Бебето е мое

16

Един месец по-късно

Кал пъхна глава в спалнята през вратата на банята, която ги свързваше. В очите му проблясваха искрици.

— Мисля да си взема душ. Искаш ли да се присъединиш?

Тя плъзна поглед по съблазнителното му голо тяло, така красиво очертано в утринната светлина, и трябваше да потисне порива да оближе устни.

— Може би някой друг път.

— Не знаеш какво пропускаш.

— Мисля, че знам.

Нотките на копнеж, промъкнали се неволно в гласа й, сякаш го развеселиха.

— Горката малка Роузбъд. Сама се вкара в задънена улица, а?

И с дръзка усмивка той изчезна в банята.

Джейн се изплези на празния праг, а после подпря буза на сгънатия си лакът и се замисли за онази априлска нощ преди един месец, когато бе взела импулсивното решение да свали дрехите си и да отиде при него. Неочакваното спиране на тока в същия миг, в който прекрачи прага на спалнята му, постави началото на една нощ, изпълнена с наслада и страст, която тя никога нямаше да забрави. Усмихна се на себе си. През изминалия оттогава месец Кал беше станал специалист в правенето на любов, разчитайки само на осезанието си.

Тя също бе станала доста добра, помисли си Джейн, не без известна доза гордост. Може би сластната му природа и липсата му на задръжки й бяха помогнали да се освободи от своите собствени. Би направила всичко… абсолютно всичко… освен да му позволи да я види гола.

Беше се превърнало в игра. Любеше се с него само нощем, на загасени лампи, и винаги се събуждаше преди съмване, за да може да се прибере в стаята си или пък да се мушне в неговата, ако се случеше да заспят в нейното легло. Той би могъл да промени правилата. Бе напълно способен да я надвие или пък да я остави толкова без дъх с целувките си посред бял ден, че тя да отстъпи, но никога не го направи. Състезателният му дух беше твърде силен, за да му позволи да спечели с хитрост, а не поради нейната пълна капитулация.

Настояването й да правят любов на тъмно беше започнало като нежна форма на сексуална закачка, ала седмиците неусетно се нижеха една след друга, а тя осъзна колко силно се беше влюбила в него, и че нещо се бе променило. Започна да се тревожи как ще реагира, когато най-сетне я види гола. Сега беше в четвъртия месец на бременността си и макар да цъфтеше от здраве, талията й се бе разширила толкова, че вече изобщо не можеше да закопчее панталоните си, а дните на блузите, напъхани в полата, бяха отминали безвъзвратно. Със своя растящ корем и скромни по размери гърди, изобщо не би могла да се мери с красавиците от миналото му.

Ала не само недостатъците на тялото й я изпълваха с нерешителност. А ако точно загадъчността го привличаше в леглото й всяка нощ? Тайнствеността и изкусителната сила на непознатото? Задоволеше ли веднъж любопитството си, нямаше ли да изгуби интерес?

Искаше й се да вярва, че няма да има значение, но знаеше колко много съпругът й обича предизвикателствата. Дали все така щеше да се наслаждава на компанията й, ако се подчинеше на волята му? Тя като че ли беше единствената жена в живота му, с изключение на майка му и баба му, която му се опълчваше и отстояваше своето.

Кал беше интелигентен, добър мъж с щедро сърце. Но освен това бе властен и имаше силен състезателен дух. А ако единствено непознатото усещане от нейното неподчинение го караше да търси компанията й, както в леглото, така и извън него?

Джейн осъзна, че времето на игричките бе изтекло. Трябваше да престане да бъде такава страхливка, да си свали дрехите, така че той да я види, и да се изправи срещу истината. Ако не я желаеше заради самата нея, а единствено заради предизвикателството да я покори, значи случващото се между тях не струваше нищо. Трябваше да го направи скоро, реши тя. Лудост бе да продължава по този начин.

