Бък

Единадесета глава

— Добре е, че до Утопия са само десет мили — каза Бък, когато първите къщи на града се показаха. — Този впряг никога не би издържал до Остин.

Беше изненадал Хана, когато предната вечер покани нея и майка й да го придружат до Утопия. Госпожа Гросек беше отказала. Първоначално Хана също отказа, но после промени решението си. Веднага след като свършиха с вечерята, тя обяви:

— Искам Зийк и ти да ми помогнете да натоварим фургона.

— Защо? — попита Зийк.

Той нямаше желание да прави каквото и да било за Хана.

— Ще занеса маринованото говеждо в Утопия, за да го продам. Както и киселото зеле.

— Защо? — попита я Бък.

— Ти и Зийк няма да го ядете.

— Дяволски си права — потвърди Зийк.

Той беше отказал да се съобразява със забраната на Хана срещу употребата на неприличен език.

— Мога да използвам парите — обясни Хана.

— За какво?

— Имам нужда от толкова много неща, че още не съм решила. Но това ще са си мои пари. Не трябва да ти давам отчет за тях.

Бък не хареса отговора й, но не каза нищо. Той самият имаше идея да лови диви коне, за да ги продава, и нямаше намерение да й дава отчет за получените пари.

Напълниха фургона с буркани, гърнета и глинени съдове, пълни с неща, които Бък си задаваше въпроса дали би ял, освен ако не умираше от глад. Така и не разбра колко отблъскващо изглеждаха маринованите свински крачета, тъй като Хана бе използвала всяко свободно одеяло, за да увие бурканите така, че да не се счупят.

След това тя остана до късно, за да напише някакво писмо. На следващата сутрин добави още два сушени ябълкови пая към товара. По целия път до града фургонът скърцаше, различните буркани и гърнета подскачаха и потракваха, но нищо не се счупи.

— Къде искаш да отидеш? — въпреки раната в рамото си, Бък беше настоял да управлява фургона.

— При търговците. Ти какво ще правиш?

— Ще говоря с шерифа. След това ще проверя дали има кантора на животновъдите тук.

— Защо?

— Искам да разбера чия е дамгата звезда.

— Какво ще направиш след това?

— Зависи от това, което разбера.

— Защо не искаш да ми кажеш? Предполага се, че трябва да ми имаш доверие.

— Това се отнася и за двама ни.

Тя се замисли за момент.

— Ако имам достатъчно пари, бих искала да си купя кон.

— За какво ти е?

— Искам да се науча да управлявам ранчото си. Не бих могла да го правя от предната веранда.

Понечи да й обясни, че тя не би могла да го прави и от гърба на коня, особено ако той имаше думата по въпроса, но се отказа. Все още не си беше купила кон. Нямаше смисъл да водят тази битка. Все още не.

— Не искам да ти давам някакви надежди, но търся някакъв начин, по който да ти върна кравите, на които е била сложена нова дамга.

— Можеш ли да докажеш, че това са моите крави?

— Не и без да ги заколим и проверим кожите им от вътрешната страна.

— Тогава, така или иначе, са загубени.

Той видя как искрицата надежда изгасва в очите й. Наблюдаваше я как се бори, за да запази духа си, да скрие от него колко много собствената й независимост означаваше за нея.

— Не. Ще ти ги върна. Искам да го направя така, че да не се стига до кръвопролитие.

— Можеш ли?

— Не знам.

Доколкото можеше да прецени, имаше поне една възможност. Ако това не успееше, можеше да се стигне до открито стълкновение.

— Погрижи се за твоите задачи — предложи тя. — Аз ще се оправя с фургона.

— Сигурна ли си?

— Да. Започнах да управлявам фургон почти веднага, след като се научих да ходя. Татко невинаги е имал роби, които да му работят.

Той слезе от фургона, като внимаваше за рамото си.

— Трябва да се приберем тази вечер, така че не се отбивай в кръчмата и не се напивай. Не мога да оставя майка сама.

— Дори и с Уолтър Еванс, за да й прави компания?

