Бък

Двадесет и втора глава

Последните три дни бяха най-нещастните в живота на Хана. Бък й липсваше много повече, отколкото мислеше, че е възможно. По дузина пъти на ден се улавяше, че е спряла работата си и се взира в далечината, надявайки се да го види да язди към ранчото или поне да види вдигналия се облак прах, предвещаващ завръщането му.

Все още я тревожеше сбиването му със Зийк. Те бяха най-добри приятели, неразделни дори, или така си беше мислила. И все пак Мелиса беше застанала между тях.

Независимо по колко пъти на ден тя спираше работата си и се взираше в далечината, било през прозореца, било над полето с ориза, тя не виждаше нищо. С всеки изминал миг от заминаването на Бък, споменът от онзи час, прекаран в прегръдките му, изгаряше съзнанието й все повече и повече. Тя не можеше да се откаже от него. Без значение какво щеше да се наложи да направи.

Хана беше направила всичко възможно да се сприятели или помогне на Мелиса, но тя ясно й беше показала, че няма никакви шансове двете да станат приятелки. Нито пък имаше някакво желание да се научи да работи. Беше отегчена, неспокойна и раздразнителна.

Докато каубоите не започнаха да посещават ранчото.

Явно мълвата се беше разнесла. Готвачи, които Хана никога преди това не беше виждала, идваха с желанието да купуват яйца и масло от нея. Отбиваха се и каубои, които даваха поръчки за зеленчуци и сладко. Беше странно, въпреки че почти винаги всичко приключваше с разговор с Мелиса.

Мелиса седеше под сянката и забавляваше двама каубои от ранчо „Рафтър Ди“, когато фургонът на майка й пристигна. От радост, че вижда майка си, Хана веднага забрави за Мелиса.

— Това ли е сестрата на Бък? — попита Сара Еванс веднага, щом влязоха в къщата.

— Да — отговори Хана, докато поставяше вода върху печката, а майка й започна да мели зърната кафе. Беше точно както преди появата на Бък. — Чакаше ни, когато се върнахме от Утопия.

— Чух за нея.

Хана посочи натам, където през прозореца на кухнята можеше да се види Мелиса.

— Всички са чули за нея. Като че ли това ранчо в момента е по път на всеки. Понякога си мисля, че нито един работник не би си направил труда да дойде дотук, ако не беше тя.

— Какво мисли Бък за всичко това?

— На моменти ми се струва, че не забелязва никой друг, освен нея.

— Дори и теб?

— Особено пък мен.

Така и не се беше отдала възможност на Хана да каже на майка си, че Бък й беше признал, че я обича. Едва ли имаше значение. След пристигането на Мелиса, Бък повече не беше споменал за женитба.

— Какво се е случило? — Майка й изсипа смляното кафе във водата и го зачака да заври. Хана седна срещу нея.

— Мелиса има огромни дългове. Бък иска да ги изплати, когато продадем мъжките животни през есента. Поиска ми парите от продажбата на маслото и яйцата, за да задържи малко кредиторите й.

— А ти отказа?

— Всичко, което ни остане, след като си изплатим дълговете, трябва да използваме за ранчото. Какво бъдеще ни очаква, ако не инвестираме в това място?

— Все още го обичаш, нали?

— Да.

— И искаш да се омъжиш за него?

Хана кимна. Тя не можеше да не си признае това, което майка й вече знаеше.

— Не виждаш начин да й дадеш тези пари?

Хана я погледна шокирана:

— Мислиш, че трябва да й ги дам ли?

— Няма значение какво мисля аз. Питам теб.

— Не, не мога да й ги дам — каза Хана натъртено. — Можеше и да помисля да й дам нещо, ако бях сигурна, че наистина обича Бък. Но не съм убедена, че е така. Дори бих го направила, ако мислех, че мога да се отърва от нея. Може би не съм права. Но не бих могла да харесам една жена, която се облича по този начин, флиртува с всеки мъж, когото срещне и отказва да свърши каквато и да било работа. И си мисля, че тя е дошла тук само, за да разбере колко пари може да изкопчи от Бък.

— Какво мисли той?

Хана не беше забелязала, че кафето е завряло. Майка й стана и наля две чашки.

— Всичко, което вижда, е, че единственият останал член от семейството му се е върнал. Имам чувството, че дори да му поиска и дрехите от гърба, Бък с удоволствие би ги продал и би дал парите на Мелиса.