Стана от леглото и отиде в банята си. Изпи сутрешните витамини, изми зъбите си, върна се в стаята си с ръка върху нарасналия си корем и се приближи до прозореца, за да погледне към майското утро навън. Планинският склон беше покрит с пъстри багри — разцъфнал кучешки дрян, рододендрони, азалии, както и напъпили планински лаври. Първата й пролет в Апалачите беше по-красива, отколкото би могла да си представи. Теменужки, нарциси и розови орхидеи се бяха разлистили в горите, където се разхождаше, а край къщата бяха нацъфтели глицинии, както и цял куп къпинови храсти. Досега Джейн не бе преживявала толкова великолепен, спиращ дъха месец май.

Но, разбира се, за първи път беше и влюбена.

Даваше си сметка колко е уязвима, ала докато предпазливостта, спотаявала се в очите на Кал толкова дълго, постепенно отстъпваше място на смях и нежност, тя започна да вярва, че може би той също я обикваше неусетно. Преди два месеца подобна идея би била абсурдна, но сега не й се струваше толкова невъзможна.

Макар уж да нямаха нищо общо помежду си, никога не оставаха без теми за разговор, нито без неща, които да правят заедно. Утрините й минаваха пред компютъра, докато Кал тренираше и изпълняваше местните си ангажименти, ала повечето следобеди и доста вечери прекарваха заедно.

Кал боядиса къщата на Ани, а Джейн довърши засаждането на градината. На няколко пъти бяха отишли заедно в Ашвил, където бяха вечеряли в някои от най-добрите ресторанти на града и се бяха разхождали из парка на имението Билтмор41 заедно с цели автобуси екскурзианти. Бяха изкачили някои от по-леките туристически пътеки в националния парк „Грейт Смоуки Маунтънс“ и бяха посетили „Конемара“, къщата на Карл Сандбърг42, която я беше очаровала с прекрасното си местоположение и където Кал я беше снимал как си играе с козите, отглеждани там.

По негласно споразумение никога не ходеха в Салвейшън заедно. Когато Джейн искаше да напазарува нещо, отиваше сама. Понякога се натъкваше на Кевин и двамата обядваха заедно в „Петикоут Джънкшън Кафе“, където се преструваше, че не забелязва враждебните погледи на местните. За щастие, все още можеше да прикрива бременността си, като носи широки дрехи.

Двамата с Кал продължаваха да се карат, когато той отново опиташе да се държи властно, но обикновено това бяха приятни сдърпвания и съпругът й никога не проявяваше ледената омраза от първите им седмици заедно. Вместо това беснееше на воля, а на нея и през ум не й минаваше да му развали удоволствието, като откаже да отвърне на предизвикателството му. Истината бе, че тези двубои й харесваха точно толкова, колкото и на него.

Душът спря и тъй като нямаше смисъл да се излага на допълнително изкушение, тя му даде няколко минути, за да се избърше и да се загърне с хавлия, преди да почука лекичко на полуотворената врата и да влезе в банята.

Кал стоеше до умивалника, а черната хавлия беше увита толкова ниско около кръста му, че Джейн се учуди как изобщо се задържа на място. Докато нанасяше крем за бръснене върху лицето си, той обходи с поглед червената й нощничка със Снупи43.

— Кога най-сетне ще се смилиш над мен, професоре, и ще престанеш да ме съблазняваш с тези сексапилни неглижета?

— Утре мисля да си облека една с Мечо Пух.

— Не знам дали сърцето ми ще издържи.

Тя се усмихна, затвори капака на тоалетната чиния и седна. Известно време просто го гледаше как се бръсне, преди да се върне на темата от вчерашния им спор.

— Кал, обясни ми още веднъж защо не искаш да прекараш малко време с Кевин?

— Пак ли започваме?

— Все още не разбирам защо отказваш да го тренираш. Хлапето наистина те уважава.

— Тъкър ме мрази и в червата.

— То е само защото иска да се издигне. Той е млад и талантлив, а ти му пречиш.

Мускулите му се напрегнаха. Не му харесваше Джейн да прекарва време с Кевин, но тъй като тя беше дала да се разбере, че гледа на него като на приятел и тъй като той беше заплашил младежа, че ще му строши и двете ръце, ако само я докосне, между тях се беше възцарило несигурно примирие.

Кал отметна глава назад, за да се обръсне под брадичката.