— Дори и с него.

След като тя тръгна, Бък се зачуди дали не беше нетърпелива да се прибере, за да види Уолтър. Познатият пристъп на ревност го завладя отново. По дяволите, не можеше да повярва, че се държеше така заради една жена, която беше мразил с години. Може би полудяваше. Ако скоро не отидеше до Остин, вероятно щеше да направи нещо отчаяно.

Градът изглеждаше солиден и процъфтяващ. Каменни къщи и магазини се издигаха по протежение на главната улица, солидни постройки, които свидетелстваха за уседналост и упорит труд. Прозорци от истинско стъкло, веранди с люлеещи се столове, горни етажи, пригодени за семействата и прислугата. Внимателно подредените и добре поддържани градини говореха за почтени, методични хора, създаващи семейства и пускащи корени. Много от тротоарите също бяха застлани с камъни. Дори и улицата в централната част на града беше покрита с тях. Хората от Утопия парадираха със своята гордост на граждани.

Само Бък знаеше за жестокостта и насилието, скрити под маската на тази идеална общност. Дълбоко в себе си, той знаеше, че тази цена е прекалено висока.

Изненада се колко лесно намери канцеларията на шериф Янт, но не беше учуден, че в едно такова малко общество шерифът и лекарят бяха братя. Той искаше да информира колкото се може шерифи и военни къде могат да го намерят в случай, че открият сестра му. Вече беше написал писмата. Трябваше само шерифът да ги подпише. От опит знаеше, че един официален поръчител ще придаде по-голяма тежест на молбата му.

— Как получи тази рана? — попита шериф Янт, след като подписа писмата.

— Някой ме простреля — отговори Бък. — Но защо, не мога да ви отговоря.

— Фермер ли си?

— Не. Работя в ранчо „Тъмблинг Ти“.

Това не промени изражението на Янт.

— Сара Гросек трябва да продаде това място. Не е редно за една жена да седи там без мъж.

— Тя има мен.

Изражението на Янт стана сурово:

— Не искам да пренасяш проблемите си в Утопия. Ние не толерираме насилието.

Бък трябваше да си прехапе езика, за да не попита за насилието, упражнявано над жените и момчетата роби, но проумя, че Янт ще се престори, че не знае за какво говори той. Можеше и да не знае. Човек, който пребиваше жена си и робите си, не би се хвалил с това.

— Можете ли да ми кажете къде мога да намеря кантората на асоциацията на животновъдите? — попита Бък.

След като шерифът го упъти, Бък му благодари и напусна канцеларията. Недалеч, нагоре по улицата, се беше събрала някаква тълпа. Бък се зачуди каква можеше да е причината за това. Той разпозна фургона на Хана и веднага разбра, че нещо не е наред. Слезе от тротоара и забърза по улицата.

Хана се почувства много повече не на място в магазина на Бакър, отколкото когато отиде до пощата, за да пусне писмото си. Беше минала почти година от последното й идване в Утопия. Тогава беше с баща си. Тя и майка й го следваха безмълвно с погледи, вперени в краката им. От време на време той проговаряше на майка й, но никога на нея.

За хората от Утопия жената нямаше своя собствена идентичност. Те бяха нечии съпруги, дъщери или слугини. Въпреки че Хана беше решена да не бъде зависима от никой мъж, тя се чувстваше малко притеснена да обяви това публично. Да каже на Бък, че възнамерява да живее без помощта на съпруг, беше едно. Да го обяви пред хората в Утопия, беше нещо съвсем различно.

Това беше едно добре подредено общество. Търговията беше изместила религията като основно занимание, но общественият им живот продължаваше да се ръководи от строго установени правила. Основното от които беше, че мъжете вземаха всички решения, а жените ги приемаха без мърморене или недоволство. Това, само по себе си, беше достатъчна причина за Хана да не иска да се омъжва.

Тя събра целия кураж, който имаше и се приближи до господин Бакър. Когато беше малко момиченце намръщеното му, недружелюбно изражение я плашеше. Не й вдъхваше никаква увереност и сега. С облекчение забеляза, че в момента магазинът беше празен. Не искаше никой да узнае за какво беше дошла.

