Бък

Четвърта глава

Хана беше нервна. Цял следобед се беше притеснявала какви точно претенции ще има Бък. Начинът, по който се бе държал с майка й, я изненада толкова много, че почти бе забравила за тревогите си. Когато той тръгна към килера, тя се приготви да се втурне между него и майка си и да я предпази от неговата жестокост. Но той се държа толкова мило и внимателно, като истински джентълмен.

Хана не познаваше тази Изабел, но не можеше да не изпита уважение към всяка жена, която може да накара един мъж да слага масата, да й държи стола, докато сяда и да остане прав, докато дамите се настанят. Никой от мъжете не би си го и помислил или направил, дори и да му се налагаше. Щяха да са доволни, да бъдат оставени сами на масата, докато жените им сервираха, а те обсъждаха теми, твърде сложни според тях за женския ум.

Но Бък, който я гледаше сега, нямаше нищо общо с мъжа, който се държа толкова галантно с майка й. Беше същият мъж, който пристигна тази сутрин и поиска половината от ранчото й.

— И какво откри? — попита тя.

Страхуваше се от това, което щеше да й каже, но трябваше да знае.

— По-добре седни.

— Мога да те слушам, докато разчиствам. Не мога да оставя масата така.

А и щеше да й е по-лесно, ако не й се налагаше да го гледа в очите. Баща й беше този, който го беше пребивал, но сега цялата му омраза беше насочена към нея.

— Добре. Първо, господин Мерик беше прав за оборудването. В обора няма нищо. Нито седла, нито юзди, нито сбруи. Това, което имаш, е едно помещение за работниците и вътре два от най-ужасните дюшека, които съм виждал.

— Татко казваше, че няма смисъл да хаби пари за дюшеци за хора, които са свикнали да спят под открито небе.

— Няма нужда да ми казваш какво мислеше баща ти за хората, които работеха за него.

Тя потрепери, като се сети как се беше държал баща й с Бък, но и се ядоса, защото той не спираше да й го припомня непрекъснато.

— Продължавай! — тя продължи да разтребва масата, докато майка й почистваше чиниите от храната и ги слагаше в горещата вода.

— Оборът е в добро състояние, но нямаш фургон. Нямаш дори талига. Е, това едва ли е от значение, след като нямаш нито кон, нито пък хамут, та да я ползваш.

Защо ли работниците биха откраднали фургона, талигата или амунициите? Вероятно като един вид отмъщение за отношението на баща й към тях.

— Нямаш ездитни коне, но вероятно може да има някакви, които са пуснати на свобода. Зийк и аз видяхме няколко, докато яздехме насам, но не можахме да ги приближим достатъчно, за да видим клеймото.

— Имахме повече от дузина коне, — каза госпожа Гросек. — Чух съпругът ми да го казва на един от хората си.

И Хана и Бък изненадано вдигнаха глава към нея.

— Е, вече не са тук, — каза Бък. — Огражденията за конете и кочините се нуждаят от поправка, но оградите около градината и курника са в чудесно състояние.

— Мама и аз ги проверяваме всеки ден, — каза Хана.

Бък не реагира. Вероятно не й повярва. Или по-скоро не вярваше, че жени могат да поправят огради.

— Най-лошата новина е за кравите, — продължи Бък. — Съседът ти каза, че баща ти е имал около три хиляди глави. Така ли е наистина?

— Предполагам.

Срамуваше се да си признае, че баща й никога не бе й казвал. Той не смяташе, че това е нещо, което една жена трябва да знае.

— Евънс каза, че едва ли ще открия и половината, и е прав. Още по-лошо е, че не видях много крави или малките им. А би трябвало да има поне седемстотин крави. Аз не видях и седемдесет, които да са в състояние да родят малки.

Хана се опита да потуши страха, който я завладяваше. Дори и да успееше да изплати дълговете, нямаше да остане нищо. От какво щяха да живеят с майка й? Виждаше как шансът й да бъде свободна, й се изплъзва.