— Не е чак толкова талантлив, колкото си мисли. Има страхотна ръка, по това няма спор. Бърз е, както и агресивен, но има много да учи за разчитането на противниковата защита.

— Защо ти не го научиш?

— Както вече казах, не виждам логика в това да тренирам конкурента си, пък и съм последният човек, от когото той ще приеме съвет.

— Не е вярно. Защо според теб все още е в Салвейшън?

— Защото спи със Сали Теримън.

Джейн няколко пъти беше виждала в града добре надарената Сали и реши, че в думите му има нещо вярно, но тъй като искаше да говорят за друго, не им обърна внимание.

— Ще стане още по-добър играч, ако поработиш с него, пък и така ще оставиш нещо важно след себе си, когато се оттеглиш.

— Което изобщо няма да е скоро.

Той сведе глава и изплакна крема за бръснене. Джейн знаеше, че навлиза в опасни води и трябва много да внимава.

— На трийсет и шест си, Кал. Не може да ти остава много време.

— Какво разбираш ти? — Взе една кърпа и си избърса лицето. — Аз съм в отлична форма. Няма никаква причина да се оттеглям.

— Може би не още сега, но със сигурност в обозримото бъдеще.

— Все още ми остават доста години.

Джейн си помисли за рамото, което той разтъркваше, когато си мислеше, че никой не го гледа, за хидромасажната вана, която бе накарал да инсталират в банята, и разбра, че сам се залъгва.

— Какво ще правиш, когато се оттеглиш? Имаш ли някакви бизнес начинания, които да те очакват? С трениране ли мислиш да се заемеш?

Мускулите на гърба му се напрегнаха почти незабележимо.

— Гледай си топ кварките, професоре, и остави аз да се погрижа за бъдещето си, става ли? — Той отиде в стаята си и извади чифт боксерки. — Нали не си забравила, че този следобед потеглям към Тексас.

Беше променил темата.

— Някакъв голф турнир, нали така?

— Благотворителният голф турнир на Боби Том Дентън.

— Това някакъв твой приятел ли е? — Джейн стана от тоалетната чиния и се облегна на рамката на вратата към стаята му.

— Миличка, не ми казвай, че никога не си чувала за Боби Том Дентън. Та той е един от най-прочутите уайд рисийвъри на всички времена.

— Уайд рисийвъри?

— На тях куотърбековете подават топката. Сериозно ти казвам, денят, в който Боби Том си прецака коляното и трябваше да се оттегли от активна кариера, беше един от най-лошите в историята на професионалния футбол.

— С какво се занимава сега?

Кал си обу светъл памучен панталон.

— Най-вече се преструва. Живее в Телароса, Тексас, с жена си Грейси и наскоро родилото им се бебе. Държи се така, сякаш семейството му и благотворителната организация, която ръководи, са всичко, от което се нуждае.

— Може би наистина е така.

— Ти не познаваш Боби Том. От съвсем малък живее, само за да играе футбол.

— Звучи така, сякаш сега върши важна работа.

— Фондацията „Дентън“? — Той нахлузи тъмнокафяво поло през главата си. — Не ме разбирай погрешно, прави много добрини. Само този голф турнир, например, ще донесе няколкостотин хиляди долара за цял куп каузи, които го заслужават, но както аз виждам нещата, много хора в тази страна биха могли да ръководят нещо подобно, но на света има само един мъж, който може да улавя футболна топка като Би Ти.

Според нея да управляваш благотворителна организация беше далеч по-важно от това да ловиш пасове, ала знаеше кога да си държи езика зад зъбите.

— Да се оттеглиш от активна дейност би могло да бъде вълнуващо. Вземи себе си, например. Ще имаш възможност да започнеш съвсем нов живот, докато си още млад.

— Харесвам си живота такъв.

Преди Джейн да успее да добави още нещо, Кал прекоси разстоянието, което ги делеше, притегли я в прегръдките си и започна да я целува, докато тя не остана без дъх. През панталоните му усети как се втвърдява, но беше ден и той се отдръпна с видима неохота, като й хвърли жарък поглед.

— Готова ли си да се предадеш?

Очите й се плъзнаха по устните му и тя въздъхна.

— Почти.