— Добро утро — каза тя, усмихвайки се приветливо на закръгления, червендалест търговец.

— Какво мога да направя за теб? — въпросът му прозвуча повече като заплаха, отколкото като покана.

— Бих искала да продам малко говеждо, което мариновахме с майка ми.

— Имам достатъчно говеждо.

— Но не и като това — каза Хана, подавайки му един буркан. Нямаше да се откаже заради нелюбезното му държание. Не й беше необходимо да се държи мило с нея. Нуждаеше се от парите. — Майка ми приготвя най-вкусното говеждо в Утопия. Какво ще кажете и за малко кисело зеле? Има хора, които винаги се нуждаят от още.

— Колко имаш? — попита Бакър.

— Цял пълен фургон.

— Искам да го видя.

Без да сваля студения си поглед от нея, той бързо излезе иззад тезгяха.

— Ще ти дам една трета от приходите.

— Една трета? — възкликна Хана. — Това няма да бъде достатъчно да си платя само месото.

— Това е предложението ми — каза Бакър. — Приемаш го или не.

— Не го приемам. Не можеш да си мислиш, че само защото съм жена, можеш да ме ограбиш.

— Обвиняваш ме в кражба? — разкрещя се Бакър, като лицето му почервеня още повече.

— Нямаше да предложиш толкова на баща ми. Той щеше да те пребие.

— Имаш късмет, че се съгласих да правя сделки с жена като теб.

Хана замръзна, докато се качваше във фургона. Преднамерено се обърна с лице към Бакър.

— Какво искаш да кажеш с жена като мен?

— Нито една почтена жена не живее по средата на нищото с мъж, на когото не принадлежи.

— Аз не живея с никого, господин Бакър. Бък Хобсън работи за майка ми.

— Той спи в къщата ви.

Хана нямаше представа как е разбрал за това, но някакси всеки в Утопия знаеше какво става с останалите.

— Не виждам как организацията на домакинството ни ви влиза в работата.

— Не искаме твоите постъпки да повлияят на жените ни — отговори Бакър.

Хана беше повече от шокирана. Тя беше ядосана. По-точно, бясна.

— И какво точно правя, господин Бакър?

— Какво може да бъде, с този мъж, обикалящ покрай теб всяка нощ?

Никой никога не беше обвинявал Хана в неприлично поведение. Не биха посмели, ако баща й беше жив. Що се отнасяше до Бакър, както и за всички останали от Утопия, тя не би могла да бъде целомъдрена, добродетелна или почтена, освен ако нямаше съпруг или роднина мъж, който да обуздава нейните безнравствени наклонности.

Хана беше толкова ядосана, че сълзите й потекоха. Тя пристъпи и удари Бакър толкова силно, че той се олюля.

— Ако имах пистолет, щях да те застрелям — каза тя. — Ако отново кажеш нещо подобно, ще те…

— Ти, нечестива кучко! — изкрещя Бакър, унижен от силния шамар. — Ще те науча как се удря мъж. — Той се запъти към нея, свил ръцете си в юмруци.

Бакър не беше висок колкото баща й, но беше много по-едър и силен от Хана. Тя не би могла да го спре, ако той решеше да я удари. От яростта в очите му и стиснатите му юмруци й стана ясно, че точно това възнамерява да направи.

Хана се огледа. Няколко жени бяха спрели при виковете на Бакър, но тя не можеше да очаква помощ от тях. Опита се да отстъпи назад, но фургонът блокираше пътя й. Тя беше хваната в капан между фургона и напречната греда.

Хана се мушна под фургона. Точно когато пропълзя от другата страна, Бакър се показа зад ъгъла.

— Няма да ми се измъкнеш толкова лесно, ти проститутко такава.

— Аз не съм проститутка. Ще съжаляваш, само ако ме докоснеш.

