Чуждото е по-сладко

1.

Марта рядко се озоваваше следобед на станция „Ърлс Корт“. Не ползваше често метрото — не е практично, когато пътуваш с деца. Не всички спирки имаха асансьори, а да мъкне десетмесечната Мейси и две и половина годишния Матю (да не говорим за всички останали принадлежности на двойната детска количка, безбройните чанти, няколко кукли, книжки, дъждобрани и така нататък) нагоре-надолу по стълби и ескалатори не беше представата й за забавление. Почти никъде не ходеше без децата, затова се придвижваше из Лондон предимно със семейния автомобил. Днес обаче колата бе на ремонт.

Провървя й на проклетата кола.

Марта виновно се огледа, сякаш бе изрекла думите на глас. Никой не й обръщаше внимание, така че явно не го бе направила.

Не че се оплакваше, задето Майкъл не и обръща внимание, просто… Добре, де, всъщност се оплакваше.

Днес за децата се грижеше майка й. Тя се чувстваше малко виновна и заради това, но понеже вината бе чувството, което я спохождаше най-често, вече дори не усещаше кога се чувства виновна. Не си даваше сметка и кога е напрегната, стресирана и дори изтощена. Беше привикнала с неприятната тъпа болка в стомаха, която й подсказваше, че незнайно как е забравила, провалила или развалила нещо, въпреки старанието си.

Марта смяташе, че не е честно да моли майка си да гледа децата, за да може да отиде на фризьор, макар тя да твърдеше, че й е приятно да се грижи за тях. Струваше й се егоистично. Вече повече от пет години ходеше в салона на Тони и Гай в Найтсбридж, за да се подстригва при невероятния Стивън. Обикновено водеше и децата, което си беше сериозно предизвикателство. Или едното, или другото, а най-често и двете пищяха и превръщаха събитието по-скоро в мъчение, отколкото в приятно изживяване. Днес също смяташе да ги вземе със себе си и да отиде с такси, за да избегне метрото. Само че в такъв случай щеше да й се наложи да напъха в таксито и двете детски седалки, а шофьорите винаги губеха търпение. И къде щеше да сложи седалките, когато пристигне във фризьорския салон? Само щяха да пречат.

Марта мразеше да се пречка или да създава главоболия, дори незначителни. Обичаше да се слива с тълпата, да се нагажда. В идеалния случай — да бъде напълно незабележима. Освен това винаги бе смятала, че ползването на такси е глезотия, а подобно разточителство не беше в стила й. Всъщност разточителството изобщо не й бе присъщо, ако не броим флуоресцентните й розови аксесоари за коса.

Така че не знаеше как да постъпи. За щастие майка й реши вместо нея, като се появи с балони и с енергийни хранителни добавки под формата на сладкиши и плодови сокове.

Марта оправи и без друго безукорната яка на ризата си и пак я изпъна. Погледна отражението си в лъскавия автомат за шоколад, който изкусително стоеше на перона. Махна няколко косъма от раменете си. Прическата й бе съвършена. Тя ходеше на фризьор всеки първи петък на месеца, в два и петнайсет следобед. Само изключително наблюдателен човек би забелязал, че косата й е подстригана. Беше съвсем леко оформена и сресана. Марта беше доволна, понеже почти не личеше, че си е правила прическа.

Косата й, както и тя самата, беше пригладена, чиста и спретната. Беше кестенява, с изискани тъмноруси кичури. Ненавиждаше разрошена коса, прилепнала коса, изкусно оформената коса и дори къдрици. Марта обичаше правата, контролируема и сигурна коса. От все сърце съчувстваше на жените, които имаха дни с „ужасна коса“. Представете си да станете от леглото и да установите, че кичури коса най-безотговорно стърчат. Или да имате подла коса, която се сплесква, когато би трябвало да има обем, или пък бухва, когато трябва да е пригладена. Марта пое дълбоко въздух, ужасена дори от мисълта за подобно нещо.

Палтото й беше бежово, от чиста вълна и много дълго. Беше привързано с колан, който подчертаваше тънката и талия. Не беше модерно палто, а класическо, и това я ласкаеше. Носеше фини чорапогащи с телесен цвят (чорапите бяха нелепи, жартиерите просто не ставаха за нищо). Носеше официални лачени обувки, които бе купила от „Ръсел и Бромли“, обаче кой знае как на краката на Марта те изглеждаха все едно са на „Доктор Шол“. Имаха удобното четирисантиметрово токче.

Под палтото носеше елегантен тъмносин костюм (не черен, за бога, не беше юрист и със сигурност не работеше в рекламата). Ризата й беше бледосиня, не слагаше други бижута, освен венчалната халка и годежния си пръстен (огромен грозд от диаманти), но имаше красив и скъп часовник. Жените смятаха кожата, косата и ноктите на Марта за съвършени и единодушно я определяха като привлекателна, обаче мъжете й правеха комплименти по-скоро за интелекта й (по-модерно настроените) или за нейния киш „Лорен“ (традиционалистите). Харесваха я мъже, които си падаха по ученички или по младата принцеса Даяна. Такива типове я намираха за изключително секси.

Марта имаше чувството, че почти всеки на перона на „Ърлс Корт“ смята почти всеки друг за изключително секси. Положи сериозно усилие да съсредоточи вниманието си върху автомата за шоколад.

Беше около четири часът — краят на учебните занятия в повечето училища. Безобразието се изразяваше в това, че онези, които намираха всички останали за секси, бяха деца. Марта опита да не допусне устните й да се свият в издайническа гримаса. Но момичетата на възраст между дванайсет и шестнайсет години (не можеше да определи с точност, но в днешно време кои ли би могъл) най-безсрамно флиртуваха с момчета на същата възраст! Матю бързо щеше да порасне. При тази мисъл тъпата болка в стомаха й се превърна в мъчителен и парещ спазъм. Беше септември, така че би трябвало учениците да са облекли саката си, освен това вероятно скоро щеше да се усети недостиг на носни кърпички, понеже момичетата явно много си падаха по поли с подобен размер.

Марта (както и управляваните от тестостерона младежи на спирката) не можеше да откъсне поглед от едно момиче, което стоеше няколко метра по-нататък на перона и дъвчеше дъвка, облегнало се на плакат, рекламиращ най-новия кинохит. Установи, че момичето прилича на кинозвезда, какъвто често е случаят с красивите момичета. Може би се дължи на факта, че те прекарват много време, мечтаейки да се снимат във филм, затова поведението им цели ежеминутно въздействие върху публиката. Марта си спомняше поне това от своите ученически години. Девойката бе вързала пуловера си на кръста, а блузата й бе закопчана неправилно, за да изглежда небрежно и да подсказва, че се е облякла набързо, а причините за това бяха оставени на въображението на любопитния наблюдател. Марта знаеше, че ефектът е постигнат след старателно нагласяване.

Марта и шумна група момчета, които се мушкаха с лакти, наблюдаваха как момичето пъхва пръст в устата си, напипва дъвката и я опъва като пъпна връв. Нави я на пръста и отново я напъха в устата си. Макар да бе открит флирт, това действие все пак беше напълно безобидно, обаче Марта се смути. Напомняше й за нещо — не можеше, не искаше да мисли за какво точно. Най-високото момче от шумната група пристъпи напред и смело заговори момичето. Зяпаше я с нескрит копнеж. Ясно бе, че единственото му желание е да остави пръстовите си отпечатъци навсякъде по тялото й. Марта усети как завист натежава в гърдите й и неволно вдигна ръка, сякаш искаше да я махне оттам. Завистта не бе позволена.

Високото момче не знаеше точно как да поясни апетитите си и вероятно още няколко години нямаше да притежава нужното красноречие, затова двамата със заекване и с поруменели страни подеха разговор. Странно колко невинен и изпълнен с надежда беше този дързък сексапил. Завистта на Марта се превърна в копнеж. Момичето улови погледа й и му отвърна с враждебността и откритостта, присъщи на младостта. Марта се изчерви и отмести очи. Слава богу, че в този момент пристигна влакът. Тя се укори — копнежът бе още по-опасен от завистта.

2.

Елайза огледа апартамента на Грег. Мърлява дупка. Не можеше да го опише по друг начин и никакви хипарски боядисани покривки или свещи в празни винени бутилки не можеха да прикрият този факт. Тъкмо обратното, подчертаваха го.

Беше на трийсет. На трийсет, не на двайсет. Понеже тъкмо бе изпила по-голямата част от бутилка червено вино, цифрата трийсет витаеше из главата й и се блъскаше в съсипаните й мозъчни клетки. Трийсет. Кръжеше като досадна оса, която не можеше да прогони. Трийсет. Беше толкова близо до четирийсет, че за миг дъхът й секна. Бавно сгъна на две кутията от пица, като внимаваше да не изсипе на килима изхвърлените маслини и неизядените корички. Когато поръчва пица „Фиорентина“, една трийсетгодишна жена би трябвало да не забравя да каже: „Без маслини“. Освен това от жена на трийсет години в петък вечер не се очаква да яде пицата направо от кутията. Нали така?

Точно така.

Тя би трябвало да присъства или да организира вечери поне за шестима, които да бъдат едновременно изтънчени, модерни и забавни. Така правеше Марта. Трябваше да носи „Уейкли“, а не „Уеърхаус“, макар че джинсите й несъмнено бяха удобни. Трябваше да се намира на тропически бряг или в сауната на хижа в заснеженото подножие на някой модерен ски курорт или поне да посещава курс по салса. Боже, имаше стотици места, които бяха по-привлекателни.

Елайза позволи на погледа си да се спре върху Грег. Дори изборът му на наркотици беше смущаващо остарял. Вече никой не пушеше, освен студентите, понеже те бяха млади и зелени, и носталгично настроените по шейсетте, понеже отчаяно се опитаха да възкресят времето, когато са били млади и зелени. Елайза не познаваше Грег като студент. Бяха се запознали преди четири години, когато той вече бе духнах трийсетте свещички върху тортата, но въпреки това не бе забелязала да се държи по-зряло от студент.

Отначало я привлече неговата „творческа кариера“ и ужасно се подразни, когато баща й през смях каза:

— Нали сега за такива смятат, че са твърде мързеливи или твърде глупави, за да си намерят работа?

Грег свиреше в група и беше талантлив, това бе сигурно.

Само че никога нямаше да го „открият“, това също бе сигурно.

А най-дразнещото от всичко бе, че на него май не му пукаше. Елайза, която беше редактор на музикални клипове (е, помощник-редактор — тя също бе изградила кариерата си доста късно), можеше да му помогне (или поне да го запознае с хора, които биха могли да му помогнат). Но щом повдигнеше този въпрос, Грег свиваше рамене, засмиваше се и й казваше, че е голяма сладурана.

Той обичаше работата, с която се занимаваше през деня. Продаваше шапки на Епъл Маркет в Ковънт Гардън. Момичето, което изработваше шапките, му плащаше в брой, затова той винаги разполагаше с „джобни“ за вечерите в кръчмата и се опитваше да финансира музикалните си участия, които също бяха в кварталната кръчма.

— Джобни — повтори Елайза думата, с която Грег назоваваше приходите си, и потръпна.

Тя беше твърде възрастна, за да има приятел, чийто речник е богат като този на племенника й. А Матю още не беше навършил три.

Стареенето. Елайза го ненавиждаше. Или по-скоро се чувстваше неподготвена за него. Биваше я да бъде млада, естествена. Беше се бушувала, крещяла, цупила и участвала в най-различни клубни организации. Беше прекалявала с алкохола и храната, беше опитала наркотиците и бе танцувала с всякакви загубеняци. Беше си боядисвала косата, дупчила си бе носа, татуирала си бе ръцете и се бе разголвала (само веднъж на един мач по ръгби и полицаят бе погледнал на нещата от забавната им страна, явно много повече хора се разголваха на публично място, отколкото човек би допуснал). В Индия бе боледувала от дизентерия, беше яла сурова риба на плажовете в Тайланд, беше живяла на баржа в Камдън и беше безделничела по плажовете в Калифорния. Беше пила саке с японски бизнесмени и водка с някакви съмнителни типове, които твърдяха, че са свързани с руската мафия. Беше се наливала с коктейли джин с тоник в Лондон. С много коктейли. Едва през последните няколко месеца бе започнала да се пита дали нощните гуляи си струват сутрешния махмурлук.

Някога тя диктуваше темпото. Сега не бе сигурна дали изобщо иска да участва в състезанието.

Годините не й личаха. И тя като много лондончани изглеждаше някъде между осемнайсет и четирийсет. В Лондон възрастта бе въпрос на нагласа, макар че напоследък Елайза имаше чувството, че е минно поле. Беше висока около метър и седемдесет и бе много слаба. Откакто навърши десет години, чакаше гърдите й да пораснат. Сега, двайсет години по-късно, трябваше да признае, че Джордан е получила дела, отреден от Бога за Елайза Евъргрийн. И макар да ненавиждаше факта, че мъжете могат да бъдат категоризирани според предпочитанието си към женските гърди или крака (сякаш жените бяха пилешко), беше благодарна за дългите си силни и загорели крака, които като че ли стигаха чак до ушите й. Стараеше се да поддържа добре оформените си прасци и плоския си корем и да води война срещу отпуснатата кожа на ръцете си.

Косата на Елайза бе подстригана. Независимо от прическата обаче косата й си имаше собствено мнение и винаги стърчеше. Всъщност беше брюнетка, обаче само майка и знаеше това. Самата Елайза трудно би могла да си спомни този факт, защото боядисваше косата си толкова често, колкото другите момичета си лакират ноктите. Беше я правила рижа, червена, с цвят на мед, златиста, гарвановочерна, кестенява, пурпурна и сребриста. Трудно можеше да се определи кой цвят й отива най-много — винаги изглеждаше добре. Имаше големи кафяви очи, които сякаш изпълваха цялото й нежно лице. Купуваше си дрехи от „Кукай“, „Рокси“, „Дизел“ и „Мис Сиксти“. Беше от малкото хора на света, които наистина успяваха да изглеждат добре в такива оскъдни модни парцалки, както обещаваха рекламите.

Елайза беше готина мацка.

На два пъти през осемдесетте години, докато пилееше младостта си, като се забавляваше и пушеше „Марлборо лайтс“ пред магазина за алкохол, я бяха питали дали някога е мислила да стане модел. Което доказва, че подобни неща се случват.

— Шегувате се — бе отвърнала тя, бе грабнала училищната си чанта и се бе втурнала да издържи няколко матури и да се докопа до отлични оценки.

Умна мацка.

Елайза създаваше впечатлението, че е родена и израснала в Лондон. Дългите й крайници, хипарските й дрехи, високите й скули и задълбочените й познания за музикалната индустрия придаваха достоверност на тази заблуда. Само че не беше лондончанка. Беше от малко градче в централните графства, само че по-скоро би яла бурени, отколкото доброволно да осведоми някого за това. Носеше Лондон в сърцето си. Беше самоуверена, независима, своенравна и при необходимост, себична. Отличаваше се от истинските лондончани само по това, че все още изпадаше в захлас, когато гледаше Парламента, Биг Бен или моста „Уестминстър“. Не разбираше хората, които забързано прекосяваха моста, привели глави срещу вятъра, притиснали към гърдите си куфарчетата или лаптопите си като броня, която да ги предпазва от студа и навалицата.

Спомни си вълнението, когато осемнайсетгодишна пристигна в града, за да учи в „Сейнт Мартин“. Тогава любимото й място в Лондон беше Ковънт Гардън. Уханието на маслата за ароматерапия, което се смесваше с миризмата на зелева салата върху варени картофи, я омайваше. Сергиите, на които продаваха джинси „Ливайс“ втора употреба, и хората, предлагащи да ги предскажат съдбата за петаче, й се струваха някак хаотични, авангардни и творчески — пълна противоположност на родния й град. А сега никак не обичаше да помага на Грег да подреди сергията си на Епъл Маркет. Ковънт Гардън се променяше. Или по-скоро, изобщо не се променяше и точно в това беше проблемът. Мястото отдавна не бе върхът и сега изглеждаше на Елайза като неприятна смесица от всякакви джунджурии. На сергиите се продаваха неща, които предизвикваха у Елайза удивление и ужас. Кой ги купуваше? Кой би искал нещо подобно в дома си. Къде бяха изчезнали малките кокетни гостилнички, където поднасяха вкусен ябълков щрудел и мека нуга? Сега пред погледа й се точеха вериги пицарии, които си приличаха като две капки вода.

Грег обичаше Ковънт Гардън. Обичаше да се посмее, да се среща с хора, да разговаря за духовните свойства на кристалите и за други подобни неща, стига да печелеше достатъчно пари за бирата, цигарите и хипарски боядисаните си покривчици. Нямаше никакво желание да има корпоративна сметка в банка, да се ползва от грижите на частното здравеопазване или дори да притежава писалка „Мон Блан“. Елайза се питаше какво ли е да общуваш с хора, които се вайкат, че нямат добра чистачка.

Въздъхна и се опита да поразсее неудовлетворението си — застоял въздух дълбоко в дробовете й. Неудовлетворението, което бавно бе допълзяло до нея и я бе обзело, сега заплашваше да избухне. Да взриви всичко. Да ги раздели.

Опита да си спомни точно в кой момент бе започнала да гледа на Грег като на провал и кога бе започнало да й се струва, че подканящите я да отиде в леглото сини като есенно небе очи са по-скоро мързеливи, отколкото сладострастни. Преди й допадаше отношението му от типа „на кого му пука“. С благоговение приемаше факта, че той пише текстове за песни по стената на банята, обаче сега й се искаше Грег да разгледа палитрите за избор на цветове на боите „Дюлукс“. Всъщност болезнено се надяваше той да заговори за голф клубове, за пенсионни осигуровки и най-вече за сватба. Омръзнало й бе да живее като тийнейджърка.