Майка й постави двете чаши на масата и седна. Тя отсипа малко от кафето в чинийката си, остави го да поизстине и отпи от него.

— Бък обича ли те?

— Казва, че да.

— Иска ли да се ожените?

— Преди седмица си мислех, че иска. Сега не съм убедена. Имам чувството, че вече е въпрос на избор между мен и Мелиса.

— Пий си кафето — каза майка й, докато отпиваше от своето. — Мъжете са много странни същества. На една жена й е трудно да ги разбере. Не съм убедена, че те могат да разберат сами себе си. Говорят за това, че са силни, разумни и безстрашни, а не са способни да се справят със собствените си чувства. Боят се до смърт от обвързване. Когато въпросът опре до жени, спират да мислят рационално.

Хана не успя да сдържи смеха си.

— За младоженка имаш твърде предубедено мнение за мъжете.

— Уолтър е от малкото мъже, които знаят какво търсят в една жена и не се страхуват да поискат любов. За всичко останало прилича доста на другите мъже.

— Какво се опитваш да ми кажеш, майко?

— Мъжете искат това, което искат, независимо дали е добро за тях или не. Няма да спечелиш нищо, ако се опиташ да ги вразумиш. Ако Бък е искал да намери сестра си повече от всичко на света, ще му отнеме време да разбере, че тя не отговаря на мечтата му за нея. Ако искаш да се омъжиш за него, не би могла ти да си тази, която ще разбие илюзиите му.

— Не съм сигурна, че бих могла да издържа дълго време така.

— Разбира се, че би могла. Има едно нещо, което жените могат, а мъжете не. Това е да чакат.

— Не би трябвало да чакам.

— Предполагам, че се опитва да сложи и двете ви на първо място в сърцето си. Не след дълго сам ще разбере, че не би могъл да го направи. Тогава ще вземе своето решение.

Хана погледна през прозореца. Каубоите си бяха тръгнали. Мелиса седеше под дърветата, като си вееше с ветрилото. На Хана й беше почти невъзможно да потисне целия гняв, който таеше спрямо тази жена. Дали Мелиса осъзнаваше, че разбива мечтите на Бък? Хана беше сигурна, че дори и да го знаеше, за нея това нямаше никакво значение.

— Бъди търпелива — каза майка й. — Аз чаках Уолтър двадесет години. Съмнявам се, че ще ти се наложи да почакаш повече от месец за Бък. Той е умен човек.

Хана не можа да повярва на очите си, когато видя Лиймън Джилет да язди към ранчото й. Тя избърса ръце в полата си и се запъти към оградата на градината. Прекарваше почти половината от времето си в градината, ангажирана със засаждането на късните посеви, почистването на плевелите, поливането и брането на последните пролетни насаждения. Беше толкова привикнала с неугледния вид, в който я виждаха идващите при Мелиса мъже, че вече не се замисляше как изглежда.

— Добър ден, госпожице Гросек — каза Джилет с възможно най-изискания си тон. — Готвачът ми каза, че си имате гостенка. Предположих, че е добре да се отбия и да се запозная с нея.

Поне не й изгуби времето с преструвки, че е дошъл, за да се види с нея. Мелиса остана седнала под дърветата, чакайки Джилет да отиде при нея. Хана си помисли, че е много лесно да имаш самочувствие, когато знаеш, че си най-красивата жена на мили разстояние.

Хана продължи да работи в градината. Можеше да чуе жуженето на гласовете им, редките изблици на смях, но не можеше да разбере за какво си говореха. Беше доволна от това. Нямаше желание да знае. Беше й неприятно да мисли как би реагирал Бък, когато Мелиса му разкажеше за новия си познайник.

Хана приключи с работата си в градината, наскуба малко пащърнак и влезе в къщата, за да го приготви за вечеря. Няколко минути по-късно Мелиса влезе в кухнята.

— Защо не си ми казала, че имаш такъв очарователен и забавен съсед? — попита тя. — Не съм се забавлявала така, откакто пристигнах тук.

Тя очевидно грееше от щастие. Всяка следа от апатията и раздразнението й беше изчезнала. Изглеждаше красива и сияеща. Срещата с богатия, красив мъж й беше повлияла подобно на летен дъжд на цветовете на грамофончето. Мелиса седна, без дори да предложи да й помогне.

— Съмнявам се, че на Бък ще му бъде приятно да го чуе — каза Хана, без да вдига поглед от работата си. — Лиймън Джилет се опита да открадне добитъка ми. Само находчивостта на Бък спомогна да си го върнем, без да се налага да има престрелки.