Бакър дори не си направи труда да отговори на тази безпочвена заплаха. Тя се шмугна под фургона и пролази под напречната греда, но в същото време Бакър стигна до дъсчената пътека. Зад Хана пътя й беше препречен от тълпата, която се беше събрала да види какво става.

— Пуснете ме — помоли ги Хана.

— Спрете тази безсрамница! — извика Бакър. — Ще й дам урок никога да не ме удря отново.

Стената от студени и неумолими лица не помръдна, докато тя се опитваше да си пробие път. Хана се обърна с лице към Бакър. Чудеше се дали щеше да я набие по-лошо, отколкото го правеше баща й.

— Ако пипнеш тази жена, ще те убия.

Думите не бяха казани достатъчно високо, но изщракването на спусъка на пистолета спря Ханибал Бакър на секундата.

Бакър се извъртя, когато Бък се показа иззад фургона с пистолет, насочен точно между изпъкналите му очи. В този момент за Хана Бък беше най-красивият, най-величественият мъж в света. Още веднъж той я беше спасил от ужасен бой.

— Кой си ти, че да се месиш? — настоя да разбере Бакър.

— Много по-порядъчен човек от всеки един в тази тълпа — отговори Бък, посочвайки стената от човешки тела зад Хана. Тя забеляза, че тази стена вече не беше чак толкова плътна. — Само страхливци биха стояли безучастно да гледат как един грубиян бие жена.

— Не би казал това, ако не държеше пистолет в ръката си — отбеляза Бакър.

Бък прибра пистолета в кобура си и погледна Бакър право в очите.

— Ти си страхливец, грубиян и побойник. Трябва публично да ти ударят няколко камшика. Сега се извини на госпожица Гросек.

— Няма да направя нищо подобно — изломоти Бакър. — Ти не знаеш…

— Направи го или ще счупя този пистолет в главата ти! — Бък се усмихваше, докато го казваше.

Бакър се хвърли срещу него, но беше толкова тромав, че нямаше никакъв шанс да го улови, след като той ловко отскочи от пътя му. Юмрукът на Бък се стовари върху челюстта на Бакър, когато той се обърна.

— Имаш пет секунди.

За момент Бакър изглеждаше като зашеметен и не можеше да разбере какво се беше случило току-що.

— Тя ме зашлеви. Един мъж не може безнаказано да приема това.

— Три секунди.

— Нямаш никакво право да идваш тук и да ми казваш какво да правя. — Бакър отново го атакува. — Ти дори не знаеш…

Бък отскочи настрани. Докато Бакър минаваше покрай него, Бък извади пистолета от кобура си, хвана го за цевта и го стовари върху главата му, точно зад ухото. Човекът се просна на земята, като че ли беше прострелян в сърцето.

— Предполагам, че ще трябва да минеш без извинение този път — каза той на Хана. След това се обърна към хората, които все още стояха на пътеката. — Вървете си вкъщи. На ваше място не бих се показал на улицата от срам.

Изправени пред унищожителното му презрение, те се отдръпнаха назад. Той се обърна и поведе Хана към фургона.

— Накъде сега? — попита я той.

Тя не можеше да каже и дума. Събитията от последните няколко минути я бяха изпратили от една емоционална крайност до друга. И сега Бък я караше да се държи все едно нищо не се беше случило.

Докато се качваше във фургона, тя се обърна и погледна към Бакър, който все още лежеше на дървената пътека, където беше паднал. Никога не го беше харесвала, но и никога не се беше страхувала от него. Обърна се да погледне и остатъка от тълпата, която беше препречила пътя й за бягство. Тя не познаваше всички тези хора, но се беше чувствала част от тяхната общност.

Сега, подобно на диви животни, те насила я гонеха от глутницата, осъждайки я да оцелява сама. Хана никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.

— Гледай ги в очите — прошепна й Бък. — Никога не им позволявай да разберат, че се страхуваш. Те само това и чакат.

— Как…

— Не се извръщай. Продължавай да ги гледаш в очите. Накарай ги те да отместят погледа си. — Той се настани на седалката до нея. — Накъде сега?

— У дома.