Все пак Грег наистина беше секси.

Толкова секси, че дъхът и секваше. Имаше меки бедра и твърди устни. И макар да не й допадаше, че той се храни с пръсти, че продължава да носи кубинки и дълги палта от магазините за дрехи втора употреба — както бе правил и като деветнайсетгодишен — и че печели почти толкова, колкото и тогава, Елайза бе изключително признателна, че сексуалният му апетит бе по младежки силен.

Изключително признателна, но не и вечно признателна.

3.

— Идваш ли в леглото, скъпа?

Усмивката на Майкъл се опитваше да прикрие факта, че той е съвсем смазан. Издаваха го само бръчките: ъгълчетата на устата му — когато беше изморен, те някак си се скупчваха като притоците на река. Марта едновременно му съчувстваше и се дразнеше. Състояние, което човек може да постигне само след стабилна, положителна и дългогодишна връзка. Връзка, която бе съвсем мъничко… „скучна“, каза си Марта. Но побърза да замени думата със „сигурна“. Наистина съчувстваше на Майкъл, че е уморен. Той работеше много, както трябваше да правят всички големи бизнесмени, и вършеше всякакви важни неща за „Стандарт Ойл“, само дето тя не знаеше точно какви. Обаче въпреки всичко днес беше петък. А петък означаваше секс. Дори и след десет години брак петък означаваше секс. Майкъл несъмнено разбираше това.

И го искаше.

Сякаш четеше мислите й, когато поспря на вратата и добави:

— И за двама ни ще е добре да си легнем по-рано.

Отново й се усмихна, този път искрено и подканящо.

Тялото на Марта откликна: стомахът й се сви в отговор на онази част от нея, която му съчувстваше, задето непрекъснато бе уморен, и разбираше всепоглъщащата му амбиция. А топлината, която почувства между краката си, се дължеше на факта, че друга част от нея не само уважаваше енергията му, но и се бе омъжила за него заради нея. Онази част от Марта, която се дразнеше, че умората на Майкъл го бе направила мълчалив през цялата вечер в крайна сметка и тя бе изморена, децата се бяха държали ужасно, само че въпреки това бе бъбрила с него по време на вечерята (всъщност без да млъква) — я накара да промърмори:

— Ще дочета главата и идвам.

Щом Майкъл излезе от стаята, Марта съжали, че се бе намусила. Не беше проява на признателност от нейна страна, а трябваше да му бъде признателна.

Почти всеки ден си припомняше нещата, които бяха божи дар в живота й. Навикът й се дължеше на факта, че произлизаше от долните слоеве на средната класа. Като дете бе признателна, че не се е родила в Африка (нямат храна), куче (няма душа), старица (напикава се) или в семейство Джонсън от другия край на улицата (нямаха велосипеди „Ралей“). Сега Марта се опиташе да мисли за нещата, които има (много), а не за онези, които й липсваха (нищо, което си струва да се спомене).

Днес например бе имала прекрасен ден. Много любезно от страна на майка й, че се бе съгласила да гледа децата. Марта се опита да не мисли за опаковките от шоколадови десертчета, които бе видяла в кошчето за отпадъци, и вместо това се съсредоточи върху факта, че косата й бе подстригана перфектно. И макар да се подразни, понеже от сервиза се бяха обадили да съобщят, че ремонтът на рейндж роувъра ще отнеме повече време от очакваното и колата няма да е готова преди края на седмицата, тя се чувстваше щастлива, че изобщо имат рейндж роувър. Не можеше да се отърве от мисълта, че това бе изключително скъп автомобил и може би повече щеше да подхожда някому другиму. Даваше си сметка, че на трийсет и две години е по-заможна от родителите си при пенсионирания им. Всячески се опитваше да бъде признателна за охолния си живот, макар че всъщност изпитваше известно неудобство — просто още нещо, за което да се чувства виновна.

Какво друго беше божи дар? Изражението на Матю, когато се върна от фризьорския салон. Марта много се зарадва, когато той се втурна в коридора и се притисна към краката й. Вкопчи се за полата й и целуна чорапогащника й. Нетърпеливите му и неопитни целувки я бяха трогнали. Хареса й дори, че се бе провикнал:

— Уф, мамо, краката ти боцкат! — защото така й напомни, че трябва да си направи кола маска. Трябваше да си запише час, рядко се занемаряваше.

— Обикновено Матю не ме посреща толкова възторжено — отбеляза тя пред майка си. Надяваше се думите й да не са прозвучали като обвинение, че майка й се е държала зле с детето — не това имаше предвид.

— Скъпа, обикновено няма възможност да усети липсата ти, защото никога не го оставяш сам достатъчно дълго — делово отвърна госпожа Евъргрийн.

Марта не разбираше как е възможно това да е причината, обаче се почувства леко наказана. Майка й несъмнено ценеше всеотдайността на Марта към децата й и се гордееше с нея. В крайна сметка точно така се бе държала самата госпожа Евъргрийн с Марта и с Елайза.

Защо всички неща, които определяше като божи дар, бяха съпроводени с… ами с мъчителното усещане, че… Усети как мисълта се разпада в съзнанието й. Стана и си наля още половин чаша бяло вино. Не пиеше много. Не близваше концентрати (твърде силни) или червено вино (боядисваше зъбите). Чаша и половина бяло вино през вечер — позволяваше си само толкова, защото повече би било неразумно, когато човек трябва да се грижи за децата и за къщата си. Днес дръзна да изпие половин чаша повече. Все пак беше петък.

Другото хубаво нещо бе, че децата вече си бяха легнали и спяха. Общо взето, това също беше божи дар — с всеки изминал ден й ставаше все по-лесно с децата. Днешният ден бе просто едно малко отклонение, не се съмняваше. След чаша и половина шардоне бе готова да признае (пред себе си и ако бяха там, пред майка си и пред няколко свои приятелки от Националното сдружение на родителите), че теорията за раждането на деца с малка разлика, така че периодът с пелените да приключи наведнъж, на практика крие по-големи трудности, отколкото бе предполагала. И все пак коликите на Мейси най-сетне бяха отмина и тя вече четири поредни нощи спеше непробудно от осем вечерта до шест сутринта. Това си беше истински божи дар, след като десет месеца се бе будила на всеки три часа.

Понякога главата, шията, гърбът, очите и дори зъбите я боляха от изтощение. Въпреки това не недоспиването я измъчваше най-много. В крайна сметка това си е неизбежно, когато имаш бебе. Измъчваше я плачът. Направо се поболяваше, когато знаеше, че Мейси изпитва болка, а я не може да направи нищо. Нощ след нощ гледаше как телцето на дъщеричката й се гърчи в спазми. Плачът й късаше сърцето на Марта и тя се чувстваше нещастна и некомпетентна. Няма нищо по-мъчително от едно плачещо дете. Марта не проумяваше как Майкъл може да спи при този жален рев. Тя често изпращаше щедри чекове за деца, които се нуждаят от спешни операции, от протези или просто от вода и подслон. Искаше й се да може да прегърне всяко едно от тях и да го утеши. Как успяваха майките им да посрещнат всяко ново утро?

Точно затова бе глупаво да изпада в истерия за нещо толкова незначително като привикването към сядането на гърне. Точно както бе казала на Майкъл, че ще стане, Матю най-сетне схвана, че трябва да ака в тоалетната, а не в леглото, в кухненските бюфети, в приемната или — това бе най-забележителното — в обувката на Майкъл. Процесът беше много дълъг. Когато стана на двайсет месеца, Матю тъкмо щеше да привикне да сяда на гърне, обаче се роди Мейси и той като че ли изведнъж забрави наученото. Марта безуспешно се опита да пренебрегне коментарите на многобройните си приятелки, които бяха експерти по детското поведение, и на роднините си, които се чувстваха задължени непрекъснато да отбелязват, че отстъплението от правилното поведение в тоалетната е проява на предизвикателство, гняв, мъчение, братска ревност, несигурност, самота.

Сериозно?!

При подобни забележки тръпки започваха да пробягват по гърба на Марта. Искаше й се да напомни на всички, че са й направили цезарово сечение (всъщност две) не лоботомия. Понякога се питаше къде е скрила потиснатото си раздразнение.

Защото то все някъде трябваше да се трупа.

Марта бе чела книги и съвестно създаде „специални мигове“ за себе си и за Матю с надеждата да прекрати тероризма на изпражненията. Ходеха в зоологическата градина, правеха хартиени корабчета и ги пускаха в езерото, хранеха патиците и играеха в парка. Правеха го въпреки че им струваше цяло състояние да плащат за бавачка на Мейси: не се отказваха и когато Марта едва се държеше на краката си от умора, защото бе ставала четири пъти през нощта.

Но си струваше. Сега Матю вече бе свикнал да сяда на гърнето.

Сред нещата, които за Марта бяха божи дар, бе семейството й. Тя обожаваше майка си и баща си, които кротичко се справяха с излизането си в пенсия, без да настояват тя да им отделя много време, но й бяха видимо признателни, когато връхлиташе някой следобед в дома им с двете си деца и с две дузини чанти. След пенсионирането си родителите й се бяха преместили в едно лондонско предградие, понеже и двете им дъщери, и внуците им живееха в столицата. Надяваха се да помагат на Марта за децата. Тайничко изпитваха известно разочарование от неистовото й желание да бъде независима и от упорството й да прави всичко сама. Чувстваха се безполезни като родители и като баба и дядо, а освен това не бе нужно човек да е Айнщайн, за да си даде сметка, че от време на време Марта се нуждае от помощ. Господин и госпожа Евъргрийн се опасяваха, че ще мине доста време, преди Елайза да поиска да има деца.

Божи дарове. Освен че се нуждаеха от очила и че един от тях нарани пръста на крака си, родителите на Марта се радваха на прекрасно здраве (да чукнем на дърво). А и бяха толкова нормални. Тя изпитваше съжаление към приятелите си, които имаха невротични, алкохолизирани или досадни родители. Нейните бяха приятни хора, изобщо не се натрапваха, не я притесняваха с проблемите си. Елайза, сестра й, също бе истинско съкровище. Наистина, на нея не можеше да се разчита да забавлява гостите по време на вечеря често умишлено ги шокираше, винаги закъсняваше, не умееше да пести или да избира мъжете си, освен това никога нищо не правеше мирно и кротко, но въпреки това дори само мисълта за Елайза извика усмивка на устните на Марта. Че за какво друго бяха по-малките сестри, ако не за да ти напомнят от време на време какво означава да сгазиш лука? Тя винаги бе смятала, че съдбата на Елайза е да бъде по-бляскава от сестра си (и поради това да създава повече проблеми). В крайна сметка нея бяха нарекли Марта (име, което напомня за скромност, за порядъчност в стил XIX век, за добрата домакиня от Библията), а сестра й носеше името Елайза, което бе по-одухотворено, страстно и истинско име, с което да съобразяваш живота си. Господин и госпожа Евъргрийн бяха виновни, че момичетата им биха станали такива. Марта често се питаше колко ли по-различен би бил животът й, ако се казваше Елайза.

Освен това имаше Майкъл. Той до такава степен се бе превърнал в част от нея, че тя лесно забравяше факта, че той е същински божи дар. Най-важният божи дар. Без Майкъл нямаше да има Матю или Мейси. А без огромната заплата тя нямаше да има никакъв шанс да напусне работата си в държавното ведомство, за да отглежда децата. Двамата единодушно бяха решили, че за децата ще е най-добре тя изцяло да се посвети на тях, че никой не би могъл да ги отгледа и възпита по-добре от нея. А и работата почти не й липсваше.

Почти.

Може би й липсваше обсъждането на телевизионните предавания с момичетата сутрин, а също и последният петък от всеки месец, когато обядваха в „Пица Експрес“ и винаги е страхотно се забавляваха. Понякога й липсваше купуването на костюми от „Джигсоу“ и на обувки от „Л. К. Бенст“, както и обяснението, че й трябват „за службата“. Почти не и липсваше безобидното флиртуване с момчетата от счетоводството. Със сигурност не й липсваше четирийсет и пет минутното пътуване до работата всеки ден или пък даването на парична лепта за новородени бебета, рождени дни, при навършване на пълнолетие, сватбени подаръци за хора, които не познаваше.

Марта срещна Майкъл преди десет години, малко след като бе завършила образованието си и се бе преместила в Лондон на първата си работа. Запознаха се в една кръчма чрез приятел на приятел на приятел, както обикновено става, когато си млад и нямаш нищо против да се срещаш с хора. Марта забеляза Майкъл още щом прекрачи прага на кръчмата, защото беше облечен различно с тъмнозелени джинси и тъмносиво поло. Всички останали мъже в кръчмата носеха плътни памучни панталони и светлосини ризи. Не беше много висок и това й допадна, така не изглеждаше заплашителен. Имаше хубаво тяло, широки рамене и най-сладкото стегнато задниче на света. Най-хубавото у него беше тъмната му коса (толкова черна, че сякаш синееше) и искрящите му, усмихнати тъмносини очи. Майкъл не беше особено приказлив, не беше мъж, който с приказки ще вкара някоя жена в леглото. Чарът му се състоеше в това, че постигаше същото, като ги изслушваше.

Беше първият човек, който наистина я изслуша. Както трябва. Не й задаваше въпроси за нея, които неизбежно щяха да отведат дотам, че да разкаже някоя забавна история за себе си. Не нижеше безкрайни разкази за сексуалните си подвизи, за да я накара да ревнува, нито пък се хвалеше с някакви невероятно мъжествени прояви, за да я впечатли. Не я прекъсваше, докато говореше, и погледът му не обхождаше тялото й. Ако го накарат, скромно разказваше някои смешен анекдот, стеснително признаваше желанието си да пътешества по света и още по-честно признаваше амбицията си да стане президент на „Стандарт Ойл“. Майкъл каза на Марта, че има най-красивата усмивка на света, което я насърчи да се усмихва по-често.

Докато му се усмихваше и пиеше третата си водка с портокалов сок (защото по онова време Марта нямаше деца и можеше да си позволи да изпие три водки с портокалов сок, щом й се иска), забеляза, че Майкъл има широка брадичка и нос, които според нея му придаваха изискан и властен вид. Още преди края на вечерта Марта реши, че трябва да се омъжи за човек като Майкъл. Нещо повече, той беше мъжът, за когото искаше да се омъжи. Дори имената им си подхождаха. Реши, че имената на децата им също трябваше започват с буквата „М“. Майкъл не беше от мъжете, в които жените се влюбваха или по които прималяваха след първата среща, затова и двамата се изненадаха, когато тя бързо и плътно се вкопчи за него. Преди Майкъл бе имала двама приятели — единият в последния клас в гимназията, а другият през втората и третата година в университета. През първата година беше доста разюздана, но опитът не се оказа особено добър, защото не й идеше отвътре. След като завърши, бе спала с още двама мъже. Установи, че и това не й допада: по природа бе моногамна, а природата й личеше от пръв поглед.

Осемнайсет месеца по-късно Марта и Майкъл се ожениха.

Освен това тя се оказа права — той наистина беше прекрасен съпруг.

Беше мил и внимателен, на него можеше да се разчита и работеше много, много усърдно. Беше стабилен — нито си падаше по жени, нито беше луд фен на футбола! Продължаваше да го харесва дори и след десетгодишен брак. Може би не така неистово, сърцеспиращо и ненаситно, както когато беше на двайсет и няколко години, но все още знаеше кои копчета да натисне.

Всеки петък вечер.

Марта и Майкъл имаха много пари и много приятели и щяха да запишат децата си в някои от най-добрите училища. Всички тези неща несъмнено си бяха божи дар.

Тя реши, че в крайна сметка не иска да чете, и се качи в банята. Отвори дясното чекмедже под мивката и извади памучен тампон. Внимателно сипа лосион и след това старателно почисти лицето си. Старателно свали грима си — слагаше само руж, спирала за мигли и гланц за устни. Ако Майкъл специално я помолеше, понякога човек можеше да я види и със сенки. Предпочиташе всичко по лицето й да остане с естествения си цвят. Изхвърли използвания тампон в кошчето и повтори същата манипулация с тоник. След това старателно нанесе овлажняващия крем със сигурни движения, насочени нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Провери дали вратата на банята е заключена и започна да се съблича. Обичаше да си взима душ преди лягане и не й харесваше Майкъл да влиза през това време. Така и не разбираше партньорите, които явно не изпитваха неудобство да ходят до тоалетна един пред друг. Как може да му се прииска подобно нещо на човек? Опита се да си представи що за хора са — вероятно рок звезди или актьори.

Старателно подсуши тялото си, облече пижама от египетски памук и подходящи чехли. Погледна се в огледалото. Не беше зле за тридесет и две годишна. Да разкопчае ли горните копчета? Колко точно. Едно? Две?

Най-сетне влезе в спалнята.

— Ей, Майки — промърмори стеснително. Но още преди да се пъхне между завивките, усети бавното и познато движение на гърдите на Майкъл, които се вдигаха и спускаха, което означаваше, че той е намерил уютно убежище в царството на сънищата.

4.

Елайза отпиваше от двойното си еспресо. Беше горчиво, черно. Или може би това бе настроението й тази сряда сутрин.

— Какво има? Обикновено кафето тук ти харесва.