— Защо му е на един богаташ да краде добитък? — попита Мелиса.

— Може би това е начинът, по който е забогатял.

— Това няма значение. Той е първият мъж, когото срещам, знаещ как да се отнася с една жена.

— А всички онези работници?

— Просто някакви момчета. Те и идея си нямат какво да правят. Лиймън ме покани на разходка. Утре ще дойде с кабриолета си.

— Ако бях на твое място, първо щях да изчакам Бък да се върне и да го обсъдя с него.

— Не е необходимо да питам Бък или когото и да било какво мога или не мога да правя — рязко отговори Мелиса, а от очите й струеше гняв. — Въпреки че съм убедена, че ще му кажеш в минутата, в която прекрачи този праг.

— Не е моя работа какво правиш — Хана скри ръцете си от Мелиса, за да не види, че треперят. — Мисля, че би трябвало да се възползваш от съветите на брат си.

Мелиса скочи на крака:

— Знам много повече за мъжете, отколкото Бък би узнал, дори и да бе живял сто години. Същото се отнася и за теб, мила моя. Мислиш, че ще се омъжиш за скъпия ми брат. Той вероятно заслужава такава безлична мишка като теб, но аз те харесвам не повече, отколкото ти харесваш мен. Знам, че отказа да ми дадеш пари назаем. Също така знам, че искаш да се отървеш от мен. Аз ще си тръгна, но преди да го сторя, ще направя всичко възможно Бък да излезе през тази врата заедно с мен. Ще си умреш стара мома, докато го чакаш да се върне.

Хана не беше очаквала такава атака, но беше твърдо решена да не позволи на Мелиса да разбере колко е уязвима. Тези жена би направила всичко само заради удоволствието да нарани другите.

— Нямам никакво отношение към теб, стига това да не засяга Бък. Не ме интересува дали ще се разхождаш с Джилет, или ще се върнеш обратно в Галвестън още тази минута. Имаш ли някаква представа какво означава за него твоята поява тук? Той си мисли, че не си способна да причиниш зло. Би ти дал целия свят, стига да имаше как. Той си няма никаква представа, че само го използваш.

— Казала ли си му го?

— Аз не доноснича за хората!

— О, я не ми излизай с тези врели-некипели. Какво си му казала?

— Нищо.

Защото дори и да му беше казала, нямаше да й повярва.

— И внимавай да не му кажеш!

— Не е необходимо. Ти сама ще се издадеш много скоро.

Мелиса я изгледа така, като че ли беше луда:

— Ти си глупачка — след което започна да се смее.

Хана можеше да чуе смеха й, докато тя си отиваше в стаята.

Подпря се на мивката. Наистина ли беше глупачка? Наистина ли й се изплъзваха всички шансове да задържи любовта на Бък? Надяваше се, че не е така.

Мелиса нямаше да позволи неодобрението на Бък да й попречи да излезе на разходка с Джилет, ако наистина не би го одобрил. Тя не вярваше на тази малка, хленчеща кучка. Не я интересуваше как Джилет беше спечелил парите си, стига да ги имаше, а никой друг не можеше да надушва парите като нея. Тя нямаше намерение да стои погребана в тази камениста и обсипана с тръни пустиня, и да чака милостиня от Бък цели шест месеца. Тази разходка можеше да бъде единствената й възможност да се измъкне оттук по-рано и тя нямаше намерение да я пропусне.

Бък й беше казал, че отива на запад да улови коне, които да продаде и да й даде парите. Но тя беше виждала толкова много мъже, които тръгваха нанякъде с обещанието да се върнат и които никога не се връщаха. Баща й беше идеалният пример. Не, тя предпочиташе да хване птичката, кацнала на рамото й, вместо да чака да се появят още няколко. А и по тази птичка имаше доста перушина за скубане, докато Бък нямаше никаква.

Мелиса усещаше, че Джилет иска нещо, което тя можеше да му помогне да получи. Това беше добре дошло за нея. Ако той го искаше прекалено силно, щеше да бъде склонен и да плати. Ако си платеше достатъчно добре, тя щеше да може да се махне оттук много преди настъпването на есента.

Бяха ходили заедно на разходка вече четири пъти. Изглежда Лиймън беше доволен, че Бък отсъства. Това дори я караше да бъде много по-оптимистично настроена, че нещото, което той искаше, щеше да й донесе достатъчно пари, с които да може да напусне това забравено от Бога място.