Изведнъж се сети за още нещо. Как би могла да знае дали Бък казва истината? Вероятно самият той планираше да открадне добитъка, за който казваше, че е изчезнал, да го продаде и накрая да прибере парите за себе си. След това щеше да успее да купи ранчото, което тя щеше да бъде принудена да продаде.

Идеален план. Почти всеки мъж би се опитал да го осъществи и да надхитри две беззащитни жени. И тогава се сети как се бе отнесъл към майка й. Това не беше поведението на един крадец и лъжец.

— Какво мислиш, че е станало? — попита я Бък.

Хана се обърна с лице към него.

— Татко никога не е говорил с мен за ранчото. Ти имаш ли някакво обяснение?

Беше убедена, че има. Имаше вид на човек, който трябваше да направи сериозен избор и явно претегляше възможностите.

— Работниците ви вероятно са взели няколко от добичетата. Голяма част, вероятно, са се пръснали през зимата. Но това не обяснява липсата на кравите и малките им. Мисля, че някой ги краде.

— Но кой?

— Не знам.

— И какво ще направиш?

— Ще ги върна обратно, разбира се.

— Как?

— По възможност с хитрост. Но, ако се наложи — с оръжие.

Не можеше да повярва, че говори сериозно. Хората от Утопия заклеймяваха употребата на оръжие. Но не и когато ставаше въпрос за лов.

— Познаваш ли Уолтър Евънс? — попита я Бък.

— Ами, дойде да пие кафе веднъж, но това толкова вбеси татко, че повече не се появи.

Хана забеляза, че майка й се скова. Не се изненада. Тогава баща й я удари, и с дни не спря да й крещи и натяква, че е забавлявала разни мъже.

— Той би ли откраднал добитъка?

— Не мисля. Ти как смяташ, мамо?

Сара Гросек поклати глава, без да се обръща.

— Ами съседите ти на запад?

— Готвачът на Лиймън Джилет купува яйца и масло от нас. Другите не ги познавам.

— Той би ли откраднал от вас?

— Не. Той се опитва да ме накара да се омъжа за него, още откакто татко умря.

— Но това може да обясни защо го прави. Опитва се да те принуди да се предадеш.

На Хана не й се вярваше, но Бък изглеждаше ядосан и някак убеден в това. Вероятно е очаквал да получи повече от това партньорство. Само за секунда тя се запита дали не се опитва да получи и нея. Ако се оженят, той ще получи цялото ранчо. Не, прекалено много я мразеше. Тя не очакваше това да я разстрои, но беше така. Никой досега не я беше мразил. Дори и баща й. Това усещане не й хареса.

А тя би могла да го хареса, ако й дадеше шанс. Баща й не й позволяваше да ходи на гости или да има приятели. Работниците също се бяха държали настрана. Ако не броеше майка си, Хана винаги е била сама.

Колко хубаво би било да има с кого да си поговори за нещата, които я безпокояха, да има някого, на когото да се довери. Толкова много неща искаше да узнае, да каже, да научи… Чудеше се дали другите хора изпитваха същото като нея, таяха същите надежди и имаха същите съмнения. Майка й винаги е била чудесен събеседник, но на Хана й се искаше да си има приятел на нейната възраст.

Съмняваше се, че Бък някога ще й бъде приятел. Той я мразеше и искаше ранчото й. А може и да беше планирал да открадне добитъка й. Това едва ли щеше да ги превърне в приятели.

— По-добре да се залавяме с това споразумение. Сигурен ли си, че още го искаш? — попита тя Бък.

— Да поделяш отговорността по имота не е същото, като да наемеш работници — каза той. — Искам да знам точно къде ми е мястото в това партньорство. Очаквам същото и от теб.

— И аз мисля така.

Тя избърса ръцете си, отвори едно чекмедже и извади лист и писалка. Сложи ги на масата и попита:

— Ти ли ще пишеш или аз?

