Бък

Пролог

Галвестън, Тексас, 1859

— Пусни я, дяволско изчадие такова. Тръгваш с господин ДесВалдо. Цялото това дърпане и пищене няма да промени нищо.

Бък Хобсън стисна ръката на сестра си още по-здраво. Надяваше се, че ако се разреве достатъчно силно, господин ДесВалдо няма да го иска.

— Сигурен ли си, че си заслужава петстотинте долара? — попита ДесВалдо. — Изглежда ми доста дребничък.

— Той е само на десет. Ще порасне — отговори баща му.

— Защо по-добре не ми дадеш момичето?

— Шегуваш ли се? След пет-шест години тя ще ми докарва много повече балами, отколкото бих могъл да оскубя.

— Също като майка си.

— Не ми напомняй за онази кучка. Ако не ме беше изоставила заради онзи шарлатанин, адвоката, сега нямаше да живея в тази дупка.

Хотелската стая, която през последните пет седмици беше като дом за Бък, баща му и по-голямата му сестра, беше малка и неприветлива. На места евтините тапети се бяха отлепили от стените поради тежкия, солен морски въздух в залива Галвестън. Част от безцветния таван заплашваше да се срути над главите им всеки момент. Бък още помнеше времето, когато живееха в апартамент в един грандхотел, където мебелите бяха покрити с червено кадифе и слугите почистваха стаите им всеки ден. За съжаление всичко се бе променило, след като майка му избяга.

Никога преди това не се беше случвало баща му да губи на карти толкова дълго време. От седмици не бяха яли като хората. И сега баща му го продаваше, за да изплати комарджийския си дълг.

— Хайде, помогни ми — каза баща му на ДесВалдо. — Хвани момчето.

Господин ДесВалдо хвана Бък за ръцете, а баща му стисна здраво сестра му Мелиса. Разделиха ги рязко и грубо.

— Не го взимайте! — изплака Мелиса, протягайки ръце към брат си. Сълзите се стичаха по пребледнелите й бузи.

— Взимай го и изчезвай! — извика баща му към ДесВалдо.

— Мелиса, Мелиса! — изкрещя Бък, чиято невръстна душа се късаше от бруталната раздяла със сестра му, единственият човек на този свят, който наистина го обичаше.

— Моля те, татко, позволи му да остане! — молеше се горещо тя.

— Млъквай! — отвърна баща й. — Никога не е имало кой знае каква полза от него. Може пък да стане добър роб.

— Какво да го правя, когато порасне? — попита господин ДесВалдо.

— Откъде да знам? — отговори баща му. — Ако не го искаш, продай го на някого, но не ми го връщай тук. Не ми трябва още едно гърло за хранене.

Бък се задърпа с всичка сила, но не можеше да се пребори с човека, който вече го притежаваше. ДесВалдо безжалостно го задърпа към вратата.

— Ще се върна, Мелиса! — извика Бък. — Обещавам! Каквото и да стане, ще те открия.