— Не. Ти дойде тук с някаква цел.

Хана се опита да се успокои. Не искаше да продава маринованото говеждо. Не искаше да си купува кон. Искаше само да се прибере у дома, където се чувстваше в безопасност.

— Промених си решението.

— Не можеш. Не и ако не искаш тези хора да те мислят за страхливка.

Казаното, както беше предположил и Бък, накара Хана за кратко време да се съвземе. Тя не беше страхливка, тя би се изправила срещу всеки, който би я нарекъл така.

— Складът на Бехтлър. Намира се два магазина по-надолу.

Биха могли да стигнат и пеша до там, но Хана трябваше да признае, че пътуването с фургона беше много по-впечатляващо. Тя можеше да гледа от високо всеки, който минаваше покрай тях.

— Какво стана? — попита я Бък. — Продължавай да се усмихваш. И продължавай да говориш.

— Бакър искаше да ми даде една трета от приходите.

— Това си е чист грабеж.

— Когато му го казах, той отвърна, че съм имала късмет, дори само защото е решил да помогне на жена като мен.

— Предполагам, че това има нещо общо с мен.

— Ти живееш в ранчото и спиш в къщата ни.

— Така че, те ще се погрижат да бъдеш наказана за това, че си пренебрегнала правилата им.

— Предполагам. Не знам. Никога не съм и мислила, че нещо подобно може да ми се случи.

Спряха пред следващия магазин. Бък слезе от фургона.

— Защо ме накара да продължавам да ги гледам?

— Когато хората са сред тълпата, много приличат на животните. Ако покажеш слабост, ще те нападнат и унищожат. Ако им отвърнеш, обикновено ще се махнат от пътя ти.

Хана бе все още твърде разстроена, емоциите й бяха прекалено силни, за да можеше да разбере какво точно й казваше. Беше застанала пред врата на Бехтлър. Тя пое дълбоко дъх.

Отговорът на Бехтлър, както и в още три магазина беше същият. Те или не искаха да работят с нея или й предлагаха неприемлив процент от печалбата. Доколкото се отнасяше до търговците в Утопия, тя беше пропаднала жена.

— Няма да продам на никого от тях — каза Хана, като излезе с гордо вдигната глава от последния магазин. — По-скоро бих изхвърлила месото в потока.

— Може би ще е по-добре да го изядеш.

Тя се обърна с лице към Бък.

— Как можеш да се шегуваш? Никой не иска да има нищо общо с мен.

— Просто се опитвам да бъда практичен.

— Не искам да бъда практична. Искам да ударя някого.

— Вече го направи.

Тя не усети как се разсмя.

— Може би си мислиш, че съм луда. В града съм от по-малко от час и вече участвах в свада и почти започнах размирици.

— Всъщност беше наистина великолепна. Вече си мисля, че е време да намерим нещо за хапване. Гладна ли си?

Не беше. Как можеше да мисли за ядене, когато стомахът й танцуваше така? Разумът й също не беше на мястото си. Бък наистина ли каза, че е великолепна? Той я мразеше. Не би могъл да каже това.

Тя повдигна поглед към него. Осъзна, че искаше той да си мисли само хубави неща за нея. Неговото мнение беше много по-важно за нея, отколкото на когото и да било от Утопия.

— Какво каза?

— Попитах те дали искаш да ядеш нещо?

— Преди това? Относно участието ми в свадата.

— Хареса ми начина, по който се противопостави на Бакър. Но следващия път и аз ще бъда с теб.

Инстинктивно тя се протегна, взе ръката му и я стисна.

— Щях наистина много да загазя, ако ти не се беше появил. Не знам как да ти се отблагодаря.

Той изглеждаше изненадан от факта, че тя беше хванала ръката му, но не я отдръпна. След секунда колебание стисна в отговор нейната длан.

— Нямах друг избор. Ти не постави точка в споразумението, че ще ми дадеш твоята част от ранчото, ако бъдеш прегазена по време на размирици.