— Ти — той побутна хартията към нея. — Трябва да изброим всичко, което ще делим като собственост. Това включва къщата, всички постройки и огражденията за конете, всички крави, на които има клеймото на баща ти „Тъмблинг Ти“, и всички коне, които открием. А също и земята, която се води на името на баща ти. А, включи също и земята на името на Джейк Максуел.

Тя се зачуди дали той може да чете и пише. Доста мъже не можеха. Иначе се държеше доста делово.

— Какво общо има Зийк с всичко това?

— Що се отнася до това споразумение, Зийк е моя грижа.

Добре. Споразумение само с един мъж си беше по-добре, отколкото да се съобразява и с двамата.

Тя писа известно време в пълна тишина и после Бък се обади отново:

— Ако не успеем да платим дълга и се наложи да продадеш ранчото, ще си разделим парите. Ако обаче успеем да се издължим, искам да получа правото да откупя и твоята половина.

Хана така се стресна, че мастилото се разплиска по листа.

— Искаш да купиш ранчото?

— Един от нас ще трябва да го направи рано или късно.

Хана беше толкова притеснена, че дори не си призна, че не беше мислила по-далеч от това да си плати дълговете. Нито пък се беше замисляла как ще реагира обществото на факта, че Бък живее у тях.

— И аз искам да имам право на същото — каза Хана.

Бък изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Това е моят дом.

— Няма да се оправиш сама с всичко.

— Това не е твоя грижа.

— Добре, но ще настоявам да платиш в брой.

— Ще искам и ти да спазиш това условие.

— Можеш ли да напишеш тази дума?

Въпросът му я изненада. После я ядоса.

— Кое те кара да мислиш, че съм глупава?

— Не съм казал това. Много от фермерите не учат жените си да четат и пишат.

Но тя имаше късмет. Майка й я бе научила.

— Аз мога. И мога да напиша „условие“. А ти можеш ли?

Той направо я шокира, като се ухили насреща й.

— Не, но мога да чета и пиша. Изабел се погрижи всички да се научим.

Искаше да се запознае с тази Изабел. Досега не беше срещала жена, която може да накара един мъж да направи нещо, особено ако е против волята му.

— Конете ни и амунициите им не са част от това споразумение, — каза Бък. — Всичко, с което дойдохме аз и Зийк, си е наше.

Хана реши, че така е честно и го записа.

— Освен това ще задържим и всички крави или коне, които намерим и които не носят клеймото на „Тъмблинг Ти“.

На Хана й се стори, че има някаква уловка:

— Какво имаш предвид?

— Наоколо има много диви коне. Също и крави. Ако ги хванем и дамгосаме с наше клеймо, ще принадлежат на Зийк и мен.

— Така ли смяташ да откупиш моята половина?

— И това е вариант.

— Как мога да бъда сигурна, че няма да прекарваш цялото си време в търсене на диви коне или крави?

— Защото, ако го направя, няма да можем да си платим дълга и тогава няма да има какво да купувам.

— Освен ако не си решил да го откупиш от банката.

— Да, бих могъл.

Би могъл да дамгоса добитъка и да го държи някъде. Щом не носеха клеймото на ранчото, нямаше да й принадлежат, дори и да бяха от нейните животни.

— Добре, но и аз имам условие.

— Какво?

— Майка и аз ще се грижим за градината, пилетата и млекодайните крави. Ще продаваме това, което не ни трябва, но парите остават за нас.

— Няма да продадете всичко и да ни оставите със Зийк без храна, нали?

— А вие няма да дамгосате телетата ми със собственото си клеймо, нали?

— Ти нямаш телета.

— Когато имам?

— Мислиш, че ще те измамя ли?

— А ти мислиш ли, че аз ще те измамя?

Не му харесваше да хвърлят собствените му думи в лицето му, но това накара намръщеното му изражение леко да се промени. Вече не изглеждаше толкова навъсен. Дори изглеждаше замислен.

— Не знам.

— Аз също не те познавам.

