Бък

Седма глава

Бък с облекчение изгледа как Хана затваря врата след себе си. Не знаеше какво да мисли за нея, но не искаше тя да види смущението му. Не искаше да повярва, че тя някога бе мислила, бе се тревожила за него. Не искаше да вярва, че съжалява за това, че не се бе опитала да попречи на баща си да го пребива или е доволна от идването му в ранчото, за да помогне на нея и майка й.

И това, което беше най-важното, не искаше да желае тя да бъде около него. Да вижда усмивката й, нежните извивки на тялото й, да чувства допира й, когато го докосва или тихите й стъпки, когато минава покрай стаята му. Нито пък искаше тялото му да изгаря от желание всеки път, когато си спомнеше, че тя спи в стаята от другата страна на коридора.

В началото не обърна голямо внимание на тези чувства. Всеки нормален мъж би реагирал така в близост до привлекателна жена. Той беше млад, здрав мъж с нормални желания. Но сега фактът, че все още я желаеше, докато лежеше с дупка от куршум в рамото, го разтревожи.

До този момент успяваше да потиска този вид желания. Така бе успял да запази здравия си разум. Сега усещаше, че контролът му се изплъзва и това никак не му харесваше. Не беше подозирал за такава слабост в себе си и със сигурност не бе очаквал точно Хана да я извади на повърхността. За негов късмет, тя не изглеждаше склонна да се възползва от нея.

Хана не беше сантиментална жена. Искаше той да оздравее, за да може отново да възседне коня си колкото се може по-скоро. Е, и той искаше същото, но не му харесваше тя да се вълнува за него и дори да му предлага съчувствието си. Не можеше да си позволи да бъде отклонен от намеренията си от някакви емоции и чувства, а най-малко от благодарност. Това винаги водеше до привързване и никой не можеше да каже какво би могло да се случи след това.

Трябваше да измисли как да върне обратно всяка „заблудила“ се крава от ранчо „Рафтър Ди“ и то без междувременно той и Зийк да бъдат застреляни. Раната в рамото му ясно показваше, че Лиймън Джилет няма никакво намерение да върне и едно животно, дори и онези, които все още носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“. Можеше само да гадае колко от тях вече бе успял да жигоса с неговата дамга.

Той имаше намерение да си върне и тях, но му трябваше план. Джейк казваше, че умният човек винаги трябва да има план и че земята е осеяна с костите на хора, които първо действат, а после мислят. Бък нямаше никакво намерение да бъде един от тях, но трябваше да измисли как да си върне добитъка. Това беше ключът към успеха на ранчото, а Хана и майка й щяха да получат достатъчно пари, за да се установят някъде другаде.

Бък не приемаше насериозно клетвите на Хана, че тя никога няма да се омъжи. Много жени казваха, че мъжете не стават за нищо и че не искат да имат нищо общо с тях и след това се влюбваха в първия красив нехранимайко, който им се изпречеше на пътя. Той не смяташе, че Хана е толкова вятърничава, но бе сигурен, че би приела едно добро предложение за женитба, вместо да се мъчи да управлява ранчото сама.

Но не и Еймъс Мерик. Трябваше да е някой, който ще се грижи добре за нея и майка й и ще ги накара да се почувстват обичани и ценени. Заслужаваха го и двете след това, което бяха преживели с Натаниъл Гросек.

Зийк влезе в стаята, без да почука.

— Добре ли си вече?

— Много по-добре, след като се нахраних.

— И до кога мислиш да се излежаваш?

— Утре ще съм на седлото отново.

— Подозирах, че ще кажеш това. Няма да се качиш на кон, докато не се оправи ръката ти.

Зийк щеше да се ужаси, ако знаеше, че гледа Бък със същия поглед, както правеше и Джейк, когато бе решил да го поучава.

— Не мога да чакам до тогава — каза Бък. — Трябва да открием онези крави!

— Аха, и да те убият, само защото няма да можеш да се закрепиш на седлото или да се защитиш при нужда.

— И какво предлагаш? Да се откажа и да се върна при Джейк ли?

— Не, просто стой тук и оздравявай!

— А ти какво ще правиш? Няма да ме заблудиш, че си решил да помагаш на госпожа Гросек в градината.