— Знаеш ли — каза Мелиса, когато Лиймън спря кабриолета под сенките на няколкото дъбови и кленови дървета близо до реката. — Не мога да се освободя от чувството, че искаш някаква услуга от мен.

Леко изненаданият му поглед я накара да се разсмее щастливо.

— Не, не е това. Ти си също толкова готов да създадеш семейство, колкото и аз. Не, нещо друго е. Нещо, което не си напълно убеден, че ще направя.

Лиймън се облегна назад, гледайки я с възхищение.

— Не знаех, че четенето на мисли е един от скритите ти таланти.

— Нека просто приемем, че имам богат опит с мъжете. Кажи ми, какво искаш?

— Хана Гросек.

Това беше прекалено откровено.

— Какво, за Бога, би могъл да искаш от тази бледа, лицемерна, престорено набожна кокошка?

— Не всеки може да си позволи да държи юздите на породиста кобилка като теб — отговори Лиймън. — Някои от нас предпочитат по-обикновените неща.

— Имаш предвид по-скучните.

— Зависи от гледната точка. Подозирам, че под тази скромна външност се крие една страстна жена.

— Така мисли и брат ми. Не мога да разбера защо толкова голяма част от мъжете са такива пълни глупаци.

— Каква ли бъркотия би настъпила, ако всички искахме една и съща жена.

— Вярно е — отговори Мелиса, но си помисли, че този тук би трябвало да е пълен идиот, за да е влюбен в Хана. Пет минути в нейно присъствие трябваше да са напълно достатъчно време, за да го излекуват от това. — Добре, значи искаш Хана. Как мога да ти помогна да я получиш? Разбирам, че тя няма да се затича, ако я извикаш?

— Остави брат ти да я убеди, че съм й откраднал добитъка.

— А ти не си ли?

— Няма значение дали съм, или не съм. Тя със сигурност няма да дойде в ранчото ми.

— Отвлечи я. Хвърли я върху седлото си и я отвлечи.

Лиймън се усмихна весело.

— Явно не ти се е налагало да носиш напреко на седлото си жена, която няма желание да е там. Аз съм пробвал. Освен това, не бих могъл да стигна до ранчото си, без да попадна поне на един от работниците.

— Направи го през нощта.

— Не трябва да забравяме Том. Също така онези дълги десет мили с една вбесена, ритаща, крещяща, хапеща и дращеща жена, преметната напреко на седлото. И не на последно място, моите собствени работници. Те може и да откраднат някоя и друга крава оттук или оттам, но никой от тях няма да седи безучастен, докато се опитвам да отвлека една дама. Работниците са много докачливи по отношение на начина, по който се отнасяш към дадена жена.

Мелиса направи гримаса.

— Бих желала и плантаторите на памук да са също толкова докачливи. Убеден ли си, че искаш Хана?

— Още от момента, в който я видях.

— Добре. Какво искаш да направя аз?

— Подмами я да дойде в ранчото ми.

— Какво ще получа, ако я накарам да дойде?

— Какво искаш?

Мелиса се усмихна. Изглежда мъжете никога не се научаваха. Когато попиташ една жена какво иска, се оставяш напълно на нейната милост.

— Една доста прилична сума ще ми е от голяма полза точно сега.

— Ще ти дам петстотин долара.

Мелиса се беше облегнала назад върху облегалката, наслаждавайки се на пазарлъка им. При споменаването на тази нищожна сума, тя рязко се изправи.

— За петстотин долара аз самата не бих стъпила в къщата ти. Аз съм комарджийка и в момента съм на червено. Мислех си за десет хиляди долара.

Единствено леко разширените очи издадоха изненадата на Лиймън:

— Това са доста пари.

— Аз играя само със сериозни комарджии. Освен това, ако получиш Хана, получаваш и ранчото й.

— Как се сети за това?

— Брат ми мисли, че е влюбен в нея. Ако реши, че го е изоставила, той ще си тръгне. Имат три хиляди глави добитък, без да се броят тазгодишните телета. Ако се предположи, че едното струва десет долара, това са повече от тридесет хиляди долара. Едва ли би могъл да купиш това място за десет хиляди.

— Пет хиляди.

— Десет или няма сделка. Бък ще ми даде парите, когато продаде мъжките животни, но ми се струва, че ще полудея, ако ми се наложи да чакам толкова дълго.

— Не ти харесва провинцията.