— Имам и още едно условие! — добави Хана. — Сигурно няма да ти хареса. Няма да получиш половината от ранчото, преди да са изтекли шест месеца и то само, ако успееш да го спасиш. В противен случай ще си върнеш земята, която спомена, и аз ще платя на теб и Зийк по 200 долара за свършената работа.

— Не.

— Няма да отстъпя от това. Съгласна ли си, мамо?

Госпожа Гросек размисли за момент и после кимна с глава.

Бък впери поглед в Хана за един дълъг напрегнат миг. Изглеждаше още по-вбесен, по-решителен и опасен, отколкото когато пристигна. Тя искаше да извърне поглед, но се насили да не го прави.

— Добре! — каза той.

Хана с мъка прикри облекчението си. Знаеше си, че ще се предаде, ако той не отстъпи.

— Нещо друго, което искаш да впиша в споразумението?

— Вие ще трябва да ни приготвяте по две яденета на ден и да перете дрехите ни.

Хана не разбра защо това толкова я ядоса. Тя вече мълчаливо се беше съгласила. Мъжете не можеха да готвят или да перат. Но да го напишат в споразумението — това вече беше друго.

— Звучи все едно ще сме ваши роби.

Промяната в него беше незабавна и я изплаши. Той удари с юмрук масата толкова силно, че почти събори лампата. Майка й тихичко изписка. Хана ахна от изненада.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си роб.

Изражението му издаваше яростта му, а в очите му гореше див пламък. Тихият му глас само правеше думите да звучат още по-зловещо.

— Теб не са те заключвали в обора, не са те хранили с помия, която не става дори и за животните, не са те карали да работиш, докато припаднеш от умора и не са те били, докато вече не можеш да стоиш на краката си.

Яростта му — не, омразата му — я накара да се отдръпне назад.

— Попитай Зийк какво е да те оковават за стената на конюшнята всяка нощ. Питай Пери Холстед какво е да те пребият до смърт, само защото не можеш да работиш до изнемога. Не знаеш, че Рупърт Рейсън го уби, нали? И не ми вярваш? Искаш ли доказателство? Мога да ти покажа къде е погребан. Рейсън ме проследи по целия път до Ню Мексико, за да ме убие и да не мога да кажа на никого. И знаеш ли кое е най-странното?

Усмивката на Бък беше всичко друго, но не и искрена.

— Рейсън беше убит от хората, които беше наел да откраднат стадото ни. Кражба, която имаше за цел да прикрие убийството ми.

Шокът парализира Хана. Дори и тихия хленч на майка й не можа да я извади от вцепенението й. Тя знаеше, че Рейсън е мъртъв. Беше дошло писмо от командира на форта в Санта Фе, че случаен ездач е открил тялото му и го е погребал.

Но не знаеше нищо за останалото. Дали наистина Рейсън беше последвал Бък в Ню Мексико, за да го убие? Не познаваше Пери Холстед. Не знаеше, че Рейсън го е пребил до смърт. Беше й трудно да приеме, че толкова много зло може да съществува около нея, без тя да подозира за това. Но тя помнеше как баща й се беше отнесъл с Бък. Щом той го беше направил, защо и останалите да не са способни на дори още по-зли дела?

— Мама и аз ще ви перем и ще ви готвим — каза тя, когато успя да върне гласа си. — Просто, като искаш да го впиша в споразумението, изглежда все едно ни наказваш.

Но Бък не я слушаше. Той беше вперил поглед в майка й. Хана беше толкова разстроена, че не забеляза майка си, която изглеждаше замаяна и беше бледа като платно. Бък стана и взе полуизмитата чиния от ръцете й.

— Съжалявам, че си изпуснах нервите, госпожо Гросек! — каза той. — Повече няма да се повтори.

Той я поведе от мивката към един от столовете до масата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Може би едно кафе ще й дойде добре — каза Хана. — Винаги пие чаша кафе, след като приключим в кухнята.