— Джилет не ме е виждал и не знае за мен — отвърна Зийк. — Тази вечер ще претърся земите му.

— Могат да те застрелят.

— Те няма да знаят, че съм там. Чернокожите трудно се забелязват в тъмното — каза Зийк.

— Като си толкова хитър, защо си се оставил да те хванат и да те продадат на Рупърт Рейсън?

— Те бяха индианци, а аз бях само на единадесет. Сега се справям много по-добре.

— Това не ми харесва.

— Когато тръгнем да си прибираме кравите, трябва да знаем точно къде са, за да можем да ги измъкнем по най-бързия начин.

— И очакваш аз да си лежа тук с дни, докато ти рискуваш живота си?

— Можеш да поговориш с останалите собственици в района. Джилет вероятно краде и от тях. Фактът, че се е опитал да те убие, докато си прибирал собствените си животни, може и да ги накара да се размърдат. Ще имаме нужда от помощ, когато се изправим срещу него. Но ако ще стоиш тук, стой далече от онова момиче.

— Какво момиче?

— Хана.

— Хана! — Бък не можеше да повярва, че Зийк каза това.

— Видях как я гледаш.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Разреши й да те нахрани.

— Сам си се нахраних. Не съм безпомощен.

— Тя остана при теб, докато се хранеше.

— Не ми се стори редно да я изгоня. Това все пак си е нейната къща.

Идеята, че е увлечен по Хана беше абсурдна. Тя наистина беше хубаво момиче и всеки мъж с удоволствие би си помечтал за нея от време на време. Но не трябваше да забравя, че тя е дъщеря на Натаниел Гросек.

— Човек не може да мисли трезво, когато не се чувства добре — продължи Зийк. — И тогава за жените е много по-лесно да постигнат своето, независимо от мъжкото нежелание. Джейк не искаше да се ожени за Изабел, преди тя да започне да се грижи за него, когато го раниха и тя го измъкна от лапите на смъртта.

Бък изръмжа раздразнено:

— Джейк вече беше влюбен в Изабел от седмици. Дори Уил и Пийт го знаеха. Трябва да си доволен, че най-накрая той все пак събра кураж да си го признае. Щяхме отдавна да сме мъртви, ако не го беше направил.

Дори и Зийк не можеше да отрече колко задължени бяха на Джейк и Изабел.

— Не се притеснявай. Не съм хлътнал по Хана.

Да, мислеше за нея от време навреме, но това не означаваше, че започва да се влюбва.

— Ти не си женен и непрекъснатото й присъствие може да те накара да забравиш миналото.

— Лягай си, Зийк. Толкова си уморен, че започваш да говориш глупости.

— Ти гледай да не започнеш да ги вършиш тези глупости.

— Не бих забравил за какво съм дошъл. И да не съм чул, че ще яздиш из ранчото на Джилет посред нощ. Не знам още какво ще правим, но все ще измисля нещо.

— Ти се заеми с твоите си дела, а аз ще се заема с моите! — каза Зийк и тресна вратата след себе си.

Бък се намръщи. Зийк би трябвало да знае, че той няма да допусне попадне в мрежите на Хана. Можеше да кърши добре оформените си бедра, колкото си иска. Можеше да носи рокли, толкова плътно прилепнали по тялото й, че устата му да се напълни със слюнка само при вида на гърдите й. Толкова прилепнали, че ръцете да го засърбят да ги обвие около талията й. Но това нямаше да доведе до нищо добро. Гадеше му се само от мисълта да я целуне.

И ако си мислеше, че като му каже, че е искала да я хареса, че е мислила за него, по-точно се е тревожила за него — ще промени мнението му за нея, то тя горчиво се лъжеше. Дори и самият факт, че не е бил отдавна с жена, да го караше да си мечтае за нея понякога, нямаше да го накара да си сложи главата в устата на точно този лъв.

Грешка. Лъвица. Нямаше нищо мъжествено що се отнасяше до Хана Гросек.

Хана приседна в долния край на леглото на майка си.

— Бък казва, че Лиймън Джилет краде добитъка ни. Простреляли са го, докато се е опитвал да върне няколко крави, които е намерил в неговите земи.