— Нали ти е ясно, че нямам намерение да те улеснявам? Няма да се задоволя с нищо по-малко от това да се съблечеш чисто гола на дневна светлина.

— Знам.

— Може дори да те накарам да се поразходиш навън.

Джейн го изгледа мрачно.

— Изобщо няма да се учудя.

— Разбира се, никога не бих те накарал да направиш нещо такова чисто гола.

— Ти си самото състрадание.

— Вероятно ще ти позволя да обуеш някои от онези готини обувки на високи токчета, които имаш.

— Ти си един на милиони.

Той отново започна да я целува. Този път ръцете му бяха върху гърдите й и двамата дишаха толкова тежко, че тя не искаше никога да спират. Точно тази сутрин си бе казала, че ще спре игричките с него, и ето че моментът беше настъпил. Едната й ръка се спусна към ръба на нощничката й.

В този миг телефонът иззвъня. Повдигна нощницата си малко по-високо и продължи да го целува, ала настоятелният звън развали атмосферата.

Кал простена.

— Защо телефонният секретар не се включва?

Джейн пусна нощницата си.

— Чистачките бяха тук вчера следобед. Трябва да са го изключили по погрешка.

— Обзалагам се, че е татко. Каза, че ще ми се обади тази сутрин.

Пусна я неохотно, опря за миг чело в нейното, а после я целуна по върха на носа.

Тя просто не можеше да повярва. Защо трябваше глупавият телефон да иззвъни, точно когато най-сетне бе събрала смелост да му позволи да види дундестото й тяло. За да го остави да говори на спокойствие, отиде в банята си, изкъпа се и се облече. След това слезе в кухнята.

Кал тъкмо прибираше портфейла си в джоба на панталона си.

— Татко беше. Двамата с мама днес ще обядват заедно в Ашвил. Надявам се, че ще успее да я убеди да сложи край на тази лудост и да се върне у дома. Не мога да повярвам, че е толкова упорита.

— В брака участват двама души.

— И един от тях е страшно вироглав.

Джейн се бе отказала да спори с него на тази тема. За него нямаше никакво съмнение, че майка му е виновна за раздялата на родителите му, тъй като именно тя се бе изнесла, и професорката с нищо не можеше да го убеди, че историята може да има и друга страна.

— Знаеш ли какво отговорила мама на Итън, когато той й предложил пасторски съвет? Да си гледа работата.

Тя повдигна вежди.

— Не съм сигурна, че брат ти е най-подходящият човек, който да предлага нещо такова.

— Та той е нейният пастор!

Джейн едва се сдържа да не извърти очи. Вместо това търпеливо изтъкна очевидното:

— Това засяга и двама ви с Итън прекалено лично, за да може да им давате съвети или да ги консултирате.

— Е, да, предполагам, че е така. — Докато вземаше ключовете на колата си от кухненския плот, той се намръщи. — Просто не разбирам как нещо такова може да се случи.

Тя се загледа в разтревоженото му лице и й се прииска Лин и Джим да оправят проблемите помежду си, не само заради самите тях, но и заради своите синове. Кал и Итън обичаха родителите си и това отчуждение ги нараняваше.

За кой ли път се зачуди какво се бе случило с Лин и Джим Бонър. В продължение на години като че ли бяха успявали да живеят заедно съвсем добре. Защо сега се бяха разделили?

Джим Бонър влезе в ресторанта „Блу Ридж“ в „Гроув Парк Ин“, най-известния хотелски комплекс в Ашвил. Това открай време беше едно от любимите места на Лин и той я бе поканил да се видят тук за обяд. Може би приятните спомени щяха да смекчат упоритото сърце на жена му.

„Гроув Парк Ин“ беше построен в началото на века, с цел да осигурява за богаташите на нацията луксозно кътче за спасение от летните горещини. Издигната в подножието на планината Сънсет от грубо издялан гранит, масивната постройка беше ту грозна, ту великолепна, в зависимост от гледната точка.

Досущ като останалата част от комплекса, ресторантът „Блу Ридж“ беше издържан в стил селски чар. Джим слезе по няколкото стъпала, които отвеждаха до долното ниво на ресторанта и видя Лин, седнала на малка маса до високите прозорци, с гледка към планината. Ако можеше, би я изпил с очи.