Хана се надигна, но Бък я изпревари. Дори помнеше за двете бучки захар. Не спря да я обсипва с внимание, докато цвета не се върна по бузите й.

— Забрави за готвенето и прането — каза й той.

— Не! — отвърна Хана. — Така е редно. Ще запиша също, че ти си длъжен да се погрижиш за постройките и трябва да поправяш огражденията и оградите.

— Нали вие се грижите за оградите.

— Ами, с това готвене и пране няма да ни остане време.

Той кимна.

— Нещо друго?

— Не.

Тя спря да пише и се подписа.

— Трябват ни два екземпляра — обади се Бък.

— Защо?

— За да имаме и двамата по един.

— Страх те е, че ще унищожа това ли?

— Ако всеки от нас има копие и двамата ще бъдем спокойни. Щом не искаш ти, аз ще го препиша.

— Не, няма проблем.

Тя преписа документа още веднъж и го подписа. След това побутна и двата листа към него и му връчи писалката. Той ги плъзна към майка й.

— И вие трябва да се подпишете, госпожо Гросек.

Майката на Хана го погледна все едно я е накарал да улови с ласо младо теле.

— Мама никога не е подписвала нищо през живота си — каза Хана.

— Но за теб не беше проблем?

— Нямам намерение да завися от мъж за каквото и да било! — обяви Хана. — Възнамерявам да управлявам това ранчо сама.

Нямаше намерение да разкрива картите си толкова скоро, но пък от друга страна защо Бък да не знае какво е намислила. Той й беше казал, че иска ранчото й. Тя пък му казваше, че няма намерение да му го даде.

Изражението на Бък беше неразгадаемо.

— Защо толкова много ненавиждаш идеята да се омъжиш? Това би решило всичките ти проблеми.

— Знаеш как се държеше баща ми с майка ми и с мен. Смяташ ли, че бих се омъжила след всичко това?

— Не всички мъже са като баща ти.

— Тези, които познавам, са.

— Зийк и аз не сме такива. И Джейк не е. Нито пък някой от останалите сираци.

— Мислех, че е осиновил всички ви.

— Така е.

— Тогава той ти е баща, а те са ти братя. Защо не ги наричаш така?

Усети, че е пристъпила в забранена територия, въпреки че той изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото ядосан.

— Нямам братя. Имам само една сестра, която не мога да открия.

Хана се подразни, че той не приема тези хора като свое семейство. Тя би дала всичко да има семейство, дори и ако това значеше да я осиновят.

— Подпиши споразумението, мамо. Господин Хобсън сигурно ще иска да обсъди нещата отново с брат си Зийк, преди да си легне.

Гневът на Бък пламна отново, но Хана го изгледа смело, преди да се обърне към майка си.

Неподписаното споразумение все още лежеше пред госпожа Гросек.

— Първо вие трябва да го подпишете — каза Бък и свали поглед от Хана. — Съпругът ви не е оставил никакво завещание. Нищо няма да е законно, ако и двете не се подпишете.

Майка й още изглеждаше така все едно не вярваше, че й е разрешено да се подпише, но Бък определено бе в състояние да я накара да направи неща, които никой друг не би могъл. Имаше нещо в него, което я караше да повярва в неговата искреност. Хана би желала част от тази искреност да бъде и за нея. Беше толкова уморена от целия този гняв.

Майка й подписа и двата екземпляра, старателно и бавно изписа името си с красив калиграфски почерк. Самата тя бе научила Хана да пише по същия начин.

Бък подписа първия екземпляр и го върна обратно на госпожа Гросек.

— Нека дъщеря ви прибере това някъде на сигурно място.

Той подписа и собственото си копие, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Зийк и аз ще закусим в пет. Искам да сме на седлата преди изгрев.

Хана отвори уста да му каже, че не става толкова рано, но после се отказа. Ако ще управлява сама ранчото, трябваше да се научи да работи толкова упорито колкото и Бък. Щом това значеше закуска в пет, значи щеше да е готова в пет.

— А вечерята кога да е готова?