Майка й беше седнала в леглото си и разресваше косите си. При думите й тя остави четката.

— Откъде знаеш?

— Подслушвах пред вратата, докато разговаряха със Зийк. Зийк възнамерява да претърси ранчото през нощта.

— Срамувам се от теб, Хана Гросек. Никога не съм те учила да правиш така.

— Нямаше да постъпя така, ако този пълен идиот беше благоволил да ми каже какво става.

— Може би смята, че това не е женска работа.

— А женска работа ли е да измрем от глад или да изгубим единствения начин да се издържаме? — настроението й рязко се промени. — Той смята да върне кравите дори и да се наложи да се бие заради тях.

— С пистолети?

— С пушки, предполагам. Пистолетите не стрелят надалеч.

— Не мога да повярвам, че говориш толкова спокойно за мъже, които вадят оръжие един срещу друг. Бък може да бъде убит.

— Знам. В такъв случай няма да успеем да си изплатим дълговете.

— Не те ли интересува какво може да се случи с него?

— Разбира се. Ако го убият, няма да успее да изпълни своята част от сделката.

— Хана, изненадваш ме.

— Съжалявам, но се ядосах, защото не ми казва какво става. Сега съм изплашена, че може да го убият, а ние ще останем без стотинка.

— Не се ли притесняваш, че може да го убият?

— Само казах…

— Имам предвид наистина да се притесняваш?

Хана млъкна по средата на думите си.

— Не го познавам достатъчно, за да се притеснявам.

— Помниш ли как спря баща ти, преди да те пребие?

— Разбира се.

— А помниш ли какво ми каза тогава?

— Не.

Тя помнеше, че каза много неща за баща си тогава, но не помнеше да е казала нещо за Бък.

— Каза, че единственият начин, по който би могла да му помогнеш тогава, е да не му обръщаш внимание, но ако някога се наложи, би дала живота си за него.

Хана не беше готова да стигне толкова далеч, но не искаше никой да пострада. Щеше да е жалко млад и красив мъж като Бък да бъде убит. Вероятно някъде някое момиче чезнеше от любов по него точно сега. Но тя не вярваше, Бък да изпитва същото. Това, за което той жадуваше в този момент, беше нейното ранчо.

— Мамо, това беше преди шест години. Била съм твърде малка, за да осъзная какво казвам.

— Може поне да си загрижена за неговата безопасност.

— Мисля, че се вълнувам, но е трудно, когато се отнася с мен така, сякаш съм твърде глупава, за да разбера мъжките дела.

— И аз не разбирам защо ти е да се бъркаш в тях.

— Защото не искам никога вече да изпадам в такова положение. Не възнамерявам да се омъжа за когото и да било, само за да имам покрив над главата си.

— Тогава го остави да свърши това, за което е дошъл тук. Ако успее, ще помогне и на нас. Сега иди да си починеш. Винаги има много повече работа, когато в къщата има болен мъж.

Хана целуна майка си и се прибра в стаята си. Но тази вечер тя й изглеждаше недружелюбна, а леглото й беше студено и празно. Странно, никога до сега не се беше чувствала така. Винаги бе търсила уединението и спокойствието на стаята си. Това място беше убежището й, където намираше покой от напрежението и несигурността на деня.

Но не и тази вечер! И вината беше изцяло на Бък Хобсън. Той бе разклатил спокойствието й и бе посял семената на съмнението. На Хана това изобщо не й допадаше. Тя се стремеше винаги да е абсолютно сигурна в действията си и в правотата на решенията си.

Тя пристъпи от леглото към прозореца. Но взирането в тъмните сенки в далечината не й даде очакваните отговори. Трябваше да е честна пред себе си и да си признае, че вината за загубата на душевното й равновесие бе изцяло нейна. Бък не беше направил нищо, с което да я накара да го хареса, дори не се бе опитал да се държи любезно. Хана си беше позволила да бъде привлечена от чисто мъжкото му излъчване.

Самата тя не знаеше какво я привличаше в Бък. Трябваше да си признае, че това беше източника на проблема, който я тревожеше, а не Еймъс Мерик. И двамата бяха едри, красиви мъже, уверени в себе си — не агресивни, а самоуверени, точно типа мъже, по който всяка една жена би въздишала.

