам.

— Нямаш!

— Дори в този миг си стои паркирана пред бакалията. — Тя бръкна в чантата си, извади кърпичка и му я подаде.

Той не й обърна никакво внимание.

— Купила си кола?

— Казах ти, че имам такова намерение.

Кал се закова на място. Джейн предпазливо докосна устната му с кърпичката, ала той се дръпна рязко.

— А аз ти казах да не го правиш.

— Е, да, но аз съм твърде голяма вече и прекалено независима, за да ти обръщам внимание.

— Покажи ми я. — Бонър изстреля думите като куршуми.

Джейн си спомни не особено ласкавия коментар на Кевин по адрес на форда й и за миг усети безпокойство.

— Защо просто не се срещнем вкъщи?

— Покажи ми я!

Примирена, тръгна по уличката, отвеждаща в центъра на градчето и сви към магазина. Кал крачеше безмълвно до нея и изпод краката му сякаш хвърчаха искри, когато се удряха в паважа.

За съжаление, външният вид на форда не се беше подобрил. Когато тя спря до колата, Кал изглеждаше поразен.

— Кажи ми, че не е това.

— Трябваше ми само нещо, с което да се придвижвам. Вкъщи си имам чудесен сатурн.

Той звучеше така, сякаш в гърлото му беше заседнала кост.

— Някой видя ли те да караш това нещо?

— Почти никой.

— Кой?

— Само Кевин.

— Мамка му!

— Сериозно, Кал, трябва да внимаваш с езика си. Както и с кръвното. Мъж на твоите години… — Тя усети грешката си и побърза да смени посоката. — Колата е напълно подходяща за нуждите ми.

— Дай ми ключовете.

— Няма!

— Печелиш, професоре. Ще ти купя друга. А сега ми дай проклетите ключове.

— Имам си кола.

— Истинска — мерцедес, беемве, каквото поискаш.

— Не искам никаква.

— Ти така си мислиш.

— Не се опитвай да ме сплашиш.

— Още нищо не си видяла.

Започнаха да се събират зяпачи, в което нямаше нищо чудно. Колко често жителите на Салвейшън имаха възможност да видят как местният им герой стои насред града и от него капе кръв и бира?

— Дай ми ключовете — изсъска той.

— Мечтай си!

За нейно щастие тълпата му пречеше да грабне ключовете от ръката й, както искаше да направи. Джейн се възползва от това, шмугна се покрай него, отвори вратата на колата си и скочи вътре.

Кал изглеждаше като тенджера под налягане, която е на път да изригне.

— Предупреждавам те, професоре. За последен път се возиш в тази таратайка, така че се наслаждавай на всяка минута.

Този път властническото му държание изобщо не й се стори забавно. Това с парченцата маршмелоус явно не беше подействало, така че бе време да предприеме нещо по-сериозно. Господин Калвин Бонър трябваше веднъж завинаги да разбере, че в брака си не може да се разпорежда както на футболното игрище.

Тя стисна зъби.

— Знаеш какво можеш да направиш с предупрежденията си, моето момче. Вземи ги и си ги…

— Ще говорим за това вкъщи. — Погледът, който впи в нея, бе смразяващ като ядрена бомба. — А сега тръгвай!

Кипяща от ярост, Джейн потегли рязко. Сякаш колата беше решила да я благослови за последните думи, ауспухът изгърмя оглушително. Тя стисна зъби и подкара към къщи.

Сега вече наистина й беше прекипяло.