Тъй като отказваше да я посети в планината Хартейк, трябваше да й се обажда по телефона или да се опитва да я зърне, когато знаеше, че ще идва в града. Намираше си извинения, за да се отбие в църквата в сряда вечер, когато тя се срещаше с комисията по богослуженията, а когато минаваше покрай „Ингълс“, се оглеждаше за колата й, паркирана пред него.

От своя страна, Лин като че ли правеше всичко по силите си, за да го избягва. Винаги се отбиваше в къщата тогава, когато знаеше, че няма да се натъкне на него — когато той приемаше пациенти или правеше визитации. Беше изпитал облекчение, когато прие да се срещнат днес.

Удоволствието, че я вижда, отстъпи място на раздразнение. Отминалият месец изобщо не я беше променил, докато той се чувстваше стар и очукан. Носеше лавандулово-кремаво сако с рехава плетка, което съпругът й открай време харесваше, копринени блуза и пола, и сребърни обици. Докато издърпваше тежкия дървен стол насреща й, Джим се опита да убеди сам себе си, че под очите й има следи от безсъние, ала най-вероятно виждаше просто сенки, хвърлени от светлината, която влизаше през прозореца.

Тя му кимна по същия сърдечен начин, с който поздравяваше непознати. Какво се бе случило с изкусителното планинско момиче, което се кикотеше невъздържано и украсяваше масата за вечеря с глухарчета?

Сервитьорът се приближи и Джим поръча две чаши от любимото им вино, само за да види как Лин помолва за диетично пепси за себе си. Когато келнерът си тръгна, той я погледна въпросително.

— Качила съм поне два килограма — обясни тя.

— Вземаш хормони. Нормално е да качиш малко килограми.

— Не е от хапчетата, а от готвенето на Ани. Ако в някое ястие няма солидна буца масло, тя смята, че не става за ядене.

— Мен ако питаш, най-добрият начин да се отървеш от тези два килограма, е да се върнеш вкъщи.

Лин замълча за миг, преди да отговори.

— Планината Хартейк винаги е била мой дом.

Джим изпита чувството, че вледеняваща струя облъхна врата му.

— Имам предвид истинския ти дом. Нашата къща.

Вместо да отвърне, тя взе менюто и започна да го изучава. Сервитьорът им донесе напитките и взе поръчката им. Докато чакаха храната си, жена му говореше за времето и за концерта, на който бе отишла предишната седмица. Напомни му да извика някой да провери климатика и поговори за строежа на някакъв нов път. Изпълни го болка. Тази красавица, която някога говореше каквото й е на сърцето, вече никога не го правеше.

Изглеждаше твърдо решена да избягва всякакви лични теми, ала Джим знаеше, че ще й бъде невъзможно да не говори за синовете им.

— Гейб се обади от Мексико снощи. Очевидно никой от братята му не е сметнал за необходимо да го уведоми, че си се изнесла.

Лин сбърчи разтревожено чело.

— Не му споменал нищо, нали? Вече му се струпа предостатъчно. Не искам да се тревожи.

— Не, нищо не му казах.

Облекчението й беше видимо.

— Толкова се тревожа за него. Ще ми се да се върне у дома.

— Може би някой ден.

— Безпокоя се и за Кал. Забелязал ли си?

— На мен ми се струва добре.

— Повече от добре. Вчера го видях в града и никога не съм го виждала да изглежда по-щастлив. Не го разбирам, Джим. Винаги го е бивало да преценява хората — тази жена ще му разбие сърцето. Защо не може да прозре какво представлява наистина?

Съпругът й се навъси при мисълта за новата им снаха. Преди няколко дни я беше срещнал в града, а тя го бе подминала, сякаш не съществува. Отказваше да отиде на църква, отхвърли поканите на някои от най-милите жени в града и дори не се появи на тържествената вечеря в чест на Кал, дадена от семейство Джейси. Единственият човек, на когото сякаш обръщаше някакво внимание, беше Кевин Тъкър. Нищо от това не вещаеше добро за сина му.