Всички, но не и тя.

Тя знаеше истинската природа на мъжете, дори и на най-добрите от тях. И тялото й никога не я бе предавало… поне до този момент. Караше я да се чувства самотна и й беше студено. Държеше я будна, когато разумът й казваше, че е време за почивка. Не спираше да й напомня, че в съседната стая има мъж, който лежи гол под онези чаршафи. Напомняше й за топлината на кожата му и твърдостта на мускулите му.

Тя обгърна с ръце раменете си, за да се предпази от нощния хлад. Или от хладината, лъхаща от сърцето й? Тялото й не се вълнуваше от леденото му мълчание или безжалостния му поглед. Вместо това откликваше на спомена за допира до стегнатото му тяло, докато го смъкваше от седлото, лекото движение на гръдния му кош, докато разкопчаваше ризата му, силният огън, който изгаряше пръстите й всеки път, когато го докоснеше.

Хана усети как зърната на гърдите й се напрягат, а кожата й става толкова чувствителна, че едвам понасяше грубата материя на нощницата си. И най-лекото движение караше тялото й да потреперва. Никога досега не се бе чувствала така. Отчаяна, тя се опита да се овладее.

Напомни си, че Бък не я харесва и иска да й вземе ранчото, но явно тази вечер това не беше достатъчно. Всеки път, когато се връщаше към тази мисъл, си припомняше колко внимателно се бе държал с майка й, а това показваше, че не е толкова груб и безсърдечен, за колкото искаше да се представи.

Или наистина беше? Той харесаше Зийк, въпреки че нямаха нищо общо помежду си, освен че са били бити и третирани като роби. Вероятно затова се отнасяше мило с майка й — явно я приемаше като една от тях. Но не би харесал или повярвал на никого, който не е страдал като него.

Всички тези безкрайни въпроси изтощиха Хана. Не виждаше смисъл да търси отговорите им. Не искаше Бък да остане в ранчото и минута повече, след изтичането на шестте месеца, за които се бяха уговорили. Имаше намерение да го отпрати някъде другаде, да тревожи друг и да го лишава от съня му.

Тя се пъхна между завивките, завъртя се на една страна и удари пухената си възглавницата. Щеше да заспи. Но за съжаление леглото й не беше нито по-топло, нито по-малко самотно.

Бък седеше в кухнята и гледаше втренчено храната в чинията си. Яденето имаше вид на говеждо месо, но вкусът му беше все едно е било киснато в оцет цял ден.

— Какво е това? — попита той раздразнен, защото рамото още го болеше, а и защото Зийк не се беше прибрал за закуска. Бък се страхуваше да не са го застреляли.

Ядосваше се и защото Хана го привличаше по-силно от всякога. Принудителният престой в къщата през следващите дни само щеше да поддържа огъня на желанията му. Искаше му се да я повали на земята и да се изгуби в нежното й тяло. Може би това щеше да изгони мрачните му мисли, тялото му нямаше да гори в пламъци, а умът му да обезумява от страст.

— Говеждо е — каза Хана.

— Какво си му направила?

— Мариновано е.

Той бутна чинията настрани с отвращение.

— Това не става за ядене.

Госпожа Гросек безмълвно му предложи чиния, пълна с някаква бяла каша с големи бучки, които плуваха вътре.

— За Бога, какво е това?

— Сушена херинга — отговори Хана.

Миришеше на изгнила херинга.

— Нямате ли нещо обикновено като свински пържоли или бекон? Или пък сладко и бисквити?

— Вчера не се оплака — каза му Хана.

— Защото направи наденица и онези палачинкови неща. Те ставаха за ядене.

— Бяха картофени пърженки.

— Не ме интересува как ги наричаш. Това обаче не мога да го ям.

— И какво ядеш обикновено? — гласът й издаваше гнева й.

— Бекон, говеждо и еленово месо, когато успеем да си го набавим. Зеленчуци, консервирани плодове, домати, ориз, боб и картофи.

— Питах какво ядеш за закуска?

— Пържен бекон или наденица, картофи или царевични питки с бисквити и сладко. Е, не бих имал нищо против малко от онези яйца ей там.

— Тях ще ги продавам.