От нежния глас на Грег струеше загриженост. Тя не обърна внимание за загрижеността му, защото бе малко прекалена, и за стотен път днес изпита раздразнение към него. Би предпочела той да е мъж, който не забелязва, че не е докоснала кафето си, но плаща сметките си с дебитна карта, а такива мъже наоколо имаше колкото искаш. Всичките й приятелки бяха омъжени за такива. Зет й Майкъл беше прекрасен пример. Как така бе пропуснала шанса си за подобен партньор?

„Не обичам еспресо — помисли си. — Прекалено много ми напомня за времето, когато бях студентка. Би трябвало да пия «Ърл Грей» и да ям торта с тропически плодове в някоя свястна чайна. Това правят жените на моята възраст. Това би направила Марта. Не би трябвало да седя в някакво си задимено кафене, което няма приличието дори да бъде част от верига, обаче е собственост и се управлява от истински италианци.“

Вярно, преди време заведението й харесваше. Даже направо се гордееше със забележителното си откритие и водеше в кафене „Бианки“ само най-добрите си приятели. Много й харесваше, че тук няма два еднакви дървени стола (а и единия крак на повече беше по-къс) и че синьора Бианки сервира само еспресо и капучино. Нито кафе лате, нито макиато, нито американо, нито еспресо ристрето, никакви ароматизирани кафета и със сигурност никакво безкофеиново кафе. Не продаваха луксозни кутийки с чай или бутилки със зехтин за по двайсет лири. Те бяха истински италианци и смятаха, че поставянето на столове в кафенето вече е огромен реверанс към странностите на британците. Предлагаха обаче чаша вода с всяка чаша черно като катран кафе, no charja1.

Синьора Бианки беше невероятно дебела. Безбройните й верижки почиваха върху огромните й гърди, които на свой ред често почиваха върху плота, а когато не бяха там, се опираха на големия й корем. Елайза никога не бе виждала краката й, защото през седемте години, откакто посещаваше кафене „Бианки“, синьора Бианки нито веднъж не се показа иззад плота, но въпреки това жената доминираше над целия бар поради телесната маса и личността си. Тя командваше, обгрижваше и обичаше всичките си клиенти като майка. Например, ако някои проявеше глупавата дързост да си поръча двойно еспресо, тя стоварваше огромния си юмрук върху пищната си гръд, цъкаше с език и завърташе очи към небето, като по този начин красноречиво изразяваше мнението си, че две кафета еспресо несъмнено и тутакси биха причинили инфаркт.

Синьор Бианки естествено следваше да бъде съвсем кльощав мъж. Ако беше друг, за него просто не би имало място. Според Елайза той тежеше по-малко от шейсет килограма и голяма част от теглото му се дължеше на мустаците, които бяха дълги и намазани с брилянтин. Въпреки крехкия си външен вид обаче той не беше слаб човек. Макар синьор Бианки да бе деликатен и в повечето случаи мълчалив, присъствието му бе от изключително значение за кафенето и най-вече за синьора Бианки. Тя продължаваше да го гледа по начин, който подсказваше на Елайза, че не вижда у него помъдрелия застаряващ мъж с прошарени коси, с разширяваща се плешивина и хриплива кашлица. В нейните очи той все още беше деветнайсетгодишният младеж с мастиленочерна пригладена коса, който караше своя скутер по площада. В ръката му сигурно имаше цветя за нея, а в очите му блещукаше пламъче също за нея. Един наистина красив младеж.

Кафенето беше много тясно, не по-широко от коридор, а барплотът, който се простираше по цялата му дължина, сякаш бе изваден от картина на Хопър: лъскава цинкова грамада, осеяна с белези и драскотини от клиенти, превърнали се през годините в приятели на собствениците. Върху плота имаше само три винени чаши: едната беше за рестото, втората бе за суми по-големи от петдесет пени, а третата — за банкноти. Еднотипните вериги неведнъж се бяха обръщали към синьор и синьора Бианки с надеждата да ги убедят да продадат заведението, но винаги получаваха отказ.

— Трябва да престана да пия кафе — промърмори Елайза.

— Защо? — попита я Грег. Беше изсипал две пакетчета захар върху масата и рисуваше с пръст усмихнато лице.

— Защото кафето влошава усвояването на желязото.

— Да не би да си анемична? — погледна я загрижено той.

— Не, но ако реша да опитам да забременея, усвояването на желязото е важно.

Грег се задави с кафето си, но веднага след това се опита да възвърне обичайното си хладнокръвие.

— Да не би ти… а-а-а, ние… да опитваме да забременееш?

Контрацептивите, както и всякакви други отговорности във връзката им, бяха задължение на Елайза.

— Не — неохотно призна тя.

Ако изпита облекчение, Грег прояви достатъчно здрав разум да не го покаже — изражението му остана непроменено. Може би беше готов възторжено да размаха ръце като Бекъм, след като отбележи гол от воле срещу Германия в мач за Световната купа, само че Елайза нямаше как да разбере. Със същия успех прикриваше и разочарованието си. Тайните му обикновено бяха на сигурно място. Причината за сдържаността на Грег бе, че докато една част от мозъка му беше заета да си бъбри с Елайза за усвояването на желязото, с друга част от мозъка си той пресмяташе кога би трябвало да е следващият й цикъл. Защото харесва ли й, или не (а на нея не й харесваше дори да го признае), истината бе, че тя изпадаше под влияние на предменструалното напрежение. Не хвърляше чинии, обаче подмяташе остроти, обиди и дразнещи коментари.

До цикъла й имаше още две седмици.

Може би тя не искаше бебе. Грег обичаше да хваща бика затова се осмели да попита направо:

— Ти искаш ли бебе?

— В даден момент. — Елайза стовари чашата си с еспресо толкова силно, че черната течност се разплиска в миниатюрната чинийка. Замълча и уточни: — Може би. Просто ми се иска да има такъв вариант.

„Че той си съществува, нали така?“ — помисли си Грег. Доколкото знаеха, яйчниците, матката й и всичко останало си бяха наред. Не беше специалист по женските органи, с изключение на външните — че кой мъж е? Разбира се, можеха да имат бебе, ако тя го искаше, просто досега не го бе споменавала. А и той не се бе замислял за това. Но сега, след като тя повдигна въпроса, защо не? Веднага си представи как цамбурва в морето с едно малко, вкопчило се в него човече (нямаше предвид най-добрия си приятел Боб, въпреки че той беше висок само метър и петдесет, а имаше предвид дете, неговото дете). Представи си как той и детето му се люлеят на люлки, ритат нападалите листа в парка, събират кестени.

— Бихме могли да имаме дете, ако наистина го искаш.

Пресегна се и взе ръката на Елайза в своята. Тя забеляза с известно раздразнение, че дори не му се наложи да изгаси цигарата си заради тази маневра, толкова умело я владееше. Беше пропушил на четиринайсет години, защото тогава това го правеше да изглежда готин и мъжествен. Сега, двайсет години по-късно, продължаваше да пуши по същата причина.

Тя дръпна ръката си и избегна отговора с думите:

— Бих искала чаша чай.

Чай ли? Боже, вече започваха да й се искат разни неща. Елайза никога не си поръчваше чай. Дали вече не бяха оплескали работата? На какво се дължаха резките промени в настроението й напоследък? Господи, по дяволите, мамка му!

Чудесно, няма що!

Тя прочете мислите му.

— Не съм.

— Не?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Пауза. Ако Елайза умееше да отгатва чувствата на Грег, щеше да си даде сметка, че паузата се дължи на разочарование.

— Все пак, щом искаш чай…

Той стана и се запъти към бара. Да можеше животът да е толкова простичък: тя иска чай и ще бъде щастлива, щом го получи. Докато вървеше към бара и към синьора Бианки, Грег се опита да прецени как е най-уместно да преговаря за чаша чай в италианско кафене, което поне в очите на синьора Бианки се равняваше на предателство.

Всъщност колко кофеин има в чая?

5.

Кой, за бога, сядаше в тези мърляви кафенета, които всъщност по нищо не се различаваха от най-обикновени кръчми, зачуди се Марта, докато минаваше покрай кафене „Бианки“, тикайки количката на Мейси. Тежката дървена врата внезапно се отвори и изкашля навън облак цигарен дим. Млада жена се втурна на улицата и изтича покрай Марта и Мейси. Явно закъсняваше. Сигурно за подписа в бюрото за безработни, помисли си Марта, но веднага съжали за тази мисъл. Предположението, че жената е безработна, беше твърде сурово и надменно, при това не непременно вярно. Само защото беше — погледна часовника — си десет без петнайсет сутринта, това не означаваше непременно, че момичето е безработно. Опита се да разсъждава положително. Имаше най-различни неща, с които една жена може да си изкарва прехраната. Може би работеше на смени или като продавачка в магазин. Може би сряда бе почивният й ден, ако е служител в търговската мрежа — вероятно се налага да работи в съботите, така че трябва да има почивен ден през седмицата. Забеляза, че обувките на жената (макар да бяха ужасен модел с квадратни токове, които издаваха вкуса на притежателката си) бяха поне чисти. Тя винаги забелязваше обувките на хората.

Обувките бяха на Елайза. На собствената й сестра.

— Елайза! — извика Марта, макар да не обичаше да крещи.

Елайза се извърна. Раздразнението й премина, когато позна сестра си и племенницата си. Втурна се обратно към тях, притисна Марта в силна прегръдка и лепна звучна целувка върху мократа от сълзи бузка на Мейси.

— Марта, страшно се радвам да те видя! — засия тя. — Не идваш често насам.

Макар двете жени да живееха на около километър една от друга (Елайза в Шепърдс Буш, а Марта — в Холанд Парк), разликата между двата квартала беше от земята до небето. В Шепърдс Буш беше пълно с магазини с намалени стоки, с пунктове за приемане на конни залагания и продавачи на лотарийни билети. Холанд Парк представляваше живописна смесица от скъпи цветарски магазини и зашеметяващи сладкарници. Елайза имаше пълно основание да се учудва, че среща Марта едва ли не на прага на дома си.

— Когато ти бяхме на гости за последен път, забелязах магазина за индийски сари и исках да разгледам по-добре платовете — да видя цветовете, да открадна някоя идея нали разбираш? — обясни Марта.

— Проект „Дом на мечтите“ в действие, а? — попита Елайза. Знаеше, че този проект на сестра й вероятно е единственото нещо, което може да я накара да се престраши да дойде в квартала. Марта, Майкъл и децата бяха посещавали Елайза в апартамента на Грег само три пъти, макар че тя живееше там от четири години. Елайза ходеше поне веднъж седмично, а понякога три-четири пъти. Много добре й бе известно мнението на Марта. Шепърдс Буш не е подходящо място за деца. Смяташе, че Марта е снобка и се държи прекалено покровителствено, а тя смяташе, че Елайза е безотговорна и е в опасност. Двете много се обичаха.

— И докъде стигна проектът „Дом на мечтите“ — продължи да разпитва Елайза.

— Чакаме да разберем дали продавачите ще приемат предложението ни. Би трябвало да узнаем всеки момент.

Много хора имат различни идеи за своя мечтан дом. Можеш да ги чуеш да казват: „Иска ми се да имам сауна и огромен плувен басейн“. Искат нещо лъскаво, крещящо и често нереалистично. Вероятността за подобно нещо не е по-голяма от това да спечелят от лотарията. Може се случи, но най-вероятно няма да стане. Представата на Марта за мечтания от нея дом бе много по-различна.

Къщата на мечтите на Марта бе въплъщение на самата нея. Още като момиче започна да си прави албум с изрезки (а след като го напълни, започна да съхранява изрезките в кутия), от който да черпи вдъхновение за дома на мечтите си. Събираше снимки от списания, привлекли вниманието й — най-вече на слънчеви кухни и на весели детски стаи. Когато доби по-голяма увереност в собствените си творчески способности, намери едно есенно листо и старателно го съхрани в кутията си, понеже някой ден искаше да боядиса една от баните си точно в същия ръждив цвят, заедно със стъклено топче, което бе купила от магазин за играчки (понеже й допадаше начинът, но който се преливаха цветовете). Трупаше като катеричка парчета от пъстри тъкани, големи и малки камъчета с особени шарки. Красиви плочки и глинени съдове. Докато учеше Матю да майстори разни неща, часове наред размесваше бои, опитвайки се да добие идеалното синьо (синьото на морето преди буря) и точното червено (розовеещото червено на ленивите испански стени), които подпираха теракотените покриви на къщите. Понякога ходеше в някоя галантерия и часове наред съзерцаваше макарите с конци: безчет нюанси, прелестни наситени магенти, сантиментални сиви и люлякови, всички оттенъци на яркозеленото. Купуваше макарите и ги прибираше в кутията със съкровищата си.

Интересуваше се не само от дизайна. Вярно, купуваше най-различни книги за интериор и за вътрешен дизайн, обаче стана специалист и по техническите проблеми, свързани със създаването на къщата на мечтите. Знаеше всичко необходимо за ремонтирането на покривите, за предпазването от влага на напречните греди, за полагането на керемиди, полирането, преустройството, разглобяването, възстановяването и поддръжката.

Нейният дом на мечтите щеше да е голяма, но не показна къща. Стаите щяха да са просторни и щяха да гледат на юг. Щеше да има достатъчно спални, за да имат децата отделни стаи, а също и да имат възможност да канят на гости много приятели и роднини, които да настаняват удобно. Може би дори щяха да наемат бавачка, която да живее в къщата, както искаше Майкъл.

Всяка стая щеше да е изпълнена със смях и обич.

В дома на мечтите й по стените на кухнята щяха бъдат окачени детски рисунки, а до входната врата щяха да бъдат подредени много чифтове детски обувчици. Знаеше, че според Майкъл семейството им е в пълен състав („момче и момиче, комплект“), но тя тайно копнееше да има още деца. Четири й се струваше прекрасна цифра. Щяха да имат стая за игра, която и за децата, и за възрастните щеше да е като извадена от приказките — всяка стена щеше да е боядисана в различен ярък цвят. Щеше да има кът за библиотеката, където децата можеха да сядат и четат книжки, които самата тя бе чела като дете (е, щеше да има и няколко по-модерни, които бяха много по-пъстри и забавни), освен това щеше да има голяма ракитова кошница, пълна с картонени цилиндри от тоалетна хартия и празни кутии от овесени ядки, за да могат децата заедно да изработват разни неща — макети на космически ракети, миниатюрни градини (и щяха да изглеждат точно като онези, които правеха в „Блу Питър“2). Децата често щяха да канят свои приятели на чай, да похапват сандвичи и да пият мляко (дотогава непоносимостта на Матю към млечните продукти и към житните изделия щеше да е преминала).

Освен това в къщата възрастните щяха да си организират партита. Марта и Майкъл имаха много прекрасни приятели, освен това тя обичаше да посреща гости. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да изпрати от дома си петима-шестима пийнали приятели, които преди това е нагостила обилно. В мечтите й кухнята щеше да е достатъчно голяма, за да има канапе и камина, та гостите й за вечеря да се събират там, докато тя приготвя храната. Щяха да се смеят и да си разменят последните клюки за известни личности, но щяха да обсъждат и някои важни злободневни проблеми. Щяха да предлагат великолепни вина, които Марта уверено щеше да препоръчва. Децата щяха учтиво да се появяват долу, за да поздравят гостите (след това щяха да си легнат, без да се превъзбуждат или да нервничат). Храната щеше да е красиво поднесена и вкусна (нищо нямаше да прегаря).

След като търсиха две години и половина, Марта и Майкъл намериха Бридълуей: къща, която не се нуждаеше от сериозен ремонт, по джоба им, на фантастично място, с оригинални камини, дървени подове и истински прозорци от две вертикално движещи се части — прекрасна комбинация от качества.

Дом на мечтите.

Дъхът на Марта секваше само като си помислеше за него.

Елайза знаеше всички подробности за Бридълуей и искаше офертата на Майкъл и Марта да бъде приета почти толкова, колкото го искаше самата Марта. Елайза съжаляваше, че не може да се присъедини към заможната лондонска прослойка, но се радваше за сестра си. Нито за миг не завиждаше на материалния и на емоционалния успех на Марта, всъщност той й вдъхваше надежда.

— Имаш ли време за чаша чай, за да ме осведомиш за последните подробности? — попита тя.

— Разбира се, но ти май току-що си пила нещо топло. — Марта посочи към „Бианки“.

— Тук не сервират чай — отвърна Елайза. — Къде си паркирала?

Запътиха се към рейндж роувъра. Марта се питаше дали все пак ще успее да мине през супермаркета и да вземе Матю от забавачката, ако пие чай със сестра си. А Елайза с удивление отбеляза, че Марта продължава да смята топлите напитки за нещо, от което човек се нуждае, за да се стопли или да утоли жаждата си, след като е съвсем ясно, че те са част от общуването между хората.

И двете умираха да си побъбрят.

6.

Елайза подозираше, че господин и госпожа Евъргрийн са я намерили на прага на дома си, когато е била (приблизително) на два дни, и са я прибрали от добро сърце, защото как иначе би могла да обясни факта, че е съвсем различна от сестра си? Госпожа Евъргрийн не беше жена, която би заченала от млекаря и би измамиш съпруга си да отгледа детето като свое. Въпреки това двете като че ли не бяха сестри.

Марта не само не се впечатли, когато Елайза й разказа, че е прекарала предишната нощ в някакъв клуб и е пила на една маса с Бейсмънт Джакс, но и съвсем се обърка.

— В колежа ли сте учили заедно? Познавам ли я? — учтиво попита тя, докато трескаво се мъчеше да намери причина, поради която би трябвало да си спомня за тази Бърта Джакс.

Елайза изобщо не си направи труда да й обяснява, стана й твърде неудобно.