— Просто не разбирам — продължи Лин. — Как може да е толкова щастлив, когато е женен за такава…

— Студена кучка.

— Мразя я. Чувството е по-силно от мен. Тя ще го нарани, а той не го заслужава. — По челото й се появиха бръчки, а гласът й придоби дрезгавина, която издаваше колко дълбоко бе разтревожена. — Толкова години го чакахме да улегне и да се ожени за някоя добра жена, която да го обича, а виж го каква си избра… абсолютна егоистка.

— Лин, с теб не сме в състояние да оправим дори собствените си проблеми. Как очакваш да решим тези на Кал?

— Не е същото. Той… той е уязвим.

— А ние не сме ли?

За първи път в гласа й се промъкнаха леко отбранителни нотки.

— Не съм казала такова нещо.

Горчивина стегна гърдите на Джим и се надигна в гърлото му като жлъчка.

— Писна ми от тази игра на котка и мишка. Предупреждавам те, Лин, няма да търпя още дълго.

Начаса си даде сметка, че сбърка. Тя не обичаше да я притискат в ъгъла и на агресията винаги отвръщаше с характерната си тиха упоритост. Сега го изгледа спокойно.

— Ани ми каза да ти предам, че не иска да се обаждаш в къщата.

— Е, много съжалявам, ама няма да стане.

— Наистина ти е ядосана.

— Така е, откакто бях на осем години.

— Не е вярно. Разклатеното й здраве я прави свадлива.

— Ако не слага буци масло във всичко, което готви, може и да се почувства по-добре. — Той се облегна назад в стола си. — Знаеш ли защо не иска да говорим? Защото й е добре да си в планината Хартейк през цялото време и да се грижиш за нея. Няма да се откаже от това току-тъй.

— Така ли мислиш?

— И още как.

— Грешиш. Опитва се да ме защити.

— От мен? Да бе, да. — Гласът му омекна. — По дяволите, Лин, винаги съм ти бил добър съпруг. Не заслужавам подобно отношение.

Тя сведе очи към чинията си, а когато отново ги вдигна, в тях имаше болка.

— Винаги става дума за теб, нали, Джим? От самото начало всичко се върти около теб. Какво заслужаваш ти. Какво изпитваш ти. В какво настроение си ти. Изградих живота си около това да се опитвам да ти угодя, ала не се получи.

— Това е нелепо. Правиш от мухата слон. Виж, забрави какво ти наприказвах онази нощ. Не го мислех наистина. Просто… и аз не знам… преживявах някаква криза на средната възраст или нещо такова. Харесвам те такава, каквато си. Винаги си била най-добрата съпруга, която един мъж би могъл да има. Да забравим всичко това и да продължим както преди.

— Не мога да го сторя, защото ти не можеш да го направиш.

— Не знаеш какво говориш.

— Някъде дълбоко в теб се е спотаило негодувание, родено в деня, в който се оженихме, и е останало там и досега. Искаш да се върна, защото си свикнал с мен. Не мисля, че ме харесваш особено, Джим. Може би никога не си ме обичал.

— Глупости! Драматизираш. Просто ми кажи какво ти е нужно и аз ще ти го дам.

— Точно в този миг искам да правя каквото аз желая.

— Добре! Прави, каквото щеш. Не ти преча и не е нужно да бягаш от мен.

— Напротив.

— Възнамеряваш да ме обвиняваш за всичко, нали? Давай! Обясни на синовете си какъв ужасен човек съм. И докато го правиш, не забравяй да им напомниш, че ти си тази, която обръща гръб на един трийсетгодишен брак, не аз.

Тя го изгледа спокойно.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти загърби брака ни в деня, в който изрекохме съпружеските си обети.

— Знаех си, че ще ми натякваш за миналото. Сега ще ме обвиняваш за греховете на едно осемнайсетгодишно момче.

— Нищо подобно. Просто се уморих да живея с онази част от теб, която все още е на осемнайсет години, не знае как да преглътне факта, че си направил бебе на Амбър Лин Глайд и трябва да си понесеш последствията. Момчето, което смята, че заслужава нещо по-добро, и до днес е тук. — Гласът й стана мек и слаб. — Уморих се да живея с вината, Джим. Омръзна ми постоянното чувство, че трябва да се доказвам.