— Уговорката ни е да не продаваш това, което ни трябва за храна. Мисля, че можеш да се лишиш от три яйца.

Хана имаше вид на човек, който всеки момент ще откаже, но очевидно размисли.

— Ще направя бисквити.

— Изабел прави най-вкусните бисквити на света.

Тази информация очевидно не зарадва особено Хана.

— Сигурна съм, че моите няма да са толкова хубави, но не вярвам да се задавиш с тях. Ще трябва да почакаш, докато ги приготвя.

— А какво ще правиш с това? — той посочи киселото говеждо месо.

— Ще го изям аз.

Бък сви рамене.

— Ще ида да видя къде е Зийк.

— Искаш ли да ти направя кафе?

Бък се обърна, изненадан, че Сара Гросек говореше на него.

— Да, моля. Колкото по-силно, толкова по-добре.

Госпожа Гросек кимна и продължи да яде ужасната каша в чинията си. Бък побърза да излезе от кухнята.

Зийк пристигна точно когато Бък отиваше към хамбара.

— Не трябваше да ставаш от леглото — каза Зийк, когато Бък стигна огражденията за конете.

Зийк вече разседлаваше коня си. Животното изглеждаше потно и уморено. Където и да беше ходил Зийк, беше изтощил коня си.

— Тъкмо бях решил да проверя дали не са те убили — отвърна Бък.

— Обходих ранчо „Рафтър Ди“ от край до край. Доведох около дузина крави с мен.

— Ти си луд!

— Нищо подобно. Тези хора са толкова сигурни в себе си, че не бяха поставили никакви нощни пазачи.

Бък знаеше, че е безполезно да напомня на Зийк, че това, което е направил, беше много рисковано. Единственото, което можеше да направи, за да го спре, бе да го върже.

— И какво откри?

— Намерих добитък, собственост на „Тъмблинг Ти“ из цялото ранчо. Не всичките липсващи крави, но може би половината. Повечето от тях бяха смесени с техните. Няма да можем да си върнем всичките, без да претърсим мястото обстойно.

— И колко от тях имаха новото клеймо?

— Горе-долу колкото ни липсват.

И Бък вече беше стигнал до същото заключение. И, ако беше на мястото на Джилет, щеше да наеме колкото се може повече работници, за да жигосат наново животните от „Тъмблинг Ти“, преди годишното събиране и разделяне. Ако успееше да им постави новото клеймо, щеше да се присъедини към общото събиране само за да докаже на останалите съседи, че само малка част от животните на „Тъмблинг Ти“ са преминали в земите му.

Бък трябваше да измисли начин да го спре, но точно в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за празния си стомах.

— Влизай в къщата. Хана прави яйца за закуска.

— Не обичам яйца много.

— Ще ти харесат много повече от киселото говеждо, дето се опита да ми пробута.

— Изабел дали би се съгласила да дойде и да я научи да готви?

— Хана да се учи от Изабел? По-скоро ще ни сервира печен койот.

— Няма да ти хареса — каза Зийк. — Много е жилав.

— Ял ли си койот?

— Когато бягаш и се укриваш, ядеш всичко, което намериш.

Бък осъзна, че никога няма да опознае Зийк напълно. Всеки път, когато си мислеше, че знае всичко, се оказваше, че има още нещо ново, за което не е знаел.

Бък се настани на стола си. Все още не беше решил дали да се ядосва, или да се наслади на факта, че се грижат за него. Опитът му да язди се превърна в провал. Не се наложи нито Хана, нито Зийк да му казват, че още е твърде слаб да се задържи на седлото, камо ли да се качи на коня. След закуската се върна обратно в леглото с надеждата да се почувства по-добре по обяд. Естествено, това не се случи. Оставаше му или да остане в леглото, или да броди из къщата, или да седне навън.

Той избра да остане навън, но се виждаше, че не го свърта. Имаше чувството, че с всяка прекарана тук минута шансовете му да получи това ранчо намаляват. Всеки ден, всеки час даваше възможност на Джилет да жигосва със своето клеймо все повече и повече животни. Това докарваше Бък почти до лудост от нетърпение, но дори и да се опиташе да яхне някой кон, Хана щеше да изтича при Зийк и да му каже.