Освен че се обличаха различно, двете се изразяваха по различен начин (Марта си служеше само с изискания книжовен английски, а тя използваше жаргон). Походката също беше различна (Марта ходеше вдървено, с изправен гръб, правеше резки движения, а Елайза се носеше с плавна и ленива грация). Първото нещо, което тя правеше всяка сутрин, бе да пусне радиото. Изключваше го само за да пусне някой компактдиск или докато гледаше MTV. Обожаваше разсейването и бръмченето на фоновия шум. Сестра й прекарваше целия си ден, молейки се за тишина, а най-смелата й мечта бе един спокоен следобед. Дори преди раждането на децата Марта пускаше радиото само от време на време, за да слуша „Часът на жената“ или конкретен концерт по Радио 3. Движеха се в различни среди и всяка от тях трудно общуваше с приятелите на другата. Елайза можеше на секундата да цитира нещо от Симон дьо Бовоар и смяташе, че тази жена трябва да бъде обявена за светица, а Марта (ако я притиснеха) заявяваше, че женското движение е „объркало нещата“. Тя купуваше бельото си само от „Маркс енд Спенсър“, защото предлаганите от тях артикули бяха „красиви и с невероятно добро качество“. Най-изкусителното бельо в чекмеджето й беше един изрязан сатенен сутиен в прасковен цвят в съчетание с бикини в същия цвят. Елайза изразходваше времето и доходите си в „Ажан Провокатьор“, където дързостта й направо се развихряше.

Но двете наистина се боготворяха.

Имаха обши спомени, които създаваха дълбока връзка помежду им. Марта и Елайза познаваха всяка подробност от детството на другата. Знаеха кои пуловери са боцкали, кои чорапи са се смъквали, знаеха каква е била косата на любимата кукла на другата (тази на Марта имаше копринена коса, а на куклата на Елайза се бе сплъстила, след като си бяха играли на фризьорки, използвайки брашно и препарат за миене на съдове). Елайза помнеше писъците на Марта, когато бе изгоряла на слънцето — цяла вечност преди правителствената кампания, насърчаваща майките да мажат децата си със слънцезащитен крем с фактор 50.

Изгарянето беше толкова жестоко, че дори допирът на чаршафа бе мъчителен за чувствителната й кожа. Елайза плака, докато гледаше как полагат сестра й във вана с успокоителен лосион. Точно както бе плакала и Марта, след като играта им на цирк се бе объркала и Елайза в крайна сметка се озова гипсирана в болницата.

Двете заедно за пръв път бяха опитали „Спейс Дъст“ и „Ориндж апъл“, розовия млечен шейк на „Нестле“. „Ейнджъл Дилайт“ и хрупкавите палачинки на „Финдъс“. Бяха хващали с уста висящи ябълки, бяха яздили магарета, строили пясъчни замъци, бяха се карали заради куклите „Пипа“ и за избора на телевизионна програма, бяха крещели възторжено за Пол Йънг и Ник Кършоу (вероятно това бе последният път, когато Марта бе удостоила с внимание света на поп звездите). Заедно вярваха и престанаха да вярват в Дядо Коледа, а това бе връзка, която не би могла се разруши от нещо толкова тривиално като невежество по отношение на модерната клубна сцена.

Елайза не разбираше защо някои може да поиска да стане държавен чиновник. Марта пък нямаше никаква представа какво прави един редактор на музикални видеоклипове, но въпреки това обичаше да слуша за лудориите на сестра си. Елайза се срещаше с толкова интересни хора, с манекени и дисководещи, с писатели и комици. Не че имената им говореха нещо на Марта (положение, което не се улесняваше особено от факта, че Елайза рядко споменаваше нечие име два пъти). Освен това тя ходеше на толкова интересни места — все цъфваше в някои нов клуб или ресторант. Марта със сигурност не би искала да смени мястото си с това на сестра си, но трябваше да признае, че животът й наистина изглежда привлекателен и бляскав. Разбираше защо на Елайза това й допада…

От своя страна Елайза се възхищаваше на подредения живот и начина на мислене на Марта. Обичаше племенника и племенницата си, които винаги миришеха на чисто и излъчваха надежда и невинност (може би не в момента, защото Мейси хленчеше, понеже пак й никнеха зъби). Макар кулинарните й умения да се ограничаваха до претоплянето на готова храна, купена от „Маркс енд Спенсър“, тя изпитваше уважение към способността на Марта да приготвя вкусни ястия. Всъщност беше оставала до края на много отегчителни вечери в дома й само за да опита печен костур със зеленчуци.

Отидоха в любимата им чайна близо до Холанд Парк, която всъщност беше книжарница, но в дъното й имаше две-три маси и голяма удобна кушетка, тапицирана с вкус с щампована дамаска от „Либърти“3. Собственикът на магазина се опитваше да създаде типичната за стария свят прашна академична атмосфера, но всъщност всичко в магазина бе чисто и съвсем ново. Според Марта мястото беше съвършено. Сервираха само чай от лайка или „Ърл Ерей“. Елайза си бе тръгнала нацупена от „Бианки“, защото там можеха да й предложат единствено „Пи Джи Типс“, а сега се настани на стола и се подготви да бъде впечатлена.

Марта настоя да вземе Мейси със себе си, когато отиде да поръча два чая „Ърл Ерей“. Според Елайза това правеше задачата на сестра й ненужно трудна, но нищо не каза. Предпочете да вземе едно от лъсканите списания, пръснати за клиентите върху ниската масичка, и веднага го разгърна на страницата с хороскопите. Не беше виновна, че е Водолей, това бе извън контрола й.

Марта внимателно постави чашите върху масата, настани Мейси в едно високо столче, подаде й сухар и седна, или по-точно се отпусна тежко на стола срещу сестра си.

— Чуй това, Марта — възкликна Елайза с неприкрито въодушевление: — „Със сигурност ще почувствате недостиг на средства, ако не се погрижите за финансите си. Добре би било да проверите внимателно банковите си извлечения.“ Това е много странно, защото банкоматът тъкмо отказа да ми даде пари — сигурно пак съм прехвърлила лимита.

— В това няма нищо странно, Елайза. Ти винаги надхвърляш лимита — делово отсече Марта, доволна, че тя е платила сметката. — Не знам защо обръщаш внимание на тези хороскопи, в тях няма нищо научно.

— Не се учудвам, че го казваш, понеже си Дева. Девите са много недоверчиви.

Марта изви вежди, но нищо не каза. Нелепо бе Елайза да разчита на подобни щуротии, за да намери път в живота си. В други отношения беше толкова здравомислеща. Марта бе по-голяма щастливка. Когато имаше проблеми, не се занимаваше с хороскопи, карти Таро или чаени листенца. Просто обсъждаше положението с Майкъл и той й даваше съвет.

— „Ако сте родени между единайсети и осемнайсети февруари, може да се запитате дали сегашният ви партньор е подходящ за вас.“ Направо да настръхнеш — ужаси се Елайза.

— Да не би е Грег да имате проблеми? — попита Марта незабавно, обзета от тревога. Мразеше някой да има проблеми. Това не съответстваше на възгледите й за живота, а най-малко от всичко би искала проблемите да са на сестра й.

— Нещо такова — въздъхна Елайза и отпи от чая си. Имаше вкус на котешка пикня и тя закопня за силното еспресо в „Бианки“, само че нямаше никакво намерение да го признава, най-малко пред себе си. — Не че се караме или нещо такова — рече. — Просто съм отегчена. Ти някога чувстваш ли се отегчена, Марта?

— Не, никога — отговори тя, без да се замисля върху въпроса.

— На моменти наистина много ме дразни. Майкъл дразни ли те?

— Никога — светкавично изстреля Марта. Липсваше й увереност, за да се подразни от някого, така че просто не можеше да си представи свят, в който съпругът й ще я подразни. Е, с изключение на миналия петък вечерта, обаче това не се броеше. Не знаеше защо не се брои, обаче бе сигурна, че е така.

— Ето виждаш ли — заяви сестра й с убеждението, че е доказала правотата си. Марта нищо не виждаше, обаче не знаеше как да й го каже. — Мисля, че просто го надраснах. Смятам да сложа край. Осребрявам чиповете — додаде отчаяно.

— Но какво ще правиш без него? — попита Марта смаяна и доста разочарована. Смяташе, че Елайза и Грег си подхождат, и беше доволна, че сестра й е успяла да поддържа връзка цели четири години. Преди Грег връзките й траеха най-много един-два месеца. Грег и Елайза винаги изглеждаха щастливи заедно, поне се смееха много повече, отколкото й бе известно да го прави друга двойка. И макар отдавна да се бе отказала от надеждата Елайза да направи нещо толкова естествено, като това да се омъжи за Грег (и така Мейси и Матю да й станат шафери), смяташе, че поне връзката им ще бъде трайна. Твърдо вярваше, че за хората е по-добре да имат някаква връзка, отколкото да нямат. Така беше по-уместно и така трябваше да бъде. Няма ли да си самотна без него?

— Е, нали ще имам приятелите си, работата, теб. Той не е всичко.

Нито един мъж не бе всичко за Елайза. Тя рядко се задържаше при някого достатъчно дълго, за да го обикне от все сърце и да създаде сериозна връзка. Когато започна да се среща с Грег, не бе допускала, че ще живее в Лондон повече от шест месеца — канеше се да замине за Австралия. Обаче твърде добре се забавляваха, за да си подаде документите за виза, а след това си намери работа в музикалната индустрия — първата работа, която наистина я заинтригува. Справяше се наистина добре. Не че беше нещо необикновено, обаче я харесваха и я уважаваха. Приемаше работата си сериозно — е, относително сериозно. Все още не я биваше много по картотекирането, писането на фактури или точността, обаче се стараеше. Съмняваше се Грег някога да е вземал нещо на сериозно.

— Той вече не е онова, което търся.

— Какво точно търсиш? — попита Марта и избърса устата на дъщеря си, без да откъсва поглед от сестра си.

Елайза грейна. Нямаше търпение да й разкаже за последните си душевни вълнения. Фактът, че искаше някои неща, които притежаваше Марта, щеше да спечели уважението и одобрението на сестра й.

— Търся мъж, който иска да е истински мъж, а не момче. Мъж, който да има хубава работа и собствен апартамент. Някого, когото мога да си представя да пазарува в „Мадъркеър“.

Марта зяпна от изненада.

— Наистина ли?

— Да. Искам мъж, който си купува едномесечна карта за пътуване, а не да рови из раницата за дребни монети всеки път, когато се налага да вземе метрото. Точно затова не искам мъж с раница, а с куфарче и с лаптоп.

— Разбирам — подхвана Марта, като подбираше думи си внимателно и се стараеше да не издаде удивлението си. — Е, ще ти кажа едно нещо, Елайза, никога не преставаш да ме изумяваш.

— Знаех, че ще се зарадваш — широко се усмихна сестра й, без да забележи резервираността на Марта. Погледна часовника си, разбра, че има опасност да закъснее за работа за трети път тази седмица, извини се, целуна Марта и племенницата си и излезе от чайната, обзета от облекчение, че няма да й се налага да погълне още от котешката пикня.

Марта допи чая си и с усилие успя да настани Мейси в количката. Тя се съпротивляваше, изопвайки телцето си като стоманен прът, и отказваше да пъхне задничето си в количката. Искаше майка й да я носи на ръце. Макар да бе едва на девет месеца, Мейси успяваше да изрази нуждите и желанията си със забележителна яснота — нещо, което вероятно бе наследила от баща си, защото Марта не можеше да си представи, че би могла да наложи волята си на някого с такава решителност, дори сега. Мейси плака и писка няколко минути, с което предизвика неодобрението на останалите клиенти на чайната. Най-накрая се измори и заспа. Марта усети как познатият възел на вината се затяга в стомаха й. Всъщност Мейси не би трябвало да спи по това време. Тя вече не спеше преди обяд, а ако не можеше да заспи следобед, в края на деня щеше да стане много капризна, което пък означаваше, че щеше да се събуди рано на следващия ден, а това щеше да подразни Майкъл.

Майчице!

Въпреки това обаче Мейси вече спеше и Марта не можеше да направи нищо. Реши да се опита да се наслади на редкия лукс на спокойствието и тишината. Щеше да се възползва от възможността да разгледа книжарницата.

Порови в чантата си и извади списък със заглавия от бележника си, след това се запъти да търси три от книгите. Бяха сред номинираните за наградата „Букър“, а една беше спечелила „Пулицър“. Всички би трябвало да се окажат хубави и образователни. Стилът на писане несъмнено щеше да бъде изискан, уверен и интелигентен, както го описваха критиците и издателите.

Макар че може би щяха да бъдат малко мрачни.

Марта поклати глава, когато се сети, че за девет месеца е прочела само пет книги. Помнеше, че някога четеше по пет книги на месец. Реално погледнато, беше малко вероятно да успее да прочете дори трите, които бе купила по Коледа.

Опита се да си спомни какво е да прочетеш някоя книга просто за удоволствие. Огледа огромните лавици с книги, които сякаш казваха: „Посмей се, прочети ме“. Имаше книги с розови, тюркоазни или жълти корици, с малки илюстрации, с украсени с пайети дамски чанти или с препълнени чаши за шампанско. Позволи си да докосне с пръст релефно отпечатаното име на автора на една от тях, но не можа да я вземе. Кога щеше да има време да прочете нещо, което да задоволи само собствените й желания? Знаеше, че романите, които бе избрала, поне ще бъдат полезни — те несъмнено щяха да бъдат обсъждани на вечерите, на които присъстваше.

Марта се премести до лавиците с картички. Трябваше да купи картичка за годишнината от сватбата на Ед и Бел, поздравителна картичка за лелята на Майкъл по случай настаняването й в ново жилище и картичка за рождения ден на бащата на Майкъл. До една изискани. Никакви дупета, гърди или неприлични каламбури. Последната й покупка беше книжка за едно от приятелчетата на Матю. Марта избра „Гладната стоножка“ — вдъхновяваща и стимулираща. Идеално. Винаги подаряваше книжки на децата.

Тръгна си от книжарницата с приповдигнато настроение. Престана да се безпокои, че Мейси е заспала в неподходящ момент и знаеше, че разполага с предостатъчно време, за да вземе Матю от забавачката. Следобед можеше да се отбие в супермаркета. Успя да прогони от главата мисълта за предстоящата раздяла на Елайза и Грег. Много я биваше да пренебрегва лошите новини. Терапията чрез пазаруване винаги й помагаше и тя бе много доволна от днешните си покупки, които до една бяха крайно добре премислени. Много разумни.

7.

Елайза се събуди от нещо, което ближеше лицето й. Ако беше Грег, той наистина се нуждаеше от съвет за хигиената си. Само че не беше Грег, а Куче. Куче беше шпаньолът на Грег, спасен от приюта за кучета преди две години. Животът на Куче с Грег беше всичко друго, но не и кучешки живот. Куче беше ужасно разглезен и от Грег, и от Елайза. Тя се притесняваше, че за нея Куче замества детето, но нямаше никаква представа на какво се дължат дълбоките чувства на Грег към него.

Куче се казваше така, защото не успяха да постигнат съгласие за друго име. Елайза въздъхна и си помисли, че може би е по-добре, че няма да има дете от Грег, защото в противен случай сигурно щеше да се казва Дете, Момче или Момиче.

— Добре, добре — отстъпи тя пред настойчивостта на Куче. Прехвърли дългите си крака извън леглото и изпъна ръце над главата си.

— Добро утро, миличка — промърмори Грег. — Боже, колко си хубава! Върни се в леглото.

— Някой трябва да нахрани Куче и да го изведе на разходка — сопна се Елайза. Не знаеше какво я бе подразнило повече — че ще пропусне сутрешното чукане или че трябва да намери кучешката храна в мръсната кухня.

Взе си душ, облече се и неохотно влезе в кухнята. Там винаги изглеждаше и миришеше по-зле, отколкото очакваше, защото хигиената не беше първостепенна грижа на Грег. Потърси чиста вилица и отчаяно си помисли, че сред малкото чисти съдове в кухнята е паничката на Куче, което обаче се дължеше на факта, че бе облизана до блясък, а не на действието на препарата за миене на съдове. Елайза загреба вонящото конско месо и поднесе паничката на Куче.

— Не би трябвало да го правя, аз съм вегетарианка — провикна се тя към Грег, който още се излежаваше.

— Откога?

— Отдавна, само че ти не си забелязал.

— Ама нали завчера на излизане от клуба си купи хотдог?

Елайза се стъписа за миг.

— В тези сандвичи няма почти никакво месо — предизвикателно отговори.

— А снощи яде риба с пържени картофи — не се предаваше той. Стоеше в рамката на вратата на кухнята гол-голеничък, разтъркваше очи и палеше цигара. Сложна смесица от удоволствие и неудоволствие прониза гърдите й. Не можеше да го отрече — той беше прелестна секси кръстоска между мъж и момче. Адски много й харесваше.

И буквалния смисъл.

Ако се махнеше адската част, щеше да бъде съвършен мъж.

Грег беше висок и слаб. Беше в много по-добра форма, отколкото заслужаваше, като се имаше предвид, че живееше предимно с крана за вкъщи, алкохол и цигари. Косата му беше по-дълга, отколкото беше модерно, но му отиваше. Винаги изглеждаше така, сякаш се нуждае от бръснене, дори и след като току-що се бе избръснал.

Беше адски съблазнителен.

Въпреки че имаше нужда от подстригване и че първородната им рожба щеше да се казва Дете.

— В такъв случай съм рибоядна.

— Мислех, че си Водолей.