— Тогава престани да го правиш! Не съм те карал да живееш така. Сама си си го причинила.

— А сега трябва да намеря начин да поправя стореното.

— Не мога да повярвам колко себично се държиш. Развод ли искаш, Лин? Натам ли биеш? Ако това целиш, кажи ми го тук и сега. Повече не мога да живея в това неустановено положение. Просто ми го потвърди.

Почака, за да види изумлението й. Предположението му бе немислимо. Ала по лицето й не се изписа шок и той започна да изпада в паника. Защо не му казваше да не говори глупости, че нещата между тях не са чак толкова зле, че да мислят за развод? Вместо това се оказа, че отново е преценил всичко напълно погрешно.

— Може би така ще е най-добре.

Джим се вцепени.

По лицето на Лин се изписа далечно, почти замечтано изражение.

— Знаеш ли какво ми се иска? Да можехме да започнем отначало. Да се срещнем, без да ни свързва общо минало. Просто двама непознати, които се виждат за първи път. Тогава, ако не харесаме това, което открием, можем просто да си тръгнем. А ако го харесаме… — Гласът й пресипна от вълнение. — Силите ще бъдат равнопоставени. Никой няма да има надмощие.

— Надмощие? — В гърдите му се надигна страх. — Не знам за какво говориш.

Тя го изгледа със съжаление, което го проряза като нож.

— Наистина не знаеш, нали? В продължение на трийсет и седем години цялата власт в брака ни беше у теб, а аз нямах нищо. В продължение на трийсет и седем години трябваше да живея с факта, че във връзката ни аз съм второ качество. Повече не мога да се примирявам с това.

Говореше толкова търпеливо, като възрастен, обясняващ нещо на дете, и Джим се вбеси.

— Добре тогава! — Изгубил способността да мисли трезво, той бе тласкан единствено от чувствата си. — Ще си получиш развода. Да ти приседне дано!

Хвърли на масата пачка банкноти, като дори не ги преброи, скочи от стола и излезе от ресторанта, без да поглежда назад! Когато се озова в коридора, си даде сметка, че се е изпотил. Тя бе преобърнала живота му с главата надолу от деня, в който я срещна за първи път.

Тя искаше да говорят за надмощие! Откакто беше на петнайсет години, притежаваше властта да промени живота му из основи. Ако не я беше срещнал, всичко би могло да бъде различно. Нямаше да бъде принуден да се върне в Салвейшън и да стане семеен лекар, това поне беше сигурно. Щеше да се посвети на научна дейност или пък щеше да работи за някоя международна организация и да обиколи света, занимавайки се с инфекциозни заболявания, както мечтаеше. Щеше да има милион възможности пред себе си, ако не бе принуден да се ожени, но заради нея не бе могъл дори да помисли за някоя от тях. Имаше жена и деца, които да издържа, така че се беше върнал в родния си град с подвита опашка, за да поеме практиката на баща си.

В гърдите му се надигна негодувание. Курсът на живота се бе променил безвъзвратно, когато бе твърде млад, за да разбира какво се случва. Тя му го причини — същата жена, която току-що му бе заявила, че нямала никаква власт. Завинаги беше съсипала бъдещето му, а сега обвиняваше него.

Внезапно се закова на място, а кръвта се качи в главата му. Исусе! Тя имаше право.

Отпусна се безсилно върху един от диваните до стената и отпусна глава в дланите си. Секундите се превърнаха в минути, докато всички умствени бариери, които бе издигнал около истината, ставаха прозрачни.

Вярно беше, че изпитваше негодувание към нея, ала горчивината му се бе превърнала в такъв стар и познат спътник, че той вече не виждаше истинската й същност. Лин беше права. След цялото това време, той все още я винеше.

Безбройните начини, по които я бе наказвал, го връхлетяха неудържимо: намирането на недостатъци и тънките иронични забележки, сляпата му упоритост и отказът да признае нейните желания. С всички тези малки обиди бе измъчвал жената, която бе неговата душа.

Притисна ръце към очите си и поклати глава. Беше права за всичко.