Госпожа Гросек също беше проблем. Не спираше да се суети около него, приготвяше му два пъти повече храна, отколкото можеше да изяде. Непрекъснато се грижеше за удобството му, сменяше превръзките му, правеше му кафе и се опитваше да му угоди по всякакъв начин. Дори когато той задряма в стола си, докато тя работеше в градината, дойде при него, за да се увери, че не е гладен или жаден.

Това внимание го караше да се чувства неудобно. Не беше свикнал да се грижат за него. Знаеше, че няма да продължи дълго. Собствените му родители се бяха отказали от него и го бяха изхвърлили. Същото щяха да направят и другите. Ако госпожа Гросек не се държеше като изплашено зайче, той със сигурност щеше да й каже да го остави на мира. Но той си мълчеше и ако Хана не се бе оплакала, че майка й е направила пътека през градината, вероятно нямаше да се спре.

Досега никога не се бе случвало да седи и да гледа как жените работят. Беше приел за даденост, че работата с кравите е по-трудна и по-важна. Освен, че готвеха и разчистваха кухнята след това, двете жени се грижеха за домашните животни, дояха млекодайните крави, събираха яйцата и прецеждаха млякото.

След това Хана и майка й работеха в градината. Бък прецени, че тя е не повече от пет акра. Не биха могли сами да я прекопаят на ръка. Трябваше да попита дали Евънс има муле и рало. На Зийк нямаше да му хареса, но той би могъл да изоре цялата градина за ден. Би отнело месец, ако трябваше да се направи на ръка.

Предусещайки някаква опасност, Бък отвори очи. Хана се бе надвесила над него и го гледаше с неумолим поглед.

— Цялата сутрин прекара в леглото.

Той закри очи с ръка, за да може да погледне нагоре към нея.

— Е, и?

— Е, значи не ти се спи.

— Не мога да яздя. Какво очакваш да правя?

— Можеш да ни помогнеш.

Бък забеляза потта, която се стичаше по челото на Хана, както и мръсотията, която покриваше бузите и ръцете й. Роклята й също беше цялата на петна.

— Как? — Всички момчета трябваше да помагат в градината на Изабел, но той нямаше никакво намерение да й разкрива този факт.

— Можеш да засадиш картофите.

— Няма да мога едновременно да ги слагам в лехата и да нося кошницата.

— Това ще го направя аз. Ти можеш да ги зариваш, след като ги хвърля.

— В момента не мога да държа мотика.

— Можеш да избутваш пръстта с крак.

Той погледна надолу. Носеше ботуши с връзки.

— Не ми казвай, че си толкова отпаднал, че да не можеш да ритнеш малко пръст. Или работата в градината е под достойнството ти?

Той се изправи. Щеше да й помогне да засади проклетите си картофи.

— Да не забравиш да си сложиш шапка — каза Хана. — Не искам да слънчасаш.

Тя се обърна и измарширува напред, преди да успее да й каже, че не понася такива наперени госпожички. Не одобряваше жените да бъдат малтретирани, но смяташе, че те трябва да се отнасят с уважение към мъжете си. Това беше и единственото нещо, което не харесваше у Изабел. Имаше моменти, когато тя ясно показваше, че според нея нито един от мъжете в ранчото им не притежаваше повече ум и от гъска. Това никога не притесняваше Джейк, но винаги дразнеше Бък.

Бък си взе шапката и последва Хана в градината. Пръстта беше мека под краката му. Не му се мислеше какъв къртовски труд е бил положен, за да прекопаят тази земя. Можеше и да не харесва Хана Гросек, но не можеше да отрече, че работеше упорито.

— Не трупай много пръст отгоре, само няколко сантиметра — обади се Хана, след като започна да хвърля картофи в предварително приготвените лехи. — Все още е доста студено през нощта. Ако падне силен дъжд, ще изгният още преди да поникнат.

— Знам — Изабел го беше научила на много повече неща за градинарството, отколкото той би искал да знае.

Той зари с пръст първото парче картоф, но го зарови по-дълбоко от необходимото. С мотика работата щеше да върви много по-леко. С крак изрита малко пръст обратно.

— Ако не побързаш, ще трябва да свърша половината и от твоята работа.