— Ха, ха, много смешно — сряза го Елайза. Пресегна се към броя на „Ивнинг Стандарт“ от предишната вечер и го отвори на хороскопите. Никога не беше сигурна дали в тях се има предвид денят на издаване на вестника — това не й се струваше много смислено, понеже всички четяха „Ивнинг Стандарт“, докато се прибираха от работа, а тогава денят бе почти преминал. Затова смяташе, че прогнозите би трябвало да се отнасят за следващия ден. За всеки случай винаги четеше вестника и в двата дни.

Всъщност хороскопът не я развесели особено.

— Ще отида да потичам с Куче, а ти можеш да свършиш нещо полезно — например да почистиш.

Както обикновено апартаментът на Грег бе осеян с празни консервени кутийки и опаковки от чипс. Бяха се натрупали съдове от закуската от последните четири дни. Елайза се опитваше да не им обръща внимание, но най-вероятно нямаше да издържи и щеше да надене гумените ръкавици. Грег огледа кухнята по начин, който потвърди предположението й, че наистина не забелязва растящите грамади от мръсни съдове, препълнения черен чувал за отпадъци (нямаше кошче), лепкавото петно върху линолеума и мазнината по печката.

— Ще купиш ли малко „Крънчи Нът“ корнфлейкс, така и така излизаш? Не, по-добре вземи „Коко Попс“ Не, не, „Фростид Шредис“. Боже, не мога да реша. Какво да вземем според теб.

Елайза затръшна вратата зад гърба си и не си направи труда да му отговори.

8.

Горкото Куче. Сигурно си бе мечтало за кратко пътешествие до най-близката улична лампа или най-много до магазина на ъгъла, за да купят корнфлейкс, обаче Елайза имаше предвид нещо съвършено различно. Тя бързо го поведе по улиците, прекосиха Ъксбридж Роуд, помъкна го покрай Шепърдс Буш Грийн, като му позволи само да подуши тревата, и по Холанд Парк Авеню до дома на сестра си.

Марта й отвори. Беше подпряла Мейси на хълбока си, а Матю се бе залепил за крака й. Беше облечена в елегантен тъмносин панталон, бяла риза и меки кожени мокасини. Както винаги косата й бе сресана безупречно и си бе сложила гланц за устни. Елайза се почувства ужасно със спортните си панталони и с горнището на анцуга.

Въпросът й май нямаше смисъл:

— Здрасти, Марта, нали не идвам твърде рано?

— Не, разбира се, с децата сме на крак от шест. — Марта беше радостна да види Елайза. Не спомена нищо за мъчителното начало на деня: Мейси отново капризничеше заради зъбите, а Матю се сърдеше заради вниманието, което получаваше сестра му. Майка им вече трудно различаваше виковете им, защото те се сливаха в едно несекващо мърморене. Посещението на Елайза беше добре дошло, щеше да я разсее. Марта се постара да се отдръпне с вкопчения в крака й Матю и с жест покани сестра си да влезе. Тя старателно изтри обувките си, но се боеше, че Куче ще изцапа безукорно чистия плюшен килим в коридора.

— Може ли да вляза с Куче?

— О, да, да, няма проблем. Заведи го в градината. Матю много ще се зарадва. Ще тормози някои друг, а не сестра си.

Марта се постара да не мисли за кучешка тения и си напомни да провери градината за кучешки изпражнения, когато сестра й си тръгне.

Елайза изпълни указанията й, докато тя се опитваше да намери развлечение и на двете деца. Те отказаха да обърнат внимание на образователните дървени играчки, понеже предпочитаха да си играят с Куче. Елайза се почувства донякъде безотговорна, защото остави Куче да се грижи само за себе си, обаче предпочете да се върне в кухнята и да изпие с Марта чаша кафе.

— Къде е Майкъл? — попита, след като се покатери на един висок стол.

— Още спи. Седмицата му беше много натоварена.

„И аз искам да имам съпруг, който да е в леглото, понеже е имал натоварена седмица, а не защото е ленив негодник“ — помисли си Елайза, но нищо не каза. Вместо това попита дали не може да получи нещо за закуска.

— Не си ли закусила? — От въпроса й Елайза се досети за неодобрението й, че е излязла гладна от къщи. Стисна устни в очакване на укорите й.

Вероятно Марта забеляза това, защото нищо не каза. Просто започна да изрежда:

— Има прясно изцеден портокалов сок, домашно приготвено мюсли „Бърчър“ — което е много вкусно. Можеш да го опиташ с екологично чисто кисело или прясно мляко. Имам обезмаслено, полуобезмаслено и пълномаслено. Мога да ти предложа яйца на очи, варени или бъркани. Имам бекон и наденички. Струва ми се, че са останали и малко сладкиши.

Елайза не можеше да не сравни предложеното й тук пиршество със съдържанието на хладилника и бюфета на Грег. Ако някой ги посетеше ненадейно в събота сутрин за закуска, трябваше да се задоволи със сухари, „Мармайт“4 и черно кафе.

— Малко мюсли и портокалов сок, моля.

Марта се засуети, докато й приготвяше закуската. Правеше го за четвърти път тази сутрин. Първо се бяха нахраниш децата, а после тя бе хапнала една препечена филийка. След като приключеше с Елайза, трябваше да се заеме със закуската на Майкъл — той обичаше да се храни към единайсет и половина. След това щеше да започне да приготвя обяда на децата. Елайза зарея поглед през прозореца.

Беше прекрасна есенна сутрин. Беше невероятно топло, все едно бе август. Бог, майката природа или типове с бели престилки, които бяха изобретили аерозолите, бяха оплели конците. През лятото, ако излезеш без високи гумени ботуши или чадър, те смятат в най-добрия случай за безотговорен, а в най-лошия — за застрахователен риск. А сега, в средата на септември, никой не би те взел за смахнат, ако се понесеш по главната улица с рокля с презрамки и намазана с крем против изгаряне.

Необичайно топлото време предизвикваше у Марта тревога за глобалното затопляне. У Елайза предизвикваше усмивка. Миналата година по същото време хората барикадираха вратите на домовете си с пълни с пясък чували срещу излезлите от бреговете си реки. Всичко друго би било по-добро от това.

Елайза наблюдаваше как си траят племенниците й. Целите сияеха, озарени от слънцето и от вълнение.

— Какви розови бузки има — с обич рече тя.

— Да, и кални колене — въздъхна Марта. Изтича навън и намаза със слънцезащитен крем лицето на Матю, след това взе Мейси на ръце. Момиченцето капризно изпищя. Искаше да остане и да си играе с брат си и с Куче.

— Трудно ли се прави това мюсли „Бърчър“? Много е вкусно — замислено попита Елайза. Не беше сигурна какво точно представлява мюсли „Бърчър“.

Марта поруменя гордо, защото не бе свикнала да й правят комплименти. Не че Майкъл не я ценеше, ценеше я, просто когато двама души са заедно от толкова дълго време като тях двамата, забравят да си правят комплименти.

— Много е лесно. Купуваш опаковка с мюсли — избери качествена марка със зърнени, с плодове и с ядки. Добре е да добавиш още малко ядки. Изсипваш чаша мляко и чаша сметана и оставяш сместа да престои една нощ в хладилника. Най-хубаво е, ако го поднесеш с киви. Сигурна съм, че имаш повечето съставки у дома.

Всъщност Елайза нямаше нито една от съставките. Обикновено пазаруваше от магазина в близкия гараж. Рядко ходеше в супермаркети — ненавиждаше ги от дън душа. Започваше да се ядосва още щом влезеше в паркинга. Рядко ходеше някъде с кола, защото не можеше да разчита на таратайката си „Морис Майнър“. Но тъй като много повече се ужасяваше от това да слиза и да се качва в автобуси с пълни пазарски чанти, отколкото да оставя диря от автомобилно масло по лондонските улици, все пак понякога ходеше с колата си до супермаркета. С огромно раздразнение установяваше, че за местните клиенти е почти невъзможно да намерят място за паркиране, защото много приходящи идваха с колите си до супермаркета, паркираха ги тук и след това вземаха метрото до центъра.

Дори да намереше място, трябваше да се справи с проклетата количка. Ядосваше се, че за да освободиш количката от пленничеството й, трябва да платиш една лира. Елайза си спомняше времето, когато тези неща бяха безплатни. А сега всичко в живота струваше пари, дори ходенето до тоалетната. Тя никога не разполагаше с монета от една лира, макар да й се искаше да е жена, която винаги има в себе си точната сума. И, разбира се, след като се разтичаше насам-натам за пакетче дъвки, купени с банкнота от двайсет лири, за да може да й върнат и монета от една лира, и най-сетне се сдобиеше с количка, неизбежно установяваше, че е избрала количката с най-раздрънканите и криви колелца. Количка със склонност към самоубийство, която сякаш копнееше да се спусне по пътеката и да се хвърли под някоя друга количка.

А и купувачите! Елайза повече или по-малко бе свикнала с факта, че пазаруването в супермаркет означава да се натъкне неизбежно на някои темерут, който се опитва да мине през касата за пет или по-малко покупки, след като в количката му има шест. Не бе задължително то да се превръща в проблем, но точно така ставаше, ако касиерката се затънеше да анулира сметката и да изпрати клиента на друга каса. Милите бавни старци, вонящите пияници, истеричните филипински домакини, изтощените френски бавачки — всички те бяха неизменна част от преживяванията й в супермаркета. А това я отегчаваше.

Обикновено.

Сега обаче бе обзета от желание да приготви мюсли. Беше сигурна, че приготвянето му ще я обогатя като личност. Затова с известна неохота и обзета от силен трепет, тя промърмори:

— Май ще трябва да отида до супермаркета.

— Ела с нас. Винаги ходим в събота следобед, след като приготвя закуската на Майкъл и нахраня децата на обяд. Така Майкъл може да си прочете вестника на спокойствие и има вероятност поне едно от децата да заспи в колата.

Марта отправи предложението с широка усмивка, сякаш я канеше на някакво много приятно място. Всъщност смяташе, че прави точно това. На нея супермаркетите й допадаха. Харесваше чистите и подредени редици от рафтове. Възхищаваше се на многобройните работници, които следяха бутилките да бъдат подредени плътно една до друга. Допадаше й, че бурканите и консервените кутии бяха строени в безукорни редици. Обичаше да избира разни неща и винаги си представяше огромното удоволствие, което щеше да изпита, когато поднесе някое специално ястие, и как пресните съставки, екзотичните подправки или ароматното сирене ще впечатлят гостите й. Супермаркетът беше неин приятели и й помагаше да изпитва гордост и задоволство. Най-много обичаше да ходи в супермаркета, докато Матю е на забавачка, а Мейси е заспала в количката. Тогава наистина имаше време да разгледа новите серии и продукти. Четенето на етикети бе представата й за нейното лично време.

За Елайза едва ли имаше нещо по-потискащо от това да прекара съботния си следобед в някой супермаркет — струваше й се просто неестествено. Нима сестра й не знаеше, че магазините на Кингс Роуд са отворени?

— Защо не отидем сега и не оставим Майкъл сам да се оправи със закуската си? — предложи Елайза.

— Да, бихме могли, защо не — изкиска се Марта.

— Хайде да живеем опасно — промърмори Елайза и се пресегна към портмонето си. — Ще оставя Куче тук.

След час и половина Марта, Елайза, Матю и Мейси най-сетне избутаха количките през вратата на местния супермаркет, защото когато имаш две деца на възраст под две години и половина, „сега“ означава цяла вечност.

— Какъв огромен избор! — промърмори Елайза поразена, докато минаваше по пътеката в сектора за плодове и зеленчуци. Имаше плодове, чиито имена трудно би могла да произнесе, камо ли да разпознае — тамарило, гуава, гренадило. Чудеше се какъв вкус имат и дали трябва да се съхраняват в хладилник.

— Обикновено откъде пазаруваш? — попита сестра й.

— От будката за вестници на ъгъла на нашата улица или в гаража.

Мейси седеше в количката, която буташе Марта, а Матю — в тази на Елайза.

Много се радвам, че днес има кой да ми помага — отбеляза Марта. Денят се очертаваше като прекрасен за нея. — Ако двамата са в една количка, Матю често се опитва да удари Мейси по главата с кутия фасул или нещо подобно.

Елайза погледна към ангелското личице на своя усмихнат племенник и се запита защо Марта така преувеличава трудностите, съпътстващи гледането на децата. Понякога се дразнеше, че сестра й не осъзнава каква късметлийка е. Матю и Мейси винаги се държаха прекрасно в присъствието на леля си. Беше въпрос на дисциплина и на нищо друго — децата те притискат толкова, колкото им позволиш. Ако тя стане майка, децата й щяха да знаят какво им е позволено. Часовете за забавление щяха да са изпълнени с бурно веселие, а през останалото време щеше да е мирно, тихо и спокойно. Може би по време на бременността щеше да практикува дзен медитация — това щеше да подобри кармата на бебето.

Елайза се огледа наоколо и с известно разочарование забеляза, че повечето родители не са обяснили ясно на децата си докъде се простират границите на позволеното. Съмняваше се някой от тях изобщо да се е занимавал с дзен медитация. Като че ли всяко дете във всяка количка плачеше, цупеше се, искаше да му купят бонбони или тормозеше братчето или сестричето си. Тя не можеше да проумее защо една майка, застанала до фризера с млечни продукти, спореше с тригодишната си дъщеря за киселото мляко. След като детето толкова иска млякото с отвратителните рисунки на герои от анимационните филмчета, да му го купи. Това му е хубавото да си дете.

Само че Елайза изобщо не се замисляше за съдържанието на захар.

Изгуби интерес към позорната битка за киселото мляко между майката и дъщерята и насочи вниманието си към съдържанието на количките на хората. Онази жена там явно имаше проблеми с храносмилането — в количката й имаше доста сушени сини сливи и богати на целулоза зърнени храни. Друга жена пък явно страдаше от булимия — две ябълки, един морков и кутия шоколадови бонбони „Милк Трей“. А онази там явно щеше да приготвя вечеря за любовника си — сьомга, карфиол и броколи на розички в тарелка за микровълнова фурма, като килограмът струваше колкото цял попечителски фонд, кофички със сладолед „Хааген-Дац“. Тази двойка беше щастлива: моцарела, домати, авокадо, спагети и сос песто. А другата чакаше деня на заплатите: фасул, нарязана франзела и компот.

Елайза и Грег никога не пазаруваха заедно.

Тя въздъхна и се запита дали интересът й към количките на другите хора е здравословен. Дали имаше нещо общо със силното й усещане за непълноценност и завист, което се дължеше на липсата на подходящ кандидат за съпруг? Жената, която беше купила броколи и карфиол, не беше човек, който би пропилял четири години — четири важни години, през които биологичният часовник тиктака, за да се среща с музикант, който имаше фобия от обвързване.

Само че дали тази жена бе изпитвала няколко оргазма един след друг и беше правила любов върху кухненски шкаф? Дали някога беше пила вино от устата на любовника си?

А-а-а-х! Елайза не можеше, нямаше да допусне да се замисля за това сега. Взе пакет бисквити, след това забеляза, че друга марка предлага две кутии на цената на една. Не можа да избере, затова накрая сложи и трите пакета в количката.

Храна за утеха.

— Как го постигаш? — удиви се Марта, гледайки покупките й. Въпреки старанието на Елайза да купува пресни плодове и полезни храни, количката й беше пълна с бисквити, чипс за микровълнова, пица, сладки и солени бисквити. — Как успяваш да поддържаш фигурата си? А и кожата ти е великолепна.

Количката на Марта беше пълна с памперси за Мейси, за Матю имаше екологично пилешко, сирене и картофен чипс (единствен компромис с детството). Имаше множество скъпи продукти с етикет „Специален вкус“ за Майкъл. Макар да съзнаваше, че те вероятно са поредният пазарен трик, не можа да устои пред пармезана — на опаковката имаше черно-бели рисунки на италианчета, които ядат спагети. За себе си бе взела много нискомаслени и нискокалорични продукти. Елайза погледна към покупките й и започна да се съмнява в способността си да преценява хората по пазарските им колички. Защото количката на Марта подсказваше, че е потисната и се подценява, а това просто не бе вярно. Елайза знаеше, че сестра й е щастливо омъжена жена с пълноценен живот. Поне така твърдеше самата тя.

Те се разделиха. Елайза искаше да се зареди с провизии, без Марта да стане свидетелка на небрежността й, а сестра й искаше да купи продукти за вечерята, която даваха днес, и да прочете заглавията на добрите вестници.

Марта се запиля към пътеката с вестниците и списанията и започна да чете безвкусните и подвеждащи заглавия в клюкарските списания. Дали наистина бяха верни, запита се тя, или хората ги измисляха, за да може други хора като самата нея например, да се чувстват недоволни от живота си провинциалисти. Не че искаше да има подобен объркан живот. Никога през живота си не бе престъпвала някакво правило, камо ли закон. Никога не бе паркирала на място за инвалиди и плащаше изрядно всички такси. Тя бе порядъчна гражданка, която спазваше закона.

Елайза се запита дали в света има поне един човек, който никога нищо не е откраднал. Зададе си този въпрос, докато наблюдаваше как един добре облечен човек на около четирийсет и пет години пъха под сакото си кутия с препарат за мебели. Ама че странен избор за кражба. Реши да не го издава на плещестия бодигард — сигурно човекът просто изживяваше криза на средната възраст. Освен това плещестият бодигард не предизвикваше абсолютно никаква симпатия у нея — изглеждаше отегчен и агресивен. Докато мъжът, в чийто вътрешен джоб в момента имаше крадена стока, изглеждаше развълнуван и я изпълваше с умиление. Започна да изрежда наум всичко, което бе откраднала: бисквити и писалки от работата си, а също и кламери, коректор и лепящи се листчета. Като студентка най-редовно тършуваше из кухненските шкафове на съквартирантките си. Три поредни години не плати данъка на жилището си. Никога не си плащаше билета за метрото, когато идваше в Лондон като тийнейджърка — можеше да си го позволи, обаче беше толкова вълнуващо да прескочиш бариерата. Започна да се чувства като нещо средно между Рони Бигс и Бони и Клайд, затова реши да насочи мислите си другаде.