Хана се опита да се ядоса. Но вместо това усети, че се усмихва. Тя се предаде и даде воля на смеха си. Много искаше Бък да й бъде приятел. Никога не бе имала с кого да се посмее. Усещането беше прекрасно.

— Сега, ако ти не си гладна, аз съм — каза Бък. Той пусна ръката й и хвана юздите. — Ако си спомняш тръгнах, без да съм закусвал.

— Татко винаги се хранеше в кръчмата на Шармбек.

— Дали сервират нещо друго, освен мариновано говеждо?

— Татко казваше, че работниците предпочитали кръчмата на Гросвелт.

— Хайде да отидем там.

Хана се успокои, когато влязоха в ресторанта и видя, че всички посетители й бяха непознати. Миризмата на пържено говеждо изпълваше въздуха. Бък въздъхна и се усмихна.

— Мирише като в кухнята на Изабел.

Очевидно и вкусът наподобяваше гозбите на Изабел. Бък яде като за двама. Тя реши, че с този апетит съвсем скоро ще се възстанови от раната си.

Хана пи кафе, изяде няколко парчета черен ръжен хляб намазан с пикантно масло, размишлявайки върху това, което току-що се бе случило. Всичко между нея и Бък се беше променило.

Тя го харесваше. Тя се наслаждаваше на компанията му. Тя искаше да бъдат приятели. Беше безсмислено да го отрича повече. Не беше осъзнавала колко самотна е била. Докато баща й беше жив, семейството й и хората в ранчото бяха по-скоро като щит срещу непознатите, отколкото утеха и подкрепа. Никога не беше почувствала, че ги е грижа за нея или че ще се жертват за нея.

Бък го беше направил два пъти. Тя не можеше да забрави това.

Но Хана искаше нещо повече от обикновено приятелство, нещо повече от стискане на ръка. Колкото и трудно да й беше да го повярва, тя искаше той да не си тръгва.

Но дали това означаваше, че го обича? Хората от тяхната общност не очакваха да има любов между един мъж и неговата съпруга. Жената можеше да обича децата си, но тя уважаваше съпруга си. Считаше се за достатъчно един мъж да се грижи за семейството си. Дали това щеше да й е достатъчно или се нуждаеше от обич? Дали знаеше как да обича? Преди да успее да намери какъвто и да било отговор, госпожа Гросвелт се приближи до тях и привлече вниманието й.

— Чух за неприятностите, които си имала тази сутрин — каза тя. — Ханибал Бакър трябва да бъде линчуван за това, което е казал. Казах му го, но никой не ме слуша. Държа се прекалено дружелюбно с аутсайдерите в този град.

— Благодаря ти — отговори й Хана. — Има някакво успокоение да знаеш, че в този град има някой, който не мисли, че съм потънала в грях. Позволи ми да ти представя Бък Хобсън. Той е източникът на греха, за който говори господин Бакър.

— Винаги ми е приятно да се запозная с човек, който се храни като вас — каза госпожа Гросвелт, като посочи празната чиния на Бък. — Няма по-добър комплимент за един готвач.

— Наистина страхотно вкусно — отговори Бък. — Ще дойда пак.

— Ще се радвам да ви видя. — Тя се обърна към Хана. — Чух, че се опитваш да продадеш малко мариновано говеждо.

— Вече не.

— Отбийте се във фермата на Мофет на връщане. Има цяла къща, пълна с момчета, а няма жена, която да им готви. Може да прояви интерес да купи месото ти. И всичко останало, което имаш.

— Благодаря ти — каза Хана. Искаше да направи нещо, с което да изкаже благодарността си, но госпожа Гросвелт си тръгна също така внезапно, както се беше появила.

— Предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем преди мръкнало — каза Бък.

Вратата на ресторанта едва се беше затворила след тях, когато един мъж се втурна към тях. Хана се обърна, само за да види красивото лице на Еймъс Мерик, надвесено над нея.

— Току-що чух какво ти се е случило тази сутрин — каза той, като взе ръката на Хана и собственически я задържа. — Омъжи се за мен и никога повече няма да ти се случи подобно нещо.