— Мразя я. Не мога да разбера как живееш тук.

— Има си и своето очарование.

— Като крави, които не могат да разберат, че ги крадат?

— Някои хора могат да намерят това за привлекателно.

Мелиса се засмя.

— Няма да си признаеш, нали?

— А ти би ли си признала?

— Никога. Ще си получа ли моите десет хиляди?

— Да, ако успееш да накараш Хана да дойде в къщата ми, без да има друг с нея.

— Това е лесно. Ела да ме вземеш утре към десет сутринта. Когато отидем у вас, ще изпратиш някой от твоите хора при Хана със съобщение, че съм се наранила и тя трябва да дойде веднага. Том не се прибира до късно, така че тя няма да може да изпрати някой друг.

— Толкова много ли те харесва, че да направи това за теб?

— Мрази ме, но ще дойде, защото обича брат ми.

— Сигурна ли си?

— Да. Сега ме върни обратно. Ужасно е горещо тук. Не знам как понасяш тази жега.

Съобщението не изненада Хана. Тя очакваше Мелиса да изпадне в беда рано или късно. Единственото, което желаеше, е, да не се беше случило в ранчото на Лиймън Джилет. Бък щеше да се ядоса много, когато разбереше, че е трябвало да отиде дотам.

Помисли да се обади на майка си, но се отказа. Не можеше да очаква майка й да остави новото си семейство, за да отиде да помогне на една непозната. Мелиса беше сестра на Бък и Хана носеше отговорност за нея.

— Можеш ли да ми кажеш как е пострадала? — попита тя загрижения работник, който й донесе вестта.

— Не, госпожо.

— Имаш ли някаква представа?

— Мисля, че се е случило нещо с крака й.

Беше ясно, че момчето не знаеше. Трябваше да вземе медицинския комплект на баща си и да се надява, че готвачът на Джилет ще има всичко останало, което ще й бъде необходимо. Ако нямаше, можеше да изпрати някого за доктор Янт. Това нямаше да му хареса, но предполагаше, че заради Джилет щеше да дойде.

Хана беше забравила как й се отразяваха десет мили езда. В действителност беше доволна, когато най-накрая стигнаха до ранчото на Джилет.

Докато слизаше от коня си, Джилет я посрещна на вратата.

— Как е Мелиса? — попита Хана.

— Сега, след като ти си тук, ще се почувства по-добре — отговори той. — Влизай. Ще дойда веднага, след като поговоря с Франк.

Инструкциите на Джилет бяха кратки. Тя едва беше успяла да свали наметалото си, когато той застана до нея.

— Настаних Мелиса в спалнята на горния етаж — каза Джилет. — Предположих, че там ще й е по-удобно.

— Какво й е? — попита Хана, докато го следваше нагоре по тясното стълбище.

— Кракът й или може би стъпалото й. Не мога да ти кажа точно. Не ми дава да я докосна.

Това определено й прозвуча странно, но вероятно Мелиса се държеше различно, когато беше ранена или изпитваше болка.

— Как се нарани? Падна ли, или се препъна?

— Докато слизаше от кабриолета, кракът й се заклещи. Казах й да изчака, но тя беше убедена, че ще се справи и сама.

Това бе напълно в стила на Мелиса.

— В стаята, в края на коридора е — каза Джилет, като отстъпи настрани и направи път на Хана да мине пред него.

Пътека на стълбището, килим в коридора. На Хана й беше чудно откъде Джилет получаваше парите си и защо беше похарчил толкова много по тази къща.

Хана отвори вратата на спалнята и рязко спря. Мелиса стоеше до прозореца с чаша вино в ръка. Хана не виждаше нищо нередно с крака или стъпалото й.

— Влез. Настани се удобно.

Усмивката й се стори изключително неприятна на Хана.

— Мислех, че си ранена. Защо си казала на господин Джилет, че…

Тя спря. Някой я изблъска в стаята и затвори вратата след нея.

— Какво става? Защо ме доведохте тук?

— Лиймън знаеше, че няма да дойдеш доброволно, затова ти изпрати бележка, че съм се наранила — каза Мелиса, като усмивката й ставаше все по-неприятна.

— Защо?

— Защото, глупачке такава, Лиймън е толкова влюбен в теб, че не може да си представи да живее повече без теб. Имаш на разположение двадесет и четири часа, да се съгласиш да се омъжиш за него. Но дали ще се съгласиш или не, преди това време да е изтекло, той вече ще те е замъкнал в леглото си.