Чиока, какво, по дяволите, беше това? Очевидно беше „вкусни лъскави червени грудки, отглеждани някога от древните инки“ — така пишеше на опаковката. Потърси указания за приготвянето им, но нищо не разбра: „Няма нужда да се белят и имат леко сладникав вкус: най-добре е да се изпекат“. Сви рамене. Сложи в количката си бутилка ароматен оцет и пакет пълнозърнесто брашно. Имаше бегла представа, че оцетът е подходящ за салати, но нямаше ни най-малка представа дали може да се използва и за чипс. Никога нямаше да отвори пакета с пълнозърнесто брашно, обаче опаковката беше много хубава и щеше да изглежда добре върху полиците на Грег. Изпълнена с досада от собственото си невежество, Елайза се запъти към хлебните изделия, привлечена от аромата на прясно изпечен хляб и на сладки понички. Реши да се откаже от намерението си да купи ръжен хляб и мед, които да поднесе със сините сливи. Щеше да вземе бекон, яйца, домати и гъби. Щеше да се върне в апартамента на Грег и да сготви нещо огромно и пържено, а после цял следобед щяха да се любят. Засега щеше да прогони от главата си всички мисли за пенсионни осигурителни планове и ипотеки.

9.

Всъщност не правиха любов цял следобед. Когато Елайза се върна от разходката с Марта, апартаментът беше празен. Нямаше бележка от Грег. Как иначе! За да си помисли да остани бележка, Грег трябваше… ами, като начало, да помисли. Една бележка би била израз на известна отговорност, на която той не бе способен. Елайза не приготви яйцата и бекона, и без друго стомахът й бе пълен.

Разтвори широко прозорците, опитвайки се да прогони от апартамента различните неприятни миризми, съпътстващи живота им: на риба и на опаковки от пържени картофи, на застоял спарен дим, на потни дрехи и на маратонки. Нямаше как да не се сети за уханията в дома на Марта: на прясно сварено кафе, на чисти дрехи, на изкъпани бебета. Елайза се почувства като мърла. Отиде в банята с намерението да махне част от мръсотията, която като че ли се бе превърнала в постоянен признак на живота й. Бутна вратата с известна предпазливост — банята никога не бе приятна гледка, дори паяците отказваха да влизат вътре от опасения за здравето и безопасността си. Очевидно в нейно отсъствие захвърлените на пода мокри кърпи се бяха умножили и в момента образуваха нещо като барикада. Във ваната имаше засъхнал белег докъде е била пълна, което показваше, че не се бяха сетили да я измият. Различни кремове и мазила по някакъв тайнствен начин се бяха разлели от шишенцата и тубичките си. Стичаха се по мивката, по огледалото, по пода и по плочките, сякаш и те се опитваха да се евакуират от тази калкутска дупка на някое по-хигиенично място. Краката Й залепваха за линолеума, нямаше тоалетна хартия, щорите не се отваряха.

Елайза седна на ръба на ваната и се разплака. Когато се наплака, започна да си събира багажа.

— Здрасти, миличка — провикна се Грег от коридора. Е, по-скоро от дневната, защото от входната врата се влизаше почти направо в дневната, която преминаваше в кухнята, а тя от своя страна представляваше почти едно помещение със спалнята. И апартамента на Грег само банята бе отделно помещение, само че вратата й винаги бе отворена. Елайза нямаше намерение да живее в студио до края на живота си.

Метна следващата купчина фланелки в отворения си куфар. Чу затръшването на входната врата, пускането на телевизора и съскането от отварянето на кутийка с бира. Погледна колко е часът — четири и половина следобед. Знаеше, че в момента Грег лежи на матрака на пода, а калните му маратонки несъмнено цапат покривката. Якето му най-вероятно бе на земята. Не че той го е хвърлил там — дрехите му просто се плъзгаха по тялото и се трупаха на мръсни купчини. Елайза го чу как превключва каналите — конни надбягвания, ръгби, документални филми, сериали. Грег спря на „Туинис“ и се провикна:

— Кога ли ще спре часовникът на Туини? — страхотно имитираше Джейк. Ако бяха деца, това щеше страшно да се хареса на Елайза, само че не бяха, така че сега й се стори глупаво. Най-накрая Грег избра MTV. Знаеше, че в момента сигурно се чеше по корема и се чуди какво да облече в клуба довечера.

Ама че мъж, въздъхна тя.

Продължи да събира дрехите си. Не знаеше какво точно да вземе. По телевизията беше гледала, че когато някои напуска някого, винаги си тръгва с един спретнат куфар. Как бе възможно? Вече бе напълнила цяла раница, един куфар, една дамска тоалетна чантичка и три найлонови чувала. А още не се бе заела с летния си гардероб. Може би нямаше нужда от тази черна блуза, беше си взела две други. Елайза седна на леглото и поглади завивката. Защо се притесняваше какво да облече, след като трябваше да се притеснява какво ще каже на Грег? Отново прокара дланта си по завивката — беше хладна, гладка и приятна. Най-обикновена памучна завивка от „Дебънам“5, нищо специално, но защо стомахът й се сви, когато я докосна. Легна и я помириса. Миришеше на Грег и на Куче.

— Какво правиш?

Елайза подскочи, когато чу гласа на Грег. Стоеше на вратата и пушеше. Мразеше навика му да пуши в спалнята.

— Мириша леглото.

— Виждам. Имам предвид чантите. Да не би да подреждаш гардероба си по правилата на фън шуй?

Той безуспешно се опитваше да прикрие смайването си. Много добре знаеше за постоянния (и обречен на провал) стремеж на Елайза да стане по-подредена, по-експедитивна и финансово по-успяла личност. Просто не разбираше какво я кара да купува всяка книга, която размахваше примамката на самоусъвършенстването. Тя нямаше нужда да се усъвършенства. Според него си беше страхотна, каквато си е. Ако някои го насили да спомене някой неин недостатък, щеше да каже, че прекалено държи на външния вид на нещата, но това й качество се изразяваше само в навика й да купува всички онези глупости за фън шуй, самоусъвършенстването и „помогни си сам“.

— Не, не се занимавам с фън шуй.

— Тогава се готвиш за гаражна разпродажба?

— Не.

— Не ми казвай, че се каниш да избягаш с онзи тип от магазина на ъгъла? — засмя се Грег. Непрекъснато се шегуваха, че продавачът в магазина си пада по Елайза. Беше най-малко на деветдесет години. Все пак увлечението на човечеца вършеше работа, когато Грег искаше да вземе нещо на кредит. Той се просна на леглото и изхвърли чантите. Дрехите се разпиляха по пода. Обхвана с длани гърдите на Елайза и започнала да целува крака й през анцуга. Дори не си даде труда да загаси цигарата си.

— Виж какво направи — оплака се тя. — Всичко изпомачка.

Всъщност дрехите и без друго не бяха гладени. И двамата смятаха гладенето за скучна работа и за губене на време, а освен това Елайза бе нахвърлила дрехите в куфара съвсем безразборно. Грег изобщо не се опита да се оправдае. Вместо тона започна да я целува още по-пламенно и се опита да избута фланелката над сушена й.

Тя се отскубна.

— Не съм в настроение.

— Не може да бъде! — изненада се той.

— Не мога да превключа просто ей така — излъга тя. Честно казано, беше й почти невъзможно да устои на Грег и той винаги успяваше да я възбуди мигновено, като целунеше крака й, погалеше я по косата, впереше поглед в нея, ядеше спагети — всъщност по най-различни начини. В момента обаче я дразнеше.

— Какво има, сладурче? — попита Грег, докато нежно докосваше с палец зърното на дясната гърда на Елайза.

— Къде беше? — Зададе въпроса по-скоро като тактически ход на отлагане, отколкото от любопитство.

— У Боб, свирихме. Работим върху нещо ново. Чакай, ще ти го изсвиря. — Той скочи и се върна в дневната, за да вземе саксофона си. Остави запалената си цигара на тоалетната масичка.

Елайза направо кипеше от раздразнение.

Той засвири.

Проклет предателски крак — тактува си, все едно се наслаждава на музиката. А пръстът й леко отмерва темпото върху бедрото й. Ерес. Грег изглеждаше добре, а свиреше още по-добре. Елайза бе слушала безброй негови изпълнения. Винаги изпитваше гордост, че той принуждава хората да спрат и да се заслушат, че притежава умението да забавлява. И макар да й се искаше да не пуши, трябваше да признае, че димът изглеждаше красиво, отразен от очите и от саксофона му.

Е, и?

Беше толкова детинско от нейна страна да усеща ритъма и да й се иска да го следва, все едно е скапаният свирач от Хамелин6. Елайза толкова се ядоса на себе си, че понечи да изхвърчи от апартамента. Искаше да остави зад гърба си печалните прочувствени звуци, които се опитваха да се вмъкнат в мозъка й.

— Напускам те, Грег.

— Какво? — Той спря да свири.

— Напускам те — повтори тя. Звучеше по-стабилна, отколкото бе всъщност. Само че дори пъзел от хиляда парченца беше по-стабилен от Елайза в този момент.

— Защо? — Грег имаше чувството, че е стоварила юмрука си върху него. Свали саксофона си и клекна до Елайза.

— Не това искам — каза тя.

— Кое?

— Този живот. Чувствам се… — Тя бе упражнявала речта си цял следобед, но изведнъж се оказа, че не успява да намери нужните думи. — Задушавам се.

— Задушаваш ли се?

Грег не разбираше. Животът им заедно бе много творчески. Често пишеха заедно текстовете на песните му. Ето, снощи например се къпаха заедно и написаха един куплет на стената на банята. На него това му се струваше много готино. Четяха заедно, обсъждаха книги, купони, гегове, филми и дрехи. Правеха страхотен и изобретателен секс, а никой нямаше това след четиригодишна връзка. Как така се задушава?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам нещо повече.

— Какво искаш? — зададе той разумния въпрос. Вероятно не възнамеряваше да го напусне. Просто пресилваше нещата. Не му звучеше като реч за раздяла. Само че всъщност досега не го бяха зарязвали. Предишните му гаджета просто бяха с него, а после вече и нямаше. Нищо сериозно. Обаче Грег никога не бе допускал, че Елайза ще изчезне. Като се замисли, направо не можеше да си го представи. Ако можеше, щеше да е голяма работа.

— Причината не си ти, а животът, който водим — опита се да обясни Елайза.

— Ама човек не ходи с начин на живот.

— Така е — въздъхна тя. Не искаше да започва сериозен спор. Не си представяше, че ще й задава въпроси или че ще й се налага да дава обяснения, не бе допускала, че Грег притежава силата за това. — Какво е чиока?

— Нямам представа.

— Зеленчук. Марта го използва, когато готви вечери за гостите си. А ние дори не знаем какво е!

— И нима това ни липсва? — Дръзката му забележка се стовари като оловен парашут. Очите на Елайза заблестяха от гняв, само че той наистина не знаеше каква точно е причината за гнева й. — Значи ме зарязваш, защото не знам нещо за някаква подправка? — удиви се Грег.

— Това е зеленчук и освен това… Ние не каним гости на вечеря — заяви тя.

— Фрак и Анди вечеряха тук онази вечер.

— Риба и пържени картофи в картонени кутии не е вечеря. — Тя с удивление установи, че крещи.

— Добре, добре, следващият път ще извадим чинни.

Това не я умилостиви. Изправи се и отново качи куфара си върху леглото. Неистово започна да тъпче дрехите си вътре. Какво им ставаше? Сякаш се бяха превърнати в здраво натегнати пружини. Каквото и да натъпчеше, то изскачаше отново. Решително пъхаше гащетата си в обувките, затискаше хлъзгавите и леки рокли с тежки пуловери.

— Искам да имам сервизи, искам приборите ми да блестят от чистота, искам да ходя на частен лекар и да имам пътна застраховка. Искам ипотека, а не карта за наем. Искам да давам вечери, да ходя в супермаркети и в „Би енд Кю“7.

— Не говориш сериозно. В „Би енд Кю“ е пълно с капризни сърдити двойки — възпротиви се Грег.

— И аз искам да съм сърдита и капризна — изкрещя Елайза, без да се замисля какво всъщност казва.

— Е, това поне го постигна, сладурче — опита се да се усмихне Грег. Искаше му се да изглежда дързък и безстрашен, но съзнаваше, че е тъжен и огорчен.

— Не, ние не сме двойка, Грег, точно това се опитвам да ти обясня. Искам партньор, а не гадже.

Той се захили:

— Сега вече знам, че се забавляваш. Винаги си ненавиждала думата партньор. — Каза го с глуповатата интонация, която и двамата използваха, когато произнасяха тази дума, и с изражение все едно някой ти е пъхнал морков в задника, което си лепваха, когато се запознаваха с човек, който наслояваше да нарича любовника си свой партньор. — Не искаш партньор. Не ти вярвам.

Елайза престана да увива дрехите си на слегнати топки и замръзна. Наистина не искаше партньор. Сериозно се съмняваше, че би могла дори да произнесе думата на глас, ако не я тласка яростта. Обаче наистина копнееше за сигурност и стабилност. Искаше да притежава мебели, чиято тапицерия не е прокъсана, че да се налага да ги покриват с разни хипарски покривчици (които всъщност също бяха скъсани). Искаше да събира порцеланови фигурки „Денби“, а не компактдискове. Искаше кухненски комплекти „Тъпъруеър“, красиви тенджери с подходящи капаци и хладилник, върху който няма изписани с магнитчета мръсни думи. Искаше всичко, което имаше Марта. И най-много искаше да има съпруг.

— Искам да се омъжа — призна Елайза. С мъка вдигна поглед от килима и впери очи в Грег. Гледаше го дръзко — това не бе романтично предложение, а предизвикателство.

Той тутакси го схвана. Виждаше опряния до главата си пистолет толкова ясно, колкото и собственото си отражение в огледалото.

Елайза чакаше. Имаше вероятност, съвсем мъничка, той да каже: „Добре, хайде да го направим“. Беше съгласна дори да отидат във Вегас и да ги ожени някой с костюм на Елвис, ако Грег пожелаеше така (макар че тайно копнееше за приказна сватба като тази на сестра си).

— Разбирам — промърмори Грег. — Имам нужда да пийна.

Това не бе правилният отговор, вбеси се Елайза. Опита се да дръпне ципа на куфара. Той не искаше да се затвори и се наложи да седне отгоре. Метна се върху капака на куфара и го натисна, докато сантиметър по сантиметър затваряше ципа.

Грег се върна в спалнята. Носеше полупразна бутилка уиски и две чаши. Елайза забеляза, че чашите дори не са еднакви — типично за него. Подаде й едната чаша и тя я пое мълчаливо. Разви капачката на шишето със зъби и наля щедро и в двете чаши.

Имаше красиви пръсти.

— Хайде, повтори. Защо искаш да се омъжиш? Защото искаш сервиз и хубави прибори, частен лекар и ипотека ли?

— Да — въздъхна Елайза. Знаеше, че не е обяснила съвсем ясно, но просто не можеше да намери точните думи. — Искам да живея като зрял човек.

— А ние не сме такива, така ли?

— Не, не сме.

— Смятах, че сме, Лайза. Смятах, че само един зрял човек може да бъде безнадеждно влюбен.

Тя не знаеше какво да каже. Обикновено й харесваше да я нарича Лайза. Беше много интимно, защото никой друг не съкращаваше името й, никой никога не го бе правил. Днес обаче оцени поведението му като наглост.

Грег помълча, след това каза:

— Трябва да вдигнем тост. За какво трябва да пием според теб?

Елайза не можа да го погледне.

— Какво ще кажеш „за края на връзката ни“? — попита той и чукна чашата си в нейната.

— Ами… За края — смотолеви тя, смутена от необичайния тост.

Грег отпи и събра смелост да попита:

— Ще спиш ли с мен за последно? За доброто старо време. — Усмихна се и около очите му се появиха бръчици. Въпреки това не изглеждаше на годините си.

Нито пък се държеше подобаващо на възрастта си, напомни си Елайза.

— Не — отговори тя възможно най-категорично.

— Не — повтори той тихо и сведе глава, вперил поглед в чашата с уиски в ръката си. Разклати плътната кехлибарена течност, която улови отблясъка на късното следобедно слънце. Обстановката можеше и да е романтична. Всичко свърши, нали? — попита той и се насили отново да вдигне поглед.

— Да — отвърна Елайза. Опита се да се ориентира в чувствата си. Очакваше да изпита облекчение и дори известно тържество. Но не беше така. Чувстваше се ужасно. Обаче си напомни, че това е първата й стъпка по пътя към улегналия живот, а всеки знае, че първата стъпка е най-трудната.

Затова толкова я болеше.

Не защото току-що бе отхвърлила най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога.

10.

Марта се чувстваше великолепно. Преливаше от щастие и, мили боже, дори от вълнение. Не й се бе случвало от известно време, но сега се чувстваше прекрасно. Денят беше съвършен. Днес беше ден, когато забелязваш свободно място на паркинга пред супермаркета и успяваш да се вмъкнеш на него на заден от първия път. Днес бе ден, когато успяваш да купиш всички продукти от списъка, необходими за вечерята. Дори чиока. Днес бе ден, когато децата си играят заедно (Марта имаше услужлива памет и вече бе забравила мъчителната сутрин), когато сестра ти се отбива неочаквано и двете си прекарвате прекрасно, като правите най-обикновени неща например закусвате и пазарувате заедно.