— Няма да се върнем преди мръкнало.

След като Бък излезе, стаята й се стори странно празна.

Откакто се помнеше, Хана се радваше на отсъствието на баща си, защото това значеше спасение от напрежението и страха. Мускулите й се отпускаха и бдителността й намаляваше. Мислите й започваха да препускат необезпокоявани и сетивата й започваха да се освобождават от вцепеняващия страх.

Отсъствието на Бък не й донесе познатото облекчение. Част от напрежението наистина си отиде, но заедно с това тя усети и липсата на нещо жизнено необходимо. Как можеше да мисли така за мъж, на когото дори не вярваше? Това я обърка. Почувства се ограбена от отсъствието му, а това едновременно я изплаши и развълнува.

Въпреки съмненията й в неговата почтеност, тя не се страхуваше от Бък. Той искаше ранчото й, но не заплашваше самата нея. Поне не и физически. Виж, душевното й спокойствие беше нещо друго.

— Този мъж може да донесе доста неприятности, ако реши.

Мислите на Хана се разпиляха. Когато се обърна, майка й вече се беше върнала до мивката и бе започнала да мие чиниите. Гърбът й беше скован, но очите й бяха необичайно живи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъже като него могат да накарат момичетата да правят неща, за които после да съжаляват.

Хана не можеше да повярва на ушите си. Майка й никога не беше говорила за мъжете по този начин. Всъщност, тя изобщо не беше говорила за мъже досега.

— Хайде да зарежем това място и да се преместим в Утопия — каза Сара Гросек. — Трябва ти съпруг.

— Но аз не искам съпруг.

— Не може да няма някой приятен млад мъж там някъде. Можем да отидем в Борн или Ню Браунфелс.

— Мъжете мислят, че жените могат само да им раждат синове и да се грижат за тях. Ако се провалим в което и да е от двете, ни бият.

— Бък не е такъв.

— Не му вярвам.

Сара вдигна глава.

— Мислиш, че иска да ни измами?

— Не знам. Държи се много мило с теб, но мен ме гледа все едно иска да ме удуши. Пък и много ясно каза, че иска ранчото. Мисля, че няма да позволи нищо да застане на пътя му. Ако се наложи да ни измами, мисля, че няма да се поколебае да го направи.

Сара отново й обърна гръб и изми още две чинии, без да продума.

— Той е гневен. Иска да си го върне на Натаниъл чрез нас — каза най-накрая тя. — Но няма да ни измами или да открадне от нас.

— Може би си права, мамо, но не можем да разчитаме на това. Трябва да изкараме достатъчно пари, за да можем да откупим неговата половина от ранчото.

— За какво ти е това място? Мислех, че го мразиш.

— Това е домът ни.

— И тук никой мъж не би могъл да те притеснява.

— И това също.

— Не бива да се затваряш така в себе си. Не всички мъже са като баща ти.

— А ти познаваш ли такива, които не са като него?

— Познавах навремето. Преди да ме принудят да се омъжа за Натаниъл.

Хана винаги се беше чудила какви са тези родители, които ще принудят дъщеря си да се омъжи за човек, когото не понася. Сега се замисли дали майка й не е била влюбена в някой друг преди това.

— Жените трябва да се омъжат — казваше майка й. — Трябва им съпруг, който да се грижи за тях и деца, за които да се грижат. Иначе не са щастливи.

— Много съм си добре така — каза Хана. — Не казвам, че не искам деца, но това не е достатъчна причина да търпя и мъж наоколо.

— Е, сега трябва да търпим цели двама — припомни й майка й.

— Само през следващите шест месеца.

— И какво като откупиш неговата половина? Ти не знаеш как да управляваш това ранчо.

— Но ще се науча! — каза Хана.

Решителността й се подхранваше от подписаното споразумение, което лежеше в джоба й.

— След като изтекат тези шест месеца, възнамерявам да знам всичко за отглеждането на кравите, което знае и Бък Хобсън.