Бък вдигна поглед. Хана вече се беше отдалечила доста надолу по лехата. Тя не спря и дори не го погледна, докато казваше това. Продължаваше да пуска картофите на равни разстояния. Всеки от тях попадаше точно в средата на оформените редици. С тази скорост тя щеше да приключи още преди той да успее да започне.

— Мога да го направя както трябва или бързо — отвърна й той.

Този път тя спря и се обърна.

— Майка може да го направи както трябва и при това бързо. Искаш ли да се смените?

Госпожа Гросек връзваше грах. Работа, която Бък не би успял да свърши само с една ръка.

— Не се тревожи, ще ги зария.

— До тогава и млякото ще съм издоила.

Мразеше саркастични жени.

— Вероятно.

Той работеше методично, без да вдига поглед, за да провери дали Хана не се е отдалечила още повече. Този следобед се чувстваше по-добре. Утре вече щеше да е в състояние да язди. Тогава тя можеше да се оправя с градината си сама.

— Сигурен ли си, че това няма да навреди на рамото ти?

Бък все още се изненадваше, когато чуеше гласа на Сара Гросек. Чудеше се дали не бе спряла да говори, за да не би случайно да обиди съпруга си.

— Мамо, той не е дете — обади се Хана. — Нищо няма да му стане, ако го заболи малко.

Мъжката му гордост накара Бък да изпъне рамене още малко.

— Нищо ми няма, госпожо Гросек. Добре съм. Благодаря, че попитахте.

Той продължи да зарива картофите. Вече беше схванал как става и се движеше по-бързо. Погледна напред. Нямаше да успее да настигне Хана, но нямаше и да увеличи разстоянието помежду им. Когато се върна, за да започне следващата леха, тя спря за момент да провери как се справя.

— Бързо се учиш.

Не можа да прецени дали наистина беше изненадана, или само го дразнеше. Каквото и да беше, думите й не му харесаха.

— Всеки мъж може да свърши същата работа, която върши и една жена.

Нямаше за цел да я предизвиква, но беше раздразнен от постоянното й заяждане. Можеше да усети изпепеляващия й поглед върху гърба си. Когато се обърна, очите й хвърляха искри.

— Предполагам обаче, че жените не могат и да си помислят да свършат половината от нещата, които могат мъжете.

Бък би предпочел да си беше прехапал езика. За свое щастие никога не беше казвал нещо подобно пред Изабел.

— Добре, де! Нали садя проклетите ти картофи. Няма нужда да ме нападаш.

— А ти няма защо да се държиш така, като че си пратен от милостивия Господ да спасиш нас двете бедни женици от сигурна смърт.

— Трябва да си благодарна, че някой ме е изпратил, защото иначе щяхте да останете без покрив над главата си.

— Ще падна на колене от благодарност, когато ти вече няма да си под този покрив.

— Боже, мразя устати жени.

— Аз пък мразя мъже, които си мислят, че те са най-великите, а жените съществуват на този свят само за да се грижат за нуждите им.

— И от къде го измисли това, по дяволите? Пребродих половината окръг, за да търся кравите ти, дори ме простреляха. За какво друго съм те молил, освен да ме нахраниш?

— Не си ме молил — припомни му Хана. — Настояваше да го запишем в споразумението.

— Напротив, казах ти, че не е необходимо да го пишеш.

— Сега си лежиш по цял ден, оставяш майка ми да ти слугува, без да проявяваш никаква благодарност, а се вбесяваш само защото те накарах да свършиш някаква работа.

— Мислиш, че съм вбесен? Ако това наричаш пристъп на ярост, знай, че те чака голяма изненада.

— С нищо не можеш да ме изненадаш. Ти си мъж.

— И проклет да съм, ако не се гордея с това. Аз поне не изпадам в истерия и не нападам хората без причина. Да не би да си в цикъл или нещо такова?

Госпожа Гросек почервеня. Хана грабна буца пръст и я хвърли по него. За жена имаше доста добър мерник — уцели го.

— Леле, леле! Вие двамата кога ще обявите годежа? Или съм пропуснал сватбата? Вече се карате като женени.

Стреснат от мъжкия глас, Бък се обърна и видя Уолтър Еванс, яхнал коня си, да се усмихва широко и на двама им.