Днес бе ден, в който агентът по недвижими имоти се обажда и ти казва, че предложението ти за къщата на мечтите ти е прието. Ура!

Съвършен, идеален ден.

— Майкъл, не е ли прекрасно? — Не изчака да чуе отговора му, защото знаеше, че е прекрасно и че той също мисли така. — Това решава всичките ни проблеми. Бавачка, която ще живее у дома, истинско блаженство. Място, където да суша кърпите и да проветрявам спалното бельо. Прилична градина. Самостоятелен кабинет. — Произнесе последните думи със същия ентусиазъм, с който други жени благодарят на Бога за преживените няколко оргазма. Само че дори не подозираше това. Никога не бе правила секс с истински майстор и никога не бе изпитвала няколко оргазма един след друг.

След като се прибра от супермаркета, веднага позвъни на брокера от агенцията, както правеше четири-пет път дневно, откакто бяха дали офертата си за Бридълуей. Беше свикнала да получава учтивия, но необнадеждаващ отговор: „Все още обмислят“. Нямаше представа, че брокерът с досада завърта очи към колегите си, нито пък че те изричат в хор „Госпожа Уест“ всеки път, когато иззвъни телефонът. Марта отговаряше учтиво и донякъде обезнадеждено: „Ами, добре, уведомете ме веднага щом научите нещо“. Коментарът й бе съпроводен от смела усмивка и от поредната безмълвна молитва: „Моля те, моля те, нека да приемат предложението ни“.

Затова наистина се изненада, когато брокерът не подхвана обичайния разговор:

— А, госпожо Уест. Тъкмо се канех да ви позвъня.

— Така ли?

Моля те, моля те, боже!

— Приеха предложението ви.

В тези няколко, всъщност три, думи се събраха всички коледи и рождени дни на Марта.

Тя разопакова покупките, нахрани децата, игра с тях цял следобед, заведе ги на люлките, отново ги нахрани, изкъпа ги, прочете им приказка, сготви вечеря за шестима, взе си душ, изми си косата, облече се и се гримира, обзета от непознато до този момент въодушевление.

Денят бе направо идеален.

Марта не спираше да бъбри, докато се движеше из кухнята, заета с последните приготовления за вечерта. Попита Майкъл дали да сложи шампанското в хладилника, за да отпразнуват приемането на предложението. Съобщи, че още една чиния се е нащърбила. Порови на полицата със зеленчуците, като отбелязваше колко са свежи или пък точно образното, но всъщност не се замисляше върху думите си. Мислеше само за Бридълуей. За новата къща. За тяхната къща на мечтите. Мечтите на Марта и на Майкъл скоро щяха да се сбъднат. Предложението им беше прието. Наредиха на адвокатката да задейства нещата с пълна пара, понеже трябва да сключат сделката възможно най-бързо. Всъщност Марта позвъни на адвокатката им у дома в събота, защото беше твърде развълнувана, за да чака до понеделник при нормални обстоятелства не би се осмелила да направи подобно нещо, въпреки че Майкъл плащаше цяло състояние за услугите й. Марта се бе ухилила до уши и не можеше да си представи, че някога ще престане да се усмихва.

Майкъл също не слушаше бърборенето й. Нямаше мнение по въпроса дали Марта трябва да сложи шампанското в хладилника. Изобщо не го интересуваше дали още една чиния се е нащърбила, а зеленчуците, мамка му, си бяха просто зеленчуци и толкова.

— Къде са всички? Обикновено Ед и Бел са много точни. Може би движението е много натоварено? Дом и Тара винаги закъсняват — това ни най-малко не ме учудва. Дали да им се обадя, ти как мислиш?

Марта изгаряше от желание да сподели с някого новината. Тара сигурно щеше да й даде добри идеи за кухнята, защото наскоро изцяло бе обновила своята. Нямаше търпение да чуе съветите й.

— Не.

— Не, прав си. Малко грубо е да ги пришпорвам така. Сигурна съм, че скоро ще дойдат.

— Няма да дойдат.

— Кой няма да дойде? Ед и Бел или Дом и Тара? О, Майкъл, трябваше да ми кажеш по-рано, сготвила съм за шест човека. Обадиха ли се? Да нямат проблеми с бавачката?

Марта продължи да снове из кухнята, докато изстрелваше въпросите си. Отвори бутилка червено вино, което трябваше да подиша малко, изсипа маслините в купа, излъска чашите за шампанско за втори път и се опита да не обръща внимание на раздразнението, което започваше да пълзи нагоре по гръбнака й. Колкото и да бе прекрасен, Майкъл просто не успяваше да схване логиката, с помощта на която Марта управляваше живота им. Трябваше да й каже, че са се обадили, че няма да могат да дойдат. Мразеше да пилее хубава храна, да не говорим за времето. Ако не беше в такова добро настроение, сигурно щеше да му се сопне.

Всъщност едва ли.

— Е, кой няма да дойде? — Вече се питаше дали не може да се обади и да покани някого в последния момент. Дали Елайза и Грег щяха да се държат прилично, ако им се обади да дойдат? Или пък щяха да искат да пушат марихуана и да дърдорят за несправедливата липса на добри условия в държавните училища?

— Никой няма да дойде.

— Никой ли?

Марта не проумяваше. Спря се и впери поглед в Майкъл.

— Не.

— Защо?

— Обадих им се и отложих вечерята.

— Ти ли я отложи? — Марта остана с впечатлението, че не е чула добре, но после изведнъж схвана всичко. — О, Майкъл, скъпи, искаш да празнуваме сами, така ли?

Тя се приближи към него и понечи да обвие шията му с ръце. Прогони мисълта, че той би трябвало да я предупреди, за да си спести доста пари и със сигурност ужасно много време. Жестът му беше ужасно романтичен.

Майкъл хвана ръцете й и бавно и внимателно ги спусна отстрани на тялото й. Не я гледаше.

— Тръгвам си, Марта.

— Излизаме ли? — попита тя неуверено, защото нещо в гласа на Майкъл й подсказваше, че няма да има никакво празненство. Всъщност от него струеше враждебност, безсилие, срам и самота.

Майкъл въздъхна дълбоко и впери поглед в мобилния си телефон. От известно време го въртеше в ръцете си и най-накрая бе успял да го включи към зарядното.

— Напускам те, Марта. Изнасям се.

Светът престана да се върти.

Марта престана да диша.

Сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че го чуваше как се блъска в черепа й.

Чу думите, или поне така й се стори, но това не бе възможно. Това не бяха точните думи, те нямаха смисъл. Плуваха пред погледа й, но все се изплъзнаха от онази част на мозъка й, която би могла да ги дешифрира, която би могла да увери сърцето, че сигурно не е чула правилно какво й казва Майкъл.

— Новината за къщата не те ли радва? — попита Марта. Зачака лицето му да грейне, той да кимне. Искаше да каже на сърцето си: „Фалшива тревога, просто шега“.

— Всичко свърши.

— За какво говориш? — Гласът сякаш не беше нейният. Беше писклив и много уплашен.

— Аз… аз… — поколеба се Майкъл. Огледа стаята и прокара пръсти през косата си. — Ще отида в хотел.

— В хотел ли? Не разбирам. — И наистина беше така. — Какво не е наред?

Покашляне.

— Ами… Трудно е да се каже…

Изведнъж Марта изгуби желание да го слуша — колкото и да му беше трудно да го изрече, тя имаше чувството, че за нея ще е още по-трудно да го изслуша. Трябваше да го спре.

— Не го казвай. Просто не го казвай. Престани с тези глупости. Хайде да вечеряме — бързо избъбри тя. Взе една кърпа и се зае да търка безукорно чистите плотове в кухнята. Глупости беше дума, която често използваше, когато разговаряше с децата, и сега нелепостта й направо я зашлеви през лицето.

Майкъл продължи:

— Вината не е в теб, в мен е. Аз просто… — не успя да довърши изречението той.

— Просто какво? — механично попита тя, след като години наред се бе учила да проявява учтив интерес. Всъщност не искаше да знае.

— Имам нужда от малко свое пространство.

Марта си каза, че в крайна сметка всички клишета са верни.

— Ще имаш пространство. В Бридълуей има предостатъчно пространство. За какво говориш всъщност?

— Не мога повече.

— Какво. Какво не можели повече? — настоя да узнае Марта. Говореше по-тихо от обикновено. — Да живееш щастливо със съпругата и с децата си?

— Аз не съм щастлив.

Тя се олюля. Опипа зад гърба си и тежко се отпусна на един стол. Той не е щастлив. „Щастлив ли си, скъпи?“ — напевно го питаше тя. „Разбира се, кой мъж не би бил“ — отговаряше той и често съпровождаше думите си с бърза целувка по бузата. Толкова се стараеше да го направи щастлив. „Нали сме истински късметлии?“ — питаше той. Често. Често казваше: „Не сме ли истински късметлии?!“. Но да си късметлия е като да си щастлив, нали. Или поне част от това.

— Съзнавам, че сигурно си шокирана.

Устните му се движеха и Марта ги наблюдаваше, но не искаше да знае какво казва той. Не е Майкъл, няма съмнение, това не е нейният мил Майкъл. Наистина, натрапникът носеше ризата и джинсите на Майкъл. Носеше и часовника му, но не и неговата усмивка, а очите, които от време на време се стрелкаха към Марта, бяха мъртви. В тях нямаше любов, а очите на Майкъл винаги излъчваха любов и загриженост. Какво правеше този натрапник?

— Вече не те обичам, Марта. Смятам, че щом се чувствам така, не е честно да се обвързвам с новата ипотека.

Усети силна болка в главата си, имаше чувството, че тя ще се разцепи, ще се раздроби и малки отломки от черепа й ще се забият в стените на кухнята. Нямаше да е голяма загуба. Главата й и без друго бе безполезна, един безсмислен и безполезен ум, който не бе предвидил, че това ще се случи, не бе заподозрял нищо. Тъкмо обратното. Марта мислеше, вярваше, че не я застрашава унищожителната, остра, чиста болка. Защото те бяха щастливи. Щастливо женени, а това си беше като застрахователна полица, нали така?

— Но ти вече си обвързан с мен, независимо дали има, или няма ипотека. Аз съм ти съпруга — настоя Марта. Отчаяно се опитваше да подходи логично, но се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, объркана, смаляваща се, падаща.

— Знам това — въздъхна Майкъл и също се отпусна в един стол. Очевидно не можеше да си намери място или пък искаше да й даде да разбере, че наистина има намерение да си тръгне, защото веднага се наведе напред и седна на ръба на стола. Стисна главата си с ръце.

Марта си помисли, както често правеше, че той има красива коса. Синкавочерна. Очите бяха най-красивото нещо у него, очите, които бяха блестели с любов и загриженост, обаче и косата му беше прекрасна.

Двамата седяха мълчаливо. Сякаш след цяла вечност Майкъл избута стола си назад и понечи да стане.

— Къде отиваш? — бързо попита тя.

— В един хотел наблизо. Запазих си стая за няколко дни, а след това ще измислим нещо по-постоянно.

Той излезе от стаята.

— Не си тръгвай! Недей! — каза Марта, но дори не беше сигурна дали е изрекла думите на глас, или са прозвучали само в главата й.

11.

Вече нищо не бе ясно. Всичко, в което бе вярвала, се разпадна. Марта не беше спала. Цяла нощ седя в леглото. Не плака. Просто гледаше към мястото в леглото им, където би трябвало да бъде Майкъл. Докосна възглавницата — беше студена. Никой не бе спал на нея. Тази нощ никой не се бе боричкал за завивката. Никой не я бе прегръщал, за да заспи.

Съпругът й бе изчезнал.

Той не беше щастлив.

Не беше щастлив ли? А не можеше ли отново да стане щастлив? Разбира се, че можеше. Трябваше просто да й каже, че не се чувства щастлив, и двамата заедно щяха да оправят нещата. Тя щеше да ги оправи. Защо си бе тръгнал? Хората, особено женените хора с деца, не си тръгваха само защото не са щастливи. Нали така? Какво го бе направило нещастен? И какво можеше да стори тя, за да го направи отново щастлив?

Защо снощи не му зададе нито един от тези въпроси?

Не може просто да кажеш „Не съм щастлив“ и да си тръгнеш. Трябва да положиш малко повече усилия. Как е възможно той да е бил нещастен, а тя да не е усетила?

Марта се почувства като глупачка.

Бяха се карали, е, не много често — макар че сега, като се замислеше, си даваше сметка, че напоследък караниците им бяха зачестили. Тя беше много уморена, коликите на Мейси, а също ревността и гневните изблици на Матю бяха изцедили силите и на двамата. Но Мейси вече спеше спокойно, а Матю възвръщаше увереността си. Те бяха просто деца, никой не можеше да ги вини.

Затова Марта и Майкъл започнаха да се обвиняват един друг.

Предстоящото преместване също бе създало известно напрежение. Посвещаваното на всеки уикенд на търсене на съвършената къща не беше особено забавно. Вяха се заяждали, препирали, обиждали. И двамата бяха изтощени, нетърпеливи и изразходвани, но се стараеха да изградят общото си бъдеще. А това изискваше усилие. Затова той работеше толкова до късно. Беше амбициозен и искаше да изгради бъдеще за тях — винаги бе твърдял, че това е най-голямото му желание. Това не би могло да се промени, нали? Не и просто така. Може би бе преуморен от работата си? Възможно е, но нали все повтаряше колко обича работата си.

Е, той повтаряше и колко обича нея — до снощи.

Преместването в нова къща е свързано със стрес — всеки го знае. Но сега вече бяха намерили подходящата къща, така че нямаше да се налага да мъкнат децата по агенции за недвижими имоти в събота и неделя. Всичко щеше да бъде наред. Вяха преодолели най-лошото. Не можеше да си тръгне. Той беше неин съпруг.

Тя го обичаше.

Той не бе влюбен в нея.

Думите я зашлевиха през лицето. Изгориха я и я жигосаха. Толкова се срамуваше. Би й се искало да може да пуши, да пие, да крещи, да има някакво убежище. Някъде, където да се скрие от глупостта и от срама си.

Какво искаше той? Щеше да му го даде. Каквото и да беше, щеше да го направи. Щеше отново да го направи щастлив. Трябваше само да забравят за това глупаво спречкване.

Марта се пресечна към телефона и за стотен път тази нощ започна да набира номера на мобилния телефон на Майкъл. И за стотен път затвори, преди да натисне последното копче. Погледна часовника. Пет сутринта, твърде рано за обаждане. Той не бе в най-добрата си форма сутрин.

Всичко беше някаква глупава бъркотия. Той щеше да се върне днес. Най-добре да не му се обажда, най-добре да не раздухва огъня.

— Мамо, мамо — долетя от детската звънливото гласче.

— Идвам, Мейси. — Марта отхвърли завивката. Все още беше с роклята, която бе облякла за вечерята.

— Мамо, имам пиш. — Този път беше гласът на Матю, по-настойчив.

— Браво, Матю. Браво, че каза на мама. Хайде да те заведем в тоалетната.

Ето, дори привикването с ходенето на гърне даваше резултат. Всичко ставаше по-лесно. Нещата щяха да се оправят.

Майкъл не се обади на закуска. Не видя как Мейси обръща купата с „Коко Попс“ на главата си. Марта се втурна към кварталния магазин, за да купи нова кутия. Обикновено не ядяха подсладени ядки, но този път реши, че заслужават да се поглезят. Никога не би й хрумнало да пазарува от кварталното магазинче, ако не беше вчерашният й разговор с Елайза. Дори нямаше време да си вземе душ или да свали късата си черна рокля. Просто настани децата в двойната количка и се втурна към магазинчето, дори без да се среши. Не се замисли за евентуалната катастрофална среща с майки на деца от забавачката на Матю, които можеха да я видят в такъв вид. Странно, защото обикновено това беше основната й грижа.

Матю не можеше да повярва на късмета си, че са му позволили да яде подсладени овесени ядки — та днес дори не беше празник. Марта купи понички и няколко списания като онези, които я бяха заинтригували в супермаркета. Възможно ли бе една вчера да си бе мислила, че обърканият живот на тези хора няма нищо общо с нея? А сега заглавията на статиите като че ли бяха писани за самата нея: „Мъжката криза на средната възраст настъпва все по-рано“, „Съпругът ми отиде в бюрото за залагания и повече не се върна“. Имаше и статия за Лиз Хърли и за други звезди, които бяха самотни майки — не че Марта щеше да бъде самотна майка, това беше само глупава разправия. Не, тази статия категорично нямаше нищо общо с нея. Бързо върна списанието на рафта, сякаш рискуваше да се разведе дори само ако го държи в ръце. След това отново го взе. Купи го.

Марта никога не повишаваше тон, когато децата се цапаха по време на ядене. В някакви книги за майки, посветени на детското поведение, беше чела, че ако го правиш, създаваш връзка между стреса и гнева и времето за хранене, а така децата стават злояди. Майкъл искаше децата да се хранят в ресторанти и да опитват различни деликатеси по време на почивките им в чужбина, той със сигурност не искаше да бъдат злояди. Само че не обичаше да се цапат по време на хранене. Щеше да се нацупи, ако беше видял как от косата на Мейси капе шоколадово мляко. Щеше да каже на Марта, че смехът й насърчава подобно поведение и че е прекалено мека.

Матю не попита къде е баща му, но попита дали ще ходят в парка.

— Не днес, миличък.

— Но ние винаги ходим днес — възпротиви се той с детинската си логика. Марта наистина водеше децата в парка всяка неделя сутрин. Първо на църква, след това в парка. Не че беше особено религиозна, но църквата беше място, където можеше да заведе децата, преди да отворят магазините, за да осигури на Майкъл малко спокойствие и усамотение. Освен това църквата беше много приятно място. Възрастните дами винаги се радваха да видят Мейси и Матю, често забавляваха децата, а това облекчаваше Марта, макар да не я освобождаваше напълно.

Само че тази неделя не можеше да рискува да излезе, защото Майкъл можеше да се обади. Малко вероятно бе и днес да пренощува навън. Сигурно щеше да се обади, несъмнено щеше да се чувства глупаво и Марта трябваше да бъде ведра и бодра. Ако се обадеше, докато я няма у дома, щеше да се наложи да позвъни отново, а това можеше да го разколебае. Затова макар денят да беше прекрасен за разходка в парка, слънчев и топъл, и макар да можеха да нахранят патиците — което толкова обичаха да правят, всички си останаха у дома. Сутринта рисуваха.

— Кой е това, Матю?

— Ти.

— А това?

— Аз, а това е Мейси.

— Къде е татко?

— Няма го на моята рисунка. На работа е.

— Мисля, че трябва да нарисуваме една картина за татко.

Майкъл не се обади по време на следобедния сън на децата, а тогава моментът щеше да е подходящ, защото можеха да поговорят спокойно. Не се обади и по време на следобедния чай, нито когато стана време за къпане, нито докато четяха приказката. Майкъл не се обади.

Марта си отвори бутилка вино. Избра една от най-хубавите на рафта. Имаше нужда отново да се поглези — шоколадовите ядки бяха изядени като че ли преди цяла вечност, а да отвори бутилка вино само за себе си й се стори доста разточително, особено като знаеше, че няма да може да го изпие. Само че какво друго можеше да направи, след като нямаше с кого да го сподели.

Осем и десет. Беше си тръгнал преди двайсет и четири часа. Не се бе обадил нито веднъж, дори за да попита как са децата.

Списанията като че ли не бяха много добър ход. Марта не бе свикнала с клюкарския и непочтителен тон и им се довери сляпо. Затова в момента бе ужасена, че почти половината от браковете във Великобритания завършват с развод, което щеше да се случи и с нейния. Преди да прочете списанието, мислеше, че става дума за обикновено недоразумение, но вече беше сигурна, че я очаква мъчителна борба за попечителство, в кулминацията на която най-вероятно щеше да й се наложи да отвлече собствените си деца и да се скрие с тях някъде в чужбина. Имаше колкото искаш статии за връзки в криза или за умиращи връзки: „Как да държим пищова в кобура“, „Цикълът караница-сдобряване. Как да го прекратим“, „Защо мъжете са генетично предразположени да кръшкат. Синдромът на ловците и събирателите“.

Дали имаше друга жена?

Не искаше да мисли за това, но просто не можеше да престане. Вечер Майкъл винаги беше на някакво мероприятие. Честно казано, тя отдавна бе изгубила представа къде ходи и с кого. Някога знаеше името и рождения ден на всеки служител от неговия отдел, купуваше им поздравителни картички. Продължаваше да прави същото за всички приятели от забавачката на Матю. Само че отделът на Майкъл се бе разраснал твърде много. Откакто бе получил повишение, Марта просто не успяваше да бъде в крак.

Не, не ставай смешна. Разбира се, че Майкъл няма връзка. Става дума за Майкъл, за бога!

Да не би да имаха дългове? Дали не надценяваха възможностите си с новата къща? Може би Майкъл не смееше да й каже, че не могат да си позволят Бридълуей. Ама че глупчо, това нямаше значение за нея. Наистина, вече не. Нямаше нужда от пет спални. Не толкова, колкото имаше нужда от него.

Дали постът му не беше застрашен? Всеки път в новините имаше по някой репортаж за петролната промишленост и за налагащите се съкращения в ръководния състав. Възможно ли бе съпругът й да е от хората, които всеки ден се обличат за работа и излизат с лаптопа си, а после седят в парка, докато не стане време да се приберат у дома? Не, не беше възможно. Той винаги работеше до късно, това бе просто невероятно.

Всичко беше невероятно.

Какво трябваше да направи? Дали да не му се обади и да не му каже, че всичко е наред? Че какъвто и да е проблемът, всичко ще се оправи. Че двамата ще се справят, че могат да поработят върху това и да изградят по-стабилен и по-хубав брак.

Или да му каже да се разкара?

Марта се намръщи. Тя никога не ругаеше, дори наум. Погледна към чашата си. Вече беше празна, което обясняваше избухването й. Съзнаваше, че точно в такива кризисни моменти жените се превръщат в алкохолички. Непрекъснато слушаше подобни истории.

Майната му. Наля си още една чаша.

Ръцете й натежаха, главата я болеше, краката й бяха като налети с олово. Независимо дали очите й бяха отворени или затворени, не можеше да вижда ясно. Не можеше да се движи. Затова нямаше никаква представа какво трябва да направи. Животът й, който досега беше пълноценен, ангажиран и благополучен, сега бе изгубил ясната си посока.

12.

— Звъни се, мам-м-м-м-о-о-о-о! — извика Матю, който беше в кухнята и помагаше на Мейси да създава бъркотия. Той караше мотоциклетите през шоколадените локвички, осеяли почти всички плотове в кухнята.

— Знам, чувам.

— Отвори. Отвори, мамо — отново се провикна Матю заповеднически, едва ли не като последния китайски император. Марта погледна сина си и откри у него много от чергите на Майкъл. Не направи дори крачка към вратата.

З-з-з-з-ъ-ъ-ъ-ъ-н-н-н-н-н!

Някой бе много настоятелен. Тя допусна, че е пощальонът. Не можеше да е Майкъл, защото той имаше ключ и нямаше причина да звъни. Не искаше да вижда никого!

З-з-з-з-ъ-ъ-ъ-ъ-н-н-н-н-н!

Марта имаше чувството, че ще се разплаче. Надигна се от масата и се затътри да отвори. Като че ли нямаше избор.

— Извинявай, че идвам без предупреждение — каза Елайза. — Може ли да оставя това тук? В таксито има още.

Без да дочака отговора й, се спусна по стълбите, като прескачаше по две наведнъж, и се втурна към таксито. Марта погледна куфара в коридора. Не беше мигнала две нощи и бе твърде изморена, за да възприеме информацията.

Елайза плати на шофьора и помъкна към входната врата на Марта нещо, което приличаше на няколко трупа, напъхани в чували.

— Съжалявам. Марта. Вях при мама и татко от събота следобед. Колко време прави това?

— Около трийсет часа — отговори тя, защото през целия уикенд измерваше живота си в часове.

— Наистина ли? Струва ми се цяла вечност.

— Нали? — съгласи се Марта.

Елайза се шмугна покрай нея, помъкнала багажа със себе си. Беше твърде погълната от проблемите си, за да се запита какво има предвид Марта.

— Прекарах целия съботен следобед в агенцията, за да се опитам да си намеря нещо под наем, обаче пълен провал. Всички искаха да затварят в три, а аз имах тежка нощ и не успях да стигна преди два. Не можеш да наемеш апартамент за един час.

Досега не бе имала вземане-даване с агенция за недвижими имоти. Твърде много пътуваше, за да се нуждае от постоянно жилище. А и беше такова момиче, че когато наистина имаше нужда от подслон във Великобритания, хората с удоволствие я приемаха като съквартирантка, затова приятели или приятели на нейни приятели все намираха по някоя свободна стая, която да й дадат под наем или в която просто да се настани. След това тръгна с Грег и се премести в неговия апартамент.

— Знаеш ли, че досега не се бях срещала с брокер по недвижими имоти? Дори като случаен познат. Нито един в страните, където съм била, или на партитата, които съм посещавала. Обаче като се замисля, това не е никак чудно. Малко вероятно е по време на купон някой да си признае, че е брокер по недвижими имоти и да очаква да му предложат чаша пунш.

— Какъв е проблемът? Пералнята пак ли наводни апартамента? — учтиво попита Марта, прекъсвайки дърдоренето на Елайза. Всъщност не я интересуваше. Ясно бе, че разговорът няма нищо общо с Майкъл и по-конкретно с местонахождението му, но тя бе достатъчно разумна, за да съзнава, че трябва да попита, дори и само за да прекъсне за малко излиянията на сестра си.

— Не. Аз… По дяволите, Марта, какво е станало тук? Да не са ви обрали?

Докато си говореха, двете механично се бяха насочили към кухнята. По правило кухнята на Марта бе оазис на удобството и чистотата. Беше красиво обзаведена с немски шкафове и плотове от неръждаема стомана и бе снабдена с ултрамодерна машина за капучино, сокоизстисквачка, машина за хляб, машина за макаронени изделия, мелачка и кухненски робот. В повечето случаи всеки уред бе използван редовно. Кухнята на Марта бе най-добре оборудваната кухня в квартала. Обикновено всяко нещо си беше на мястото и за всичко имаше място.

В момента обаче, доколкото можеше да види Елайза това място беше подът.

Имаше поне дванайсет мръсни чаши за кафе, разхвърлени по плотовете, по пода имаше части от „Лего“, боички, механични играчки и смачкани банани. По хладилника, по шкафовете и по прозорците се виждаха следи от пръсти, цялата мивка бе пълна с тигани с коричка от загорял фасул, обикновено скритите от погледа кофи с отпадъци (общо пет: за хартия, за разграждащи се хранителни отпадъци, за консервени кутии, за шишета и за всякакви други неща) бяха препълнени, клетката на хамстера беше пълна с изпражнения, а шишенцето му с вода беше празно.

— Мили боже, какво е това? — попита Елайза и уплашено посочи кафявата лепкава маса точно в средата на пода.

— Овесени ядки с шоколад — въздъхна Марта.

— Слава богу! — Пусна чантите си на пода (съзнавайки, че така само увеличава хаоса, но си даде сметка, че приносът й ще остане незабелязан). Обърна се към Марта и видя, че тя е облечена в къса черна рокля, каквато често слагаше за вечеря, въпреки че беше понеделник сутрин. Какво се е случило?

— Майкъл ме напусна.

През целия неделен ден тя се опиташе да се преструва, че нещата не стоят така. Сега произнесе думите на глас и им придаде реалност. Майкъл си беше тръгнал. Беше си тръгнал в събота, днес беше понеделник, а дори не й се беше обадил.

Сериозността на положението внезапно я връхлетя и шокът изцеди от нея първите сълзи.

— Той ме… на… напусна… — изплака тя и вдигна ръце в очакване сестра и да я прегърне и да й помогне да се почувства по-добре.

Елайза поне я прегърна. Притисна я силно към себе си и я погали по косата.

— Не се тревожи, ш-ш-т, не се тревожи — успокои я тя.

— Всичко е наред, всичко ще се оправи.

Смяташе, че ако го повтаря достатъчно често, ще успее да убеди поне себе си.

Мейси и Матю ги наблюдаваха с широко отворени очи. Мама се държеше странно днес.

— Всичко ще се оправи, ще видиш — решително повтори Елайза, стараейки се с всички сили гласът й да не звучи толкова безпомощно и безнадеждно, колкото се чувстваше.

13.

През стената на спалнята Елайза не можеше да чуе, че Марта плаче, но усещаше, че е така. Стана от леглото и излезе на площадката на стълбите. Почука на вратата. Сестра й промърмори нещо. Може да беше „Влез“, но можеше да бъде: „Искам да умра“. Нямаше как да се разбере, защото Марта се бе завила през глава, за да скрие мокрото си от сълзи лице. Елайза отвори вратата и попита:

— Добре ли си? — Много добре съзнаваше колко безумно звучи въпросът й.

— О, да — отговори Марта с тона, който използваше в Женската лига. Елайза винаги бе смятала, че нито тонът, нито пък самата организация подхождат на сестра й. — Това е дреболия. Просто глупаво спречкване. Всичко ще отшуми — напевно каза Марта. Беше повтаряла тези думи цял ден и цяла нощ.

Елайза не разбираше много от семеен живот, но не смяташе, че става дума за глупаво спречкване.

— Мога ли да направя нещо? Да ти донеса нещо?

В приглушената светлина, която идваше от площадката, успя да види как Марта поклаща глава. Очевидно просто не бе в състояние да изрече нищо повече. Елайза тихо затвори вратата и се върна в леглото си, по-точно в леглото на Матю. Вяха настанили Матю да спи при Мейси. Марта, гостоприемна както винаги, се бе постарала сестра й да се чувства удобно. Беше извадила удобна завивка, египетски памучни чаршафи и многобройни пухени възглавнички, но тя просто не можеше да заспи. Тишината на преглътнатите сълзи й пречеше.

Елайза не проумяваше. Смяташе, че притежава интуицията да прецени хора, връзки и такива неща. Например веднага разбираше кога някоя жена е бременна, още преди бъдещата майка да е пропуснала първия си цикъл. Можеше да познае от разстояние кога един мъж изневерява. В пълна с хора стая с лекота преценяваше кой би бил подходящ за друг, все едно играеше детска игра. Но въпреки това собственият й зет, когото виждаше най-малко веднъж седмично, понякога и по-често, бе разлюбил сестра й, без Елайза дори да надуши, че нещо не е наред. Как така не бе забелязала надвисналото бедствие? Защо си беше тръгнал?

Боже, ако Марта и Майкъл не бяха щастливи, кой беше? Те имаха всичко. Разчитаха един на друг, имаха здрави и красиви деца (по едно от всеки пол), добри перспективи, прекрасен дом, много пари, фантастични почивки, чудесно семейство и приятели. Това не означаваше ли, че всички би трябвало да са щастливи? Че са обречени да бъдат щастливи?

Не. Не й харесваше накъде се насочиха мислите й. Не можеше да се изправи пред тази вероятност. Ама че нелепа мисъл. Трябва да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Няма смисъл да се потиска.

Но как? Как така Майкъл бе разлюбил Марта? Марта беше прекрасна, мила, щедра и доверчива. Не че Елайза беше предубедена, всички смятаха така. Марта като че ли беше забравила, че когато двамата с Майкъл се събраха, всички бяха единодушни, че Марта си е истинско завоевание и че Майкъл „се е справил добре“. Марта беше забавна и макар в момента да бе трудно да го повярва човек, притежаваше някаква палавост, които я превръщаше в душата на компанията. Или поне преди беше така. Напоследък не й беше останала много душа. Хората, които са душа на компанията, рядко се тревожат за разлят портокалов сок.

Марта беше толкова влюбена в Майкъл, че механично започваше да го възхвалява до небето пред всеки, който проявеше желание да я изслуша. Тя беше портативната му рекламна машина. Той явно вярваше на думите й. Дали не бе забравила самата себе си, увлечена от желанието си да помогне на любимия си човек да се издигне. Честно казано, през последната година бе доста обсебена от децата, от хигиената и от това какво ще си кажат съседите. Което бе доста дразнещо. Обаче все пак Марта, общо взето, беше прекрасна. Тя си беше… Марта. Жената, за която се бе оженил Майкъл. Жената, която бе обещал да обича вечно, в болест и в здраве, в богатство и в бедност, в добри и в лоши времена.

Копеле!

Телефонът звънна веднъж и замлъкна. Елайза знаеше, че сестра й веднага е грабнала слушалката с надеждата, че се обажда Майкъл. През деня телефонът бе звънял четири пъти и тя всеки път се втурваше, за да се обади.

— Да? — задъхано и с очакване изричаше. И всеки път оставаше съкрушена, защото не беше Майкъл.

— За теб е — потропа Марта на вратата на Елайза. Гласът й бе дрезгав и натежал от разочарование. — Грег.

По дяволите!

Грег. В целия този хаос не й бе останало време да се замисли за кризата в собствения си живот.

Скочи от леглото и изтича да се обади от долния етаж. Не искаше да води подобен разговор пред Марта.

— А-а-а-а-з съм.

— Пиян си — кисело отбеляза тя.

— Разбира се, че съм пиян. И аз имам чувства.

Елайза се усмихна. Имаше право. Самата тя цяла вечер се опитваше да напие Марта.

— Какво искаш?

— Какво искам ли? — смая се той от глупостта й. — Искам да се върнеш у дома и да ми обясниш какви са тези работи.

— Вече ти обясних — отвърна Елайза. Говореше нетърпеливо, защото изпитваше известно чувство за вина. Всъщност нищо не бе обяснила на Грег. Как би могла да го накара да проумее, че най-големият му недостатък е, че няма пенсионна осигуровка. — Виж, не става дума за теб, става дума за мен — додаде тя.

Грег се засмя, едновременно развеселен и обиден. Причината да се почувства развеселен бе само фактът, че бе изключително безгрижен човек.

— Съжалявам — каза Елайза и се ядоса на себе си, задето бе прибягнала до подобно клише. — Искам да кажа, че ти не си се променил и не си направил нищо лошо. — И това беше истината. Той си бе все същият безотговорен, отдаден на развлеченията свободен дух, в когото се бе влюбила преди четири години. — Аз съм се променила. — Не му каза, че онова, което някога бе намирала привлекателно у него, сега я отблъскваше. — Лягай си, Грег. Наспи се и ще изтрезнееш.

Елайза затвори. Краката й бяха ледени. Качи се горе тичешком и отново се пъхна в леглото. Сгуши се под завивката и се опита да прогони глождещата я мисъл, че пенсионното осигуряване не бе осигурило на Марта нужната закрила.